Фредерик Пол
Гейтуей IV (13)

13. ПЛЕНЕНИТЕ ДЕЦА

Училищната директорка не само бе телесна, но и притежаваше огромен опит в работата си с деца. Опит, който можеше да се изрази с четири повишения и деветнадесет години стаж. На този етап тя вече познаваше добре всички проблеми, които можеха да възникнат при възпитанието на децата, а това приблизително означаваше по едно проблемно дете на срок при хиляда деца под нейно ръководство за година.

Ала в този случай целият натрупан през годините опит се оказа безполезен. Нямаше нищо, на което да се опре.

Когато пристигна в чакалнята на заседателната зала, тя беше задъхана и объркана.

— Но това е невероятно, миличка — бяха думите, с които се обърна към хлипащата Онико. — Как биха могли… да прочетат дневника ти… и защо въобще е трябвало…

Тук думите й се изчерпаха, тя се отпусна в най-близкия фотьойл и поклати глава, неспособна да възприеме случилото се.

— Госпожо? — обади се Кихльо и изчака директорката да го забележи. — Не е само Онико. Аз също си водех дневник и част от него се повтаря в онова послание.

Директорката кимна безпомощно. Сетне на лицето й се изписа мрачна решителност.

— Знаете ли какво? — заяви тя. — Ще се наложи да разкажете всичко на съветниците. И тримата.

— Защо тримата? — подскочи Харолд. — Аз не съм си водил дневник!

— Няма как. И тримата сте забъркани в тази история. Всеки от вас ще разкаже своята версия и после ще отговорите на въпросите на машините. Сигурна съм, че ще намерят какво да ви попитат. От вас искам да казвате само истината. Боя се, че ще се наложи да пропуснете плажното празненство, но ще помоля да ви оставят по нещо от ястията.

Тя се надигна и излезе забързано.

Харолд огледа с каменно изражение двамата си приятели.

— Ах, вие! — произнесе заканително той.

— Съжалявам — изрече тъжно Кихльо.

— Съжалявал! Заради теб ще пропусна плажното празненство! Слушайте — продължи той с блеснало от поредната идея лице, — ето какво ще ви кажа, Аз ще вляза пръв. След това може би ще ми позволят да се върна на плажа и да потанцувам. След всички неприятности, които ми причинихте, заслужавам поне това. Нали?

Харолд се вмъкна в екзаминаторската будка и двамата останаха сами. Онико цялата трепереше. Кихлъо се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Има още една будка. Искаш ли да влезеш?

Тя поклати глава. Черните й очи блестяха зад пелената от неизтрити сълзи.

— Ти върви, Стернутатор.

Той се поколеба, сетне кимна.

— Хубаво, но ще те изчакам и ти да свършиш. После двамата можем да идем заедно на плажа.

— О, не, моля те, Стернутатор. Върви пръв и не ме чакай. Уморена съм и не съм гладна.

Кихльо я погледна учудено, но после реши, че може да я почака, без да се препират преди това. Независимо дали Онико иска, или не.

— Добре, Онико — промълви той и понечи да влезе в будката.

И тогава в залата настъпи бъркотия.

Първо изгаснаха светлините. Дори екранът, на който се виждаше брегът на морето, бе притъмнял, защото слънцето изчезваше бързо зад хоризонта.

Откъм екзаминаторската будка долетя гневният вик на Харолд:

— Сега пък какво има!

Вратата на будката се разтърси, сетне бавно се плъзна встрани, толкова, колкото през отвора да премине едно момче. Оказа се, че Харолд я бута с ръка.

— Какво става, бе хора? — попита той. — Тази тъпа програма замлъкна точно по средата на въпроса!

— Сигурно защото спряха тока! — предположи услужливо Кихльо.

— Ама че си глупак! Токът никога не спира!

Кихльо погледна към угасналия стенен екран, към помръкналите светлини в залата и към вратата, която вече не се отваряше при приближаването на посетители.

— Не и този път, Харолд — произнесе той. — Какво ще правим сега?

 

 

Без осветление и при спрели асансьори единственият начин да се спуснат долу и да излязат на брега бе, като използват стълбището.

Не особено подходяща идея, като се имаха предвид крехките крака на Онико.

— Няма как! Трябва да слезем на брега! — разпореди се Харолд и Кихльо кимна.

— Не е ли по-добре да минем по пътя?

— О, Божичко, знаеш ли колко ще трябва да обикаляме. Добре, от мен да мине.

В началото им беше трудно да свикнат с вратите, които не се отваряха при тяхното приближаване и трябваше да ги отместват встрани с ръка. Харолд дори си удари носа в една и страшно се ядоса. Кихльо не му обърна внимание, защото беше много притеснен за Онико. Момичето имаше съкрушен вид и сълзите не спираха да се стичат от очите му.

— Моля те, Онико. Не се плаши — успокояваше я Кихльо. — Сигурно е просто авария. Скоро всичко ще се оправи.

— Не плача заради тока — отвърна през сълзи тя. — А заради моя дневник.

— Глупачето ми — усмихна се Кихльо. — Това е само съвпадение. Да не мислиш, че Враговете се интересуват от някакви детски драскулки?

— Точно това мисля!

— Тя е права, Кихльо — намеси се грубовато Харолд. — Не се опитвай да замажеш нещата. Ваша е вината. За всичко!

— И за тока ли? — попита Кихльо. След като не получи отговор, реши да смени темата. Намираха се пред главната сграда. Той посочи надолу по пътя, който използваха колите. — Оттук можем да излезем на брега.

— Но това са няколко километра! — изстена Харолд.

— Хубаво. Ти върви по прекия път, а ние ще тръгнем по шосето.

— О, Господи! — възкликна Харолд, сякаш отново ги бе заловил в страхотно прегрешение. — Добре, няма да се делим. Бас държа, че ще се влачим цяла нощ.

Той се обърна и пое напред с нацупено изражение. Не им говореше, само от време ва време им махаше да ускорят крачка.

Кихльо вървеше отзад и полагаше отчаяни усилия да овладее страховете си. Бяха съвсем сами, свечеряваше се и парчето земя, по което крачеха, всъщност бе остров, зареян сред океана. Някъде по-напред и встрани тъмнееха няколко сгради, за които знаеше, че принадлежат на затворническия комплекс. Бяха им обяснили, че се охраняват старателно и Кихльо започна да си повтаря, че всъщност няма никаква причина да се страхува от каквото и да било.

Въпреки това едва не подскочи от уплаха, когато на пътя им ненадейно се изпречиха двама мъже.

— Ти си хичиянец — произнесе по-дребният с доволна усмивка.

— Разбира се, че е хичиянец — кимна Харолд. Лицето му беше зачервено. — А вие кои сте?

По-възрастният протегна ръка, сякаш за да го потупа по рамото, но пръстите му останаха вкопчени в него.

— Аз съм генерал Бюпре Хеймат — представи се той. — А това е моят колега Сирил Базингетоук. Вие трябва да сте ученици от интерната?

— Да — рече Кихльо. — Името ми е Стернутатор, но другите ми викат Кихльо. — Докато представяше останалите, следвайки принципите на изискания английски етикет, той се опита да прецени какво изразяват лицата на непознатите. Струваше му се, че в поведението им няма нищо заплашително, макар на лицето на чернокожия да се четеше известна загриженост. Когато генералът застана до Онико, той произнесе разтревожено.

— Ей, човече, имахме страшен късмет да се измъкнем. Само да не се забъркаш в някоя от твоите истории.

— В какво да се забъркам? Исках да кажа на младата госпожица колко се радвам да я видя.

— Рано или късно ще възстановят захранването!

— Сирил — произнесе кротко Хеймат, — затваряй си устата!

Очите на черния се присвиха за миг. Той се завъртя неочаквано и сграбчи Кихльо за ръката. Пръстите му бяха яки като на машина.

— Ти си първият хичиянец, когото срещам през живота си — заяви той. — Родителите ти тук ли са?

Харолд избра този момент, за да се намеси.

— Неговите родители са много важни наблюдатели от Колелото — обясни той. — Също както и моите, а тези на Онико са ужасно богати. Тъй че по-добре не се захващайте с нас.

— Няма, няма — успокои го Хеймат, но продължаваше да го стиска за рамото. — А ти, миличка, си сладка и без богатите си родители — продължи той, обръщайки се към Онико. — Знаете ли, деца, тъкмо слизахме към плажа. Защо не дойдете с нас?

— В никакъв случай! — задърпа се Харолд. — Нямаме намерение да… ооох! — без да го изпуска, старецът го бе зашлевил през лицето с опакото на свободната си ръка.

— Важното е какви намерения имаме ние — произнесе той натъртено. — Е, Сирил, да не се задържаме много на едно място. Тук имаше път, ако не се лъжа. Онико, докато вървим, защо не ни разкажеш точно колко богати са тези твои родители?

 

 

Кихльо си мислеше, че колкото и силен да изглежда мъжът, който го държи, вероятно няма да е особено трудно да се измъкне от хватката му и да побегне. Той се зае да преценява всички „за“ и „против“ тази идея, докато Онико разказваше с вдървен глас на генерала за родителите си. Накрая обаче се отказа. Макар и стар, Базингстоук изглеждаше невероятно чевръст за възрастта си и не беше изключено да го накаже жестоко, ако опитът за бягство се провали.

Пък и дори да се измъкне, какво ще стане с Онико? Макар да вървяха сравнително бавно към брега, момичето изпитваше очевидно затруднение да поддържа наложеното темпо. Изключено бе да се присъедини към него, ако побегне. Харолд от друга страна изглежда се бе предал на отчаянието си, защото вървеше със сведена глава и раменете му потреперваха, сякаш хлипаше.

Свърнаха зад един хълм и пред очите им се разкри в цялата си прелест заливът. Само на километър от тях бе импровизираното плажно празненство и гласовете на децата долитаха съвсем ясно. Кихльо се изпълни със завист. Де да можеше сега да е там долу и да няма никакви притеснения.

Беше тъмно и почти не виждаха къде стъпват. Изведнъж Онико се препъна и сигурно щеше да падне по лице, ако не беше чернокожнят. Ръката на Сирил се стрелна с бързината на атакуваща змия, той я улови за блузата и я задържа на крака. Генерал Хеймат се извърна да види какво е предизвикало объркването.

— Ах, младата госпожица изпитва затруднения — въздъхна съчувствено той. — Знаеш ли, Сирил, мисля, че ти можеш да поемеш Харолд, а аз ще отнеса Онико до долу.

Вместо отговор, Базингстоук се пресегна и вдигна момичето на раменете си.

— Момче, ти вземи патериците — нареди той на Кихльо.

Генералът се извърна и го погледна навъсено. Кихльо неволно потрепери. Имаше нещо толкова зловещо и застрашително в атмосферата, която витаеше около тези двама души, че му стана хладно, въпреки топлата тропическа нощ. Навярно Онико също го почувства, защото протегна ръка и посочи надолу.

— О, погледнете морето. Виждат се светлините на Папеетее!

Всички вдигнаха погледи към хоризонта. И наистина, точно отсреща, като златиста огърлица блещукаха светлините на столицата.

— Възстановили са енегозахранването — рече замислено Базингстоук, а Хеймат подхвърли развеселено:

— Ето къде ще отидем!

— Така е, но ако имаме самолет или лодка. И какво ще правим там?

— Сирил, там има летище. Самолети до Окланд, Хонолулу, Лос Анджелис…

— Така е, човече — съгласи се чернокожият. — Но за хора, които могат да си платят билетите. Да не носиш кредитна карта?

— О, Сирил — въздъхна Хеймат, — защо никога не ме слушаш? Тези деца са нашата кредитна карта. Особено — той се усмихна — малката Онико, която е толкова богата. Уверен съм, че ще достави това малко удоволствие на стария човек. Или някое друго…

Базингстоук не бързаше да отговори, но изглежда в главата му се стрелкаха много мисли, защото хватката му стана по-здрава. Кихльо съжаляваше, че не е в състояние да долови нюансите в разговора между двамата мъже. Накрая чернокожият произнесе:

— Бюпре, не е моя работа какви ги вършиш за собствено удоволствие. Но ако по някакъв начин това попречи на измъкването ни от този проклет остров, може и да стане. И тогава, човече, ще ти видя сметката. — Той направи пауза, сякаш за да остави думите да придобият допълнителна тежест. — А сега, да потърсим някоя лодка.

 

 

По брега, естествено, бяха разхвърляни поне десетина лодки. Имаше четири каяка на училищния отбор, както и шест дъски за уиндсърф, освен това съвсем наблизо се полюшваше малка яхта, която никой от тях не знаеше да управлява.

— Няма да успеете — заговори плачливо Харолд. — По-добре ни пуснете. На никого няма да кажем…

Хеймат го погледна мълчаливо. Сетне премести поглед към Сирил Базингстоук.

— Все има нещо, което да ни свърши работа.

Децата се спогледаха уплашено. Знаеха, че е прав.

— Да вървим към вълнолома — предложи чернокожият и закрачи натам, следван от останалите. Излязоха на пристана и огледаха подредените долу моторници.

— Безсмислено е — поклати глава Хеймат. — Няма ток. Никоя от тях няма да тръгне.

Базингстоук вдигна брадичка, сякаш душеше из въздуха.

— Тихо, човече — произнесе той с нетърпящ възражение тон. Над шума на вечерния бриз долетя едва доловимо бръмчене. Той изтича при отсрещния край на кея, където бе закотвена училищната моторница с маховичен двигател.

— Виж, готова е за отплаване. Сигурно са я навивали цял следобед. Качвайте се вътре!

Нямаше начин да се измъкнат. Старият терорист накара момчетата да се качат първи, сетне подаде Онико на Хеймат, който погали многообещаващо косата й, преди да я положи на скамейката. Накрая чернокожият се настани на кърмата и Хеймат вдигна котвата. Моторницата се понесе с равномерно, мъркащо бръмчене към вътрешността на гладката като огледало лагуна.

Хванати за ръце, Кихльо и Онико изпращаха с уплашени очи стопяващия се зад тях бряг, с потъналите в тъмнина сгради на училището. Докато следваха брега, отдалечени на стотина метра навътре, Кихльо отново бе споходен от мисълта, че трябва да намерят начин да избягат. Колкото и голям да е рискът, по-страшно ще бъде, ако останат в ръцете на тези двамата. Вече не се съмняваше, че им мислят злото и започваше да разбира странната, перверзна привързаност на Хеймат към Онико.

Защо не подскаже на Харолд, че трябва да скочи през борда и да доплува до брега, за да потърси помощ? От тримата той плуваше най-добре.

Но Харолд седеше отзад, притиснат между един от бордовете и големия черен мъж, който въпреки възрастта си изглеждаше достатъчно пъргав, за да му попречи да избяга. Освен това на лицето на момчето се четеше умора и отчаяние. Междувременно чернокожият подхвана тиха песен, докато ловко насочваше носа на моторницата право към изхода на лагуната.

— Знаеш ли какво, Бюпре? — подвикна след време той. — Мисля, че може и да успеем в нашето шантаво начинание. Жалко, че няма начин да разберем за колко още ще стигне енергията на маховика. Току-виж моторчето спряло, преди да стигнем Таити.

— Какво пък — вдигна безгрижно рамене другият. — Тогава ще спуснем децата зад борда — момчетата, защото са кавалери — и ще ги помолим да ритат с крачета, докато доплаваме до острова. — Той отново вдигна ръка и погали с пръсти косата на Онико.

Базингстоук се изкиска. Не изглеждаше никак разтревожен от възможността да останат без енергия насред океана. За Кихльо по-обезпокоителен бе фактът, че Базингстоук не обръщаше внимание на намеците на Хеймат относно Онико. Той почувства как коремните му мускули неволно се стягат. Да не беше само толкова изтощен! Чувстваше се, сякаш продължително време е дишал силно разреден въздух или е погълнал упойващо лекарство. Като че ли му се бе случило онова, от което всеки хичиянец се пазеше особено внимателно — да забрави някъде своя пашкул и да се лиши от живителната радиация, която той му осигуряваше…

Кихльо изсъска, завладян от уплаха.

Хеймат откъсна влюбен поглед от Онико и втренчи очи в него:

— На теб пък какво ти става?

Но Кихльо не отговори. Сега вече знаеше причината за странната си отпадналост.

Не долавяше никакви сигнали от пашкула!

Хичиянците могат да живеят много дни, дори месец, без постоянния приток на микровълново лъчение от техните пашкули. Това никога не е било проблем на техните родни светове, където околната среда осигурява постоянен поток от микровълни, както хората се нуждаят от слънчевите лъчи, а рибата — от водата. Но само след час или два без радиация липсата й започваше да се усеща. А сега периодът бе много по-дълъг, защото микровълновото излъчване бе преустановено заедно със спирането на тока. Кихльо вече изпитваше на гърба си пагубните му ефекти. С кое от човешките усещания да го сравни? С жаждата? С изтощението? Сигурно така изглежда някой, който се е изгубил в пустинята…

Колко ли още щеше да издържи?

 

 

Не след дълго плиткодънната лодка се люшна над пяната на рифа, който затваряше входа на лагуната и продължи все така уверено сред вълните на прибоя.

Вълните не бяха големи, нито страшни, страшна бе мисълта, че се намират в Тихия океан. И че тези вълни идват от много далеч, от повече от пет хиляди километра.

Онико първа не издържа на люшкането, вкопчи се в перилата на борда и повърна задъхано. След кратка и мъчителна вътрешна борба Кихльо последва примера й. Не страдаше заради вестибуларния си апарат — който със сигурност бе устроен далеч по-опростено, отколкото човешкия — но поклащането, умората и страхът, както и неимоверното изтощение на организма му го караха да се чувства ужасно зле.

Хеймат ги гледаше усмихнато от носа на лодката.

— Ах, бедничките дечица! — подметна той. — Обещавам ви веднага след като слезем на брега, да ви накарам да забравите това неприятно пътуване. Лично ще се погрижа!

— Бю, тя е само едно уплашено момиче — изръмжа Базингстоук. — Карай така, Онико — добави той, — ще ти олекне. Когато бях малко момче — продължи, загледан със замечтан поглед в хоризонта — на острова ни застигаха такива бури, каквито не сте и сънували. И въпреки това трябваше да излизаме за риба, защото иначе нямаше какво да ядем. Бяхме много бедни, баща ми беше стар човек — не на години, а защото бе дишал твърде много отровни газове. Петролни изпарения. Та в лодките ни ставаше много по-добре, отколкото на сушата…

Кихльо опря чело в хладния борд от фибростъкло и усети как главата му се смъква надолу. Не пускаше ръката на Онико. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, но беше толкова трудно!

— А във водата — продължаваше разказа си Базингстоук — имаше такива големи акули, големи и свирепи, също като тези тук, в Тихия океан…

Акули? Кихльо неволно стисна ръката на Онико. Още една отвратителна черта на планетата на човеците, за която бе слушал само разкази. Той отвори подпухналите си очи и ги втренчи в черната вода, но разбира се, наоколо не се виждаше нищо.

— Петдесет години безпощадно изсмукваха нефтените кладенци — продължаваше монолога си Базингстоук, — унищожавайки атмосферата на прекрасния ни остров. Разправяха, че нефтът им бил нужен, за да получават протеин и че тъй щели да се преборят с глада. Ама ние въпреки това пак си гладувахме. Ей това ме накара да хвана пътя на борбата, дето нямаше никаква справедливост…

Справедливост, помисли си Кихльо. Колко странно, един терорист, убиец, да говори за справедливост. Колко човешко.

След около час преминаха от другата страна на пролива и Кихльо бе завладян от необясним прилив на енергия. Надигна се и се огледа. Брегът отсреща грееше от светлини, виждаше се и плаващият масив на Завода за храна ЧОН, който денем и нощем всмукваше кислород и азот от атмосферата, както и водород от водите на пролива и въглерод от неговите дълбини, за да осигурява храна на местното население. Учуди се, че Базингстоук не се притеснява да премине толкова близо до платформата, но сетне си даде сметка, че тя е напълно автоматизирана и едва ли някой ще обърне внимание на малката лодка.

И тогава осъзна още нещо. Светлините на завода грееха, което означаваше, че там има ток. Освен това, от известно време долавяше приятно затопляне в слабините си, но едва сега си даде сметка за произхода му.

Намираха се извън района на аварията и пашкулът му функционираше отново.

 

Докато заобикаляха поредния нос, вълните внезапно започнаха да се усилват и лодката взе да се люшка застрашително.

— Внимавай да не ни преобърнеш, стари глупако — озъби се Хеймат на своя другар и Харолд потрепери от ужас при мисълта, че могат да се озоват в черните води на залива. Кихльо също изпитваше страх, но вече беше в състояние да го преодолее. Радиацията на пашкула му действаше като живителен сок след дълго и тежко пътуване, дори като възбуждаща глътка ром след снежна виелица. Още малко и тялото му щеше да възвърне нормалната си способност да реагира.

Той се понадигна и се зае да оглежда брега. Дори предложи помощта си в изгребването на водата от дъното на лодката. За разлика от него двамата старци изглеждаха все по-изтощени, явно нощта и преживелиците оказваха своето влияние. Взеха да спорят как да постъпят, накрая спряха избора си на една крайбрежна къща със свой собствен плаващ док. Доближиха я предпазливо, лодката заора нос в пясъка, слязоха и се събраха отново на дървената веранда отпред. През цялото това време имаше поне дузина възможности да избяга, но Кихльо не бързаше да рискува. Беше забелязал, че каквото и да върши, генералът не изпуска от желязната си хватка Харолд. А това означаваше, че макар и изтощен, старият затворник е нащрек. Не биваше да предприема нищо, преди да се открие възможност да се измъкнат и тримата.

— Трява да бъдем предпазливи, старче — заяви Базингстоук, — Сигурно има алармена инсталация.

Хеймат се засмя.

— Ти дръж момчето — рече той, обърна се и се захвана за работа. Уменията, натрупани през годините надлъгване с охранителните програми в затвора, бяха предостатъчни, за да се справи с най-обикновена къщна аларма. Само след две минути бяха вътре. Хеймат заключи вратата, отрязвайки единствения им път за бягство. Кихльо почувства съжаление за пропуснатите възможности.

— А сега — всички по корем на пода — нареди Хеймат развеселено. — И да си сложите ръцете на тила. Ако някой мръдне — спукана му е работата. Освен на теб, сладка Онико.

Децата се отпуснаха уморено на пода, докато старците претърсваха къщата и разменяха кратки реплики. Кихльо изчака работата да ги погълне, сетне се изправи безшумно и доближи пиезовизионния комуникатор. Тъкмо се надвесваше над пулта, когато Базингстоук го забеляза. За няколко секунди се озова до него и го просна с два бързи удара. Кихльо се строполи насред стаята и се заоглежда, премигвайки от изненада.

— Момче, момче — въртеше глава чернокожият. — Какво, по дяволите, беше намислил?

— Трябва да се обадя — обясни Кихльо и се надигна. Изглежда нямаше нищо счупено. Той отново направи крачка към пулта.

Базингстоук се изпречи на пътя му и го сграбчи с ръце. Беше много по-силен, отколкото предполагаше, и след краткотрайна борба хичиянецът се предаде.

— Ще правиш само това, което ние ти казваме — произнесе той троснато. — Нищо друго! Ще седиш кротко и… ей, Хеймат! Наглеждай момичето!

Онико също се беше надигнала и приближаваше с неуверена крачка комуникатора. На лицето й бе застинало решително изражение.

Хеймат дотича и я прегърна през рамо.

— Какво ви става на вас двамата? Ако си мислите, че се шегуваме, грешите. Дали да не скършим вратлето на извънземния, та другите да се поусмирят малко, а, братле?

— Достатъчно е да ги завържем, Бюпре — възрази спокойно Базингстоук. После обаче забеляза, че ръката на Хеймат се спуска към талията на девойката и добави уморено. — О, стига вече, бе човек! По-късно ще имаш достатъчно време за тия неща.

 

 

Къщата на брега се оказа истинска съкровищница за старите терористи. Имаше предостатъчно храна, електричество, дори оръжия — пружинен харпун за подводен лов на акули и мъничък, но зловещ на вид парализиращ пистолет, пригоден за улов на дребни риби в плитчините и за зашеметяване на по-едрите, ако почнат много да се мятат на дъното на лодката. Кихльо разглеждаше с откровен ужас оръжията. Тези противни устройства за убиване! Типично човешки изобретения!

След като похапнаха, старците милостиво развързаха Онико и й позволиха да нахрани двете момчета. Кихльо още не можеше да осъзнае странното и упорито желание, което го бе накарало одеве да се стреми към комуникатора. Кого искаше да повика? Полицията? Да, може би, но кой знае защо му се струваше, че не точно такава бе тогава идеята му.

Когато всички се нахраниха и на децата бе позволено един по един да посетят тоалетната, Хеймат приклекна до тях и прегърна гальовно през раменете Онико. Момичето потръпна, но не посмя да го погледне.

— Хеймат, човече — въздъхна Сирил Базиагстоук, — остави я…

Генералът го погледна учудено.

— Че какво толкова съм й направил? — попита той, прокарвайки длан по нейната дълга, лъскава коса. — Похапнахме добре. Намираме се в чудесна, уютна къщичка. Имаме право, струва ми се, да си отдъхнем и да се порадваме на компанията си.

— Да, но все още сме на остров, зареян сред Тихия океан. Не сме в безопасност, докато не го напуснем. Рано или късно хората, на които принадлежи тази къща, ще се приберат или някой съсед ще забележи светлините и ще намине насам. И тогава какво ще правим?

Хеймат махна с ръка, изправи се и взе да се разхожда бавно из стаята.

— Чака ни дълга нощ, а сигурно до сутринта няма да има полети — посочи той.

— Утрото не е чак толкова далече — възрази Базингстоук. — Освен това разполагаме с моторница. Ако я оставим на пристана, ще я забележат и ще се досетят, че сме наблизо. Бю, мисля, че двамата с теб трябва да се върнем долу и да я насочим обратво към морето, преди да се е разсъмнало.

— Така ли? Но защо двамата, Сирил?

Двамата мъже се гледаха с нетрепващи очи и Кихльо долови нарастващото напрежение между тях.

Хеймат продължи, като произнасяше думите бавно и внимателно обмисляше изреченията.

— Чакай да ти кажа какво си намислил, стари приятелю, Мислиш си, че ще е много по-трудно двама души да се промъкнат незабелязано на борда на самолета, отколкото само един. Освен това, сигурно ти е минало през ума, че ако аз и тези млади хора по някакъв начин ритнем петалата и труповете ни останат в тази къща, доста дълго време никой няма да го узнае.

— О, Бюпре, да ти се чуди човек на въображението.

— Аха — захили се Хеймат. — Такива мисли ми минават на мен. Нищо чудно вече да ти е хрумнал някакъв план, който да навежда на мисълта, че и ти си загинал заедно с нас, но трупът ти е изчезнал. За да спрат да те търсят. Защо инак ще ме караш да бутаме онази лодка? Е, познах ли какво си намислил?

— В най-общи линии — усмихна се Базингстоук. — Какви ли не хрумвания спохождат човек, когато е натясно. Но от идеите до делата има доста път.

— Понякога не е чак толкова много — каза Хеймат усмихнато, изправи се и вдигна пред себе си заредения харпун.

Онико изпищя и се строполи върху Кихльо. Базингстоук извъртя глава към тях, сетне погледна отново към Хеймат.

— Слушай, Бю — подхвърли той, — не ставай глупак. Сигурно вече ни търсят, но все още смятат, че сме на Мороа. Да се отървем от лодката, да си намерим транспорт и да изчезваме оттук, преди да са разбрали къде сме!

Хеймат го разглеждаше внимателно, почесвайки се замислено по брадичката. Той не отговори.

— Освен това — добави Базингстоук, — никой нормален човек не би оставил заредено оръжие, когато напуска къщата. Защо смяташ, че това в ръцете ти прави изключение?

Хеймат кимна, наведе харпуна надолу и щракна със затвора. За миг надникна в магазина, после пусна пружината и вдигна глава, без да променя изражението си.

— Сега вече знам дали е зареден — произнесе той. — Но ти не знаеш.

— И зареден ли е? — попита с любезен тон Базингстоук. — О, хайде да спрем този безсмислен разговор. Отиваме и двамата за лодката, а децата ще останат тук. Нищо няма да им се случи. После се връщаме и намираме начин да се измъкнем от острова. А докато дойде време за самолета, можеш да се забавляваш както ти се прииска.

 

 

Генерал Хеймат пое задачата по завързването им и очевидно си разбираше от работата. След като приключи, двамата стари терористи излязоха и Кихльо веднага направи опит да се освободи. След няколко минутни усилия започна да си мисли, че надеждите му са били напразни. На всичко отгоре Харолд отново започна да хленчи.

— Какво ти става бе, глупчо? Толкова си хърбав, че досега трябваше да си се измъкнал от въжетата…

Той млъкна, защото затворниците отново бяха на вратата. Веднага щом като влязоха, те се приближиха до комуникационния пулт на пиезовизора. Не представляваше особена трудност да се свържат с чиновника от летището. Отсреща се показа красива полинезийка със саронг и закичени в косата цветя. Усмихна им се толкова дружелюбно, че Кихльо, който наблюдаваше всичко отзад, за миг я взе за истинска и дори щеше да извика за помощ. После обаче се досети, че е само симулация, и то доста примитивна.

— Искам да видя списъка на всички полети на разстояние повече от две хиляди километра, от този момент до утре следобед — нареди Хеймат.

— Oui, m’sieur^[1] — момичето се усмихна и изчезна. На екрана се появи списък:

УЕ 495  Хонолулу      06:40

ЯЕ 350  Токио         08:00

ЕФ 781  Лос Анджелис  09:30

НЗ 263  Окланд        11:10

КЮ 819  Сидни         11:40

ЮТ 311  Сан Франциско 12:00

 

 

— Искам този за Лос Анджелис — посочи с пръст Хеймат.

Базингстоук въздъхна.

— Така и предполагах, Бюпре. И аз съм на същото мнение.

Хеймат не изглеждаше особено доволен от чутото.

— Ти можеш да вземеш полета до Сан Франциско. Само няколко часа по-късно е, а и ще е добре, ако не се качваме на един и същ самолет. Или избери Хонолулу, Токио…

— Не желая да се прехвърлям от един остров на друг, нито пък на място, където не говоря езика. Ще се кача с теб на самолета за Лос Анджелис.

Хеймат поклати глава и се предаде.

— Хубаво. Ще се разделим в Лос Анджелис. Две резервации, моля.

Момичето се появи отново.

— Господа?

— Искаме две резервации за полета на „Ер Франс“ тази сутрин. Господин Смит и господин Дж. Джоунс.

— Първа класа или туристически?

— О, разбира се, първа класа. А, момент. Нашата мила племенница ще бъде така добра да ви съобщи номера на кредитната си карта. — Той се завъртя и махна на Базингстоук да доведе момичето. — Онико, скъпа, би ли казала на тази любезна програма кой ти е номерът?

Кихльо почувства, че дъхът му секва. Дали Онико няма да извика за помощ? Но не. Момичето произнесе с ясен глас шифъра и номера на своята карта, след това поднесе палец към екрана, за да удостовери, че е нейна. С това се приключи. Всички проблеми бяха разрешени. Полинезийката потвърди резервациите и накрая попита желаят ли да им запази билети за по-нататъшен полет от Лос Анджелис.

— О, не, няма нужда — отвърна Базингстоук и изключи връзката.

— Чакай малко — намеси се Хеймат. — Закъде бързаш? Сам знаеш, че искаме да продължим и след Лос Анджелис.

— Но не с нейната кредитна карта. Прекалено е рисковано. Като стигнем там, ще търсим друг начин.

Хеймат се завъртя и го погледна навъсено.

— Позволяваш си твърде много, Сирил. Забрави ли, че харпунът още е у мен? — После изкрещя неочаквано: — Но какво прави тя? Спри я, Сирил!

Онико отново бе протегнала ръце към пулта. Базингстоук я дръпна встрани.

— О, стига, малката. Започваш да прекаляваш.

Но Онико не откъсваше поглед от пулта.

— Вържи я — нареди Хеймат и Кихльо наблюдаваше разтревожено, докато Базингстоук омотаваше въжето около тъничките ръце на момичето. Тя се отпусна веднага щом усети, че е безпомощна. Главата й се подпря на гърдите на Кихльо.

— Трябваше да го направя — прошепна му тя.

— Но защо? Те скоро ще си идат.

Тя го погледна мълчаливо. В очите й се четеше безнадеждно отчаяние.

— Не толкова скоро.

 

 

Колко странни са хората. Когато нямат какво да правят, започват да се карат помежду си. Този път спорът бе кой пръв да иде в другата стая да поспи. Хеймат настояваше да е Сирил.

— Хайде, приятелю, нямаме друга работа. Защо не идеш пръв? Аз ще остана да забавлявам нашите гости.

— Ако вземеш да забавляваш малката по начина, по който предполагам, най-вероятно да не изкара до сутринта.

Хеймат поклати натъжено глава.

— Размекнал си се с възрастта. Какво те интересува как смятам да постъпя с малката хубавица?

— А ти с възрастта си оглупял! Навън е пълно с малки момичета. Достатъчно е да се измъкнем от този проклет остров и ще можеш да правиш с тях каквото ти скимне. Но тази тук ни трябва заради кредитната й карта. Как според теб ще плаща сметките, ако умре?

— Какви сметки? Нали вече платихме билетите за самолета?

— И как ще стигнем до летището? Пеша?

Хеймат го погледна замислено, после лицето му помрачня.

— Май този път си прав — призна с неохота. Изведнъж му хрумна нова идея. — Хайде да си поръчаме лимузина и докато пристигне, ще имаме време да се позабавляваме!

Двамата старци продължиха да се надлъгват още известно време, но Кихльо и Онико вече бяха заспали, напълно изтощени от преживяното. Когато хичиянецът отново се пробуди, спорът бе стигнал далеч по-гореща точка.

— Какво му става на проклетото нещо? — крещеше отчаяно Базингстоук.

— Ти си го развалил, стари глупако — нареждаше Хеймат. — Мръдни се! Аз ще опитам.

— Опитвай колкото щеш — изръмжа Базингстоук. — Няма да проработи — той блъсна с юмрук пулта на комуникатора.

— Чакай, чакай — вдигна ръка Хеймат. — Да не го повредиш!

— Нищо не съм му направил. Просто го изключих. А сега не иска да заработи.

Кихльо почувства, че отново се изпълва с надежда. Ако комуникаторът наистина е развален, тогава двамата ще трябва да вървят пеша до летището. Сигурно ще тръгнат веднага, за да могат да стигнат навреме. И без това небето зад прозореца вече просветляваше.

Няма как да вземат децата със себе си, само ще им пречат. Може би…

В този момент той забеляза, че екранът на пиезовизора се озарява в светлина. По някакъв начин комуникаторът бе проработил отново. Базингстоук също го видя и размаха ръце.

— Хайда стига сме спорили. Всичко е наред, Бю. Виж, комуникаторът се включи.

Така беше.

Но лицето, което се показа на екрана, не принадлежеше на красивата полинезийка с цветя в косата. Беше мъжко лице, на човек с неопределена възраст, който им се усмихваше приятелски. Кихльо не го познаваше. Повечето човешки лица си приличаха.

От друга страна Сирил Базингстоук и Бюпре Хеймат изглежда познаваха отлично това лице.

— Робинет Бродхед! — възкликнаха двамата в един глас, — Какво, по дяволите, прави тук този кучи син?

 

 

Еси, която наблюдаваше тази сцена от гигабитовото пространство, се закиска доволно.

— Робин, изглежда си доста популярен — отбеляза тя. — Дори злите терористи те разпознаха веднага.

— Нищо чудно, госпожо Бродхед — обясни Алберт. — Генерал Хеймат е правил поне два неуспешни опита да премахне Робин. Вероятно всеки терорист на Земята би последвал примера му, ако му се удадеше подобна възможност.

— Робин, не им давай друга възможност — замоли го Еси, — Каквото и да смяташ да предприемеш, бъди внимателен! Тези хора са крайно опасни!