Фредерик Пол
Гейтуей IV (12)

12. ОБЕДИНЕНАТА СЛУЖБА ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА УБИЙЦИТЕ

Едно нещо не бива никога да забравяте и то е, че няма нищо вечно на този свят. Алберт все ми го повтаря. Сигурно го смята за голяма мъдрост.

Е, не е далеч от истината. Дори безкрайното пътуване от Сбръчканата скала до спътника на Обединената служба най-сетне свърши.

Обединената служба за наблюдение на Убийците е разположена на геостационарен спътник, или по-точно това са цели пет спътника, въртящи се един около друг само на десет хиляди километра над Конакри в Африка. По-рано орбиталният комплекс бе разположен над островите Галапагос, но тогава се наричаше Върховният пентагон.

Не гледах натам, когато излязохме на орбита. Зяпах надолу към Земята. Изгревът на слънцето току-що бе подминал Гвинейския залив, но западният бряг на Африка продължаваше да тъне в мрак. Гледката бе истинска наслада за очите. Продължавам да вярвам, че Земята е най-красивата планета на света. Тъкмо усетих колко силна е била носталгията ми по старата родина, когато ме стресна гласът на Еси:

— Всичко са развалили!

Необходими ми бяха няколко милисекунди преди да осъзная, че тя няма предвид Земята.

— Извинявай — рекох. — Не гледах към екрана.

Включих се към външните датчици и „очите“ на кораба станаха мои. Веднага разбрах какво е ядосало Еси.

Освен петте спътника на орбиталния комплекс на Обединената служба, имаше още дузина неопознати обекти, като не броим флотилията от крайцери на Службата, които маневрираха, подготвяйки се за отпор срещу евентуално нападение. Изглежда комплексът се посещаваше често от много и различни хора, чиито совалки сега се носеха из космоса в непосредствена близост до спътниците, но дори това не бе разгневило толкова Еси, колкото грамадната, тъмна конструкция отвъд комплекса. Познах го още щом го съгледах.

Някога това е бил главният двигател на междузвезден фотонен платноход. Бях го виждал само веднъж, в часа на неговото величие, малко преди да поеме на историческо пътешествие към една далечна звезда.

— Защо е толкова смачкан? — попитах Хулио Касата. Той ме погледна раздразнено. Говореше едновременно по няколко радиоканала и изглежда причината за раздразнението му не бях аз. Май имаше някакви затруднения с дежурния офицер от Службата.

— Повтарям отново. Говори двойникът на генерал Хулио Касата. Настоявам незабавно да осигурите процедура за скачване… Проклети машини — изсумтя той, но изглежда го казваше на Алберт. Едва тогава се обърна към мен. — За платнохода ли питаш? Нали точно твоят загубен институт го докара тук за някакви научни изследвания. Какво според теб трябваше да направим с платното? Да го свиваме всеки път, когато слънцето заплаши да го извади от орбита… Да, благодаря ви — произнесе той в интеркома и кимна на Алисия Ло да ни скачи с комплекса.

Не беше толкова лесно.

Секцията от орбиталния комплекс, към която ни бяха насочили, наподобяваше консервена кутия, само дето теглото й беше поне четирийсет хиляди тона. От пръв поглед си личеше, че това е командният сателит. За удобство на началството, или по-точно на телесната част от него, секцията се въртеше с по-голяма скорост от останалите. Това обаче само усложняваше задачата на Алисия Ло. Но не попречи корабът ни да се впие като тирбушон в тесния входен тунел на дока. Виртуозно изпълнение за което Алисия заслужаваше по-добра аудитория от мен и Еси. Всъщност, дори ние не я гледахме. Бяхме се зазяпали по акулоподобните крайцери от бойната флотилия на Службата, които несъмнено се готвеха за истински военни действия.

— Надявам се да не направят някоя глупост — промърморих загрижено.

— Каквото и да предприемат, все ще е глупаво — поклати глава Еси.

След което вече бяхме на спътника.

За нас с Еси попадането на кораб или сателит се изразяваше във включване комуникационните ни системи към тези на вътрешния терминал, след което можехме да отидем навсякъде, където имаше кабели и дори малко по-далече. На спътник Делта обаче стигнахме точно до шлюзовата камера. Или нямаше комуникационни съоръжения, или — по-вероятно — просто решиха да не ни допускат по-нататък. Дежурният офицер, компютърна програма в облика на млад, представителен лейтенант, произнесе със стегнат, привикнал да дисциплинира глас:

— Дами и господа, генерал Касата може да влезе, но останалите ще изчакате в изолаторното.

Естествено, че ни стана крайно неприятно. Не за това бяхме дошли чак на спътника.

Ако Касата се бе забавил дори за миг, щях да го накарам да ми даде някакво обяснение. Но тъй като нямах подобна възможност, наложи се сам да го търся. Лейтенантът ме изслуша вежливо и предприе съответните действия. В смисъл, че прехвърли проблема на по-висшата инстанция.

По-висшата инстанция се оказа ниска, набита жена на име Мохандан Дар Хавандхи. Когато се появи за първи път, тя замръзна неподвижно с втренчен в нас поглед и аз сметнах, че трябва да е телесна. Оказа се, че такъв е маниерът й на поведение. Разбрахме го още щом отвори уста, за да произнесе едно кратко и непреклонно „не“.

— Но, комендант Хавандхи — не се предаваше Еси. — Този човек тук е Робинет Бродхед.

— Вече го зная — отвърна комендантът.

— В такъв случай сигурно ви е известно, че господин Робинет Бродхед, в качеството си на изпълнителен директор на Фондацията Бродхед, разполага с пълен достъп до всички околоземни орбитални обекти.

— Да, известно ни е. Но в момента на станцията е обявена бойна готовност. Всички мирновременни правила са отменени. Разбира се — добави тя и се усмихна, разкривайки няколко позлатени зъба (колко привързани сме понякога към телесната си обвивка), — не е задължително да прекарате цялото си време в изолаторното.

— Ами — произнесох удовлетворено аз, — в такъв случай, ние…

— Бихте могли да се върнете на своя кораб — добави тя, сякаш въобще не ме бе чула.

Военни! Нима можеш да спориш с тях? Опитахме се, разбира се. Обяснявахме, че тези техни „мерки за безопасност“ са смешен анахронизъм, че „бойната готовност“ няма никакъв смисъл, когато противникът се намира на петдесет хиляди светлинни години от нас, в кугелблица. Но жената отсреща само клатеше глава. Опитахме се да я сплашим с познанствата си с генерали и маршали от висшето ръководство, отговорът беше, че можем да се оплакваме на когото си искаме, веднага след като забраната бъде вдигната. Не уточни кога може да стане това. Тогава взехме да я подпитваме за всички тези бойни кораби, струпани отвън, и както следваше да се очаква, тя ни отряза с думите, че присъствието им било военна тайна.

Целият този спор отне не повече от няколко хиляди милисекунди, защото Хулио Касата — или по-скоро неговият двойник, се върна почти веднага. За наша изненада на лицето му се четеше нескрито задоволство.

— Моят телесен е на заседание — обясни ни той, — тъй че имам още малко време, преди да се… хм, слея с него. Какво ще правим, докато чакаме? Искате ли да се разходим из Службата?

— Не можем — оплаках се аз и посочих коменданта.

— Разбира се, че можем — възрази той, уверен във властта си. — Комендант Хавандхи, не е необходимо повече да забавлявате нашите гости. Аз лично ще ги ескортирам из базата.

 

 

Общата маса на петте спътника, принадлежащи на Обединената служба, сигурно надхвърля двеста хиляди тона, а населението им е приблизително трийсет хиляди души, както телесни, така и съхранени. Два от сателитите са предназначени изцяло за комуникации и обработка на информацията. Там няма нищо интересно за гледане. Гама е истински бункер, натъпкан с какви ли не ужасяващи оръжия за унищожение, включително свръхмощни плазмени бомби и хичиянски тунелокопни машини, преустроени да пробиват отвори в корпусите на звездолети и в стените на крепости. Не очаквахме да ни допуснат там, макар Алберт да разполагаше с изчерпателна информация за цялата налична оръжейна номенклатура. На Алфа са жилищните помещения и центровете за отдих и възстановяване. Там също нямахме работа — поне засега не се нуждаехме от почивка.

Изглежда съм имал намусен вид, защото веднага щом свалиха пред нас всички защити, генералът се доближи и ми прошепна:

— Не се сърди на старата дама. На времето, когато тук се помещаваше Върховният пентагон, тя заемаше доста важен пост и сега й е трудно да преглътне понижаването си. — Той погледна часовника си — несъществуващ като моя. — Разполагаме най-малко с десет хиляди милисекунди, а има толкова интересни неща, които трябва да ви покажа — ленивци, куанси, вуду-прасета и какво ли не още. Откъде искате да започнем?

— Нищо не искам да гледам. Не съм дошъл тук да зяпам. Искам да разговарям с хора! Искам да разбера какво всъщност става…

— И след това да се намесиш сам в събитията, нали? — подсказа ми услужливо Касата.

Свих рамене ядосано. За краткото време, когато бяхме задържани в изолаторното, ми се насъбра достатъчно яд срещу цялата тъпа военщина, начело с генерал Касата. На езика ми бяха цял куп солени приказки, но произнесох само:

— Да.

Касата все още се държеше наперено. Изглежда бе забравил, че му предстои среща с неговия телесен първоизточник.

— Продължаваш да създаваш проблеми, така ли, Бродхед? — попита ме грубо той.

— Защото притежавам властта и волята да го правя — отвърнах в същия тон.

Той ме погледна с присвити очи, сетне сви рамене.

— Какво пък, не е моя работа. Тук се разпорежда обединеният щаб. Е, какво предпочитате? Туристическа разходка или да останете в изолаторното?

 

 

Двамата с Еси сме посещавали спътниците на Обединената служба и друг път, но в онези времена към представителя на фондацията Бродхед се отнасяха с подобаващо уважение. Алберт също беше тогава с нас, но не и Алисия, и от всички ни сега тя бе най-ентусиазираната.

Излишно е да повтарям, че в действителност ние не „отивахме“ никъде. Просто не беше необходимо. Касата ни прехвърли в комуникационната система на Делта и оттам разгледахме всичко, което според нас си заслужаваше. Генералът се държеше като любезен домакин и дори създаде нещо като офицерски клуб, в който ни поднесе различни избрани напитки. Едната стена на стаята бе всъщност екран, на който течеше представлението.

Алисия се развълнува особено, когато генералът ни предложи да надникнем в гнездото на ленивците. Ленивците са първите разумни извънземни същества, срещнати от представител на нашата раса. Е, не точно срещнати. Почувствани. Докато се ровичкал в една „кушетка на сънищата“, Оди Уолтърс внезапно засякъл техния патетичен, огромен, слабоманеврен платноход.

В същия момент пък ленивците засекли Оди. От тях хичиянците узнали за съществуването на нашата раса и изхвърчали, натъпкани с ентусиазъм, от дупката в центъра на галактиката, където се били скрили.

— Аз пък мислех, че хичиянците са отвлекли кораба на ленивците и са го върнали на неговата родна планета — зачуди се Алисия.

— Така е — кимна Касата. — Но този човек — той кимна към моята скромна персона — на свой ред им го отмъкнал и го докарал тук за по-обстойни изследвания. В неговия собствен институт. Ленивците нямали нищо против. И без това предполагали, че ще пътешестват поне още хиляда години, Платното им все още е на орбита, точно отвъд орбиталния комплекс…

— Видяхме го — обади се Еси. — Изглежда доста раздърпано.

— Така е. Но какво може да се направи. Когато се разпъне, проклетото нещо заема четирийсет хиляди километра площ. Пък и без това повече няма да им потрябва. Искате ли да ги видите, или не искате?

— Как иначе? — полита Алисия Ло, Касата само махна с ръка и се озовахме там.

Ленивците не са красавци. Някои ги оприличават на тропически цветя. Други пък смятат, че наподобяват чудовища от дълбините на океана, надарени с многобройни пипала, но истината е, че не приличат на нищо, което щъка по Земята. Мъжките са значително по-едри от женските, но това не е единственият им проблем, като се има предвид, че цивилизацията им не познава постижения като женски права например. Засега няма каквато и да било опозиция, тъй като женските ленивци не са надарени с интелект. Животът им е изцяло посветен на раждането. По едно дете на всеки цикъл, а цикълът е с продължителност четири земни месеца. Ако щастливата дама е била посетена от своя мъжкар, отрочето също е от мъжки пол. В обратния случай се ражда женско. Изглежда мъжкарите не са кой знае колко похотливи, защото женските са повече на брой. Много повече. Но и това има своето решение.

От време на време мъжкият си избира някоя по-охранена женска и я изяжда. Човек би си помислил, че на женските това хич не им се нрави. Но все пак не е известно да са постъпвали оплаквания. Няма начин. Женските не умеят да говорят.

Мъжкарите, от друга страна, бърборят непрестанно — или пеят — въобще издават някакви звуци. Освен това са бавни. Крещящото сопрано на диалога между тях едва ли ще надхвърли честота от двайсет или двайсет и пет херца. Така че в действителност не бихте могли да чуете песните.

Имаше няколко десетки същества, мъжки и женски, които се носеха из кишавата вътрешна атмосфера на техния кораб. Един от мъжките екземпляри се бе отделил в малко помещение. Останалите бяха в общия резервоар, заобиколени от цял набор причудливи ленивски инструменти в свободен полет: мебели и апарати, чието предназначение (предполагам) е да направи живота им по-приятен, но единственият начин да различа ленивците от мебелите бе, като ги сравня със снимките на тези странни същества, които бях виждал по-рано.

— Единият се раздвижи! — извика Еси.

И наистина, онзи, който се бе отделил в малкото помещение, бавно протягаше пипала. Ужасно мудно движение, според човешките представи (да не говорим за моите!), но пък според темповете на техния живот това вероятно се равняваше на развълнувано и трескаво ръкомахане. Виждаха се дори вълничките, които тялото му предизвикваше в кишавата субстанция на вътрешната среда.

— Този е един от новите — поясни Касата. — След като приключиха с инструктажа на първоначалния екипаж, докараха шестима новаци направо от планетата. Само преди няколко седмици.

— А защо са го оставили сам? — попита Алисия Ло.

— Приведен е във високоскоростен режим, за да може да бъде разпитан. Но в това състояние е опасен за околните. Нали знаете, че понякога се мятат? Ако беше в общото помещение, сигурно щеше да им потроши мебелите.

— Предполагам, че не ги държим под постоянно наблюдение във видимия спектър?

— Не, разбира се. Това е томографска картина, защото във видимия спектър няма да можем да различим нищо. Искате ли да чуете как пеят?

Касата явно не очакваше отговор, защото веднага последва странен шум. Това, което чувахме, не бяха ленивците, а машинният превод:

„Гигантски, ослепителни, мехуроподобни зверове, които мачкат, удрят и деформират телата ни, причиняват смърт и нетърпима болка…“

— Това е последната строфа — обясняваше Касата. — Реди я някъде от около половин час. Налага се да им осигуряваме почивки между отделните сеанси. Не издържат дълго във високоскоростния режим, а в обикновения направо е невъзможно да общуваме. Искате ли да ги погледате още малко?

— Генерал Касата — произнесох натъртено аз, — това, което искам, е да поговоря с някой от командването. Още колко време ще ни размотават насам-натам?

Но Еси се намеси като истинска умиротворителка.

— Генералът ще ни информира веднага щом има някакво развитие на събитията, нали, Хулио? Така че не бива излишно да се тревожиш.

„…и на женските…“

Не зная защо, но след като изслушах превода на песента на ленивеца, бях завладян от желанието да сторя нещо лошо на самия себе си.

 

 

Бях забравил, че с нас е и Алберт. В един момент той се покашля многозначително и произнесе с авторитетния си глас:

— Генерал Касата, доколкото ми е известно, ленивците не са единствените извънземни същества, които държите тук.

Касата вдигна въпросително вежди.

— Да не говорите за вуду-прасетата?

— Точно така, за вуду-прасетата. А също и за куансите. Институтът е осигурил колонии от двата вида за по-обстойни изследвания. Може ли да ги погледаме?

Ако има нещо по-безинтересно за разглеждане от куансите, това несъмнено са вуду-прасетата, но няма да го разберете, преди да сте опитали.

— О, Хулио — намеси се Алисия Ло. — Ще го направиш, нали?

И той, естествено, отговори, че ще го направи. Само вдигна рамене и сцената отсреща се изгуби. Този път виждахме издълбан в скалите басейн, пълен с мътна зеленикава вода, из която плуваха половин дузина рибоподобни създания, сгрени от оранжева светлина. Имаше и озвучаване, защото в стаята отекнаха множество клаксони, които всъщност бяха гласовете на бъбрещите помежду си куанси.

Тъй като тази картина вече ми беше позната, обърнах й гръб и подпрях лакти на масата. Не че бях гладен, просто нямах търпение да се приключи час по-скоро с всичко тук.

Наложи се да извикам на помощ всичките си резерви от търпение. Давах си сметка, че нищо не може да се направи, докато телесният Касата не се освободи от заседанието и че двойникът му само проявяваше любезност на добронамерен домакин, като се стараеше да ни забавлява. Но небето всеки миг заплашваше да се срути над главите ни и точно сега едва ли бе в най-подходящият момент за туристически обиколки из зоопарка!

Алберт се присъедини към мен, поръча си чаша немска бира и ме погледна съчувствено:

— Май не ти е интересно тук, а, Роб?

— Куансите ми навяват такава скука — отвърнах навъсено.

— Така е, май си губим времето. Всъщност, имам някои интересни новини за теб.

Добрият стар Алберт! Най-после някакво раздвижване.

— Ще ти поръчам още едва бира. Хайде, казвай по-бързо!

— Е, не е нещо кой знае какво. Сигурно се досещаш, че продължавам да държа връзка с информационната банка на „Истинска любов“. Съществуват няколко файла, които според мен биха могли да имат непосредствена връзка с настоящото положение. Нужно ми беше известно време, докато се добера до тях, още повече, че първите няколко хиляди файла не отговаряха на предположенията ми. След това проверих имиграционните регистри за последните месеци.

— Открил си нещо — прекъснах го аз. Нямах търпение да чуя продължението.

— Да, открих. Повечето от децата, които са били евакуирани от Наблюдателното колело, са били преместени долу, на Земята. Според регистрите поне седем от тях се намират понастоящем в района на западнотихоокеанската комуникационна мрежа. Именно от тази мрежа — както вероятно си спомняш — някой е изпратил съобщение към кугелблица.

Втренчих в него изумен поглед.

— Защо им е на няколко човешки деца да търсят връзка с Враговете?

— Не мисля, че те са го направили, макар че тази възможност не може да бъде отхвърлена. Но знаем, че са се намирали на Колелото, когато според наблюдателите там е било засечено нещо необяснимо. Малко след това са ги прехвърлили на Земята. Какво ще кажеш за идеята, че някой от Враговете може да е пътувал с тях?

Усетих как потрепервам.

— Трябва да съобщим на Обединената служба!

— Да, разбира се — кимна Алберт. — Вече го направих. Боя се обаче, че това ще удължи заседанието на генерал Касата.

— Мамка му. И какво да правим сега? Да зяпаме извънземни?

— Струва ми се — рече засмяно Алберт, — че на другите също им омръзна да гледат куанси. Предполагам, че са готови да се прехвърлим на вуду-прасетата.

— И тях съм ги виждал вече!

— Но все някак трябва да се убие времето, нали? — той помисли малко и добави; — Ще ми се да обърнеш внимание на резбарството на вуду-прасетата. Ще видиш, че заслужават особен интерес.

 

 

Докато разглеждах вуду-прасетата, не можех да си обясня последните думи на Алберт. Нямаше нищо интересно. Единственото, което изпитвах, бе чувството на отвращение — като не броим нетърпението. Вуду-прасетата живеят в локви. Никога не съм можел да разбера защо не се давят в собствените си изпражнения, но изглежда дори не им обръщат внимание.

Ей това е, което е породило названието им. Инак не приличат по нищо на земните прасета. По-скоро наподобяват чернокожи мравояди, но са изострени от двете страни — отпред и отзад.

Както вече споменах, средата, която обитават, са собствените им изпражнения. Всъщност, калта не е проста смесица от размекната почва и лайна. Прибавете към това дребни гарнитури от гнили плодове, наподобяващи стафиди в кекс, и ще добиете представа за цялостната картина. Тъкмо гарнитурата е резбарството, за което Алберт говори.

Знаех, че Алберт не обича да си хвърля думите на вятъра и затова този път се вгледах внимателно в „произведенията“ на вуду-прасетата. Не виждах нищо интригуващо в тях. Доколкото знаех, в немалко музеи на Земята вече се съдържаха подобни образци. Дори веднъж държах един такъв в ръката си — макар смрадта му да бе почти непоносима. Въпреки че го бяха сварили и лакирали. Дори „резба“ не е най-точният израз за това изделие. Прасетата „изгризват“ произведенията си до нужната форма, защото не разполагат с никакви сечива.

И как иначе, след като мозъкът им е колкото на лалугер… Сигурно щяхме да ги сметнем за животинчета, ако не беше тази тяхна способност да творят произведения на изкуството.

Е, изкуство също е твърде силна дума. „Скулптурните“ им са нещо като кукли, които наподобяват същества с шест крайника, тяло на лъв, глава на горила. Нищо на тяхната планета не изглежда по този начин.

— Е, кое им е особеното? — обърнах се към Алберт.

— Защо според теб прасетата изрязват подобни фигурки?

Останалите от групата решиха да се присъединят към играта.

— Култови предмети — предложи Касата.

— Кукли — бе мнението на Алисия Ло. — Нещо, с което да си играят.

— Пришълци — бе предположението на моята скъпа Еси. Алберт я надари с лъчезарната си усмивка и кимна одобрително.

 

 

Както често става между мен и Алберт, нямах представа какво всъщност е намислил. Тъкмо се готвех да изясня нещата, когато Касата неочаквано се надигна.

— Получих съобщение — произнесе той. — Извинете ме.

И изчезна. Заедно с него изчезна и малката столова, в която ни бе поканил и която бе създал сам. Чувахме само някакъв глас. Не беше неговият. Изглежда принадлежеше на преводача на ленивците:

„Колосални бяха те и болезнено горещи, и народът ни започна да се мята, завладян от паника.“

След това отекна гласът на Касата, променен от вълнение:

— Размърдайте се! Всички сте поканени на заседанието на щаба!

Изведнъж пред нас отново се появи генералът, грейнал от щастие, като войник, комуто се е открила възможност да влезе в битка.

— Победа, момчета! Успели са да проследят източника на съобщението до Враговете! В момента изолират целия сектор и скоро ще го заловят!