Фредерик Пол
Гейтуей IV (18)

18. КРАЯТ НА ПЪТУВАНЕТО

Дори най-дългата река накрая се влива в морето и най-сетне — най-най-сетне — най-най-най-сетне — Алберт се появи на палубата на туристическия лайнер, където двамата с Еси играехме на бадмингтон, извади лулата от устата си и обяви:

— Една минута до пристигането.

— Хайде да погледаме! — предложи незабавно Еси. Аз се позабавих само защото исках да хвърля още едно око на Алберт. Беше се издокарал със син блейзер с месингови копчета и бяло моряшко кепе.

— Все още имам цял куп въпроси за теб — подхвърлих му аз.

— За съжаление, Робин, аз не разполагам с цял куп отговори. Което е добре.

— Кое е добре?

— Че имаш много въпроси. Докато разполагаш с въпроси, съществува и надеждата да получиш отговори за тях. — Той кимна одобрително, почака, за да види дали пак няма да подхвана някоя метафизична тема и сетне добави: — Дали да не се присъединим към госпожа Бродхед, генерала, неговата дама и останалите?

— Има достатъчно време!

— Не се и съмнявам, Робин. Вярно е, че разполагаме с доста време. — Той се усмихна, аз кимнах и заобикалящият ни пейзаж, включващ един аляски фиорд, изчезна. Бяхме на борда на „Истинска любов“.

— Къде са останалите? — попитах аз. — Не можаха ли да ни почакат? Сигурно са се насъбрали край приборите за наблюдение? Но все още няма нищо за гледане.

Алберт само кимна, докато се обгръщаше с облаци дим. Той знае, че не обичам да надзъртам през външните датчици на звездолета. Предпочитам добрия стар екран на пулта за управление. Да гледаш навън през датчиците е все едно да се рееш из космоса. Алберт смята, че страховете ми са породени от телесното ми наследство. Какво да направя? В края на краищата, родил съм се и съм израснал като телесен. Дано все някога го преодолея.

Всъщност този път почти успях. Задържах се цяла минута, което е много за гигабитовото пространство… и все пак имаше още много въпроси, които исках да му задам.

Веднъж Алберт ми разказа една история.

Беше за някакъв негов стар телесен приятел, математик на име Бъртранд Ръсел^[1], който бил атеист също като Алберт.

Разбира се, тук му е мястото да уточня, че моят Алберт не е точно онзи Алберт, тъй че и онзи Ръсел не е бил истинският приятел на моя Алберт, макар той често да твърди обратното. Накратко, веднъж на едно парти някакъв религиозен фанатик притиснал Ръсел в ъгъла и му заявил: „Професор Ръсел, давате ли си сметка какъв тежък грях взимате върху вашата безсмъртна душа? Представете си, че грешите? Какво ще правите, ако след като умрете, откриете, че в действителност има Господ, и Той ви е призовал пред своя Съд. Стоите долу, под Трона Му, а Той ви поглежда страшно и заявява: Бъртранд Ръсел, защо не вярвате в Мен? Какво ще му отговорите?“

Според Алберт, на Ръсел не му трепнало окото, докато отвръщал:

— Ще му кажа: Боже, трябваше да ми предоставиш по-сигурни доказателства.

Така че, когато казах на Алберт:

— Мислиш ли, че си ми предоставил достатъчно сигурни доказателства? — той само кимна, защото вече знаеше за какво му намеквам.

— Смятах, че сам ще си ги набереш, Робин. Вярно, че не ти осигурих доказателства. Всъщност, единственото доказателство се крие в самата вселена.

— Значи ти не си Господ Бог? — попитах го аз, събрал кураж.

— Чудех се кога най-сетне ще ми зададеш този въпрос.

— Аз пък се чудех кога ще ми отговориш!

— Ами веднага, Робин. Ако питаш дали сцената, на която беше свидетел преди малко, идва от същата база данни, ще ти отговоря — да, така е. Ако въпросът ти има по-всеобхватен характер, тогава и отговорът ще е по-труден. Какво е Бог? И по-точно — какво представлява твоят Бог?

— Не, не. Аз съм този, който задава въпроси.

— Значи аз трябва да се опитам да отговоря вместо теб, така ли? Много добре. — Той ме посочи с мундщука. — Според твоите възгледи Бог е сумарно понятие за категории, в които вярваш — като „справедливост“, „морал“ и „обич“. Предполагам, че сред всички разумни същества, били те човеци или хичиянци, както и изкуствени интелекти, съществува нещо като съгласие за това какво точно представляват изброените добродетели и тогава един взаимно споделян „Бог“ ще е техният сбор. Това задоволява ли те като отговор?

— Ни най-малко!

Той се усмихна отново и погледна към екрана. Все още се виждаше само сивкавото нищо на хиперпространството.

— Така и предположих, Робин. Мен също не ме задоволява, но в края на краищата вселената не е създадена, за да ни прави щастливи. А сега… — той ме спря с жест, предугадил, че съм готов с новия си въпрос — с твое разрешение, ще се върнем към екрана, защото вече почти излязохме в нормалния космос.

Всъщност, той не изчака разрешение. Беше изчезнал, само миг, след като ме надари с онази негова дяволита усмивка, която — както много други черти на моя скъп приятел Алберт Айнщайн — ме изкарва извън нерви.

Както винаги, беше прав.

Все пак реших да му покажа кой командва тук. Затова не се втурнах веднага след него. Забавих се с осем или девет милисекунди, което не е никак малко в гигабитовото пространство.

Време, достатъчно, за да помисля върху някои неща. Проклетият Алберт! Как можа да ми се яви в този облик — на самия Господ Бог! Пък и след като го направи, можеше да е поне малко по-конкретен. Нали такива винаги са били правилата! Когато Йехова е заговорил Мойсей от горящия храст и когато ангелът е предал каменните плочи с надписи — те са говорили точно това, което се е очаквало от тях.

Нима аз нямах право на по-конкретни обяснения за всичко, което ме безпокоеше? На няколко глътки от извора на мъдроста?

Очевидно нямаше да ги получа, така че накрая неохотно поех по стъпките му… и тъкмо навреме.

Сивкавото нищо вече трепкаше и се извиваше и само след една-две милисекунди картината отвън придоби резки очертания.

Усетих ръката на Еси да се пъха в моята, докато се оглеждахме във всички посоки едновременно. За момент ме споходи някогашното усещане за световъртеж, но аз бързо го прогоних.

А имаше какво да се види. Гледката бе далеч по-завладяваща и вдъхновяваща от фиордите на Аляска.

Намирахме се далеч отвъд пределите на старата галактика, която, погледната оттук, вече не приличаше на пържено яйце в тиган, а по-скоро бе като бледо, разпокъсано сияние. „Под“ нас имаше няколко мъждукащи звезди, заобиколени с ореоли, като мехурчета, бликащи от галактическото вино. „Отгоре“ бе спусната драперия от черно кадифе, изпъстрена с едва забележими, извити, светещи линии. Съвсем наблизо сияеше в цялото си великолепие Наблюдателното колело, а встрани от него бяха дузината серножълни сфери на кугелблица.

Не изглеждаха никак опасни. Бяха като мръсно петно, забравено на пода от прекалено припрян чистач.

Щеше ми се да знам как може да бъде почистено.

— Робин, миличък, погледни! — извика тържествуващо Еси. — Няма ги още хулиганските кораби на Службата! Изпреварили сме ги по пътя!

Изглежда беше права. Колелото се въртеше в безшумно усамотение, без нито един прикачен към доковете кораб и никъде из околното пространство не се виждаха космическите крайцери на Обединената служба. Но Алберт въздъхна.

— Боя се, че грешите, госпожо Бродхед.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита Касата. Не можех да го видя — никой от нас не си бе направил труда да изработи собствена симулация — но усещах, че гласът му трепери от гняв.

— За това, че не сме успели да ги изпреварим — отвърна Алберт. — А и не бихме могли. „Истинска любов“ е чудесен кораб, но той не може да се похвали с бързината на крайцерите. Ако ги няма в околностите, това не означава, че не са пристигнали. По-скоро вече са поели.

— Поели накъде? — попитах аз.

Той не отговори веднага. Просторът пред нас започна да се свива, Алберт пренастройваше датчиците на кораба. „Отдолу“ се скри в сянка. „Отгоре“ — посоката, в която бе разположен кугелбицът — започна да се приближава.

— Кажете ми — произнесе замислено Алберт, — представяли ли сте си някога, как би изглеждал визуално моментът на появата на Враговете? Просто ей така — да дадете свобода на фантазията си.

— Алберт!

Той не ми обърна внимание.

— Струва ми се — продължи невъзмутимо, — че във всеки от нас дреме примитивната представа за това как повърхността на кугелблица се разпуква и отвътре се появява необятен флот от гигантски, колосални бойни кораби, които завладяват всичко по пътя си. Непобедими. Обгърнати с убийствени лъчи. Изригващи фонтани от свръхмощни ракети…

— Престани, проклетнико! — извиках аз.

— Но моля те, Робин. Погледни сам.

Картината пред нас продължаваше да се уголемява… и ние се вторачихме в нея.