Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хичи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Annals of the Heechee, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

22. И НЕЗАВЪРШЕЦИ

Когато бях тригодишно хлапе в Уайоминг, никой не ми казваше, че не бива да вярвам в Дядо Коледа. Вярно, майка ми никога не е твърдяла, че той съществува, но никога и не го е отричала.

През целия си живот не съм срещал въпрос, чийто отговор да желая толкова силно. Обмислях го с цялата възможна сериозност, особено когато идеше краят на декември. Направо изгарях от нетърпение да узная истината. Не можех да чакам, докато порасна — дори до десетгодишната си възраст, която тогава ми се струваше като граница на мъдростта.

Когато бях в пубертета, се наложи да прекарам известно време в една от болниците за бедни и всяка сутрин, като минаваха на визитация, докторите ме уверяваха, че скоро ще оздравея. И не само това, но и че когато порасна, вече няма да се поддавам на страховете и неувереността си, ще мога да си намеря работа и дори ще пресичам сам улицата. Нямах търпение това да стане час по-скоро.

Когато пристигнах на Гейтуей — и бях толкова уплашен, че всеки момент можех да напълня гащите; когато се завърнах — единственият оцелял от полета до онази проклета черна дупка; когато се гърчех като купчина желе на кушетката в кабинета на Зигфрид фон Шринк; когато бях всичките тези хора, аз си давах дума, че рано или късно ще удари часът, когато ще помъдрея и ще се преизпълня с увереност. На трийсет си мислех, че това ще се случи на петдесет.

Когато станах на петдесет, не се съмнявах, че ще ме споходи към шейсет и пет. А когато задминах седемдесетте вече си повтарях, че скоро ще умра и всичките ми проблеми, съмнения и страхове ще бъдат решени.

А после, когато остарях толкова много (колкото въобще не съм предполагал), да не говорим, че бях умрял и когато цялата налична световна информация бе само на една ръка от мен… аз продължавах да се боря със съмненията и страховете си.

Тогава Алберт се върна от срещата с Враговете, зареден с информацията, която му бяха предали, и ми предложи да я сподели с мен. Това, което исках да знам в онзи момент, бе:

„Колко още ще остарея, без да се чувствам остарял?“

„Колко още ще науча, без да смятам, че съм помъдрял?“

Сега поне знам защо непрестанно срещам проблеми със завършека. Истината е, че нищо никога не свършва. Няма такова нещо като край. Не и за хора като мен.

И не бива да има. Цялата галактика е нашата Сбръчкана скала и купонът по случай някоя или друга годишнина продължава вечно. Ние се променяме, разговаряме за кратко, събираме се и се разделяме, но краят на всеки разговор и на всяка среща, всъщност е едно ново начало и началата никога не свършват, защото от тях е изтъкана материята на „вечността“.

Мога да ви разкажа някои завършеци (които също са и начала), като например разговора между Алберт и Еси:

— Моля за извинение, госпожо Бродхед — казва той, — защото знам колко ви е било неприятно да откриете, че създадената от вас програма отказва да ви се подчини.

— Страшно вярно — отвръща свъсено Еси.

— Виждате ли, аз вече не съм вашата програма. Част от мен сега се използва от други.

— От други ли?

— От тези, които наричате Враговете. И които според хичиянците са Убийците. Не са нито едното, нито другото, защото…

— О, така ли? — прекъсва го Еси. — Ще можеш ли да убедиш в това и ленивците? Да не говорим за другите раси, унищожени от тях!

— Госпожо Бродхед — подхваща кротко той, — това, което исках да поясня, бе, че те не са преднамерени Убийци. Ленивците са материални същества. За нас — за другите — тогава още не беше ясно, че свързани помежду си електрони и протони могат да доведат в крайна сметка до появата на разумен живот. Помислете върху това. Представете си, че примитивният компютър на дядо ви върши нещо, което в далечно бъдеще може да попречи на неговите планове. Как би постъпил той?

— Щеше да го счупи — съгласява се Еси. — Дядо ми беше ужасно избухлив човек.

— Едва ли би си помислил — добавя усмихнато Алберт, — че споменатата машина, макар и интелигентна, може да притежава — как го наричахте? Душа? Така са постъпили и другите — счупили са нещо, което са сметнали за ненужно. На всичко отгоре забелязали, че някои от съществата изпитват удоволствие да се унищожават помежду си и се заели да ги окуражават в това начинание.

— Да не искаш да кажеш, че сега вече Убийците ни обичат? — намесвам се аз.

— Терминът не е от най-точните. В сравнение с тях вие — ние — сме доста рудиментарни създания. Но когато при една текуща проверка се разбрало, че на Наблюдателното колело съществуват и машинно-съхранени личности, било разпоредено да се извърши обстойно разследване. — Той се усмихва отново. — След което вие сте издържали теста. Сега вече те не желаят да бъдат ваши Врагове, а само да не им пречите в осъществяването на плановете. И — добавя той сериозно — ще искам лично от теб, Робин, да се погрижиш никой да не нарушава тази забрана.

— Говориш за плановете вселената да се върне към момента на своето зачеване?

— За плана да бъде създадена по-добра вселена — подчертава Алберт.

— Ха — подскача Еси, — По-добра за тях, искаш да кажеш.

— По-добра за всички нас — поправя я усмихнато Алберт. — Защото по времето, когато разширяването бъде преустановено и започне обратният процес, ние всички ще бъдем като тях. Някои от нас — като теб и Робин — вече са преминали на отвъдната страна. Затова могат да общуват с нас.

— Майчице мила! — прошепва удивено моята скъпа Еси.

Мога да ви предам и разговора му с Хулио Касата:

— Сигурно си даваш сметка — подхваща пръв Алберт, — че оръжията не могат да сторят нищо на другите.

— На Враговете! Скоро сами ще го проверим, Алберт!

Алберт пуска няколко облачета дим от лулата си и бавно клати глава.

— Не разбираш ли, че опитите ви са обречени на провал? Единствената ви надежда е да откриете някакъв начин за унищожение на кугелблица, заради който сте поставили там Наблюдателното колело. Кажи ми, генерал Касата, има ли някаква причина да вярваш, че нашата галактика е особена по свой начин?

— Да, защото ние живеем в нея — отвръща разпалено Касата.

— Така е — съгласява се Алберт. — Значи за нас тя е уникална. Но дали не е такава и за Враговете?

— Олеле, Алберт — въздъхва Касата, — ако наистина се опитваш да ми кажеш онова, което си мисля, че се опитваш да ми кажеш…

— Точно това се опитвам да ги кажа, генерал Касата. Другите не са загрижени за съдбата само на една-единствена галактика. Те са се заели да преустрояват цялата вселена! Вселена със стотици хиляди или милиарди галактики, за които не знаем съвсем нищичко!

— Да, разбира се — кима нещастно генералът, — но ние знаем, че са тук, защото сме наблюдавали резултатите от действията им в нашата галактика.

— Но това е още едно доказателство, че те не съществуват само тук. Едва ли си склонен да вярваш, че нашата галактика е единственото място, където може да се появи разумен живот. Това е възможно във всяка галактика! Може би дори газовите междугалактични облаци също съдържат разумен живот! И ако другите са твърдо решени да не позволят на органичните същества да попречат в изпълнението на плановете им, със сигурност ще го направят така, че никой да не разбере откъде идват.

— Значи, дори и да унищожим кугелблица…

— Не можете. Но дори да успеете, това ще е като да смачкате една муха цеце и да сметнете, че сте унищожили завинаги енцефалита. — Той изпуска няколко кълбета дим, докато измерва Касата със замисления си поглед. — Но това е лошата новина. Добрата е, че си освободен от работа.

— Освободен от?…

— Да, ставаш безработен — кимва Албелт. — Защото вашата Обединена служба за наблюдение на Убийците вече е ненужна. От което пък следва, че повече не можеш да издаваш заповеди. От което на свой ред следва, че не е необходимо да се завръщаш горе, за да бъдеш унищожен. Ти си свободен да останеш в този вид толкова дълго, колкото пожелаеш.

Касата се ококорва, вдига глава и се плесва по челото.

— Майчице мила! — промърморва той и поглежда към Алисия Ло.

Мога да ви предам и разговора на Алберт с Алисия Ло:

— Госпожице Ло, съжалявам, ако съм ви прозвучал загадъчно — подхваща той, — но когато другите ви изучаваха по време на нашия полет към Наблюдателното колело…

— Доктор Айнщайн! Нямах представа, че с нас е имало В… че другите са били на борда по време на този полет!

Той се усмихва.

— Аз също, макар да го предполагах. Но те са били там. Както са сега тук, в моята програма, защото те са навсякъде, където искат да бъдат, и ще продължават да го правят, тъй като ние ги интересуваме. Вие повече от всички нас.

— Аз ли? Защо точно аз?

— Защото вие сте била доброволец — обясни Алберт. — Аз нямах избор, бях създаден като компютърна програма и такъв съм си бил винаги. Робинет е умрял. Да бъде съхранен в машина за него е била единствената възможност. Както генерал Касата, така и госпожа Бродхед са двойници на реално съществуващи и в момента хора, но вие — вие сте избрали този начин на съществуване! Напълно доброволно сте се разделили със своята телесна обвивка.

— Само защото тялото ми беше грозновато, че на всичко отгоре и болно, и…

— Не, защото сте предполагали, че безтелесното съществуване е по-съвършено — поправя я Алберт и кима доволно. — Рано или късно цялата човешка раса ще узрее до вашето мнение и ще се прехвърли в гигабитовото пространство.

Алисия Ло поглежда към Хулио Касата. После произнася същата реплика, каквато и той:

— Майчице мила!

Мога да ви разкажа и за разговора на Алберт с мен — или поне част от него. Той също бе своеобразен край, равняващ се на начало, защото от него узнах нещо важно.

— Робин, съжалявам, че не можах да се отзова на повикването ти, когато имаше нужда от мен — казва той, — но беше направо невъзможно, защото тогава все още се обучавах.

Кимам в знак, че му прощавам и отвръщам:

— Сигурно ти е отнело доста време, за да узнаеш всичко, което те знаят!

— Всичко ли? О, Робин, това, което знам, е почти нищо! Имаш ли и най-малката представа на каква възраст са те? И колко много са научили? Едва ли — той поклаща глава. — Не успях да се запозная с цялата история на тяхната раса или с това по какъв начин ще принудят вселената да започне да се свива.

— По дяволите. И защо?

— Защото не съм ги питал.

Замислям се върху отговора му.

— Предполагам поне, че когато му дойде времето, те сами ще ни обяснят…

— Позволи ми да се усъмня — прекъсва ме Алберт. — Защо ще го правят? Би ли се заел да учиш някоя котка на космическа навигация? Може и да стане някой ден, но когато всички еволюират до следващото ниво…

— Искаш да кажеш — да станем като теб?

— Като нас, Робин — поправя ме той. — Когато всички живи човеци и хичиянци решат да станат още по-живи, да бъдат постоянни живи — както сме ние — тогава може би ще се появи възможност за истински диалог… Но през следващите няколко милиона години със сигурност няма да ни закачат — както и ние тях.

Неволно потрепервам.

— Хубаво е да го знае човек.

— Радвам се — отвръща Алберт.

Нещо в гласа му ме кара да вдигна глава и да втренча поглед в него. Защото това вече не е гласът на Алберт. Нечий друг глас е, но вече съм го чувал. Истината е, че с мен не разговаря Алберт.

Някой съвсем различен.

— Защото в края на краищата — произнася Той — и другите са Мои чада.

 

 

И така, едва ли някога ще доживея онова мечтано време на мъдрост и зрелост, когато ще зная отговорите на всички въпроси, които не престават да ме безпокоят.

А може би е достатъчно, че продължавам да ги задавам.

Край
Читателите на „Гейтуей IV“ са прочели и: