Алекс Кош
Огненият орден (7)

Действие 4

— Едва се върнахте и вече успяхте да се забъркате в неприятности — плесна с ръце Шинс. — Как е възможно?

Седяхме в кабинета му с наведени глави, без да смеем да вдигнем поглед. Нашият декан не беше толкова ядосан дори след нападението над Академията.

— Ние не искахме… — започна Чез.

— Според мен много даже сте искали! За ваш късмет получавате само предупреждение.

— Благодарим! — радостно изблеяхме ние.

— Няма за какво да ми благодарите, така е по правилника на Академията. Ако трябваше аз да решавам, бих ви наказал две седмици тежък труд в Далечните планини. В мините всеки Майстор е ценен.

В мините?!

Ние с Чез си разменихме стреснати погледи и тържествено уверихме Шинс:

— Това повече няма да се повтори!

— Да бе, сякаш не ви познавам — той се усмихна в брадата си. — Поне спечелихте ли? Защитихте ли честта на факултета?

— Ами… да… — предпазливо каза Чез.

— Как? — с изненада забелязахме, че Майсторът едва сдържа любопитството си. — Какви заклинания използвахте?

— О, аз използвах един много интересен ход! — веднага се разпали Чез. — Възползвах се от факта, че бяхме на улицата, а не в зала от дагор. Тук в столицата явно не са участвали в сериозни битки, не са свикнали с използването на подобни трикове. Просто пуснах малко Огнено кълбо под земята и ударих Ейнджъл в задника!

Шинс кимна одобрително.

— Добър тактически ход. Новобранците много рядко създават цялостни щитове, прикриващи ги и отдолу — той ме погледна въпросително. — А ти, Зак?

Свих рамене неопределено.

— Не се напъвах особено. Просто стоях и гледах как се бие Чез, цялата работа я свършиха Отразяващите щитове.

— Това, разбира се, е добре. Но не трябва да разчиташ прекалено на Отразяващи щитове. Имал си късмет, че сте се били с първокурсници. Всеки третокурсник би могъл да обърне твоето заклинание срещу теб самия, и ако не го забележиш навреме, ще се търкаляш на тротоара, надупчен от собствените си Въздушни копия. В уличните дуели няма наблюдаващи и няма кой да намали силата на атакуващите заклинания.

Леле, и през ум не ми беше минавало, че може да се случи нещо подобно. Въпреки че можехме да видим чуждите заклинания с помощта на „пелената“, но да вникнем в тях и да ги променим по време на битка… не можех да си го представя. Да, определено имахме твърде малко знания и опит. Макар и да бяхме по-напред от останалите първокурсници, със старшите изобщо не можехме да се сравняваме.

— Зак, Майстор Ревел вече те чака — неочаквано ми съобщи Шинс.

Чез скочи с мен, но Майсторът го спря:

— Чез, теб ще те помоля да останеш.

— Но аз имам много важна среща! — запротестира Чез. — До връщането ни обратно има толкова малко време…

Мислено съжалих приятеля си, но ми стигаха и моите проблеми — трябваше да бързам за срещата с Майстор Ревел. За щастие кабинетът му беше на съседния етаж.

Началникът на Службата за сигурност в Академията ме посрещна с кратко кимване и без много приказки:

— Здравейте, Закари. Сядайте.

Няколко минути седяхме в мълчание, прекъсвано единствено от шумоленето на страниците и сумтенето на Майстора — съдейки по всичко, той четеше документи, отнасящи се до мен. Защо иначе постоянно ще ми хвърля преценяващи погледи? Честно казано, усещането беше сякаш виждаше през мен и искрено се забавляваше от видяното.

— Чудесно сте се справили в Крайдол — каза той накрая и бутна настрани папката с докладите.

По интонацията не разбрах това въпрос ли беше или констатация и предпочетох да запазя мълчание. Въпреки, че по мое мнение ние наистина се бяхме справили прекрасно, не всеки ден се случва първокурсници да спасят цял град от смъртно опасно Същество — продукт на тайни магически изследвания. Между другото, изобщо не разбирах как работи тази тяхна Служба за сигурност, щом позволява „Децата на дракона“ да създават такива чудовища точно под носовете им.

— Вие, разбира се, сте герои — продължи Майстор Ревел. — От друга страна, по-добре би било да го хванете живо.

Живо?! Той присмиваше ли се?!

Бях толкова шокиран от думите на Майстора, че просто загубих дар слово. Завръщането в Лита се оказа съвсем не толкова триумфално, колкото очаквах. Чувството беше сякаш всички са се наговорили — Шинс, леля, „водните“, сега и Майстор Ревел. Честна дума, вече ми се искаше да се връщам обратно в Крайдол…

— Е, няма да търсим кусури — междувременно продължи той. — Много ме заинтригува вашата информация за използването на нов вид магическа енергия от нисшите вампири. Подобни доклади дойдоха и от другите градове. Изглежда някой умишлено снабдява нисшите вампири с някакъв необичаен вид артефакти. Признавам, че никога не бяхме чували за нещо подобно, досега никой не е провеждал сериозно изследване на способностите на нишите вампири, всъщност се е смятало, че те нямат такива.

— Донесох няколко артефакта — спомних си аз. — Мисля, че можем да получим много полезна информация, ако ги проучим. Но всичките ми вещи останаха у дома.

Фактът, че не можах да ги взема, защото попаднах в затвора за едно от най-страшните провинения — участие в незаконен дуел, аз предпочетох да премълча. Предполагам, че Майсторът прекрасно знаеше за нашите приключения, но не исках излишно да повдигам темата.

— Ще изпратя хора да вземат артефактите — кимна Майстор Ревел. — Мисля, че тяхното изследване не само ще ни позволи да намерим начин да се противопоставим на новата магия, но ще ни помогне да идентифицираме и нейния източник. А сега подробно ми разкажи за всички събития от първия ден на практиката чак до вчерашната среща с нисшите вампири.

О, това щеше да бъде много дълъг разговор. Вътрешно се стегнах и се съсредоточих. Сега трябва да се постарая да не изтърва нещо излишно за забранената магия — полетите над града, виденията и Коридора на съдбата. А ситуацията се усложняваше и от факта, че Майсторът знаеше за моите възможности и сигурно щеше да иска да ги проучи.

И аз започнах да разказвам. За разлика от Шинс, Майстор Ревел се интересуваше не толкова от подробностите на магическите дуели, колкото от съвсем различни детайли — способносттите на Съществото, слабостите му, реакцията на жителите на града към убийствата и към появата на Патрула. Дълго ме разпитва за поведението на нисшите вампири и отношението на местните жители към тях. И едва накрая засегна магията на драконите. Аз започнах с изпитанието, на което бях подложен още в Академията, след това разказах за няколкото видения, които значително улесниха издирването на Съществото.

— Много интересно — сговорчиво каза Майсторът. — Изглежда имаш големи заложби към забранената магия, което по принцип не е изненадващо…

— Защо да не е изненадващо? — учудих се аз.

— Ами, ти си умно момче — уклончиво отговори той. — Сега ми кажи за така наречените „свободни“.

— Всичко започна с това, че в града се появиха лъжепатрули — с готовност продължих аз. — Те се представяха за създадените от нас Патрули от нисши вампири и ограбваха богатите жители на Крайдол…

И аз подробно описах събитията от вчерашния ден, подчертавайки необходимостта от привличане на допълнителни сили в Крайдол. Нали още първоначално е било предвидено в града да има два Патрула, но едниният беше унищожен.

— Какво пък, прав си — неочаквано лесно се съгласи Майсторът. — Ще ви изпратя в Крайдол две петорки от старши ученици. Трябваше да го направя още от самото начало, тогава може би щяхме да избегнем всички тези убийства и усложнения.

„А защо не изпратихте?“ — исках да попитам аз, но навреме се сдържах и на глас казах:

— Ами добре…

Сега със сигурност ще ни бъде много по-лесно да поддържамне реда в града, а и със „свободните“ ще можем да се справим.

— Що се отнася до привлечените от вас нисши вампири на работа в Патрула — той се облегна назад в креслото. — Това е неприемливо.

Едва сдържах учудения си възглас.

— И защо? — попитах тихо, бързо вземайки се в ръце.

— Вампирите не могат да заемат държавни длъжности. Това е един от законите на Империята. Изненадан съм, че досега не сме получили оплаквания от жителите на Крайдол.

— Вампирите се справят отлично с работата си — подчертах аз. — Жителите няма от какво да се оплачат. Естествено… ако не броим действията на лъжепатрулите…

Но Майстор Ревел беше непреклонен:

— Още по-лошо. Вие сте предоставили на престъпниците отлично прикритие, давайки на нисшите вампири легитимна власт. Как изобщо началникът на стражата е позволил такива своеволни действия от ваша страна? Кой сега е началник там?

Той заразлиства документите пред себе си:

— А, Витор. Първо се издъни като пазач в Имперския затвор, сега и тук…

О, не, нима ще го накажат заради моето своеволие?

— Той е добър човек — опитах се да оправдая началника на стражата. — И трябва да признаете, че в конкретния случай използването на нисши вампири беше удачно решение.

— Може би — съгласи се Майсторът. — Но сега ще трябва да се върнеш и да им съобщиш, че Империята не може да позволи на нисши вампири да работят в градската стража.

Дракон да го вземе и него, и цялата Империя с нейните закони! Как… как ще кажа на Даркин и останалите, че повече не могат да работят в Патрула?! Тази работа даде толкова много на нисшите вампири. На практика за повечето от тях сега изборът е да работят в Патрула или да се присъединят към „свободните“.

Опитах се да обясня ситуацията на Майстор Ревел, но изглежда, че дори стоящата на бюрото му каменна статуя на Кървавия бог беше по-отворена за диалог. Между другото, абсолютна загадка, какво изобщо прави тя в кабинета на Майстора?

— С този въпрос приключихме — твърдо каза Майстор Ревел. — Що се отнася до това общество на „свободни“, трябва в най-кратки срокове да се справите с тях. Мисля, че с помощта на десет големи ученика ще се справите с тази задача и така практиката ви ще може да се счита за приключена.

„Приключена — това е добре“ — помислих със задоволство и изведнъж осъзнах накъде бие той. Че нашата практика свършва?!

— Ще се върнем в Академията?!

— Ще продължите да се обучавате — поправи ме Майстор Ревел. — Но не в Академията, а на друго място.

Окончателно се обърках и просто мълчаливо се втренчих в него.

— Давам ви две седмици, за да запознаете големите ученици с обстановката и да оправите всички проблеми в Крайдол. След това отивате във Форт Скол и ще продължите обучението си в бойни условия.

— В бойни условия?!

О, на глас ли го казах?!

— Точно така. Сблъсъците с отрядите Шатерски шпиони е чудесна възможност да тествате бойните си умения. Точно там е най-подходящото място да се научите как се води битка в строй.

Уау, нищо подобно не бях чувал. Майстори, крачещи в строй — това е нещо ново. Може би ще ни дадат и брони? Е, не като на стражите, разбира се, а нещо по-специално.

— Значи разполагаме само с две седмици…

— Да. След това вашата четворка…

— Четворка ли?!

— Разбира се. Невил Викерс загуби способностите си и ако не се възстанови до две седмици, ще остане да работи в Крайдол до пълното им възстановяване.

„Значи петорката ни ще се разпадне? — тъжно помислих аз. — От друга страна, Невил само ще се радва да остане в Крайдол с Мелисия. А ние… явно ще се наложи известно време да тренираме без него.“

— Освен това, във Форт Скол има изследователски отдел, занимаващ се с изучаването на забранената магия. При пристигането си трябва да се присъединиш към тях в качеството си на младши сътрудник.

Покорно сведох глава.

— Добре…

„… добре, че поне опитен образец не ме нарече“ — продължих фразата за себе си.

— Между другото, вече може да не се притесняваш от „Децата на дракона“, това тайно общество прекрати съществуването си. Ние разкрихме и заловихме практически всички участници.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — А как е Кейтен? Нали го бяха хванали…

Майсторът сви рамене.

— Кейтен така и не беше намерен. Има много голяма вероятност никога да не го намерим…

— О, не…

Гърлото ми пресъхна така, сякаш не бях пил няколко дни.

— Съжалявам — с напълно неутрален тон продължи той. — Настъпиха трудни времена, всички сме изложени на сериозен риск и вървим по ръба.

„Лесно му е да говори така — седи си в Академията, документи прехвърля“ — ядосано си помислих аз. Нима Кейтен наистина е мъртъв?! Не, не можех да го повярвам… Та той е гениален Майстор, нали успя да създаде автомага — изкуствения магически интелект. Толкова умен човек непременно ще измисли нещо и ще избяга от плен.

— Мисля, че обсъдихме всичко — Майстор Ревел премести папката с моите документи. — Мога само да ви пожелая късмет. Мисля, че ще се справите.

Да, при Кейтен вече се получи…

— Благодаря.

Да вървя да ходя по ръба…

Сбогувайки се с Майстор Ревел, аз отново надникнах при Шинс. Чез вече беше успял да изчезне на среща с Натали, така че аз се наканих да кажа довиждане и да тръгвам, но Шинс ме задържа. По-точно деканът ме сграбчи с две ръце и ме засипа с въпроси за новия вид магия. Оказа се, че едва днес до него са достигнали подробности за битката ни с нисшите вампири и Майсторът гореше от нетърпение да научи подробности.

Излизайки малко по-късно от кабинета на Шинс, аз мислено завидях на рижия си приятел — последните няколко часа той се гушка с приятелката си, докато аз давах отчет за нашите действия и се наслушах на неособено приятните коментари на шефа на Службата за сигурност на Академията. От друга страна, Чез също заслужаваше съчувствие — той още не знаеше, но следващата му среща с Натали нямаше да бъде толкова скоро.

Да се връщам у дома изобщо не ми се искаше, така че реших да почина в стаята си. Отивайки на нужния етаж, бързо се промуших между две неголеми компании „огнени“ и с леко притеснение отворих вратата на стаята си. За голямо мое облекчение нямаше никакви следи от кактуси, както и дупки в тавана. По време на моето отсъствие бяха ремонтирали и почистили всичко.

След като огледах добре стаята и се уверих, че няма и следа от моя не особено успешен опит, аз рухнах на леглото, затворих очи и се отпуснах. Най-накрая почивка! Дали да не подремна няколко часа преди да поема обратно?

Едва затворих очи и на вратата тихо се почука.

— Влез! — извиках аз, вече ме мързеше да стана и да отворя.

Дори от леглото не ми се надигаше, така че просто се обърнах на една страна, за да видя кой влиза, но веднага скочих на крака:

— Кейтен!

Ето кого най-малко очаквах да видя тук.

— Привет — кратко поздрави Кейтен.

— Как се озова тук? Ние вече те отписахме! Току-що бях при Майстор Ревел и той ме уверяваше, че отдавна си мъртъв!

— Не съм толкова лесен за убиване — Кейтен погледна към вратата, сякаш се страхуваше, че го преследват, после тихо я затвори и тръгна из стаята, правейки някакви манипулации с енергията. — Успях да избягам.

След това покри част от стаята със сложен защитен купол — аз успях да зърна няколко проблясъка, и въздъхна с облекчение:

— Вече може да говорим спокойно Завесата на мълчанието ще ни защити от любопитни уши.

Нашият наставник изглеждаше доста слаб, а и говореше някак нервно и рязко. Кой знае какво са му правили, докато е бил в плен…

— Какво стана с теб, след като се телепортирахте от Прокълнатата къща? Как успя да избягаш?

— Телепортирахме се в пещера някъде в околностите на Крайдол. Преди да успея да направя каквото й да е, бях вързан и приспан. Събудих се в каменна килия, както после се изясни, някъде под Лита. Останах затворен там до вчера и сигурно там щях да си остана, ако не беше дошла помощ отвън. Някой ми помогна да се измъкна и аз все още не знам кой ли може да е. А при вас как се развиха нещата в Крайдол? Какво стана след изчезването ми? Намерихте ли убиеца?

— Не знаеш ли? — бях изненадан. — Такава каша стана там, просто ужас. Странно, че Ромиус не ти е казал.

Лицето на Кейтен се промени:

— Още не съм се срещал с него. И не съм сигурен дали искам…

— Какво говориш? — зяпнах аз. — Той сигурно се притеснява.

— Съмнявам се — поклати глава Кейтен. — След бягството успях да подслушам един разговор на „Децата на дракона“… Ромиус беше там и веднага се виждаше, че е важна клечка при тях.

— Сигурен ли си?!

Не можех да повярвам, че чичо ми може да бъде част от всичко това. Макар да знаеше изненадващо много за забранената магия, възможно ли беше? Не, не вярвах!

— Сигурен съм в това, което видях и чух. — Кейтен се намръщи. — Не знам кой друг още е свързан с тях, така че за момента ще запазя информацията за себе си. А ти имай в предвид, че с Ромиус трябва да бъдеш много внимателен… — той въздъхна и изведнъж се усмихна: — Така, а какво стана при вас? Разказвай.

И аз разказах. За лова за Съществото, унищожаването на ходещите трупове и плъховете, за травмата на Невил. Е, за дневника на лудия Майстор и за ухапването от вампира предпочетох да премълча. Затова пък подробно се спрях на новите способности на нисшите вампири и нападението над полицейското управление, защото много исках да чуя съвет от Кейтен как да действаме нататък. Говорейки за всички събития вече за трети път, аз без проблем се вместих в рамките на половин час — ето какво значи опита.

— Тоест сега търсите място, където биха могат да се крият? — попита той след моя разказ.

— Да — потвърдих аз. — Даркин и Девлин вече обикалят из целия град. Вярно, силно се съмнявам, че ще открият нещо. Нашите противници явно добре умеят да се крият. И изобщо не разбирам как толкова бързо успяват да се появяват и изчезват в различни райони на града.

— Знаеш ли — усмихна се на себе си Кейтен. — Мисля, че знам къде трябва да ги търсите. Опитайте с канализацията. Няма да намерите по-подходящо място.

Той беше прав! Как не се сетих по-рано?!

— Ето виждаш ли колко ни липсваш — казах аз. — Няма ли да дойдеш с нас в Крайдол?

— Не — потвърди той моето предположение. — За съжаление, все още не мога. Твърде много работа имам в Академията. Трябва да разбера кой стои зад всичко случващо се. Пък и вие, както виждам, се справяте много добре и без координатор.

— Стараем се. Жалко, че скоро ще се наложи да напуснем Крайдол — въздъхнах аз. — Чу ли, канят се да ни пращат на някакви военни маневри?

— Не, не съм. В момента крия завръщането си, защото не знам на кого мога да се доверя и на кого — не. Дори Майстор Ревел не знае, че съм се върнал.

Уау! Според мен изобщо не е толкова просто да се вмъкнеш незабелязан в Академията. Ако изобщо беше възможно. Сигурно на Кейтен му се е наложило сериозно да се изпоти, за да го направи.

— Така, значи ще трябва да си мълча за нашата среща? — попитах разочаровано.

Исках да зарадвам приятелите си…

— Всичко е наред — предаде се Кейтен. — Можеш спокойно да кажеш на екипа. Молбата ми е да не изпращате никакви отчети към Академията, трябва ми още малко време, за да събера информация. След два дни ще има Общо събрание, надявам се дотогава всичко да се изясни и да изкарам на светло всички предатели.

В крайна сметка ще кажа на приятелите си, че Кейтен е жив. Тайни си имах предостатъчно.

— Между другото, изненадан съм, че ви изпращат във форт Скол. Разбира се, това е обичайна практика, но само за третокурсници… — той замълча за известно време. — Но пък вас ви обучават по нова програма. Преди основният курс по бойни заклинания стартираше едва от втората година, а сега започвате с него. Но както и да е, бъдете много внимателни, границата с Шатер е наистина опасно място.

Много ме успокои.

— Надявам се, че докато стигнете там, аз ще успея да се присъединя към вас. Но за всеки случай запомни — най-лошо е да попаднеш в отряда по почистването. Те получават най-мръсната и опасна работа, а и сержанта им е отвратителен. Навремето попаднах при него и проклинах целия свят.

— Ценна информация — въздъхнах аз. — И благодаря за това.

Ние си поприказвахме още малко за това и онова, след което Кейтен си тръгна, оставяйки ме разстроен да премислям чутото.

Ромиус ръководи „Децата на дракона“? Това е лудост! А дори да е истина, защо, например, се опитва да открадне Фонтана на съдбата, когато така или иначе има пълен достъп до него? Достатъчно е да ни представи тези „Деца на Дракона“ като изследователи от Академията, и номерът ще мине.

Не знам колко време прекарах, лежейки в леглото с поглед, впит в тавана. Може и малко да съм задрямал, но тихо почукване по вратата ме върна в реалността.

„Сигурно Кейтен е забравил да ми каже нещо“ — помислих си аз и извиках:

— Отворено е!

Лежейки по гръб, аз отлично виждах вратата. Ето защо, вяло отбелязвайки, че гостът все пак не е Кейтен, аз се надигнах на лакът и попитах:

— Кого търсите?

— Теб — добродушно се усмихна момчето с ливрея на отличник и с все същата усмивка метна към мен няколко Ледени копия.

Като по чудо успях да издигна защита, явно практиката беше изострила рефлексите ми. Късмет беше и че успях да се претърколя от леглото — защитата забави смъртоносните ледени снаряди само за части от секундата.

Отговорих с Огнена топка… която изчезна още с появяването си.

Следващия удар ме настигна дори преди да успея да сплета друга защита. Снежният вятър ме блъсна право в стената и буквално ме залепи за камъка. Когато снегът престана да ме бие в лицето осъзнах, че не мога да мръдна — ледът беше сковал ръцете и краката ми.

— Спри! — извиках аз, преди нападателят да направи следващото си заклинание. — Защо го правиш?

Мислите ми се носеха с невероятна скорост — трябваше да го забавя, датчикът за магии в стаята със сигурност вече е сработил. О, не! Кейтен го изключи, когато постави Завесата на мълчанието!

— Пречиш ни — кратко каза мъжът и хвърли Ледена игла в лицето ми.

С всички сили дръпнах главата си и успях малко да я изместя. Иглата се плъзна по бузата ми, карайки ме да изкреща от болка.

Дракон да го изтърбуши! Сега вече ще ме убие!

Стиснах юмруци и изведнъж почувствах парене на пръста на дясната си ръка. Трофейният пръстен, който взехме от „свободните“, явно намекваше, че не би имал нищо против да се намеси в боя. Почти губейки съзнание, аз вложих в него цялата си вътрешна енергия, всичкия си гняв и отчаяние.

Виолетовото избухване погълна всичко и аз загубих съзнание, но само за миг. Е, поне на мен така ми се стри…

С труд отлепяйки очи, аз се опитах да вдигна ръце… и успях! Много бавно, сякаш бях притиснат с огромна тежест, аз се отдръпнах от стената и приклекнах. Всичко наоколо беше в кръв и, ако се съди по виенето на свят и пулсиращата болка в дясната страна на лицето, това беше основно моята кръв.

Тялото на нападателя лежеше до отсрещната стена. Сега отличникът напомняше по-скоро купчина парцали, отколкото човек. Изглеждаше като смлян в огромна месомелачка…

Едва сдържайки повдигането си, аз запълзях на четири крака към вратата. Нападателят явно беше използвал нещо от рода на Завеса на мълчанието, защото никой не бързаше да ми помогне или поне да попита какъв е този грохот в стаята ми…

Вратата беше открехната, но никой не правеше опити да надзърне в нея. Учениците на Академията се оказаха прекалено възпитани.

Отне ми много време, но все пак успях да допълзя до изхода и буквално се изсипах в коридора.

— По…

Исках да извикам „Помощ“, но движението на устните ми причини такава болка, че не можех да издам и звук повече. За щастие стоящите в коридора ученици ме забелязаха и веднага се втурнаха да помогнат…

Най-обидното беше, че така и не изгубих съзнание. Всичко ставаше сякаш в мъгла. Не можех да произнеса и дума, а и околните ги чувах трудно, но затова пък отлично усещах всичко. И усещането не беше от приятните…

Отнесоха ме до здравния пункт и ме оставиха в грижовните ръце на друида.

— Охо — подсвирна удивено той. — Кой ти го е причинил това?

— Не сме ние — в хор отговориха докаралите ме ученици.

— Ще разберем.

Друидът помогна да ме сложат на леглото и веднага се зае с мен. Усетих, че болката започва да отшумява и на нейно място се появи ужасна умора. Постепенно загубих представа за времето, потапяйки се в мъглява смес от болка и безразличие.

Затворих очи само за секунда, а когато отново ги отворих… В стаята стояха Майстор Ревел и още някакъв непознат за мен Майстор. Изглежда съм бил в безсъзнание малко по-дълго, отколкото си мислех.

— Какво се е случило с теб? — веднага попита Майстор Ревел.

Съдейки по тона, той просто кипеше от негодувание.

— Бях нападнат от ученик от Академията — превъзмогвайки болката в дясната си буза, казах аз. — Мисля, че беше от „Децата на дракона“…

Ако не бях с тежко гадене и слабост, бих могъл да говоря по-членоразделно, но реалността беше такава, че едва движех езика си.

— Невъзможно. Ние заловихме всички.

Не знам откъде плешивият Майстор беше взел такива точни данни, но явно бяха пропуснали някой. Освен това съвсем наскоро той ме уверяваше, че са хванати почти всички. Очевидно се бях срещнал точно с тези „почти“.

— Кейтен каза…

Аз веднага млъкнах, осъзнавайки какво казвам. За всичко беше виновно ужасното физическо състояние, умората и главоболието.

— Кейтен? — изненадано попита Майстора.

— Кейтен казваше… — опитах се да променя изречението, но не измислих нищо смислено. — Жалко, че Кейтен не е с нас.

Майстор Ревел погледна въпросително към друида.

— Нищо изненадващо — сви рамене той. — Получил е тежко мозъчно сътресение.

— Добре, дракон да го вземе. По-добре кажи с какво го удари така? От нападателя не е останало почти нищо. Дори стените от драгор са разтопени… за пореден път.

О, не. Ако кажа, че съм ползвал артефакт на нисшите вампири, ще възникнат доста неудобни въпроси.

— Не помня — излъгах аз. — От страх го ударих с всичко, което можех. Откакто чичо ми отблокира моите способности, те значително се увеличиха…

Пръстите ми напипаха пръстена на ръката ми, но артефактът не реагира на допира. Добре, важното е, че все още е тук.

— Закари, ние ще проведем щателно разследване на този инцидент — увери ме Майстор Ревел. — Засега ще те помоля да не говориш за това, което се е случило.

— Добре — съгласих се аз. — Но искам да попитам…

И тогава пред очите ми притъмня.

— … твърде много…

— … пренапрежение…

Шумът в ушите не ми позволяваше да чуя за какво говореха Майсторите и ми подейства неочаквано успокояващо. Потопих се в него и по някое време загубих съзнание…

* * *

Събудих се съвършено друг човек. Този човек не страдаше от болки и гадене и съзнанието му не се опитваше на всеки пет минути да изчезва в небитието. Какво друго мога да кажа, освен че се чувствах напълно здрав!

— О, събуди се! — чух дразнещо веселия глас на Чез. — Как си?

— Нормално — отговорих колебливо, опитвайки се да усетя някакъв дискомфорт. Изправих се на лакът, завъртях глава, извих гръб и вече по-уверено добавих: — Даже много добре!

Ако не броя, че едва не ме убиха на територията на Академията, разбира се. Качеството на работа на Службата за сигурност определено не ме устройваше. Би трябвало съвсем коректно да намекна за това на Майстор Ревел.

— Как се подреди така? Оставих те само за няколко часа и ти веднага се сби, потрошавайки за пореден път стаята си. Кой те нападна?

— По мое мнение един от „Децата на дракона“ — отвърнах колебливо. — Но кой го знае. Нападна ме без причина, ей така, само каза, че преча на някого…

В стаята надникна друид.

— Събуди ли се? — той се приближи и протегна ръце над мен, а след това внимателно ме погледна в очите. — Главата не те ли боли?

— Не, и се чувствам прекрасно. Според мен дори по-добре, отколкото преди нападението.

Друидът кимна и продължи да ме изследва. Разбрах го по лекото изтръпване по цялото тяло.

— Колко време ви трябва, за да премахнете изцяло белега? — попита Чез.

Белег?! „О, да, в лицето ми попадна Ледена игла“ — спомних си и докоснах лицето си, но почувствах само превръзката. Интересно дали е само драскотина или Белег с главно Б? Казват, че белезите красят мъжа — ето, на Даркин белегът му подхожда, дори му придаваше по-мъжествен вид. Въпреки че при нашето лечение само за няколко часа от раната не остава и следа.

— Не мога да премахна този белег — поклати глава друидът.

— Защо?! — облещих се аз.

— Той и така не е кой знае какъв красавец — леко нервно каза Чез, — че сега и с белег на половината лице да ходи.

Половината лице?

— Ще ви помоля да напуснете стаята, трябва да обсъдя нещо с пациента — тихо, но много убедително каза друидът.

Чез без никакви спорове излезе от стаята, оставяйки ме сам с лекаря. Такова примирение не беше характерно за моя риж приятел, но очевидно друидът умееше да убеждава. И, разбира се, аз се досещах какво точно иска да обсъди с мен. Докторът не можеше да не забележи моята болест…

— Били сте иницииран от Висш вампир? — със съвсем небрежен тон попита друидът.

— Да — потвърдих неохотно.

— Така си и мислех. Всеки нормален човек бих излекувал много по-бързо, а и от белега нямаше следа да остане, но не и при вас.

— Защо не? — по инерция попитах аз и веднага съжалих за въпроса.

— Вие вече не сте човек — безизразно отговори друидът. — Промяната е отишла твърде далеч. Все още е обратима, но тялото и енергията са се променили дотолкова, че лечението е много затруднено. Кога ви ухапаха?

— Преди почти седмица.

— Странно, симптомите са такива, сякаш е минал не повече от един ден. Това при условие, че за средностатистическия човек са необходими два дни за пълно превръщане. Някой е работил много усилено над вас, за да успее толкова да забави процеса на промяна. Вероятно някой Висш вампир?

— Да — кимнах аз.

Какво пък, съвсем логично, нали Велхеор обеща да спре процеса на трансформация! Но защо този друид казва, че промяната е отишла твърде далеч и времето е много малко! Разбира се, възможно е той малко да преувеличава, както обикновено правят лекарите, но… Велхеор каза, че времето е достатъчно и може да не бързаме.

— А вие… вие не можете ли да ми помогнете?

Дракон да ме одере! Друидите със сигурност би трябвало да имат някакви средства против вампиризъм, те ако нямат, кой ще има. От друга страна, ако съществуваше нещо такова, те отдавна биха го споделили.

— Съжалявам, но дори понякога да наричат вампиризма заболяване, то не е такова — по безизразното лице и тон на друида никога не бих предположил, че съжалява за нещо. — Вампирът, който е забавил процеса на промяна на вашето тяло, е направил много повече, отколкото бих могъл да направя аз или който й да е друг друид. Все пак кой друг, ако не Висш вампир, би бил най-наясно по този въпрос. Остава ви да се възползвате от тази отсрочка и да се постараете да прекъснете връзката с иницииралия ви вампир.

— И единственият начин да прекъсна тази връзка е като го убия? — уточних аз.

— Точно така.

Умеят друидите да скриват прости неща в сложни формулировки.

— Ти не си човек до такава степен, че да мога напълно да излекувам раните ти, но не си и вампир дотолкова, че белегът сам да изчезне — продължи друидът, методично отстранявайки бинтовете от лицето ми. — Така че засега ще трябва да походиш с тази красота…

— Ще го преживея — въздъхнах аз. — Това не е най-сериозният ми проблем.

Белег някакъв си, голяма работа, аз скоро човек няма да бъда, не ми е до красота.

— Между другото, проблемът със слънчевата светлина започна ли да те тормози? — неочаквано попита друидът.

— Малко — признах аз, — но се търпи.

— Ще ти дам крем, разработен е специално за нисшите вампири, защитава от вредното въздействие на слънчевите лъчи. Ще има само слабо парене, все едно си получил леко слънчево изгаряне.

— То при мен и сега е така.

— Болката с всеки ден ще се усилва — поясни друидът. — Разбира се, би могъл да създадеш щит, който да филтрира слънчевите лъчи, но, първо, това не е много просто заклинание, и второ, скоро способностите ти към Занаята ще станат съвсем нестабилни.

Друидът отиде на рафта и взе буркан с безцветен крем.

— Вземи, ползвай го — махна за сбогом той. — Това е, тръгвай. И по-добре не поглеждай в огледало…

„Това шега ли беше?“ — изненадано си помислих аз, поставяйки крема в джоба на ливреята си. Не, ако се съди по изражението на лицето му, говори напълно сериозно. По мое мнение, друидите изобщо не знаят какво е това чувство за хумор.

Чез ме чакаше пред вратата.

— Е, какво ти каза друидът?

— Ами белегът засега не може да бъде излекуван. Нужно е време… — уклончиво отговорих аз. — Имаш ли огледало?

— Аха, аз от дома си без огледало крачка не правя, нали знаеш — широко се ухили Чез. — После ще се видиш. Знаеш ли, че вече закъсняваме за срещата с третокурсниците? Те би трябвало вече да ни чакат в стаята с телепортите.

Леле! Колко ли съм прекарал в здравния пункт?!

— Вече си чул за третокурсниците? — попитах аз. — Сега ще ни бъде много по-лесно да се справим с всички проблеми. Те със сигурност знаят и могат повече от нас.

— Разбира се — мрачно отвърна Чез. — Само че, според мен, съвсем не навреме се стовариха на главите ни. Или по-скоро на вратовете. Вероятно ще започнат да се месят в нашите работи, да създават свои собствени правила и всячески да се опитват да поемат управлението на Патрулите в собствените си ръце.

— По принцип това не би трябвало да ни тревожи, нали само след няколко седмици ще бъдем далеч от Крайдол, но все пак е обидно — бях принуден да призная аз.

Чез замръзна:

— Какво означава „далеч от Крайдол“?

Очевидно той още не знаеше за новото ни назначение и че нисшите вампири повече няма да участват в Патрула.

— Мисля, че още петнайсет минути закъснение няма да променят нищо — реших аз. — Трябва да ти разкажа някои неща…