Алекс Кош
Огненият орден (9)

Действие 6

Всъщност не бях напълно честен с приятеля си. Разбира се, аз наистина трябваше да представя Серж на началника на стражата и да обсъдя с тях няколко въпроса, но на първо място стоеше срещата с Девлин. Нямаше смисъл да отлагам повече разговора за телепортирането до Лайминг, времето изтичаше. Оставяйки Серж в обществото на Витор, огромна бутилка вино и няколко килограма прясно приготвено месо, аз побързах към кабинета на Девлин. За мое щастие той се оказа вътре.

— Мислех, че ти също ще претърсваш канализацията — отбеляза той, след като си разменихме поздрави.

— Ето още един — усмихнах се аз. — Нека новодошлите да отработят хубавите си стаи в най-добрия хотел.

Настана тишина. Аз не знаех как да започна разговора, а Девлин явно не разбираше защо изобщо съм дошъл при него. Ние двамата никога не успяхме да намерим общ език, макар че с Даркин се сближихме без проблем.

— Слушай, Девлин, тук ти отговаряш за телепорта…

— Е, да.

Той ми хвърли подозрителен поглед, и не без основание.

— Аз и Велхеор трябва спешно да отидем до Лайминг.

Стражът сви рамене:

— За използване на телепорта трябва заповед от Академията. Знаеш ли колко струва телепортирането на един човек?

— Идея си нямам — отговорих аз честно. — Може ли да се измисли нещо?

Девлин замислено плъзна меча си по перваза:

— Предполагам, че не е невъзможно да се измисли нещо. Но не знам кога телепортът ще бъде настроен за Лайминг, трябва да видя в дневника на телепортациите.

— Благодаря ти!

Оказа се, че можеше и да не е толкова дразнещ, стига да поиска.

— Само че тогава ще имам една малка молба към теб — ослепително се усмихна Девлин, и аз отново изпитах желание да го ударя с юмрук по грейналата му физиономия.

Разбира се, потиснах това желание, но както се оказа, напразно.

— Можеш ли да ме посъветваш как е най-добре да поканя Алиса на среща?

Честна дума, от смъртта го делеше дори не и секунда — просто още не бяха измислили толкова малка единица за измерване на времето.

— Алис-са? — изсъсках аз, бавно издишвайки въздуха от гърдите си.

Първоначално се канех да изкрещя нещо от рода на „Умри, гадно човече!“ и да метна в лицето му огромна Огнена топка, но като по чудо успях да се спра.

— Да — невинно усмихвайки се, кимна Девлин. — Вече питах всички, но никой не каза нищо конкретно. Само Чез ми каза под секрет, че сигурно ти ще можеш да ми помогнеш по този въпрос.

Виж го ти рижият му подлец! Решил да се изгаври с мен!

— Ами не знам… — и тогава ми хрумна страхотна идея. Едва скрих усмивката си и се постарах да изглеждам сериозен. — Мога да ти кажа какво обича… Но по-нататък сам решавай как да се възползваш от тези знания.

— Отлично! — искрено се зарадва стражникът. — Казвай!

— Значи, преди всичко, тя от най-ранно детство обича кактуси…

Малко по-късно напуснах кабинета на Девлин, оставяйки го със списък с „ценни“ съвети за това как да спечели сърцето на Алиса. Оставаше само да се надявам, че няма да започне да прилага ценната информация преди да ни изпрати с Велхеор към Лайминг. В противен случай ще бъда принуден да доживея остатъка от живота си като нисш вампир.

„Дракон да ме вземе — си мислех, докато крачех по улицата. — Не трябваше да се поддавам на чувствата. Ще вземат настина да изскочат проблеми, при това съвсем не на време. Трябваше веднага да му обясня, че няма никакъв шанс с Алиса…“

— Зак!

Обърнах се… и почти припаднах от ужасната смрад. Явно до този момент вятърът беше духал към него, защото в противен случай Даркин не би могъл да ме приближи незабелязано.

— Уф… — запуших нос и се опитах да изтрия насълзените си очи. — Откъде вониш така?

— От канализацията — сви рамене Даркин.

Ами да, логично беше.

— Как върви търсенето? — попитах аз, опитвайки се да дишам по-нарядко.

— Добре. Трябва да дойдеш с мен!

— Ей, чакай малко — аз бързо се огледах и се убедих, че улицата вече е празна. — Хайде първо да си вземеш един душ…

— Нямаме време! Намерих ги! — той се опита да ме хване за ръката, но му попречи Въздушния щит. — Трябва веднага да отидем там!

— Заедно? — не разбрах аз. — Първо, трябва да съберем група…

— Не! — прекъсна ме Даркин. — Искам да поговоря с тях. Да ги накарам да си помислят пак. И трябва да го направя преди останалите да намерят убежището им.

Хм… Определено имаше зрънце здрав разум в думите му, признах аз. Но да се срещаме сами с вампири, озлобени на целия свят и въоръжени до зъби с бойни артефакти, беше твърде опасно. От друга страна, атмосферата в Патрула и без това не беше особено приятелска. Дали да не се обадя на някой външен.

И тогава погледът ми беше привлечен от позната фигура, появила се в края на улицата. Тази походка не можеше да се сбърка с някоя друга.

— Имаме нужда от известна помощ — след кратка пауза казах аз. — Мисля, че можем да я намерим без да губим никакво време. Велхеор със сигурност ще дойде.

— Велхеор? — повтори Даркин. — Та той е пълен психар! Без него ще е много по-безопасно!

Виждайки изражението на лицето ми, той бързо се обърна и се озова пред Велхеор. Вампирът се ухили с неговата типична широка усмивка и наклони глава в очакване на продължението.

— … казват всички, а аз им казвам: „Не-е, не сте прави“ — бързо продължи Даркин. — О, здравей, Велхеор.

— М-да? — измери го с подозрителен поглед вампирът. — Е, да допуснем… Така че къде се каните да ходите?

Въздъхнах с облекчение. В едно Даркин беше прав — Велхеор наистина беше опасен, можеше също да бъде много обидчив, доколкото това беше типично за всички психически нестабилни същества, независимо дали са хора, вампири, или някой друг. А обиден Висш вампир… брр…

— Намерих леговището на „свободните“ и искам…

— О, Даркин, момчето ми — шляпна го по гърба Велхеор. — Искаш сам да ги убиеш и молиш за нашата подкрепа? Разбира се, аз съм готов да дам своя принос.

Даркин се отдръпна от Велхеор:

— Не. Просто искам да поговоря с тях, да ги разубедя!

— А-а — разочарова се Велхеор.

При това изглеждаше като дете, на което са взели бонбоните.

— Не се разстройвай — включих се аз. — Ако нещо се обърка, ще ни се наложи да се бием.

Велхеор се оживи:

— О, какво стоим тогава?!

— Ами нали това казвам — да тръгваме!

И ние тръгнахме. Вярно, че се оказа съвсем наблизо — до най-близката канализационна шахта. Между другото, до предния ден и представа си нямах, че огромните каменни плочи, срещащи се тук-там по тротоарите, прикриваха входовете към канализацията.

Даркин с изненадваща лекота отмести плочата настрани и пред очите ни се откри тъмна дупка. Носовете ни имаха чудесната възможност да се насладят на всички прелести на ужасната смрад.

— Уф, каква воня, направо кошмар — намръщих се аз.

Велхеор пое дълбоко дъх и замечтано промърмори.

— Да-а… усещаш ли го?

— Смрадта?

— Ловният дух!

Едва се сдържах да не повърна:

— Значи ето какъв бил той…

— Дракон да те вземе! — намеси се Даркин. — Ти Майстор ли си или какво? Какво те притеснява някаква си воня?

„Ами да, точно така — спомних си аз. — Имам подходящо заклинание, при това многократно пробвано в бойни условия.“

— Ако искаш, мога и теб да предпазя от неприятните миризми? — смутено предложих на Даркин, създавайки около себе си защитно поле с филтриране на въздуха.

— Късно е — махна с ръка Даркин. — Вече целият съм пропит с тази гадост.

На въпросителния ми поглед Велхеор отговори недвусмислено:

— Не! Не искам да си развалям удоволствието.

Не знам какво удоволствие можеше да се получи от излизащата от канализацията воня, за щастие нямах такива мераци.

Първи в дупката се спусна Даркин, после Велхеор. Аз бях последен, като единствен, който не можеше да вижда в тъмното. След като проблемът с миризмата беше решен, сега ме плашеше само едно.

— Защо таванът е толкова нисък? — попитах раздразнено, пълзейки след вампирите.

— Тук са Пограничните райони — отговори ми петата на пълзящия напред Велхеор. — Кажи благодаря, че изобщо успяваш да минеш. Едва ли вие двамата ще можете да промените структурата на костите си и да направите телата си меки като восък.

Дори няма да пробвам. Ако тази дупка стане само още малко по-тясна, на Велхеор ще му се наложи да пълзи в нея сам, променяйки формата на тялото си. Вече бях виждал как го правят Висшите вампири, зрелище си беше…

— Тук има и нормални тунели — раздаде се отпред приглушения глас на Даркин. — Но само по този път можем незабелязано да се промъкнем до леговището на „свободните“. Така че пазете тишина!

Останалия път изминахме в пълно мълчание. За щастие той не се оказа толкова дълъг, че краката ми да се схванат от пълзенето на четири крака. Монотонно премествайки крака и ръце, аз бях толкова хипнотизиран от процеса, че не забелязах резкия спад във височината и тупнах от тръбата право в мръсно-зелена локва.

— Шшт! — едновременно изсъскаха вампирите.

Опитвах се да пълзя тихо, но не се получаваше много добре. Макар Въздушният щит да филтрираше въздуха и да ме защитаваше физически, той вдигаше шум за десетима. И колкото повече навлизахме в лабиринта на канализацията, толкова по-мръсно ставаше наоколо и толкова по-шумно се предвижвах. Всъщност би трябвало да отбележа, че тунелът изглеждаше доста странно — земята по стените беше твърда и гладка буквално като разтопена, а подът беше подозрително мек. Тръби изобщо нямаше.

— Що за канализация и водопровод е това, щом в нея няма тръби?

— Ще има тръби — прошепна Даркин. — Имай търпение.

И наистина, след няколко завоя ги видях. Така наречените тръби. Ужасно мръсни и занемарени, като всичко останало, което ни заобикаляше. Честно казано, подобна угнетяваща гледка на фона на приказките за тайнствения водопровод, обвит във всевъзможни заклинания, много ме разочарова. Всъщност благополучно бях загубил своята „пелена“, така че не можех да видя заклинанията по тръбите. А много ми се искаше…

Скоро пред нас се дочуха приглушени гласове — приближавахме леговището на „свободните“. Тук и без предупреждение беше ясно, че трябва да бъдем тихи.

— … ти сигурен ли си…

— … ние ще трябва да…

— … нападнем…

До нас достигаха откъслечни думи, но все още бяхме твърде далеч. Изведнъж забелязах, че Велхеор вече не е до нас. Той сякаш се разтвори в тъмнината.

След няколко крачки се натъкнахме на първото тяло.

— Часови — едва чуто прошепна Даркин.

Сякаш не се сетих сам. Очевидно и следващите тела също принадлежаха на часови, освен ако, разбира се, Велхеор не се канеше да избие всички „свободни“ преди да успеем да разпитаме техните предводители.

Най-накрая се добрахме до неголяма зала, повече или по-малко напомняща обитаемо помещение. За съжаление оскъдното осветление не ми позволяви да огледам както трябва. Дори беше обидно, че при толкова много неудобства, свързани с трансформацията ми към нисш вампир, до този момент не бях получил нито едно от техните предимства. Всичко, което можех да видя, бяха едва различими сенки, седящи пред нещо като магическа кристална топка. Най-интересното беше, че от топката се чуваше мъжки глас, който уверено нареждаше на вампирите.

— Трябва да се свържете с групата в Лайминг, за да координирате действията си. Също така в най-кратки срокове трябва да вербувате колкото се може повече вампири, за да…

Изведнъж незнайно от къде се разнесе гласът на Велхеор:

— Аз съм ужас, летящ на крилете на нощта! Аз съм глупава мелодия, от която не можеш да се отървеш!

— Кой е там?!

Нисшите вампири скочиха на крака и започна да се оглеждат. Наложи се ние с Даркин да се скрием по-добре, така че загубихме от поглед залата и не можехме да виждаме какво се случва. Но перфектно чувахме всичко.

— Вече ви казах, аз съм ужасът…

— Ето го! На тавана!

— Хванете го!

— О, не, той ще убие всички — прошепна Даркин. — А нали дойдохме да преговаряме!

Не ми трябваше много време, за да взема решение:

— Значи трябва да се намесим.

Поех си дълбоко дъх и изскочих от прикритието си, предварително подготвил Универсална стена и няколко Огнени топки. Огнените топки се разлетяха из залата и увиснаха във въздуха, за да придадат значимост на появата ми и да осветят залата.

— Никой да не мърда!

Не разчитах, че някой ще ме послуша, затова точно такъв ефект не очаквах. Всички присъстващи застинаха в най-нелепи пози — Велхеор в стойка на една ръка, два вампира с вдигнати за удар мечове, и още три — целещи се с пръстените си в мен. О, да не забравя и за вампира, лежащ на пода в много неестествена поза, освен ако, разбира се, пречупения на три места гръбначен стълб може да се счита за нещо нормално за функциониране организма на нисш вампир.

Залата се оказа наистина не много голяма, горе-долу колкото тази в Прокълнатата къща, но с по-нисък таван. Именно затова вампирите не бързаха да използват своите пръстени, а просто демонстративно ни бяха взели на мушка нас с Даркин. Използването на подобни бойни артефакти в затворено помещение можеше да доведе до, меко казано, сериозни последици.

— Вие не мърдайте! — с изненадващо спокоен глас каза един от вампирите с пръстени.

Вампирът се отличаваше от другите по дългата бяла коса и необичайно голямата за вампир фигура. Без да се съобразява с предупреждението ми, той спокойно скочи от масата и бързо се прикри от близката светеща топка с плаща си. В същото време от два от тунелите изскочиха още няколко вампира, стъснали криви кинжали. Дори и без „пелената“ ясно виждах виолетовото магическо сияние, което обгръщаше оръжията им.

Зад гърба ми пристъпи Даркин:

— Дойдохме просто да поговорим.

Белокосият направи жест с ръка, за да задържи напиращите за бой вампири, и изразително погледна към лежащото на пода тяло.

— Нима?

„А още не знае колко часови изби Велхеор по пътя до тук“ — помислих си аз.

— Дълго ли ще стоя така? — кротко напомни за себе си Велхеор, запазвайки без особени усилия стойката си на една ръка.

Аз му показах юмрук, намеквайки му, че сега не е особено подходящо време за неговите шегички. За щастие вампирите не му обърнаха кой знае какво внимание и Даркин продължи:

— Вярвам, че нашите цели практически с нищо не се различават от вашите! Просто вие използвате неправилни методи!

— О, да! По-добре е да пълзим пред Империята, като теб! — със злоба отвърна беловласият.

— Ние не пълзим, а й служим наравно с всички нейни поданици! — Даркин уверено погледна в очите на беловласия вампир. — И също така помагаме на нашия род да се изправи, но не с помощта на терор.

Велхеор замечтано завъртя очи и млясна с уста, което не беше толкова лесно да се направи при условие, че все още стоеше на една ръка.

— Мм… терор…

— Това не е нашият метод — рязко повтори Даркин.

— Да, да, разбира се — отвърна Велхеор. — Но ако се наложи… Обръщайте се към мен, мога да бъда ваш консултант, имам богат опит в подобен род дейности. Момчета, ако се разберем, под мое ръководство може цялата Империя на поставите на колене…

— Велхеор! — рязко го прекъснах аз и сам се уплаших от тона си.

Ако Велхеор изведнъж се обиди, ще си загубя главата.

Междувременно Даркин продължи:

— Ще създадем един нов свят, свят, в който няма да има расова дискриминация.

— И какво, подкрепя ви аристокрацията на Империята, или, може би, Академията?

О, ако знаеше как всъщност се отнася Академията към тях. И че в нашия свят вампирите дори не могат да работят наравно с обикновените хора.

— Все още не — призна Даркин. — Но това е само въпрос на време. Ако докажем на практика своята лоялност…

— Като убивате себеподобните си? — прекъсна го белокосият.

— Беше при самозащита — припомни Даркин. — Просто трябва да се обединим и повече никой няма да пострада. Със сигурност ще намерим допирни точки.

— Можем да помислим за това — каза след кратка пауза вампирът. — Но само ако и вие направите нещо за нас. А именно — да освободите заловените „свободни“ и да прекратите хайките.

Даркин ме погледна въпросително.

Какво можех да кажа сега? Това е наистина сериозно решение и едва ли аз съм човека, който трябва да го вземе. И по-точно, едва ли имам това право.

— Мисля, че ще можем да го направим — отговори вместо мен Даркин.

— Но първо ще трябва да го обсъдим с нашето… началство — бързо добавих аз. — Предлагам да направим втора среща след известно време и още веднъж да обсъдим всички стъпки. През това време вие ще спрете с набезите из града, а ние ще прекратим хайките.

Ако си помислят добре, ще оценят, че им правим предложение, чието отхвърляне би било наистина неразумно. Фактически от „свободните“ се искаше само да останат мирни, а в същото време ние щяхме да им направим отстъпки по два много важни въпроса. Колкото повече го обмислях, толкова повече съжалявах за предложението, но щеше да е глупаво да се откажа от думите си още в началото на преговорите.

— Е, в такъв случай ще помислим по вашите предложения.

Не ми хареса високомерния тон на вампира. Честно казано, ако не беше искреното желание на Даркин, не бих водил никакви преговори с тези момчета. Те явно не осъзнаваха, че не молим за услуга, а им протягаме ръка за помощ.

— Белия, не съм съгласен с твоето решение! — неочаквано се обади един от вампирите. — Можем да ги убием още сега и значително да отслабим Патрулите!

Останалите вампири зашумяха одобрително. Изглежда, че бях надценил авторитета на белокосия. Като нищо можеха да започнат да използват артефактите! И това щеше да има опустошителни последици за толкова малко помещение…

Не можех да атакувам пръв, но и да чакам, докато някой от вампирите най-накрая задейства артефакта си, също не исках. Решението дойде неочаквано.

— Велхеор, обясни, моля те, на тези субекти, защо не трябва да се закачат с нас!

Честно казано, доста се притеснявах, че вампирът за пореден път ще направи някаква непредсказуема гадост. Например да се обърне и да си тръгне, оставяйки ни насаме с тълпата озлобени на целия свят нисши вампири, въоръжени със забранени бойни артефакти. За щастие, Велхеор реши да подкрепи моята импровизация.

С бързо и гъвкаво движение той скочи на крака, светкавично се приближи до вампира, застанал до белокосия, и го сграбчи за гърлото:

— Този ли?

Преди някой от шокираните вампири да успее да използва артефакта си, Велхеор разкъса трахеята му. Разбира се, не подозирах, че ще постъпи толкова жестоко, но именно подобна демонстрация можеше да спре „свободните“ от безразсъдни постъпки.

Тялото се свлече на пода, но останалите вампири не помръднаха.

— Смятате, че с няколко магически дрънкулки ще може да се мерите с Висш вампир? — зловещо се усмихна Велхеор. — Ако искам, мога сам да ви избия всичките. Бих ви изтръгнал сърцата и бих нахранил плъховете с тях…

— Всъщност няма нужда да се свързвате с нас — прекъснах вампира, въпреки че при създалата се ситуация с думи не беше така лесно да се постигне нещо. — Вече сключихме споразумение. Нека да не усложняваме ситуацията.

Белокосият оголи зъби в леко нервна усмивка:

— Да, сключихме споразумение.

— Вие ще посочите мястото на срещата, след като освободим заловените вампири. И ако това не стане, тогава той — посочих към Велхеор — ще излезе на лов.

От по-нанатъшни разговори нямаше смисъл, така че ние бавно и предпазливо напуснахме помещението. Само че сега първи вървеше Даркин, след него аз, а на опашката — Велхеор, като гаранция, че на „свободните“ внезапно няма да им се прииска да повоюват.

— Мисля, че мина добре — отбелязах аз, докато пълзяхме през тясната тръба към люка, от който дойдохме.

— Да…

Съдейки по тона, Даркин явно искаше да каже още нещо, но си замълча. Мисля, че го притесняваше прекалената кръвожадност на Велхеор, готов да убива всичко, което се изпречи пред очите му. А беше крайно време да свикне. Аз, колкото и ужасно да звучеше, наистина започвах да свиквам.

Излизайки на улицата, ние стигнахме до единственото правилно решение — да се съберем всички заедно и да обсъдим следващите стъпки. По-точно до това решение стигнахме ние с Даркин, а Велхеор набързо се сбогува с нас и отиде да си вземе душ, за да отмие така наречения ловен дух.

— Даркин, помниш ли кой район претърсва Алиса?

— Разбира се, съвсем наблизо е — с готовност отговори вампирът.

И ние забързахме към района на Алиса, който се оказа само на няколко пресечки. Не минаха и десет минути и бяхме на мястото — до отворен люк, водещ в канализацията. Наоколо нямаше нито един човек — жителите на Крайдол умело избягваха местата с дори и най-малък намек за опасност. Само един нисш вампир, който стоеше на пост до люка.

— Влязоха преди малко — докладва той. — Това е вече петата шахта, която проверяваме, и досега всички без резултат.

— Ще влезем ли след тях или ще изчакаме? — попита ме Даркин.

— Ами… — погледнах вонящия от канализацията Даркин и сбърчих нос. — Ще изчакаме тук!

Нямах ни най-малко желание да влизам отново в канализацията. А и не беше необходимо.

— Ей, не усещаш ли странна миризма? — внезапно попита Дъркин.

— Ако под „странна“ нямаш предвид тази на канализация, която се носи от теб, тогава… — задуших аз. — Ей, мирише на печено! С удоволствие бих хапнал, между другото…

Преди да успея да довърша изречението си, от люка започна да излиза зловещ черно-кафяв дим.

— Какво става там?!

За съжаление или за щастие, не можехме да се спуснем долу при приятелите си, защото в този дим лесно бихме могли да се натъкнем на техните заклинания. Няколко минути по-късно отдолу се чуха ругатните на един от третокурсниците, а след секунди се появи и самия той. След него се появиха Алиса и нисшите вампири.

— Какво ти става?! — възмутено крещеше младежът, редувайки всяка дума с ужасна кашлица. — Кхъ. Това бяха просто плъхове!

Ние с Даркин се спогледахме неразбиращо:

— Плъхове?

— Ами да! — третокурсникът изразително завъртя пръст в слепоочието си. — Вашата приятелка се уплаши от няколко плъха и започна да изстрелва Огнени топки във всички посоки!

Алиса се изкашля извинително и безуспешно се опита да изтърка саждите от лицето си:

— Аз инстинктивно… плъхове са…

— Много добре те разбирам — въздъхнах аз. — Самият аз от известно време не мога да ги понасям.

Не си и помислих да казвам на третокурсника, че с най-обикновено заклинание щеше да избегне последствията от глупавите действия на Алиса. А може би трябваше. Защо да не го подкача?

— Слушайте всички — изпревари ме Даркин. — Имаме нова информация за „свободните“!

И ние им разказахме всичко за това как влязохме в леговището на „свободните“ и за споразумението ни с тях. Решавайки, че временно трябва да спрем операцията, изпратихме нисши вампири да потърсят останалите Патрули. После се върнахме в Прокълнатата къща и хапнахме набързо. Малко след това третокурсниците, начело със Серж, а също Чез и Наив, се прибраха. Всички вампири, с изключение на Даркин, пуснахме да си ходят, накрая се разположихме в залата и аз подробно разказах за срещата с белокосия вампир.

— Никакви сделки със „свободните“ вампири — заяви твърдо Серж веднага след като престанах да говоря. — Това не е мое решение, такива са указанията на Майстор Ревел.

След срещата с началника на стражата Серж изглеждаше леко уморен, но се владееше и явно беше настроен много сериозно.

— Но как да…

Той вдигна ръка, прекъсвайки ме:

— Впрочем идеята да ги накараме да ни се доверят изобщо не е лоша. Ще пуснем заловените вампири, за да може „свободните“ да се съгласят на среща, и ще ги избием наведнъж.

— Нямах предвид нищо подобно!

— Затова пък аз имах — кимна Серж към Даркин. — Можеш да освободиш приятелката си и останалите вампири. И нека предадат на „свободните“ да не забравят да определят среща. Чакаме я с нетърпение.

— Тоест искате да ги излъжете? — уточни Даркин.

— Разбира се.

Вампирът погледна към мен в търсене на подкрепа, но аз просто не знаех как да разубедя Серж.

— Не мислиш ли, че това е много низко? — притече ми се на помощ Алиса. — Между другото, Даркин вече е казал на вампирите от Патрула, че сте постигнали споразумение със „свободните“. Така че ни чака и друго усложнение — няма да им хареса подобна политика.

— Изобщо не ме вълнува мнението на нисшите вампири — настоя Серж. — И без това сега са последните им дни в Патрула.

— Какво?! — подскочиха моите приятели.

— Зак, не си ли им казал? — изненада се Серж.

Погледите на всички присъстващи веднага се обърнаха към мен.

— Кхъ… — смутено се закашлях аз. — Има още едно указание на Майстор Ревел, за което не съм ви казал още. Обърнатите във вампири не могат да работят на държавна работа или в Академията, това може да предизвика недоволството на местните жители и всъщност е забранено със закон.

Даркин скочи на крака:

— Значи ние не сме местни жители?

— Местни сте… — чувствах се така, сякаш самият аз бях взел това решение. И това беше много неприятно чувство. — Съжалявам, Даркин, знам колко много означава тази работа за теб…

— Едно голямо благодаря! Сега ми стана много по-леко! Не, почакай, трябва също така да кажа на всички останали, че Крайдол повече не се нуждае от нашите услуги!

Той отстъпи назад и се поклони.

— С ваше позволение, сега ще занеса тази „добра“ новина на приятелите си. Мисля, че те ще бъдат много доволни.

— Даркин…

Вампирът излезе от стаята, оставяйки ни в пълно мълчание.

— М-да… кофти се получи — отбеляза Чез.

— Направо ужас — потвърди Серж. — Зак, трябваше някак си по-меко да го съобщиш.

Какво?! Сега и виновен ли се оказах?!

— Чаках подходящия момент…

— Мисля, че в тази ситуация няма как да има подходящ момент — Чез се усмихна едва-едва. — Освен нещо от рода на „Даркин, Империята е завладяна от Шатерския халифат и… да, вие вече не можете да работите в Патрула.“

— Радвам се, че всичко възприемате с чувство за хумор — Серж се изправи. — Добре, ние с Ана смятаме да се поразходим из града и да разгледаме околността. Нека се съберем след вечеря и да обсъдим как ще направим капан за „свободните“.

Когато Серж напусна, аз обходих с поглед приятелите си и зададох най-разпространеният в света въпрос:

— Е, какво ще правим?

Чаз се надигна от стола и се протегна:

— Серж ще постъпи както си е наумил, независимо от нашите протести. Единственият ни вариант е да наложим нашето мнение със сила.

— От кога стана толкова кръвожаден? — изненада се Невил.

Наистина. Ако сега с нас беше Велхеор, сигурно щеше да се просълзи от умиление. Както често обичаше да казва — „Насилието — това е нашият метод.“

— С насилие нищо няма да решиш — казах твърдо.

— Няма да решиш, но поне удоволствие ще получиш — отвърна Чез.

— Ти явно се превръщаш във Велхеор — изрази на глас мислите ми Алиса. — Ако не си хилядолетен Висш вампир, силиците ти няма да стигнат да решиш всичко с насилие.

— Ще видим! — наежи се Чез.

След като разбрахме за нашето преместване, той буквално се срина. Сякаш някой от околните му беше виновен, че Академията беше уредила нашата практика по този начин.

— Успокой се — упрекна го и Невил. — Мисля, че имаме още малко време, за да се опитаме да го убедим да действа по малко по-различен начин. Повече ме притеснява заповедта на Майстор Ревел. Тя наистина ли е толкова категорична?

— Уви — въздъхнах аз. — След заминаването ни в града трябва да патрулират само третокурсници.

— Те ли ще обикалят?! — не издържа Алиса. — Така или иначе ние скоро си тръгваме и вампирите повече не са длъжни да им помагат! Нека тогава се оправят както си искат! Ще кажа на всички вампири от утре да не идват на работа.

Ударих успокоително с юмрук по масата:

— Спокойно! Непременно ще измислим нещо…