Фредерик Пол
Гейтуей IV (15)

15. ПЛЪХОВЕТЕ ПЪРВИ НАПУСКАТ КОРАБА

Когато една съхранена в гигабитовото пространство личност преживее ужасен шок, тя не се нуждае от глътка алкохол, нито от място, където да легне, но понякога и тези симулации помагат.

— Робин, трябва да си починеш малко — каза Алберт.

— Гълъбче, остави на мен да се погрижа за това — намеси се Еси и след минутка наистина вече се чувствах по-добре. Лежах изтегнат в (метафоричен) хамак пред моя (виртуален) дом на брега на Тапаново море, а миличката Еси се бе надвесила над мен и тикаше (несъществуваща) чаша с коктейл в ръката ми. Ледена „Маргарита“ с малко сол по ръба на чашата, на вкус точно толкова добра, колкото ако бе истинска.

Бях в центъра на вниманието.

Еси приседна до хамака и погали косата ми нежно и загрижено. Алберт се бе подпрял на парапета, почесваше ухо с мундщука на лулата си и ме гледаше замислено. Не бях изненадан да видя генерал Хулио Касата, който се разхождаше напред-назад по гладко скосената трева, точно пред терасата, но спираше от време на време, за да хвърли разтревожен поглед към мен. Дори присъствието на Алисия Ло не ми се стори странно, но имаше още някой.

Хичиянец.

Не бях готов за изненади. Надигнах се и рекох:

— Какво става тук, по дяволите?

— О, Робин, не зная дали си спомняш Двойна връзка — побърза да каже Еси. Права беше. Нищо не помнех. — Той е главният хичиянски представител в Обединената служба. — Едва тогава в главата ми изплува някакъв смътен спомен. Вярно, че из Службата се навъртаха няколко хичиянци и един от тях действително бе от Древните предци, със същите хлътнали от възрастта очи като на този тук.

— Радвам се да ви срещна отново — произнесох любезно и същевременно гаврътнах последните остатъци от текилата. След това изругах отново: — Това пък какво е, по дяволите? — Но този път с различен тон, защото надзърнах отвъд пейзажа на симулираното Тапаново море, което ни обгръщаше с приятната си атмосфера, за да огледам кабината на „Истинска любов“. Където в действителност бяхме.

На екрана се виждаха само снежинки. Когато сведох поглед към външните датчици на кораба, установих, че сме в свръхсветлинен полет. Задният монитор показваше увисналия недалеч в пространството спътник на Службата. Всички пътувахме нанякъде, въпросът беше каква е крайната ни цел.

— Къде отиваме? — попитах.

Алберт се покашля.

— Случиха се някои неща, докато ти поддържаше връзка с твоя двойник.

— Не искахме да ти пречим да се съсредоточаваш — обясни Еси обезпокоено. — Извинявай за това. Но всичко е наред и както виждаш, ние сме на борда на „Истинска любов“.

— Не отговорихте на въпроса ми!

Тя плъзна меката си длан по бузата ми.

— Летим към източника — произнесе шепнешком. — Към кугелблица. Родния дом на Враговете. Трябва да сме там час по-скоро.

Отпуснах се и позволих да се появи отново успокояващата действителност на къщата край брега на Тапаново море. Еси ми подаде още една „Маргарита“ и аз я поех с почти машинално движение. Опитвах се да възстановя събитията…

Значи, напуснали сме Службата…

Тогава си спомних за спътника зад нас и за още нещо, което липсваше.

— Няма ги военните кораби! — извиках на глас.

— Точно така — кимна Алберт. — Защото са пред нас.

— Ние ги следваме. Въпреки заповедите — добави навъсено Хулио Касата.

— Никой не може да ни заповядва! — сопна му се Еси.

— На мен могат — възропта Касата. — А вие ме карате да не се подчинявам. В края на краищата флотът е потеглил на военна операция.

— Военна операция! — Ококорих се. Не вярвах на ушите си.

Той сви безпомощно рамене.

— Но това е безумие! Лудост!

Той сви повторно рамене.

— Но… аз не съм готов за продължително пътуване точно сега!

Еси се наведе и ме целуна.

— Миличък Робин, нямаме друг избор, не разбираш ли? Не можем да оставим флотата да си прави каквото иска. Кой знае каква идиотщина могат да измислят?

— Но… но на Сбръчканата скала…

— На Сбръчканата скала няма нищо, което да те интересува повече. В края на краищата, тържеството там приключи. Всички се сбогуваха.