Алекс Кош
Огненият орден (15)

Действие 3

В късния следобед ние с Ник приключихме и се прибрахме по стаите си. За голяма моя радост само за няколко часа Ник успя доста добре да ми обясни методиката за създаване на комбинирани заклинания и смисъла на техниката Истинско зрение. За съжаление, въпреки относителната простота на техниката, умението да се виждат чуждите заклинания изискваше максимално силна концентрация. Не можех да задържа Истинското зрение за повече от няколко секунди, но и това можеше да се счита за голям успех. Ник ме увери, че с времето ще се науча да използвам Истинското зрение и по време на битка, макар че още съм далеч от това. Практика, практика и пак практика…

Качвайки се в стаята, срещнах Велхеор. Вампирът охотно обясни, че през целия ден е показвал на Чез някои прийоми от Изкуството, и сега смята да се проветри и да потърси нещо за ядене. Или някой. Не тръгнах да уточнявам, само го помолих за малка услуга. Оставаше да се надявам, че съм го заинтригувал достатъчно.

Не знам какво правеше Чез след тръгването на Велхеор, но аз реших да отделя време за медитация. За всеки случай. Може пък Алиса да беше права и неправилно стоварвах всичките си проблеми на преобръщането си във вампир.

За целия ден в Прокълнатата къща не мина нито един нисш вампир — всички вече знаеха за разпускането на Патрула и, както и предполагахме, веднага прекратиха работа. Третокурсниците също не се появяваха и затова всички оставахме в неведение за това, което се случваше в града. Логиката подсказваше, че ако Серж беше хванал някой „свободен“, не би пропуснал да мине и да ни го съобщи. А тогава и домашният арест можеше да бъде отменен.

Привечер най-накрая се прибра Алиса, водейки със себе си мръсен и не особено приятно миришещ плешив човек. Стил изглеждаше дори по-лошо, отколкото в съня ми, целият в кал, облечен в дрипи, със синини по лицето. Слизайки в залата, ние с Чез и Наив направо онемяхме.

— Алиса, той какво, да не се съпротивлява? — вяло се пошегува Чез.

Съдейки от изражението на моя приятел, той също беше поразен от видяното.

— Просто са се отнасяли много лошо с него — намръщи се Алиса. — Честно казано, малко се поразгорещих и подпалих краварника, а този глупак се хвърли да го гаси. Оттам пострада.

Алиса леко перна Стил по врата. Стоящият до нея младеж изобщо не реагира, просто продължи да гледа в пода.

— Не те ли е срам? — попитах навъсено. — Все пак хората са го приютили и по своему са се грижили за него. А ти веднага им подпалваш краварника.

— Та той живееше в курника! — избухна Алиса. — И се хранеше с отпадъци. На туй отгоре онази малка гадинка, синът на собственика, го тормозеше постоянно.

— А ти откъде знаеш, че е било постоянно? — с усмивка попита Чез.

— Хайде да го настаним в някоя от гостните и да го нахраним — предложи Наив.

— Точно така — съгласих се аз с както винаги състрадателния Викерс младши. — Имам чувството, че бедното момче е в шок.

Привлечен от гласовете ни, от стаята си надникна Ник:

— Хей, кой изобщо е този човек?

Ние се спогледахме.

— Това е дълга история.

— Е, аз не бързам заникъде — каза Ник и скръсти ръце пред гърдите си.

Не ми се искаше да му казвам за нашите си работи. Но как набързо да измисля правдоподобна история…

И тук Чез взе инициативата:

— Добре, ела, всичко ще ти разкажа — Чез сложи ръка през рамото на Ник, завъртя го и го вкара обратно в стаята. — Това е много мрачна история. И ще те помоля на никого да не я разказваш…

Преди да се скрият зад вратата, Чез се обърна и ни намигна.

Какво пък, Чез сега щеше да го омае. Каквото и да казваха, но да омайва моя риж приятел винаги успяваше.

— Наив, заведи го в отредената му стая, преоблечи го и му дай храна — помолих аз. — Ние с Алиса ще обсъдим нещо.

Наив с готовност отведе Стил. Въпреки увредения мозък, момчето все пак разбираше елементарни неща. Например отлично реагира на думата „храна“ и изпълняваше прости команди.

— Алиса, какво си сторила там? — недоволно попитах аз.

— Всичко е наред — махна с ръка тя. — Посплаших малко семейството, вбесиха ме. Ти какво се вълнуваш за тях?

Въпреки малко пренебревителното отношение към Стил те ми се сториха не толкова лоши хора. Освен това малко ме смущаваше прекалената заинтересованост на Алиса, постоянните й напомняния, че трябва да помогнем на Стил. А и срещата й с Девлин… уж нямаше време за срещи с него. Нали така?

Исках да я попитам за всичко това, но не знаех как да започна разговора.

— Просто не ми се занимава с още едно искане за обезщетение — изтърсих аз.

— Леле, какъв си ми спестовник — изсумтя Алиса. — Виж, така и не разбрах, ние под домашен арест ли сме или не?

— Трябваше да погледнеш Прокълнатата къща с помощта на „пелената“. Покрити сме с екран, който не пуска никого да излезе без разрешението на Ник или Антер.

— Значи още не са хванали „свободните“?

— Не са — отвърнах аз. — Така че стоим и чакаме. Или Серж и компания ще ги хванат, или „свободните“ сами ще дойдат тук и ще се предадат на нас.

Алиса се намръщи:

— Уф, не обичам да седя без работа. Както и да е, уморих се от пътя, ще си взема душ и после ще мислим как да решаваме проблемите ни.

— Добре — казах аз. — О, и още нещо…

— Да?

Тя се спря на стълбите и ме погледна въпросително отгоре.

— Не, нищо — казах накрая. — И аз се уморих днес, много се упражнявахме с Ник, а и доста медитирах… Най-добре е да поспя.

— Ами щом си медитирал, разбира се — сви рамене вампирката. — Лека нощ тогава.

Алиса замина, а аз се повъртях още малко и накрая се качих в стаята си. Постепенно планът започна да се оформя в главата ми, приемайки все по-ясни очертания. Изглежда нямах друг избор. За да помогна на Стил и Невил, трябваше бързо да получа достъп до най-различна информация — забранените техники за работа с паметта, за управление на съзнанието, и, разбира се, нещо полезно за Фонтана на съдбата. А и много ми се искаше да си имам представа какво ще се случи в Прокълнатата къща по време на пълнолунието. По всичко изглеждаше, че единственото място, където можеше да се намери някаква информация за всичко това, беше гигантската библиотека в Коридора на съдбата. Правилното решение отдавна се въртеше в ума ми — спешно трябваше да се опитам да намеря библиотеката!

Внимателно заключих вратата на стаята си, сложих си „пелената“ и натъпках по джобовете си предварително подготвените пирожки и манерка с вода. През нощта ми предстоеше да се върна в Коридора на съдбата и този път ми се искаше да бъда малко по-подготвен за някои изненади.

„Само че как да стигна до там?“ — помислих си раздразнено, сядайки на леглото. Как да призова гадната табела и да отворя вратата към Коридора? Досега никога не бях отивал в него по собствено желание. От друга страна, вампирът Влад ме убеждаваше, че вече ще имам права на администратор, което би трябвало да означава, че ще мога да се върна в коридора когато си поискам.

Не можах да измисля нищо по-оригинално, затова просто промърморих на глас:

— Искам да отида в Коридора на съдбата.

Честно казано, чувствах се малко глупаво, но пък глупостта сработи! Във въздуха се появи вече познатата ми табелка.

„Вход“.

— Ха, получи се — бях искрено изненадан. — А къде е входът?

Табелката се появи, но вратата все още не се виждаше.

„Точно под теб“.

Погледнах надолу, но не видях нищо друго освен дървения под. Вдигайки поглед обратно към табелката изведнъж усетих, че подът под краката ми изчезва. Падането беше доста бързо, но срещата с пода не ме изненада — успях да се свия и претърколя. Скочих пъргаво на крака, огледах се и въздъхнах с облекчение. Бях на правилното място. Половината работа беше свършена. Оставаше да намеря библиотеката и порядъчно да се поровя из нея.

— Искам да отида в библиотеката! — наредих на тебелката.

„Достъпът отказан“ — примигна в отговор тя.

Дотук с администраторството. Такъв отговор не очаквах.

— Как така?! Вече съм бил там!

„Достъпът отказан.“

Като не върви, не върви. Какво да правя сега? Да обикалям из Коридора на съдбата изобщо нямах намерение. Какво ми оставаше? Да извикам на помощ оня вампир? Честно казано, не ми се искаше — този Влад не ми вдъхваше никакво доверие, по-скоро даже обратното. Зъбатият явно се канеше да ме използва по някакъв начин за свои цели, прилагайки ми странно заклинание. Не. Ще мина без помощта му. Но как да стигна до библиотеката? При най-първото ми посещение в Коридора на съдбата попаднах там през стаята-пустиня с елементалите. Защо да не опитам пак?

— Искам да отида в стаята-пустиня… с елементалите на огъня и земята — заповядах колебливо.

„Има сто шестдесет и три подобни стаи“ — с готовност отговори табелката.

Ама че номер…

— Искам тази, в която вече бях — уточних аз.

„Ти беше във всяка една от тях.“

— Как така?! — изненадах се аз.

Разбира се, на този въпрос отговор не получих. Но как бих могъл да съм бил във всички тези стаи?! Сигурно нещо се беше объркала.

— Тогава ми трябва стаята, от която мога да отида в библиотеката.

„Има тридесет такива стаи.“

Хмм… Става по-добре! Сега остава да добавя към заявката и пустинята. Макар че… там са онези драконовски елементали. В моето състояние по-добре да не влизам в излишни битки.

— Коя от тези стаи е най-безопасната?

„Детската стая.“

— Заведи ме там! — заповядах решително, а мислено добавих: „Щом е детска, би трябвало да няма никакви опасности, нали така?“

И тръгнах след носещата се по коридора табелка. Скоро тя ме отведе до хубава малка розова вратичка с най-различни видове орнаменти под формата на цветя и пеперуди. Външният вид на вратата наистина ме караше да вярвам, че зад нея не би трябвало да има нищо смъртоносно. От друга страна, Коридорът на съдбата всеки път успяваше да ме изненада, затова преди да отворя вратата, старателно се обградих със защитни заклинания и подготвих още няколко атакуващи. За всеки случай.

Открехнах я и предпазливо надникнах вътре.

Детска стая. Боядисани в ярки цветове стени, покрити с изящни орнаменти дървени мебели и малък, абсолютно тъмен прозорец. За щастие помещението доста добре се осветяваше от два светилника, направени във формата на огромни очи. Но главната особеност и странност не бяха екстравагантните светилници, а множеството меки играчки, наредени по рафтовете, опасващи цялата стая. Двукраки, трикраки, дебели, кръгли, квадратни, изцъклени, зъбати… Изобразяваха някакви странни животни, не можах да разпозная нито едно от тях. Всички тези същества можеха да изглеждат наистина страшно, ако не бяха облечени в кукленски дрехи — рокли с волани, шапчици, поли… В резултат плюшените чудовища изглеждаха много мили.

— Хей — казах тихо. — Има ли някой тук?

Мълчание.

Изчаках малко и пристъпих в стаята. Разбира се, вратата се затвори зад гърба ми веднага щом прекрачих прага, но това не ме притесни. Приближих до малкото детско креватче и предпазливо надникнах в него. За щастие беше празно. Бялата дантелена пелена щеше да изглежда добре, ако не бяха странните капки, подозрително напомнящи следи от кръв, и лежащото на възглавницата отхапано зърно. Изглеждаше така, сякаш е било в зъбите на прегладнял вампир.

„Направо не ми се мисли що за дете може да живее на това място… — ужасих се аз. — И по-добре да не се срещам с него. Макар че едва ли ще имам избор…“

— А къде е входът на библиотеката? — казах на глас.

Табелката така и не се появи. Доколкото си спомнях, тя не напускаше Коридора на съдбата. Или пък не? Напускаше го, разбира се, но се появяваше едва след като се справях с опасността в дадената стая-свят. Но тук нямаше никой. Освен тези плюшени изродчета…

Приближих до подредените по рафтовете кукли и взех една от тях в ръка. Играчка като играчка. Триокото изродче ме гледаше с лукав поглед, сякаш криеше в една от петте си лапи изненада.

— Нали няма да ме нападаш?

Куклата благоразумно запази мълчание.

— Ами добре.

Върнах животинчето обратно на рафта и започнах да оглеждам стаята в търсене на врата, люк или някакъв таен изход.

„Изходът затова е таен, за да не се открива лесно“ — логично предположих аз и реших да подходя творчески. За начало внимателно огледах с помощта на „пелената“. За съжаление не открих никакви видими сплитания на потоци, освен че всички кукли излъчваха слаба магическа аура, но тя едва ли беше достатъчна, за да създаде някакви проблеми. Не забелязах нищо, което дори и малко да намеква за изход.

Пристъпих до малкото прозорче и надникнах в мрака. Навън беше нощ. Толкова тъмна, че виждах само множество безформени сенки, а и те можеха да са плод на моето въображение. За съжаление или за щастие, моето вампирясване все още не беше достигнало ниво, при което да се проявят вампирските ми способности. Във всеки случай инстинктът ми подсказваше, че по-добре да не се опитвам да излизам, а и прозорчето беше толкова малко, че едва ли щях да мина през него.

Обърнах се към стаята и замръзнах с поглед в рафтовете. Триокият изрод беше изчезнал!

— Оп-па — въздъхнах тежко. — Къде се дяна?

Да падне нямаше как — щях да чуя, а и на пода го нямаше. Оставаше само една възможност…

„Дали да не ги изгоря всички, дракон да ги вземе — помислих си тъжно. — Не ми харесват тези изчезващи кукли. А и в празна стая ще ми е по-лесно да търся изхода към библиотеката.“

Създадох малка Огнена топка и още веднъж се огледах:

— Да ги горя или да не ги горя?

По незнайна причина говоренето на глас ме караше да се чувствам малко по-уверен. Моят глас сякаш оживяваше стаята.

— Гори… — шепотът се чу от най-тъмния ъгъл на стаята, карайки ме да подскоча от изненада и да добавя към вече изградените ми щитове още няколко.

— Гори…

— Гори…

Към шепота се присъединиха още множество гласове, заобикаляйки ме от всички страни:

— Гори, гори…

Със смес от изненада и лека паника видях как куклите от цялата стая започнаха да се размърдват и да се надигат на своите плюшени крака-лапи-копита.

— Оживяхте — тихо простенах аз и веднага си помислих оптимистично: „От друга страна, сега има кого да попитам за вратата към библиотеката. Разбира се, ако тези плюшени обитатели на стаята могат и искат да говорят.“ — Извинете, как да отида в библиотеката? — попитах аз, чувствайки се като пълен идиот.

Куклите ми отговориха с квичене, писъци, ръмжене, виене и още незнайно какви звуци. Малките плюшени гадинки изненадващо бързо започнаха да скачат от рафтовете и да се блъскат в предвидливо издигнатата от мен защита. Впрочем те едва ли можеха да ме наранят сериозно с меките си рогца и лапички.

— Махнете се от мен! — извиках силно.

Разбира се, куклите изобщо не реагираха. Затова пък неочаквано получих остро убождане в задника. Дръпнах се рязко и хванах нещо меко, оказа се една от куклите — познатото ми триоко изродче с малък железен шиш в ръка. Сега куклата изобщо не беше неподвижна, а се гърчеше с цяло тяло, опитвайки да се измъкне от ръцете ми.

— А ти как влезе тук? — изненадах се аз.

Макар и куклата да оживя, все още не можеше да говори. Или не искаше. Вече не знаех. Измъкнах от изрода миниатюрното шишче и изхвърлих и играчката, и оръжието й извън щита.

Куклите бяха напълно безопасни за мен и да правя пожар в тази хубава, макар и малко плашеща стаичка, изобщо не ми се искаше. Затова реших да не им обръщам внимание и да се съсредоточа върху намирането на изхода.

„Така, спокойно — мислено се концентрирах аз. — Щом изходът не се вижда, значи е скрит. Логично? Логично. Но нали обичайната логика не действа тук.“

За пореден път се огледах.

Може би изходът е в някоя от стените? Или зад някой рафт?

Но преди да започна разместването на мебелите, погледът ми попадна на входната врата. Странно, обикновено вратата към Коридора на съдбата изчезваше, а сега беше останала на мястото си.

Не издържах и се разсмях с пълно гърло:

— Ама че съм глупак!

В края на краищата изходът можеше да бъде на най-видното място! Например на същото място, където е и входът!

И точно в този момент моят Въздушен щит приключи жизнения си път и изчезна с лек пукот. Нямах време дори да се уплаша, когато куклите с радостно квичене и грухтене се хвърлиха към мен. От всички страни последваха миниатюрни ощипвания, удари и убождания.

— Ах, вие, дребни…!

Не успях да се задържа на крака, паднах и започнах да се търкалям по пода, опитвайки се да сваля куклите от себе си. Добре че поне успях да прикрия очите си с ръка, за да не ги избодат. Изглежда всяка кукла беше въоръжена с миниатюрен шиш като този, който взех от триокото изродче. Някак си успях да отхвърля повечето агресивни плюшени чудовища, изправих се на крака и веднага се обградих с Въздушен щит. Още известно време ми отне да изхвърля извън защитното поле останалите вътре кукли.

Всички открити части на тялото ми бяха покрити с безброй драскотини, но още по-силно ме болеше нараненото самолюбие. Едно е да се биеш с мъртъвци или Съществото, а съвсем друго — позорно да бягаш от шепа плюшени играчки.

„Ох, как бих ви пуснал малко огън, дракон да ви вземе“ — помислих си ядосано, докато разтривах врата си.

— Гори — отново се чу тихия шепот.

Сякаш чуваха мислите ми.

— Добре, щом искате!

Създадох Огнена вълна и тя удари по пространството около мен, изгаряйки всичко по пътя си. Най-странното беше, че куклите изобщо не се опитаха да избягат, а по-скоро обратното — сами вървяха към пламъка. Дори изпитах смътното подозрение, че това е целта им — да бъдат изпепелени от магическия ми огън.

Няколко минути по-късно всичко беше приключило. Куклите изгоряха, огънят отнесе и мебелите. Реших, че повече нямам какво да правя тук, обърнах се и тръгнах към входната врата.

„Само дано се отвори“ — помолих се мислено.

За мой късмет, когато дръпнах вратата, тя с лекота се разтвори, откривайки пред очите ми огромно помещение с високи тавани, пълно с безкрайни рафтове с книги.

Успях!

Веднага пристъпих през прага, оставяйки зад гърба си нажежената детска стая. Поне това, което беше останало от нея.

Бавно затворих вратата и много внимателно се огледах, без да бързам да свалям защитата си. Нещо ми подсказваше, че сега не е времето да се отпускам. Очаквах библиотеката да добави още някоя неприятна изненада.

— Има ли някой тук?! — извиках аз, без особено да се надявам на отговор.

Все пак при предишното ми посещение в библиотеката никой освен вездесъщата табелка не ме посрещна. А този път дори и нея я нямаше.

Съвсем предпазливо направих няколко крачки. Спрях. Отново се огледах. Никой и нищо. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах само безкрайните рафтове с книги.

Рафтове, рафтове, рафтове…

— Ау-у-у! — извиках отново, но отговор не получих.

Свих рамене и тръгнах да обикалям библиотеката, като внимавах да не се отдалечавам много от вратата, за да не се загубя. Само за проба взех първата попаднала ми книга от най-близкия рафт и погледнах заглавието. Уви, не можах да намеря нито една позната буква — абсолютно непознат език. Същото се повтори и с другите книги.

Малко по-нататък погледът ми попаднаха на бюро, скрило се между два съседни рафта.

„Може би тук ще намеря нещо полезно“ — логично помислих аз, върнах поредната книга обратно на рафта и побързах да разуча новата си находка.

Широкият плот от масивно, покрито с тъмна кожа дърво, беше отрупан със същите неразбираеми книги. Дори и за крака бяха използвани, колкото и да е странно, също книги. Приближавайки се по-близо, аз с изненада установих, че плотът всъщност изобщо не беше плот. Това, което първоначално бях взел за голям дървен плот, се оказа всъщност огромна книга!

Но преди да успея да избърша книгата, за да разгледам корицата, лежащите на нея книги сами излетяха, размахвайки страници като криле. Бързо проверих защитата си и като се уверих, че всичко е наред, с любопитство зачаках какво ще стане по-нататък. Летящите книги се държаха изключително миролюбиво — носеха се около мен, отгръщаха се на различни страници и ми показваха причудливи картинки.

— Искате нещо да ми покажете ли? — попитах на глас.

След разговорите с летящата табелка да говоря с книгите вече не ми изглеждаше толкова глупава идея.

Книгите продължиха танца си, принуждавайки ме да разглеждам картинки. На всички страници бяха изобразени всевъзможни странни изроди — дву-, три-, и четириоки стоножки се редуваха с едноръки циклопи и птици с по десет човки.

„Хей — изведнъж ми светна. — Това изродче вече съм го виждал сред войнствените плюшени играчки! И това също!“

Изведнъж една от книгите се отвори на страница с чудовища, които изцяло привлякоха вниманието ми. Не знаех защо, но не можех да откъсна поглед от изображението на трикрако трипръсто червено изродче, приличащо на драконче. Останалият свят сякаш престана да съществува…

От транса ме изкара остра болка в рамото.

Подскочих от изненада и се хванах за нараненото място. Напипах нещо меко. Хващайки с пръсти виновника, аз с учудване разпознах плюшения воин от стаята с кукли. Покритото със сажди лице с безизразните, приличащи на копчета очи ме гледаше с нямо предизвикателство, а войнствено размахания стоманен шиш ме приканваше да продължим започнатия двубой.

— Плюшения? — изненадах се аз, преглъщайки думата „изрод“. — Какво правиш тук?

Куклата завъртя една от петте си лапи до слепоочието и размаха шпагата в посока летящите книги.

Едва сега започнах да осъзнавам, че той изобщо не се канеше да ме напада. Напротив, изродът явно се опитваше да ми каже нещо и с убожданията искаше само да привлече вниманието ми. В подтвърждение на моето прозрение той отново завъртя лапа до слепоочието си, но този път посочи със шпагата към моите крака.

Поглеждайки надолу, бях буквално изумен… Вместо обичайните крайници от кожа, мускули и кости на тяхно място имаше плюшени израстъци! И при това се чувствах напълно нормално…

— Какво, дракон да го вземе, става тук? — ужасих се аз.

Куклата посочи първо към книгите, после лицето ми, и накрая краката ми.

— За това са виновни книгите? — бързо се досетих аз.

Колкото и да е изненадващо, въпреки ужасните промени в тялото ми, аз бях запазил разсъдъка си. Дори беше странно — вместо да започна да се паникьосвам, аз оставах напълно спокоен. Най-вероятно това се дължеше на факта, че не чувствах нещо необичайно — краката все така ме слушаха, все едно са от плът и кръв.

Куклата бързо закима с глава.

— А как мога да се върна в нормално състояние?

Изродчето посочи към книгите, а след това красноречиво прекара лапа през гръкляна си.

— Да ги унищожа — схванах аз. — Ами добре…

Концентрирах се и създадох няколко Огнени топки, после ги метнах към кръжащите около щита книги. Успях да изгоря няколко, а останалите бързо се пръснаха и се скриха зад мнобройните рафтове.

— Ама че гадини! — изругах аз.

Въпреки това, за моя голяма радост, краката ми се върнаха към нормалното си състояние.

Отидох до огромната книга-маса и макар все още предпазливо да се оглеждах, поставих на нея играчката-изрод.

— Благодаря, че ми помогна — неуверено поблагодарих аз.

Куклата ме поздрави с шпагата си и посочи към огромната книга.

— Да я отворя? — предположих аз.

Кимване.

Хванах ръба на огромната корица и с известно усилие я повдигнах. Пред очите ми се показаха абсолютно празни страници.

— Това шега ли е?

Куклата пъргаво скочи право върху отворената страница и енергично размаха всичките си пет лапи, опитвайки се да ми обясни нещо.

— Какво да направя? — не разбрах аз. — Да затворя книгата? И да те оставя в нея?! Защо?!

И сам разбирах, че на такъв сложен въпрос едва ли можеше да се отговори с жестове. Така че трябваше да се доверя на куклата и аз затворих книгата.

„Така е по-добре“ — разнесе се в главата ми непознат глас. Не че някога са се появявали познати гласове…

„Това пък какво беше?! — подскочих аз. — Полудявам ли?“

„Не, не полудяваш. Позволи ми да ти се представя, казвам се… Ох, не си спомням как се казвах. По принцип, аз съм Пазителят на библиотеката.“