Алекс Кош
Огненият орден (22)

Действие 1

Седях в стаята и се опитвах да събера мислите си, което не беше много лесно, защото цялото тяло ме болеше така, сякаш ме бяха налагали в продължение на няколко часа. Не мога да кажа точно какво се беше случило, когато освободих не докрай оформеното сплитане. Очевидно двете атакуващи заклинания бяха влезли в резонанс и в резултат се беше получил силен взрив. За наше щастие, друидите като по чудо бяха успели да реагират и да всмучат част от енергията в Единичния купол, защитавайки зрителите. А нас с Грон здравата ни засегна, при това мен в доста по-малка степен. Спаси ме това, че не тръгнах да се крия зад щитове. Затова пък защитните заклинания на Грон също бяха встъпили в реакция и бяха увеличили неприятностите му. Мисля, че ако сравним нараняванията си, спокойно можех да се смятам за законен победител. Впрочем това събитие беше малко помрачено от факта, че друидите с лекота заличиха всички рани на Грон, докато аз цял ден се търкалях в безсъзнание. Моите изменения бяха толкова напреднали, че Мелисия не успя да излекува нито една рана.

Едва привечер дойдох на себе си, хапнах под зоркия поглед на Мелисия някакъв зелен буламач и най-накрая ми позволиха да поговоря с приятелите си. Те ми разказаха колко впечатляващ е изглеждал краткият ни двубой. Между другото, наложи се да посветим Мелисия в тайната ми, тъй като друидката и без това всичко разбра още като започна лечението. Е, по-точно, когато се опита да започне…

А след като най-накрая се наприказвахме и обсъдихме всичко, за което се сетихме, при мен надникна и Велхеор:

— Добри фойерверки направи в чест на празника. Зарадва стареца.

Не знам как вампирът беше успял да заобиколи защитата, но влезе в стаята през прозореца.

— Радвам се, че поне на някой му е харесало — въздъхнах аз.

— Да, весело беше — потвърди вампирът. — И съм много доволен, че на теб, а не на мен, ще се наложи да обясняваш на третокурсниците как изобщо може да се случи такова нещо и що за заклинание използва.

О, бях забравил за това! Това, че до този момент не бяха дошли да ме питат изобщо не означаваше, че нямат въпроси.

— Впрочем, това ще почака до нашето завръщане — продължи Велхеор. — Събирай си вещите и да се махаме оттук.

— Точно сега ли? — изненадах се аз.

— Не, след месец — засмя се вампирът. — Забрави ли, че сме малко ограничени във времето? А като прибавим заниманията ти със забранените артефакти, важен е едва ли не всеки час.

Да, нещо се отпуснах. Прав беше!

Скочих от леглото и започнах трескаво да навличам ливреята.

— Къде хукна в такъв вид? — с любопитство попита Велхеор.

— Натам — махнах с ръка към предполагаемото местоположение на земята на вампирите.

— Там — Велхеор повтори движението ми — в този вид на парчета ще те разкъсат. Мислиш, че в земята на вампирите Майсторите са желани гости?

Озадачено се почесах по главата:

— Грешката е моя. Но какво тогава да облека?

— Това — той ми подаде малък пакет. — Такива дрехи обикновено носят обърнатите слуги.

— Слуги?!

— Проблем със слуха ли имаш? — насмешливо попита вампирът. — Да, ще пътуваш през земите на вампирите като мой слуга. Това е най-безопасният вариант за теб.

— Щом казваш, господарю мой — пошегувах се аз.

— Точно така, точно така. Тренирай. След това ще отработим и правилното лъскане на обувки и поднасянето на чехли.

— Непременно — измърморих аз и се преоблякох в дадените ми от Велхеор дрехи.

Между другото, те се оказаха изненадващо удобни, може би дори прекалено. Уж най-обикновени панталони, риза и наметало, но изобщо не ограничаваха движенията и така хитро обхващаха тялото, че изпитах чувството, сякаш съм станал по-силен.

— Странно усещане — споделих с вампира. — Трудно е да се опише, но сякаш…

— Силите ти са се увеличили? — лукаво попита той. — Наистина е така. Тези дрехи са от специален материал. Както знаеш, при прилагането на много техники от Изкуството претоварванията са прекалено големи и има опасност от увреждане на мускулите и сухожилията. Това е излечимо, но по време на битка понякога и части от секундата са фатални, така че нашите дрехи са изчислени за компенсиране на тези натоварвания. Освен това, тъканта може да издържи на всички известни ни изменения на формата, а в случай на нанесена сериозна рана с увреждане на вътрешните органи — те няма да изпаднат, а ще бъдат фиксирани със самозашиващ се материал.

— Няма да изпаднат — повторих като ехо, пъхайки по джобовете си най-различни полезни неща, в това число и картата за търсене на откраднатия медальон. — Е, много ме успокои. Ако не изпаднат, тогава, разбира се…

— Между другото, плащът си има и минуси — ярките цветове, специално за да се придвижваш през човешките градове без привличащия вниманието черен цвят, който заедно със скритото от качулка лице нервира доста хора — той изчака, докато свърша с проучването на странната тъкан, и продължи: — И така, с дрехите приключихме. Но имам още нещо за теб. Считай го за подарък — малко зловещо произнесе вампирът. — И имай предвид, че това е много голяма чест.

Доста странен тон, забелязах подозрително, сякаш не ставаше дума за оказване на чест, а за наказание. Може би не ми трябваха такива подаръци?

Междувременно вампирът извади от пазвата си още един пакет и ми го подаде. Внимателно поех подаръка и отгърнах плата. Видях доста необичайна черна кожена кания, с леко извита форма. Хванах съвсем обикновената, без излишни украшения дръжка, и изтеглих тъмното острие.

— Да, вече съм виждал такова ножче в Алиса — спомних си аз, въртейки го в ръка.

Велхеор протегна ръка с дланта нагоре и бавно я сви в юмрук:

— Ако бях малко по-добър, в отговор на такова неуважително отношение към древното вампирско оръжие твоята глава вече щеше да се търкаля на пода.

Ох, дракон да го вземе, така и не успях да се науча да разпознавам кога се шегува и кога говори сериозно.

— Извинявай — казах бързо.

— Извинението не е достатъчно — зловещо каза вампирът. — Подобно отношение може да се измие само с кръв!

Преди не успея да направя каквото и да е, Велхеор грабна ножа от ръката ми и с мълниеносно движение ме поряза над китката. Не ме спаси дори прехвалената вампирска тъкан.

— Какво?! — извиках аз. — Нали се извиних!

— Спокойно, това не е наказание — „успокои“ ме вампирът. — Кукри трябва да почувства кръвта на новия си господар.

Докоснах ръката си и с изненада установих, че тъканта се беше възстановила и буквално беше стегнала ръката ми на мястото на порязването.

— Кукри? — вдигнах вежди аз.

— Да, това е името на ножчето, както го нарече. Реших да ти подаря кукри на нашия клан, за да избегнеш някои затруднения в земите на вампирите.

— Как ще ми помогне на мен този н… — аз стреснато погледнах към вампира и бързо се поправих: — … кукри?

— Ако се вгледаш в острието, ще видиш едно сложно сплитане — това са отличителните знаци на клана Хеор и моят личен. Така всеки кукри показва принадлежността си към даден клан и към конкретен Висш, могат да го получат само избрани вампири.

— Но аз не съм вампир! — напомних аз и въздъхнах: — Засега… А ако имам късмет, и изобщо.

— Кукри може да бъде подарен на особено приближен слуга за заслуги към клана. Носенето на подобно оръжие значително ще улесни живота ти по нашите земи, а от нисш вампир вече не е толкова лесно да те различат.

Е, прекрасен подарък и много полезен. Но защо отново ми напомня за проблемите, а? Сякаш му харесва да издевателства над мен… хм, все някой ден ще дойде и моят ред.

— Това е чудесно — със смесени чувства отговорих аз.

— Но имай предвид, че това е фамилна реликва. Ако нещо се случи с кукри — ще трябва да те убия, независимо от личните ми чувства — спокойно каза вампирът. — Такива са правилата.

Озадачено повъртях в ръка кукрито:

— Дори не знам благодаря ли да ти кажа или обратното.

— Обратното не те съветвам — ухили се вампирът. — Току-виж съм се обидил.

Шеговито поздравих Велхеор и примирено казах:

— Благодаря за този скъп и едновременно с това опасен подарък.

— Стига сме говорили — неочаквано нареди Велхеор. — Време е да тръгваме!

— Може ли през прозореца? — предложих на вампира. — За да сме сигурни, че няма да срещнем никой.

Много исках да избягна дългото сбогуване с приятелите си, а и имаше голяма вероятност Алиса да иска да дойде с нас, а аз не можех да й откажа.

— Повярвай ми, всички спят — увери ме той.

— Използвал си способностите си? — не можах да се въздържа да не се пошегувам с него. — Всъщност не, ти ги загуби… тогава откъде тази увереност?

— За използване на сънотворни не се нуждая от кой знае какви специални способности.

— А Алиса? Сънотворните не действат на вампирите.

— Действат, просто не са същите като тези за хората.

Излязохме от стаята и внимателно минахме по коридора. За мое най-голямо облекчение Велхеор се оказа прав — всички вече спяха, и ние тихо се спуснахме в залата. Тъкмо прекрачихме последното стъпало и вампирът неочаквано ме сграбчи за рамото, като с жест ми заповяда да мълча. След няколко секунди чух слаб звук от отваряне на врата на втория етаж. Очевидно при някой от моите приятели приспивателното не беше подействало.

Вампирът с жест посочи, че трябва тихо да се скрием под стълбите. За съжаление, аз нямах уменията на Висш вампир и силно се съмнявах, че ще успея да го направя с необходимата предпазливост, което и се опитах да кажа с жестове на Велхеор. Дори в полумрака видях как вампирът завъртя очи към тавана и беззвучно изруга. В следващия миг почувствах как ме повдигат силни ръце и секунда по-късно вече бях под стълбите. Разбира се, всичко това се случи абсолютно безшумно, въпреки че аз едва не извиках от изненада, с което без малко да разваля всичко.

Тихите стъпки на спускащ се по стълбите човек се чуваха все по-близо и по-близо…

„Уау!“ — опулих се аз, разпознавайки прокрадващата се в тъмнината фигура.

Очаквах да видя всеки друг, но не и него. Защо му беше на Наив посред нощ да излиза от къщата?!

Огненото момче бързо прекоси залата и напусна Прокълнатата къща, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Много странно — най-накрая успях да споделя изненадата си с Велхеор.

— Странно е само това, че сънотворното не му е подействало. За нищо на света няма да повярвам, че дебелакът се е отказал от вечеря. А нощните разходки за човек на неговата възраст са съвсем нормални, просто е тръгнал по жени.

— Няма нищо нормално! — яростно зашептях в отговор. — Трябва да го проследим, кой го знае къде отива.

Вампирът завъртя пръст в слепоочието си:

— Намери кога. Едва ли този глупав дебелак ще се шляе из града по работа, която да си заслужава да рискуваш човешката си същност.

По принцип вампирът беше прав. Времето ни и без това беше съвсем малко, включително и факта, че аз реално се отказах от помощта на Девлин и сега ние с Велхеор трябваше да се доберем до Лайминг с обикновени средства. Преди време бяхме обсъдили положението с вампира и стигнахме до извода, че ще използваме луксозна карета. Каретата, теглена от четири коня, преодоляваше разстоянието от Крайдол до Лайминг само за ден. Това би могло да се счита за сравнително бърз начин за пътуване, ако забравим за възможността веднага да достигнем желаното място с помощта на телепорт. И ако не мислим за това колко малко време ми остава. Дори и специално отглежданата от друидите елитна порода коне, способни да бягат две денонощия без сън и почивка, не можеха да съперничат на постиженията на съвременните Майстори. Но така или иначе избор нямахме.

Нашият път водеше към станцията, разположена в покрайнините на града, недалеч от селото, където доскоро живееше загубилия паметта си Стил. Макар че неговото можеше ли да се нарече живот? В това състояние той по-скоро съществуваше… Стига, за какво ми беше да мисля за миналото? Надявам се, че сега той отново ще се върне при нас, ставайки пак онзи младеж, с който учихме през първата година в Академията.

Станцията представляваше едноетажна сграда, съвместяваща в себе си конюшня, работилница за обслужване на каретите и малка чакалня. Пред сградата вече ни чакаше каретата, която трябваше да ни отведе до Лайминг — луксозна и позлатена, напомняща на малък подвижен дворец. Във всеки случай поне орнаментите й бяха не по-малко, а и отвътре не липсваха удобства — имаше дори тоалетна. Можех само да съчувствам на четирите доста крехки на вид кончета, на които им предстоеше да теглят цялата тази конструкция, че и с нас вътре.

— Между другото, доколкото знам, тези карети са шестместни — спомних си аз. — Интересно кой ли ще пътува с нас?

— Никой — подхвърли Велхеор. — Купих всички места.

— Това е скъпо удоволствие! Местата в луксозните карети съвсем не са евтини, дори по стандартите на Високите домове.

— Дреболия — вампирът вдигна рамене. — Само да поискам, мога да купя половината Империя и пак няма да се разоря. Дълголетието си има своите предимства, за трийсет века доста нещо може да се спести. Между другото, за да не ни пречи никой, отказах допълнителните услуги.

Преглътнах:

— Как така отказа? Аз с удоволствие бих хапнал…

Полезната гадост, с която ме нахрани Мелисия, само бе засилила апетита ми, а след тръгването й нямах време да ям.

— Твърде късно. Трябва да тръгваме.

От станцията надникна мъж във виолетов плащ:

— Дойдохте ли? Ако сте готови, можем да тръгваме.

Отворих уста да кажа, че с удоволствие бих отскочил до най-близкия магазин за храна, но вампирът ме изпревари:

— Да, готови сме.

— Но…

— Тръгваме.

Вампирът безцеремонно ме натика в каретата, размени няколко думи с кочияша и влезе след мен. Вътре всичко се оказа още по-скъпо и луксозно, отколкото отвън. Пообиколих наоколо и бързо намерих неголям бар с очевидно скъпи напитки, но нямаше и намек за храна.

— Ох — въздъхнах аз, прекарвайки ръка по стомаха. — Така ми се яде… Велхеор, по пътя към Лайминг има ли някакви ханове?

— Разбира се — увери ме вампирът. — Само че ние няма да спираме в тях, нямаме време за губене.

Каретата тръгна, но ние вътре почти не усетихме — магическото поле правеше пътуването максимално комфортно, спасявайки ни от друсането и чаткането на копитата.

— Е, тогава ще поспя — въздъхнах аз.

— А аз не искам да спя — бодро заяви Велхеор.

— Какво общо имам с това? — прозях се сладко.

— Ти ще ме забавляваш, за да не скучая — ухили се вампирът.

— Не, благодаря, все пак предпочитам да поспя.

Легнах на седалката и затворих очи. Беше толкова голяма, че дори не се наложи да свивам крака, за да се събера. Възглавничките също бяха достатъчно, така че можех да спя с удоволствие през целия път. И разбира се, изобщо нямах намерение да забавлявам Велхеор…

— Добре, спи — смили се вампирът. — Но имай предвид, че когато ми стане скучно, аз пея.

Честно казано, помислих, че се шегува. Но не. Едва започнах да потъвам в сладък сън, когато високият и удивително чист глас на вампира гръмна из цялата карета, пеейки добре позната ми песен:

Светът се срина, до основи изгоря,

Изкушения разкъсат те на части.

Смъртен страх и дяволска жажда.

Залози.

Зверове в тъмното ръмжат,

Не се виждат, но в тяхна власт е всичко.

Стани като тях, вземи си своето

Или умри…^[1]

Подскочих от изненада и отлепяйки с усилие очи, се заслушах в текста на песента от другия свят. Явно Велхеор беше попаднал на някоя от записаните от мен музикалки. Вампирът пееше много по-добре от мен — всъщност би било грях да не се научи да пее прилично за няколкото хиляди години живот.

— Хубава песен — резюмира вампирът, след като изпя и последната нота. — Браво на теб.

— Е, това не е съвсем моя песен — смутих се аз.

— Знам. Браво за това, че си се възползвал от връзката си с другите светове и си взел от тях нещо наистина красиво. Това е много важно.

Убийствената сериозност на Велхеор ме шашна. Не можех да разбера присмива ли ми се или говори искрено.

— Искаш ли да ти изпея нещо ново? — предложих аз, разбирайки, че така или иначе няма да мога да поспя нормално. — Чух я съвсем наскоро.

— Давай! — с неподправен интерес помоли вампирът.

Изглежда, че най-накрая намерих нещо общо между нас — Велхеор също обичаше музиката. Без много да се колебая, аз реших да изпея песен с най-подходяща за моя спътник тематика. Оставаше да се надявам, че вампирът няма толкова чувствителни уши, колкото горските жители — втори подобен удар гордостта ми нямаше да понесе.

Нощта стяга примка на врата,

Трудно вече дишам,

Сами сме в този град голям

И от мен няма да избягаш.

Искам да те видя слаб и молещ,

Искам да узная вкуса на сълзите ти,

От любовта до убийството крачката е малка,

Ще ми дадеш сърцето си…^[2]

Когато песента свърши, вампирът възкликна доволен:

— Прекрасно! Има ли още?

Той наистина изглеждаше щастлив. Реших да му изпея още една песен…

След час и няколко десетки песни аз започнах да осъзнавам, че бях направил сериозна грешка, решавайки да развлека вампира с „няколко нови песни“. Той не ме остави чак до момента, когато гласът ми стана толкова дрезгав, че вече не се разбираше какво пея. Едва на зазоряване коварният вампир ми позволи да заспя прегракнал и гладен, тъй като спирания по хановете не бяха планирани.

* * *

На следващата вечер каретата пристигна в Лайминг. Излязох навън и с удоволствие се протегнах.

— Най-накрая пристигнахме.

Дори и лекият сърбеж от лъчите на слънцето, омекотен от друидския мехлем, не можеше да развали удоволствието ми да стоя във вертикално положение. Както обясни Велхеор, местните мразеха вампирите и със сигурност щяха да заподозрат нещо лошо, ако си сложех качулката. Така че трябваше да се примиря с временното неудобство.

След като се разкърших, се огледах наоколо — Лайминг се различаваше от Крайдол по абсолютно всичко, започвайки от архитектурата на сградите и завършвайки с настроението на хората. Ако в Крайдол преобладаваха кокетни къщи с големи прозорци и подредени дворове, то тук всяка сграда беше живо превъплъщение на поговорката „Моят дом е моята крепост“. Прозорците повече приличаха на малки бойници, вратите — на миниатюрни вратички с дузина резета и ключалки. Хората гледаха на нас с Велхеор с неприкрито подозрение, а понякога и с явна злоба. Изненадах се и от факта, че всеки гражданин, независимо дали мъж, жена или дори дете на десет години, ходеше с оръжие на кръста.

— Хубаво е да се върнеш у дома — без особен оптимизъм каза вампирът. — Обичам това градче.

Не знам как, но Велхеор също успяваше да се разхожда без качулка и да понася слънчевата светлина, въпреки че определено не му беше приятно. Друидът ме уверяваше, че кремът предпазва само нисшите вампири. Това означаваше, че Висшите имат техни си тайни, които не много често демонстрират — за първи път виждах Велхеор на слънце без качулка.

— Аха — усмихнах се аз. — Но май не гориш от желание да те назоват по име в този град. Очевидно местните хора са ти големи почитатели.

Велхеор погледна към слънцето и направи недоволна гримаса:

— Не знам защо толкова не ме харесват. Разбира се, аз периодично отвличах по някой местен за своите опити, но само по двама-трима на месец. Кой обръща внимание на такива дреболии?

Представих си колко много хора са изчезвали от града в продължение на десетките, а защо не и стотици години, през които Велхеор е извършват експериментите си, и се ужасих.

— Наистина странно — казах с дрезгав глас. — Ние, хората, сме толкова злопаметни същества. И защо ли така не те харесват? На практика нямат никакви основания…

— Нищо не разбираш — широко се усмихна вампирът. — Дали ще те харесат или не — това е въпрос на късмет, но за да те мразят истински, трябва индивидуалност.

— Значи теб те мразят индивидуално.

Усмивката на вампира отстъпи място на хищно озъбване:

— Ами всички жители на Лайминг са уплашени до смърт от близостта до земята на вампирите и Великото гробище… Между другото, хайде да се качим на стената! — неочаквано смени темата Велхеор. — Оттам се открива чудесен изглед, много ще ти хареса!

През целия път усещах стотици подозрителни погледи. Жителите на Лайминг безпогрешно ни разпознаваха като външни и буквално на всяка крачка се стремяха да ни блъснат, спънат или направят друга някоя гадост. Една особено пъргава дама почти ни заля с кофа помия и ако не беше бързата реакция на Велхеор, щяхме цял ден да смърдим на помийна яма.

— Нещо не приличат на уплашени до смърт — отбелязах аз, докато проследявах с поглед поредната въоръжена до зъби влюбена двойка.

— Страхът е различен — авторитетно заяви Велхеор, ловко лавирайки през тълпата. — Жителите на Лайминг толкова дълго са живели в постоянен страх, че в един прекрасен момент той прераства в гняв. Те са като притиснати в ъгъла животни — готови да се бият до смърт с всеки противник.

Погледнах го озадачен:

— А това не е ли храброст?

Стигнахме до оградата от огромни трупи, опасваща целия град, и започнахме да се качваме по стъпалата.

— Храбростта — това е умението да се превъзмогне страха — търпеливо започна да обяснява Велхеор. — Да се страхуваш, но въпреки това да продължиш напред. Но когато вместо да погледнеш страха в очите и да го победиш се превърнеш в страхуващо се от всеки и всичко агресивно същество… Ами това някак си не е естетично, честна дума.

Неочакваният край на монолога ме накара да забавя крачка. Едва сдържайки смеха си, полюбопитствах:

— И откога си такъв естет?

— Винаги съм бил — сви рамене Велхеор. — Знаеш ли колко красиво пия кръвта на хората? Нито капка не пада по дрехите им. Ще ти покажа някой път.

Намръщих се:

— Само без подробности. А и няма нужда да правиш демонстрации.

— Време е да свикваш — ухили се вампирът. — Знае ли човек, нашето пътешествие може да не се увенчае с успех. Тогава ще ти се наложи да живееш в кожата на нисш вампир. Без Занаят, слънце и перспективи за бъдещето.

Качихме се на стената и застинахме, наслаждавайки се на невероятната гледка. Всъщност наслаждаваше се само Велхеор, що се отнася до мен, така и не разбрах какво й е на хубавото на гледката на безкрайни гробове, кръстове и гробници. Никога не бях идвал на Великото гробище, но неведнъж бях чувал сърцераздирателни истории за него. Изображенията на това място по страниците на книгите изглеждаха толкова невероятни, че просто не можех да ги възприема сериозно. Както се оказа — напразно. Подобен пейзаж едва ли можеше да предизвика положителни емоции в който и да е, освен във Велхеор. Униние? Да. Пристъп на песимизъм — колкото си искаш. Очевидно вампирът специално беше избрал точно това време, за да ми покаже Великото гробище. Залезът засилваше и без това зашеметяващия ефект, и аз застинах, неспособен да помръдна и пръста си. Беше ме страх дори да мигна. Стоях и гледах оцветените в червена светлина кръстове и гробници. Стотици, хиляди… стотици хиляди.

— И какво, на никой ли не му е дошло на ум… — спрях и не довърших мисълта си.

— Да разруши всичко това ли? — досети се Велхеор. — Всички тези безкрайни кръстове, гробници и гробове?

Можех само да кимна неуверено.

— И да потъпче паметта на погребаните тук хора? Хиляди години тук са били погребвани жителите на Империята и на Пограничните райони. Жертви на луди магьосници, вътрешни борби, вампирски войни, нападения на пирати… мъже, жени, деца. Просто така да изтриеш всичко това от полето и от паметта на хората?

— Е, в паметта може и да остане — смутих се аз.

Велхеор сви рамене и се облакъти на една от трупите:

— Както при всички сериозни крачки, унищожаването на Великото гробище изисква определена решителност. Последният Император не притежаваше подобно качество, а новият… Чудя се кой ще бъде новият император? Ти как мислиш?

Само не и аз!

— Понятие си нямам, не съм силен в политиката — отговорих уклончиво.

— Затова пък леля ти много добре се оправя в нея.

Едва не подскочих от изненада:

— А ти откъде знаеш?!

— Любопитен съм — сви рамене вампирът. — Не се притеснявай, на никой няма да издам тайната ти.

— Каква ти тайна. Постъпвайки в Академията, аз се отказах от правото си над трона, така че сега това няма значение.

— Не е съвсем така — смая ме вампирът. — На теория Майстор също може да стане Император, но само в условията на военно положение и с одобрението на Съвета. Всъщност това е много трудно забележима възможност в законите, но такива любопитни същества като мен, и предприемчиви жени като леля ти, знаят как да четат между редовете.

Значи ето защо леля ми каза да не си правя толкова категорични планове за бъдещето! Ама че упорита жена.

— Глупости — уверено отговорих аз. — Никой не може да ме накара да направя нещо, което не искам. Не може насила да ме сложат на трона.

— Всъщност могат — ухили се вампирът. — Сигурно си подписал Хартата на Високите домове — един такъв дебел документ на златна хартия, около двеста страници. Ако те изберат и Съветът реши, че ще си от полза на Империята, ще седнеш на престола без да гъкнеш.

— Каква е тази Харта? Не си спомням такова нещо. Макар че… като дете леля ми даваше нещо подобно, но аз дори не го четох. Подписах набързо и това е.

— Винаги внимателно чети това, което подписваш — наставнически каза Велхеор.

— Бях на седем години — обидих се аз. — Едва сричах.

— Да, леля ти е пробивна дама, грамотно е действала. Между другото, обърни внимание — внезапно смени темата Велхеор. — Виждаш ли ей там онзи замък в далечината?

Послушно погледнах и наистина видях на самия край на гробището няколко кули, част от каменна стена и огромна статуя на Кървавия Бог. Крилатата статуя от червеникав камък ми напомняше на някои от участниците в най-лошите ми кошмари и беше просто невероятно, че досега не бях обърнал внимание на тази прилика. Явно гледката на безкрайните кръстове и гробове твърде много ме беше шокирала и видимо извадила от равновесие.

— Там ли започва земята на вампирите?

— Да — потвърди Велхеор. — Това е моя родов замък, той е точно на границата на нашите земи.

— Леле — изненадах се аз. — Имаш си свой собствен замък?

Вампирът се засмя:

— И не само един. Едно време се увличах по архитектурата и какво ли не съм строил. Но робите избягаха…

— Робите?!

— Ами да — Велхеор замечтано завъртя очи. — Ех, какви времена бяха. Но това беше преди петнадесет века. Сега по нашите земи живеят най-обикновени хора.

— По собствена воля? — изумих се аз.

— Разбира се. Ние им създаваме прекрасни условия за живот — нашите земи са много плодородни, а свободната безмитна търговия с Пограничните райони позволява на хората да получат всичко, от което се нуждаят. Кой ще се отнася лошо с овце, даващи вълна?

Той за хората ли говореше така? Дракон да ме вземе, все забравях, че Велхеор е чудовищно древен вампир. Досега не можех да си представя как потомствените вампири се отнасят към нас, хората. Овце, даващи вълна? Храна, с която може да си поиграеш за собствено удоволствие?

— И какво, периодично ви дават жертви? — намръщих се аз. — По трима души на месец… или как?

— Така никакви хора няма да останат — изсумтя Велхеор. — Ти си като малко дете, честна дума. Имаме си собствени начини да получим кръв, без да убиваме хората.

Нещо не се връзваше.

— Тогава защо вампирите постоянно обикалят из градовете в Пограничните райони, щом вашите земи са пълни с храна?

— Заради ловния дух — разцъфна в зъбата усмивка вампирът. — Искат да почувстват страха на жертвата, а също и как животът изтича от нея капка по капка. Като цяло тези желания са най-типични за Бойния клан Сеон, именно тези момчета най-често отскачат до вашите градове. Управляващият клан счита лова на хора за под своето достойнство, освен това те най-често завързват приятелства с хората, например като Келнмиир и неговия чичо. Дневният клан няма нужда от кръв, а що се отнася до нас… — той замълча за известно време. — Вампирите от клана Хеор са твърде нестандартни. Всичко е до настроението.

Погледнах подозрително към вампира:

— И какво ти е настроението сега?

— През този век в мен се пробуди неочаквано човеколюбие… — Велхеор забеляза как направих неволна крачка встрани и насмешливо добави: — В добрия смисъл на думата.

Въпреки доста дългото общуване, аз все още не се чувствах много удобно редом до най-кървавия вампир на хилядолетието. Стряскащо беше да си представя колко много човешки живота беше отнел. Сигурно биха заели немалка част от Великото гробище…

„Не, по-добре да не мисля за това — потръпнах аз. — Все пак ще обикалям с него из земите на вампирите.“ Ох, дракон да ме одере… дори да си го представя беше страшно. Така, трябва да се стегна и да мисля само за работата!

— А дълго ли ще пътуваме до замъка на клана Сеон?

— До земите им има два дни път — сви рамене Велхеор. — Днес ще пренощуваме в моя замък, а утре ще се опитаме да намерим водач. В същото време трябва да разузнаем положението в страната, не бих искал случайно да се забъркаме в местни разправии.

С всяка минута научавах все повече за живота на вампирите. Оказва се, че те също имат междуособни войни. Сигурно приятел на приятеля робите… тоест жителите на близките села наобикаля.

— Да тръгваме — махна с ръка вампирът. — Стига сме се любували на гледката. До замъка ще трябва да вървим почти цяла нощ.

И тогава ми просветна.

— Значи ще вървим през Великото гробище… през нощта?

— Разбира се — доволно се усмихна вампирът. — Ех, романтика. Някога обичах да си уговарям срещите в една от тези прекрасни гробници. Младост, младост…

М-да… хората и вампирите имаха много различна представа за романтика. За младостта също. А и, дракон да го вземе, защо трябва да пресичаме гробището през нощта?!

Разбира се, постарах се да се стегна и да задам този въпрос без много емоция. Надявах се, че се получи и гласът ми не трепна предателски.

— Реших да съчетая полезното с приятното — спокойно отвърна Велхеор. — На теб ти е все едно, а аз обичам нощните разходки. Слънцето го няма, а и гробището през нощта придобива особено очарование. Освен това забрави ли, че всеки час е важен за нас?

Скръцнах със зъби и с героично усилие на волята си наложих да запазя мълчание. А така ми се искаше да кажа, че въпреки неудобството от излагането на слънце предпочитах да пътувам през Великото гробище само през деня.

— Но ще трябва да се движим по-тихо — нареди Велхеор.

— Бих хапнал — мрачно напомних аз.

— Ще хапнем в замъка — отвърна вампирът. — Ей го къде е.

Спомняйки са на какво разстояние от Лайминг се намира замъкът, аз изразих сериозни съмнения, че ще успеем да се доберем до там преди да умра от глад. Уви, Велхеор беше непреклонен и след няколко минути стигнахме до портите на града. Мощната конструкция от дърво и желязо се охраняваше от двама стражи, които можеха да съперничат по затлъстяване с небезизвестния трол Гръм. Бяха облечени в смешни стоманени брони, силно ограничаващи движенията и превръщащи и без това едрите фигури в някакви подобия на топки. Забавната картинка се допълваше от дълги бради.

— Къде сте тръгнали през нощта? — недоволно попита единият от пазачите.

— Романтична разходка — отвърна Велхеор, преди да успея да си отворя устата.

Под подигравателните погледи на стражите едва не потънах в земята от срам.

— Имаме работа! — казах рязко. — Отворете вратата!

И едва тогава си спомних, че грубият ми тон не е подкрепен с нищо — нямах ливрея на Майстор! За щастие пазачите не обърнаха внимание на дързостта ми и само свиха рамене.

— Моля, заповядайте — измърмори първият страж, отваряйки вратата. — В гробището през нощта…

— Всеки има право на глупава смърт — сви рамене вторият.

С това мило пожелание напуснахме града и излязохме на пътя, водещ към Великото гробище. Пазачите ни изпратиха с такива погледи, сякаш отивахме на последния си път. Дори ми се стори, че чух единия да мърмори заупокойна молитва, докато минавахме през портите.