Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (28)

На борда на „Императрица на моретата“

— Предполагам, че в края на краищата корабът не случайно е тук — с треперещ глас каза Ервин Пул. Не бе мислил, че силите, срещу които се бореше братството, са толкова добре организирани.

— Това или е резервен вариант на Гюнтер Рат — съгласи се Мърсър, — или основният му план е бил да пренесе тук кутиите на Пандора. С толкова много видни пътници на борда съмнявам се дали митничарите са проверили внимателно какво има в трюмовете.

— Не си изненадан, така ли? — с укорителен тон попита Марти.

Мърсър също се ядоса.

— След всичко, което преживяхме, няма да се изненадам, ако Гюнтер Рат вече е на кораба. Едва ли е рискувал да остане на „Ньорд“ при възможността ние да успеем да стигнем до Кулусук и да се свържем с властите.

— Няма значение кой е изненадан и кой не е — опита се да ги успокои Айра. — Трябва да решим какъв да бъде следващият ни ход. Ервин, знаеш ли в коя каюта е приятелят ти?

— Не. Настанили са го, след като се е качил на борда.

— Тогава ще трябва да го потърсим.

— И как предлагаш да го направим? — Гневът на Мартине бе намалял. — Приличаме на група бежанци.

— Вероятно наблизо има каюти — отговори Мърсър, благодарен, че Айра играе ролята на миротворец. — Ще си вземем дрехи.

Той почука на вратата на най-близката каюта, увери се, че вътре няма никого, и разби ключалката с един единствен ритник. После направи знак на останалите и те бързо прекосиха коридора и влязоха. В каютата имаше три легла, дрешник и малка баня. Нямаше прозорец. Мърсър се приближи до телефона на стената, погледна списъка с номерата и набра номер едно за връзка между кораба и брега. След едно-единствено позвъняване се чу записан на телефонен секретар отговор.

— Поради максимума на слънчевата активност телефонните обаждания са прекъснати. Ако случаят е спешен, моля, елате в кабинетите на домакина на кораба, които се намират на входната палуба и на двата корпуса. Извиняваме се за неудобството.

— Комуникациите с външния свят са прекъснати. Твърдят, че това е заради максимума на слънчевата активност, но се обзалагам, че Гюнтер Рат вече е тук и е изолирал кораба от външния свят.

— И аз бих направил същото на негово място — каза Айра. — На кого искаш да се обадиш?

— На Дик Хена, шефа на ФБР. Приятели сме от години.

— Сериозно?

— Дълга история. — Мърсър позвъни в кабинета на домакина и поиска да го свържат с каютата на Анатолий Ватутин. След минута операторът каза, че никой не отговаря. — Бихте ли ми казали номера на каютата му? Трябва да го намеря. Важно е.

— Съжалявам, господине. Не ни е позволено да съобщаваме номерата на каютите. Такава е политиката на компанията.

Мърсър затвори.

— По дяволите! Не искат да ми кажат номера на каютата на Ватутин. — Мърсър се приближи до дрешника и отвори вратата. Вътре имаше три оранжеви мантии на будистки монаси и дървени сандали. Идеята, която му хрумна, беше отчаяна. Той извика на Аника, която беше в банята: — Има ли там ножчета за бръснене?

— Да.

Той щракна джобното си ножче.

— Нали не мислиш това, което си мисля, че мислиш?

— Познаваш ли монаси с коси, Айра? Пък и какво ти пука? И без това си плешив.

— Какво правиш? — попита Марти.

— Не можем да останем тук, защото монасите ще се върнат, а и както ти каза, не можем да се разхождаме из кораба, облечени като бежанци. Затова някои от нас ще станат будисти. Единият от мъжете ще се крие заедно с жените в гаража за лодки.

— Аз ще остана с тях — побърза да заяви Марти и после се опита да разсее напрежението, което излишно бе създал. — На моята възраст не мога да рискувам да обръсна главата си. Косата ми може да не поникне отново.

— Добре. — Мърсър започна да реже косата си с джобното ножче. — Ако си готов да го направиш, Ервин, ти си следващият.

— Да. Нищо няма да ми стане. — Пул докосна ивиците коса от двете страни на главата си. — И аз като Айра няма да загубя много.

Двайсет минути по-късно Ласко, Мърсър и Ервин Пул облякоха мантиите върху дрехите си, навиха крачолите на панталоните си и обуха сандалите. Главите и на тримата бяха избръснати и блестяха.

— Приличам на оранжева кегла — каза Мърсър, докато гледаше отражението си в огледалото в банята.

— Аз пък мисля, че изглеждаш добре — възрази Аника. Айра потърка голия череп на Мърсър.

— Ако бях френолог, щях да кажа, че обичаш опасностите и алкохола, имаш нечестиви мисли за селскостопанските животни и вероятно се напикаваш в леглото.

— Не забравяй, че моята коса ще поникне отново — усмихна се Мърсър.

— Предавам се.

Мърсър отиде в малкия кабинет в гаража, даде шмайзера на Марти и запази за себе си маузера.

— Не го използвай, освен ако не е абсолютно наложително. Ако хванат някого от вас, Рат няма да го екзекутира, докато не залови всички ни. Ще го заключи някъде и ние ще го намерим.

— Ясно. — Бишоп взе оръжието. — Съжалявам за онова, което казах. Просто съм…

— Не се притеснявай. И аз се страхувам. Щом се свържем с Ватутин, ще бъдем в безопасност в каютата му, докато измислим какво да правим по-нататък.

— Преди да тръгнете, искам да ви предложа нещо. — Аника взе тубичка от лавицата в банята. — Лосион за по-тъмен слънчев загар с бронз. Ще направи кожата ви леко смугла и ще приличате повече на… тибетци.

Те намазаха ръцете, лицата и главите си.

— Би трябвало да се върнем след половин час.

— Корабът е огромен. Как ще намерите Ватутин толкова бързо?

— Часът е почти дванайсет — отговори Мърсър. — По традиция по време на дългите пътувания има среднощен бюфет. Къде другаде би могъл да отиде? Дори ще донесем храна.

Тримата мъже излязоха от гаража за лодки и тръгнаха по коридора. Когато стигнаха до асансьора, двама свещеници, които разговаряха на френски, огледаха дрехите им и се вторачиха за миг в превръзката на Ервин, но това бе цялото им внимание към фалшивите монаси. Мърсър, Айра и Ервин се спогледаха облекчено. Без да разговарят, те се качиха на седмия етаж и тръгнаха след свещениците. Подслушвайки разговора им, Мърсър разбра, че отиват към бюфета в главната трапезария. Той вървеше бавно, на известно разстояние от французите.

— Дотук добре.

— Какво ще стане, ако срещнем истински будисти?

— Ще се молим да помислят, че сме дали обет да мълчим.

Стигнаха до единия от двата огромни атриума на кораба, минаха по моста до водопада, погледнаха надолу и видяха група равини, които бъбреха в бар с пиано, заобиколен от буйна растителност. Северното сияние проникваше дори през светлината на лампите и хвърляше трептящи ивици цветове по всяка повърхност, която докоснеше. Особено ярките отблясъци предизвикваха възклицания на възхищение от хората, които стояха до перилата на атриума с множество нива.

Тълпите се сгъстиха, когато тримата се приближиха до трапезарията в централната част на „Императрица на моретата“. Шумът от разговорите се засили. Повечето хора не им обръщаха внимание, но двама наблюдателни сикхи се вторачиха в тях, когато влязоха в огромното помещение. Мърсър не знаеше дали това е враждебност между различните култури, нито дали облеклата им са заблудили мъжете с тюрбани. Той хрисимо наведе глава и мина покрай тях. И тогава се блъсна в човек, облечен в черно.

Мъжът се обърна и ядосано каза нещо на немски.

Мърсър онемя. Германецът беше от „Геопроучвания“! И не беше в свещенически дрехи, а в униформа. Мъжът отново каза нещо и заби пръст в гърдите на Мърсър.

— Унгалабу — бързо изрече Мърсър и сведе глава в знак на извинение. — Ее ала хабоба.

Главорезът на Гюнтер Рат продължи да го гледа гневно, но Мърсър извърна глава. По ребрата му потече струйка пот. Германецът се ухили подигравателно, обърна се към съотечественика си зад него, каза нещо обидно и се изсмя. Не беше познал Мърсър.

Тримата изчакаха охранителите да се отдалечат от тях и се наредиха на опашката пред бюфета.

— Откъде знаеш тибетски? — прошепна Айра.

— Не знам — усмихна се Мърсър. — Но и той не знае. Ще седнем на маса близо до тяхната, за да може Ервин да подслушва разговора им.

— Не виждам Ватутин — каза Пул, след като набързо огледа помещението.

— Щом си намерим места, разходи се и огледай по-внимателно. Ако не е тук, може би ще трябва да го потърсим на палубата.

Мърсър изгаряше от желание да опита великолепните ястия, но сложи в чинията си само зеленчуци и ориз, спазвайки будисткия обичай. Обаче когато стигна до деликатесите, направи два големи сандвича и ги пъхна в джобовете на мантията си. Готвачът го погледна учудено, но Мърсър всъщност не бе първият, който нарушаваше навиците си на хранене по време на това пътуване.

На масата за десет души, възможно най-близката до германците, седяха само двама — мъж и жена, каквито Мърсър бе виждал само в Холивуд. Мъжът бе облечен в лъскав син костюм от кожа на акула и риза и връзка в същия цвят. Перуката стоеше като мъртво животно на главата му. Жената се бе напъхала в сребриста рокля. Деколтето стигаше до зърната на силиконовите й гърди. Буйните й коси бяха изрусени и прибрани на висок кок. Гримът й щеше да е комичен, ако не беше толкова подходящ за силно опънатото йот пластични операции лице. Изкуствените й мигли бяха дълги и гъсти.

Мърсър поиска с поглед разрешение да седне.

— Абсолютно — изфъфли мъжът, пред когото имаше три празни и една пълна чаша. — Аз съм Томи Джо Фаркуър, а това е съпругата ми Лорна. Ние сме от Съединените американски щати.

— Господи! — изписка с пронизителен глас Лорна. — Колко е хубаво да имаме компания. Не знам защо вече никой не иска да сяда при нас.

Мърсър направи жест на съчувствие и сложи в устата си ориз, за да не се изсмее.

Томи Джо подпря лакти на масата.

— Приели ли сте Иисус като личен спасител, господа? — попита той със сериозно изражение, придобито през годините работа като продавач на употребявани коли.

Мърсър налапа още храна, преди да е преглътнал първата хапка.

— Предполагам, че не сте, съдейки по шантавите ви одежди. Знам, че вината не е ваша, затова не ви упреквам. Но смятам, че е време да преосмислите пътя, който сте избрали. Никога не е късно да намерите Христос.

— Томи Джо знае какво говори — изгука Лорна. — Показват го по телевизията.

Мърсър подскочи, когато усети натиск върху слабините си. Той внимателно протегна ръка под масата, опасявайки се, че ще хване пръстите на Лорна, но сграбчи нещо топло и пухкаво. Малки и остри като игли зъби се забиха в палеца му. Мърсър изохка и дръпна ръката си, хвърляйки пекинеза на семейство Фаркуър на съседната маса. Кучето бе надушило сандвичите в джобовете му.

— Пуки, лошо момче. Връщай се в чантата.

Без да обръща внимание на отвратените гости на заведението, пекинезът предизвикателно вдигна крак до вазата с цветя в средата на масата, пусна еднаединствена капка, мина през чиниите, скочи на пода и се сви в чантата, която Лорна носеше за него.

Хората на другата маса станаха.

— Ако не приемете Христос, в сърцето си, никога няма да намерите спасение — с пиянски глас продължи Томи Джо. — Ще ви бъде отказана вечната му любов в рая и ще бъдете хвърлени в ада. Представям си какви езически неща сте вършили, но не се тревожете. При мен има специална програма, за да помагам на всякакви хора да намерят Неговата светлина, включително хомосексуалисти. Щом Иисус може да прости на тях, ще прости и на вас, че се молите на крави, фалшиви идоли и други подобни.

— Скъпи, мисля, че те не те разбират — каза Лорна в първата пауза, откакто Мърсър и Айра бяха седнали при тях. — Говорите ли американски?

Мърсър сви рамене и за да не се разсмее на глас, си напомни, че хората на Рат са зад него.

Томи Джо заряза фасадата си за пред публика.

— Безбожни езичници!

— Мисля, че по-младият е симпатичен. — Лорна погледна многозначително Мърсър.

— За теб всеки в панталон е симпатичен. — Томи Джо блъсна настрана препълнената си чиния и изгълта остатъка от уискито си.

— Но те не са с панталони — възрази Лорна с логиката и упорството на дете.

— Млъкни. — Фаркуър се изправи и залитна. — Да вървим да намерим бар.

— Искам да поговорим още с тези двамата.

— Говори колкото искаш. Те не те разбират — каза той и тръгна.

Лорна се поколеба дали да не остане, но после се усмихна на Мърсър и Айра и последва съпруга си.

— Напомни ми да се откажа от американското си гражданство, когато се върнем — прошепна Ласко в ухото на Мърсър.

Мърсър огледа помещението и забеляза Ервин, който си проправяше път към тях. Мрачното му изражение показваше, че не е открил отец Ватутин. Той седна и машинално изяде постната храна в чинията си, като се опитваше да чуе разговора зад него. Двамата главорези на Рат ядяха като вълци и след няколко минути приключиха и тръгнаха.

— Чу ли нещо? — попита Мърсър, когато германците се отдалечиха.

— Мисля, че са взели една от кутиите! — отговори Ервин.

Мърсър се вцепени.

— Сигурен ли си?

— Не съм категоричен, но така мисля. Говореха за някакъв товар, прехвърлен от хеликоптера на Рат на моторницата, с която са дошли дотук.

— По дяволите! От бежанци се превръщаме в заложници.

Единствената кутия с отломки от метеорита беше у Рат и това означаваше, че той има пълен контрол върху „Императрица на моретата“. Гюнтер Рат можеше да я отвори, когато поиска, и да осъди някои от най-известните духовни водачи в света на неописуема смърт. Мърсър затвори очи, опитвайки се да прогони образа на кораба като ковчег с мъртъвци, обречен вечно да се носи в океана с палуби, отрупани с хиляди радиоактивни трупове.

Целта му да спаси оцелелите вече не беше достатъчна. Не можеха да оцелеят, ако Рат отвореше кутията на Пандора. Трябваше сам да го спре. А ако онази еднаединствена кутия напуснеше кораба, целият свят щеше да бъде в опасност.

— Освен това споменаха, че с тях има пленник — добави Ервин. — Някой, който ги е вкарал на борда, без да предизвика подозрения.

— От кого може да се нуждае Рат, по дяволите? — попита Айра. — Трябва да е високопоставен човек в „Кол АГ“.

— Очевидно не е достатъчно високопоставен — отбеляза Мърсър и се обърна към Ервин. — Не видя ли приятеля си свещеника?

— Не. Трябва отново да опитаме да се свържем с каютата му по телефона в коридора.

Мърсър скочи и даде на Айра двата сандвича.

— Вие двамата се обадете и се върнете в гаража за лодки.

— Къде отиваш?

— В комуникационния център да се обадя на Дик Хена. Рат може и да не позволява на пътниците да говорят от каютите си, но аз не вярвам, че комуникациите са прекъснати. Каквото и да се случи с нас, трябва да съобщим за кутията.

Мърсър излезе в коридора и погледна часовника си. Трийсетте минути, които бе обещал на Аника, бяха изминали. Той се огледа и забеляза двамата германци, които вървяха по моста над атриума. Щом Рат се нуждаеше от връзка, за да го качи на кораба, тогава на Мърсър щеше да му трябва точно този пленник, за да го вкара в комуникационния център. Той тръгна след германците.

Главорезите завиха по една от висящите палуби за разходка и минаха покрай тъмните витрини на магазини с надписи „Гучи“, „Мовадо“, „Армани“, „Шанел“ и „Годива“. Мърсър се движеше на разстояние от двамата мъже, за да се крие в оредяващата тълпа, а и просто не можеше да върви бързо с дървените сандали. Маузерът бе затъкнат в колана му и той пъхна ръка под мантията си, за да го достигне по-лесно.

Двамата германци завиха по няколко коридора и спряха пред асансьора. Кабината дойде и те се качиха. Дигиталният брояч показа, че асансьорът се спуска към долната палуба, където бе пристанът.

Мърсър мина през вратата на аварийното стълбище и хукна надолу. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той спря след три етажа, защото му се стори, че над него се отвори врата. Затаи дъх, но не чу нищо заради пулсирането на кръвта в ушите си, и продължи надолу. Един етаж над крайната цел на пътя му се изпречи врата с надпис САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Той спря, ослуша се отново и после отвори незаключената врата. Зад нея нямаше луксозни килими, дискретно осветление и дървена ламперия. Там бяха помещенията за екипажа на кораба. Всичко беше боядисано в сиво.

Мърсър погледна през рамо, за да види дали някой не го е проследил. Ръкохватката на пистолета стана хлъзгава от потта му. Той беше облечен като пътник и знаеше, че не може да остане дълго в тази част на кораба, без да привлече вниманието на някого от екипажа. Но трябваше да намери пленника на Рат.

Мърсър допря гръб до стената и се промъкна толкова навътре, че вече не виждаше другия край на коридора. От двете страни имаше безброй врати и на всеки десет метра следваше друг коридор, разположен под прав ъгъл. Корабът беше лабиринт. Линолеумът беше нов и всяка стъпка личеше. Мърсър позна тежките черни петна, оставени от бойни ботуши с гумени подметки. Хората на Гюнтер Рат.

Той тръгна по следата като ловджийска хрътка, криволичейки из лабиринта, като подсъзнателно набелязваше маршрут за отстъпление. Едната от вратите се отвори и Мърсър се хвърли върху облечения в червен халат двайсет и няколко годишен мъж, който излезе оттам. Двамата се стовариха върху леглата в отсрещната страна на каютата. Младият човек извика от болка. Мърсър затвори с крак вратата.

— Моля те, не ме удряй! — каза русокосият младеж. Той беше англичанин и нежен като момиче.

Мърсър предположи, че е сервитьор.

— Няма. Какъв номер обувки носиш? Очите на младежа се разшириха.

— Какво?

— Обувки? Кой номер носиш?

— Четиридесет и пет.

— Имаш ли маратонки? Англичанинът кимна.

— Дай ми ги. Мърсър му позволи да стане и съблече монашеската си мантия. Младежът изхлипа, когато видя ръкохватката на маузера.

— Дай ми обувките, дръж си езика зад зъбите и ще те оставя на мира.

Англичанинът отвори дрешника и извади маратонките си.

— Ето, заповядай. Нали няма да ми причиниш болка?

— Обещавам. А сега се обърни и сложи ръце зад гърба си. — Мърсър грабна вратовръзка от дрешника и завърза ръцете му за металната рамка на леглото, а после намери чорапи и ги напъха в устата му.

Младият сервитьор постепенно се успокои и започна да диша равномерно. Мърсър обу маратонките и остана доволен, като видя, че са му по мярка.

— Когато съквартирантът ти те развърже и отидеш при охраната, може би ще измислиш по-хубава история от тази за обезумял терорист, който краде обувки.

Младежът измънка нещо неразбираемо и Мърсър се засмя.

— Не се тревожи, хлапе. Ако искаш, вярвай, но маратонките ти може да спасят всички на този кораб.

Излезе в коридора и отново тръгна по следата. Размазаната диря водеше към херметически затворена врата с надпис САМО ЗА ИНЖЕНЕРИТЕ ОТ ПЕРСОНАЛА. Подът вибрираше от мощността на моторите на кораба. Мърсър реши, че е отишъл достатъчно далеч. Мотаенето там долу беше загуба на ценно време. Реши да рискува да влезе в комуникационния център без пленника на Рат. Имаше пистолет и елементът на изненада беше на негова страна.

Той се върна, мина отново край каютата на сервитьора и не чу нищо. Продължи доволен и срещна неколцина членове на екипажа, които не бяха на работа и го погледнаха учудено, но не казаха нищо. Когато зави за пореден път, имаше време само да познае русокосата глава и в следващия миг слабините му експлодираха от болка. Мърсър падна на колене и през сълзи видя как към лицето му се приближава коляно. Не можеше да направи нищо. Главата му се удари в пода и пред очите му падна мрак.

Борейки се с непреодолимото желание да повърне, Мърсър бавно започна да идва в съзнание. Почти не усещаше тялото си, но докато сетивата му се проясняваха, болката, която чувстваше, ставаше все по-силна. Гениталиите му пулсираха. Той се съсредоточи върху по-острата болка в лицето си. В устата му имаше вкус на кръв. Отвори очи и се изплю.

— Кой си ти? — попита някой извън полезрението му.

— Един идиот.

Гласът на Мърсър хриптеше от съсирената кръв в носа му. Той се подготви за онова, което предстоеше, и издиша две струйки червеникава мъгла. Имаше чувството, че главата му е разбита. След минута осъзна къде се намира — в тясно пространство под машинното отделение, пълно с преплетени тръби — и кой бе задал въпроса — русият мъж, когото бе забелязал да разговаря с Гюнтер Рат в пещерата на Пандора.

— Обещах си, че когато те видя отново, ще те убия. — Мърсър разбра, че китките му са закачени с пластмасови белезници за тръбата над него. Другият мъж бе окован по същия начин. — Ти си шефът на Рат, нали?

— Клаус Рейдер.

И двамата бяха на колене под стоманен мост. Нямаше достатъчно място дори да се изправят. На светлината на лампите в помещението над тях подът приличаше на мозайка от светлосенки. Тръбата, за която бяха оковани излизаше от метална решетка. Мърсър започна да дърпа, докато белезниците израниха плътта му.

— Опитах това. Няма да стане — каза Рейдер и след кратка пауза добави. — Познах те от снимката ти в Топографското дружество. Ти си Филип Мърсър.

Мърсър не искаше да му достави удоволствието, че е прав. Той се бе досетил, че Рат е измамил шефа си, за да открадне последната кутия на Пандора.

— Защо те е затворил тук?

— Трябвах му, за да се качи на борда на „Императрицата“. Дойдохме с моторница от „Ньорд“. Капитанът нямаше да разреши, ако аз не бях принуден да му заповядам да ни качи.

— И когато стъпихте на кораба, Рат те е затворил тук, за да те използва при нужда? Какъв е планът му за последната кутия на Пандора?

— Щях да ги изхвърля всичките в морето — похвали се Рейдер. — Никой не трябваше да знае за това и никой не трябваше да пострада.

— Мислиш ли, че намеренията ти ме интересуват? — Мърсър не можеше да повярва, че германецът е толкова самонадеян и нагъл. — Те не струват нищо, като се има предвид колко лесно Рат е успял да обърка плановете ти. Бих искал да узная някой ден как си смятал да потулиш проекта Пандора. В момента единствената ми грижа е да спра Рат.

— Решението беше делово. — Рейдер вяло отстояваше първоначалното си оправдание. — Опитвах се да спестя на акционерите пари, за да не платят стотици милиони долари за нещо, за което никой от нас не е отговорен.

— Компанията ти е печелила от хилядите роби в онази пещера, а ти твърдиш, че не сте отговорни! — Мърсър не можеше да повярва на ушите си. — Неприятно ми е да ти го кажа, но сте виновни. За убийството няма срок на давност. Не можеш да скриеш вината на компанията само защото не си натиснал спусъка.

— Мислех, че ще ми се размине. — Гласът на Рейдер беше почти заглушен от звуците на помпите и другите машини. В помещението беше задушно и горещо.

— Никой не може да избяга от миналото си. — Мърсър потърси нещо, което да му помогне да се освободи от белезниците. — Включително компания като „Кол“. Сега ще загубите много повече пари, отколкото сте притежавали законно, а ти ще платиш с живота си.

— Ти да не мислиш, че си недосегаем? И твоят живот е изложен на опасност като моя. Никой не може да спре Рат. Той контролира кутията и мен, а това означава, че контролира всичко. Рат е непобедим.

Наоколо нямаше никакви инструменти, но тонът на Мърсър остана предизвикателен.

— Говориш така, сякаш искаш той да победи.

— Не. Знам, че ще победи. Положението е безнадеждно.

— Защото е надхитрил теб? — изсмя се подигравателно Мърсър. — Арогантността и лековерието са опасна смес. А Рат ще бъде спрян. С мен са още петима души от подводницата и имаме човек на кораба. Те ще предадат на външния свят сигнал за тревога.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но когато те доведоха тук, Грета Шмид говореше с друг от хората на Рат за съобщение за откраднати дрехи близо до пристана на кораба. Подозирам, че това е ваше дело. Тя отиде да разследва случая.

Вратата над тях се отвори и Мърсър чу смесица от гласове, които позна — ругатнята на Айра, тихото ридаене на Хилда и опитите на Аника да я успокои. След това се разнесе звънкият смях на Грета Шмид. Мърсър отново задърпа белезниците на ръцете си и се задъха от усилието.

Пазачът вдигна секция от моста над него и я пусна да падне на пантите си. Партньорът му държеше на прицел с автомат Мърсър и Клаус Рейдер, докато слизаше по стъпалата.

— Как са топките ти? — подигравателно попита Грета.

— Изпотени. Искаш ли да ги опиташ?

Тя гневно заби ботуша си в ръцете му и едва не счупи китките му. Мърсър стисна зъби от болка.

— Когато Гюнтер приключи работата си на мостика, ти ще бъдеш първият, който ще умре.

Пазачите заведоха хората на Мърсър в тясното пространство и ги оковаха за тръбата на разстояние един от друг, за да не могат да си помогнат да избягат. Хилда плачеше и макар да се опитваше да изглежда смел пред жените, по лицето на Марти Бишоп също се стичаха сълзи. Ервин сякаш бе изпаднал в унес. Само в очите на Айра и Аника блестяха искри. Аника дори успя да се усмихне на Мърсър, преди да стегнат белезниците на китките й. Тялото й се разтърси от болка.

— Спокойно, Мърсър — каза Айра, след като изчака Грета да приключи разговора си с един от пазачите, за да го чуе. — Обадихме се на приятеля ти Хена от ФБР по сателитния телефон. Той вече е вдигнал по тревога и американските, и исландските военновъздушни сили.

— Значи слънчевата активност е намаляла достатъчно, за да го използваме — усмихна се Мърсър. — Крайно време беше, по дяволите! Беше ми омръзнало да играя на изкупителна жертва, докато успеете да се обадите.

Грета погледна единия и после другия, изумена, че не долавя страх в гласовете им.

— Нямате сателитен телефон — каза тя. Айра й хвърли смразяващ поглед.

— Хвърлих го точно преди да ни заловите. Защо мислиш, че не оказахме съпротива? Вече сме спечелили битката. Само ти не го знаеш.

— Не е вярно. — В очите й се четеше съмнение.

— По-добре повярвай, извратена кучко — включи се Аника. — Истината ще се появи след час с дузина американски хеликоптери.

Грета се приближи до нея.

— А аз ще ти изтръгна яйчниците много преди да са дошли.

Тя изпита желание да зашлеви Аника през лицето, но после размисли и се качи на моста. Пазачът спусна решетката и външната врата се трясна.

Мърсър не виждаше къде е окован Айра, но предполагаше, че е някъде зад него.

— Значи сте намерили приятеля на Ервин и той има сателитен телефон, нали?

— Не. Излъгах. Обадихме се отново в каютата му, но той не беше там. Грета ни намери около пет секунди след като ние с Ервин се върнахме от трапезарията. Изглежда сме обрали единствените будистки монаси, които държат на вещите си. Отишли при охраната и Рат бил информиран. Грета и неколцина от момчетата му ни откриха. Като видяхме оръжията им, решихме, че е по-добре да се предадем.

— Мислехме, че поне ти си на свобода — добави Аника.

— Тръгнах да търся пленника на Рат. Онзи там в ъгъла е той. Казва се Клаус Рейдер, шефът на „Кол“.

— Дано да гори в пъкъла! — извика Айра. Вероятно защото всички бяха заедно в ръцете на Рат и все едно бяха мъртви, Мърсър най-после изгуби контрол. Не можеше да направи нищо повече. Нямаха възможност за избор, нито надежда.

Неочаквано той започна да се смее. Плътният, нехарактерен за обстоятелствата звук отекна в стоманените заграждения на машинното отделение. Смехът беше маниакален и страшен.

— Разбрах какъв е парадоксът в древната легенда за Пандора — каза той, когато овладя гласа си.

— Какъв парадокс? — попита Аника. — Тя отворила кутия, която Зевс дава на съпруга й Епиметей, и неволно пуснала на свобода всички злини на света. Но когато алчността, завистта и болестите завладели света, на дъното на кутията останала надеждата. Хубава легенда. Въпреки всичко, което може да ти се случи, винаги има надежда.

— Така е — съгласи се Мърсър, — но аз имам предвид друго. Някой запитвал ли се е защо надеждата е била там при болестите, омразата и сладострастието? Защото надеждата е пагубна като всички тях. Тя никога не е била дар от боговете, а наказание. Надеждата ти дава сили, когато имаш шанс, но когато положението е безизходно, се превръща в мъчение.

Болката, която прозвуча в гласа му, порази всички, особено Аника.

— Наистина ли си такъв циник?

Мърсър не отговори. Въпреки думите си той дърпаше с всичка сила белезниците. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат. Извика от гняв, безсилие и отчаяние. И в същия миг пластмасовите белезници се отвориха и ръцете му бяха свободни.

Мърсър се вторачи в срязаните им краища, висящи на китките му. Не беше в човешките възможности да се счупят белезници, но въпреки това се беше случило. Как бе станало това? Чудо? Намесата на боговете му показваше, че не е изтълкувал правилно легендата за Пандора? Клаус Рейдер беше единственият, който видя какво се случи и се ококори от почуда.

— Как го направи?

Мърсър погледна нагоре със страхопочитание към висшата сила. И в същия миг забеляза призрачен силует с противопожарна брадвичка в ръцете, застанал на решетката над него. Човекът беше облечен в черно. Косите му бяха бели, а брадата стигаше до кръста му. Мърсър мигновено се сети кой е мъжът.

— Отец Ватутин?

— Да. — Анатолий вдигна секирата и тръгна надолу по стъпалата.

Останалите нададоха радостни викове, когато разбраха какво става. Мърсър разтри китките си.

— Не че се оплаквам, но как разбра кои сме и че сме тук?

— Когато отивах да вечерям, видях будистки монах. — Английският на Ватутин беше ужасен. — Той погледна скъпия си швейцарски часовник, какъвто никой монах не може да си позволи. Вгледах се по-внимателно и разбрах, че не е монах. Проследих го. Русокосата жена те удари и те донесоха тук. Скрих се. После доведоха още хора и видях Ервин. Изчаках пазачът на вратата да се обърне и използвах тъпия край на брадвата.

Мърсър се изправи и стисна ръката на православния свещеник.

— Нямаш представа какво си помислих, когато белезниците се счупиха.

Ватутин докосна тежкия кръст на гърдите си.

— Знам какво си помислил. Двамата започнаха да свалят белезниците на другите.

Аника се усмихна, когато Мърсър стигна до нея.

— Казах ти, че винаги има надежда. — Благодаря ти, че ми го напомни. Ватутин и Ервин дълго стояха прегърнати, след като свещеникът научи, че Игор Булгарин е мъртъв.

— Отсега нататък ще те наричам Песимиста — каза Айра на Мърсър. — Думите ти за надеждата в кутията бяха правилни. Само ми обещай, че това ще бъде последното ти печално откровение.

— Обещавам. — Мърсър взе оръжията, които Ватутин бе отнел от пазача — автоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ и картечен пистолет МР-5 със заглушители. — А сега е време да сложим край на този кошмар.

— Някакви идеи? — попита Марти.

— Всичко зависи от хер Рейдер. — Мърсър погледна Клаус. — Готов ли си да ни помогнеш?

— Вече ти казах, че искам да унищожа кутиите. Рат смята да ги продаде.

— Има ли купувач?

— Либия.

— По дяволите! И когато всичко това свърши, ще компенсираш изцяло евреите?

— Да.

На Мърсър му бе трудно да повярва на светкавичния отговор.

— Защо си пленен?

— Защото сгреших. Мисли каквото искаш за мен, Мърсър, но аз не съм чудовище, а бизнесмен, капиталист. Ти си американец и би трябвало да разбираш. Личните ми възгледи нямат нищо общо с решението ми да скрия миналото на „Кол“. И колкото и пари да даде компанията, смятам, че жертвите на холокоста никога няма да могат да бъдат напълно обезщетени.

— Не ти вярвам, но нямам избор — изсъска Мърсър, замахна с брадвата и разсече белезниците на Рейдер. — Как се охранява корабът?

— Швейцарската гвардия отговаря за делегатите на събора, а корабът си има собствен персонал. Мисля, че са двайсетина души. Познах неколцина от тях като служители в отдела за специални проекти на Гюнтер Рат. Те и онези от базата в Гренландия са негови хора и няма да послушат мен.

— От кого взе разрешение Рат да се качи на кораба?

— От капитана. Той не ни позволяваше да се приближим до кораба, докато не чу, че аз съм на борда на моторницата от „Ньорд“. Капитанът не знае, че съм пленник на Рат. Никой не знае.

— Ще те послуша ли?

— Категорично.

— Когато се срещнем с капитана, Рат ще окаже ли съпротива или ще се опита да избяга? — попита Мърсър, разсъждавайки на глас.

— И двете възможности са неприемливи — каза Айра.

— На кораба се намират религиозните водачи от целия свят. Ако Рат отвори кутията, последиците ще са фатални. Всеки фанатик ще използва смъртта им като оправдание да започне свещена война.

— Но кой ще умре, ако позволим на Рат да избяга с кутията и не го хванем?

— Ще го хванем. — Айра Ласко се поколеба дали да добави още нещо и дръпна Мърсър настрана. — Заведи ме до работещ телефон и ти гарантирам, че Рат няма да успее да избяга.

Изведнъж на Мърсър му се изясни всичко. Гневът му приличаше на експлозия, десет пъти по-силна от коляното на Грета Шмид в слабините му.

— Ти работиш за ЦРУ, нали? Айра кимна.

— Съжалявам, Мърсър.

— Онова скапано копеле Чарлс Брус ме насади в това.

— Ти си резервният вариант за действие в случай че нещо се обърка.

— Не мога да повярвам! — Мърсър се замисли и накрая реши, че трябва да повярва. Имаше ли по-добро подкрепление за агент на научна експедиция от учен? Името му бе известно в правителствените среди, включително в ЦРУ. Във всичко имаше съвършена логика. — Мисията ти е да вземеш кутиите за нашите военни, нали?

— Ако не успея да го направя, трябва да се погрижа никой друг да не ги вземе. Лично аз бях повече от щастлив, когато ги видях да потъват в океана. Виж, наистина съжалявам. Бих ти казал, ако можех, но получих инструкции лично от директор Барнс.

— Господи! — Мърсър се бе срещал няколко пъти с директора на ЦРУ Пол Барнс и го смяташе за тъпанар. Той посегна да прокара пръсти през косата си, но докосна обръснатата си глава и това само засили гнева му. — По дяволите! Откъде знае правителството за кутиите и защо не са ги потърсили преди години?

— Не знаехме точно къде се намира пещерата. Информацията се съдържаше в документи, донесени в Щатите през четиридесетте години на XX век от германски ракетни учени. През войната те били командировани в Пенемунде с Вернер фон Браун и разработвали нацистки план да заредят самолети V-2 с парчета от метеорита и да облъчат Лондон. Учените знаели само, че фрагментите ще бъдат докарани от източния бряг на Гренландия с подводница.

— Но подводницата така и не пристигнала и германците се отказали от проекта Пандора.

— Точно така. След войната американските военновъздушни сили научили за това от учените, участвали в операция „Кламер“ — една от първите наши ракетни програми. Те приели радиацията от кутиите на Пандора като потенциално американско оръжие и построили базата Кемп Декейд за издирване на пещерата. След няколко години търсене военните се отказали и заявили, че цялата история е неосъществима мечта на Хитлер и не съдържа истина.

Мърсър си спомни за разговора си с Елизебет Розмундер. Тя го бе попитала дали знае защо американското правителство ще иска да направи град под ледовете като Кемп Декейд. Сега той знаеше отговора. Едва успя да прогони гнева, за да чуе думите на Айра.

— Шейсет години по-късно „Кол Индъстрис“ неочаквано купува „Геопроучвания“ и планира да построи полярна научноизследователска база близо до предполагаемото място на пещерата. В старите документи се намеква, че „Кол“ е била свързана по някакъв начин с проекта Пандора, без да се споменава нищо определено, което можем да използваме в съда. ЦРУ не пожела да рискува, защото в „Кол“ може би знаеха нещо, което не ни беше известно, и реши да премести базата на старото място, за да ги заблуди.

— А историята, която Чарли Брус ми разказа, че датското правителство е режисирало всичко?

— Това всъщност беше операция на ЦРУ, за да ме вкарат в експедицията за Гренландия. Бях включен, за да следя хората на „Геопроучвания“, в случай че пещерата наистина съществува и те се опитат да я намерят. В Исландия чака военен щурмови екип, ако се наложи да попречим на „Кол“ да осъществят намеренията си.

— Значи не си бил командир във Флотата?

— Изпратиха ме точно заради военноморския ми опит.

— Разбира се! — възкликна Мърсър. Знаели са, че там има подводница, и са искали човек с подходяща подготовка. Затова знаеш толкова много неща за този тип немски подводници.

— Преди да замина за Гренландия, прекарах две седмици в Музея за наука и индустрия в Чикаго и разгледах подобна подводница. Наистина съм бил командир. Плавах с подводници, но после ме прехвърлиха в разузнаването. Напуснах като заместникшеф на военноморското разузнаване. Рангът ми е адмирал.

— А имаш ли гараж за камиони в Кънектикът?

— На баща ми е. Израснах с работата по камионите. Сега с това се занимава брат ми. Всъщност живея на двайсетина мили от твоята къща и работя в Белия дом като съветник на президента по националната сигурност.

Все още липсваше едно парче от ребуса.

— Предполагам, че ти си нагласил да мобилизират спешно приятеля на Марти, военния, но за какво съм ти трябвал аз, по дяволите?

— Да, Джим Нийланд. Решихме, че колкото по-малко хора има в Кемп Декейд, толкова по-добре. Бихме изключили и Марти, ако можехме да измислим по-убедителна история за прикритие, за да съм по-близо до „Геопроучвания“. Твоето включване беше идея на директор Барнс. Аз имам опит с подводниците и в разузнаването и той искаше някой учен, но не писарушка от техническия отдел на Лангли. Показа ми досието ти и когато прочетох и статията за теб в списание „Таим“, разбрах, че ти си идеалният човек.

— Тогава трябва да благодаря на теб?

— Не е необходимо да ми даваш подарък. Картичка ще бъде достатъчно.

Двамата се приближиха до другите.

— Когато се измъкнем от тази бъркотия, ще ти хвърля един хубав бой — добави Мърсър, но гневът му към Айра намаляваше. Пол Барнс обаче щеше да си плати. — Е, агент Ласко, какво предлагаш?

Айра стана сериозен.

— Не можем да рискуваме Рат да облъчи всички тези хора.

Мърсър беше съгласен. Вселенският събор трябваше да бъде опазен на всяка цена. Милиарди хора по света възлагаха надеждите си на мъжете и жените на кораба.

— Трябва да го изгоним, за да го хванем в морето.

— Как? Достатъчно е Рат само да заплаши, че ще отвори кутията, и всички на борда ще бъдат негови заложници.

Мърсър поклати глава.

— Той знае, че няма да спечели в ситуация със заложници. Никой не е успявал да го направи.

— Тогава какво предлагаш? Ще настъпи голяма суматоха, ако предупредим швейцарската гвардия. Те вероятно ще усложнят положението в стремежа си да опазят папата.

— Имаш право, гвардията не е възможност за избор, затова трябва да действаме сами. Рейдер каза, че охраната на кораба са хора на Рат. Трябва да го принудим да избяга от „Императрицата“.

— Моторницата му е на пристана, където предполагам, че сте се крили — обади се Клаус Рейдер.

— А Грета спомена, че Рат е на мостика — добави Аника.

Мърсър се умълча и се замисли. Изведнъж чертите му се изостриха и той се усмихна дяволито.

— Сещам се само за един начин да накараме Рат да напусне кораба, без да се чувства пряко заплашен. Всъщност хрумна ми и друг начин, но се съмнявам дали ще можем да направим така, че корабът да започне да потъва.

Аника и Айра се спогледаха стреснато и се вторачиха в Мърсър така, сякаш се бе побъркал.

— Слава Богу, че отхвърляш тази идея. Е, какъв е планът ти?

— Да отвлечем „Императрица на моретата“.