Алекс Кош
Огненият орден (3)

Действие 0

Тишина.

Тъмнина.

Влага.

Кейтен изпълзя до стената и опипом започна да изследва всеки камък. Още няколко дни и ще знае наизуст всяка пукнатина и неравност. Майсторът и сега лесно можеше да изброи всички по-дълбоки пукнатини. За съжаление недостатъчно дълбоки, за да може да мисли за бягство. Да, това беше най-нормален камък, а не изцяло екраниращия магическата енергия дагор. Ролята на екран изпълняваше най-обикновено защитно заклинание, но от това не му ставаше по-леко.

Мина цяла седмица… Вътрешният часовник на Майстора тиктакаше без проблем, отчитайки с точност до секунда времето, през което беше затворен тук. Каменният затвор му беше станал почти като роден — два човешки ръста на дължина, един на ширина и висок точно една дължина на ръката. Именно заради височината страдаше най-много — цялото тяло го болеше от постоянното принудително лежане.

Той за пореден път запълзя от единия до другия ъгъл на камерата и стисна юмруци в опит да раздвижи кръвта си и да се сгрее. В каменната килия беше доста студено, а не можеше да използва магия, защото помещението беше екранирано с някакво поле. „Разходките“ на четири крака помагаха донякъде, но имаше и влага. Лежейки на студените камъни, Кейтен се простуди още на втория ден. След още няколко дни вече можеше да се похвали с пневмония, а сега… Майсторът стигна до обезпокоителния извод, че са решили да го оставят бавно да изгние в този каменен гроб. Дори чинията с храна, появяваща се веднъж на ден докато спи, не можеше да увеличи кой знае колко шансовете му за оцеляване.

— Дракон да ги вземе тези „Деца на дракона“! — изруга на глас Майсторът.

Колкото и глупаво да звучеше тази фраза, тя доста точно посочваше кой именно беше пленил Кейтен. „Децата на дракона“ — тайното общество от Майстори, създадено в Академията преди няколко години под влияние на научните трудове на един Майстор, посветил се на изучаването на магията на драконите. На прилагането на тази магия беше наложена строга забрана, но периодично някой ученик се опитваше да прилага опасните техники, защото нищо не изкушаваше повече от забраненото. Ако се съди по слуховете, които бяха стигнали до Кейтен, магията на драконите беше свързана със съня. Според легендата, именно сънищата позволяваха на тези приказни същества да обикалят между световете, те бяха тяхната сила и местообитание. Самият Кейтен никога не беше пробвал нищо подобно, но прекрасно знаеше, че сред учениците се говореше за забранената магия и някои наистина умееха да я използват на съвсем елементарно ниво: да надничат в сънищата на другите, да предизвикват кошмари — обичайни детински шеги и нищо повече. „Децата на дракона“ отидоха по-далеч и издигнаха магията на сънищата в култ, вземайки за основа легендата за възникване на Занаята, според която самият цар на драконите е дал на първия Майстор принципите на изграждане на заклинанията. Нищо чудно, че това общество се заинтересува толкова много от фонтана в Прокълнатата къща, само не е ясно как толкова бързо успяха да научат за древния артефакт…

Кейтен легна по гръб, сложи ръце под главата си и затвори очи.

„Интересно, как ли се справят момчетата? Дали са успели да открият убиеца? — той въздъхна. — Сигурно им е тежко без мен, все пак един справочник със заклинания няма да им реши проблемите. Освен това неправилното използване на някои заклинания от справочника може да донесе повече вреда, отколкото полза.“

Преди да заспи, той още веднъж внимателно проучи окръжаващия камерата щит, напълно екраниращ магическото излъчване. Кейтен все още се надяваше, че ще успее да намери слабо място, във всяко заклинание може да се допусне малка грешка. Съвсем малка. Но това щеше да бъде повече от достатъчно, за да излезе от затвора.

Уви, заклинанието беше сплетено от истински професионалист. Кейтен успя да долови само две относително слаби места, но без енергия не можеше да направи нищо. Щитът прецизно изпомпваше от камерата всяка частица магия, а вътрешните резерви на Майстора едва стигаха да крепят разклатеното му здраве.

Момент!

Кейтен се вгледа по-внимателно и подскочи от изненада, като едва не удари главата си в тавана — в защитата се появи пролука! Някой отвън беше направил процеп в нея и сега бавно вкарваше вътре магическа енергия.

„Някой ми помага! — осъзна Кейтен. — Но кой? И защо толкова внимателно? Очевидно иска да изглежда така, сякаш самият аз съм успял да се справя с щита. Е, няма да го разочаровам!“

Един прецизно изчислен удар в уязвимото място проби в щита отвор, даващ на Майстора пълен достъп до магическата енергия. Останалото беше въпрос на време — окончателно унищожение на щита, изучаване на околното пространство и намиране на оптимален път към изхода. Оказа се, че каменната килия беше разположена дълбоко под земята, но близо до нея търсещите заклинания откриха кухини, наподобяващи подземни коридори. Именно към една от тези кухини реши да се насочи Кейтен с помощта на сравнително просто заклинание от сферата на земята. Разбивайки на прах каменните стени, той започна да компресира получения материал, намалявайки обема му, и по този начин създаде проход с изненадващо здрави стени. Имаше и още една причина, поради която Майсторът избра тази посока за бягството си — натам водеха и слабите, едва доловими остатъци от заклинанието, което го спаси от затвора.

„Всичко е много странно — помисли си Кейтен, докато с монотонна прецизност се придвижваше през земната твърд. — Съдейки по всичко, помага ми някой от конспираторите. Само не разбирам защо точно сега, след толкова дни? Впрочем да гадая сега е безсмислено, с твърде малко информация разполагам…“

Апчхи!

Той със закъснение се възползва от единственото заклинание за укрепване на здравето, което знаеше. За съжаление, силата на Кейтен никога не е била в природната магия, той предпочиташе дисциплините, обхващащи по малко от всички стихии. Именно благодарение на това свое увлечение той успя да разработи изкуствен магически интелект, наречен по-късно автомаг. Силата му не беше и в бойните заклинания, така че нова среща с тъмничарите му изобщо нямаше да го зарадва.

За по-малко от половин час той достигна до подземния проход. Внимателно проучвайки с търсещи заклинания пространството пред себе си, Кейтен разби каменната стена и излезе на открито. Едва сдържайки стона си, той се изправи в цял ръст, а ставите му изпукаха.

Най-сетне! След като прекара толкова много време в легнало положение, накрая да се изправи и да се протегне! Не беше ли това истинското щастие?!

Той създаде малка Огнена топка и се огледа. Както и очакваше, подземната кухина се оказа един прекрасен стар водопровод. Да, много малко хора знаеха, че захранването с вода в имперския град ставаше чрез обикновени подземни канали, останали от времето на основаването му. Разбира се, всички стари тръби бяха заменени с модерни техномагически устройства, които изпълняваха и филтриращи функции, а също бяха обработени с подходящо заклинание, защитаващо ги от ръжда. В случай на счупване тръбите се самовъзстановяваха, а отделно всичко се намираше под постоянното наблюдение на специален отдел в Академията. В старите подземни тунели периодично ставаха срутвания, но те изобщо не пречеха на защитените със заклинания тръби. Това обясняваше защо при проучването с търсещи заклинания Кейтен попадна не на един, а на няколко тунела с множество разклонения.

„Ако съдя по това, че следата на заклинанието продължава далеч напред, то моят спасител прекрасно е знаел какво и къде да търси — логично си помисли Кейтен и тръгна надолу по коридора. — Е, явно скоро ще се запознаем…“

Тунелът се оказа много по-дълъг, отколкото предполагаше Майсторът. Този факт определено навеждаше на мисълта за грешка в търсещите заклинания, но не беше нещо необичайно — магическите мрежи, покриващи тръбите, изсмукваха цялата околна енергия. С нея те не само поддържаха заклинанието, но и акумулираха резервна енергия в случай на повреда, за да могат незабавно да започнат възстановяване на повредените участъци.

„Да, тук не може да се води сериозна битка — въздъхна Кейтен и създаде още няколко Огнени топки, за да огледа по-добре. — О, драконов огън, само това ми липсваше!“

По коридора право към Майстора пълзяха десетки същества с неопределена форма, смътно напомнящи на петна. Най-странното нещо беше цветът им — в светлината на Огнените топки съществата буквално преливаха във всички цветове на дъгата, като не забравяха да променят и формата си.

„Опасни ли са или не? — трескаво си помисли Кейтен. — И трябва ли да ги атакувам пръв?“

Време за дълги размишления нямаше, така че той избра най-оптималния вариант — подскочи и се прилепи към тавана с помощта на елементарно заклинание. Получи се! Петната безшумно пропълзяха под него и продължиха, без да обърнат никакво внимание на неканения гост.

„Вече трябва да бъда по-внимателен — реши Кейтен, скачайки на пода. — Изглежда петната са страничен ефект от магията, използвана за създаване на водопровода. Може би някога са били плъхове или бръмбари, а сега са се превърна в това…“

Той продължи подземното си пътешествие, без да спира внимателно да се оглежда. Страхуваше се да използва мощни търсещи заклинания или каквато и да е сериозна магия. Не искаше случайно да привлече вниманието на похитителите си, ако са наоколо. Освен това имаше опасност да повреди водопровода. Кейтен така и не реши дали ще му е от полза, ако тук пристигне ремонтен екип от Академията.

Още няколко пъти му се наложи да пропусне под себе си стада от петна и той с труд се сдържа да не вземе някое от тях за по-нататъшни изследвания. Само трябваше да измисли някаква обикновена примка, с която да задържи това чудо в джоба си…

„Нямам време за това сега — разубеждаваше се той всеки път, щом се разминеше с тях. — А и не се знае как ще реагират останалите. В момента не съм в състояние да се бия с непознати същества.“

Дългосрочното влияние на магическите полета върху живите организми все още не беше добре изучено. Кейтен смътно бе чувал, че през последните години този проблем е станал особено остър. Според слуховете, в Академията е създаден цял отдел за изучаване на промените, и по-точно — мутацията на живите организми под влиянието на магическите полета. За съжаление, освен слухове за тайнствения отдел и няколко огнища на магически мутации, Кейтен не разполагаше с нищо друго. Най-многобройни бяха историите за така наречените Прокълнати земи — териториите, на които се провеждаха честите магически сблъсъци между Империята и Шатерския халифат, пълни с блуждаещи заклинания и мутиращи под тяхното влияние същества. Самият Кейтен никога не беше ходил там, но познаваше няколко бойци — специално подготвени Майстори, които лично бяха обикаляли Прокълнатите земи.

Скоро едно от миниатюрните търсещи заклинания го предупреди за наличието на проста алармена система. Изглежда похитителите не се притесняваха особено от неканени гости, тъй като аларменото заклинание беше сплетено съвсем небрежно и набързо. Дори един първокурсник, при наличие на достатъчно време, би се справил по-добре. За Кейтен не беше проблем да излъже алармата и да проникне в леговището на врага. Нямаше и помен от врати — само тунели и пак тунели. Той продължи по следата от търсещото заклинание, като не забравяше внимателно да се оглежда. Скоро по стените започнаха да се появяват светилници и отпадна нуждата от осветяване с Огнени топки — явно беше стигнал до обитаемата зона на подземията. Водопроводът остана назад.

Изведнъж Кейтен замръзна неподвижно.

„Гр-р-р“ — със силно къркорене напомниха за себе си червата му.

„Колко ненавреме — раздразнено си помисли Кейтен, притискайки стомаха си. — Така веднага ще ме усетят. Ех, добре би било да хапна. Ако можех да попадна на кухня или някой склад с храна…“

Разбира се, нищо подобно не се случи. Коридорът го изведе в огромна куполообразна зала, натъпкана със специално оборудване, клетки и няколко хирургични маси. И цялото това нещо беше разпръснато, изпочупено и буквално разбито на малки парченца, сякаш някакъв огромен звяр беше излял цялата си дълго трупана ярост на подземната лаборатория.

„Не бих искал да се изпречвам на този, който го е направил — потръпна Кейтен, гледайки огромните следи от нокти по металния лист, от който беше направена операционната маса. — Каква ли трябва да е тази лапа, за да остави такива следи?“

От близкия коридор се чуха гласове и Кейтен побърза да се скрие зад един от преобърнатите шкафове, пълен с някакви химикали. Попадна на парчета от всевъзможни шишенца, разлети по целия под течности с най-неочаквани цветове и ужасна воня… Не беше най-добрият избор на място за игра на криеница, но да променя нещата беше твърде късно — стопаните на подземната лаборатория вече влязоха в залата.

— Жалко, че не можем да наемем чистачка — въздъхна единият от Майсторите.

— Можем — не се съгласи втория. — Но после ти ще се отървеш от нея.

— Аз не съм убиец — сопна се първия.

— Изборът си е твой — или убиец, или чистач.

„Изглежда имат проблем с персонала — вътрешно се усмихна Кейтен. — Кой ще се наеме да чисти тайна лаборатория, особено ако наградата е смърт? Но за мен е късмет, че са толкова небрежни. Дори и през ум не им минава, че някой може да ги шпионира. Ако «Децата на дракона» бяха малко по-предпазливи, и най-простото сканиращо заклинание щеше веднага да ме открие…“

— Всички останали тайни убежища бяха разкрити от Службата за сигурност, така че ни остана само да се притаим и да се опитаме да възстановим със собствени сили лабораторията. Нали така, Майсторе?

Кейтен отлично беше запомнил гласовете на похитителите, а сега чу нов глас. Най-изненадващото беше, че той се оказа добре познат глас:

— Точно така. Трябва да се продължат експериментите и да се чакат указания отгоре. По-добре ми кажете защо беше нужно да се правят изпитания на Черната смърт именно в Крайдол?

Ромиус?! Нима е свързан с всичко това? Кейтен не можа да устои и надникна от скривалището си. Наистина беше той…

— Знаете много добре, че нямахме възможност за избор — отвърна втория Майстор. — Всичко стана неочаквано — Черната смърт избяга в този район, на нас ни остана само да наблюдаваме действията й.

За какво говореха те? Кейтен се скри обратно и целият се превърна в слух, боейки се да не изтърве и дума от разговора.

— И как беше?

— Не както се очакваше — каза един от Майсторите и бързо продължи: — Твърде много непредвидени обстоятелства… Но Съществото показа невероятни способности за адаптация. Ако не бяха съгласуваните действия на Патрула и нисшите вампири, Черната смърт за няколко дни щеше да завладее целия град. Невероятно успешен екземпляр!

— Но абсолютно извън контрол — отбеляза Ромиус.

— Да — съгласиха се Майсторите. — Но на нас контрол не ни трябва. Основното е да сеят хаос и смърт, а с това Черната смърт се справя просто превъзходно. Първата и последната партида зародиши ще ви го докажат и тогава шефовете на „Децата на дракона“ най-накрая ще оценят нашата работа по достойнство и ще възстановят лабораторията.

— Ще видим — уклончиво отговори Ромиус.

— Добре — остана доволен Майсторът. — Между другото, вие така и не ни казахте какво да правим със заловения в Крайдол Майстор?

Кейтен затаи дъх.

— Разбира се, убийте го — рязко отговори Ромиус, при което Кейтен подскочи от изненада. — Не разбирам защо изобщо го държите. От пленника ползи никакви, само проблеми.

Кейтен не можеше да повярва на ушите си. Сякаш някой друг говореше с гласа на учителя, посветил толкова много години в обучение на опърничавия ученик Кей Рейден. Сякаш изобщо ги е нямало онези безкрайни часове в залите за медитация и практика…

— И вземете да почистите тук…

Двамата Майстори заедно с Ромиус пресякоха залата и потънаха в един от тунелите.

Кейтен много искаше да чуе продължението на разговора, но да остава тук ставаше твърде опасно. Скоро похитителите щяха да забележат бягството му и в този момент за него щеше да е по-добре да бъде далеч оттук. С вземането на това решение той внимателно се измъкна от укритието си и на пръсти тръгна към изхода… или по-скоро към най-приличащия на изход тунел.

„Не може да бъде, кой би си помислил? — ядосано разсъждаваше Кейтен, пристъпвайки внимателно по отрупалите пода отломки. — Наистина ли Ромиус е предател? Или това е поредната интрига на Академията и той специално е дошъл тук, за да ме освободи? Нищо чудно, че дирята на заклинанието ме доведе именно в тази зала. От друга страна, неизвестният спасител може да иска да ми покаже предателството на наставника. Нищо не разбирам…“

Чувстваше, че трябва да разплете всичко. Остана по-лесната част — да се измъкне от тези тунели, без да привлича много внимание, и да отиде в Академията.

С избора на тунел Кейтен все пак сгреши — след стотина крачки пред него отново се изпречиха канализационните тръби. Да се връща вече беше прекалено късно, така че той се остави в ръцете на съдбата и на хората, проектирали този подземен лабиринт. Разбира се, би могъл да използва няколко заклинания, за да се измъкне, но не искаше да го прави толкова близо до леговището на „Децата на Дракона“. Веднага щяха да го засекат и да стане ясно, че е успял да открие унищожената лаборатория и е видял твърде много.

„Трябва да побързам — трескаво мислеше Кейтен, крачейки бързо по тунела. — За мой късмет магическият фон на канализационните тръби ще обърка всяко търсещо заклинание, но винаги има риск да се сблъскам лице в лице с някой от конспираторите. В края на краищата си нямам и понятие колко от тях обикалят по тези тунели. Може и половината Академия вече да се е присъединила към «Децата на Дракона», а аз да не знам.“

Той толкова се беше замислил, че загуби всяка предпазливост и се опомни чак когато кракът му настъпи нещо меко и влажно. Поглеждайки надолу, той с изненада видя група петна. Очевидно съществата изобщо не се притесняваха, че някой стъпва по тях. Просто тихо изтичаха покрай краката му и продължаваха по своите си тайнствени дела.

„Може би все пак е добре да взема едно със себе си? — изведнъж си помисли Майсторът. — Ами ако представляват интерес за науката?“

Въпреки шока от неочакваното предателство на любимия наставник, Кейтен си оставаше истински учен. Любопитен и леко обсебен от теорията на магията. Кейтен се наведе и внимателно огледа петното, после леко го докосна с пръст. Разноцветната маса се оказа студена и еластична, като желе.

„Хм-м… очевидно са твърде тъпи, за да обръщат внимание на това, което се случва с техните съседи“ — логично предположи Майсторът и внимателно вдигна петното. То веднага се опита да се промъкне през пръстите му, но Кейтен създаде въздушен пашкул, решавайки по този начин и въпроса за транспортирането, защото сега можеше спокойно да сложи опакованото петно в джоба си.

Кейтен беше готов за каквато и да е реакция от страна на пихтиестите същества, но те все пак успяха да го изненадат. Първо петната започнаха да се обединяват в едно голямо цветно петно, давайки време на Кейтен да се подготви и да създаде слаб, за да не привлече нечие внимание, Въздушен щит.

„Сега ще става нещо“ — усети Кейтен, но дори не си и помисли да бяга. Научното му любопитство се оказа много по-силно от евентуалната заплаха, сякаш Майсторът беше наполовина вампир.

В това време огромното петно започна да се трансформира, издигайки се все по-високо и по-високо, докато опря в тавана на тунела. Скоро от петното израснаха крайници — ръце и крака, а след това и глава. След няколко секунди преливащата в най-неочаквани цветове фигура започна да придобива познати черти — петната съвсем точно копираха външния вид на Кейтен!

„Добре измислен защитен рефлекс — възхитено си помисли Майсторът. — Усещайки опасност, петната копират образа на нападателя, увеличавайки го двойно. Мисля, че обикновения човек ще бъде наистина уплашен.“

За съжаление на петната, Кейтен не можеше да се изплаши от подобна трансформация, по-скоро обратното — беше заинтригуван от странните същества. Така че той остана на място, очаквайки с любопитство продължението, игнорирайки риска от преследване.

Разноцветният „Кейтен“ стоеше пред него и също не помръдваше.

— Какво, това ли е всичко? — разочаровано попита Кейтен.

Разбира се, отговори му само мълчание.

— Е, добре.

Ударът от Въздушния юмрук буквално пръсна на парченца човешката фигура, но вместо да паднат на пода като безформени капки, петната отскочиха от каменните повърхности. Приемайки подобна на сфери форма, те започнаха да отскачат от всички повърхности, в които се удряха — пода, тавана, стените, Въздушния щит на Кейтен. Рикошираха от всичко, до което се докоснеха, и постоянно увеличаваха скоростта си. Много бързо целият тунел се изпълни със стотици цветни сфери, носещи се с невероятна скорост. Нещо повече, ударите на тези сфери станаха толкова силни, че на Кейтен му се наложи да укрепи Въздушния щит, а това правеше заклинанието много по-видимо, отколкото преди.

„Време е да се изнасям — съвсем ясно разбра Кейтен. — Тези създания сега ще се разлетят по всички тунели.“

Той хукна по коридора, като постоянно поправяше Въздушния щит и внимателно проучваше околното пространство за чужди търсещи заклинания. В джоба му лежеше грижливо опакованото петно, а всичките му мисли бяха отново насочени към предполагаемото предателство на Ромиус и самоличността на мистериозния спасител. Разбира се, той искрено се надяваше, че принадлежността на наставника към „Децата на дракона“ е измама и е част от добре измислен план на Службата за сигурност на Академията, но изобщо не беше сигурен в това. Кейтен не беше силен в интригите, вероятно затова не толкова отдавна го бяха лишили от званието Майстор за несъгласие с политиката на Академията. А същият този Ромиус въпреки не по-малко активният му израз на недоволство, беше просто порицан. Между другото, в светлината на събитията от този ден някои несъответствия от миналото приемаха съвсем различен вид…

„Може би моят скъп наставник има в кабинета си няколко скелета… — Кейтен стисна юмруци. — Макар че ако се съди по последните събития, там трябва да има цяло гробище!“