Фредерик Пол
Гейтуей IV (4)

4. ЗА НЯКОИ ГРУПИЧКИ НА КУПОНА

Има едно място на Гейтуей, което трябва да зърна на всяка цена.

След като се изморих да си подавам муцуната тук и там и да слушам реплики от типа на „Ей, Робин, изглеждаш чудесно, братче!“, веднага отидох на моето местенце. Нарича се Ниво „Бейб“, Източен квадрант, Осми тунел, стая 51 и в продължение на няколко незабравими и ужасно тежки месеци е било мой дом.

Отидох там съвсем сам. Не исках да откъсвам Еси от разговора с нейното ленинградско приятелче, а и без това онази част от живота ми, която е свързана със споменатата проклета дупка, не беше споделяна с нея. Появих се в стаята и замрях неподвижно, съзерцавайки всичко наоколо. Включих дори няколко рецептора, които отдавна не бях използвал, просто защото не съм искал. Щеше ми се да подуша и почувствам това място.

То изглеждаше, миришеше и внушаваше точно онова, което очаквах, сиреч болезнена и топла носталгия по отдавна отминали неща, която ме завладя изцяло.

Стая 51 бе мястото, където ме настаниха, когато за първи път пристигнах на Гейтуей. Мили Боже, колко отдавна бе това!

Вече не приличаше на неуютна дупка, както ми се стори, когато се озовах тук в онзи далечен и полузабравен миг. Блестяща от стерилна чистота, с нови мебели, тя очакваше поредния гериатричен случай, изпратен да лекува плесенясали кокали. Вместо моя стар хамак имаше истинско, макар и тясно легло, нов умивалник, сгъваема седалка на тоалетна с истинска, течаща вода и още половин милион луксозни придобивки, за които някога не можех и да мечтая. Добре, че нямаше никой. Исках да поостана вътре насаме със себе си.

Спрях и „поех въздух с пълни гърди“.

И тогава долових още една разлика. Нямаше я вонята. Бяха се отървали от миазмите, които някога се просмукваха в дрехите и те следваха навсякъде из стария Гейтуей — и така години наред. Сега всичко миришеше на свежа зеленина, без съмнение от растенията, които помагаха за пречистване на въздуха. Стените лъщяха с хичиянски металически блясък, какъвто Гейтуей не бе познавал в зората на своята експлоатация от човека.

Промени? Разбира се, колкото щете. И все пак, това бе същата онази стая. Стаята, която бе приютявала всички мои страхове и тревоги.

Бях живял тук, както всеки друг проспектор на Гейтуей — броейки минутите, които ми остават до следващия полет, или до мига, когато ще ме изритат от астероида, защото нямам повече пари. Надвесен над обявените списъци за експедиции, опитвайки се да предположа коя от тях ще ме направи богат. В леглото на тази стая бяхме прекарвали незабравими часове с Джел-Клара Моинлин, когато, разбира се, не бяхме в нейната. Тук се бях затворил, когато се завърнах от последния си полет без нея…

Струваше ми се, че бях живял много по-дълго през онези нещастни няколко месеца на Гейтуей, отколкото през всичките години след това.

Не зная точно колко милисекунди прекарах в стаята, завладян от носталгични спомени, преди да чуя глас зад гърба си:

— Здрасти, Робин! Знаеш ли, имах предчувствието, че мога да те открия тук.

Казваше се Шери Лофат.

 

 

Трябва да ви призная нещо — колкото и да се радвах да видя отново Шери, изпитах облекчение, че Еси все още си бъбри със старото руско приятелче. Не, Еси не е от ревнивите. Но сигурно би направила изключение, когато става дума за Шери Лофат.

Шери ме изучаваше с нескрито любопитство от прага на тясната стаичка. Не изглеждаше и с час по-стара от последния път, когато се бяхме срещнали, а това трябва да е било преди близо половин столетие. Дори имаше далеч по-привлекателен вид — сигурно защото тогава току-що бе излязла от болницата след една тежка мисия, завършила кошмарно във всяко едно отношение, освен във финансово. Беше невероятно апетитна хапка в полупрозрачната си риза и розовите си гащички — освен тях не носеше нищо друго, ако не броим широката й усмивка.

— Харесва ли ти? — попита тя, наведе се и ме целуна. — Облякох я заради теб. Помниш ли?

Разбира се, че помнех.

— Сега съм женен мъж — произнесох малко вдървено, но това сякаш не й направи впечатление.

— Че кой не е женен? Аз пък имам четири деца. Да не говорим за тримата внуци и един правнук.

— Божичко! — бе всичко, което успях да кажа. Отдръпнах се и я огледах. Изглеждаше точно така първия път, когато влезе в леглото ми.

— Не знаех, че и ти си умряла — рекох накрая. Темата очевидно не й беше от приятните, вероятно още не бе свикнала с новото си състояние.

— Случи се миналата година. Разбира се, тогава вече не изглеждах толкова млада. — Тя подпря брадичка с пръсти и кимна бавно. — Знаеш ли, Робин, винаги те гледам, когато те показват по новините. Чудесно се справяш.

— И ти също. Доколкото си спомням, спечели пет или шест милиона долара. От онова хичиянско куфарче с инструменти.

— По-скоро десет, ако броиш и допълнителните възнаграждения. — Тя се усмихна.

— Богата жена!

Шери вдигна рамене.

— Да, добре си поживях след това. Купих си няколко грамадни парцела и ранчо на планетата Пегис, омъжих се, родих сума деца, накрая взех, че умрях… хубав живот. Без да се брои финала. Какъв смисъл да говорим за пари, ти също ги имаш в изобилие. Как те наричат сега? „Най-богатият човек във вселената“? Трябваше да остана при теб, за да ми потръгне по-рано.

Беше се приближила към мен и едва сега осъзнах, че още държа ръката й.

— Извинявай — рекох и я пуснах.

— За какво?

— Ами…

— Аха, че не съм жената за теб. Няма нищо, Робин. Честна дума. Но нали трябваше да си спомним миналото. Дори се изненадах, че не си с нея и с онзи тип — как му беше името?

— Сергей Борбосной?

Но тя поклати нетърпеливо глава.

— Не, не този. Чакай, как се казваше? Ескладар. Харбин Ескладар.

Ококорих се, защото знаех кой е Харбин Ескладар.

На времето беше доста известен. Никога не сме се срещали, не съм имал и желание, защото Харбин Ескладар беше прочут терорист, а какво общо можеше да има между моята скъпа Еси и един бивш терорист?

Но Шери продължаваше невъзмутимо:

— Зная, че сега се движиш из висшите слоеве на обществото. Познаваш Оди Уолтърс, сигурно си гъст с Глейр и онези другите…

— Глейр? — нещо не можех да следвам нишката на мисълта й. Още по-странно ми се видя, че произнася едно хичиянско име с английски акцент.

Тя ме погледна изненадано.

— Какво, не знаеше ли? Божичко, Робин, май този път съм на крачка пред теб! Не видя ли акостиралия хичиянски кораб?

Изведнъж ме завладя чувството, че купонът наистина ще се получи. Вярно, че бях зърнал някакъв хичиянски кораб, но и през ум не ми мина, че на борда му може да има хичиянец.

 

 

Предполагам, че е било доста невъзпитано от моя страна да се втурна през глава. Нямах време да измисля каквото и да било подходящо обяснение.

— Скоро ще се видим — извиках развълнувано, положих една бърза целувка на бузата на Шери и се понесох.

Докато бях съвсем сам в гигабитовото пространство, извиках Алберт. Вече ме очакваше.

— Да?

— Защо не ми съобщи, че на Скалата е пристигнал хичиянски кораб? — попитах обидено. — Какво търсят тук?

Той се усмихна невъзмутимо и се почеса по прасеца.

— Що се отнася до втория въпрос, Робин, те имат пълното право да бъдат тук. Купонът е за всички, които някога са живели на Гейтуей. Същото може да се каже и за тримата хичиянци. Макар и много отдавна. А по първата част… — той направи драматична пауза. — Робин, вече направих един безуспешен опит да ти разкажа за хората, които могат да те заинтересуват. Не исках обаче да те прекъсвам, най-малкото щеше да бъде нетактично от моя страна. Ако ми позволиш сега…

— Позволявам ти веднага да ми разкажеш за тези хичиянци! За Ескладар вече научих.

— Брей? — за миг образът на Алберт замръзна. Не ми се беше случвало да го виждам такъв. Сетне добави покорно: — Хичиянският кораб пристига направо от ядрото и тримата на борда му се казват Муот, Бароу и Глейр. Най-интересна несъмнено е Глейр, която е участвала заедно с Тангент в онази експедиция до планетата Ленивец.

— Тангент! — Това наистина ме пробуди.

— Точно така, Робин. — Той се захили щастливо. — В добавка…

— Искам да се срещна с тях — прекъснах го безцеремонно аз. — Къде са сега?

— На Ниво „Джейн“, в стария гимнастически салон, който сега е рехабилитационна зала. Но ще ми позволиш ли да ти кажа и за другите? За Ексладар вече знаеш, предполагам и за Дейн Мечников, и…

— Първо най-важното, Алберт — спрях го аз. — Отдавна искам да се срещна с някой, който е познавал Тангент лично.

— Но моля те, поне нека да ти предам съобщението от госпожа Бродхед?

Досега не беше споменавал за съобщение.

— Добре, казвай. Какво чакаш?

Погледна ме малко нацупено и продължи с тона и акцента на Еси, поставяйки ударенията там, където и тя би ги поставила:

— Кажи на стария глупчо Робин, че може да види своя бивша възлюбена, но само да гледа, без да пипа.

Сигурно бях започнал да се изчервявам. Не зная дали Алберт го забеляза, защото му махнах да си върви веднага щом свърши и поех към Ниво „Джейн“.

Ей така гузната съвест постепенно ни превръща в страхливци, или в глухи за нещата, които всъщност трябва да чуем.

 

 

Стига да искам, бих могъл да увия гирлянда около Земята за четирийсет милисекунди, тъй че за нула време се прехвърлих от Ниво „Бейб“ до Ниво „Джейн“. Особено като се има предвид, че в действителност не бях на нито едно от двете нива.

И все пак, докато се носех в разтегленото време между двете точки, имах възможност да помисля върху някои неща.

Дали бях чул правилно? Наистина ли жена ми Еси беше с Харбин Ексладар? Вярно, че тероризмът бе отдавна изпята песен. Всички тези чудовища, които са избивали невинни жертви с бомби и каквото още им попадне, са отдавна и невъзвратимо измрели или хвърлени в затвора и само на реформираните, като Харбин Ексладар, им е позволено да се показват а обществото. Те са платили дълговете си към него.

Така поне смятам аз. Но не и Еси. За нея те са кал. Жадни за кръв създания, готови да сеят смърт и ужас там, където и без това ги има в изобилие. Някои от тях, като Ескладар, след време смениха окопите и преминаха на страната на добрите, като дори помогнаха да бъдат заловени най-влиятелните и ожесточените сред водачите, спасявайки много невинни жертви.

И все пак…

Още щом видях тримата хичиянци, мигом забравих за Ексладар. За щастие те не бяха телесни (ако въобще бих могъл да нарека „телесни“ тези скелетоподобни същества). Те бяха Древни предци и това беше чудесно, защото възнамерявах да си поговоря с тях.

Намирахме се в просторна, слънчева зала, която някога бе изпълнявала функцията на гимнастически салон. Телесните, които бяха тук, сърбаха коктейли и си бъбреха безгрижно. Но само хората — хичиянците не пият. Предпочитат да дъвчат някакви техни гъби с висок токсичен индекс и тъкмо това правеха в момента.

— Здравейте — започнах аз с безгрижен тон. — Аз съм Робинет Бродхед.

Това е да си прочут. Хората наоколо, макар и неохотно, се отместиха и хичиянката сгъна китки в знак на любезен поздрав.

— Надявахме се да се срещнем с вас, разбира се — рече тя. — Името ви ни е известно, както и на всеки хичиянец.

Познаваха нашия обичай за ръкостискане и го изпълниха. Тези Древни предци идеха право от ядрото — бяха тръгнали оттам преди единайсет години, според нашите часовници, но само преди няколко седмици по техните. Повечето от това време бяха прекарали в открития космос. Изразих недоумението си от присъствието на извънземни на един съвсем земен купон и някой от безтелесните наблизо побърза да вземе отношение:

— О, господин Бродхед, но те имат пълното право да са сред нас. Купонът включва всички, които по един или друг повод са живели тук. Независимо кога.

Тръпки ме побиха при мисълта за това „кога“, защото последния път, когато на Гейтеуй са пребивавали хичиянци, отстои на 400 000 години в нашето минало.

— Значи вие сте тези, които са ни оставили корабите — рекох и им се усмихнах сърдечно, като вдигнах чаша за тост. В отговор те повдигнаха гъбите си, а хичиянката отвърна:

— Муон е оставил съоръжението, което вие наричате Завод за храна. Корабът, който вашият изследовател Силвестър Маклен открил на Венера, някога е принадлежал на Бароу. Що се отнася до мен, аз просто съм прескачала насам един-единствен път.

— Но затова пък сте била с Тангент — заговорих развълнувано, когато почувствах потупване по рамото. Обърнах се, за да открия, че е моята любима Сгъваема Еси.

— Робин, скъпи?

— Успя накрая да се откъснеш от Харбин Ескладар, така ли? — попитах великодушно. — Радвам се, че си тук. Това са Глейр…

Тя поклати объркано глава.

— Не съм била с Харбин Ескладар, Исках да се уверя, че знаеш за…

— Нищо не разбираш — прекъснах я ентусиазирано. — Тук става дума за Тангент. Глейр, ще ни разкажеш ли за пътешествието ви?

— Щом настоявате…

— Моля те, Робин — прекъсна ни Еси, — има важни неща, които не търпят отлагане. Дейн Мечников е наел адвокат.

Тази новина попрекърши ентусиазма ми, защото за миг бях забравил за Дейн Мечников. Знаех за какво му е нужен адвокат.

Заради мен.

Отвратителна новина, но въпреки това свих рамене и произнесох:

— По-късно, мила, моля те.

Еси въздъхна, а аз се приготвих да изслушам разказа. Не бива да ме вините за поведението ми. За мен пътешествието на Тангент е от изключителна важност. Ако не е била нейната експедиция, сега всичко щеше да е различно. Не само в хичиянската история. В цялата история. Да не говорим за нашата. Можеше въобще да ни няма. Затова си наложих да забравя всичко останало и да изслушам разказа на Глейр за това знаменателно пътуване, преди да разбера какво може да означава присъствието на Дейн Мечников на астероида.