Алекс Кош
Огненият орден (5)

Действие 2

В действителност ние можехме да разпитаме вампирите още там, на площада, но да го правим пред очите на местните жители не беше много коректно. А и трябваше да изчакаме Даркин да се успокои, без него просто нямаше смисъл да разпитваме Стела. Така че се отбихме в Прокълнатата къща, вземайки предварително няколко подноса с любимите ни пирожки, и седнахме в залата с взетите от Стела артефакти. Представляваха няколко парчета от непознат вид сиво дърво и изобщо не излъчваха енергия. Не можахме да намерим някакви управляващи елементи, каквито има върху стандартните артефакти. Предполагайки, че този вид артефакти могат да се използват само от нисши вампири, Даркин също опита, но и при него не се получи нищо. След безброй безполезни опити да разгадаем неизвестните оръжия, накрая всички се отправихме към полицейското управление. Всъщност не всички — Наив и нисшите вампири останаха да свършат битовите задачи, Велхеор изчезна някъде по пътя, така че накрая останахме само четирима.

През целия път до управлението Алиса и Чез обсъждаха какви допълнителни заклинания могат да бъдат вградени в амулетите и как да се оптимизира комуникацията между Патрулите. Според слуховете, най-новите разработки на Академията позволяваха да се предава глас на разстояние без използването на обемисти артефакти, изразходващи огромно количество енергия, но до този момент нито една работилница не беше успяла да направи нещо подобно. Все пак нивото на знанията, придобити в Академията, както и добрите условия за провеждане на научни изследвания, позволяваха да се постигне много повече, отколкото от изследванията на множеството самостоятелно действащи работилници. В разговори за новите възможности ние стигнахме до управлението на стражите.

— Ей, виж, това куче не ти ли напомня за някой? — попита ме Чез, гледайки замислено табелата над входа.

Щитът с изображение на сериозно и много тъжно куче толкова отдавна беше станал повод за шеги от страна на местните жители, че вече никой освен новодошлите не му обръщаха внимание. Но ние можехме да се считаме за такава, така че продължавахме да се забавляваме, обсъждайки бедното животинче.

Всички веднага спряхме пред щита и се загледахме в рисунката.

— Ами сега, като каза…

— Мислиш, че той е позирал за рисунката?

— Тази табела си беше тук много преди Витор да стане началник на стражата — не се съгласи Даркин. — Но трябва да призная, че приликата е поразителна.

Ние влязохме в управлението, отдадохме чест на стоящия на пост страж и тръгнахме право към подземията, подминавайки на пръсти кабинета на Витор. Всеки път, когато се появявахме в тази сграда, той ни гощаваше с месо и вино почти до смърт. И ако първия път всичко повече или по-малко мина спокойно, то запоя след убийството на Съществото ни изкара от строя за цял половин ден. Дотогава, докато един от нас не дойде на себе си дотолкова, че да използва заклинание, разлагащо излишния алкохол в организма до безвредни елементи.

— Може би по този портрет избират началниците? — предположих аз.

Разбира се, с тези глупави разговори ние се опитвахме да разсеем Даркин от тежките мисли. От момента, когато вампирът научи за предателството на приятелката си, той се затвори в себе си и практически не реагираше на външни дразнители. Дори забележката за началника на стражите Даркин каза с безизразен глас, едва поглеждайки табелата.

Показах със знак на Чез да каже още нещо смешно и глупаво, но в отговор той само сви рамене. Изглежда, че понякога дори и на моя риж приятел можеха да му свършат шегите.

Нисшите вампири бяха в отделни килии със солидни стоманени врати и огромни болтове. Стражът, дебел брадат мъж, доста по-стар от нас, леко се поклони и ни подаде тежка връзка ключове.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от нещо — извикайте ме.

— И просто ей така ще ни дадете ключовете за всички килии? — учуди се Чез.

— Всички останали килии са празни — сви рамене стражът. — Тук са само вашите вампири. Всъщност ние започнахме да използваме тези килии едва след вашата поява. В нашия град рядко арестуват някого.

Хвърляйки ни такъв поглед, сякаш ние бяхме виновни за нарасналата престъпност, той напуска подземието.

— Да се разделим? — предложи Алиса. — Така ще бъде по-лесно да разпитваме.

— Добре, става — съгласих се аз.

Чез кимна, но се получи така, че само Алиса се отдели от нас. А ние с Чез, движени от любопитство или просто глупост, последвахме Даркин. Нисшата вампирка седеше на леглото, загледана в една точка, и изобщо не реагира на нашата поява.

— Привет, привет — твърде бодро каза Чез. — Дойдохме да поговорим с теб на тема значението на приятелството и взаимната помощ. Запомни: приятелството е добро, предателството — лошо…

— Вие не сте ми приятели — тихо отговори вампирката. — На вас нищо няма да кажа.

Уау, не мислех, че тя изобщо ще проговори.

— А аз? — дрезгаво попита Даркин. — Какъв съм аз за теб?

Атмосферата се нажежи и ние явно станахме излишни, но никой не се решаваше да тръгне пръв. Вампирката упорито сви устни и игнорира въпроса на Даркин, продължавайки да гледа пред себе си.

— Оставете ни за малко сами… моля ви…

Ние се спогледахме с Чез и си кимнахме.

— Извикай ни, като свършиш. Ще бъдем отвън.

Затваряйки вратата след себе си, аз въздъхнах с облекчение:

— Уф, най-накрая. Чувствах се съвсем не на място там.

— А аз бих послушал какво ще й каже Даркин — усмихна се Чез. — Съдейки по настроението му, той не би имал нищо против да използва няколко инструмента от тази стена.

На стената срещу килията висяха доста интересни инструменти — клещи, чукове, пирони, скоби и прочие ужасии. Силно се съмнявах, че някой от пазачите е използвал целия този кошмар да изтезава клетите затворници, а и никой освен обичайните крадци и дребни престъпници не е влизал в тези килии. Какво има да ги разпитваш тях?

Погледнах към вратата на килията. Всъщност при добро желание бихме могли да подслушаме разговора на вампирите, тъй като в дебелата стоманена врата имаше неголямо прозорче с решетка. Но ние благоразумно предпочетохме да се отдръпнем по-далеч и да не надаваме ухо.

— Надявам се, че няма да се стигне до там — аз се облегнах на стената и затворих очи. — А и е глупаво.

— Да отидем да разпитаме третия вампир? — предложи Чез. — Може да бъде забавно.

— Не искам — отказах аз. — Освен това водач им е Стела, другите сигурно знаят много по-малко. Можем само да се надяваме, че Даркин ще успее да измъкне от нея нужната информация. Бих искал днес да тръгнем за Академията с някаква информация…

— Всичко ще бъде наред — увери ме Чез. — Ех, по-скоро да приключим с това, да стъпим в телепорта — и у дома…

У дома… Странно, но за разлика от другите, аз изобщо не исках да се връщам. Какво оставих в Лита? Семейството, което така и не стана истинско? Безкрайните приеми, балове, вечери и нищо не значещи учтивости?

След известно време Даркин надникна иззад вратата и кимна към нас:

— Всичко ще разкаже.

Извикахме Алиса от съседната килия, влязохме при Даркин и накарахме вампирката да избърше сълзите си и бързо да се приведе в ред. На бузата й се виждаше едва забележима червенина, като следа от шамар или лек удар.

— Всичко започна няколко дни след появата ви в града — започна тя. — Към мен за помощ се обърнаха няколко чужди нисши вампира…

Не знам дали Даркин я беше бил или просто я беше убедил с думи, но Стела наистина ни разказа всичко, което знаеше. Свързалите се с нея вампири искали информация за всички наши действия, както и възможно най-точно описание на използваните от нас заклинания. В замяна на помощта на Стела и още няколко вампира им било позволено да се присъединят към тайното общество „Свободни вампири“, чиято цел била коренна промяна на живота на нисшите вампири. Сериозността на намеренията си „свободните“ доказали много просто — демонстрирали своя собствена магия. Не Изкуство, не Занаят и не техномагия. Нещо различно. Разбира се, за възможността да владеят такава сила Стела и другите нисши били готови на всичко, дори на предателство. А и тя не смятала за предателство убийството на хора, те не са като вампирите… Те са храна.

„Още едно тайно общество! — със съжаление си помислих аз, слушайки разказа на вампирката. — Не ми стигат «Децата на дракона».“

Разбира се, на тайното общество за по-нататъшно развитие му трябвали пари, и те измислили не лош начин не само да се сдобият с пари, но и да хвърлят сянка върху новия Патрул. С подкрепата на няколко вампира, работещи в Патрула, не било трудно да подберат най-подходящите цели и да избягат преди стражата да се появи. Между другото, особено полезна се оказа информацията за останалите предатели, присъединили се към „свободните“ и адреса на тяхната основна щаб квартира. Остана да се чудя как Даркин е успял да накара Стела да говори толкова откровено.

— Лошо — тихо каза Даркин, веднага щом излязохме от килията. — Тези „свободни“ предлагат твърде много. Малцина от нас биха се отказали от силата и властта, всеки иска да се отърве на клеймото на отритнат и полувампир и да стане нещо повече. Мисля, че всеки от нас би се съгласил… Дори и аз…

Погледнах озадачен към вампира:

— Съгласен си да се биеш с Империята? Не мислиш ли, че е глупаво?

— В резултат положението на нисшите вампири само ще се влоши — допълни Алиса. — Насилието не е най-добрия път към свободата, не мислиш ли?

— Да, разбирам — въздъхна Даркин. — Но понякога здравият разум…

— Охо, много добре знаеш какво значи това — изсумтя Алиса. — И в същото време съвсем сериозно обмисляш възможността да предадеш Империята?

Чез ни прегърна с Алиса през раменете:

— Не го тормозете бедния човек, той и без това има толкова тежък ден.

Даркин се усмихна едва-едва.

— Ами да. А какво… ще се случи по-нататък с… — той кимна към килиите — тях?

Затърсих в паметта си, опитвайки да си спомня частта от нашето законодателство, отнасяща се до разбойнически нападения. За съжаление нищо не намерих, така че тактично обобщих:

— Доколкото знам, престъпниците в Империята ги изпращат в мините в Далечните планини, или, ако престъплението не е много тежко, им налагат глоба и ги затварят в местния затвор.

— Това трябва да го реши местния съдия — отбеляза Чез. — Между другото, аз дори не знам кой е той. А ти, Даркин?

— Началникът на стражата се явява и главен съдия — сви рамене вампирът. — Помощниците той сам си ги избира. Мисля, че ще са някои от офицерите.

— Смятам, че бихме могли да се споразумеем и да издействаме само порицание за приятелката ти — неуверено предложих аз.

В очите на Даркин проблесна надежда:

— Ще направите това за мен?!

— Предлагам да обсъдим това с Витор — тежко въздъхна Алиса. — Без него този въпрос няма как да се реши, нали Стела и останалите вече са предадени в ръцете на стражата, тоест са изцяло във властта на Витор.

Неволно се намръщих, представяйки си предстоящия разговор с прекалено общителния и гостоприемен началник на стражата. За срещата с Витор ще трябва предварително да подготвим няколко отрезвяващи заклинания и да гладуваме поне ден…

На стълбите, водещи от мазето към фоайето на управлението, спрях рязко, чувствайки нещо като сърбеж в гърдите. Беше на мястото, където би трябвало да ме е ударила онази странна виолетова топка.

— Какво? — блъсна се в гърба ми Чез.

— Нищо — отговорих, докосвайки болното място. — Много странно усещане…

Изведнъж се разнесе оглушителен грохот. Сградата се разтресе така, че от тавана се посипа мазилка, а ние едва се задържахме на крака.

— Какво беше това?!

— Земетресение? — предположи Чез и ме изблъска напред. — Да излизаме по-бързо, докато не ни е погребало живи.

— По-добре живи, отколкото мъртви — промърмори Алиса. — Така ще имаме шанс…

Влизайки във фоайето, ние заварихме много странна гледка — на мястото на една от стените зееше огромна дупка. Преди да имаме време да се изненадаме, от нея буквално се посипаха нисши вампири в черни дрехи.

— Защита! — извиках аз, съобщавайки по този начин на приятелите си, че изцяло се фокусирам върху създаването на защитни заклинания.

Универсална стена, Огнен щит, Въздушен щит… Поставих всичко, което знаех, но въпреки това не бях сигурен, че това ще спре неизвестната магия, ако вампирите отново я използват. Чез и Алиса атакуваха вампирите с целия си арсенал, но избухванията на вече познатите ми виолетови искри с лекота унищожаваха всички магии.

— Но как?! — извика Чез, когато поредната му Огнена птица изчезна на половината път до целта си.

Много исках да кажа нещо от рода на „не ми ли вярвахте“, но моментът не беше много подходящ.

— Обратно в подземието! — заповядах аз. — Защитата ми няма да издържи на атаките им.

Като никой път приятелите ми решиха да ме послушат без уговорки и почти презглава се втурнаха надолу по стълбите миг преди всички мои щитове да бъдат пометени от магията на нисшите вампири.

— Те наистина използват силна магия, точно както каза!

Най-накрая да ми повярват.

— Ако лесно се поддавах на паника, сега щях да й се поддам — с нервен смях каза Чез. — Какво ще правим?

— Ще опитаме да ги отблъснем! — аз затворих стоманената врата и се скрих зад стената. — Само не знам с какво можем да им противодействаме.

— Защо се крием? — Чез бързо дойде на себе си. — Там останаха хора, те се нуждаят от нашата помощ!

— Сега с нищо не можем да им помогнем — изрази на глас мислите ми Алиса. — Вампирите са твърде много и не знаем на какво е способна тяхната магия. Освен това, те вероятно са дошли за приятелката на Даркин, така че… Ей, къде е Даркин?!

Едва сега забелязахме, че вампирът не е с нас. Очевидно беше останал горе, но как и по-важното, защо?

— Надявам се, че с него всичко ще е наред — притеснено каза Алиса.

— Едва ли се е паникьосал. Може би има някакъв план или нещо подобно.

Не знам какво ставаше горе, но не мина и минута и по вратата се посипаха удари от заклинания. Стоманеният лист се огъна, сякаш в него се удари огромен таран, и миг по-късно вратата се откъсна от пантите си. Прилепени до стените, ние проследихме с погледи привидно неразрушимото парче желязо и започнахме методично да изстрелваме заклинания. Без да гледаме.

— Сега ще влязат и ще ви избият всичките! — се чу от килията, в която беше затворен един от вампирите.

— О, вижте кой проговори — Чез направи физиономия и хвърли в отвора Огнена птица. — Да видим кой кого ще убие!

Поставих няколко Универсални стени пред вратата и подготвих атакуващи заклинания. Нека сега опитат да влязат.

— Те са по-силни! — раздаде се от другата килия гласът на Стела. — „Свободните“ са специално подготвени за битка с Майстори. За по-малко от половин час всички вие ще лежите безжизнени и изсушени.

— Имай предвид, че най-вероятно и ти ще лежиш с нас. Като най-приказлива — безжалостно напомни Алиса. — Твоите приятели ще те предадат. Хей, в съседните килии, чухте ли? Стела ни разказа с подробности за цялата ви компания „свободни“.

Стела веднага уплашено замълча.

— Няма да се доберат до нас — уверено каза Чез. — Ако някой слезе по стълбите, просто ще го попилеем.

Покрай носа ми прелетя виолетова топка, безпроблемно пробивайки всички старателно поставени щитове, и се разби в отсрещната стена.

— Но и ние сме в капан — разумно отбеляза Алиса.

— Вярвам в Даркин, сигурно е отишъл за помощ — казах твърдо и по-тихо добавих: — Ако ли не, нападението над управлението няма да остане незабелязано, скоро всички наши ще бъдат тук. А и кварталът на друидите е съвсем наблизо…

Честно казано, нямах никакво желание да стоя в мазето. Но си нямах идея какво можем да направим в тази ситуация.

— Ей, какво е това?

Поредната виолетова топка се удари в стената, но не се пръсна в множество искри, а се стече на пода, превръщайки се в локва неясна субстанция.

— Гадост някаква — намръщи се Алиса. — Вони така, че чак очите сълзят.

Тя се закашля, а аз веднага усетих, че гърлото ми се свива в спазми.

— Кхъ, отрова! — със закъснение се досети Чез.

Бързо създадох индивидуална защита, филтрираща въздуха — помогна ми опита от борбата с плъховете в мазетата. Тогава толкова силно вонеше на изгоряло месо, че без подобна защита бих се задушил.

За съжаление останалите нямаха подобен опит — те трябваше да покрият носа и устата си с полите на ливреята. За известно време бяха изкарани от строя и нападателите веднага се възползваха от ситуацията — в отвора вече се появиха два вампира.

Поставих на пътя им Въздушна стена, но тя не ги забави много — достатъчен беше само един изстрел виолетова енергия. Но дотогава бях успял да дойда на себе си и да метна насреща им огромна Огнена топка. Ако имах време, бих се полюбувал на това произведение на изкуството — по размер тя надвишаваше отвора на вратата.

Разбира се, вампирите поставиха щитове, но само с енергията от артефактите не успяха напълно да се защитят. Единият от нападателите беше ударен с такава сила, че за миг ми се стори сякаш усетих миризма на горяща плът, въпреки че това беше невъзможно — заклинанието-филтър работеше перфектно. Вторият получи удар в крака от лежащата на пода Алиса, а Въздушните игли на Чез се забиха в корема му и го довършиха окончателно. При това приятелите ми и за секунда не преставаха да кашлят.

Метнах в отвора още една Огнена топка, за да охладя желанието им за атака, поставих защита и веднага създадох около приятелите си защитни полета с филтри.

— Ама че изроди — първи се обади Чез.

Подкрепи го кашлицата на вампирите от килиите, да помагам на които нито имах възможност, нито особено желание.

— Дават ни добра идея — каза Алиса, като прочисти гърлото си. — Можем да използваме димна завеса, за да се измъкнем оттук. Не съм пробвала заклинанието при максимална мощност, но мога да гарантирам, че във фоайето горе видимостта ще е нулева.

— Тогава да действаме! — зарадвахме се ние с Чез. — Сега е най-подходящия момент.

— А тези? — попитах аз, кимайки към затворените килии.

— Остават тук — сви рамене Алиса. — Хайде да действаме: пускам завесата и пробиваме навън.

Така и направихме. Алиса направи заклинанието „димна завеса“ във фоайето, изчакахме около минута и побягнахме нагоре по стълбите. Аз изпреварих приятелите си, които още не бяха се оправили напълно от отравянето, метнах пред себе си Огнена топка и уплътних защитата, готов да поема атаките на вампирите върху себе си.

Стигайки до средата на стълбата, аз изведнъж осъзнах, че не виждам дори собствения си нос. Сивата мъгла беше невероятно гъста и дори сякаш затрудняваше движението, но пък с дишането проблеми нямах.

— Зак! — чух зад себе си яростния шепот на Алиса. — Къде си?

— Тук! — прошепнах в отговор. — Тихо, иначе ще ни атакуват по слух!

— Хвани ме за ръка — прошепна Алиса.

С лек трепет напипах пръстите й, мислено благодарейки на нападналите управлението вампири и прекалено мощното заклинание на Алиса. Вярно, че за другата ръка веднага ме хвана Чез, но това беше дреболия.

Препъвайки се във всичко възможно, ние се притиснахме към стената и се отправихме към изхода. Три пъти успях да ударя коленете си, два пъти си блъснах главата, преди да стигнем до прозореца. Не можах да напипам дръжката, така че просто счупих стъклото и пускайки неохотно ръката на Алиса, излязох навън. Спаси ме само това, че бях нащрек. Инстинктивно поставих Универсална стена и така спасих себе си и приятелите си от огромна Огнена топка.

Не знаех, че вампирите вече и това могат…

— Зак! — втурна се насреща ни Наив. — Съжалявам, мислех, че са вампири!

— Не, това сме само ние — уморено каза Чез. — Бъди приятел, не ни изгаряй. Другите също ли са тук? Бързо пристигнахте.

— Даркин притича при нас и ни каза, че вампирите са нападнали управлението. А когато се събрахме всички, които бяхме в Прокълнатата къща, и дойдохме тук, друидите вече помагаха на ранените при входа.

От ъгъла изскочиха Херион, Мелисия и Велхеор, а от другата страна вече тичаха няколко нисши вампира и Невил.

— О, ето ви и вас! Добре ли сте?

— Да, добре сме — каза Алиса. — Пострада само гордостта ни.

Друидката веднага усърдно ни прегледа за евентуални наранявания, а Невил ни съобщи последните новини:

— Мелисия вече изчисти въздуха. Патрулите и останалите на крака стражи помагат на ранените. Все пак добре, че всички офицери начело с Витор са били на заседание на Общинския съвет, иначе жертвите можеха да бъдат много повече.

— Дракон да ги одере, колко навреме нападателите използваха димна завеса! — чистосърдечно изруга Наив. — Тъкмо ги бяхме обградили и започнахме щурма…

Ние е Чез погледнахме към Алиса и тя веднага смутено сведе поглед.

— Ами, всъщност ние създадохме димната завеса — признах аз, без да уточнявам на кого точно беше идеята. — Кой да знае, че вие вече сте отвън…

Мелисия се засмя, прикривайки с длан устата си, а Велхеор открито се разкикоти.

— Значи заради вас Невил не успя да прояви своите способности и да хване всички нисши вампири — саркастично каза Херион, слагайки ръка на рамото на Викерс старши. — О, чакайте малко, та той няма никакви таланти.

Уау, не знаех, че вечно сериозният друид е способен да се заяжда така! А можеше да се очаква, в последните дни съперничеството им с Невил достигна своя апогей.

Мелисия хвърли такъв поглед на Херион, че друидът направи вид, сякаш се сеща за нещо много важно, и бързо влезе в сградата.

— Ще отида още веднъж да прегледам пострадалите стражи — рязко каза Мелисия и се втурна след друида.

— Изглежда, че някой ще си го получи — захили се Чез.

— Ще отида да видя как е свършило всичко — неочаквано заяви Алиса. — А и ще видя как са пострадалите. Изглежда не успяхме да ги защитим…

Странно, досега не бях забелязал да е особено човеколюбива.

— Ако друидите се сбият, моля те, не ги спирай — със сълзи на очи помоли Чез.

— И през ум не ми минава — увери го Алиса.

Вампирката се възползва от прозореца, за да се върне в управлението, а Чез продължи да издевателства над Невил.

— Сериозен противник — започна той. — Друидът определено има предимство във физическата сила, но Мелисия, според мен, е на твоя страна. Между другото, отдавна забелязах, че тя има силно развит майчински инстинкт. На прав път си — той потупа Невил по бузата, — малкия.

— Разкарай се — отблъсна ръката му Викерс старши.

— Любовни трепети — обади се необичайно мълчаливия Велхеор. Той се приближи плътно до Невил и внимателно го погледна в очите. — Хей, искаш ли да го убия за теб?

— В смисъл? — ококори се Невил.

— Ами, ще извия врата на този приятел на дърветата. Просто бизнес.

Известно време Викерс-старши се взираше във вампира, опитвайки се да разбере той шегува ли се или не. Аз отдавна бях стигнал до извода, че за да разбереш Велхеор, трябва да си луд поне колкото него, а друг такъв психо в този свят нямаше да се намери.

— Хм… мисля, че не би трябвало да решаваме проблема толкова кардинално — каза накрая Невил.

Хвърляйки на вампира още един красноречив поглед тип „определено си луд“, той се отправи към входа на управлението, стараейки се да не прави никакви резки движения.

— Както искаш — подхвърли след него Велхеор. — Ако промениш мнението си, обади се!

— А аз си мислех, че сте приятели с друида — учудено се обади Чез.

— С този пън? Шегуваш се! — ухили се Велхеор. — Само ми дай повод и ще му откъсна главата, не, първо ще му потроша всички кости…

— Е, аз ще отида… да видя дали нашите момчета са намерили артефактите, които използваха нападателите — бързо каза Чез и хукна след Викерс-старши. — Невил, почакай ме!

— Слабаци — изсумтя вампирът и изведнъж ме погледна сериозно. — Говорейки за слабаци — притесняваш ме, Зак.

Тонът, с който го каза, ме накара да потреперя от студ.

— Какво имаш предвид?

— Ти се срещаш с моята племенница, а Алиса не може да завързва връзка със слабак, неспособен да я защити.

Да завързва връзка?! Ама че гадно звучи, сякаш става дума не за чувства, а за някакъв предмет.

— Не е така — опитах се да го опровергая. — Тя дори не говори с мен…

— О, само не отричай — махна с ръка вампирът. — „Влюбените като се карат — само се развличат“. Не забравяй, че тепърва трябва да ми докажеш, че си достоен за Алиса. Тя е моя племенница и не мога да позволя да се срещне с някакъв си мижитурка.

Стиснах юмруци от гняв:

— Кой е мижитурка?!

— Ти, ти — изсумтя Велхеор. — Намери ли смелост да кажеш на приятелите си за твоя малък проблем?

Тук ме постави на място, признах аз, и веднага се успокоих.

— Ами, всъщност исках да им кажа, просто нямаше подходяща възможност. Бяхме малко скарани, а и работа се натрупа…

— На твое място бих побързал. След няколко дни ни предстои да напуснем Империята, нали не си забравил?

Че можех ли да забравя. Постоянно мислех за това! Да нахлуем в земите на Бойния клан, за да убием един от тях… Пълна лудост! По принцип би трябвало да чувствам известна увереност, защото с мен щеше да е Велхеор. В действителност така ставаше още по-лошо — кой би предсказал каква муха може да влезе в главата на хилядолетен вампир. Доверявайки му живота си, не можех да чувствам нищо друго освен безпокойство, граничещо със страх.

— Аз ще реша този проблем — увери ме вампирът.

След като се уверихме, че на пострадалите стражи е оказана съответната помощ, ние се върнахме в Прокълнатата къща. С Чез трябваше да си вземем душ и да се пооправим малко, преди да тръгнем за Академията. Днешният ден така ни беше изтощил, че никакво као дори отчасти не можеше да възстанови силите ни. За съжаление, в графика на телепортациите бяхме записани за днес и нямахме друг избор.

Събирайки нещата си, аз си спомних, че всички артефакти, иззети от Стела и труповете на нападналите управлението нисши вампири, сега са в стаята на Алиса. Исках или не, всички тези играчки трябваше да ги занеса в Академията като доказателство, така че преди да тръгна бях длъжен да мина през вампирката.

Алиса отговори на почукването ми почти мигновено:

— Кой е?

— Аз съм, трябва да взема артефактите — отговорих бързо. — Може ли да вляза?

Честно казано се опасявах, че ще ме прати по дяволите. Все пак до този момент общувахме само пред хора. Алиса всячески избягваше каквато и да е възможност да остане насаме с мен, оправдавайки се със заетост или дори просто като игнорираше съществуването ми.

— Влизай.

Алиса седеше на масата и внимателно изследваше лежащите на нея пръстени и къси пръчки.

— Опитвам се да разбера как функционират — каза тя, без да се обръща. — Но нищо не се получава. Нека да оставим няколко артефакта при нас, за да можем да експериментираме двамата с Даркин.

— Няма проблем — съгласих се аз. — Мисля, че едва ли в Академията ще им трябват всичките — пристъпих към масата и взех един от пръстените. — Някак странно изглеждат. Сякаш са излети от някакъв неизвестен минерал, никога не съм виждал подобно нещо.

— Аз също — кимна Алиса. — Много ми е интересно, какво ще кажат за това в Академията.

— Ако въобще кажат нещо — усмихнах се аз. — Ние сме най-обикновени първокурсници, кой ще тръгне да ни казва за резултатите от изследванията?

Надянах пръстена на пръста си и усетих леко изтръпване, сякаш артефактът реагира на опита да го използвам. За съжаление или за щастие, това беше само слаба реакция и повече нищо не се случи.

— Е, не сме съвсем обикновени — отбеляза вампирката. — Справихме се със Съществото. Както и да е… Между другото, нали помниш, че имаме още една работа за вършене? — попита внезапно.

Откъснах се от опитите да активирам пръстена, решавайки да го запазя известно време за себе си, и неразбиращо се втренчих във вампирката:

— Работа?

— Да — тя сви устни в тънка линия. — Или вече забрави за Стил? Длъжни сме да му помогнем.

И как можехме да му помогнем? Да му върнем паметта? Но нали той беше шпионин… Въпреки че тогава фалшивата му самоличност беше наш приятел… Разбира се, имах една идея — да опитаме с Фонтана на съдбата. Може би водата от фонтана ще свали хипнозата от Стил и ще възстанови паметта му. Само че какъв ще стане тогава — шпионин от Шатер или наш приятел? Тази неяснота беше единственото нещо, което ме спираше да използвам водата от фонтана. От друга страна, ако можех да се науча сам да използвам фонтана… кой знае…

— Като се върна, ще измислим нещо — обещах аз, а наум добавих: „Ще направя всичко възможно.“

— Имаш в предвид, когато се върнете ти и Чез? — уточни Алиса.

„Ама каква е заядлива, всичко забелязва — раздразнено помислих аз и веднага си спомних разговора с Велхеор. — Дракон да ме одере, кога, ако не сега?“

— Ами, всъщност, след пътуването до Лита ще трябва да изчезна за малко…

— Къде ще ходиш?!

— Ами, имам една малка работа за вършене… дори не знам как да го кажа…

Алиса ме погледна внимателно и натъртвайки на всяка сричка, попита:

— Зак. Къде ще ходиш?

— Не аз, а ние — веднага се хванах за думата аз. — С мен ще дойде Велхеор.

Очите на Алиса веднага се отвориха широко. Изглежда, че мнението й за Велхеор беше като това на Чез.

— С този луд? И къде ще ходите ВИЕ?

Ох, не мога да лъжа Алиса.

— В земите на вампирите.

— Къде? — ококори се Алиса. — Какво ще правите там?

— Ами, с две думи… — събрах кураж и изтърсих: — Ухапа ме вампир от клана Сеон и сега, за да не се превърна в нисш вампир, трябва да го намеря и да го убия.

След дълга пауза Алиса каза бавно:

— Майтапиш ли се?

— Не, изобщо.

— И… откога си така?

— Пети ден.

— Кой друг знае?

Смутено свих рамене:

— Ти си първата.

— И казваш едва сега! Защо мълча досега?

— Ти не искаше да говориш с мен — напомних аз.

— Всеки ден си говорихме.

— Да, но не така…, както сега, само двамата — окончателно се смутих аз. — Не исках да говоря за проблемите си пред всички… и ще те помоля да не казваш на никого за това.

— Добре — кратко каза Алиса. — Но ще дойда с вас.

— Но…

— Никакви „но“. Вземай артефактите и тръгвай за Академията — още по-ядосано каза тя. — Като се върнеш, подробно ще обсъдим колко е лошо да криеш от приятелите си своите проблеми.

Неволно се залюбувах на гордо вирнатия й нагоре нос.

— Ами… това… нали няма да разкажеш на останалите за моя малък проблем? — объркано попитах аз. — Не бих искал…

— Ще видим — Алиса ми хвърли убийствен поглед. — Върви се приготвяй. Чез едва чака.

Излизайки навън, аз се почувствах като дете, смъмрено от строг учител за някакво провинение. Това често ми се беше случвало в детството, но тези времена бяха история. Независимо от това Алиса се държеше така, сякаш съм виновен за нещо пред нея, въпреки че тя само до преди няколко часа по всякакъв начин игнорираше съществуването ми.

— Е, стига толкова — стегнах се аз и тръгнах към стаята на Чез. — Имам си достатъчно проблеми и така. Да мисля за работата, да мисля за работата…

След бързо сбогуване с приятелите, ние с Чез забързахме към къщата, приютила под покрива си телепорта. Вътре, като отговорник за системата за телепортиране, вече ни чакаше офицер Девлин.

— Най-накрая у дома!

Радостта на Чез нямаше граници и дори сияйната усмивка на офицер Девлин не можа да развали настроението му. Затова пък моето, и без това не особено оптимистично, падна до нулата.

Рижият ми приятел веднага се втурна към телепорта, но Девлин го спря:

— Стой. Извинявай, но имам инструкция да изпратя първо Зак.

— Какво? — учуди се Чез.

— През цялото време ни дават такива инструкции — сви рамене стражът. — В случай, че възникне непредвидена ситуация или свърши енергията в телепорта.

— Разбра ли? Аз съм по-ценен от теб — не пропуснах да се пошегувам с приятеля си.

— Просто ще тестваш телепорта преди да изпратят мен — не остана длъжен Чез. — Знае ли човек, може изведнъж да се развали и вместо да те телепортира просто ще те разкъса на малки парченца.

— Ама че си — предадох се аз. — Довиждане, Девлин, ще се видим след няколко дни.

— Успех — махна ми с ръка той. — Надявам се, че ще ни изпратят подкрепления или нещо подобно. Все пак, нападение над управлението посред бял ден — това е сериозен прецедент. Жалко, че не бях там, щях да им покажа…

„Щял да им покаже, как не. Мечтай си — помислих си аз, влизайки в телепорта. — И помощ му се приискала. Щом за Съществото не ни помогнаха, за такава дребна заплаха като нисшите вампири ще трябва сами да се оправяме.“