Фредерик Пол
Гейтуей IV (7)

7. ИЗВЪН ЯДРОТО

Естествено, интересът ми не беше самоцелен, а подхранван от съвсем конкретна причина.

Оди беше пилот по призвание. Пилот с дарба. Беше летял с балони из горните слоеве на Венера, с ултралеки самолети над Земята, със совалки до Гейтуей, с частни реактивни яхти на планетата Пегис, както и с грамадни космически лайнери, които достигат всички точки на галактиката. Пречупен през призмата на гигантския му опит, полетът с хичиянски кораб не би изглеждал по-различен от изброените. „Може ли аз да задам курса?“ — попитал той хичиянския Капитан, защото, първо, бил уверен в способностите си, и, второ, му се щяло да покаже, че е от ентусиастите.

Капитана принадлежал към същата партия и затова махнал заповеднически на своя пилот да освободи мястото, което Оди своевременно заел. Какво да се прави, на борда неговият глас е закон.

Оди нямал намерение да започва полета си с хленчене. Постарал се да прикрие вълнението си, седнал във V-образната седалка, прочел внимателно всички показания на екрана, след това се пресегнал и сграбчил решително щурвала. Наложило се да употреби цялата си сила, за да го премести. Било минало доста време от последния път, когато се занимавал с подобно нещо. Новопостроените от земни инженери кораби били изключително лесни за управление.

— Знаете ли, едно време все се чудехме на тези ваши спирали за управление — подметнал, колкото да завърже разговор.

— Да? — завъртял глава Капитана. — И какво за тях?

— Ами… защо се местят толкова трудно?

Капитана огледал екипажа си учудено, сетне втренчил очи в Оди. Протегнал ръка и докоснал с пръст спиралата на щурвала. Тя се преместила без никакво видимо усилие.

— Кое му е трудното? — попитал той с изражение, което можело да означава обида или загриженост.

Оди огледал крехката, стройна фигура на хичиянеца. Стиснал щурвала и го изтеглил към себе си, докато десният вертикален маркер се изравнил с последния жлеб. Било точно толкова трудно, колкото и преди.

Докато посягал към стартовата ръчка, минало му през главата, че пътуването няма да е точно такова, каквото предполагал.

Щяло да бъде изпълнено с изненади.

Корабът се разтресъл едва забележимо и сменил режима на полет. Почти нямало нужда да се намесва поне за известно време в управлението и той решил да задоволи любопитството си по отношение на някои други въпроси, които дълго време вълнували съзнанието му.

— На времето този пулт за управление беше голяма загадка за нашите специалисти — подел с привидно безгрижен тон. — Първо, защо мониторите са пет? Някои смятаха, че вие, хичиянците, сте вярвали в петте измерения.

Капитана изсъскал шумно и сухожилията, които се сплитали пред тесните му гърди, изразили съвсем видимо усилието му да разбере въпроса. Английският му бил доста добър, но изглежда не умеел да разпознава нюансите, вложени в някои изрази.

— Да сме „вярвали“, Оди Уолтърс? Въпросът не опира до „вяра“. Научните концепции не се основават на „вяра“, както вашата религия.

— То си е така. Но вие вярвате ли, че пространството има пет измерения?

— Разбира се, че не — отвърнал изненадано Капитана. — Пространството няма пет измерения.

— Ей че се успокоих. Защото, ще ви призная, толкова съм се мъчил да си представя…

— То има девет — обяснил Капитана.

 

 

По време на полета до ядрото спрели за кратко, защото Капитана бил оставил няколко хичиянски кораба в нестабилна орбита. Обяснил, че това криело опасност. През годините, които щели да прекарат в ядрото, машините можели да бъдат разрушени, а нито един хичиянец не обича да оставя полезни предмети на произвола на съдбата.

— Години ли? — подскочил като ужилен Оди. — Аз пък мислех, че това пътуване ще отнеме няколко месеца. Колко години?

— Месеци — да — кимнал Капитана. — Но само за нас. Навярно знаете, че нашият Дом е разположен в черната дупка.

Станало така, че когато Капитана назначил един от заместниците си да се занимава с орбиталните кораби, Джени Йе-ксинг изразила желание да отиде с него. Заявила направо, че би искала да отлети с един от корабите на Земята. Нямала никакво намерение да изгубва години от живота си.

Капитана нямал нищо против, Нито пък Оди, колкото и да изглежда странно. И без това бил доста объркан от чутото и вече не знаел на кого да вярва.

Не сме ли изпадали всички в подобно положение?

 

 

Сигурно е било доста странно да попаднеш изведнъж на хичиянски кораб със собствен екипаж. Не само за Оди и хората му, но и за хичиянците, въпреки че поне те преди това били срещали тези космати двукраки. Не виждам никакъв смисъл да ви предавам затрудненията, които Оди изпитал при опитите си да овладее представата за деветмерно пространство, както и да схване поне някои основни правила от хичиянската аритметика. Всичко на този кораб му изглеждало причудливо и странно — „седалките“, с жлебове за хичиянски пашкули, „леглото“, наподобяващо сламена бала, в която скелетоподобните същества се заравяли… да не говорим за тоалетните.

Все пак с течение на времето започнал да гледа на своите петима хичиянски спътници като на отделни личности и това му помогнало по-бързо да се адаптира.

Първо се научил да разпознава Капитана, заради мургавата му окраска и мъхестото подобие на коса по темето, а също и благодарение на добрия му английски. Бял шум била дребната женска с почти златиста кожа, която доближавала фертилния си период, и това я безпокояло. Мелез имал сериозни затруднения в произнасянето на малкото английски думи, които знаел. Избухлив притежавал ненадминато чувство за хумор и забавлявал останалите с неизчерпаемите си шегички, някои от тях доста мръсни — ако можело да се вярва на преводите на Капитана.

Всичко потръгнало още по-добре, когато на Капитана му хрумнала великолепната мисъл да го снабди с хичиянски пашкул — естествено, преустроен за целта. Както му съобщили, била премахната онази функция, която била не само безполезна, но и опасна за здравето му. Микровълновият радиационен генератор. Хичиянската раса се появила и еволюирала на иначе много приятна за обитаване планета, чиято звезда за нещастие се намирала в близост до активен газов облак. От най-ранни времена планетата била излагана на солидни дози Бремстрахлунгова радиация и хичиянците били привикнали с това, също както хората са свикнали със слънчевата светлина. Естествено, когато започвали да пътуват сред звездите, хичиянците се погрижили да вземат „светлината“ със себе си.

На по-късен етап от развитието си открили как да запазват най-съществената част от съзнанието на умрелите и тогава пашкулите се сдобили с втора функция. Във всеки от тях се съдържа по един съхранен древен. Та както споменах, Оди също получил свой древен. За негова изненада, личността вътре принадлежала на жена на име Дваж, която била починала само преди няколко седмици.

Това била последната стъпка към сближаването между Оди и хичиянците.

Вселената е малка, не смятате ли?

 

 

Както Оди привиквал с Капитана, така на свой ред хичиянецът свиквал с него — достатъчно, за да започнат разговор за нещо, което не му излизало от ума. Получил тази възможност, когато Оди попитал за Враговете.

Въпрос, който открай време заема централно място както при хичиянците, така и при хората. Враговете, Убийците. Тази раса от смъртоносни същества, заради които някога хичиянците си събрали набързо багажа и избягали чак в галактическото ядро.

Оди накарал Капитана да му преразкаже няколко пъти историята на бягството им и въпреки това не можел да разбере някои неща.

— Добре де, ясно ми е за пътешествието на Тангент — рекъл той, — също и за това, че няколко разумни раси били изтребени напълно. Но как от тях стигнахте до идеята за свиването на вселената?

Хичиянците се спогледали.

— Вероятно в началото е откриването на декселериращия параметър — произнесъл с тон на лектор Обувка. Капитанът надул бицепси в знак на съгласие.

— Ами да, декселериращият параметър. Сигурно разбираш, че тогава въпросът е стоял в чисто астрофизичен план.

— Може и да го разбера, ако ми обясните какъв е този „декселериращ параметър“ — изстенал Оди.

— Би могло също да се нарече „ефект на неестествено забавяне“ — подхвърлила от другия край на стаята Бял шум.

Капитана отново стегнал бицепси. Сетне взел думата:

— В един момент нашите астрофизиди забелязали, че вселената се разширява с по-ниски темпове, отколкото би трябвало според законите на физиката. Нещо забавяло този процес.

— И веднага се досетихте, че го правят Враговете?

Капитана кимнал сериозно.

— В светлината на някои други открития и след като отхвърлихме останалите възможности, стана очевидно, че причината може да е само намеса от космически мащаб на разумни същества. Просто нямаше много кандидати.

— Мда, откритието трябва да е било потресаващо — кимнал Оди.

— Потресаващо! — възкликнал Капитана. — То промени всичко. Но все още не е твърде късно.

— Твърде късно за какво? — премигнал смутено Оди.

— Твърде късно, за да се присъедините към нас и да заживеете в ядрото — добавил отчетливо Капитана. — Във всеки случай расата ви ще е добре дошла там.

— Е, малко ще ви е тесничко — подметнал засмяно Оди.

— Тесничко ли? Защо? Картографирали сме почти цялата галактика и когато решихме да се преместим в ядрото, взехме с нас най-подходящите за целта планети. Някои от тях ще бъдат напълно подходящи за вашата раса.

Оди решил да не отстъпва по самохвалство на извънземния и произнесъл нафукано:

— Ние сме тези, които правим планетите подходящи. Вече сме открили и преустроили за живеене шест планети. Зареждаме атмосферата с флуорхлоркарбонат, който с течение на времето задържа топлината и подобно на въглеродния диоксид предизвиква „парников ефект“…

— Известен ми е този ефект — прекъснал го Капитана. — Зная също, че след няколко столетия се стига до покачване на общата атмосферна температура.

— Така постъпихме например с Венера — продължил доволно Оди. — В началото беше твърде горещо, но после разпръснахме светлоотразяващи микрочастиди в горните слоеве. Ограничихме притока на топлинна енергия и климатът стана по-благоприятен. Освен това можем да заселваме микроорганизми, които да извършват почвообразуваща дейност. Ако се наложи, готови сме да преместваме планети на по-изгодни орбити…

— Но всичко това вече е направено в ядрото — прекъснал го любезно Капитана. — Имате ли представа колко много подходящи за обитаване планети са закарани там? Над осемстотин я петдесет, като повечето от тях засега само са посещавани от изследователски екипи. Както виждате, подготвили сме се за продължителен престой.

— Да — кимнал Оди. — Виждам.

— Значи сте готови да се присъедините към нас! — продължил ентусиазирано Капитана. — Можете сами да си изберете планетата. Две или три ще стигнат за цялата ви раса!

— И после какво? — попитал Оди.

— Как какво — ще чакате, разбира се. Възможно е да ни се размине. Особено ако час по-скоро прекратите всички предавания и преместите енергоползващите си машини на скрито в ядрото.

— Какви енергоползващи машини?

— Устройства, които отделят остатъци от преработена енергия и могат да бъдат засечени от разстояние — обяснил Капитана.

— Аха — кимнал Оди, забелязал първото противоречие. — Но ето вие например сте разположили автоматизирани датчици. Какво пречи Враговете да са постъпили по същия начин?

— Може и да са го сторили — отвърнал мрачно Капитана. — Не съм казвал, че безопасността ни е осигурена. Казах само, че сме достигнали приемлива степен на сигурност. Бихме могли да останем вътре милиони, дори милиарди години, преди да ни засекат.

— Но какво ще чакате там?

— Що за въпрос? Ще чакаме някоя друга раса да еволюира до такава степен, че да ги обуздае!

Оди загледал учудено Капитана. Вече не се съмнявал, че не само езикът и външният вид ги отличават един от друг.

— Ами такава вече има — заявил спокойно той. — Това сме ние.

 

 

В началото се притеснявал малко да не обиди Капитана. В края на краищата, макар и косвено, току-що отправил към него и към цялата хичиянска раса обвинение в малодушие. Това, което тогава не разбрал, било, че Капитана възприел думите му като комплимент.

Ако има нещо, за което да завиждам на Оди, това е за проникването в черната дупка. Не че на него процесът му се видял интересен. По-скоро го уплашил.

Докато приближавали сияещите, кипящи, излъчващи нетърпима горещина газови вихри, които бележели скривалището на хичиянците, Капитана наредил на всички да се приберат по хамаците си. Бял шум задействала кристалната спирала, която хичиянците наричали „периодичен цезинтегратор“, и тя се озарила в ослепителна светлина. Температурата на борда се покачвала бързо. Стените започнали да се тресат.

Капитана, който изглежда познавал езика на жестовете при хората, забелязал, че Оди е стиснал здраво челюсти и му подхвърлил:

— Май се боите.

Според хичиянските представи в подобна забележка нямало нищо оскърбително.

— Да — признал Оди, загледан в дразнещото очите сияние на засмукваните от дупката газове. — Истината е, че ужасно… ужасно ме е страх да навляза във вашата черна дупка.

— Любопитно — произнесъл замислено Капитана. — Правили сме го много пъти и мога да ви уверя, че не съществува никакъв риск както за кораба, така и за екипажа. Но кажете ми нещо. От кое повече ви е страх — от черната дупка или от Враговете?

Оди обмислил внимателно отговора. Струвало му се, че двете усещания не могат да бъдат сравнявани.

— Предполагам — произнесъл той бавно, — че от Враговете.

Мускулите върху бузата на Капитана се сгърчили одобрително.

— Напълно обяснимо и много мъдро. А сега идва моментът на проникването.

От дезинтегратора изригнал фонтан ярки искри, които се посипали върху Оди и останалите, но не изгаряли кожата и не вършели нищо друго, освен да преминават през телата им, сякаш те не съществували. Люшкането на кораба запратило Оди към другия край на хамака, който започнал да пука застрашително, тъй като очевидно не бил предвиден за подобна маса.

Процесът на проникването се оказал необичайно продължителен. Оди не разполагал с никакви сигурни средства, за да го измери, сторило му се, че се проточил около час, но за щастие, нямало повече сътресения. От време на време долавял откъслечни реплики, разменяни между другите членове на екипажа, и се чудел как могат да запазят самообладание в такъв ужасяващ момент, когато всички могат да загинат…

Изведнъж, без никакво предупреждение, се свършило.

Хичиянците започнали да се разкопчават с делови вид, Капитана хвърлил любопитен поглед на Оди и му извикал:

— Искате ли да зърнете ядрото?

След това махнал с жилестата си ръка към екрана и… то било вече там.

 

 

Това, което се виждало върху наблюдателните панели на кораба, наподобявало ослепителен светлинен калейдоскоп.

Хичиянското ядро било натъпкано със слънца — над десет хиляди — повече, отколкото могат да се съберат в радиус от хиляда светлинни години около Земята, само дето тук били затворени в сфера с диаметър двайсетина светлинни години. Имало златни звезди и бледи алени звезди и ослепителни синьо-бели звезди, Безкрайна и многоцветна дъга от звезди във всички цветове на Хердшпрунг-Ръселовия спектър^[1], които превръщат нощното небе над всяка планета в дъжд от мигащи точици, но тук, в ядрото, те били толкова нагъсто, че почти не можело да се забележи някое тъмно петънце от небосвода.

Как бих искал да го видя с очите си.

Малцина са онези, на които съм завиждал някога и за нещо и Оди Уолтърс без съмнение е един от тях. Представяте ли си каква незабравима гледка — плътен звезден куп. Заслужава да се види, не мислите ли? Съзвездия, блещукащи като светлинките на коледно дръвче! С най-различни цветове. Много по-ярки от тези, които виждаме от Земята. Червеното е като рубинено, зеленото — като изумрудено, жълтото е златисто, а бялото — Боже мили, бялото е ослепително. Без каквато и да било градация между звездите от различни величини.

Завиждах, завиждах и пак завиждах на Оди за онова, на което бе станал свидетел…

А всъщност това е било само образ от екрана на хичиянския кораб. Така и не успял да стъпи на която и да било хичиянска планета. Не му оставало време.

 

 

Продължителността на престоя на Оди във вътрешността на черната дупка е колкото времето, отредено ни от природата, за да проспим нощта. Той, естествено, не мигнал. Имало толкова много да се види, че и през ум не му минавало да почива.

Ако не била навременната помощ на Древните предци, събитията щели да се развият толкова мудно, че едва ли щяло да има значение дали Оди е стигнал ядрото, или не. Но съобщението на Капитана било получено само преди няколко минути, според хичиянските стандарти. Както ретранслиращите им машини, така и Предците използвали машинното отчитане на времето, което се отличавало от нормалното.

Макар да разполагали само с няколко минути преднина, хичиянците реагирали светкавично, без нито миг колебание, благодарение на факта, че открай време поддържали в постоянна готовност цяла флотилия от кораби. Всеки от тях излязъл на предварително определената орбита и някъде към четвъртия час от пребиваването на Оди в ядрото се приближили шест големи хичиянски кораба, натоварени с набързо сформирани екипажи от историци, наблюдатели с техните „кушетки“ и дипломати. Истинска национална гвардия от доброволци, които десетилетия наред — еквивалентни на милиони години извън пределите на ядрото — отдавали свободното си време в служба на своята раса, заради почти нищожната възможност някой ден да бъде подаден сигнал за опасност. Половината от тези хичиянци имали семейства. Някои от тях дори водели близките си на борда, както някога войниците са вземали семействата си при изпълнение на мирновременна служба. Ала всичко това, напълно обяснимо, убегнало от вниманието на Оди, който разполагал единствено със сведенията и картините, поднасяни от екрана на кораба.

Ето в каква обстановка попаднал и къде прекарал остатъка от времето си в ядрото.

 

 

Към началото на петия час от пребиваването му в ядрото ги застигнал още един звездолет.

Двата кораба се скачили. Вторият бил много по-голям от този на Капитана. Екипажът му наброявал трийсетина души и всичките нетърпеливо се прехвърлили на борда, за да видят това странно същество, този „човек“, със собствените си очи.

За съжаление, някъде по това време му отнели пашкула и Оди бил лишен от успокояващото присъствие на Дваж. Давал си сметка, че по този начин Дваж ще има възможност да ги запознае в най-общ план с езика, на който говори, както и да им предаде информацията, събирана през последните няколко седмици, но въпреки това усещал липсата й като физическа болка.

И все пак, представяте си каква невероятна картина? Цяла тълпа от извънземни, скупчени около него, разговарящи развълнувано, жестикулиращи и — да не забравим — миришещи по свой, специфичен начин. Миризмата на амоняк ставала почти нетърпима, отвратителна, но тези, от които лъхала, му били приятели. За съжаление, не можел да долови повече от откъслечни фрази, но все пак накрая осъзнал, че от известно време му повтарят да застане неподвижно. Опитал се да изимитира характерния жест на хичиянците за съгласие, като същевременно се чудел какво ли още ще поискат от него.

Оказало се, че му предстои обстоен физичен преглед. За нула време му свалили дрехите, след това започнали да го оглеждат, опипват, измерват. Пъхали мънички меки сонди в ушите, носа и ануса му. Взели няколко почти незабележими образци от кожата и косата му, от ноктите и лигавиците. Нито веднъж не почувствал болка, но, дявол да го вземе, всичко това било толкова унизително.

Вече си давал сметка, колко много време е изминало на Земята. Минутите и часовете в ядрото се равнявали на години и десетилетия отвън.

Последното, което си спомнял било най-изненадващо от всички случки.

След като приключили с прегледа, позволили му да се облече. После една дребна, гъвкава женска го докоснала лекичко по рамото и му прошепнала със свистящ акцент:

— Току-що приключихме с вашия Древен. Можете да си го вземете.

— Благодаря ви — изръмжал Оди и дръпнал пашкула от ръцете й.

— Дваж ще ви каже какво трябва да правите. — Женската се усмихнала.

— Надявам се — кимнал Оди, докато си прикачвал конуса.

Дваж също изглеждала изтощена. Явно изпитанието било тежко и за двамата.

— Чакат от теб изявление — заговорила тя веднага, щом установили контакт. — Но не се опитвай да говориш на нашия език, твърде слаби са ти познанията…

— И защо не?

— Защото познаваш само езика на делото, но не и на чувствата — обяснила Дваж, — а за всички нас моментът е особено емоционален. Ето защо трябва да говориш на английски, а аз ще превеждам.

— На кого ще превеждаш?

— Ами как, на всички хичиянци, разбира се. Трябва да им обясниш със свои думи по какъв начин човечеството ще ни помогне да разрешим проблема с Враговете.

— О, по дяволите! — изругал Оди. Проклинал самохвалството си и глупашкня импулс, който го накарал да произнесе онези думи. Проклинал, то е ясно, и Враговете. — Мразя да произнасям речи! А и какво толкова мога да им кажа?

— Нищо, разбира се — съгласила се Дваж. — Но по-добре ще е, ако го чуят от теб самия.

 

 

И тъй, през следващите десет минути (или няколко месеца) Оди произнесъл реч.

Като се изключат десетината присъстващи на борда, всички останали хичиянци го следели с помощта на миниатюрни сфери, които, както още в началото предположил, били своеобразни камери. От друга страна, мисълта, че се обръща към цяла една раса, го карала да трепери неудържимо. Милиарди погледи! Безброй лица, изкривени от ужас или неистов интерес, които преценявали всеки негов жест според техните си представи!

И наистина го гледали всички. Децата в техните училища, работниците, спрели за малко своята работа, младите, мъртвите също — защото Древните предци смятали, че не бива да пропускат момента. На скритите под прозрачни куполи планетарни повърхности, в космическите станции, на бордовете на излитащите кораби — отвсякъде към него били извърнати невидими очи и уши, които следели всяка негова дума.

И въпреки това Оди се справил. Започнал с:

— Аз… ъъъ… — сетне си поел дъх и продължил малко по-уверено: — Аз… ъъъ… съм един обикновен човек и не мога да говоря от името на всички хора. Но аз познавам добре хората — човеците, искам да кажа. И ето какво ще ви заявя — ние няма да избягаме и да се скрием. Не се обиждайте. Зная, че за вас е непосилно… — той завъртял глава, но размислил и продължил в същата посока: — Съжалявам, ако наранявам чувствата ви, но смятам, че трябва веднага да си изясним нещата. Виждате ли, ние сме свикнали да се борим. Умеем да схващаме бързо, вижте колко добре сме изучили всичко, което ни е останало в наследство от вас. И ако вие наистина не можете да се справите по никакъв начин с Враговете, ние поне смятаме да опитаме. Не ви обещавам, че ще решим проблема, аз нямам право да давам подобни обещания. Само ви казвам, че го зная със сигурност. Ето това е. Благодаря ви, че ме изслушахте.

Той изпънал рамене, обърнал ухилената си мутра към камерите и те, сякаш неохотно, се насочили надолу.

Първа към него се приближила и го заговорила хичиянката, която му върнала Дваж.

— Ето какво ще ви кажа, Оди Уолтърс Трети. Консултирах се с вашата Дваж по въпроса за превода и зная, че съм го направила както трябва. Затова ще го чуете на английски. — Тя се поела дъх, размърдала заострените си като бръснач устни в няколко неми репетиции и след като разклатила китки, произнесла:

— Куражът не е мъдрост. Мъдростта е съответстващо поведение. Куражът понякога е самоубийство. Това ми наредиха да ви предам древните.

Оди изчакал няколко секунди, но изглежда нямало да има повече. Затова кимнал и казал:

— Благодаря ви. А сега, ще ми позволите ли да отскоча до тоалетната?

 

 

Оди не бързал да се измъкне от „онова място“. След всички мъчителни процедури, на които бил подложен, имал нужда да остане за малко насаме. Откачил пашкула и го поставил на пода, защото не искал дори Дваж да се меси в мислите му.

Докато пълнел тоалетната чиния с жълтеникава урина, докато миел ръцете си и докато разглеждал лицето си в огледалото, през главата му минавали всякакви мисли. Освен това, сякаш чувал равномерното потракване на часовника, който отчитал всеки миг от пребиваването му тук. Пет секунди, за да дръпне ципа на дюкяна. Около минута, за да се изпикае. Още две минути, за да си измие ръцете и да се погледне в огледалото. Опитал се да прецени колко време е изтекло навън от ядрото. Все още му било трудно да пресмята с различни категории, но все пак получил някакъв що-годе верен резултат. Докато бил в тоалетната, външният свят преживял приблизително осем-девет месеца.

Хрумнало му, че нищожният процес на изпразване на мехура може да се сравнява с периода от зачеването до раждането на едно дете и това сякаш преляло чашата. Отворил рязко вратата и първите думи, които произнесъл, когато се озовал отвън били:

— Искам да си ида у дома.

Капитана си проправил път през тълпата, завладян от желанието да му се притече на помощ в този очевидно труден момент.

— Да, Оди? Какво да направим за теб?

— Нищо повече от това, което ви казах — отвърнал непреклонно Оди. — Искам да се върна там, където всички очакват търпеливо момента да ги пратят в старчески дом.

— Да, Оди? — повторил като латерна Капитана. После изглежда разбрал. — О, ясно. Сигурно си мислиш, че възнамеряваме да те държим тук продължително време. Няма да е необходимо. Видяхме те, получихме необходимата информация. Скоро ще пристигнат и други човешки същества, готови да останат задълго.

— Значи мога да си вървя?

— Но, разбира се, че можеш. Един от корабите, предназначени за излаз извън ядрото, вече е потеглил насам. Можеш да се качиш на борда. В момента, когато прекосят ергосферата, времето, изтекло навън ще се равнява на… — той склонил глава, за да се посъветва със своя Древен — …изразено със завъртанията на твоята родна планета, то ще е приблизително четирийсет и четири години и половина.