Фредерик Пол
Гейтуей IV (6)

6. ОБИЧ

Когато Глейр вече привършваше с разказа си, наоколо се беше струпала солидна тълпа. Всеки искаше да зададе някакъв въпрос, но никой не смееше да наруши пръв възцарилото се мълчание. Грейл разчесваше с пръсти корема си и звукът бе като от нокът, прокарван по грапава дъска.

— Извинете, но не разбирам нещо — пръв се обади нисичък, плешив мъж. — Откъде Тангент е разбрала, че става дума за Враговете?

Глейр сви рамене, или по-точно започна да се чеше по начин, който съответстваше на този жест при хората.

— Ами, тогава не знаехме. Разбрахме го по-късно, след като Сковаваща сила преведе и останалите оди и стана ясно, че Убийците не произхождат от тази планета. Разбира се, дотогава бяхме събрали и голямо количество допълнителна информация.

— Сигурно по въпроса за „липсващата маса“? — вметна Алберт.

— Точно така — кимна Глейр. — За липсващата маса. Една голяма загадка за нашите астрофизици, както, предполагам, и за вашите. — Тя се пресегна замислено към следващата гъба, докато Алберт обясняваше на присъстващите феномена на „липсващата маса“, който също бе свързан със загадката на Враговете, но по това време бях престанал да го слушам. Винаги изпитвам досада, когато го обхване желанието да чете лекции. Далеч по-интересно ми беше да слушам разказа на Глейр за експедицията на Тангент. Познавах добре програмата му и почти не се съмнявах, че следващият въпрос, на който ще се спре, е хипотезата на Мах^[1] за деветте измерения.

Така и стана. За мое учудване Глейр прояви голям интерес към думите му. Облегнах се назад, махнах на една сервитьорка да ми поднесе поредния ракетен коктейл и ги оставих да си говорят.

Не ги слушах. Мислех си за поезията на ленивците, за бедната Тангент и за лошия късмет, който й се е паднал тогава.

Винаги съм изпитвал слабост към тази жена. Не, това не е съвсем точно. Първо, защото не мога да изпитвам „слабост“ по начина, по който го правех, когато бях телесен. А и „винаги“ е прекалено силно като израз, след като зная за Тангент от около трийсет (или трийсет милиона) години. Не си мисля често за нея, но всеки път, когато го правя, се преизпълвам със симпатия. Защото и аз съм се провалял и зная какво е да го преживееш.

Опитах от моя ракетен коктейл, загледан благосклонно в групата около масата. Присъстващите изглеждаха далеч по-заинтригувани от начина, по който Алберт и Глейр се надпреварваха в космическа духовитост, но в края на краищата никой от тях не бе живял рамо до рамо (че и по-близо) с Алберт през последните петдесет (или петдесет милиона) години. За подобен период от време можеш да научиш кътните зъби дори на някоя програма. Което всъщност означава, че с Алберт сме стигнали дотам, да мога да ви кажа за какво точно ще заговори още преди да си е отворил устата. Разбирам го дори по начина, по който понякога ме поглежда отгоре надолу.

Ето защо му хвърлих добродушен поглед, за да му покажа, че го разбирам напълно и същевременно да му напомня, че аз съм този, който решава кога, на кого и какво да се каже.

В този момент почувствах едва доловимо докосване по врата. Разбира се, че беше от ръката на Еси. Наклоних се назад и се ухилих доволно тъкмо в мига, когато Алберт ме изгледа с един от специалните си погледи и рече на Глейр:

— Предполагам, че сте имали възможността да се запознаете с Оди Уолтърс III по време на пътуването си до тук?

Това ме събуди. Извърнах се към Еси и прошепнах:

— Не знаех, че Оди е тук.

— Изглежда има много неща, които не желаеш да знаеш за телесните присъстващи — отвърна в обичайния си безреден стил Еси. Тонът й накара космите по врата ми да настръхнат — в преносния смисъл, естествено. Беше обичайната смесица от обич и строгост. Това е тонът, който Еси използва, когато ме смята за твърде глупьй или глупав, или твърдоглав.

— О, Боже мой! — възкликнах аз. — Спомних си — Дейн Мечников.

— Дейн Мечников — съгласи се тя — също присъства на Скалата като телесен. Заедно с човека, който го е спасил.

— О, Боже мой! — повторих отново. Дейн Мечников! Човекът, който ме придружаваше на онази експедиция до черната дупка, оставила неизлечими спомени в подсъзнанието ми през следващите стотина години. След като го зарязах там, заедно с останалите, между които беше и…

— Джел-Клара Моинлин, да — прошепна Еси. — тя също е в Сентрал парк.

 

 

Сентрал парк въобще не е парк. Когато двамата с Клара бяхме още проспектори, под това гръмко название се криеха дузина малинови шубраци и портокалови дръвчета, не по-високи от храстите.

Сега положението не е по-различно. Миниатюрното езеро, което наричахме Върховно, е заобиколено от малко по-гъста растителност, но не достатъчно, за да ми попречи веднага да забележа дузината присъстващи телесни. Осем или десет от тях бяха от ветераните, обитаващи от много години Сбръчканата скала, всичките застинали в небрежни пози сред горичката. Имаше и неколцина гости на празненството като мен, но все телесни, и сред тях не беше особено трудно да забележа неподвижната, материална фигура на Джел-Клара Моинлин.

Не изглеждаше никак променена — поне на външен вид. Стоеше между двама мъже, при това — за мой ужас — държеше ръката на единия, а другият я прегръщаше през рамо.

Страхотен удар под пояса за човек, който някога бе свикнал да мисли за Клара като за единствената в целия свят.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че Клара държи ръката на Дейн Мечников. Другия въобще не го познавах. Беше висок, строен хубавец и дланта му се опираше върху извивката на рамото на Клара, сякаш специално издълбана за тази цел.

Някога, когато бях млад, наивен и влюбен до ушите, неведнъж съм бил обземан от желанието да опозная обекта на своята любов до най-малките физически подробности. Представях си, че я откривам непробудно заспала и тогава се впускам да изследвам онези кътчета, до които при други обстоятелства никога не би ме допуснала. Да видя например, дали има косми под мишниците. Колко често е почиствала мърсотията под ноктите си. Да надникна в отворите на носа и ушите й — и всичко това, без тя да разбере, че го правя. Сякаш изучавам някакъв опитен екземпляр. С други думи още една от онези мои фантазии, на които бившият ми психоаналитик Зигфрид фон Шринк обича да гледа със смесица от поносимост и начеващо неодобрение, откривайки неща, които едва ли биха ми се поправили. Една от онези фантазии, които не ми донесоха удовлетворение, когато получих възможност да ги осъществя.

Ето сега например. Клара изглеждаше като изваяна от вечна скала.

Вярно, че до мен бе Еси, готова да ми попречи, ако се отдам на подобно воайорство, макар че сигурно би си тръгнала, ако я помолех. Досега не бе произнесла нито думичка, моята Еси, увиснала някъде зад мен, в гигабитовото пространство, невидима, докато аз разглеждах жената, по която скърбях откакто се помнех.

Клара изглеждаше наистина чудесно. Невъзможно беше да се повярва, че е по-възрастна от мен, а доколкото си спомнях, разликата ни бе точно петнайсет години.

Не й личаха. Не изглеждаше и с ден по-стара.

Част от това, естествено, се дължеше на Пълното медицинско обслужване. Клара е богата жена и би могла да си позволи методи като тъканна регенерация, без портфейлът да го заболи от ухапването. Още повече, че беше прекарала трийсет години в капан на времето в една черна дупка, където я бях зарязал, за да си спася кожата. Точно тези трийсет години, които прекарах в плен на собствената си гузна съвест, за нея са били само няколко минути. Тоест, каквото и да ви обяснявам за разтегляне на времето в черни дупки и други феномени, фактът си остава факт — тя изглеждаше невъобразимо добре.

Стоеше точно пред мен, оплела пръсти с Дейн Мечников. Главата й беше полуизвърната към човека, положил ръка на рамото й. Имаше черни, изписани вежди и прекрасно лице, по което бях ридал цели трийсет години.

— Робин, проклетнико, внимавай да не я изплашиш — прошепна Еси зад гърба ми. И тъкмо навреме. Почти бях готов да се материализирам пред тях, без да си давам сметка, че неочакваната среща щеше да е точно толкова потресаваща за нея, колкото бе за мен.

— Какво да правя сега? — попитах, без да откъсвам поглед от Клара.

— Ами как какво? — отвърна Еси. — Просто се дръж естествено. Дай на жената време да се осъзнае! Покажи се ей там, в края на гората и се приближи бавно към нея. Дай й възможност да преглътне новината, преди да й заговориш.

— Но това ще отнеме цяла вечност!

— И какво от това, глупчо? Тъкмо ще свършиш и някоя друга работа междувременно. Я се поогледай малко. Не виждаш ли, че двойникът на Касата те търси навсякъде?

— Да върви по дяволите — промърморих унесено. Толкова бях зает да изучавам лицето и тялото на моята някогашна възлюбена, че нищо друго от света не можеше да ме заинтересува. Едва сега си дадох сметка, че колкото повече милисекунди отделям за безцелно зяпане, толкова по-късно ще чуя гласа й.

— Права си — склоних неохотно. — Ще взема да се срещна с онзи копелдак. Чакай само да започна тук.

Измайсторих най-хубавото си възможно копие, оставих го да се материализира зад стеблото на най-голямото дърво и го насочих към групичката. Веднага след това последвах покорно Еси назад към Вретеното, където според нея ме очакваше Касата.

Знаех, че ще изминат ужасно много милисекунди, преди моят двойник да пресече поляната, да застане до Клара, да й заговори и да получи отговор. Изпитвах непреодолимото желание да скъся по някакъв начин този мъчителен период, защото просто не можех повече да чакам.

Но същевременно горях от желанието да го продължа. Защото — какво щях да й кажа?

Хулио Касата отвлече мислите ми от тези — как би ги нарекла Еси — глупье бръщолевения. Виж, за това го бива. Той е като ухапването от комар, дето те кара да престанеш да усещаш болката в зъба. От онези неприятни способи да забравиш неприятното.

Открихме го в „Синият ад“. Еси стисна ръката ми и се усмихна. Касата седеше на една от малките масички, с питие пред него и унесено галеше млада жена, която досега не бях виждал. Всъщност така и не сполучих да я разгледам, защото в мига, когато Касата долови присъствието ни, той промени всичко. Изчезнаха гостите, момичето и „Синият ад“, озовахме се в кабинета му, в спътника на Обединената служба за наблюдение на Убийците. Видът му също се промени светкавично — сега беше с прилежно сресана коса, яката на мундира му бе закопчана догоре и погледът му блестеше като айсберг над стоманената повърхност на бюрото. Посочи ни двата фотьойла.

— Сядайте.

— Стига глупости, Хулио — отряза го Еси. — Ако искаш да говориш с нас, говори. Но не тук. Грозно е.

Погледна я така, както генерал би погледнал някой младши лейтенант. Сетне реши да играе на добро момче.

— Както желаеш, скъпа. Избирай сама.

Еси се засмя. Погледна ме, поколеба се и сетне премахна кабинета. Вместо него се появи познатият интериор на нашата „Истинска любов“ заедно с кушетките, бара и леката танцова музика.

— Добре — кимна примирително Касата. — Много по-добре. Хубаво гнезденце сте си скътали. Може ли да си налея? — той кимна към бара.

— Може, не може — отвърна подигравателно Еси. — Хайде престани. Значи така — ембарго на нашия кораб. И защо?

— Само временно неудобство, уверявам те, скъпа. За да съм сигурен, че ще мога да си поговоря с вас.

— Ами говори де — намесих се раздразнено. Еси ми хвърли предупредителен поглед, доловила промяната в тона. Не биваше да се безпокои — държах положението под контрол. Просто не бях в настроение за разговори с Хулио Касата.

Някои нещастници смятат, че безтелесните като мен, сиреч обитателите на гигабитовото пространство, никога не се ядосват и не губят присъствие на духа, защото са програми, но това не е вярно. За мен целият купон бе като фойерверк от противоречиви преживявания — възбуда в самото начало, душевен възход и отрезвяване по време на разказа за Тангент и онова ужасно пътешествие, безброй противоречиви чувства, след като узнах за присъствието на Клара. И сега, като капак на всичко — разговорът с Касата.

Никога не съм харесвал да разговарям с него и честно казано, уверен съм, че не съм единственият с подобно мнение. Представата му за нормално човешко общуване се изчерпва със заповеди и обиди, той не разговаря, а произнася становища. Не беше се променил. Отпи голяма глътка от чашата със скоч, изгледа ме и обяви:

— Бродхед, ти си напаст.

Многообещаващо начало, нали? Еси тъкмо ми приготвяше любимия „май-тай“ и едва не ми разля чашата. Погледна ме разтревожено. Обикновено тя е тази, която влиза в словесни двубои, защото смята, че не умея да запазвам самообладание.

Но този път не позна. Произнесох с най-любезния тон, на който съм способен:

— Съжалявам, ако съм ти създал проблеми, Хулио. Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо смяташ така?

Какво забележително хладнокръвие, не смятате ли? Много повече, отколкото заслужава този тип. И сигурно нямаше да го получи, ако в последния миг не бях осъзнал, че изпитвам към него съжаление.

В края на краищата, припомних си аз, над главата му виси смъртна присъда.

 

 

Двамата с генерал-майор Хулио Касата се познаваме от доста време — няма смисъл да изброявам годините, защото аритметиката може само да обърка нещата, Имали сме много срещи и смело мога да заявя, че не съм харесал нито една от тях.

Той не е безтелесен като мен. Когато му се наложи да общува в гигабитовото пространство, създава свой двойник и го праща да свърши мръсната работа. Не е като да се срещнем лице в лице в реалността, но разликата е само психологическа. И мъчителна — за него. Налага му се да съхрани съзнанието си в машина, сетне да се впусне из просторите на гигабитовото пространство и да издири онзи, който му трябва — в конкретния случай мен. После казва, каквото има да каже, изслушва, каквото му отговорят, дори провежда необходимия разговор както е намислил. Накрая телесният Хулио привиква своя двойник обратно и получава доклад за проведения разговор.

Дотук нищо мъчително. Мъката идва по-късно.

Двойникът задава въпросите, които би задал Касата, спори за онова, за което трябва да спори, казва, каквото трябва да каже, а и как иначе — след като той е самият Касата. Не е като да изпратиш посланик на важна мисия, защото за разлика от него, двойникът си свършва задачата за отрицателно време — от гледна точка на телесните, естествено. Върнал се е обратно още преди създателят му да се запита как ли е минало всичко.

Та както казах, това е приятната част.

Защото сетне настъпва мигът за избор. Как да постъпи с частица от него, която вече не му е необходима?

Може, разбира се, да я остави в машината. Вътре място колкото щеш и една личност повече едва ли ще доведе до пренаселване. Бедата е, че доста хора се притесняват от това да държат свои дубликати — пък макар и в гигабитовото пространство. За човек като Касата това е истинско наказание. Истински военен, той би разглеждал споменатия дубликат като неконтролирана възможност за изтичане на информация. Заплаха за националната сигурност! Някой може да получи отговори на опасни въпроси! Да го заплашва! (С какво?) Да го измъчва! (Как?) Да държи петичките му над жарава (ако има петички) — да де, разбирате какви мисли минават през бедния, ограничен мозък на Хулио Касата и слава Богу, че не съм като него.

Всичко това, разбира се, са глупости, но двойниците са си на Касата и ако той наистина вярва, че някакъв въображаем противник може да измъкне от тях важни държавни тайни, никой няма право да му се меси. В края на краищата, той е командуващ Обединената служба, а това означава, че отговаря за отбранителната програма срещу евентуално нашествие на Убийците от техния кугелблиц. От друга страна, тъй като често му се налага да разговаря с безтелесни или да провежда заседания на различни, отдалечени едно от друго места, в резултат би трябвало да остави стотици свои двойници в гигабитовото пространство.

Не ги оставя. Избива ги всичките.

Терминът може да не е точен, но крайният резултат за нещастните безтелесни души е този. Когато прекъсва програмата, усещането е сякаш убива свой брат-близнак.

Другото и още по-неприятно нещо е, че двойникът предварително знае каква ще бъде участта му.

Понякога това придава мрачна атмосфера на разговорите ни.

 

 

Ето защо не разкъсах симулирания Хулио Касата на хиляди парченца, когато започна да се държи грубо. Бас държа, че съм изненадал Еси с поведението си.

Той пъхна една пура между устните си, запали я и ме попита надменно:

— Да не си болен?

— Нищо ми няма — отвърнах безгрижно. — Но ще се почувствам още по-добре, когато ми кажеш какво целиш с всичко това.

Касата отхапа края на пурата и го изплю върху килима, като следеше внимателно реакцията ми.

— Мислиш се за по-важен, отколкото си всъщност, Бродхед. — Успях да съхраня усмивката на лицето си, макар отвътре да изстивах. — Лъжеш се, ако смяташ, че ембаргото е само за теб. Знаеш ли, че хичиянският кораб е пристигнал направо от ядрото?

Не го знаех. Но не виждах какво значение може да има.

— Информацията е секретна, Бродхед — изсумтя Касата. — Тези Древни предци нямат право да дърдорят каквото им падне. Първо трябваше да се явят на инструктаж в Обединената служба.

— Така си и мислех! Близко до ума е, че събития с давност над половин милион години могат да представляват само военна тайна!

— Не само половин милион години! Те познават и настоящото състояние на бойна готовност в ядрото. Истински хичиянци, които са били там и са видели всичко с очите си. Както и този тип — Уолтърс.

Въздъхнах. Това, което най-много ми се щеше да попитам, е от кого всъщност трябва да бъдат опазвани всички тези тайни. Но това би означавало да налея гориво в един безсмислен спор, а вече ми беше дошло до гуша от Касата. Затова подметнах любезно:

— Първо ми заявяваш, че съм напаст, сетне обвиняваш онези от хичиянския кораб. Каква връзка има едното с другото?

Той отново всмукна от пурата. Издиша дима право в лицето ми и отвърна:

— Нищо. Това са съвсем различни неща. Дойдох тук заради кораба, но исках също да ти кажа да не ми се пречкаш из краката.

— И защо?

— Защото си цивилен — обясни той. — А си пъхаш носа в делата на Обединената служба. Не можем да позволим всякакви цивилни муцуни там, където се върши важна работа.

Започнах да осъзнавам какво точно го безпокои. Усмихнах се на Еси, за да и дам да разбере, че нямам никакво намерение да го удуша. Поне засега.

— Ах, значи маневрите не са протекли според очакванията.

Касата се задави и изплю цигарен дим.

— Кой ти го каза?

Свих рамене.

— Ами то е очевидно. Ако бяха преминали успешно, отделът за връзки с обществеността досега да е натъпкал новинарските емисии с репортажи. Провалихте се и сега искате да скриете това от хората, които ви плащат сметките — от данъкоплатците. Като мен.

— Скапан умник — изруга невъздържано той. — Ако ги повториш още веднъж, ще се погрижа лично за голямата ти уста!

— И как възнамеряваш да го направиш?

Но той вече се беше овладял.

— Като начало от този момент анулирам пропуска ти за Обединената служба.

Това беше прекалено дори за Еси.

— Хулио — подскочи тя. — Да не си се побъркал?

Положих успокояващо ръка на рамото й.

— Слушай, Хулио, вярно е, че в момента имам доста проблеми, но твоята служба не е сред тях. Дори не е в списъка на първите десет. Нямах никакво намерение да занимавам с дребната си особа когото и да било от Службата, нито сега, нито в обозримото бъдеще, докато ти не се появи тук с арогантните си заповеди. След което, естествено, смятам при първа възможност да проверя какво всъщност става в Службата.

— Ще накарам да те арестуват! — изрева той.

Някъде по това време започнах да се забавлявам.

— О, не, няма да го направиш. Не разполагаш чак с такава власт. Не забравяй, че аз държа Института.

Това си беше удар под пояса. Институтът „Бродхед“ е една от най-добрите ми реализирани идеи. Издържам го от доста време по много причини, като главната — между нас казано — са данъците. Постарал съм се на ключови места в управата на Института да бъдат назначени верни хора, готови да изпълнят всяка моя заповед.

Касата се възстановяваше бързо.

— Кой, аз ли няма да го направя? Това е заповед!

Спрях и го изгледах навъсено. След това произнесох тихичко:

— Алберт? — Той се появи от въздуха и се опули въпросително към мен, над димящата си лула. — Изпрати следното съобщение от мое име. Нареждам на всички клонове на Института от този момент нататък да преустановят всякаква форма на сътрудничество с Обединената служба за наблюдение на Убийците и да забранят по-нататъшен достъп до наша информация на служителите й. Като следствие от заповед на генерал Хулио Касата, забраняваща всякакви контакти на Робинет Бродхед със Службата.

Очите на Касата заплашваха да изскочат от орбитите.

— Я почакай малко, Бродхед!

Извърнах се усмихнато към него.

— Имаш нещо да добавиш ли?

На челото му беше избила пот.

— Няма да го направиш… всички сме в лодката… Враговете са по петите ни!

— Но, Хулио, не можеш да си представиш колко се радвам да го чуя. Бях останал с впечатлението, че си ги превърнал в твоя лична собственост. Не се безпокой. Няма да спра разработките в Института. Изследванията ще продължават в същия дух, разузнавателните кораби ще летят към назначенията си, всички възможни източници ще събират информация за Враговете. Просто няма да занимаваме хората от Службата с нашите проблеми. Така. Алберт да изпраща ли съобщението?

Той чукна с нокът пепелта от пурата и преглътна болезнено. Имаше измъчен вид.

— Не.

— Моля? Не чух добре какво каза.

— Не! — Касата поклати отчаяно глава. — Той ще побеснее.

Този „той“ можеше да е само един човек — истинският, телесен генерал-майор Касата. Човекът, който стоеше пред мен.

 

 

— Той каза „той“ — казах на Еси, след като Касата се отдалечи мрачно.

— Интересно наистина — кимна тя. — Хулио-двойникът разглежда Хулио-телесният като отделна личност.

— Шизоидна реакция?

— По-скоро силна уплаха. Осъзнава, че му остава малко време за живот. — Тя добави с променен тон: — Скъпи Робин? Струва ми се, че мислите ти са другаде в този момент.

Не възразих, а и беше излишно. На няколко пъти, докато спорехме с Касата бях надникнал в Сентрал парк. Моят двойник най-сетне бе стигнал до Клара, беше я поздравил и тя тъкмо бе произнесла: „Робин! Колко мило, че т…“

— Но мога ли да те посъветвам нещо?

— Разбира се, че можеш — смотолевих засрамено. Ако имах кръвоносни съдове сигурно лицето ми щеше да е алено. Може и така да е било.

— Съветвам те да я караш по-кротко.

— Разбира се. — Готов бях да отвърна с „разбира се“ на всяко предложение. — А сега, ако не възразяваш, бих искал да…

— Зная какво би искал да направиш. Забрави ли за разликата във времепротичането? Тъй че, Робин, скъпи, не е необходимо да се втурваш през глава. Нещо против първо да поговорим?

Стоях неподвижно. Клара току-що бе измъдрила своето: „…е виждам…“ и оформяше устни за следващото „отново“. Не знаех какво да кажа. Никак не е лесно да заявиш на една жена, че бързаш за среща с друга, особено ако имаш гузна съвест и се разкъсваш между настоящата си съпруга (Еси) и бившата си възлюбена (Клара).

От друга страна, Еси беше съвършено права. Нямаше никакъв смисъл да бързам. На лицето й се четеше безкрайна любов и търпение. Както и загриженост.

— Труден избор за теб, Робин?

Единственото, което можах да измъдря, беше:

— Еси, страшно те обичам.

Не изглеждаше щастлива от признанието ми, по-скоро отчаяна.

— Да, разбира се — тя вдигна рамене. — Но не сменяй темата. Ти ме обичаш, аз също, каква връзка с настоящото положение? Въпросът е какво чувстваш към една красива особа на име Джел-Клара Моинлин и усложненията, които могат да възникнат от чувствата ти?

— Този разговор сме го водили милион пъти!

— Е, да го проведем значи за милион и първи път. Отпусни се. Робии. Имаш най-малко хиляда и осемстотин милисекунди, преди Клара да завърши възклицанието си за това колко се радва да те види отново. Тъй че да си поговорим двамата. Освен ако не искаш, а?

— Защо да не искам? — попитах, макар да мислех другояче. И наистина, защо не? Както вече казах, този разговор сме го водили много пъти, при това още във времето, когато и двамата бяхме телесни. Първия път седяхме на верандата на нашата къща, отпивахме от високите чаши с леден чай и съзерцавахме хоризонта на Тапаново море. Очевидно Еси си спомни същата сцена, защото докато се чудех какво да кажа, картината изплува около нас. Виждах същите яхти, а вечерният бриз беше приятно топъл.

— Хубаво е — кимнах с нескрито задоволство. — Има доста предимства в това да си безтелесен.

Еси огледа със задоволство произведението си и кимна.

— Тогава май пиехме леден чай. Искаш ли нещо по-силно, Робин?

— Бренди и джинджифилова бира — поръчах аз и в същия миг нашата добра стара прислужница Марчеса се появи с подноса. Отпих и потънах в спомени. Изглежда съм се поувлякъл, защото Еси ме побутна раздразнено.

— Ей, скъпи, какво те измъчва? Да не се страхуваш от срещата с Клара?

— Не! Нали вече говорихме… когато се появиха двамата с Уан на оня хичиянски кораб.

— Вярно.

— Така е, повярвай ми! Още тогава си изяснихме всичко. Не се боя, че ще ме обвини, задето я зарязах в черната дупка, ако това е, което си мислиш.

Еси се облегна назад и ме погледна прямо.

— Какво мисля аз, Робин, едва ли има значение. Важното е сега какво мислиш ти. Ако не се боиш от срещата с Клара, тогава какво? Страх те е може би, че ще си издерем очите? Няма да се получи, Робин, най-малкото по технически причини. Тя е телесна, а аз съм само безплътен дух.

— Ама, разбира се, че не. Вашата среща никак не ме безпокои…

— Така ли? Виж ти! Какво тогава?

— Например… какво ще стане, ако се срещнат с истинската Еси?

— С истинската Еси, значи? — повтори тя и вдигна замислено чашата си.

— Е, само си го мислех…

— Разбирам. Да не искаш да кажеш, че истинската Еси може да се появи тук, на Сбръчканата скала?

Бях объркан. Истината е, че не знаех какво искам. В края на краищата, моята Сгъваема Еси е само двойник и нищо повече. Там някъде, по широкия свят, все още съществува истинската, телесна Еси. Красива и привлекателна, вечно млада жена — благодарение на Пълното медицинско обслужване.

И все още моя съпруга. Както и мой създател, творец, ако мога така да се изразя. Мисля, някъде вече споменах, че тъкмо на нея двамата с Еси дължим съществуването си в гигабитовото пространство. Тя ни е написала. От време на време модернизира собствения си програмен вариант, което значи, че двете се срещат и обменят натрупаната информация. С други думи Сгъваемата Еси се различава твърде малко от истинската…

Само дето никога не се срещаме. Не мога да го понеса. Наречете го както ви скимне. Такт. Ревност. Глупост. В крайна сметка за мен е далеч по-добре, когато не виждам своята жива, телесна, органична съпруга. Предпочитам да оставя нещата такива, каквито са сега.

Ето защо казах на Еси:

— Не. Не мисля, че истинската Еси би изпитала ревност, дори да се появи тук, нито смятам, че Клара би отвърнала със същото, а и да си призная, нямам никаква представа къде се намира сега Еси и с какво се занимава. Не искам и ти да ми казваш — добавих припряно, защото се опасявах, че може да го възприеме като подкана да сподели с мен информация.

Еси ме гледаше с нескрито подозрение. После обаче размисли и вдигна рамене.

— Добре, да бъде както казваш. Какво значение? Пак си глупчо и нищо повече. Любопитно ли ти е къде е била Клара Моинлин през всичките тези години и защо с нея е Дейн Мечников?

— Ами, и аз се питах…

— Няма какво да се питаш! След срещата ти с Клара тя пожелала да отиде другаде. Ходила е на много различни места. Дори твърде далече. Върнала се и в черната дупка и спасила останалите от групата — между тях и Мечников.

— Ох — рекох аз.

По някаква неясна причина това никак не се понрави на Еси. Тя ме погледна смръщено.

— Мисля, че казваш истината, Робин. Не Клара ти е в ума. Но напоследък си нещо мрачен. Ще ми кажеш, ако знаеш защо, нали?

— Щом ти не знаеш, откъде ще знам аз?

— Може и да съм ти създател — въздъхна тя, — но това значи, че мога да променям разни неща в теб, а не да анализирам причините за появата им. Да махам подпрограми и да те правя щастлив. Искаш ли?

— Не!

— Не? — повтори тя. — Разбира се, че не. Свикнал си с добрия стар Робинет Бродхед, нищо, че е само една тъжна програма, Говори ми, Робин! Кажи какво те яде. Кажи ми първата дума, която ти идва на езика. Нали тъй те караше Зигфрид?

Поех с пълни гърди, въздъхнах и изплюх камъчето:

— Смъртта.

 

 

Няколко хиляди милисекунди по-късно бях обратно в Сентрал парк и докато наблюдавах как Клара се приближава към моя двойник, зачудих се защо ли го бях казал.

Нямах никакво намерение. Не искам да ви описвам онзи тягостен разговор с Еси, който последва, защото никак няма да ми е приятно. Не стигнахме доникъде. И без това нямаше докъде да се стигне. Смешно беше да се страхувам от смъртта, след като вече не можеше да ме сполети.

Странно, но думите й никак не ми подействаха успокояващо.

Нито предстоящият разговор с Клара. Сетих се, че Оди Уолтърс присъствал на купона и реших да се срещна с него, докато моят двойник размени няколко любезности с Клара. Лесно го открих.

Но там също не намерих утешение. Тъкмо слизаше от борда и не беше никак забавно да го гледам, докато се измъква б-а-а-а-авно от шлюзовия люк и пристъпва по металния под.

За да завържа разговор, подхвърлих на Еси:

— Не ми изглежда никак променен.

— Естествено, нали е бил в ядрото — отвърна тя. Но не го гледаше. Разглеждаше лицето ми и вече знаех какво си мисли — че съм глупавичък. Досетих се кого има пред вид, когато добави: — Бедното ми момче.

Изсумтях недоволно. Не бяхме сами, имаше още зяпачи, дошли да разгледат мястото, откъдето са заминавали някога храбрите изследователи. Да ги гледам заедно с Оди беше почти толкова интересно, колкото да следя растежа на камъните и постепенно ме завладя скука. Не можех да прогоня Клара от мислите си. Нито пък Еси. Оня досадник Хулио Касата също изплуваше от време на време в съзнанието ми. Ужасно ми се искаше да открия най-сетне нещо, което да ме отвлече от всички наболели проблеми.

— Знаеш ли… интересно ще ми бъде да чуя неговата история.

— Ами върви тогава — подкани ме Еси.

— Какво? О, имаш пред вид да пратя двойник и…

— Не двойник, глупчо. Не виждаш ли? Оди носи пашкул. Вътре сигурно има древен. Съхранен и безтеселен също като мен и теб. Тъй че защо не попиташ неговия древен, а?

Погледнах с любов моята любов.

— Еси, нямаш представа колко невероятно интелигентна си всъщност. И красива също — добавих припряно. Същевременно потърсих контакт с пашкула. Наистина ми беше интересно да узная какво се е случило с Оди.