Фредерик Пол
Гейтуей IV (8)

8. ОБРАТНО В СЕНТРАЛ ПАРК

А докато слушах, разговарях и вършех разни неща, ангажиран едновременно на няколко различни места — да присъствам на разказа на Оди, да се срещна с генерал Хулио Касата, да скитам сред веселящите се гости, ето какво се случи в бавното време между мен и Клара:

Приближих се до Джел-Клара Моинлин с разцъфнала, радостна усмивка на лицето си (всъщност лицето на моя двойник) и произнесох:

— Здравей, Клара.

Тя ме погледна учудено.

— Робин! Колко мило, че те виждам отново! — Тя се отдалечи от групичката и застана пред мен. Наложи се да се отдръпна, когато понечи да ме целуне. Съществуват известни неудобства в това да си съхранена и безтелесна личност. Едно от тях е свързано с физическия контакт. Можеш да обичаш, когото си искаш, но не бива да го целуваш.

— Извинявай — подхвърлих аз, но в същия миг тя замря с обидено изражение на отхвърлено дете.

— О, дявол да го вземе, как можах да забравя! Не бива да го правиш, нали? Но въпреки всичко изглеждаш добре, Робин.

— Изглеждам така, както искам да изглеждам. Но иначе, предполагам знаеш, че съм мъртъв.

Беше й необходима цяла минута, за да се усмихне, но все пак го направи.

— Е, значи имаш добър вкус. Надявам се да се справя също толкова добре, когато ми дойде времето.

Дейн Мечников се приближи и застана зад нея.

— Здрасти, Робин — произнесе той почти равнодушно. Не изглеждаше никак развълнуван от срещата. Такъв си е Дейн, дори когато е намислил да ти забие нож в гърба, на лицето му е изписано безмерно спокойствие.

— Жалко, че не можем да си стиснем ръцете — отговорих аз. Това „жалко“ ми хареса и реших да го повторя в друг контекст. — Жалко, че не можахте да се измъкнете от онази дупка. Все пак се радвам, че накрая сте се справили.

— Не сме се измъкнали — поправи ме безкомпромисно Дейн Мечников. — Клара дойде и ни спаси.

Едва тогава си спомних, какво ми беше казал Алберт — че Мечников е наел адвокат.

 

 

Бих искал да ви напомня, че не аз бях този, който произнасяше тези думи.

Беше моят двойник.

Съществуват два начина да разговаряте чрез двойник. Единият е да го оставите на „автопилот“ и той ще се справи точно толкова добре, колкото и вие. Другият е за случаи, когато сте изнервен, неуверен и искате да знаете какво става. Такъв е и моят случай и за да поддържам непрестанна връзка, налагаше се да суфлирам на двойника, сиреч да му поднасям думите по постоянно отворени канали със скорост хилядни от секундата, оставяйки на него да ги трансформира и произнася със съответното за телесните темпо. Схващате ли картината? Все едно да пеете песен, без да знаете текста. Само си отваряте устата и следвате ритъма на оркестъра, а текстът се изписва на екрана:

„В пещерата, във каньона…

В ПЕЩЕРАТА, ВЪВ КАНЬОНА…

В планината, там, на склона…

В ПЛАНИНАТА, ТАМ, НА СКЛОНА…

Сам живееше миньор…

САМ ЖИВЕЕШЕ МИНЬОР“…

И така нататък, само дето не предвождах отряд булдозеристи, а подавах реплики на собствения си двойник.

А между отделните изречения разполагах с предостатъчно време, за да мисля и да зяпам наоколо.

Това, което най-вече привличаше вниманието ми, бе естествено, Клара, но не пропуснах възможността да огледам и двамата мъже с нея.

Макар движенията им да бяха по-бавни дори от пълзенето на охлюв, забелязах, че Мечников протяга ръката си за ръкостискане. Това е добър признак, рекох си. Би могло да означава, че вече не ми се сърди, задето ги изоставих с Клара и другите в онази проклета черна дупка… ако не беше сведението за наетия адвокат.

Вторият кавалер на Клара ми бе съвършено непознат. Опитах се да го преценя на външен вид, но това, което видях, никак не ми се понрави. Първо — защото беше хубавец. Висок, с обгоряло от слънцето лице и блестяща усмивка, освен това отново бе положил свойски ръка върху рамото й.

Опитах се да си внуша, че това едва ли има особено значение. Клара стискаше и ръката на Дейн Мечников, така че — какво лошо? Нали са стари приятели, дори — за мое нещастие — нещо повече от приятели. Но защо непознатият държи ръката си на рамото й? Хайде, да речем, че е само приятелски жест. Може да й е роднина, дори психоаналитик или нещо такова, откъде да знам? Може да й помага да преодолее безболезнено шока от срещата с мен.

Не открих отговор на нито един от тези въпроси, докато разглеждах отблизо лицето на Клара, но ми беше приятно да го правя. Унесох се в спомени за отдавна отминалите времена, когато бяхме любовници.

Не изглеждаше променена. Беше си същата — моята вечна и незабравима Голяма любов, моята последна Истинска любов. Жената, която стоеше пред мен, не се отличаваше по нищо от онази Клара, която бях изоставил насред космоса, съвсем близо до кугелблица, точно след като бях умрял — и която на свой ред бе почти същата като онази, която бях зарязал в черната дупка десетилетия по-рано.

Сега вече си давах сметка, че прекрасният й външен вид не се дължеше само и единствено на Пълното медицинско обслужване. Телесната Еси бе типичен пример за постиженията на съвременната медицина. Изглеждаше предизвикателно млада и ужасно красива. Но въпреки че лекарите отдавна са надминали себе си, часовникът на времето тиктака неумолимо. Това, което всъщност правят, е от време на време да върнат стрелките му назад. Понякога се случва процесът да бъде придружен от странични ефекти — малко по-чип нос да речем или нова къдрица в косата. Случвало се е и при Еси.

Но не при Клара. Черните й ресници бяха все така извити, фигурата й — дори по-стройна, отколкото я помнех. Не се беше подмладявала, просто си беше останала млада и имаше само един начин да се постигне това.

Беше се върнала в черната дупка — доброволно бе посетила отново мястото, където я бях изоставил, където времето пълзи и където всичките тези десетки години от раздялата ни са били само няколко седмици за нея.

Вече нямаше сила, която да ме накара да откъсна очи от лицето й. Трапчинките по бузите й, извивката в основата на брадичката й, всичко ми беше толкова познато и толкова скъпо! Жадувах да я докосна, да усетя мириса на косите й. Знаех че е невъзможно, но въпреки това горях от неудържимото желание да я любя, точно тук, на полянката под надвисналите клони на дърветата и учудените погледи на Мечников и непознатия. Така е, невъзможно беше, но това не утоляваше с нищо жаждата ми.

Исках го и същевременно се боях, че го получават други. Мечников и спътникът му. Знаех как се нарича това. Ревност. Бях я изпитвал и друг път. Много пъти.

 

 

Междувременно Дейн Мечников бе успял да произнесе цяло изречение:

— На мен ми изглеждаш променен.

Не се усмихваше. Това не означаваше нищо, защото си беше такъв и в старите дни на Гейтуей. Мечников не беше от хората, които се хилят за щяло и нещяло. Напълно естествено беше да му изглеждам променен — за разлика от Клара, двамата не се бяхме срещали от последния път на Гейтуей.

Усещах, че е наближил моментът да изясним въпроса с адвоката и направих онова, към което прибягвам всеки път, когато се нуждая от спешна информация.

— Алберт! — повиках аз.

 

 

Те не чуха думите ми, нито можеха да видят Алберт, защото за разлика от мен, той не беше двойник.

Колко забавна е тази програма! Все ще намери с какво да ме изненада. Този път Алберт носеше раздърпан и захабен пуловер, който беше навил около главата си като тюрбан. Беше нанесъл и някои дребни корекции във външния си вид. Очите му изглеждаха стеснени, лицето — мургаво и с изострени черги. Косата му беше гарвановочерна и лъскава.

— Слушам и се подчинявам, о, господарю — произнесе с напевен глас той. — Защо си повикал своя верен джин от топлата утроба на бутилката?

— Клоун — озъбих се захилено аз. — Ще накарам Еси да поработи върху теб, за да изтрие от съзнанието ти всякаква склонност към подобни щуротии. Каква е тази комедия?

— О, повелителю мой — рече той и сведе глава. — Твоят беден слуга се бои да не разбуди страшния ти гняв.

— Добре, добре — кимнах успокояващо. Трябва да призная, че беше постигнал целта си и се чувствах малко по-добре. — Кажи ми сега за Мечников. Беше заедно с мен на онази експедиция до черната дупка и сега се е върнал. Което всъщност означава, че има право на дял от хонорара, който получих тогава. Нали?

Алберт ме погледна с нескрито любопитство.

— Така е, Робин. Но не само той. Когато Клара се върнала при черната дупка заедно с Харбин Ескладар…

— Чакай малко! Кой?

— Този до нея — Харбин Ескладар. Нали ми каза, че го познаваш?

— Алберт — въздъхнах уморено. — Не се ли научи да усещаш, когато те лъжа.

Лицето му придоби угрижен вид.

— От това се боях. Страхувам се, че ти предстои да чуеш лоша новина.

Тъй като млъкна, наложи се да го подканя.

— Беше стигнал до там, че двамата се върнали при черната дупка.

Той поклати глава.

— О, Робин… — сетне обаче размисли и продължи по темата. — Да, точно така. Двамата с Клара се върнали да ги спасят и успели да измъкнат целия екипаж — Сюзи Херейра, момичетата от Сиера Леоне, двамата Денисовци…

— Зная кои са участвали в експедицията — прекъснах го аз, — Боже мили! Нима всички са се завърнали?

— Точно така, Робин. — Той кимна. — И всеки от тях има право на съответния дял. Ето защо Дейн Мечников е наел адвокат. Защото… — той бръкна замислено в джоба и извади още димящата лула. — съществуват някои етични и правни въпроси, на които трябва да бъде отговорено. Както вероятно си спомняш, при предишното дело някои юристи се позоваха на казуса „яйцето следва кокошката“, което означава, че всички натрупани с течение на времето богатства могат да се разглеждат като следствие от онзи първоначален „научен хонорар“, получен за експедицията. Който е трябвало да се разпредели между членовете й, ако се бяха завърнали.

— Значи сега трябва да им дам от парите си?

— „Трябва“ е прекалено силно като израз, но не е далеч от истината, Робин. Ако си спомняш, така постъпи и с Клара, когато тя се появи за първи път. Тогава й беше отредена сумата от сто милиона долара. И тъй като предположих, че въпросът ще бъде повдигнат отново, позволих си да изпратя твоя юридически съветник с подобно предложение при Дейн Мечников. Изглежда сумата им се струва достатъчна. Биха могли да поискат и повече, но едва ли ще постигнат желанието си, тъй като вече разполагаме със съответния правен прецедент.

— Ох — въздъхнах облекчено. Никога не съм се интересувал от точната сума на моите милиарди, но зная със сигурност, че милиард повече или по-малко няма да окаже съществено влияние върху имотното ми състояние. — Това ли са „лошите новини“?

Той припали полузагасналата си лула.

— Не, запазих ги за накрая.

Втренчих поглед в него. Всмукваше си спокойно от лулата и ме разглеждаше през димната пелена.

— Говори, мътните те взели!

— Този другият — Харбин Ескладар…

— Какво за него, проклетнико?

— Клара се е срещнала с него, след като ни е оставила на „Истинска любов“. Той също е пилот. Двамата решили да се върнат при черната дупка. Клара наела звездолета на Хуан Енрике Сантос-Шмиц, тъй като бил пригоден за подобна операция. И преди да потеглят, двамата… тоест Клара и Ескладар, се оженили.

 

 

Има неприятни изненади, които определено изискват да бъдете добре подготвени, преди да ги чуете. Но тази ме зашлеви съвършено неочаквано.

— Благодаря ти, Алберт — произнесох механично и му махнах с ръка да си върви. Въздъхна, но все пак си тръгна.

Сърце не ми даваше да разговарям повече с Клара. Инструктирах двойника си какво да й каже — на нея и на Мечников, и дори на този тип — Харбин Ескладар. Но не останах да видя какво ще стане по-нататък. Прибрах се обратно в гигабитовото пространство и се загърнах с него като с юрган.

Алберт често ме упреква, че прекарвам твърде много време в собствената си глава. Прав е, разбира се. Което съвсем не значи, че за всичко съм съгласен с него. Все пак, не бива да забравяме, че аз съм човек. Може би само цифрова транскрипция на това понятие, но дори тя е в състояние да съхрани всички характерни черти за едно човешко същество. Както добрите, така и лошите. Мога да различавам едно важно събитие от друго. Зная например, че Враговете представляват смъртоносна заплаха. Освен това, често ставам жертва на собствените си чувства и това е неизбежно. Дори когато става въпрос за стара любов, за нещо, което се е случило отдавна между двама души, а сетне те са се разделили, без да таят лоши чувства един към друг.

След като Алберт се прибра там, където отива винаги, когато нямам нужда от него, реших да поскитам насам-натам из гигабитовото пространство, без да върша нещо определено. Изглежда съм се поувлякъл, защото когато надникнах отново в Сентрал парк, Клара бе стигнала до репликата:

— …Робин, позволи ми да ти представя моя…

Смешно, нали? Не исках да чуя думата „съпруг“ и затова избягах. Направо си плюх на петите.

 

 

Не, това, което току-що ви казах, не е самата истина. Аз не избягах. Потърсих съвсем определена личност, от която имах нужда в този момент. Моята Еси. Открих я на дансинга в „Синият ад“, във вихъра на безумна полка с някакъв тип с брада и когато я прекъснах, тя изхриптя изтощено:

— Робин, да знаеш само колко се радвам да те видя. Чу ли новината? Вдигнали са ембаргото.

— Много хубаво — кимнах аз и едва не се спънах.

Тя ме изгледа, въздъхна и ме отведе далеч от дансинга.

— Виждам, че не е потръгнало добре с Джел-Клара Моинлин.

Удари право в целта.

— Ами то още продължава — вдигнах рамене. — Там сега е двойникът ми.

Позволих й да ме бутне на един фотьойл, след това да седне до мен и да подпре брадичка на облегалката.

— Ах, пак си малък глупчо — бяха следващите й думи. — Его. Наранена душа. И всичко заради Клара, нали?

— Е, не съвсем, защото се появиха и други неща. По-добре да не ти ги разказвам, че ще отнеме цяла вечност. Има едно, което не мога да не изплюя веднага. Тя се е омъжила.

— Брей? — Тя не добави: „Ти също.“ Аз го направих.

— Въпросът не е в това, че съм женен, а че го намирам за чудесно, всеки миг от… чакай, Еси, искам да ме разбереш правилно…

Тя ме гледаше намръщено.

— О, Робин! Не съм очаквала, че ще ми прозвучи толкова мило. Не можеш ли да го казваш по-често?

— Казвам го, защото е самата истина.

— Зная, че е истина — тя въздъхна. — Знаеш ли какъв си ти, Робин. Един голям унищожител на купони. Толкова ми беше хубаво, преди да се върнеш.

— Съжалявам, Еси. Не исках да ти развалям веселбата.

— Надушвам, че има още глупости. Хайде, казвай, преди да си се пръснал. Какво те измъчва отвътре? Кое е толкова лошо?

— Всичко — подметнах неопределено, но по погледа й разбрах, че няма да ми се размине и се заех да й обяснявам с подробности. — Скупчиха се толкова много неприятности, не мислиш ли? — попитах накрая.

— Ах! — въздъхна тя. — Що за мрачно създание си ти, Робин? Май е време да си поговориш отново с онази умопобъркваща програма, Зигфрид фон Шринк.

— Не!

— Ах! — въздъхна отново тя. — Ето какво ще ти кажа в такъв случай, скъпи мрачни приятелю. Какво ще кажеш да се разкараме от купона и се приберем да гледаме някой филм у дома?

Не го очаквах от нея.

— Какъв филм? — попитах изненадан, но тя не отговори. Беше се захванала за работа и след не повече от минутка звуците на веселбата започнаха да утихват. Вече не бяхме в „Синия ад“. Намирахме се на съвсем друго място и пред нас имаше пейка, на която седеше някакво дете.

Излишно е да ви пояснявам, че в гигабитовото пространство няма истински „филми“. Вместо тях съществуват само компютърни симулации. Естествено, подобно на всичко, което ни обкръжава и което наричаме „реалност“, и тези филми изглеждат напълно „реални“. Имат звуци, миризми, духа студен вятър или полъхва горещина — според сценария.

Сцената беше странно позната. Детето — момчето — бях аз, отпреди много, много години.

Потреперих, но не беше от студ. Детето Робинет Бродхед се беше сгушило на една пейка в парка. Някъде отзад се виждаха очертанията на хълмове, които ми на помниха за Уайоминг. Аз — детето — бях облечен според сезона. Носех три пуловера, шал, ръкавици и плетена шапка със спуснати наушници. Носът ми беше сополив. Четях някаква книга. Трябва да съм бил на десет. От време на време кашлях.

— Спомни ли си, скъпи Робии? Добрите стари дни.

— Дааа, добрите стари дни — повторих с насълзени очи аз. — Виждам, че пак си се ровила из спомените ми.

Но не бях ядосан.

— Но само погледни, Робин. Виж как е било всичко тогава.

Не беше необходимо да ме подканя. И без това не можех да откъсна очи. Вече бях разпознал сцената. Намирахме се в Мините за храна, където бях прекарал цялото си нерадостно детство. Това беше Уайоминг от миналото, където скалата се изпичаше до кератоген, от нефта се получаваше мая, която с помощта на бактерии образуваше в крайна сметка едноклетъчен белтък, достоен и достатъчен, за да бъде нахранена цялата гладна и алчна човешка раса. В онова миньорско градче никой не можеше да се отърве от вонята на нефт и никой не се опитваше.

— Какво пък толкова им е хубаво на добрите стари дни? — изсумтях аз.

— Правилно, Робин! — провикна се тържествуващо Еси. — Добрите стари дни определено са отвратителни! Сега е много по-добре, а? Вече няма нещастни хлапета, дишащи замърсен въздух и смъркащи в студения парк. За всички е осигурено медицинско обслужване…

— Така е, вярно. Но все пак…

— Недей да спориш, Робин! Има още за гледане! Коя е книгата, която четеш? Не е ли „Хъкълбери Фин“? Или „Малката русалка“?

Опулих се изненадано към Еси, сетне погледнах корицата на книгата.

Права беше. Книгата не беше детска. Четях „Наръчник за медицинско застраховане“. Сега си спомних, че бях отмъкнал книгата от кухнята, без майка ми да разбере, за да проверя какво пише вътре за катастрофата, която неминуемо ни очакваше.

— Мама беше болна — простенах уморено. — Нямахме достатъчно средства, за да я лекуваме и тя… тя…

— Тя отлагаше собствената си операция, за да можеш да се лекуваш ти, Робин — рече тихо Еси, — Само че това е било по-късно. Не и в онзи момент, когато си се нуждаел само от здравословна храна и витамини. Но дори тях не сте можели да си позволите.

Преглътнах болезнено.

— Виж само какви са ми зъбите.

— Защото не си имал пари за тях, Робин.

— На каква се правиш — на добрата самарянка от коледното празненство? — сепнах й се аз, опитвайки се да се отърва от внезапно налегналата ме носталгия. Едва ли щеше да ме разбере.

Но когато разполагаш с ресурсите на гигабитовото пространство, можеш да разбереш всичко.

— Стига сополанковщини. Я помисли само — продължаваше тя. — В онова време, което не е чак толкова отдавна, Земята е била пренаселена. Гладна. Кипяща от конфликти и гняв. Терористите, Робин. Забрави ли убийствата, тези безсмислени убийства?

— Помня всичко.

— Естествено. А какво стана след това? Аз ще ти кажа. Появи се ти. Ти и стотиците безумци като теб, отчаяни проспектори от Гейтуей, готови на всичко, за да завладеят технологията на хичиянците и да я поднесат на човечеството. Вие открихте една нова Америка, само че неизмеримо по-голяма. Открихте и начин хората да се преместят там. Робин, Земята вече не е пренаселена. Хората заминаха, откриха нови места и построиха други, по-красиви градове. Въздухът вече не е замърсен от бензинови двигатели и ракети, никой не е дотам беден, че да не може да си позволи медицинско обслужване. Има дори органи-заместители и трансплантацията е всекидневно явление. Ами заводите „Чон“ — забрави ли, че там могат да се отглеждат дори резервни човешки органи? Продължителността на телесния живот се удължи, всеки се радва на добро здраве — нима това не е прогресът, какъвто си го представяше? Не — защото глупчото Робин гледа мрачно на всичко и вижда само онова, което му мирише на — с извинение — лайна.

— Но, чакай — вдигнах ръка — нима забрави Враговете? Еси се засмя.

Изглежда се забавляваше чудесно. Филмът изчезна. Отново бяхме в „Синият ад“ и всичко беше както преди малко.

— Враговете? Как бих могла да ги забравя, скъпи Робин? Ще се справим с тях, когато му дойде времето. А сега, да се върнем към най-важното за момента. Хайде да танцуваме!

 

 

Чудесна жена е моята Еси. Истинска или не. Не мога да кажа, че веднага ми мина, но нейният „новокаин“ поне бе притъпил болката. Танцувахме. Купонясвахме. Тупахме се по раменете с безброй стари приятелчета. Дори видяхме Хулио Касата, увлечен в страстен блус на дансинга в „Синия ад“ — приличаше на зомби с ориенталката в обятията си. Сетне пяхме някакви стари песни — на руски — за тролейбуси и за пътя към Смоленск, думите вече нямаха значение за мен. Да ви напомня, че когато си в гигабитовото пространство, знаеш всичко за всеки и обратното. Дори и да не знаеш, все ще се намери някой като Алберт да дойде и да те осветли по въпроса.

Аз също почувствах допира му по рамото си и се обърнах да видя какво има.

— Много хубав глас имаш, Робин — похвали ме той. — Виждам, че руският ти е перфектен.

— Я ела при нас — поканих го тогава.

— Не мисля. Робин? Случи се нещо. Преди около петнайсет хиляди милисекунди всички главни радиостанции бяха изключени.

— Хайде де! — Бяха ми необходими няколко милисекунди, за да осъзная какво ми казва. — Какво? Никога досега не са го правили!

— Да, Робин. Минах насам да проверя дали генерал Касата не знае нещо по въпроса. — Той надзърна към мястото, където Касата и неговата госпожичка се натискаха.

— Да го попитаме ли?

Алберт ме погледна намръщено, но преди да успее да отговори, между нас застана моята Еси.

— Какво има? — Той й разказа накратко и тя го погледна стреснато. — Не е възможно! Има толкова много самостоятелни канали!

— Точно затова смятам, че не става въпрос за обикновена авария, госпожо Бродхед — кимна Алберт.

— Какво тогава? Поредната измишльотина на Обединената служба?

— Със сигурност решението принадлежи на Службата, но по-важно сега е да разберем какво го е причинило. Според мен на Земята се е случило нещо. Не мога да разбера какво точно.