Алекс Кош
Огненият орден (27)

Действие 6

Единственото, за което си мислех, докато вървях зад скелетите, беше какво да правя, ако вампирът реши да ме подгони. Нещо ми подсказваше, че бягам доста по-бавно от Висш вампир, а и в бойните качества определено отстъпвах. Завесата-невидимка също едва ли щеше да помогне, поне така каза Велхеор. Така че какво ми оставаше? Да вдигна ръце и да му дам да ме хване или, което беше по-вероятно, да ме убие? Ама че решение! Въпреки широко разпространената приказка „Език мой — враг мой“, щеше да се наложи да заговоря вампира и евентуално да го убедя, че просто си минавам оттук. И когато вече не е толкова бдителен, да опитам да се справя с него.

Далеч отпред се мярна фургонът на вампира. Свих навътре в храстите и продължих успоредно на пътя да следвам скелетите. Оставаше да се надявам, че отличния слух на вампирите е силно преувеличен и той няма да ме чуе от десетина крачки.

Когато скелетите се доближиха на достатъчно разстояние до фургона, аз активирах първите бойни заклинания. Към фургона полетяха Огнени топки и Въздушни юмруци. По-точно две топки и един юмрук. Всъщност топките трябваше да бъдат три, но едно от заклинанията, както все по-често се случваше в последно време, се скапа.

Вампирът се издигна във въздуха и с лекота отби първата Огнена топка, а след това отклони настрани и втората. Всичко това той направи с добре познатия ми кукри. Изобщо не бях предполагал, че може да се използва по този начин. Я виж ти какво полезно нещо!

Скелетите продължиха да се движат, а аз задействах останалите заклинания. Към всеки нежив бях прикрепил по няколко неща, просто за всеки случай. Разбира се, вампирът отби всички заклинания, което още веднъж потвърждаваше думите на Велхеор — с него по-добре да не се сблъсквам в открит бой. Скачайки от колата, той мълниеносно се втурна към скелетите и се развъртя с кукри в ръка. И тогава един от скелетите със закъснение пусна още една Огнена топка, която мина покрай увлечения в схватката вампир и се вряза във фургона. Ударът от сравнително малката Огнена топка се оказа неочаквано силен и буквално проби дървената стена, разпръсквайки трески на няколко метра.

„Ох, дракон да го вземе! — ужасих се аз. — Толкова ли си глупав, да не можеш да спасиш скъпоценната си кръв, а?“

Бързо отстъпих навътре в храстите и като внимавах да не вдигам шум, започнах много бавно да се отдалечавам от пътя. Оставаше да се надявам, че вампирът няма да ме усети или в краен случай ще подгони Велхеор. Нещо ми подсказваше, че дори и със загубени способности и с пленник на рамото той имаше далеч по-добри шансове за бягство.

След известно време най-накрая се убедих, че вампирът не се кани да ме преследва. Ако наистина смяташе да го прави, аз не бих успял да отида толкова далеч. Значи можех да се отпусна малко и спокойно да се върна на гробището.

Както и очаквах, Велхеор беше стигнал до мястото на срещата преди мен. Намерих го седнал на вече познатия ми клон, докато пленникът лежеше в безсъзнание върху един от гробовете.

— Жив ли е? — попитах за всеки случай.

Велхеор скочи долу.

— Този човек ни трябва — напомни вампирът. — А как мина със събирача на кръв, преследва ли те?

— Не видя ли?

— Веднага след като скелетите започнаха атака, аз грабнах този човек и изчезнах — той ме погледна внимателно. — Какво се случи?

— Ами… ти явно надцени възможностите на този вампир от клана Миир. Той пропусна Огнената топка и фургонът доста пострада…

— Какво?! — изрева вампирът. — Осъзнаваш ли в каква опасност сме сега?!

— Спокойно, всичко е нормално, вампирът дори не тръгна след мен.

— Разбира се, че не е тръгнал! — раздразнено отвърна Велхеор. — По инструкция е задължен в никакъв случай да не се отдалечава от фургона, вече ти казах това. Но пък когато пристигне помощ, задължително ще организират хайка. По-добре да изчезваме оттук възможно най-бързо.

Ама че сме и ние, никога не е било всичко да мине без проблеми.

— Тогава да се махаме — погледнах към все още лежащия в безсъзнание човек. — А той?

— Удари си главата, докато тичах през гората. Така е по-добре, иначе глупакът сигурно щеше да вика и да се дърпа. Щеше да се наложи да му го избивам от главата и да си разваляме отношенията…

Съдейки по тона на вампира, нашият предполагаем водач едва ли си беше ударил главата случайно.

Велхеор подхвана мъжа, метна го на рамо и ми махна с ръка:

— Да бягаме. Не изоставай.

Малко по-късно разбрах, че да изпълня тази команда нямаше да е никак лесно — вампирът бягаше вече час със скорост, която можех да поддържам не повече от десетина минути. И то въпреки тежестта на рамото му. Аз издържах половин час само от инат, но след това постепенно започнах да изоставам. Велхеор принудително забави, адаптирайки се към моето темпо, като не забравяше да ме „ободрява“ с язвителни забележки:

— Дали да не те метна и теб на рамо? Дори баба ми бяга по-бързо!

— А… тя… още жива ли е? — едва изрекох.

— Че какво да й е. Старата дама и мен ме надживее. Ти не говори, а с краката работи.

И аз съвестно работих с тях до момента, когато те окончателно отказаха. Дори се затрудних да определя колко часа минаха, преди да се препъна и да полетя към земята. Тъкмо бягахме през поле, засято с някаква пшеница. Разоравайки с нос земята, аз застинах, неспособен да помръдна дори малкия си пръст.

— Ей, раничко ти е да почиваш — веднага се чу отгоре ми гласът на Велхеор.

— Не мога да мръдна.

— Защо си такъв слабичък, а?

С усилие се изправих на лакът:

— Между другото, нали се канехме да купим коне от това село.

— Не ги обичам аз тези същества. А и без тях е много по-весело.

— Да, веселя се до припадък — изсумтях аз. — Между другото, на косъм съм да припадна.

— Убеди ме — изведнъж усетих как се вдигам във въздуха. — Скоро ще стигнем до едно от моите убежища, там никой няма да ни намери. Ще починем малко и после ще навлезем в земите на сеонците.

Ще бъда честен — нищо приятно нямаше в пътуването на рамото на вампира. Не само че лежах на твърдото, костеливо рамо, но и периодично нещо ме удряше по ръцете, краката и главата. Явно Велхеор отново бягаше през гората…

— Вни-ма-тел-но — с усилие изрекох аз, преди отново да ударя главата си и за кратко да загубя съзнание.

Събудих се от това, че паднах болезнено по гръб на нещо твърдо.

— Ох! — известих вампира за възмущението си и веднага получих слаб, но много болезнен удар в ребрата.

— Ставай. Виж го ти, ще се отпуска.

Надигнах се от пода, огледах се и с изненада установих, че Велхеор ни беше домъкнал в някаква пещера. Тя изглеждаше доста обитаема — по стените бяха закачени кожи и килими, имаше някакви мебели и дори хранителни запаси, с които вече се занимаваше спасения от нас човек. Съдейки по апетита му, лесно можех да остана без вечеря… или закуска. В зависимост от това колко време Велхеор ни беше мъкнал на раменете си.

— Дълго ли бягахме? — попитах аз, протягайки схванатото си тяло.

— Ние? — насмешливо попита Велхеор. — Аз бягах повече от десет часа. А ти… издържа около три часа, после легна. И защо й е на моята племенница такова сукалче?

В момента нямах сили дори да се ядосвам, споря или обидя.

Пренебрегнах поредната нападка на вампира и мълчаливо се отправих към масата с храна.

— Мирон — представи се мъжа, за миг откъсвайки се от пилешкото бутче.

— Зак — казах аз и грабнах от масата първото, което ми попадна.

Мъжът кимна към Велхеор:

— И теб ли е отвлякъл?

— Не, аз съм с него доброволно. И между другото, не сме те отвлякли, а спасили.

— Тоест мога да си тръгна? — уточни Мирон.

— Разбира се — уверих го аз. — Но първо ще трябва да ни помогнеш.

— Е, значи все пак не съм свободен — обобщи мъжът. — И какво искате от мен?

Нещо не виждах да прелива от благодарност.

— Трябва да стигнем до главния замък на клана Сеон — обади се Велхеор.

— Ъ-ъ… откъде знаеш, че ни трябва точно главния замък? — попитах изненадано.

— Прецених посоката по твоята карта — поясни Велхеор, размахвайки пред носа ми сгънати листи хартия, и отново се обърна към Мирон — Като ти гледам татуировката, ти си оттам и със сигурност знаеш как да минем през цялата им земя без да ни хванат.

— Че знам, знам — съгласи се мъжът. — Но никога няма да тръгна да помагам на вампири.

— Ще ти се наложи да ни помогнеш — показа своята запазена усмивка вампирът. — В противен случай ще счупя жалкия ти врат.

— Не ме е страх от смъртта — уверено срещна погледа му мъжът.

Велхеор с мълниеносно движение го сграбчи за гърлото и го вдигна от земята:

— А от болката? Страхуваш ли се от болката?

— Ти си най-обикновен вампир. Убиец! — гневно излая Мирон. — За теб хората са просто животни!

Вампирът стегна хватката си:

— Как ме нарече?!

— Убиец! — изхриптя мъжът.

— Не, преди това!

— Ъ-ъ… — заекна Мирон. — Ами… обикновен вампир.

— Никога — умишлено бавно каза Велхеор, разтърсвайки мъжа в такт с думите си, — никога не смей да ме наричаш обикновен. Кажи го отново, и ще те убивам в продължение на седмици!

— Като че ли имаме толкова много време — промърморих под носа си.

Мирон не можеше да ме чуе, затова пък вампирът притежаваше много по-остър слух, но въпреки това игнорира забележката ми.

— Така, нека да се успокоим — казах бързо и буквално увиснах на ръката на Велхеор. Той неохотно пусна Мирон, без да сваля от него погледа си. — Виж, Мирон, вампирът просто ме съпровожда. В действителност аз имам нужда от помощ.

— И какво може да е забравил в земите на Бойния клан един човек от Империята?

— Как разбра, че съм от Империята? — изненадах се аз.

— Повярвай ми, лесно е — увери ме Мирон. — По акцента, по надутите маниери.

— Какви маниери?! — бях изумен. — Няма нищо подобно!

Велхеор ме плесна леко по врата:

— Всъщност той е прав.

— Ама сте и вие — махнах с ръка. — Мирон, всичко е много просто. Един сеонец ме ухапа и сега спешно трябва да го намеря и да го убия, за да не се превърна във вампир.

— Да убиеш вампир? — повтори мъжът. — С това трябваше да започнеш! Разбира се, че ще ви помогна!

* * *

Благодарение на нашия водач ние наистина успяхме без проблем да прекосим земите на бойния клан. Вдъхновен от моята история за отмъщение, Мирон не си и помисляше да бяга и старателно изпълняваше задачата си. Предвижвахме се по най-тайните пътечки. Толкова тайни, че едва ли можеха да се нарекат пътечки. И за кой ли път вече пътят ни отне много повече време, отколкото очаквах — цели три дни! През цялото това време не спирах да наблюдавам черепа, който продължаваше старателно да изсмуква енергия от околното пространство. По моя преценка за тези няколко дни той беше натрупал енергия за малка армия неживи. Може би точно тях щеше да ни се наложи да използваме, за да се доберем до ухапалия ме вампир. Въпреки че все още не бях измислил как да ги накарам да ме слушат, но така или иначе тълпа скелети би могла да отвлече вниманието на обитателите на замъка поне за известно време.

По време на пътуването аз постоянно общувах с Мирон и все повече се изумявах от странното му отношение към вампирите. От една страна, той ги мразеше като цяло и поотделно, а от друга — патриотично считаше, че в земите на вампирите условията за живот са много по-добри, отколкото в Империята. Глупости, разбира се, но Мирон искрено вярваше в това.

И най-накрая в далечината се показа главният замък на клана Сеон. Оказа се няколко пъти по-голям от замъка на Велхеор. Вярно, че изглеждаше не много естетично, сякаш беше построен набързо — недодялан и без особени архитектурни забележителности. Дори по развалините на замъка на Велхеор се виждаше, че някога е можел да се похвали с наистина добра архитектура, а тук… огромна, глупава каменна купчина.

— И трябва да отидем там? — ужасих се аз. — Колко вампири живеят вътре?

Стояхме на хълма, възхищавайки се на открилата се гледка, и чакахме Мирон да ни настигне. Все пак физическата подготовка на обикновения човек значително отстъпваше дори на моята.

Велхеор сви рамене:

— Стотици. За твое щастие, недалеч от замъка има чудесно гробище. Между другото — не без гордост добави вампирът, — аз имам немалък принос за запълването му навремето.

— А защо… ви е… гробище? — с интерес попита задъхващия се Мирон и спря до нас.

— Да си подготвим гробове — усмихна се Велхеор. — Сам разбираш, че задачата пред нас е много опасна и не се знае какво може да се случи. Мисля, че се сещам за малка сграда съвсем близо до гробището, нещо като къщурка — ще се настаним в нея. Мирон, ти бил ли си там?

— Предпочитам да заобикалям гробището.

— Добре, ще се ориентираме на място.

Велхеор се оказа прав. Когато се спуснахме от хълма и излязохме от постепенно разреждащата се гора, в края й забелязахме малко гробище. Е, не точно малко… Сега всичко сравнявах с Великото гробище, а на неговия фон дори няколко хиляди гроба, меко казано, не впечатляваха. Втората добра новина бяха данните от следящото устройство — на листа хартия редом до стрелката се появи и точното разстояние до целта. Всичко показваше, че ухапалият ме вампир се намираше именно в този замък. От една страна, разбира се, трябваше да се радвам, че най-накрая го намерих, но от друга… по-добре да бяхме го срещнали някъде в открито поле, това значително щеше да облекчи задачата ни.

Велхеор тръгна да разузнае постройката до гробището и скоро се върна с още една добра новина — къщичката беше празна. Но го каза с такъв тон, че още дълго оглеждах околността в търсене на скрития труп на местния пазач. Но или скриването на труп в гробището не беше трудна задача, или Велхеор наистина не беше убил никого… във всеки случай, труп не открих. А и отвътре къщата не изглеждаше много уютно — запусната, всичко покрито с прах, навсякъде висяха плътни паяжини.

— Наистина, едва ли някой е живял тук — признах аз и кихнах.

— Разбира се, нали ти казах — Велхеор ме погледна подозрително. — Или не ми вярваш?

— Малко — признах аз.

— Ей! — обиди се вампирът. — Ако бях убил пазача, щях да ти кажа, а и дори щях подробно да опиша целия процес.

— Пфу — намръщи се Мирон, незнайно дали от думите Велхеор или от праха и мръсотията. — Отивам в Сеонит и ще се опитам да възстановя старите контакти. Ясно ви е, че в Сеон така лесно не се влиза, но знам ли, току виж някой от хората може да знае тайна вратичка. Със сигурност местните ще ви помогнат, ако им кажа, че искате да убиете обитател на замъка.

Главният замък на бойния клан се наричаше съвсем логично — Сеон, а района около замъка, обитаван от хора — Сеонит. При това замъкът беше малко на разстояние от човешките домове, може би защото вампирите искаха да живеят по-далеч от хората, а може би и обратното.

— Вземи нещо за ядене — помолих аз. — Толкова съм гладен, че скоро наистина мога да мина на кръв.

— Добре, ще измисля нещо — обеща Мирон. — Но нали знаеш, че в земите на вампирите здравият човек може да получи пари и храна без никакви проблеми. Просто намаляш живота си с няколко дни в замяна на добро хапване. Кой ти ги брои?

Той изчезна преди да измисля подходящ отговор. Затова пък ми напомни, че се канех подробно да разпитам Велхеор за създалата се ситуация в земите на вампирите. Странни бяха отношенията на местните хора към вампирите — или ги уважаваха, или ги мразеха…

— Всичко е много просто — усмихна се вампирът. — Хората са идиоти, но не са глупави. Ние им създаваме отлични икономически условия и им осигуряваме спокоен живот. В нашите земи няма бедност, глад, кражби, грабежи и нападения от вампири.

— Да бе, направо раят на земята — ухилих се аз.

— Рай за тези, които не се стремят към нищо — поправи ме вампирът. — В замяна на кръвта ние снабдяваме хората с достатъчно количество пари и стоки, така че да не се нуждаят от нищо. Между другото, Зак, тук никой не заключва вратите си нощем.

— А какво там за идиоти говореше?

— Ние създадохме комфортни условия за живот, но за всичко трябва да се плаща. А никой не обича да плаща.

— Особено когато трябва да плаща с години живот — изсумтях аз. — Нали вие сте дълголетниците, за нас всеки ден е от значение.

— Ами тогава защо не искаш да станеш нисш вампир? — насмешливо попита Велхеор. — Те също живеят много по-дълго от хората.

— Не, благодаря — намръщих се аз. — Да пия кръв за дълголетие? Благодаря.

— На теб би ти харесало — увери ме Велхеор. — За вампирите вкусът на кръвта е като вино. Тръпчиво, сладко, кисело-сладко… различно. И всеки човек има специфичен привкус.

С всяка дума гласът му звучеше все по-замечтано.

— Ъ-ъ… а ти отдавна ли не си пил кръв? — попитах предпазливо.

— В замъка се напих до насита — успокои ме Велхеор. — Освен това кръвта на нисшите вампири е вредна за нас, а ти вече не си съвсем човек. В никакъв случай не бих пил тази гадост.

Е, тук вече ме успокои.

— Между другото, поне според мен, няма какво да си блъскаш главата с това — отбеляза вампирът. — По-добре мисли как да накараш мъртъвците да изпълняват командите ти. Дори да вдигнеш тълпа скелети и те да дойдат с нас до замъка, това изобщо няма да е достатъчно.

Да, по този проблем мислих през целия път. За съжаление не измислих нищо свястно. За кой ли път вече се изкушавах да прибягна незабелязано до услугите на Великата библиотека, но Велхеор винаги се навърташе наблизо, а засега нямах намерение да свалям пред него всичките си карти. Освен това се опасявах, че мога да заваря в библиотеката някой от приятелите си, а тогава въпросите и разправиите бяха неизбежни.

— Работя по въпроса — отвърнах раздразнено.

— Ами работи, работи — потупа ме по рамото вампирът. — Аз ще отида да се поразходя, да проверя дали някой не ни преследва.

Въпреки всички уверения на Велхеор, че след неочаквано успешната атака над събирача на кръв ще ни преследват едва ли не до самата Лита, така и никой не се появи. Или наистина се бяхме отървали от тях, или просто никой нямаше намерение да ни преследва. Въпреки това Велхеор постоянно ни юркаше напред и старателно премахваше всички следи. Мисля, че за вампир, преживял няколко хиляди години и надживял стотици врагове, манията за преследване беше нещо като сериозен защитен механизъм.

„Колко добре се нарежда всичко! — зарадвах се аз. — За първи път от цялото пътуване спираме в нормална къща. И сега, докато спътниците ми отсъстват, аз спокойно мога да надзърна в библиотеката. Важното е да не се сблъскам с някой от приятелите си.“

Едва Велхеор се скри зад вратата и аз пъхнах ключа в ключалката, завъртях го и внимателно дръпнах дръжката. Преди вратата се отваряше навън, но опитът вече ме беше научил, че при използване на ключа всичко може да се промени. Внимателно надникнах зад вратата и след като се уверих, че това наистина е библиотеката, пристъпих вътре.

Застинах и се ослушах.

Никой.

„Може би ми провървя — помислих с облекчение. — Дано само Велес да си е на мястото, че без него няма да се оправя тук.“

„Аз съм тук.“

Бях отвикнал от мислената реч и подскочих от изненада, като едва не забравих да придържам вратата. Ако тя се затвореше, едва ли щях да успея да се върна в земята на вампирите. Трябваше да се подсигуря, като подпрях вратата с търкалящо се на земята парче дърво.

„Пазителю?“

„Да, само че вече е друг. Аз съм, Велес.“

„А къде отиде предишния?“

„Отиде си. Както каза самият той, тръгна към светлината, за да продължи веригата от прераждания. Мисля, че това е религията на неговия свят.“

„И ти вече свикна тук, както виждам.“

„Не е това думата. Жалко само, че все още не съм се научил да се свързвам с каталозите без продължителна подготовка. За мен тези ваши медитации и прочие са новост. Налага се дълго да се настройвам, подготвям, после да намеря търсената книга, да изляза от медитация и да я прочета. И така, докато не намеря нужната информация.“

„Главното е, че сега можеш да я намериш, останалото ще дойде с опита.“

„Самата истина. А ти какво правиш тук? Мислех, че с Велхеор тръгнахте към земите на вампирите.“

„Така е. И точно сега ми трябва помощ, за да се справя с един артефакт. Значи ние тук минахме през Великото гробище и намерихме полезна вещ — вдига мъртъвците от гробовете и им дава определени магически способности. Само дето по никакъв начин не мога да разбера как да ги накарам да ме слушат.“

„Уау. Само ти можеш да задаваш подобни въпроси. Колко бързо ти трябва отговора?“

„А веднага не може ли?“

„Не-е. Дай ми поне няколко часа и подробно описание на артефакта.“

„Ще опитам — въздъхнах аз. — Артефактът изглежда като човешки череп, в червен цвят и с червено сияние. Той поглъща енергия буквално отвсякъде, и след това я изразходва за създаване на неживи. Това е всичко.“

„Всеобхватно. Ще се постарая да направя всичко възможно.“

„Добре. Ще ти бъда много благодарен. Без твоята помощ ще трябва ние двамата с Велхеор да атакуваме замъка на вампирите от бойния клан. И ме терзаят смътни съмнения за благоприятния изход на това начинание.“

„А няма ли друг начин? Например да опитате да преговаряте?“

„Да се договориш с тях, няма начин. Ти просто не казвай на никого, че съм идвал. Няма нужда пак да притеснявам приятелите си. Между другото, какво става при тях? Стил събуди ли се?“

„Честно казано, бях толкова погълнат от изучаването на библиотеката, че изобщо не се интересувах от вашите работи. Твоите приятели последните няколко дни не са идвали, сигурно са заети.“

„О, няма значение. Ще се опитам да се върна за отговор след няколко часа, много разчитам на теб“ — казах, по-точно помислих аз на прощаване и излязох от библиотеката.

За мое щастие Велхеор още не беше се върнал. Не ми се и мислеше какво щеше да стане, ако беше преминал през същата врата, която използвах за вход към библиотеката. Но, разбира се, нищо подобно не се случи.

„Така. Мирон явно ще отсъства още няколко часа — започнах да си мисля. — Докато уреди всичко, докато намери нужните хора, докато събере информация. А и Велхеор с неговата мания за преследване няма да се успокои, докато не обиколи навсякъде и не проучи всеки камък. Може би трябваше да остана в библиотеката и да поработя заедно с Велес? Не, само щях да му преча. Е, добре, щом имам свободно време, винаги мога да го оползотворя.“

И за кой ли път през последните дни аз взех черепа, седнах на пода и започнах да медитирам. Но още щом поех дълбоко дъх, веднага се закашлях от праха.

„Трябва да се обвия с Въздушен щит да филтрира въздуха, че тук е направо отвратително“ — помислих си и се заех със създаването на заклинанието. Оп-па… не се получи…

Странно, но изглежда, че за последните няколко дни моите способности бяха значително отслабнали, сега дори най-прост щит не можех да създам от първия път. Как с Велхеор щяхме да се доберем до ухапалия ме вампир, щом вече и на Занаята не можехме да разчитаме. А дори и да се доберяхме, това съвсем не значеше, че щяхме да се справим, щом дори само за спасяването на Мирон трябваше да измисляме толкова сложен план.

На третия път все пак успях да завърша заклинанието, но настроението ми вече напълно се беше развалило, както и всякакво желание да се занимавам с медитация и артефакта. В крайна сметка се облегнах на стената и реших малко да подремна в очакване завръщането на Велхеор или Мирон.

 

Събуди ме звукът на затръшващата се входна врата. Сънят изчезна, оставяйки след себе си чувство за някакво важно, но недовършено откритие. Рязко отворих очи и скочих на крака, инстинктивно посягайки към кукри. Колко бързо се променяха навиците — преди няколко седмици първо бих започнал да създавам заклинания, а сега веднага посегнах за ножа. За щастие, това беше просто Мирон. Той буквално се изтърколи в къщата, целият разрошен и нацапан с кал, сякаш бягаше от преследвачи.

— Беда!

— Какво?!

— Хванаха Велхеор!

— Кой?!

Мирон рухна на стола, протегна крака и въздъхна с облекчение:

— Едва успях да дойда. Тъкмо се връщах от Сеонит, когато чух шум от падащи дървета. Приближих се внимателно и успях да видя края на битката — три вампира тъкмо вързваха твоя приятел. По-точно двама, тъй като третият се търкаляше на земята. Като гледах повалените дървета и разораната земя, битката между тях е била много сериозна.

Е, очевидно на тази тройка й беше провървяло. Ако Велхеор не беше загубил способностите си, би ги заровил и тримата в земята. Дори и в това състояние явно е успял да окаже сериозна съпротива.

— Трябва да го спасим — изпъшках аз. — Но си нямам и идея как може да го направим.

— Ти си Майстор, нали така? А те са само трима.

— Аз не съм Майстор, а само ученик — поправих го аз. — А и не всеки майстор може да се справи дори с един Висш вампир, а тук те са трима… Добре, да тичаме, там ще видим — реших аз.

Мирон бързо ме поведе през гората до мястото на схватката.

— Да, наистина всичко е обърнато с главата надолу — признах аз.

Гледайки разораната земя и падналите дървета, аз неволно почувствах уважение към Велхеор. Да направи всичко това без използване на Изкуството, практически с голи ръце…

— И как ще ги намерим сега?

Прекрачих едно паднало дърво и видях в листата парче от черно облекло. Не знам на кого принадлежеше, на Велхеор или на нападналите го вампири, но търсещото заклинание имаше за какво да се хване.

— Лесно.

На третия опит търсещото заклинание все пак пусна от пръстите ми видима само за мен тънка червена нишка, която тръгна през гората, криволичейки между дърветата. В заклинанието беше вмъкната система за определяне разстоянието до целта, но единствената й визуализация беше промяната на нишката от едва видимо розово до ярко червено. Сега нишката изглеждаше достатъчно ярка, но постепенно започна да става все по-бледа.

— Върви с мен, скоро ще ги настигнем. Освен ако вампирите не поддържат същата скорост като Велхеор, разбира се.

— Малко вероятно е — увери ме Мирон. — В края на краищата са пострадали в боя. Единият още там лежеше на земята в безсъзнание, а може и да е бил мъртъв.

О, да, бях забравил. Значи в най-добрия случай ще се изправя само пред два вампира. Или все пак пред три?

— Но тялото го няма — казах аз. — Излиза, че е тръгнал с другите двама? Или са го носили?

Така че колко бяха? Всъщност, като си спомня думите на Велхеор, че дори с един не мога да се справя, какво значение имаше?

След около пет минути се натъкнахме на тялото на вампира.

— Изглежда, че Велхеор все пак е убил един от тях.

Предпазливо се приближих до тялото, държейки кукри в готовност.

— Да, наистина е мъртъв — признах след проверката. — Странно само, че не е станал на пепел, качулката му е разкъсана.

— Ти и такива прости неща ли не знаеш? — изуми се Мирон. — Вампир, убит от кукри, не става на пепел. Не знам защо, но е така.

„Но това е страхотно!“ — зарадвах се аз. Ако успеем, ще получим още един боец или, в краен случай, ще използваме съживения вампир като отвличаща маневра. Как само да накарам черепа по-бързо да вдигне този труп?

Измъкнах черепа от колана и го поставих върху тялото на вампира.

— Какво е това? — попита любопитно Мирон. — Забелязах, те често го държиш в ръцете си по време на пътуването, но все забравях да попитам.

— Череп — отвърнах кратко, не исках да навлизам в подробности.

— Наистина ли? — усмихна се мъжът. — Не бях забелязал. И защо ти е?

— Ще се опитам да съживя този вампир, така че да ни помогне.

— Уау! — възторжено възкликна Мирон. — А той ще те слуша ли?

Хмм… много правилен въпрос. Но имах една идейка как да накарам този череп да изпълнява заповедите ми. Най-вероятно последният ми сън беше свързан с превръщането ми в нисш вампир, но ако не беше, тогава можеше да бъде подсказка.

Измъкнах кукри, порязах внимателно китката си и капнах капка кръв на артефакта. Едва кръвта го докосна и черепът започна да вибрира и да потъмнява.

„Получи се! — зарадвах се аз, но веднага се стегнах: — И какво ще стане сега? Кой знае как това чудо ще реагира на кръвта… макар че до този момент сънищата, които всъщност не са сънища, ми носеха само полза.“

Черепът отначало почерня, а после придоби виолетово-червен оттенък и започна да изглежда още по-плашещо.

Вампирът отвори очи и се втренчи в нас с немигащи очи.

— Оживя! — извика Мирон, отскачайки настрани. — Мамка му, наистина оживя!

Внимателно взех в ръце почервенелия череп. Беше станал още по-топъл и като че ли дори беше започнал леко да пулсира.

Докато разглеждах променения артефакт, Мирон предпазливо се приближи до вампира и леко го срита.

— Зак, а защо само лежи?

— Радвай се, че не е скочил и не те е захапал за врата — усмихнах се аз. — А за това, как да го накарам да се движи, ще мисля сега.

Е, или поне ще се преструвам, че мисля. Вярно, че черепът реагираше по някакъв начин на кръвта, но какво ми даваше това?

— Нали знаеш, че с всяка минута Велхеор го водят или носят все по-далеч и по-далеч? — напомни Мирон.

— Да, знам! — отвърнах раздразнено и погледнах към търсещото заклинание. — Не ме разсейвай, и без това не мога да си събера мислите…

Да допуснем, че като използвах кръвта си, успях да настроя артефакта към себе си. Това беше най-логичната причина за промяна на цвета на черепа, а и единствената, която ми дойде наум. Така че сега нещо се е променило и може би артефактът вече ще изпълнява моите команди. Трябваше само да разбера как да ги давам.

— Времето изтича — нетърпеливо напомни Мирон.

— Какво си ме заръчкал? — избухнах аз. — Не мога просто да му кажа: „Стани!“

Вампирът скочи на крака толкова бързо, че дори да отскоча не успях.

— Леле, колко е послушен — ококори се Мирон.

Наистина ли беше толкова просто?

— Вдигни си дясната ръка — без особена увереност наредих аз и вампирът послушно изпълни заповедта.

— Накарай го да танцува — веднага предложи Мирон.

— Какви, дракон да ги вземе, танци?! Да хукваме по-бързо след вампирите! — подскочих аз и вече към неживия: — Следвай ни!

След първите няколко крачки се обърнах и като се уверих, че вампирът ни следва, хукнах с всички сили.

— Страхувам се, че ако тези вампири се движат със същата скорост като Велхеор, ние едва ли ще ги настигнем — тичайки, каза Мирон. — Да се надяваме, че приятелчето ти ще успее някак си да забави движението им.

— Да бе, ще запъне крака — измърморих аз. — Как да…

Странно, но когато продължихме напред, нишката започва да тъмнее. Изглежда вампирите се бяха отдалечили на известно разстояние, но след това по някаква причина бяха спрели.

— Май Велхеор наистина се съпротивлява — отбелязах аз. — Скоро ще ги настигнем, бъди внимателен.

— Ами, би ли ми дал нещо, например ножа си. Макар че и с него няма да направя нищо.

Сякаш аз ще мога. Дали с ножа, тоест с кукри, дали с бойни заклинания, създадени от третия път.

— Цялата ни надежда е в съживения вампир. Ще му заповядам да атакува похитителите и там вече ще видим.

— Тогава му дай ножа си — предложи Мирон.

Обърнах се да тичащия след нас мъртвец. Изглеждаше доста страховито — движеше се някак остро, рязко, но изненадващо бързо.

— Ще мине без ножа — реших аз и добавих шепнешком: — Така, вече се приближаваме, нека да се движим по-тихо.

— Виж кой го казва — също шепнешком отвърна Мирон.

Някъде напред се раздаде скърцане и грохот на падащи дървета.

Уау, усещах, че отпред боя беше в разгара си, освен ако вампирите не бяха решили да печелят от сеч, разбира се. Може би Велхеор вече не се нуждаеше от помощ и беше избил всички? Би било чудесно.

И тогава видях… не, по-скоро почувствах, че сме в опасност. Не знам как успях толкова бързо да реагирам, но сграбчих Мирон и отскочих встрани. Претърколихме се на земята, а наблизо с трясък рухна огромно дърво, погребвайки тичащия след нас мъртвец.

— Уф — изпъшка Мирон. — Каква… каква нечовешка реакция имаш…

Да знаеше колко неприятно звучеше това в моята ситуация.

Приклекнахме и се огледахме предпазливо, но звуците на битката вече се бях преместили по-навътре в гората. Изправих се и се приближих до падналото дърво. Изпод ствола се виждаха само краката на повторно починалия вампир.

— Ето че нашата армия я уцелиха — обобщи Мирон. — Добре е сплескан. Умря мъртвеца. За втори път вече.

— Дракон да го вземе — изсумтях аз. — Да вървим, вече са близо!

Да се ориентирам по търсещото заклинание нямаше смисъл — червената нишка описваше невероятни фигури през гората, повтаряйки движенията на вампирите. Явно доста бяха потичали между дърветата.

Оставаше ни само да следваме звуците на схватката до момента, когато най-накрая настигнахме вампирите на открито. Велхеор доста успешно отблъскваше двата вампира, използвайки само един кукри. Всъщност два кукри. Очевидно Велхеор все пак доста бе надценил възможностите на събирача на кръв и другите вампири или значително бе подценил своите умения. Той се въртеше като вихрушка, и макар с усилие, но все пак успешно се защитаваше от атаките на вампирите.

— Какво ще правим? — шепнешком попита Мирон.

Не казах нищо, само трескаво прехвърлях вариантите. Съдейки по видяното, Велхеор можеше да устои на атаките на вампирите, но нямаше никаква възможност за контраатака. Така че трябваше да опитам по някакъв начин да отклоня вниманието им поне за няколко секунди. Единственото, което ме притесняваше, беше да не се получи поредното фиаско със създаването на заклинанието. Вампирите със сигурност щяха да усетят използването на Занаята и втори шанс нямаше да имам. Ей, за какво изобщо си мислех? В края на краищата проблемът можеше да се реши много по-лесно.

Обърнах се към Мирон и се усмихнах:

— Чувал ли си някога за ловния дух?

— Какво?! Какво е този ловен дух?!

— Ще видиш — ухилих се аз.

Излизох на открито, стиснах кукри в ръка и със спокойни крачки се отправих към биещите се вампири:

— Ей, вие! Ако искате да останете живи, най-добре незабавно се предайте!

Реакцията на моя вик беше светкавична. Единият от вампирите с едва забележимо движение на ръката хвърли към мен някаква странна топка енергия. Аз паднах по гръб като камък, пропускайки я над себе си, и отново скочих на крака:

— Последно предупреждение!

„Всичко, което трябва да направя, е да привлека вниманието им — успокоявах се аз. — Няма да успеят да ме нападнат сериозно.“

Един от вампирите се отдръпна от Велхеор и се устреми към мен, войнствено размахвайки кукри. И отново се оставих на интуицията и като по чудо успях да избегна едва различимия удар. От кукрито сякаш се отдели невидима вълна, прелетя край мен и сряза още един вековен ствол. Поне разбрах как точно вампирите бяха повалили всички тези дървета.

Отлично съзнавах, че в открита схватка нямах никакъв шанс, така че бързо започнах да сплитам щит и Въздушни щмруци. Щитът би трябвало да ме защити поне от първия удар на вампира, а юмруците — да ми помогнат да се справя с него. И, разбира се, всичко се обърка — щит така и не създадох, но няколко юмрука все пак успях. Вампирът вече беше толкова близо до мен, че Въздушните юмруци се стовариха върху него почти от упор. Отхвърлиха го на няколко метра, но той дори не загуби равновесие и отново се втурна към мен. Блокирах удара на кукрито му със своя, но вампира се оказа толкова силен, че просто изби ножа от ръката ми. Все така мълчаливо той замахна с ясното намерение да отреже главата ми, но в този момент от гърдите му се показа друг нож.

Вампирът рухна по лице на земята.

Ох, колко навреме Велхеор хвърли един от своите кукри. В противен случай вампирът просто щеше да ми отреже главата.

„Трябва да действам бързо!“ — веднага се взех в ръце. Можеше и да помогна на Велхеор. Нещо ми подсказваше, че той и сам щеше да се справи, но по-добре да се подсигуря. А и щеше да ми е приятно всеки път да напомням на най-кървавия вампир на хилядолетието, че съм спасил живота му.

Извадих черепа от чантата, сложих го върху гърдите на убития вампир и заповядах:

— Стани.

Вампирът се изправи неестествено рязко, като оловен войник. Признавам, че не очаквах артефактът да заработи практически мигновено, нали за скелетите му трябваше известно време.

— Хвани приятелчето си!

Някак си не можах да кажа „убий“.

Останалият жив вампир продължаваше да атакува Велхеор. Когато съживеният от мен мъртвец се приближи към него, той дори не усети опасността. Сигурно дори се зарадва, че е дошла помощ. И в същият момент мъртвецът го сграбчи отзад с една ръка, а с другата опря до шията му кукри.

— По-добре не мърдай — извиках на вампира. — Иначе твоят приятел ще ти отреже главата!

— Най-накрая! — изрева ядосано Велхеор и уморено пусна на земята кукрито. — Къде се бави досега?! Зави ми се свят да тичам из гората с тези.

— Ъ-ъ… кой, аз? Дойдох ти на помощ при първа възможност, щом не можа да се справиш сам. Дотича Мирон и вика, хванаха Велхеор…

Мирон тъкмо излезе от гората и се присъедини към нас, кимайки в знак на съгласие.

— Хванали, да бе, иска им се — изфуча Велхеор и пристъпи към хванатия вампир. — Е, гадино, при мен ще умираш в продължение на месеци, не, години! Ще подходя към теб сериозно! Всяка костица…

Вампирът подскочи с всички сили, сякаш беше получил тежък удар, и рязко се наведе напред. Кукрито в ръцете на мъртвеца с неочаквана лекота премина през плътта и преряза врата му. На земята се търкулна отрязаната глава.

— Какво беше това? — подскочи Мирон.

— Ами, той направи нещо умно и реши да не попада жив в ръцете ми — сви рамене Велхеор.

Почесах се недоумяващо по врата:

— Но защо?! Нима вампирите толкова се страхуват от мъчения?

— Виждаш ли, във всяка работа си има любители и професионалисти…

— И в изтезанията ти, разбира се, си професионалист? — логично предположих аз.

— Не — каза за голяма моя изненада вампирът. — Аз съм легенда. Всички съвременни учебници за изтезания са написани въз основа на моите изследвания. И имай предвид, че да причиниш болка на Висш вампир е много по-сложно, отколкото на обикновените хора.

— Тогава по-добре да не те ядосвам — подсвирна Мирон, но без особен страх в гласа си.

Мисля, че той по принцип си беше малко чалнат в главата и просто не знаеше що за чувство е това.

Аз бързо, макар и далеч не с първото заклинание, изкопах с помощта на магията два гроба и погребах вампирите, а после се отправихме по обратния път. Тогава Велхеор ни разказа какво всъщност му се беше случило.

— Както се и опасявах, те са ни преследвали от самия Кра-Атов — започва той разказа си.

— А защо тогава не са ни атакували? — зададох аз логичния въпрос.

— Искали са да разберат накъде сме тръгнали. И през ум не им е минало, че сме нападнали бирника само за да отвлечем някакъв си човек. Нападението с използване на неживи им се е сторило много необичайно. Естествено, бирникът веднага заподозрял някакъв заговор, извикал няколко приятелчета и се втурнал да ни преследва.

— Излиза, че за тях не е било никакъв проблем да ни настигнат?

— Разбира се — недоволно потвърди вампирът. — С такъв забавящ баласт като вас двамата. Е, след няколко дни триото се отпуснали, спрели да вземат предпазни мерки и така попаднах на тях. За съжаление, отначало никой от тях не ме разпозна. В противен случай щяха трижди да премислят, преди да ми се нахвърлят. А после, когато им се представих и дори обещах да се справя с тях и без използване на Изкуството, те така се изплашиха, че продължиха боя с удвоени сили.

О, да, нали Велхеор беше жива легенда. Една от неговите заплашителни фрази беше достатъчна вампирът да се самоубие! Не мислех, че такова нещо изобщо е възможно. Тоест аз, разбира се, се страхувах много, но явно не дотолкова, за да се самоубия от страх.

— Направо ме е срам — с едва доловима насмешка каза Мирон. — Имате толкова много проблеми заради мен.

Определено тук, в земята на вампирите, дори и при хората характерите бяха кошмарни и арогантни до невъзможност.

— Няма нищо, ще се реваншираш — ухили се Велхеор. — С кръв.

— А-ха, като се върне кравичката в обора — изобщо не се стресна Мирон. — А защо толкова време бягахте из гората?

— Продължителната битка щеше да издаде моите проблеми — той направи гримаса — със способностите. Така че трябваше светкавично да се справя с единия, а с другите двама да си потичам на воля из гората.

— Но нали каза, че в това състояние не би се справил с Висш вампир в двубой един срещу един.

— Не бих могъл — съгласи се Велхеор. — Само че това не бяха пълноценни Висши. Очевидно Итания има проблеми с кадрите, след като използва младок за бирник на кръв. Затова си успял да попилееш фургона с мизерната си Огнена топка.

— Защо да е мизерна?

— Мизерна и немощна — изсумтя вампирът. — Гледам, че с мъртъвците се справяш по-добре, отколкото със Занаята. Ще се преквалифицирваш ли?

Между другото, не лош вариант. Ако нещо се объркаше и аз безвъзвратно загубех способността си към Занаята, то поне това щеше да ми остане. Също и възможността да изучавам талантите на нисшите вампири.

— Че как иначе — казах решително. — Аз съм гений.

— А-ха — не тръгна да спори Велхеор. — Надявам се, че твоята гениалност ще стигне, за да измислиш план за проникване в замъка?

— Едва ли — признах съкрушено.

— Затова пък моята стига — обади се Мирон. — Поговорих с някои хора и те могат да ни покажат най-безопасния път към замъка.

— Чудесно — зарадвах се аз.

— Но това все още не ви гарантира проникването. Там винаги има сериозна охрана.

Ухилих се доволно:

— Нищо, имаме си отвличаща маневра.