Фредерик Пол
Гейтуей IV (21)

21. ЗАВЪРШЕЦИ

Не знаех как да започна тази история, сега разбирам, че не зная и как да я завърша.

Защото всъщност това беше краят. Няма нищо друго за разказване, освен това, което се случи.

Зная, че ще прозвучи странно за праволинейните ви телесни мозъци, но вероятно вече сте привикнали да чувате от мен все странни неща.

Разбира се, аз също съм праволинеен по свой, особен начин. Затова ми беше необходимо известно време, преди да разбера какво се е случило.

 

 

Това, от което се нуждаехме най-силно в момента двамата с Еси, бе местенце, където да отдъхнем, да помислим върху преживелиците си и да съберем разхвърляните си мисли. Всъщност физическите ни носители бяха отнесени в старата ни къща край Тапаново море, където не се бяхме завръщали от години.

С нас пристигна и носителят на Алберт. Той самият все още оставаше недостъпен за призивите ни. Дори и да се намираше вътре, нямаше никакъв начин да установим с него контакт.

Еси не беше склонна толкова лесно да предава една от собствените си програми. Ето защо веднага се зае да проверява всички възможни подсистеми. В края на краищата обаче се отказа.

— Не намирам нищо сгрешено в програмата Алберт Айнщайн — призна тя. — Освен, че не работи. Като истински труп. Сякаш някой е изстискал живота от нея!

— Какво да правим? — попитах аз. Тъп, безсмислен въпрос. Просто не бях привикнал, че програмите могат да се повреждат.

Еси повдигна рамене.

— Мога да напиша нова програма.

Аз поклатих глава. Не исках нова програма. Исках си моя Алберт.

— В такъв случай най-добре да си починем малко. Аз ще надникна в градината, сетне можем да поплуваме.

— Еси, стига, моля те! Трябва да ми помогнеш! Искам да знам какво е имал предвид, когато ми каза, че не бива да се безпокоим — и какво общо имате ти, Касата и Алисия Ло с всичко това? Кое е онова, което ви свързва?

Тя прехапа устни. Изведнъж лицето й светна.

— Защо не ги попитаме?

— Да ги попитаме?

— Да. Ще ги поканим тук и нека ни отговорят. Освен това ще обядваме заедно!

 

 

Не стана чак толкова бързо.

Първо, никой от тях не се намираше физически — искам да кажа, под формата на информационен носител — на Земята. И двамата бяха все още на орбита. Не исках да се задоволявам с двойници, защото дори онова четвъртсекундно забавяне при общуването с тях ми се струваше непоносимо. Трябваше да изчакам, докато ги пратят при нас. Забавиха се, защото Касата не можа да се освободи веднага.

Не си губих времето напразно.

Без Алберт животът ми ставаше малко по-труден. Съвсем малко, защото едва ли имаше нещо, което Алберт би могъл да прави вместо мен (освен да отговаря на въпросите, които обичах да му задавам, разбира се). Така че сега аз бях този, който се скиташе из света, за да научи какво става.

Много, но не всичко, което открих, можеше да ми помогне.

В началото имаше изблик на неудържима паника. Обединената служба предаваше тревожни съобщения за печалното състояние на своя боен флот, настойчиви молби незабавно да се започне построяването на нов, по-голям и по-мощен, следвайки принципа, че ако опиташ и не успееш с нещо, трябва да продължаваш в същия дух до безкрайност.

Като цяло, след като преживя първоначалния шок, населението започна да си дава сметка, че всъщност никой не е пострадал. Вражеските космически кораби така и не се появиха в небето над Сан Франциско или Пекин, за да ги изпепелят до основи. Никой не запращаше нашата малка планета в огнената прегръдка на Слънцето.

Хората започнаха да се връщат към нормалното си съществуване — като селяни по обработените склонове на наскоро изригнал вулкан. Само че този вулкан бе изригнал така, че никой да не пострада. И сигурно щеше да изригне отново.

Институтът разкри още стотина места, където да бъдат проучвани събитията в околностите на Наблюдателното колело и най-вече да бъдат анализирани данните от „сражението“ между Вражеските и нашите кораби. Всъщност нямаше почти нищо за анализиране. Корабите на Враговете бяха заобиколили нашите, след това ни бяха затворили и пакетирали, за да ни доставят обратно там, където ни е мястото — около Земята.

Естествено, учените спореха и се караха, но без никакъв краен резултат. Освен един — всички се съгласиха, че събитията по никакъв начин не могат да повлияят на вече утвърдените възгледи и представи. Враговете са се появили малко след началото на Големия взрив. Климатът в началото им се е сторил подходящ, а когато времето започнало да се влошава — тоест, когато материята започнала да нахлува в първоначалната супа от пространство и енергия — те решили да я променят. Ето защо задвижили необходимите космически сили, след което се прибрали в своя кугеблиц, за да изчакат по-хубави дни.

Що се отнася до кратката среща в околностите на Наблюдателното колело — какво пък, ако пробудиш мечка от зимен сън, тя също ще се нахвърли разярено. Сетне отново ще се прибере в пещерата, а яростта на нашата „мечка“ беше доста краткотрайна и дори добронамерена.

О, да, имаше много и най-различни предположения. Но никакви факти. Дори не се родиха нови теории. За щастие всички (с изключение на хората от Службата) бяха на мнение, че няма никакъв смисъл да се строи нов и по-голям боен флот, но тъй като никой нямаше волята да защити тази мисъл, вероятно в края на краищата строежът щеше да започне.

Малко преди да „пристигнат“ Касата и Алисия Ло, аз проникнах в информационната банка, забодох пръст в записа на Алберт и произнесох:

— Алберт, направи ми една лична услуга. Би ли ми казал какво всъщност става?

Алберт не отговори.

Но когато се върнах в дневната, за да посрещна нашите гости, на любимия ми фотьойл бе оставена кратка бележка. Там се казваше:

„Робин, наистина съжалявам за всичко това, но нямам никаква възможност да прекъсна работата, с която се захванах. Знаеш ли, че се справяш чудесно? Продължавай в същия дух. С обич: Алберт“

 

 

Хулио Касата отново беше без униформа — носеше риза, шорти, сандали — и изглеждаше искрено доволен, че ме вижда. Когато го попитах за причината, той ми отвърна:

— О, не е в теб, Бродхед. Просто онзи копелдак най-сетне се бе заел да ми види сметката. Кой копелдак? Аз — моят телесен вариант. Страшно мрази да оставя свои копия. Отдавна да ме е изтрил безвъзвратно, но беше зает с програмата за построяване на нов флот. Ядоса се, като разбра, че ме викаш при теб, страх го е да не ме обявиш за научна ценност и да ме прибереш в твоя Институт, или нещо подобно. Много ме бива да схващам намеци.

— Това с Института е чудесна идея — кимнах. — Все ще се намери някоя полезна работа…

— Благодаря — отвърна той, а Еси добави:

— Хайде да излезем на верандата.

— Какво ще пиеш? — попитах и така неусетно навлязохме в друго настроение, сякаш нищо не се бе случило.

Но не след дълго се върнахме на темата, която ме вълнуваше. Аз не се стърпях.

— Според Алберт Айнщайн Враговете са ни пощадили, защото се срещнали с вас тримата, плюс мен и самия Айнщайн. — Касата и Ло ме погледнаха изненадано, но очевидно бяха поласкани от чутото. — Да имате представа защо? — добавих накрая. На лицата им се четеше объркване.

— Мислих доста върху това — обади се първа Еси. — Въпросът е какво е общото между нас тримата? Да започнем с това, че съществуваме в съхранен вариант, но същото може да се каже за още милион други личности. Второ — аз съм програмен дубликат на телесна личност, която е жива. Хулио също.

— Но не и аз — рече Алисия Ло.

— Не и ти — поклати глава Еси. — Вече го знаех. Затова проверих някои неща. Твоето тяло е издъхнало от перитонит преди осем години, значи и тук не сме уцелили. Трето. Всички сме доста интелигентни според общоприетите представи, притежаваме определени умения — като владеене на висш пилотаж, навигация и прочее — но това същ; не е изключение. Трябва да се разровим по-надълбоко. Например: аз съм от руски произход.

— Аз съм черен американо-испанец — рече Касата, — а Алисия е китайка. Не става. Освен това сме един мъж и две жени.

— Двамата с Хулио сме играли на времето хандбал — предложи Асилия Ло, но Еси продължаваше да клати глава.

— Нямаше такива игри в Ленинград. Пък и Враговете едва ли ще се интересуват от спортните ни умения.

— Проблемът е, че просто не знаем какво може да ги заинтригува — намесих се аз.

— Толкова често си прав, скъпи Робин — въздъхна Еси. — По дяволите! Чакайте. Можем да продължим по не чак толкова скучен начин.

— Ами аз не бързам за никъде — вдигна рамене Касата, който изглежда се уплаши, че току-виж се откажем от услугите му.

— Не съм казала „по-бърз“, а „не толкова скучен“. Приключихте ли с питиетата? Искате ли да покараме сърф? През това време ще пусна една програмка да подготви списък на всички наши общи черти и прилики. Не е никак трудно и нищо няма да почувствате. — Тя се засмя, — Най-много лек сърбеж — добави и изтича към кабинета си.

Така че аз трябваше да поема домакинството. Нещо, което винаги съм избягвал. Какво да се прави? Предложих им нови коктейли. Попитах ги дали не желаят да се възползват от стаите за гости в къщата, или да се разходят из градината. Не, искали да сме заедно и да си говорим. Вярно, на верандата беше приятно, духаше прохладен ветрец и заливът беше много красив.

Макар че си бъбрехме за най-общи неща, постепенно забелязах, че Касата проявява известна ревност към миналото на Алисия, особено в онази част, която е свързана с мъже. Тя тъкмо разказваше как се е появила някога на Гейтуей и се е запознала с колегите си, когато той я прекъсна намръщено:

— Предполагам, че си направила страхотно впечатление на всички?

Алисия се засмя.

— Уви, не, колкото и да ми се искаше!

Това ме изненада.

— Защо, да не са били обратни? Или слепи?

Тя се изчерви, очевидно доволна от комплимента.

— Нямате представа каква картинка бях тогава. Бях висока и кльощава и ми викаха „хичиянката“!

— Но сега си направо възхитителна — не се сдържа Касата. — Чакай, как така стана, че те изпуснаха? Говоря за апандисита. Нямаше ли доктори наоколо?

— Разбира се. Пълното медицинско обслужване функционираше и веднага ми предложиха да ме излекуват. Казаха, че ще могат също да извършат някои козметични промени — ще намалят дължината на костите, ще добавят тук-там по малко плът, ще коригират чертите на лицето ми. Но аз не исках частични промени, Хулио. Мечтаех да съм наистина красива и имаше само един начин да го осъществя. Да ме прехвърлят в гигабитовото пространство. И аз го избрах.

Изведнъж от цветната леха се надигна една позната фигура и произнесе с тържествен глас:

— Сега вече знаете причината.

— Еси! — извиках аз. — Ела бързо!

Защото фигурата принадлежеше на Алберт Айнщайн.

 

 

— Божичко, Алберт! Къде се изгуби, човече?

— О, Робин! Пак ли ще подхванем метафизичната тема?

— Нямах това предвид — облегнах се във фотьойла и го погледнах. Не изглеждаше променен. Стискаше познатата незапалена лула, чорапите му бяха смъкнати, а перчемът му — разпилян във всички посоки. Той се приближи и приседна на една табуретка срещу нас.

— Знаеш ли, Робин, съществуват някои чисто метафизични отговори на този въпрос. Не съм бил „някъде“. А и този, който е бил „там“, не съм „аз“.

— Честно казано, нищо не разбирам — признах си аз. Но не беше съвсем вярно. По-скоро се надявах, че не разбирам.

Той кимна, а на лицето му се четеше безкрайно търпение.

— Робин, успях да се свържа с Враговете. По-точно, те ме потърсиха. И още по-точно, този „Алберт“, който разговаря в момента с теб не е твоята програма „Алберт Айнщайн“.

— А кой е тогава?

Той се усмихна и тогава си дадох сметка, че вече разбирам всичко.