Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный орден, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 79 гласа)

Информация

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2013 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне

Действие 3

Не бих си и помислил, че телепортирането може да продължи толкова дълго време. Най-накрая след блясъка ме очакваше не познатата зала в Академията, а някаква непонятна безкрайност. Пространство без горе и долу, земя и въздух, живот и смърт. Нищо…

Дори и мен ме нямаше тук.

— Хей! — извиках аз.

Извиках? Аз? Значи все пак бях тук, щом можех да викам… Не беше лошо! Макар че това май не беше вик, а гръмка мисъл.

— Какво правя тук?!

Разбира се, отговор не получих.

Да, тяло наистина нямах. Само съзнание. И мисъл. И времето… то течеше много бавно.

Какво правех тук? Да не би телепортът да се е повредил и да е разкъсал тялото ми на милиони парченца… Не, веднъж ми казаха, че принципът му на действие е много по-различен от моите представи за това. Не си спомням да са ни преподавали нещо за телепортацията, а и в библиотеката на Академията не се намираше литература по тази тема. Очевидно това беше една от многобройните, грижливо пазени тайни на Академията.

Но какво можех да направя?

Времето минаваше, а аз все така си висях в безкрая, без никаква идея какво да правя. За дълго ли съм вкаран в това странно място? Или може би… завинаги!

Паниката започна да ме обзема на талази…

Трябва да се измъкна от тук! Къде е изходът? Трябва ми изход!

И веднага пред мен се появи вече познатата ми светеща табела с червен надпис „Изход“.

— Аха! — възкликнах аз. — Пак ли ти.

Изглеждаше глупаво да разговарям с табелата, но преди тя доста успешно ми отговаряше. Жалко, че този път табелата реши да игнорира въпросите ми.

— Как да се измъкна от тук?

Табелата изобщо не реагира.

— Искам да изляза от тук!

И тогава тя замига. Изглежда тук повелителното наклонение беше много по-уважавано — почти веднага под табелата се появи дървена врата.

Чудесно!

Направих мислена крачка към нея и спрях разколебан, едва докосвайки изтърканата дръжка.

Стоп! А какво ме чакаше зад вратата? Пълната с телепорти стая на Академията, от която съвсем наскоро тръгнахме за Крайдол, или…

Последният път ми се наложи да се спасявам в пълен мрак от непознато чудовище, след това да се боря с природните елементали в безкрайна пустиня. Нищо чудно и този път зад вратата да ме очакваше нещо подобно.

„Отвори“ — предложи ми табелата.

Щрак!

„Не се страхувай.“

Пфу, изобщо не се страхувах. Това се наричаше здравословна предпазливост. Всъщност така или иначе нямах голям избор. Или минавам през вратата, или засядам тук за неопределено време.

Едва си го помислих и вратата гостоприемно се разтвори пред мен. Надявах се преди да прекрача първо внимателно да огледам, но бях буквално засмукан в отвора, нямах време дори да се уплаша.

Очевидният плюс на мястото, в което се озовах, беше наличието на под и таван. Е, веднага забелязах и два минуса, които вървяха срещу мен с подозрително гърчеща се походка.

Мъртъвци!

Аз бързо се обърнах, но вратата вече я нямаше. Само една каменна стена. Между другото, същата като останалите три — бях в неголяма стая без прозорци и врати.

„Драконова табела! Да не се страхувам! — ядосано помислих аз. — И изчезна, мръсницата!“

От опит вече знаех, че тези гадини се страхуват от огън. Но същият този опит ми подсказваше, че ако ги запаля в такова малко помещение, аз просто ще пукна от вонята. От друга страна, ако първо създам пречистващ въздуха щит…

Така и направих. Без да бързам — за мое щастие мъртъвците едва се влачеха, аз създадох около себе си Въздушен щит, въздъхнах с облекчение и метнах към тях две Огнени топки. А после и още няколко, за да ускоря процеса…

— И това ли е всичко?! — обърнах се към този, който управляваше всички тези атракции. — Вече мога ли да отида в Академията?

Разбира се, отговор не получих. Табелата не се появи, не се появи и нова врата… Тишината се нарушаваше единствено от припукването на догарящите останки на мъртъвците.

„Добре че поне този път не попаднах на опасни противници — помислих си с известно облекчение. — Между другото, ако отново попадна в Коридора на съдбата, няма да е лошо да намеря вече познатата ми библиотека. Може пък там да има копие на дневника на лудия маг или някакво друго полезно четиво.“

И тогава се раздаде хлопване. Изглежда тихият звук съпровождаше изчезването на горящите останки и появата на нови същества. Бяха също като предишните, но този път четирима.

Олеле! Май прекалено рано се зарадвах…

Вече усещайки някакъв номер, аз бързо създадох няколко Огнени топки и изгорих четиримата мъртъвци преди да успеят да направят и две крачки в моята посока.

Отново хлопване.

Сега мъртъвците бяха осем.

Замръзнах нерешително, решавайки да се въздържам от крайни мерки. Ако това продължава, скоро в стаята съвсем няма да остане място за скромната ми персона — цялото пространство ще бъде запълнено от тези полуразложени същества.

За мое щастие те не можеха да проникнат през Въздушния щит, колкото и да опитваха. Мъртъвците се блъскаха в него, размазвайки по едва различимата повърхност на щита тъмна течност, която някога е била кръв. Да наблюдавам това се оказа не само забавно, но и сериозно изпитание за стомаха. Най-гадното беше това, че мъртъвците се движеха без да издават никакъв звук. От друга страна, ако освен всичко друго и виеха…

Бр-р-р…

Отдръпнах се до стената и се обърнах, но стана още по-лошо.

Все пак по-добре е да държиш под око врага си, дори да е толкова гнусен и не особено опасен. Говорейки за стената…

Тествайки я за чувствителност към магията, аз с някакво извратено задоволство се уверих, че е направена от дагор или нещо подобно, изцяло екраниращо магическата енергия.

И така, какво да правя сега?

Колкото и да е странно, паника нямаше, само лека досада. Защо, дракон да го вземе, отново попаднах в някаква си неразгадаема стая, след като минах всички изпитания?! Доказах се и вече получих този глупав дневник с указания от забравения Майстор. Вярно, че после го загубих, но това бяха подробности…

Хлоп!

В стаята се появиха още четирима мъртъвци.

Сега пък защо, дракон да ги вземе? И с пръст не съм ги докоснал! С това темпо скоро ще запълнят цялата стая и без мое участие!

И тогава забелязах нещо, което ме накара да подскоча и да започна да възприемам ситуацията сериозно. Не знам как успяваха, но мъртъвците започнаха да разрушават Въздушния ми щит! На повърхността му в местата, където доскоро се стичаше неприятната слуз, се появиха бавно разширяващи се вдлъбнатини. Преди да успея да направя нещо, една от вдлъбнатините се пукна, като язва, а на нейно място се появи малка дупка. От там веднага се вмъкна ужасна смрад на изгорели трупове и отвратителна миризма на гниеща плът.

Ама че същества!

Бързо сплетох още един Въздушен щит и в пристъп на гнусливост започнах да изгарям всички мъртъвци, но се изправих пред нов проблем — концентрацията на енергия в стаята спадна толкова много, че не можах да създам нужното количество Огнени топки.

Хлоп!

Хлоп!

Колкото повече мъртъвци се появяваха, толкова по-малко енергия оставаше. Всеки глупак би забелязал тази зависимост, но как можех да я използвам?

Трескаво се заоглеждах, опитвайки се да намеря изход от създалата се ситуация, но нищо не ми идваше на ум. Може би ми пречеха блъскащите се във Въздушния щит полуразложени трупове… или просто изход нямаше.

Изведнъж от горе се раздаде тихо скърцане. В тавана на стаята се образува дупка и от нея надникна малко хлапе.

— Ей, трябва ли ти помощ?

Признавам, че очаквах всичко друго, само не и това.

— Няма да откажа! — извиках в отговор след кратка пауза.

Интересно как смята да ми… Уау!

Неочакваният спасител ми подхвърли въже:

— Дръж!

Използвайки последните трохи магическа енергия, аз изблъсках мъртъвците от Въздушния щит и се добрах до спасителното въже. Преди да успея да се изкатеря достатъчно, защитата ми се разпадна и мъртъвците се втурнаха от всички страни към мен. Един особено бърз труп успя да хване крака ми и дръпна с такава сила, че едва не изпуснах въжето от ръцете си.

Рязко дръпване… и аз полетях нагоре, като по чудо удържайки се на въжето заедно с мъртвеца на крака си. Спасителят ме измъкна с такава лекота, сякаш теглеше празно въже. Рухнах на земята като извадена на сухо риба и започнах да се мятам, опитвайки се да отблъсна вкопчилия се в крака ми мъртвец. За щастие, спасителят ми се намеси — хвана съществото за врата и го хвърли обратно в дупката. Беше наистина бърз и силен. Впрочем още щом погледнах в очите му и всичко ми стана ясно.

Висш вампир.

— Благодаря — казах искрено, разтривайки крака си.

Мъртвецът се оказа изненадващо силен, на крака ми имаше следи от петте му пръста.

— Няма защо — сви рамене вампирът.

Външно приблизително на моята възраст, в червени дрехи от странна материя и със същото изражение на превъзходство на лицето си, което имах щастието да гледам всеки ден при Велхеор.

— Дойде тук с помощта на табелата ли? — попита той без особен интерес.

— Да — потвърдих аз. — Благодаря ти, че ме спаси. Аз съм Зак.

— Влад Зукерман — представи се в отговор вампирът.

— Зукерман? — повторих аз. — Странно фамилно име.

— А, не — отговори вампирът. — В местата, откъдето съм родом, е много уважавано. Ех, откога не съм бил там, все обикалям и обикалям по тези коридори…

Погледнах го подозрително:

— И откога си тук?

Ако е тук отдавна, то и с мен можеше да се случи същото! Искаше ми се да избягна тази незавидна съдба, макар че, съдейки от доволния израз на лицето на вампира, на него не му тежеше особено принудителния престой в Коридора на съдбата. Или все пак не беше принудително?

— Времето тук тече малко по-различно — отвърна той уклончиво. — Мисля, че около сто години.

Сто години?!

— Напълно сам? — изненадах се аз.

— Защо, понякога срещам пътешественици, блуждаещи по Коридора на съдбата. И им помагам да се измъкнат от тук, доколкото е възможно.

Аз замръзнах, не можейки да повярвам на късмета си.

— И можеш да ми помогнеш?

— Разбира се, това не е толкова трудно.

„Чудесно! — зарадвах се аз, но веднага заподозрях нещо нередно. — Щом знае как да се измъкне оттук, защо сто години обикаля по Коридора на съдбата?“ И изобщо, подозрителен ми се виждаше този вампир… толкова навреме се появи, в последния момент, с въже в ръка и ме спаси. Освен това, въпреки че ми помогна, не можех да се отърся от чувството, че лъже.

— И как работи това чудо — Коридорът на съдбата? Ти сигурно си схванал принципа, след като можеш да ми помогнеш да се измъкна от тук?

Вампирът се усмихна:

— Разбира се, много добре познавам това място. Но не съм сигурен, че сега е подходящото време за лекции. Колкото по-дълго си тук, толкова по-трудно ще бъде да си тръгнеш обратно.

Хм, може би затова не беше в състояние да се отиде сам? Прекалено много време е прекарал в Коридора на съдбата?

— Тогава съм готов!

— Отпусни се — заповяда вампирът. — Ще трябва да коригирам малко твоята енергия, за да може Коридорът да те приеме за част от себе си. Така че се опитай леко да медитираш и си представи, че си напълно открит. Ами, като…

— Знам — прекъснах го аз. — Между другото, аз уча първа година в Академията на Занаята…

И едва тогава си помислих, че едва ли знае какво е това. Може би вампирът не знае дори от кой свят съм, нали зад всяка врата на Коридора се крият толкова много светове…

— Е, щом си първи курс, тогава всичко е ясно — усмихна се Влад. — Да започваме.

Отначало наистина усетих, че той променя моята енергия, а след това… трудно е да се опише това, което почувствах. Буквално той нахлу в някакви вътрешни процеси. Бях сигурен, че доскоро изобщо нямаше да разбера какво прави, но сега… след използването на Фонтана на съдбата… усетих нещо. Сякаш вампирът се опитваше да промени съдбата ми по свой си начин. Доста глупаво, особено като си помисля, че аз съм Човек на съдбата и би трябвало аз да правя това с другите. Изглежда, че съществуваха и Вампири на съдбата и аз бях попаднал на един от тях. Всъщност това си беше съвсем логично, не случайно се намирах в Коридора на съдбата.

Влад искаше незабелязано да прекрои съдбата ми, само дето по непонятни причини аз можех не само да почувствам вмешателството, но и да го променя. Оставяйки вампира с убеждението, че операцията е направена успешно, аз запазих съдбата си непокътната. Все пак моят живот исках аз да си го управлявам. Трудно ми е да опиша какво почувствах, когато направих съответните действия. За разлика от техничния и затворен в рамките на формули и правила Занаят, съдбата беше неосезаема и необяснима, като полъх на вятъра или докосване на разума от емоции…

Струваше ми немалко усилия да запазя спокойствие и доброжелателност след това, което вампирът се опита да ми направи.

— Между другото, знаеш ли, че се превръщаш в нисш вампир? — попита Влад. — Твоята енергия сега е в начален стадий на промяна. Изглежда някой много грамотно е поставил блокировка на енергията и е забавил процеса на трансформация. Вероятно това е някой велик представител на нашия род. Но ако не убиеш вампира, който те е обърнал, то…

— Знам — малко рязко казах аз. — Смятам да реша проблема в най-близко бъдеще. Разбира се, ако изляза от тук.

— Е, вече всичко е наред — увери ме вампирът. — Промених малко енергията ти. Сега имаш администраторски права в Коридора и той ще те слуша. Обърни се към табелата както обикновено.

„Изглежда сега е ключовият момент — помислих си напрегнато. — Ако ме лъже и е започнал всичко това, само за да влезе в съдбата ми, тогава нищо няма да се случи. Ако промените, които ми направи, са наистина свързани с Коридора, тогава табелата ще ми отвори изхода.“

— Искам да изляза от тук!

Чувствах се малко глупаво, обръщайки се към нищото, макар че това вече се превръщаше в нещо обичайно.

Табелата се появи почти веднага.

„Искаш да излезеш?“

— Да! Да изляза! В Академията, моля те, закъдето първоначално бях тръгнал!

До този момент табелата безочливо беше игнорирала всички мои искания, оставаше да се надявам, че сега нещо наистина се е променило.

„Добре дошъл“ — примигна табелата и под нея се появи не обичайната врата, а площадка с телепорти.

— Май е истина — искрено се изненадах аз.

Може би наистина ще ме телепортира в Академията, а не в поредния смъртоносен капан. При условие, че вампирът иска и може да ме освободи оттук. Защо ли ми се струваше, че Влад изобщо не е затворник, а работи на това място.

— Казах ти — усмихна се Влад. — Тръгвай. Следващият път, когато попаднеш тук, веднага заповядай на табелата да те доведе при мен, така ще е много по-лесно.

Защо ми отстъпва? Както и този Коридор на съдбата. Аз нямах никакво желание да попадам тук…

— Добре — свих рамене. — Ако пак попадна тук, веднага ще дойда при теб…

— Повярвай ми, сте сигурност ще се върнеш тук — усмихна се вампирът. — Това място не пуска толкова лесно.

Все повече и повече се засилваше усещането, че вампирът си играе с мен. Всъщност при общуването си с тези самодоволни гадини винаги съм се чувствал не особено уютно. Дори относително приятелски настроения Велхеор често ме е карал да ми треперят коленете, а след сблъсъка със Съществото това не беше толкова лесно да се направи. Във всеки случай, този Влад явно знаеше повече, отколкото казваше, и имаше някакви видения за мен.

— Чао — кимнах аз. — И благодаря за помощта.

После прекрачих в телепорта…

* * *

… и почти веднага блъснах носа си в нещо твърдо. Както се изясни миг по-късно, това се оказа тила на Чез.

— Хей! — извика изненадано той. — Влезе първи, а излизаш последен, как стана така?

— Ами… — самият аз бях повече от изненадан. — Откъде да знам?

Леле, а аз си мислех, че всичко това е поредния сън. Или нещо подобно на сън, все пак за мен продължи поне час, докато за външния свят бях отсъствал не повече от няколко секунди.

— Хей, откъде се е взела тази смрад по тебе? — подозрително подуши Чез.

Да, със сигурност не е било сън — всичките ми дрехи воняха на опърлено месо.

— Така ти се струва — свих рамене аз, направих крачка и се сгърчих от болка.

Повдигнах ливреята си и на единия крак открих огромна синина във формата на човешка ръка. Изглежда това пътуване по Коридора на съдбата се беше оказало много по-реалистично, отколкото предишните. Добре, че отсъствах едва няколко мига и в крайна сметка излязох от телепорта само секунди по-късно, отколкото трябваше. Не беше толкова зле…

— Кхм… — тактично се изкашля момичето, отговарящо за телепортите — вече познатата ни блондинка в синя ливрея на отличник.

О, а аз изобщо не я бях забелязал, при всички тези преживявания.

— Привет — поздравих смутено.

— Здравейте — кимна тя в отговор. — Как е в Крайдол?

— Както обикновено — сви рамене Чез. — Ходещи мъртъвци, пълчища кръвожадни плъхове, вампири, друиди…

Момичето се изкикоти, приемайки за шега прекалено откровеното признание на бъбривия ми приятел.

— Ами да докладваме на Шинс и бегом в града? — обърна се към мен Чез.

Впрочем, колкото до носталгията, аз изоставах — моят риж приятел вече подскачаше от нетърпение. Той очевидно тъгуваше за семейството си… Въпреки че основната причина за неговата нервност беше, разбира се, Натали Митис. Не случайно загуби толкова време в търсене на подходящ подарък.

— Да отиваме — въздъхнах аз.

За разлика от моя приятел, аз изобщо не исках да се срещам с роднините си. Нямах представа как да се държа с леля си, знаейки какво е направила с мен и в какво е искала да ме превърне. В края на краищата тя е използвала хипноза, за да блокира моите способности към Занаята и постоянно е промивала мозъка ми, подготвяйки ме за Император. Още повече разваляше настроението ми фактът, че трябваше да докладвам не само пред Шинс, но и пред началника на Службата за сигурност на Академията. Дори възможните неприятности, свързани със загубата на справочника със заклинания, ме притесняваха много по-малко, отколкото предстоящата среща с Майстор Ревел. Интуицията ми подсказваше, че при разговора могат да бъдат засегнати много въпроси, за които бих предпочел да мълча. Например, че използвам забранена магия…

По пътя към етажа на Майсторите ние с известно огорчение осъзнахме, че животът в Академията изобщо не се е променил — учениците деловито сновяха между телепортите и весело бърбореха. За тях това бяха само няколко скучни седмици нормално учене, а за същото време аз се чувствах като пораснал с десетина години. Практиката в Крайдол беше толкова наситена, че сякаш забави хода на времето не по-лошо от магическото поле в Академията. Мисля, че и Чез чувстваше нещо подобно…

Стигайки до кабинета на Шинс, ние се спряхме на прага, спогледахме се и почукахме на вратата.

— Хайде влизайте — чу се от кабинета дрезгавия глас на Шинс. — Сякаш не знаете, че ви виждам много добре.

Вратата се отвори, преди да успея да я бутна с ръка.

— Заповядайте, седнете — седящият зад масата Шинс просто грееше от гостоприемство. — Чух за вашите подвизи по време на практиката.

Ние с Чез светнахме в самодоволни усмивки и за момент заприличахме на офицер Девлин.

— Да, това беше не лека практика — взех аз думата. — Може би искате да знаете повече за това, с което се наложи да се сблъскаме?

Ако Ромиус игнорира подробностите за нашите нещастия, то декана на факултета със сигурност трябва да се интересува от всеки детайл.

— Глупости — махна с ръка Майсторът, с което шашна двама ни с Чез. — Това го запазете за Майстор Ревел. Мен ме интересува какви заклинания от справочника успяхте да научите и как приложихте това, което знаете.

„И изобщо не иска да знае как сме победили Съществото? — помислих обидено. — Всъщност от Шинс може да се очаква нещо подобно, нали е декан на факултета и основното, което го интересува, са успехите ни в изучаването на Занаята.“

— Ние използвахме базовото заклинание за некромантия — започна да изброява Чез. — Това, което позволява да се видят последните мигове от живота. Между другото, най-добре се получаваше при Алиса.

— Това трябваше да се очаква — кимна Майсторът. — Продължавай.

— Заклинание за търсене на изгубени вещи, Завесата на мълчанието, Гръмовен глас…

— Усъвършенствани Въздушни щитове с филтрация на въздуха и следващи контурите на тялото…

— Мрежови търсещи заклинания тип „майка“ — с търсещи „червейчета“…

— Комбинация от Универсална стена и Огнена топка. В случай на унищожаване на стената цялата енергия се трансформира в Огнено кълбо… О, вярно, че понякога се получава нещо като огнена вихрушка — спомних си аз. — Така и не намерих време да проуча защо се получава така. Затова пък Въздушните копия от унищожен Въздушен щит излитаха много добре.

— Между другото, Чез успя да създаде сняг, така и не разбрах какво искаше да направи всъщност…

— Всъщност трябваше да замразя краката на вампирите, така че да не могат да се движат — сведе поглед Чез. — Просто не се получи…

— Невил пък използва антиалкохолно заклинание, само че не много удачно…

Ние доста подробно описахме на Шинс всички наши заклинания, получавайки множество приятни и не толкова приятни коментари в стил:

— Нищо чудно, че неправилно си преобразувал енергията на Въздушния щит и си получил Огнено торнадо. Станало е наслагване на въздушната стихия към огнената, което, между другото, е много по-добре от обикновено Огнено кълбо. Разбира се, ако е направено умишлено, а не случайно… Като цяло вашите успехи в обединяването на няколко заклинания в едно са много похвални, но не го правете по време на битка.

Разбира се, ако имах избор, точно така бих направил. Но когато пред очите ти се разиграва битка между Майстори, налага се да импровизираш, за да повлияеш на крайния изход.

Чез инстинктивно докосна шията си:

— Да, в боя не трябва да се използват неизвестни заклинания. Напълно съм съгласен…

Изглежда, че не можеше да забрави малкият ми гаф на състезанието, когато повредих гласа му.

— Вече сто пъти се извиних — намръщих се аз.

— Да, разбира се, разбира се — махна с ръка Чез.

— Така, чувствам, че не сте в състояние да продължите разговора — подхвърли Шинс. — Вървете да почивате. Елате утре, преди да тръгнете за Крайдол, да обсъдим още някои неща.

Въздъхнах уморено.

— Трябва да отидем още при Майстор Ромиус и при Майстор Ревел.

— Ромиус не е в Академията, той замина преди няколко дни по някакви важни дела. — Шинс се замисли за няколко секунди. — А Майстор Ревел сега не е готов да те приеме. Той нареди срещата да е за утре сутринта.

Не знам откъде беше разбрал за всичко това, но аз почувствах облекчение. От друга страна, ако забравя за умората, много исках да поговоря с чичо си и неговото отсъствие от Академията беше за мен една неприятна изненада.

— А кога ще се върне Ромиус? — попитах озадачен.

— Нямам представа — отговори Шинс. — Може да попиташ утре Майстор Ревел, това си е тяхна работа. Сега вървете да почивате. Доколкото разбрах, имали сте тежки дни там, в Крайдол…

— Да — с готовност започна Чез. — Днес например…

— Нищо не искам да знам — прекъсна го Шинс. — Това ще го обсъждате утре с Майстор Ревел — той погледна изразително към вратата. — Всичко добро, момчета.

Напуснахме кабинета на декана на Огнения факултет леко смутени — твърде изненадваща беше реакцията му към всички наши опити да разкажем за събитията, ставащи в Крайдол. Сякаш той се страхуваше от нещо.

— Забеляза ли, че Шинс нарича чичо ти само Ромиус, а началника на Службата за сигурност — единствено Майстор Ревел? — попита Чез, докато слизахме надолу.

И още как. Бях забелязал особеното отношение на всички Майстори към Майстор Ревел още на Общото събрание. Или много се страхуваха от него, или много го уважаваха. Макар че едното не беше много далеч от другото. Може би точно затова чичо ми обеща, че Майстор Ревел ще реши всичките ми проблеми, ако реши, че мога да му бъда полезен — шефът на Службата за сигурност имаше значителна власт в Академията.

— Аха. Ти явно не си говорил с него — зловещ тип е.

— Е, виждал съм го няколко пъти — сви рамене Чез. — Плешив такъв, добродушен.

— Добродушен?! От мазния му глас мравки те полазват!

— Преувеличаваш — Чез ме изпревари на изхода и изскочи в двора на Академията. — Ха! Помниш ли как минавахме тук изпитанието?

Слънцето вече залязваше, лъчите му не ми създаваха почти никакъв дискомфорт, така че можех да се отпусна за малко и да не слагам качулка на главата си.

— Ами да…

За миг се върнах назад във времето, спомняйки си как за пръв път прекрачих през огромната блестяща порта. Как над площада отекна безизразния глас на автомага и започна изпитанието. Аз знаех, че не мога да стана Майстор, тъй като още от най-ранна детска възраст способността ми към магията беше значително под средностатистическата, но нещата се развиха различно. Неочаквано се пробудиха силите ми, запечатани, както се оказа по-късно, от леля Елиза, която не искаше да имам подобно бъдеще.

— А нападението над Академията? Как се бихме с хипнотизирани ученици?

Схватката беше толкова хаотична и кратка, че с труд си спомнях подробностите. Но пък отлично си спомнях как веднага след тази битка научих, че леля ми е запечатала моите способности с помощта на силна хипноза.

Стъпвайки на площад Седемте фонтана, аз изведнъж си спомних, че забравих да заредя амулета, предпазващ от безликите — нощни същества, създадени, за да се гарантира безопасността на столицата след залез слънце. Именно заради безликите нито един вампир не рискуваше да ловува в Лита, защото сенките първоначално са били създадени само за лов на любители на човешка кръв. Впрочем, безликите бяха не по-малко опасни и за хората.

— Трябва да отскоча до магазина да заредя амулета.

— На теб пък защо ти е? — учуди се Чез и тъжно добави: — Още утре се връщаме в Крайдол. Едва ли планираш нощна разходка довечера.

Свих рамене:

— Така ми е по-спокойно. Още от дете се страхувам от тези същества… — и сам си опонирах: — Въпреки че сега, какво? Със сигурност ще се защитя от тях! Едва ли безликите ще могат да пробият Универсалния ми щит.

Покрай нас минаха група млади момичета, хвърляйки ни игриви погледи. Изглежда ученическите ливреи въздействаха на противоположния пол по-добре от любовно заклинание.

— Може и да могат — за голяма моя изненада Чез дори не погледна към момичетата. — Мисля, че бихме могли да им дадем добър урок, дракон да ги вземе, така че повече да не ни се пречкат в краката.

— Едва ли — не се съгласих аз. — Ако безликите можеха толкова лесно да бъдат унищожени, Майсторите отдавна биха разчистили града от тази гадост. От това, което съм чувал, безликите са създадени с помощта на древно, отдавна забравено заклинание, и в наше време причиняват повече неудобства, отколкото ползи.

— Ама че си глупчо — засмя се Чез. — Не знаеш нищо за икономиката. Веднага се вижда, че произлизаш от Висок дом. Вас ви учат само как да харчите пари, не и как да ги печелите.

— Защо? — обидих се аз. — Какво общо има тук икономиката?

— Знаеш ли колко пари получава Академията и градската хазна от продажбата на защитни амулети? — Чез вдигна показалец. — Така! И аз не знам, но са наистина много. Затова им е неизгодно да почистят града от безликите — те имат много осезаем принос към бюджета на Златния град.

— Има логика в това — признах аз. — Но докато печелят, застрашават живота на жителите на столицата…

— Кога за последен път си чул, че безликите са убили жител на Лита?

— Не си спомням — отговорих честно аз. — Последно май имаше слухове за млад аристократ, който забравил да зареди амулета си. Сутринта намерили оглозгания му скелет в градския парк…

— Едва ли е бил аристократ, в противен случай нещата нямаше да спрат до слухове — целият град щеше да писне. А и въобще не е сигурно, че изобщо е имало убийство…

Без да се уговаряме, ние спряхме пред играещите под лъчите на слънцето водни статуи.

— Красота — въздъхна Чез, слагайки „пелената“ на очите си. — Има нещо познато в сплитанията, но не мога да схвана нищо. Веднага си личи, че е правено от добър Майстор.

Оставаше ми само мълчаливо да пухтя и за пореден път да проклинам сеонеца, който ми открадна не само дневника на лудия магьосник и справочника със заклинания, но и моята „пелена“. Артефактът, с помощта на който можеха да се виждат сплитанията на чуждите заклинания, се оказа не само изненадващо скъпо удоволствие, но и сложен за направа. Затова така и не успях да получа друг такъв, с който да заменя откраднатия, а да призная на приятелите си, че съм загубил толкова ценен артефакт, изобщо не ми се искаше. Макар че ако помоля леля за пари, вероятно бих могъл тихомълком да поръчам при техномаговете в Крайдол още една „пелена“…

— Е, какво, ще си ходим ли по домовете? — попитах Чез, опитвайки се да скрия песимизма в гласа си.

Да се срещам с леля си не ми се искаше много, особено пък, за да искам пари. Макар че по принцип бих могъл и сам да изтегля от банката, все пак основният капитал на нашето семейство беше в банкова сметка, открита от родителите ми на мое име. Но открай време леля ми се занимаваше с всички финансови въпроси, като изобщо не ме допускаше до тези дела. Чез беше прав — никога не съм си падал по икономиката.

— Ами да! — Чез пое дълбоко чистия въздух на столицата и се засмя. — Ще отскоча до вкъщи, ще взема душ… и хуквам да търся Натали. Хайде след час да се срещнем някъде да обядваме.

— В „Обелиск“-а? — предложих аз едно старо заведение, разположено в непосредствена близост до дома ми.

Нямах намерение да стоя до късно, сутринта ми предстоеше дълъг разговор с Майстор Ревел. А за краткото време на нашето познанство със сигурност разбрах едно — по-добре не закъснявай за среща с плешивия Майстор. За разлика от Ромиус, приличащ на добър брадат чичко, какъвто всъщност си и беше, Майстор Ревел истински ме плашеше, и съдейки по поведението на Шинс, не само мен. Дори Ромиус ме предупреждаваше, че с плешивия Майстор трябва да си държа очите отворени.

— Ще се видим там! — подхвърли в движение Чез и хукна в посока търговския квартал.

Къщата ми беше на друга улица, така че имах още малко време да се подготвя психически за срещата с леля. Все пак за леля бяха минали само няколко седмици, а за мен — няколко месеца, защото в Академията времето течеше по малко по-различен начин, отколкото във външния свят. В паметта й сигурно още бяха пресни спомените от банкета в чест на постъпването ми в Академията, а аз вече отвикнах от нейните нравоучения и постоянни критики.

Приближавайки входната врата, аз с усилие потиснах желанието да обиколя около къщата и по стар навик да вляза в стаята си през отворения прозорец, за да избегна среща с леля Елиза. За съжаление, дори ако по щастлива случайност прозорецът се окажеше отворен, срещата с леля нямаше как да избягна. Така че…

Натиснах звънеца, за да известя за пристигането си, и отворих вратата. Разбира се, охранителното заклинание прие ключа и ме пусна… за да застана лице в лице с леля Елиза.

— Закари — доста хладно каза тя. — Връщаш се от практиката?

— Кхм — леко се стреснах от такава информираност. Разбира се, властолюбивата ми леля имаше достатъчно източници във всички сфери, в това число и магическите, но не предполагах, че ще започне да се интересува от мен. Всъщност смятах, че леля Елиза вече ме е зачеркнала от списъка с роднините си, ако не и от списъка на живите. — Да, за малко. Трябва да свърша някои неща в Академията…

— В Академията…

Леля сви устни в тънка рязка, с което показваше крайното си недоволство. Неволно се намръщих — вече бях успял да отвикна от това изражение на леля Елиза. Всъщност тя можеше да бъде много дружелюбна, весела и дори добра, ако беше необходимо за постигане на определена цел. При нея целите винаги бяха на първо място.

— Да, в Академията — колкото може по-спокойно казах аз. — Между другото, моето обучение върви много добре — не можах да се удържа да се пошегувам: — Можеш да се гордееш с мен.

— Сега можеше да бъдеш в тройката на претендентите за трона на Империята — недоволно каза леля. — Тогава щях да имам повод за гордост.

Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да потисна внезапната вълна от раздразнение:

— Направих своя избор.

Леля се намръщи:

— Твоите родители не биха го одобрили.

Не можах да сдържа нервния си смях:

— Моите кои?! Виждал съм ги само два пъти в живота си. Не съм сигурен, че въобще помнят за съществуването ми.

Тук тя прекрачи границата. Мама и татко са идвали в Лита едва няколко пъти, предпочитайки живот по островите на далечен архипелаг пред общуването със сина си. За последен път се появиха в Лита преди около пет години, само за няколко дни, и честно казано, изобщо не бях сигурен, че сега са живи. Морето крие много опасности, а и островът не може да се нарече приветливо място…

— Не смей да говориш така!

— Ще говоря каквото си искам! — окончателно се ядосах аз. — Никога не съм имал родители!

Близначките надникнаха от стаята си, привлечени от нашите викове, но бързо се скриха обратно, знаейки много добре, че в такива моменти е по-добре да не попадаш пред погледа на леля.

— Затова пък имаш любяща леля, която ти мисли само доброто — студено отвърна тя.

Не можех да спра, трупаните с години чувства се изляха от мен:

— На мен ли? А аз имам чувството, че вие мислите единствено за себе си и своите деца.

Леля се намръщи:

— Винаги съм се отнасяла добре с теб, не е ли така?

— О, да, добре — усмихнах се горчиво. — Както се отнася селянина с коня, който трябва ежедневно да оре нивите. Защо не се интересувате от моите желания, а само от вашите?

— Ти си твърде млад, за да разбираш от какво наистина имаш нужда.

— О, да — станах от креслото и се отдалечих от прозореца, до който се чувствах малко неуютно. — Точно затова наехте хипнотизатор, който да блокира всички мои способности за управление на енергията. Благодаря за грижите.

— Всъщност твоите способности ги блокира баща ти — язвително каза леля, с което направо ме вцепени. — Корт мразеше всякакви прояви на магията и искаше да те опази от приемане в Академията.

Това се казва изненада! Значи първото нещо, с което родителите ми са участвали в моя живот от момента на раждането ми, се оказва толкова деструктивно, че само като си го помисля, и ми става страшно!

— Но защо?!

Тя сви рамене:

— Мисля, че баща ти имаше доста основателни причини. Пък и защо са ти тези глупави способности към Занаята, когато можеш да станеш Император?

— МОЖЕХ да стана — с удоволствие поправих леля си. — За щастие, постъпването в Академията ме спаси от тази възможност.

Леля ми се изсмя горчиво:

— Глупчо. На какво се радваш?

Стиснах юмруци:

— На свободата!

— Майсторът не може да бъде свободен. Той завинаги остава собственост на Академията.

Това охлади ентусиазма ми. Всъщност, при постъпването ни говореха за нещо подобно! А и методите на преподаване бяха крещящ пример за отношението към учениците като към собственост на Академията. А ако си спомня в какво се превърна Стил…

— Във всеки случай, той е мой избор — колкото се може по-твърдо казах аз и тръгнах по стълбите, водещи към втория етаж, намеквайки, че разговорът е приключи.

— Дано да не съжаляваш за него — чух зад гърба си тъжния глас на леля.

Качих се на втория етаж и със свито сърце отворих вратата на стаята си. Или по-правилно би било да кажа — на бившата си стая?

Крачка през прага — и сякаш преминах от новия си живот в стария. Затворих вратата зад себе си, облегнах се с гръб на нея и бавно се плъзнах на пода.

Ето ме у дома.

Стаята беше точно такава, каквато я оставих преди няколко месеца — небрежно оправено легло, разпръснати в бързината вещи, облегнат в ъгъла синтезатор и няколко музикалки на масата. Колко време съм прекарвал с този инструмент, работейки върху своята музика. Най-скъпият в Империята модел синтезатор беше не просто дървена конструкция, пълна с магически струни и възможност за създаване и запис на невероятни музикални звуци и мелодии. Не, това беше съвършен инструмент, направен от рядък минерал — лек, издръжлив и невероятно красив.

Отидох до синтезатора и прокарах ръка по гладката повърхност на корпуса.

Здравей, стари приятелю. Колко прекрасни мелодии сме записали с теб…

Погледът ми се плъзна по повредената картина на стената.

Тук за първи път видях Алиса. Тя се криеше от роднини и кой знае защо беше избрала моята къща… Предполагам, че това беше пръстът на Съдбата. Самата тя, с главна буква. Тази дама много обичаше да ми поднася неочаквани изненади. Нямаше значение, че запознанството ми с Алиса беше планирано от Келнмиир — в случая самият той беше инструмент на Съдбата… Ох, нещо се разфилософствах.

Проснах се на леглото, разперих ръце, затворих очи и въздъхнах дълбоко.

Ама че гатанка ми поднесе леля. Защо родителите ми са блокирали способностите ми към Занаята? А аз си мислех, че изобщо не се интересуват от живота ми и не възнамеряват да участват в него по какъвто и да е начин. Поне така би възприел тяхното поведение всеки здравомислещ човек — веднага след моето раждане ме оставили на леля и изчезнали в неизвестна посока. Всъщност посоката била единственият известен факт. По думите на леля Елиза родителите ми станали посланици на Империята на островите в Шарено море и не можели да напуснат резиденцията поради огромният обем работа. Не знам така ли е наистина, но отдавна се бях примирил с отсъствието на мама и татко от живота ми, а сега… за първи път в живота си исках да се срещна с тях и да им задам няколко въпроса. Само дето това не изглеждаше вероятно в близко бъдеще, а и в по-далечно — също. Освен да попитам леля на кой точно остров живеят родителите ми и да хукна натам, зарязвайки практиката? Идиотска идея. А дали изобщо ще искат да ме видят? Пълни глупости…

Сънят дойде на талази, разпръсквайки постепенно всички мисли, освен последната: „И все пак ми се иска да знам… защо?“

Потънах в сладка дрямка за почти час. А когато се събудих, всякакви мисли за родители се бяха изпарили заедно с умората, сякаш бях спах цяло денонощие. Взех набързо душ и побързах към „Обелиск“. За щастие успях да се измъкна, без да срещна леля. Вече на улицата, аз с всички сили се затичах към любимия ни ресторант. До постъпването ни в Академията ние с Чез често прекарвахме тук свободното си време, защото заведението беше точно срещу любимата ни Школа по изкуствата. Разбира се, „Обелиск“ изобщо не можеше да се сравнява със „Златният полумесец“, но като цяло готвеха доста добре.

Влюбената двойка заемаше малка масичка в ъгъла на помещението и си гукаше сладко, хванати за ръце. Неволно се почувствах като истинска свиня, нарушавайки тяхната идилия с появяването си. Но какво да се прави — трябва да се яде, а в къщи с леля и залък нямаше да мога да преглътна. В компания беше някак си по-приятно. Хапвам набързо и бегом към къщи да поспя малко преди срещата с Майстор Ревел. О, да, ще трябва и психически да се подготвя да поискам джобни пари от леля.

— Привет — поздравих Натали.

На шията й висеше подаръка на Чез — екзотичен амулет, изработен от техномаговете в Крайдол по индивидуална заявка. Не знам какви заклинания са вложили вътре, но със сигурност ще е нещо много полезно. За толкова пари…

— Точно за теб си говорихме — ухили се Чез. — Сядай, вече поръчах вечеря за трима. Нещо ми подсказваше, че няма да се задържиш дълго в къщи.

А аз направо си го знаех. Добре, че изобщо успях да поговоря откровено с леля. Така си изяснихме всичко, че и отгоре.

Издърпах един стол и седнах до Чез.

— Само без никакво месо — изведнъж си спомних аз.

След като с цел да забави процеса на превръщането ми в нисш вампир Велхеор извърши някакъв ритуал над мен, той състави цял списък с неща, които не трябваше да правя. В това число влизаше и в никакъв случай да не ям месни продукти. Впрочем, това не беше проблем — Академията вече беше успяла да ни приучи към зеленчуците и плодовете.

— Защо? — попита Натали.

— Как да ти кажа… — казах бавно, търсейки подходящо обяснение. — В Академията е забранено да се яде месо, защото влияе много лошо на магическите способности.

— Но Чез си поръча пържола — замига насреща ми Натали.

Чез се усмихна самодоволно:

— С моите способности нищо няма да се случи. Знаеш колко са силни при мен…

Да, определено бях излишен тук.

Входната врата се отвори и в заведението влязоха трима ученици от Академията, облечени в ученически ливреи с бели качулки. От местата ни ясно се виждаше кои точно представители на Водния факултет бяха решили да хвърлят едно око на любимото ни заведение.

— О, не — възкликна Натали и се дръпна зад колоната пред нас. — Как са ме открили. Не може ли да ни направите невидими?

Хм, може би иска веднага да се телепортираме в „Златният полумесец“, за да избегнем неприятностите? И защо всеки път, когато настъпи идилия, мир и спокойствие, веднага се случва поредната гадост? В този случай гадостите бяха три — Ленс, Ейнджъл и Стори. Да не би специално да ни търсеха из целия град?

— Това пък защо? — наежи се Чез. — Да се крием от някакви си „водни“? Глупости.

Не особено дебелата колона не можеше да ни скрие от внимателните погледи на учениците от Академията.

— Я виж ти, кой се е върнал от село — ухили се Ейнджъл Митис.

Тримата веднага пристъпиха към нашата маса.

— По-добре си намерете някое друго заведение — колкото се може по-меко казах аз. — Ние си почиваме. И точно сега нямаме нужда от компанията на парвенюта, които се крият зад високото положение на своите родители.

Чез се опули в мен с отворена уста. Явно не очакваше такова агресивно поведение. Честно казано, и аз не разбрах кое ме подтикна да го кажа. Разбира се, с думите си много точно изразих отношението ни към появата на „водните“, но с тона и рязкостта си явно прекалих.

— Натали, какво правиш тук? — Ланс най-накрая забеляза притаеното зад колоната момиче.

— Не е твоя работа — сопна се тя.

Тук се включи и Чез:

— Господа, ако нямате нищо против, ние ще продължим вечерята си. Както виждате, заведението е пълно със свободни маси…

— На нас ни харесва тази — Ейнджъл седна на съседната маса. — Сядайте, момчета.

Тримата се настаниха до нас и започнаха на висок глас да обсъждат невежеството и лошата миризма на селяните.

— Струва ли ми се или наистина нещо тук смърди?

— Да, миризма на канализация… или може би тор?

Натали хвана ръката на Чез:

— Може ли да си тръгваме вече?

— Просто не им обръщай внимание — не отстъпи приятелят ми.

— В последно време брат ми се държи отвратително — виновно каза Натали. — Особено след като Лиз го заряза…

— Зарязала го е? — полюбопитствах аз.

Не че особено ме вълнуваше личния живот на бившата ми приятелка, но това си беше наистина изненада.

— О, ти още не знаеш — изкиска се Натали. — Лиз скъса с Ейнджъл.

— Защо? — бях изненадан.

— След смъртта на Императора започна цялата тази суматоха за намиране на престолонаследник и се оказа, че ти си един от най-вероятните кандидати.

О, а аз дори забравих да мисля за всички тези глупости.

— Мисля, че тези, които наистина се интересуват, и без това много добре знаят целия списък с наследниците — казах аз.

Типичен пример беше моята предприемчива леля.

— Може би — не тръгна да спори Натали. — Но Лиз не е знаела. И когато разбрала, че е разменила Император за обикновен Майстор… ъ-ъ, направо полудя.

— Майстор не може да стане Император — напомних аз.

— Теоретично Лиз можеше да те разубеди да не постъпваш в Академията — ехидно отбеляза Чез. — Имаше време, когато беше луд по нея.

Не помнех такова. Разбира се, навремето ми харесваше, но колко време беше минало оттогава? Сякаш цяла вечност.

— В крайна сметка Лиз толкова се вбеси заради пропуснатата възможност, че веднага скъса с Ейнджъл, наричайки го посредствен бездарник.

Разбира се, Натали говореше достатъчно високо, за да може от съседната маса да чуят всяка дума.

— Млъкни! — извика Ейнджъл, изблъска стола и скочи на крака. — Ах ти, малка…

Чез на мига се оказа до Ейнджъл и го сграбчи за реверите:

— Внимавай какво говориш!

— Махни си ръцете от мен!

— Нямам такова намерение!

Ленс и Стори също скочиха на крака и се втурнаха към Чез, но аз им преградих пътя. Точно преди да се случи това, което трябваше да се случи, към нас притича сервитьорът:

— Без бой! Моля ви, не в нашето заведение!

— Да излезем? — предложи Чез и отблъсна Ейнджъл от себе си. — Да поговорим на улицата.

— Да вървим!

Ейнджъл пооправи дрехата си и първи тръгна към изхода.

— Момчета, спрете! — опита да се намеси Натали, но никой не й обърна внимание.

„Идиоти — раздразнено си мислех аз, докато излизах на улицата заедно с «водните» и Чез — Живуркаха си тук, докато ние рискувахме живота си и участвахме в истински битки. Нищо, сега ще им покажа какво научих по време на практиката…“

— Хей! — Стори сложи ръка на рамото на Ейнджъл. — На нас ни е строго забранено да организираме дуели!

— Не ме интересува!

Чез ми намигна.

— Ей, неудачници — обърна се той към „водните“. — Можем да създадем Индивидуален купол, който да ни скрие от очите на минувачите с помощта на изкривяване на пространството.

Разбира се, Чез, Невил и аз съвсем наскоро обсъждахме възможността за създаване на купол на невидимостта. В тази връзка в справочника намерихме два възможни варианта — изкривяване на светлината и създаване на изображения по повърхността на купола, които да са максимално близки до окръжаващата среда. При изкривяване на светлината куполът се превръщаше в светеща със всички цветове на дъгата повърхност, а създадените изображения… Определено никой от нас нямаше талант на художник.

Очевидно Чез беше решил да поуплаши малко „водните“. Трябва да призная, че се получи — момчетата наистина изглеждаха доста разтревожени. За съжаление, тяхното настроение щеше да се подобри веднага след като се опозорим и не успеем да създадем нищо работещо. По-точно не ние, а аз…

Свихме зад ъгъла на сградата, така че да не привличаме излишно внимание.

— Предлагам бой двама срещу двама — Ейнджъл се престори, че не е чул думите за невидимия Индивидуален купол. — Аз и Ленс срещу вас двамата, за да бъде всичко честно.

— Ако искаш боят да е честен, тогава по-добре се бийте и тримата — самодоволно се усмихна Чез.

Докато те си разменяха остроумия, аз методично наплитах Индивидуалния купол, използвайки нашите разработки за невидимост. Всъщност ние никога не бяхме тествали това заклинание, измислено на едно от теоретичните занятия.

Огледах се наоколо, за да се уверя, че няма нежелани зрители, и заявих на всички, че съм готов да създам купола.

Стори и Натали отстъпиха няколко крачки, за да ни дадат повече пространство. Съсредоточих се и създадох Индивидуален купол, използвайки измислените от Чез сплитания на въздуха за пречупване на светлината. За съжаление не можех да проверя доколко сме невидими, така че ми оставаше да се надявам, че никой от нас не е сгрешил в изчисленията.

И така, накрая се оказахме стоящи един срещу друг под напълно прозрачен купол. Тоест на теория ние виждахме всичко, което се случва извън купола, а отвън не можеха да ни видят. Което, в крайна сметка, си беше плюс — не биваше Натали да гледа как ние с Чез бием брат й.

— Готови ли сте да си го получите? — с тънка усмивка попита Чез, подхвърляйки Огнена топка в ръцете си.

— Майната ти! — ядно отвърна Ейнджъл и веднага метна няколко Ледени копия към моя приятел.

Чез се прикри с Въздушен щит, остави настрана малката Огнена топка и създаде няколко Огнени птици, които се отправиха към Ейнджъл по криволичещи траектории.

Междувременно Ленс ме атакува с множество странни конструкции, отдалече напомнящи на снежни топки. Отдавна бях се погрижил за Универсална стена с отблъскване на енергията във вид на Въздушни копия, затова спокойно продължих да наблюдавам Чез. По-конкретно, за действията на изоставената настрани малка Огнена топка. Тя се претърколи настрани и изведнъж бързо се зари в земята…

Моята Универсална стена реагира, като изстреля по Ленс няколко десетки копия. Той охотно ги посрещна с щита си, но някои от острите образувания все пак стигнаха до него и го нараниха. Изглежда просто защитата му не издържа на обединената енергия от разрушената ми Универсална стена и неговото заклинание.

В същото време Чез и Ейнджъл продължаваха да си разменят заклинания. Това продължи до момента, когато за себе си напомни зарилата се в земята Огнена топка. В самия разгар на боя тя изскочи от земята и удари Ейнджъл… малко под гърба.

Ейнджъл подскочи, хвана с две ръце пострадалата част от тялото си и започна да подскача наляво-надясно, виейки от болка. Изглежда вече не му беше до двубоя.

Не оставих приятеля си да чака и използвах няколко Въздушни юмрука, за да смажа набързо Ленс, без да го убия.

— Слабаци — констатира Чез, приближавайки се към мен. — Отпуснали са се тук в столицата. Махай купола, нека отива да се лекува, че знае ли човек…

Махнах Индивидуалния купол и замръзнах от изненада. Около нас се беше събрала огромна тълпа, пред която стоеше кордон на стражи. Кога успя да се събере толкова много народ?

— Е… — сръга ме с лакът в ребрата Чез. — Сигурен ли си, че не си объркал нещо с купола? Например да си проектирал изображение не на външната повърхност, а на вътрешната?

— Всички да останат по местата си! — извика един от стражите. — Вие сте арестувани за неразрешено използване на бойни магии!

Обкръжилите ни стражи държаха в ръцете си не обичайните мечове, а малки златни жезли, и аз без „пелена“ усетих заплахата, която се излъчваше от тях.

— Предлагам да се предадем — прошепна Чез.

— Съгласен — отговорих аз и демонстративно вдигнах ръце над главата си. — Предаваме се!

Интуитивно се досещах, че стражите трябва да имат някакви варианти за противодействие на магията. Освен това бях чул, че градската стража е оборудвана с множество бойни артефакти, позволяващи им да се справят практически с всеки противник. Привлеклите вниманието ми жезли бяха от тази категория. Остана само да се чудя, че и Чез стигна до тази проста мисъл.

Преди да успеем да кажем каквото и да е, извиха ръцете ни зад гърба и стегнаха китките с нещо стоманено. Въпреки пищенето на Ейнджъл по повод смъртоносната му рана, с него и Ленс направиха същото.

Уплашената Натали изтича до стража, водещ Чез, и нервно попита:

— Къде ги водите?

— В затвора. След това ще ги предадем на Академията, те се занимават със своите.

В затвора?! Едва не се препънах от изненада. Просто страхотно… Ето това е — триумфално завръщане у дома след геройска практика.

— Знаете ли кой е чичо ми? — чух зад гърба си гласа на Ейнджъл. — Той всички ви ще вкара в затвора!

— Законът е еднакъв за всички — безизразно отговори стражът. — Така че мълчи и върви.

— А законът не предвижда ли оказване на първа помощ? — плахо попита Ленс. — Все пак приятелят ми наистина пострада…

Нито този, нито следващите опити да умилостиви стражите постигнаха някакъв успех. Ейнджъл трябваше да изтърпи болката, и най-важното, унижението. Осъзнаването на този факт значително повиши градуса на нашето настроение.

— Е, поне ще видим столичния затвор — промърмори под нос Чез. — Дори се чудя как ли може да изглежда.

В това бях съгласен с него, тъй като и представа си нямах къде в нашия роден град се намира затвора. Не ми се беше налагало да бъда там, а и интерес към това сладко местенце никога не съм проявявал. Изненадата за нас дойде от факта, че в сравнение със затвора в Крайдол столичния затвор наистина можеше да се нарече сладък. Кокетна сграда в покрайнините на града, която с нищо не се отличаваше от другите около нея освен с големите си размери. Е, и ореолът на защитните заклинания се виждаше дори и без използване на „пелена“.

Под непрестанните хленчения и заплахи на ранения Ейнджъл, порядъчно скучни за всички, ни вкараха през една почти незабележима врата, после минахме по няколко коридора и накрая ни настаниха в неголеми стаи. Доста уютни, трябва да отбележа. В допълнение към напълно нормалното легло тук имаше изненадващо прилична тоалетна и мивка, за сравнение в затвора на Крайдол имаше само стоманени легла и една малка дупка в пода. Нещо повече — настаниха всеки в отделен апартамент и дори донесоха някаква мижава, но все пак вечеря.

Почуках по стената, за да привлека вниманието на Чез, затворен в съседната килия:

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Ама че ден се получи днес. Сутринта ние вкарвахме в затвора, а вечерта нас ни вкарват.

— За нас както и да е. Представяш ли си каква врява ще се вдигне, когато се разбере, че синът на съветник Митис е попаднал в градския затвор.

Замислих се за известно време, обмисляйки възможното развитие на събитията. По всичко изглеждаше, че ние с Чез ще бъдем изкупителните жертви. Например, ние бяхме подбудителите на боя, а Ейнджъл и Ленс — единствено жертви… Направо не ми се мислеше какво наказание можеха да ни наложат.

Казах на глас своите опасения, но Чез не сподели моя песимизъм.

— Затова пък ги нашляпахме по задниците — самодоволно каза той. — Имам предвид буквално. Както и да е… — той се прозя шумно. — Ще ни се размине. Хайде да спим, леглото е чудесно, не като в затвора в Крайдол. Мисля, че на вампирите там сега им е много по-неудобно, но така и трябва.

— Как можеш да мислиш за сън? — възмутих се аз.

Отговори ми само силно хъркане.

— Бедната Натали — измърморих под нос, яростно намествайки възглавницата. — Да спи при такова хъркане — направо ужас. Дали да не потърся в справочника някакво заклинание против хъркане…

Колкото и да е странно, заспах още преди главата ми да докосне възглавницата.