Фредерик Пол
Гейтуей IV (16)

16. ДЪЛГОТО ПЪТУВАНЕ

През цялото време, докато съм се занимавал с децата и с техните похитители, телесните са имали предостатъчно време за действие. И не са стояли със скръстени ръце.

Телесните, които управляват Обединената служба, решили, че засега няма пряка заплаха за Земята и пратили целия военен флот към Наблюдателното колело. Телесният Касата дори не си направил труда да унищожи съхранения Касата, чиято програма продължавала да пребивава на „Истинска любов“ заедно с тази на Алисия Ло, Алберт пък настоял да вземат на борда и „молитвеното ветрило“ с хичиянския Древен, Двойна връзка. Но това не бе единственият товар, който бе качил на борда. Когато се досетих за основанията му, можех само да му бъда благодарен.

Можете да си представите състоянието на Касата-двойника. Все още жив, при това никой не можеше да го докосне, докато „Истинска любов“ е в полет, просто защото няма кой да го стори. Седмици и седмици пътуване, които за двойника Касата се равняват на десетилетия безгрижен живот!

Ето какво го чакаше Хулио Касата.

Но не и мен.

 

 

Първото, което трябваше да направя, бе да се отърва от ужасните сътресения от срещата с Враговете, които все още измъчваха ума ми, също както и от шока, че бях присъствал за втори път на собствената си смърт. Едно от многото предимства на това да си съхранена личност е, че имаш възможност да режисираш част от собствената си програма. Ако нещо те измъчва, можеш да го изолираш, все едно, че го прибираш в някое чекмедже с надпис „Внимание. Да не се отваря, освен при крайна необходимост“. И после да си живееш щастливо. Подобно на много други предимства обаче и това носи някои неприятни последствия.

Зная го от опит, защото съм пробвал и друг път. Много, много отдавна — да речем преди десет на единайсета степен милиона милисекунди — се чувствах ужасно зле. Току-що бях умрял, или по-точно издъхнала бе моята телесна обвивка, Алберт и Еси тъкмо ме бяха „изсипали“ в базата данни. Истински шок. Но имаше още. Бях срещнал Клара, жената, която обичах, преди да се влюбя в жената, която стана моя съпруга, и за известно време двете изпълваха емоционалния ми живот, а на всичко отгоре не ми даваше покой мисълта, че аз съм убиецът на Джел-Клара Моинлин. Ах, да не забравяме, че тогава срещнах и моя първи хичиянец.

Съберете всичко това и ще получите убийствен психологически коктейл.

За да ми помогнат да преживея по-леко сътресенията, тогава Алберт и Еси реконструираха програмата, изолирайки спомените, свързани с Клара, и чувството ми за вина, което ми бе струвало дълги години на срещи с психоаналитици. След това ги запечатаха в един-единствен файл и ми го връчиха, като ме предупредиха, че мога да го отворя само когато се почувствам достатъчно силен.

Не мислех, че някога ще е възможно, но въпреки това след известно време го сторих.

Виждате ли, начинът по който си спомняте различни неща, е асоциативен. Та при мен част от тези асоциации са били изтрити. Помня, че се е случило още нещо, но не мога да си спомня точно какво. Най-много да кажа: „Брей, тогава здравата бях разтърсен, защото…“

И тук ще трябва да спра.

Което, ако питате мен, е по-лошо, отколкото случката да е винаги пред очите ви, защото тогава поне знаете какво ви гризе. За да можете да си представите по-точно как се чувствах след онази история на Мороа, ще ви призная само, че за известно време доста сериозно обмислях идеята Еси да постави спомените ми под ключ.

Но се отказах.

Колкото и да ме плашеха, трябваше да живея с тях.

Отново и отново преживявах онзи мълчалив разговор — среща на умове от различни раси, и колкото повече мислех за това, толкова по-голям бе страхът, който изпитвах. Аз, малкият Робинет Бродхед, се бях озовал в непосредствена „близост“ до същества, създания, чудовища дори, както биха ги нарекли някои, които се бяха захванали да преустройват цялата вселена по техен вкус. Какво търсеше едно беззащитно, безпомощно хлапе като мен в компанията на подобни сръхмогъщи сили?

 

За Алберт случилото се бе само повод за нова академични заключения.

— Нашата галактика е като троянски кон, Робин — обясняваше той нафукано като опитен лектор пред аудитория. — Струва ми се, сега е моментът да си дадем сметка, че тези така наречени „фалшиви тревоги“ на Колелото никак не са били фалшиви и че при всяка от тях вероятно са прониквали неколцина от Враговете, за да слухтят наоколо и да докладват за наученото обратно в кугелблица. Или, както се казва в една стара поговорка, сме пуснали котка сред гълъбите. Не бих се изненадал — приключи тържествено той, — ако имаме подобно присъствие и тук, на борда на „Истинска любов“.

Подскочих. Ей това вече беше прекалено. Огледах се подплашено, но Еси побърза да сложи ръка на рамото ми.

— О, Робин, нима наистина смяташ, че можеш да ги видиш?

— Не очаквах да ги „видя“. Питам се, къде могат да се скрият?

— Ами, да се поставим на тяхно място — предложи Алберт. — Къде бих се скрил, ако реша да пътувам инкогнито на борда на нашия кораб? Разполагаме с доста солидна база данни. Хиляди файлове, които не могат да бъдат отворени. Всеки един от тях може да скрие неколцина „пътници без билет“. Сещам се например за онази програма за проникване в черни дупки или за програмите за превеждане от полски или от хичиянски, но това са само предположения. Склонен съм да вярвам, че „онези“ не са били унищожени на Таити само защото ти… — той спря и се покашля многозначително.

— Продължавай — рекох аз. — Не бива да се безпокоиш, задето ще ми напомниш, че съм умирал. И без това няма начин да го забравя.

— Във всеки случай не разполагаме с никакви доказателства дали някой от тях не ни наблюдава и в този момент.

— Да претърсим кораба! — предложи кресливо генерал Касата, който от известно време подслушваше разговора ни. — Госпожо Бродхед, повечето от програмите са ваше дело, нали? Чудесно! Значи вие ще ни кажете какво да правим и…

— Момент, генерале — прекъсна го Еси, без да откъсва поглед от Алберт. — Ако не се лъжа, тази хитроумна програмка още не е приключила с онова, което иска да ни каже.

— Благодаря, госпожо Бродхед — засмя се Алберт и се поклони театрално. — Щях само да добавя още нещо в същия дух, а именно, че „кучето още не е излаяло“.

Не можах да се сдържа и се изкикотих.

— О, Алберт, направо ще ме умориш от смях с твоите глуповати литературни сравнения. Какво, да не се правиш на Шерлок Холмс? Намекваш всъщност, че нещо се е случило и то е важно, така ли? И кое е това нещо?

— Ами просто, че всички ние все още сме тук, Робин.

Смехът ми секна. Не бях сигурен, че го разбирам или се боях, че започвам да се досещам за какво намеква.

— С което искам да кажа — продължи той, вече спечелил вниманието на своята аудитория, — че макар по наши предположения Враговете да са имали възможност да скиторят нагоре-надолу из галактиката и да унищожат някоя от познатите ни цивилизации, както са го правили в миналото, все пак този път са се въздържали от подобни действия.

— Продължавай! — подканих го нетърпеливо, като видях, че се готви за поредната си театрална пауза.

— Робин, мисля, че заключението се разбира от само себе си.

— Може би още не е дошъл моментът да унищожават — опитах се да обясня аз, въпреки че подобна мисъл ме караше да треперя.

— Да, възможно е — кимна той и всмукна бавно от лулата си.

— Тогава, за Бога — извиках аз, — защо имаш толкова самодоволен вид?

— Робин, зная, че всичко това те притеснява, но защо не се опиташ да разсъждаваш логично? Ако наистина те притежават силата да ни изметат от лицето на света, както вече са го правили с други раси, нима има начин да ги спрем? Не, няма. Но самият факт, че досега не са го направили води до едно друго предположение.

— И то е?

— Че са променили намеренията си. Вероятно в някакъв момент от бъдещето ние ще бъдем в състояние да предприемем действия, за които още не се досещаме. А дотогава можем да забравим страховете и да се наслаждаваме на живота, нали, госпожо Бродхед?

— Я почакай малко! — викнах му аз. — За какви бъдещи действия говориш? И защо въобще летим към кугелблица? Да не смяташ, че някой от нас ще се съгласи да влезе в него и да разговаря с тези…

Млъкнах. Всички ме гледаха с изражение, което ми беше познато.

Виждал съм го много, много отдавна, когато живеех на астероида Гейтуей. Така те гледат проспекторите, когато ти предстои да полетиш на мисия, която може да те направи безумно богат или мъртъв. Само че не си спомнях този път да съм се съгласявал на подобно нещо.

По това време беше изминал близо час от началото на полета, което за безтелесен като мен, е ужасно много време.

 

 

През милионите и милиони милисекунди на моето безтелесно съществуване съм имал възможността да се срещна с много хора и немалко хичиянци. Но срещата ми с Двойна връзка бе различна. Може би защото разполагахме с предостатъчно време да обсъждаме сериозно неща, на които преди просто не сме обръщали внимание.

— Надявам се — поде при първата ни среща Двойна връзка, — че не ми се сърдите за начина, по който се промъкнах на вашия кораб. Идеята не беше моя, а на Термоклайн. Той е много мъдър.

— Не се и съмнявам — отвърнах с любезността на добър домакин. — Но кой всъщност е Термоклайн?

— Един от останалите наши представители в Обединената служба за наблюдение на Убийците — обясни Двойна връзка, а Хулио Касата побърза да вметне:

— Много досадна особа.

Обърнах се и го погледнах учудено. Седеше до Алисия Ло, усмихваше ми се безгрижно и я държеше за ръката.

Двойна връзка въприе забележката в най-добра светлина.

— Вярно, че между нас имаше разногласия. И най-често с вас, генерал Хулио Касата, по-точно с вашия телесен първоизточник.

— Добрият стар Касата от плът и кръв — въздъхна неговият двойник. — Хичиянците най-много се дразнеха, когато им обясняваше как трябва да взривим кугелблица.

Сигурно беше прав, защото забелязах, че Двойна връзка неволно напряга сухожилия.

— Двойна връзка, има нещо, което от известно време не ми дава покой — произнесе Алберт, — Дали не бихте ми помогнали да разреша този въпрос?

— С най-голямо удоволствие.

— Научих, че докато сте бил телесен, са ви тачили като един от най-големите специалисти по планетата на ленивците. Дали спомените ви са достатъчно съхранени, че да ни покажете визуален материал?

— Не, за съжаление не нося подобни неща в спомените си — отвърна с извинителна усмивка Двойна връзка. — Разполагаме обаче със системи за запаметяване на информацията, които сме възприели от вас. Мисля, че с тяхна помощ бих могъл да извърша съответния подбор.

— Така и смятах — кимна доволно Алберт, което означаваше, че още от началото е знаел докъде ще стигне разговорът. — Но нека първо ви покажа нещо. Докато се намирахме на спътника на Обединената служба, направихме посещение при вуду-прасетата. Госпожа Бродхед и аз имахме сходно хрумване, ако не се лъжа. Спомняте ли си? — той се обърна към нас.

— Ами да — кимнах в отговор, но Алберт вече показваше картината от посещението ни. На преден план беше едно от прасетата, дъвчещо съсредоточено нещо, което напомняше техните скулптури. — Еси тогава изтърси нещо смешно. Алисия Ло смяташе, че си правят кукли, за да играят с тях и тогава Еси каза… какво беше, скъпа?

— Че са пришълци.

Странно, но в гласа й се долавяше уплаха. Алберт кимна.

— Точно така, госпожо Бродхед. Пришълци. От друга планета. Логично заключение, след като всички фигурки си приличат до най-малки подробности, а на планетата няма нищо, което да послужи за модел.

— Ами… може това, дето е било модел, да е изчезнало — подхвърлих аз. — Да са го изяли самите прасета.

Алберт ми отправи един от онези съжалителни, бащински погледи.

— Съдейки по външния вид, по-вероятно би било те да изядат прасетата. Но дори да е така, не за това бих желал да поговорим. Повярвай ми, Робин, тези създания не са произлезли на същата планета. Вярвам, че Двойна връзка ще се съгласи.

— Така е — кимна благосклонно хичиянецът. — Проведохме серия от сложни палеонтологични изследвания. Съществата от скулптурките не принадежат към местната фауна.

— Тоест… — вдигна вежди Алберт. Еси довърши вместо него.

— Тоест, аз съм била права! Това са пришълци! Създания от друга планета, които са оставили такива неизтриваеми впечатления у вуду-прасетата, че и до ден днешен продължават да ги пресъздават!

— Аха… нещо подобно — съгласи се Алберт. — А сега, Двойна връзка…

Но хичиянецът вече бе на крачка пред него.

— Сега сигурно ще поискате да видите съществата, които са нападнали ленивците.

Той изчака търпеливо Алберт да изтрие картината, след което я замени със своя. Озовахме се в среда на разрушения, на систематично избиване, като жертвите бяха познатите ни ленивци. Създания с размери на гигантски сини китове стискаха в пипалата си зловещи оръжия, които сееха наоколо смърт.

— Тази симулация — обясняваше Двойна връзка — е приблизителна възстановка на оригиналните събития, но с висока степен на достоверност. Обърнете внимание на оръжията, на липсата на крайници и разликите в размерите между ленивците и пришълците.

— Те са много по-едри от вуду-прасетата — отбеляза Алберт.

Алисия Ло се размърда обезпокоено.

— Но аз си мислех… — тя се поколеба, — Мислех си, че Враговете са единствената друга раса, овладяла пътешествията в космоса.

— Да — кимна Алберт.

Погледнах го въпросително, но той не бързаше да продължи.

— О, хайде, Алберт! — извиках аз. — „Да, така е“, или „да, мислили сте погрешно“?

— Не зная, Робин. Но ще ви кажа какво мисля. Мисля, че нито съществата, които почти са изтребили ленивците, нито тези, които пресъздават в скулптурите си вуду-прасетата, са били космически пътешественици. Според мен, някой ги е докарал там.

— И аз съм на същото мнение, Алберт — рече Двойна връзка. — А именно, че Убийците не са физическите убийци. Ето защо повече им подхожда названието, което вие сте им дали: Враговете. То отразява по-точно същността на нещата — довърши той, като гледаше Алберт.

Но Алберт не отговори.

 

 

Гостите не са проблем, когато не се налага да ги храните и забавлявате непрестанно. За моя изненада дори Касата ми ставаше все по-симпатичен и не се дразнех от присъствието му. Дали не му действаше облагородяващо постоянната компания на Алисия Ло?

По-важното бе, че, както вероятно щеше да отбележи моят любим Алберт, топлинното равновесие на борда се поддържаше в оптимални граници. Генералът ставаше все по-толерантен, аз пък — все по-раздразнителен, неспокоен и… глупав.

Опитвах се да го скрия. Чиста загуба на време, кой може да скрие нещо от моята Сгъваема Еси? Накрая тя ме дръпна настрани.

— Искаш ли да говорим за това? — настоя, започвайки с директна атака. Помъчих се да я обезоръжа с усмивка.

— Ах, скъпа. За кое?

— Не зная за кое. Може би Алберт ще знае. Но няма какво да изгубиш, спокойно.

— Да де, нищо. Добре, съгласен съм. Алберт!

Той се появи, но аз просто си стоях там и го гледах. Щеше ми се да си мисли, че го викам не за помощ, а по-скоро, за да убия скуката. Докато се разглеждахме мълчаливо, сетих се, че всъщност имаше нещо, което ми се искаше да обсъдим.

— Алберт, какво е усещането?

— Какво е усещането за кое, Робин?

— Да бъдеш, където си бил, преди да се озовеш тук. Когато сякаш се разтваряш, разбираш ли? И когато ти казвам да си отидеш. Там, в гигабитовия склад. Където преставаш да си „ти“ и се превръщаш в разпокъсани парчета информация.

Алберт не изпъшка, макар да изглеждаше като някой, който се готви да го направи.

— Обясних ти, че когато не съм активно действаща програма с названието „Алберт Айнщайн“, различните ми акспекти се съхраняват на отделни места в базата данни. Разбира се, тук, на борда на „Истинска любов“, паметта е с ограничен капацитет и това значително стеснява възможностите ми. Това ли е, за което питаше?

— Това е, Алберт. Какво е усещането?

Той всмукна от лулата и пусна облаче дим.

— Не зная дали ще мога да ти го опиша, Робин.

— Защо да не можеш?

— Защото въпросът не е зададен правилно. Ти предполагаш, че съществува едно „аз“, което може да „чувства“ какво е там. Но няма „аз“, когато елементите ми се разпределят обратно по първоначалните си източници. Също както няма и сега.

— Но нали те виждам?

— О, Робин — въздъхна той, — колко пъти сме водили подобен разговор? Защо си затваряш очите пред най-простото обяснение? Ако бях психоанализираща програма, щях да те попитам…

— Но не си — прекъснах го усмихнато аз. — Хайде да го направим отново. Този път ще се опитам да следвам нишката на мисълта ти. Нали се сещаш? Върни се обратно дотам, докъдето ме чуваше да ти казвам „дотук ми е ясно“ и след това ми разкажи пак за Ниагарския водопад.

Той ме погледна със смесица от отчаяние и загриженост. Можех да разбера и двете чувства.

— Добре — склони Алберт, — да я изиграем отново тази твоя игра. За теб съм точно толкова реален, колкото и водопадът. Да речем, че гледаш Ниагарския водопад, после си тръгваш и след седмица пак идваш да го погледаш. Ще ти се стори, че виждаш същия водопад. Истината е обаче, че във водопада не е останал нито един атом от предния път. Водопадът съществува само защото е обречен на това от законите на природата — като разлика в нивата, повърхностно напрежение, гравитация и прочее. Аз се появявам пред теб, защото съм обречен на това от правилата на програмата „Алберт Айнщайн“, написана от твоята съпруга, С.Я.Лавровна-Бродхед. Водните молекули не са Ниагарския водопад. Той само е направен от тях. Същото важи и за битовете информация, от които съм съставен аз. Дотук ясно ли ти е? Защото, ако е така, сам ще разбереш безсмислието на въпроса „какво чувствам“, след като не съществува някое „аз“, което да чувства каквото и да било. А сега, Робин, не би ли ми казал, кое всъщност те кара отново и отново да повдигаш този въпрос?

Помислих малко. Върху това, което ми бе казал и което ме беше попитал.

— Уплашен съм — отвърнах накрая.

Той прехапа устни.

— Уплашен си. Така. Робин, а ще ми кажеш ли кое те плаши?

— Чакай да видя откъде да задочна…

— Не, Робин. Не ми изреждай. Започни от върха.

— Ами, че аз също съм само програма.

— Ах — кимна той. — Разбирам. Мисля, че разбирам. Страх те е, че с теб може да се случи това, което се случва с мен.

— Или по-лошо.

— О, Робин. Безпокоиш се за толкова много неща. Боиш се, че някой ден ще забравиш и ще се изключиш, нали? И след това няма повече да те има. Но, скъпи Робин, това не може да се случи.

— Не ти вярвам.

Това го сепна, поне за малко. Той извади лулата си и ме погледна изумено. После сви рамене.

— Не си отивай — помолих го аз.

— Добре, Робин.

— Да си побъбрим още малко. Пътуването нещо се проточи и взех да губя търпение.

— Така ли? Знаеш ли, Робин, не е необходимо да бодърстваш през цялото време. Ако искаш, мога да те изключа, докато…

— Не!

— Но, Робин, не виждам какво те безпокои. Ще бъдеш в режим на готовност. Нищо страшно. Времето минава неусетно. Попитай жена си.

— Не! — извиках отново. Не желаех да обсъждаме подобна възможност, която се равняваше на понятието „смърт“. — Исках само да си поговорим. Дали пък сега не е най-подходящият момент да ми разкажеш за деветмерното пространство?

 

 

За втори път през последните няколко милисекунди Алберт ме погледна с онази смесица от изненада и нескрита ирония.

— Значи искаш да ти обясня какво представлява деветмерното пространство? — повтори бавно той.

— Точно така, Алберт.

— Виждам, че тази мисъл не ти дава покой. А може би ми се надсмиваш?…

— Кой, аз?

— О, не бих имал нищо против. Просто се опитвам да разбера какви ще са правилата.

— Правилата са съвсем прости. Започваш от самото начало и караш бавно. Ако се изморя, веднага ще ти кажа. Така че не губи повече време и се захващай. Деветмерното пространство е… и нататък попълваш празните места.

— Знаеш ли, мисля си, че няма да ти се отрази зле, ако по-често потегляме на дълги полети. Както и да е, това не се брои за начало. Откъде да започнем?… Първо, да разгледаме обикновеното тримерно пространство, в което си се родил, израснал си и с което си привикнал — когато си бил телесен. Какво, толкова бързо?

Бях вдигнал ръка.

— Винаги съм смятал, че това е четиримерно пространство. Нима забрави, че времето е четвъртото измерение?

— Това е четиримерен пространствено-временен континуум, Робин. Опитвам се да ти обясня нещата съвсем простичко, затова нека се придържаме към тримерното пространство. Ще ти дам един пример. Да си представим, че си още млад, седиш пред пиезовизора с мадама до теб и неусетно обгръщаш раменете й с ръка. И така, първо — протягаш ръката си назад. Ето ги първото измерение — ширина. Сетне сгъваш под прав ъгъл лакътя, тъй че ръката ти да се отпусне върху нейното рамо — това е второто измерение, което се нарича дължина. Накрая плъзгаш дланта си към гърдите й. Това е дълбочина. Третото измерение.

— Така е, защото дотогава ще съм хлътнал дълбоко — ухилих се аз.

Той въздъхна и игнорира забележката ми.

— Виждам, че схващаш картинката. Това беше една проста демонстрация на тримерното пространство. Но съществува — както одеве сам посочи — и измерението, наречено време. Преди пет минути ръката ти не е била там, сега е, в някой момент от бъдещето отново ще се дръпне. Сиреч, ако искаш да уточниш координатите на която и да било позната система, трябва да прибавиш и това измерение. Тримерното „къде“ и четвъртото измерение „кога“ допълват координатите на пространство-времето.

— Чакам търпеливо момента, в който ще ми заявиш, че всичко това, което зная отдавна, всъщност не отговаря на истината.

— Така е, Робин, но за да преодолеем трудното, трябваше да се уверя, че на лесната част нямаш никакви проблеми. А сега стигаме до първото затруднение. Нарича се суперсиметрия.

— О, добре. Започнаха ли да ми блестят очичките?

— Още не — засмя се той. — Зная, че терминът звучи смущаващо, но той всъщност е само едно название на математически модел, който описва, макар и в най-общ план, основните характеристики на вселената. Той включва или е свързан с понятия като „супергравитация“, „теория за взаимовръзките“ и археокосмология". Още ли не си се ококорил? Добре. Сега ще се заемем с изводите от изброените понятия. Те са по-лесни за възприемане. Взети заедно, те обясняват поведението както на материята, така и на енергията, във всички техни проявления. И много повече. Те не само ги обясняват. Законите на суперсиметрията и останалите правила са движещият механизъм за поведението на материята. Благодарение на тях съществува единен и цялостен модел за поведение на всичко, от което е изградена и съставена вселената. Без никакви изключения.

— Но…

Набрал скорост, той само ми махна с ръка.

— Чакай да свърша. Това е основата. Ако древните гърци бяха открили суперсиметрията и сродните й дисциплини, щяха да извлекат по дедуктивен път законите на Нютон за движението и всемирното притегляне, квантовите правила на Планк и Хайзенберг и дори — той ми намигна — моята собствена теория на относителността — както общата, така и специалната. Нямаше да им се налага да експериментират и да наблюдават. Щяха да знаят, че всички тези открития са истински, защото произтичат от съответните логически предпоставки, също както Евклид е знаел, че неговите постулати на геометрията са верни, след като са породени от общите закони на природата.

— Но това не е вярно! Всъщност, така ли е? Нали ти ми каза, че неевклидовата геометрия…

— Това е примамката — прекъсна ме невъзмутимо Алберт. — Евклидовата геометрия не е изцяло погрешна, напротив, тя е напълно вярна за една специфична, двуизмерна повърхност. Просто такива не се срещат в реалния свят. Същата примамка я има в суперсиметрнята. И по-точно, че суперсиметрията е изцяло погрешна като понятие според представите ни за тримерния свят. За да заработи, необходимо е съществуването на деветмерно пространство, а ние, хората, сме ограничени да възприемаме само три от измеренията. Пита се, какво е станало с останалите шест?

— Нямам ни най-малка представа, но този път се справяш наистина чудесно. Още не съм се объркал.

— Това е, защото натрупах богат опит — призна сухо той. — Но имам добри новини за теб. Мога да ти демонстрирам математически защо са необходима девет измерения…

— О, не!

— Няма, разбира се. Добрата новина е, че не се налага да го правя.

— За което съм ти признателен.

— Не се и съмнявам. А сега, за липсващите шест измерения… — той пусна облаче дим и го изпроводи със замислен поглед. — Ако за съществуването на вселената са необходими общо девет пространствени измерения, защо ние познаваме само три от тях?

— Да не би да е свързано някак си с ентропията? — опитах аз.

Алберт ме погледна отвратен.

— Ентропията? Ни най-малко. Откъде ти хрумна?

— Или с хипотезата на Мах? Какво там още ми разказваше за Откритото време?

— О, Робин, стига си стрелял напосоки. Само ми затрудняваш работата. Какво е станало с другите измерения ли? Те просто са изчезнали.

 

 

Алберт ме погледна доволно, изпускайки от лулата си облаци дим, сякаш беше стар парен локомотив. Очевидно очакваше най-малкото да му ръкопляскам. Дразнеше ме, защото се забавляваше чудесно, при това изцяло за моя сметка.

— Всъщност те са изчезнали от нашето възприятие. Което съвсем не означава, че са преустановили съществуването си. По-скоро са се смалили до такава степен, че да не могат да бъдат наблюдавани.

— Можеш ли да ми обясниш — попитах го гневно аз, — точно по какъв начин се е смалило всяко от тези измерения?

Той се усмихна.

— За щастие — не мога. Казвам „за щастие“, защото ако разполагах с някакво обяснение, то щеше да е математическо и ти веднага щеше да ме прекъснеш. Все пак, бих могъл да хвърля малко светлина върху онова, което вероятно се е случило. Под „смалени“, разбирам „невъзможно да бъдат регистрирани“. Но да се върнем отново към примерите. Представи си някоя точка, например върха на носа ти…

— О, стига, Алберт! Вече приключихме с тримерното пространство!

— Върха на носа ти — повтори натъртено той. — Свържи тази точка с някоя друга — да речем с твоята адамова ябълка. За да опишеш разположението на твоя нос спрямо адамовата ябълка, ще са ти нужни три точки — отговарящи на посоките нагоре, навън и напред и съответстващи на трите оси на координатната система x, y и z. Когато говорим за деветмерно, вместо за тримерно пространство, можем да добавим още няколко координатни оси, като например p, d, q, r, w и k. Но — обърни внимание на това „но“ — не е необходимо да се уточняват размерите на споменатите координати, защото стойностите им са незначително малки. Ето това е, Робин! Схвана ли го дотук?

— Мисля, че да — кимнах с грейнало лице.

— Чудесно. Защото последното почти отговаря на истината. Само дето нещата не са толкова прости. Липсващите шест измерения са не само малки, но и изкривени. Те са като миниатюрни кръгчета. Като мънички навити спирали. Чиито краища са свързани.

Той млъкна, дръпна от лулата и ме погледна одобрително.

— Алберт, имам един въпрос. Всичко това, което ми разказа — истина ли е?

Той се поколеба. После сви рамене.

— Истина… е твърде сурова дума. Все още не съм готов да разговаряме за реалността, а вероятно нея разбираш под думата „истина“. Но този модел обяснява много от нещата, за които ме попита. Може да бъде възприет като „истински“, докато не се появи по-добър. Както веднъж вече ти казвах или по-точно казвал го е моят телесен предшественик, математиката е най-истинска, когато е най-малко „реална“ и обратното. Съществуват множество елементи, които пропуснах да охарактеризирам. Все още не сме разговаряли за последствията от теорията на връзките или за Хайзенберговия принцип за неопределеността^[1]…

— Дай ми почивка, моля те.

— С удоволствие, Робин. Защото ти се прояви като много прилежен ученик. Благодаря ти, задето ме изслуша търпеливо. Сега вече съществува известна надежда, че ще успееш да разбереш Враговете и най-вече — основната структура на вселената.

— Най-вече! — повторих аз. Той се усмихна.

— Да, точно така, Робин. Много по-важно е да знаеш, отколкото да действаш и не е важно кой е знаещият.

 

 

Изправих се и взех да се разхождам наоколо. Имах усещането, че сме разговаряли от доста време, но си мислех, че така поне сме прекарали приятно. А точно това исках.

— Алберт? Колко продължи тази твоя малка лекция?

— В галактическо време? Чакай да пресметна — по-малко от четири минути. Но вече сме изминали една трета от пътя, Робин! До Наблюдателното колело ни остават само още две седмици!

— Две седмици!

Той ме погледна загрижено.

— Пак да ти напомня за онази възможност да се изключиш… Не, няма. Робин? — добави той с леко променен тон. — Одеве, като ме разпитваше какво чувствам, когато ме няма, не бях съвсем искрен с теб.

— Алберт, да не си ме излъгал? Не, ти не би могъл.

— Точно така, Робин. Никога не съм те лъгал. Но има истини, които съм премълчавал.

— Искаш да кажеш, че действително си чувствал нещо, докато си бил изключен?

— Не. Вече ти отговорих на този въпрос. Не съществува такова нещо като „аз“, което да чувства.

— Тогава, какво си скрил, за Бога?

— Има неща, които съм преживявал — непознати за теб, Робин. Когато се смеся с друга програма, аз се превръщам в тази програма. Аз ставам нея или него. Или тях.

— Но вече не си същият?

— Така е, не съм. Не съм същият. Ставам… като че ли… нещо по-добро.