Алекс Кош
Огненият орден (11)

Действие 8

Стела ни каза, че „свободните“ искат срещата за тази вечер. Това важно събитие трябвало да се проведе на един празен терен в покрайнините на града. Очевидно „свободните“ бяха решили, че на открито ще имат някакво предимство. Е, решението си беше тяхно, последствията — също.

Беше почти обяд и нямахме много време за подготовка, но пък от друга страна си нямахме идея как може да се подготвим. Празният терен си е празен терен. Да разузнаваме беше безсмислено, нямаше и къде да се скрием. Единственото, за което се сетихме, беше двамата с Чез да опитаме да доработим и изпробваме нашето заклинание за невидимост. Но какво ще правим, ако третокурсниците решат да използват търсещи заклинания? Друг неприятен факт беше това, че Велхеор категорично отказа да ни помогне. Вампирът заяви, че религиозните му убеждения не му позволяват да предотврати масово клане.

В крайна сметка ние с Чез и Алиса прекарахме няколко часа да усъвършенстваме заклинания, а Даркин и Стела тръгнаха към нястото на срещата, за да разузнаят обстановката.

— Хей, а ако затворим ето този контур? — предложи Чез.

Седяхме в залата и бяхме заели цялата маса с чертежи на заклинанието за невидимост. Завесата-невидимка — така решихме да наречем това чудо на магическата мисъл — работеше доста посредствено, но се надявахме с общи усилия да го подобрим.

— Тогава създаването на заклинанието ще отнеме по-малко мощност — замислено произнесе Алиса. — Но и стабилността на сплитането значително ще намалее. Нека да не рискуваме.

Представих си как в най-решителния момент завесата изчезва и казах припряно:

— Да, не си струва риска.

Алиса прекара молив върху листа, чертаейки още една линия:

— Тогава да добавим още един контур тук, за да подобрим стабилността. И в случай, че заклинанието изчезне, няма да е веднага, а постепенно.

Прекарахме още известно време над чертежа и накрая решихме да изпитаме заклинанието на практика. Нямаше смисъл да продължаваме работата без междинна проверка.

Направих множество несполучливи опити, докато успея да създам добро сплитане. Причината беше или в сложността на заклинанието, или в дългоочакваните ми проблеми с магията… Така и не успях да разбера кое точно. Но упоритостта ми даде резултат и накрая около мен се появи Завеса-невидимка.

— Е, как е? — попитах приятелите си. — Работи ли?

— И още как — със задоволство отговори Чез. — Трябва само да коригираме ъгъла на пречупване на изображенията. Сега изглежда, сякаш всички предмети са по-тънки. Разходи се из залата.

Послушно се разходих от едната стена до другата.

— О-о-о — разочаровано възкликна Алиса. — Завесата работи добре само в неподвижно състояние. Тръгнеш ли да се движиш, и изображението започва да плува, сякаш изостава с няколко секунди.

Чез се почеса по главата:

— Е, можем да опитаме малко да го преработим…

— Сега нямаме време за това — прекъснах го аз. — Когато стоя на място, добре ли работи?

— Да. Само малко ще подобрим визуализацията — Чез взе молив. — Сега ще променя схемата и ще пробваме отново.

След промените Завесата-невидимка започна да работи както трябва, но бяхме изправени пред нов проблем.

— А осъзнаваш ли, че от нашата Завеса полза няма? — изведнъж каза Алиса и размаха „пелената“ пред нас.

— О, дракон да ме вземе — сетих се аз. — Завесата ще ни скрие само от тези, които не могат да видят заклинанията.

След изучаване на Завесата-невидимка през „пелената“ ние се уверихме в подозренията си — за никаква невидимост и дума не можеше да става.

— Гадно — уморено въздъхна Чез. — Излиза, че напразно се мъчихме?

Аз още веднъж внимателно разгледах заклинанието.

— Хей, не е толкова зле. Виж, самата визуализация на заклинанието е почти незабележима. Ако скрием всички носещи потоци и оставим само купола, той почти няма да се вижда през „пелената“. Нека да направя нова версия на Завесата, като сложа цялата основа под краката си. На открито ще мога да скрия сплитанията под земята и те изобщо няма да се виждат.

Както и очаквах, олекотената завеса се оказа почти неразличима от разстояние десетина крачки.

— Ще се скрием по-далече и може да не ни забележат — удовлетворено казах аз. — Сега трябва да помислим за това как да избегнем търсещите заклинания.

— Не знаем какви точно заклинания ще използват — напомни Алиса. — Така че не виждам смисъл да си блъскаме главите. Или ще имаме късмет и няма да ни забележат, или…

— Чакай — прекъсна я Чез. — Търсещите заклинания са подчинени на общи принципи. Малко вероятно е да използват нещо коренно различно.

Трябваше ни около час, за да измислим решение и на този проблем. Разбира се, тествахме купола само с нашите си, простички търсещи заклинания, но като цяло всичко работеше доволно добре. Обучих Завесата да пропуска дребните търсещи заклинания така, сякаш на нейно място няма нищо. В действителност Завесата леко коригираше пътя на заклинанието, плъзгайки го по повърхността си.

— Е, сега сме готови — потрих доволно ръце. — Мисля, че се справихме чудесно. Направо сме гении.

— Ама че гении — засмя се Алиса. — Само дето с нашите знания така усукахме това заклинание, че освен теб никой няма да успее да го използва. А и на теб ще ти се наложи да се понапрегнеш.

Това си беше самата истина. Дори за създаването на обикновено заклинание за невидимост се губеше много енергия, а като се сметнат добавките за звукоизолация и екраниране на търсещи заклинания… Не бях убеден, че ще мога да участвам в битка веднага след това заклинание.

— Добре де, когато имаме време, ще се опитаме да го оптимизираме — каза неуниващия Чез. — Току виж и сами започнем да използваме Завесата-невидимка.

Скоро се върнаха Даркин и Стела. Не мажаха да кажат нищо ново за мястото на срещата — пустош като пустош. Не рискували да се приближат твърде близко, за да не привличат излишно внимание, а отдалеч не забелязали нищо специално. На свой ред ние им показахме заклинанието за невидимост и нахвърлихме плана на действие.

— Всичко, което трябва да направим, е да се намесим в точното време и да позволим на „свободните“ да избягат — казах аз. — В битката няма смисъл да се включваме, едва ли имаме сериозни шансове за победа.

Даркин колебливо ме докосна по рамото:

— Ти май изобщо не допускаш възможността „свободните“ да победят.

— Ами да! — надигна глас и Стела. — А ако те набързо отупат всичките ви магове?

— Това е практически невъзможно — високомерно отвърна Алиса. — Но ако все пак се случи чудо, тогава за нас ще остане да окажем първа помощ на третокурсниците.

— Или последна — ухили се Чез.

Ние с Алиса се спогледахме разтревожено.

— Знаеш ли, Чез, мисля, че Велхеор ти влияе прекалено лошо.

— Само се шегувам — размаха ръце Чез.

— Точно така — казах мрачно. — Навикът за подобни шеги взе от него, гледай и към други негови навици да не преминеш.

Червенокосият ми приятел изсумтя обиден:

— Ама че сте…

До вечерта оставаха още няколко часа, така че Алиса и Чез тръгнаха към квартала на друидите да открият Невил, надявайки се да намерят там и по-малкия му брат. Даркин и Стела изглеждаха доволни от живота, главно защото най-накрая намериха общ език, но бързо изчезнаха от Прокълнатата къща, оставяйки ме напълно сам. Впрочем самотата ми не продължи твърде дълго.

На вратата се чу изискано почукване.

Дори нямаше нужда да питам кой е, знаех го със сигурност. Само офицер Девлин можеше да чука така тактично. Всъщност той беше единственият, който някога беше правил нещо подобно на входа на Прокълнатата къща.

— Влизай, Девлин!

Стражът внимателно отвори вратата и надникна в залата:

— Да не преча?

— Разбира се, че не — опитвайки се да скрия раздразнението си, казах аз. — Винаги се радвам да те видя.

Тези негови маниери и лъчезарна усмивка вбесяваха практически всички, макар че никой не можеше да обясни защо.

— Дойдох да ти кажа благодаря за съветите. Наистина много ми помогнаха.

— Ъ-ъ… какви съвети? — не разбрах аз.

Мислено още си повтарях заклинанието за невидимост, така че ми трябваше исвестно време, за да разбера за какво става дума.

— Подсказа ми най-добрият начин да поканя Алиса на среща — усмихна се стражът.

— А, тези съвети…

Внимателно се вгледах в лицето на Девлин, очаквайки да видя гняв, недоволство или поне следи от отговора на Алиса за всички онези глупости, които дадох като съвет на стражника в пристъп на гняв. Уви, копелето изглеждаше истински щастливо.

— Днес сутринта подарих на Алиса кактус, направих й комплимент за цвета на лицето и дължината на зъбите, и тя се съгласи да излезе на среща с мен!

— На среща?!

Мисля, че викът ми се чу чак на улицата. Дори заклинанието Гръмовен глас не можеше да създаде по-голям ефект.

Дракон да го вземе! Мислех, че съм му дал достатъчно глупави съвети, за да бъде изритан като мръсно коте от Алиса, че дори и някоя Огнена топка да отнесе.

— Между другото, научих разписанието на телепортациите към Лайминг — продължи стражникът.

— И кога има? — попитах безизразно аз, като в същото време бързо прехвърлях през ума си с какво заклинание да се отърва от тялото.

Най-лесно беше да използвам Огнен стълб, а после да разпръсна пепелта по вятъра.

— Утре сутринта има възможност за телепортиране на двама души.

— Само двама? — попитах разочароно.

— Да.

Това беше добра новина. Сега Алиса нямаше да може да дойде с нас в земята на вампирите. По-добре да ходи на срещи с този мистър Лъчезарност, отколкото да рискува живота си в земите на Бойния клан.

— Отлично! Ще може ли да го повториш пред Алиса? Че само двама души могат да отидат.

Девлин сви рамене.

— Добре, ще й го кажа на срещата — после ме потупа по рамото. — Благодаря за помощта, приятел.

Кимнах мълчаливо, тихо скърцайки със зъби и едва сдържайки напиращата ярост. Едва когато Девлин се сбогува и напусна Прокълнатата къща, си позволих да се отпусна малко. Първият порив, да изгоря всичко наоколо, овладях като по чудо, нямаше и смисъл — цялата вътрешност на къщата беше добре защитена със заклинания.

Стиснах юмруци и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да се справя с гнева, но вместо да се успокоя, се вбесих още повече. Пред очите ми още се хилеше доволното лице на офицера. Ох, как ми се искаше да му пусна една Огнена топка…

По ръката ми пробягна странна топла вълна. Започна от пръста, на който все още стоеше пръстенът на „свободните“, и се плъзна по цялото тяло. Подозирайки нещо недобро, бързо свалих пръстена и го сложих в джоба си, но гневът ми все още търсеше отдушник. Така че без замисляне излязох навън и изстрелях в небето Огнена топка. Извисявайки се на десетина метра, тя избухна подобно на огромен празничен фойерверк. Най-странното беше, че изобщо нямах намерение да правя нещо подобно! Тоест в заклинанието, което бях правил хиляди пъти досега, изведнъж се появи някаква грешка. По друг начин просто не можех да си обясня необичайното поведение на Огнената топка. Решавайки да проверя подозренията си, аз метнах във въздуха още една Огнена топка и резултатът беше същият.

Играещите на улицата деца се засмяха радостно и запляскаха с ръце, наслаждавайки се на гледката. Вече се канех да се прибирам, когато към мен се затича малко момиченце, хвана ме за ливреята и ме задърпа. Приклекнах и попитах:

— Какво става?

Момичето посочи с пръст към небето:

— Още!

— Няма проблем — отвърнах с усмивка.

Следващият половин час забавлявах децата с всевъзможни Огнени заклинания, уверявайки се в неизбежното. Тоест потвърди се прогнозата на Велхеор, че структурата на моите заклинания ще стане крехка и краткотрайна. Огнената топка можеше да излети високо в небето и да изчезне в облаците, но можеше и неочаквано може да се разпадне, още с появяването си. Изглежда, че наистина започвах да губя способностите си към Занаята! Колко не навреме!

* * *

След малкото представление за децата отидох до работилницата на техномаговете, за да взема артефакта, който щеше да ми помогне да открия откраднатия медальон. Майсторът се беше постарал, изработвайки много подходяща система, която показваше не само посоката, но и разстоянието до целта. Вярно, че изглеждаше доста странно — майсторът не беше измислил нещо ново, а просто беше прикрепил търсещото заклинание към лист дълготрайна хартия. На белия фон се появяваха цветни стрелки с цифри над тях, показващи разстоянието до медальоните. Разбира се, сега на листа имаше множество стрелки, сочещи към медальоните на моите приятели, но в земята на вампирите подобни проблеми щяха да отпаднат.

Привечер се появих в Прокълнатата къща. Всички вече се бяха прибрали — Алиса и Чез с братя Викерс, Даркин и Стела от романтичната си разходка, само Велхеор ни беше игнорирал, очевидно решен да не се появява до края на спасителната операция. Е, вярно, че все още не знаехме кого точно ще спасяваме.

— По принцип вашата идея ми харесва — призна Невил. — Но…

Алиса и Чез бяха му разказали за плановете ни още по пътя. На Невил много му хареса моята идея за бъдещето на нисшите вампири. Единственото, което го смущаваше, беше днешната спасителна акция в помощ на неясно кой.

— Приеми го все едно сме решили да наглеждаме две хлапета, решили да се бият — предложи Чез. — Директно не можем да им забраним, защото ако предотвратим боя, никой няма да научи житейския си урок.

— Аха, а ако се унесат в боя, ние веднага ще се намесим и ще им издърпаме ушите — продължи мисълта му Невил. — Но много се съмнявам, че първокурсници могат да се противопоставят на най-добрите ученици от горните курсове.

— На наша страна ще бъде ефектът на изненадата — напомних аз.

Невил поклати глава:

— Само в случай, че вашето заклинание сработи и не ви видят.

О, ако знаеше, че в допълнение на тези проблеми има и още един — нестабилността на моите заклинания поради преобразуването ми…

— Е, ако ни засекат, не е кой знае какъв проблем — намеси се Алиса. — Ще кажем, че сме искали да гледаме как действат истинските професионалисти.

— И това е вариант — съгласи се Невил. — Значи вие се каните да действате според обстоятелствата.

— Вие? — вдигна вежди Чез.

— Разбира се — Невил изглеждаше тъжен, но решителен. — От мене полза така или иначе няма, а ако се случи нещо, ще ви бъда само в тежест. По-добре вземете Велхеор. Къде е той, между другото?

Алиса се изкиска:

— Питай Чез.

— Велхеор каза, че въпросът е принципен и никога не би тръгнал да предотвратява бой — поясни Чез, без да обръща внимание на закачката на Алиса.

Прекарахме още известно време в обсъждане на предстоящата операция, но бяхме твърде нервни и нищо ново не измислихме. Същевременно на всеки му се искаше да прави нещо, за да се разсее поне малко. Чез реши да приготви као, Алиса ентусиазирано заобсъжда нещо с Даркин и Стела, а братя Викерс си почиваха заедно с мен. Аз постоянно следях с поглед Алиса, мислейки си как да поговоря с нея по разяждащия ме въпрос: защо се е съгласила на среща с Девлин?! За съжаление, така и не измислих как да остана насаме с вампирката, а и освен това — как по-тактично да задам въпроса си. Накрая дойде време да тръгваме и личните проблеми останаха на заден план.

За да стигнем до мястото незабелязано и да заемем подходяща позиция, се наложи да се преоблечем като нисши вампири и да скрием лицата си зад маски.

Излязохме два часа преди определеното време, за да сме сигурни, че сме изпреварили всички останали. Невил ни пожела успех и остана да чака завръщането ни в Прокълнатата къща.

Движехме се бавно, пускайки напред Даркин и Алиса. Те трябваше не само да се уверят, че на мястото на срещата няма никой, но също така да проверят навсякъде за скрити заклинания-капани с помощта на „пелената“. Когато приближихме, съгледвачите ни пресрешнаха пред една от сградите в покрайнините на града.

— Мястото се наблюдава от „свободни“ — каза Даркин. — Двама в онази високата сграда с наклонения покрив, и още един, който се крие в близката улица. И от двете места има добър изглед към мястото на срещата.

Не попитах вампира как ги е открил, въпреки че ми беше много любопитно.

— На няколко места по краищата на празното място има поставени непознати за мен заклинания — включи се и Алиса. — Единственото, което разбрах е, че не са активирани. Предполагам, че представляват нещо като мини за в случай, че „свободните“ се опитат да избягат. Е, или за в случай, че на самите тях им се наложи да бягат. Между другото, те едва ли сериозно са обмисляли такъв вариант.

— Да пропълзим незабелязани през празното място е направо невъзможно — продължи вампирът. — Ако пък премахнем постовете, „свободните“ ще станат подозрителни. И, както каза Алиса, ако използвате заклинанието за невидимост прекалено рано, може да… оставите следи.

— Така си е — съгласих се аз. — Третокурсниците без проблем ще засекат следите от заклинанието. Могат да открият и самото заклинание, ако решат да търсят, но наистина няма смисъл да предизвикваме съдбата, оставяйки следи по цялото място.

Чез засука ръкави:

— Е, какво тогава ще правим? Да избием вампирите?

Под красноречивите ни погледи, пълни с ням укор, че пак предлага това, което би предложил и Велхеор, той веднага млъкна.

— Да им отвлечем вниманието — поправи го Даркин.

— Нали това казах — без да му мигне окото, каза Чез.

— Не-е — не се съгласи Наив. — Нещо по-друго каза…

Чез потупа Викерс-младши по главата:

— Какво щяхме да правим без теб.

Разбира се, да отвлече вниманието на вампирите изпратихме Стела. По този начин хем намалихме броя на хората, които трябваше да крия под Завесата-невидимка, хем се избавяхме от неблагонадежден съюзник. Все пак за доверие към вампирката беше твърде рано да се говори… Връчихме на Стела амулет на Патрула, за да ни даде знак с пламъците, след като разчисти пътя, и зачакахме.

Не знам какво направи тя, но скоро от прозореца на високата сграда проблесна пламъкът от медальона на Огнения патрул.

— На бегом! — наредих аз.

Имахме късмет, че изоставените сгради и дърветата идеално скриваха празното място от чужди очи. Именно затова „свободните“ го бяха избрали за срещата. А дори и някой да ни беше видял, едва ли щеше да хукне да казва на „свободните“ или третокурсниците.

Земята беше осеяна с дупки и канавки, но, както каза и Даркин, да се скрием в тях се оказа доста проблематично. Затова пък с използването на Завеса-невидимка бихме могли да се разположим доста комфортно. Малко встрани от най-вероятното място на срещата — сравнително равна площадка, обрасла с ниска трева. Седнахме на тревата в малка вдлъбнатина и аз със свито сърце се заех да изграждам Завесата-невидимка. До последно се страхувах, че заклинанието ще се разпадне подобно на Огненото кълбо, но нищо подобно не се случи.

— Чудя се колко ли още ще чакаме, докато дойдат? — попита Наив, протегна се и се прозя. — Мога ли да поспя?

— Каква несериозност — въздъхнах аз, продължавайки да наслагвам маскиращи заклинания. — Имаме толкова важна работа, а ти се каниш да спиш.

Алиса гледаше през „пелената“ как сплитах заклинанията и без да откъсва поглед, подаде на Чез голяма чанта.

— Чез, слагай покривката и храната, вътре съм сложила всичко за пикник.

— Пикник! — извикахме в хор аз и Даркин.

Добре, че в този момент вече бях приключил със сплитането на Завесата на мълчанието и си почивах преди създаването на най-сложното поле — защитата от търсещи заклинания, иначе всичко щеше да се разпадне.

— О, каква си досетлива — не по-малко дружно викнаха Чез и Наив, заровиха се в чантата и започнаха да вадят най-различни храни.

— Ами, слагайте — можах само да кажа аз.

Имах още много работа, така че не тръгнах да се разсейвам с весело бърборещите ми приятели. Твърде много зависеше от заклинанията, които предстоеше да създам.

Малко по-късно, когато Завесата-невидимка вече беше напълно завършена и цялата донесена от Алиса храна беше изядена, на празното място се появиха нисшите вампири. „Свободните“ вървяха без да се крият и дори не се оглеждаха особено, въпреки че един от тях носеше нещо, което отдалеч приличаше на стъклен куб с разнасяща се отвътре слаба светлина.

Вампирът със странния предмет крачеше начело и след като направи няколко крачки по празното място, рязко спря. Причината за неговото спиране най-вероятно беше променения цвят на стъкления куб — от ярко бяло на червено.

— Откриха оставеното от третокурсниците заклинание — поясни Алиса, която следеше всичко случващо се през „пелената“.

Вампирите известно време стояха мълчаливо и гледаха в артефакта, докато цветът му се промени отново до бяло.

— Заклинанието е унищожено — изненадано докладва Алиса. — Мисля, че имаме проблем. „Свободните“ ще ни засекат още преди да дойдат третокурсниците.

Основната част от „свободните“ отиде до центъра на празното място, докато няколко вампира обикаляха наоколо със стъкления куб в ръце и методично унищожаваха всички заклинания.

— Добре са се подготвили — нервно каза Чез.

— Даже прекалено — казах мрачно, наблюдавайки как вампирите се приближават към нас. — Като нищо ще унищожат и нашето заклинание.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се опитаме да поговорим — свих рамене. — Не сме дошли да се бием с тях, а да преговаряме.

— За нас са преговори, а за тях е капан — както винаги на място се обади Наив.

— Вижте! — прошепна Даркин. — Стела е с тях!

Това се очакваше, тъй като се бяхме уговорили със Стела да се опита да разкаже на водача на „свободните“ за моето предложение, което им даваше възможност да избягнат сблъсъка с третокурсниците. И Стела наистина говореше нещо на белокосия, енергично жестикулираше и кой знае защо сочеше в нашата посока. А това си беше притеснително.

— Това е. Тя ни предаде — констатира Чез. — Казах ви да не й се доверяваме!

Даркин стоеше мълчаливо и гледаше в една точка, очевидно не знаейки как да реагира. Дори не исках да си представя как се чувства, след като се оказа предаден за втори път от своята приятелка.

Когато вампирите, носещи стъкления куб, бяха на няколко стъпки от Завесата-невидимка, белокосият им извика и с жест им заповяда да се върнат.

— Какво? — невярващо възкликна Чез. — Къде отиват?

— Уф — въздъхнах с облекчение. — Изглежда Стела някак си успя да ги омае. А вие веднага „предателка“, „издаде ни“… Добре, че е успяла да види къде точно се разположихме.

— Да, браво на нея — с нескрито облекчение се усмихна Даркин. — А „свободните“, изглежда, не са се заинтересували от твоето предложение, щом останаха тук.

Преброих четиринадесет „свободни“ вампира, без да броя Стела, която би трябвало да е на наша страна. Би трябвало… но кой може да ги разбере тези вампири… и тези жени… а пък когато е жена-вампир — никакъв шанс!

Погледнах към Алиса и едва сдържах въздишката си.

Да, жените-вампири просто са създадени за това, да ни вземат акъла. Виждайки отношенията между Даркин и Стела, с тъга установих, че не само аз се мъча с дамата на сърцето си.

— Чувствам, че са много добре подготвени — каза Алиса, продължавайки да наблюдава вампирите през „пелената“. — Всички са натъпкани с артефакти.

— Да, затова светят с виолетово сияние — съгласи се Чез.

— Дай да видя — поисках от приятеля си „пелената“.

Слагайки артефакта, аз погледнах към събралите се вампири и се уверих в думите на приятелите си — около „свободните“ светеха не само защитни полета, но се рееха и странни виолетови заготовки на бойни заклинания. Очевидно преговорите с третокурсниците щяха да бъдат доста горещи. Между другото вампирите не случайно бяха задействали всички артефакти — Серж и компания се бяха появили на хоризонта. Съдейки по пълната липса на магически ореоли около тях, те дори не бяха се подготвили за предстоящата битка. Макар че имаше нещо неясно — защо бяха тези заклинания около мястото на срещата? Ако изобщо не се притесняваш от противника си, защо са ти всички тези предпазни мерки?

Демонстративно бавно третокурсниците пресякоха поляната и се спряха пред вампирите. Първи, разбира се, заговори Серж, но за голямо наше съжаление бяхме твърде далеч, за да чуем думите му. Да използваме заклинание също не можехме, така че ни остана само да наблюдаваме лицата и жестовете, опитвайки се да отгатнем какво си говорят преговарящите.

— Нищо не чувам — оплака се Чез.

— А аз — всичко — сви рамене Даркин.

— Наистина ли — изненадах се аз.

— Загубата си е ваша — изкиска се Алиса. — Да си вампир си има някои предимства.

При това ме погледна така, че заподозрях в думите й някакъв намек.

— Да бяхте казали тогава за какво си говорят, щом сте такива дългоухи — нетърпеливо помоли Чез.

— Да, кажете! — присъедини се и Наив.

— Поздравиха се — сви рамене Даркин. — Неутрално…

— Да бе, „зъбати изроди“ си е толкова неутрално словосъчетание — изкоментира Алиса. — Също както и „академични нещастници“.

Чез доволно потри ръце.

— Така им се пада на пикльовците. По принцип съм за „свободните“, нека набързо отупат тези надути парвенюта, а после се появяваме ние и спасяваме всички — Чез демонстративно се поклони. — Аплодисменти, завеса.

— Вампирите питат защо на срещата са дошли Серж и компания, а не Зак и Даркин — продължи междувременно Алиса. — Серж ни описва като некадърни парвенюта и небрежно предлага на вампирите да предадат всички незаконни артефакти, както и да разкрият кой е доставчика им. А, на всичко отгоре леко намеква за някои усложнения, които могат да възникнат със „свободните“, ако откажат да съдействат.

— … и ще разпръсна праха ви по вятъра — изрецитира част от думите на Серж Даркин. — Да, да се превърнеш в прах си е сериозно усложнение. С това не всеки може да се справи.

— О, минаха на обиди — доволно каза Алиса.

— Че какво беше досега? — попитах озадачено.

— Повярвай ми, досега просто са загрявали — увери ме Даркин. — В момента такива бисери ръсят.

Тъй като „пелената“ все още беше в мен, ние с Алиса можахме да видим пламналите около третокурсниците щитове и атакуващи заклинания.

— Е, сега ще започнат — въздъхна Алиса.

Чез веднага се нахвърли върху мен, опитвайки се да вземе „пелената“:

— Дай да видя!

Докато се бранех от Чез, преговорите минаха в друга фаза. Вампирите и третокурсниците се разпръснаха, а въздухът завибрира от множеството заклинания. Сега „пелената“ беше практически излишна — всичко се виждаше и без нея. И засилените виолетови щитове на вампирите, и едва различимите защитни заклинания на третокурсниците. И от двете страни се посипаха атакуващи заклинания. От страната на Серж и компания полетяха огнени, въздушни и водни сплитания, но всички се разбиваха в щитовете на вампирите.

— Да! — възкликна триумфално Чез, грабвайки най-накрая „пелената“ от мен. — Само така!

— Ти всъщност на чия страна си? — попитах подозрително.

— На нашата — кратко отговори рижият ми приятел.

Вампирите с лекота разбиваха щитовете на учениците от Академията, и на последните им се наложи да положат немалко усилия, за да не преминат в позорно отстъпление. Поставяха дву- и трислойни защитни заклинания, с огромни усилия се справяха с магията на нисшите вампири, създадена специално за битки с Майстори. Честно казано, да гледам всичко това беше неестествено, особено като се има предвид, че стояхме спокойно съвсем близо до разгърналата се битка в качеството си на зрители.

— Едва не ни удариха — притеснено каза Даркин, когато в земята пред нас се вряза хитроумно огнено заклинание.

— Щитът би трябвало да издържи — не много уверено казах аз.

Само да знаеха, че Завесата-невидимка можеше да се разпадне и без никаква външна намеса, просто заради нестабилната структура на заклинанията ми.

„Свободните“ не можеха да изблъскат бъдещите Майстори, но явно имаха сериозно предимство. Третокурсниците почти не използваха атакуващи заклинания, бяха напълно съсредоточени върху защитата.

— Нали ги предупредих — с неприкрито злорадство каза Чез. — Не е толкова лесно да се справят с тези техни артефакти.

Защитата на един от третокурсниците се пропука и след като получи в гърдите виолетова топка енергия, той рухна на земята. Мисля, че беше Грон — същият, който преди се заяждаше с нас. После беше разтърсен още един представител на Академията…

— Не е ли време да се намесим? — попитах колебливо.

— И как по-точно? — с интерес попита Алиса. — Ти какво предлагаш?

Наистина, дори да оставим настрана факта, че не знаем на кого да помагаме, оставаше и още един въпрос — „как?“. Да се намесим в битката на страната на губещите? Този вариант не беше опция, трябваше нещо по-интелигентно и незабележимо. В идеалния случай такова, че никой да не разбере за нашето присъствие.

— Трябва да се помисли — отговорих уклончиво.

Междувременно ситуацията на бойното поле се промени драстично — изглежда третокурсниците коригираха защитните си заклинания и сега магията на нисшите вампири не им причиняваше сериозни щети. Както беше предсказал Ник, те успяха да разгадаят структурата на генерираните от артефактите заклинания и по този начин да разберат как да им противодействат. Към щитовете на вампирите полетяха десетки мощни заклинания, структурите на които не можех да видя, но и видимото с просто око беше повече от достатъчно, за да се оцени цялата им сложност.

— Дракон да ги вземе — каза Алиса с възхищение. — Все пак третокурсниците са много добри. Има още много да учим, за да ги стигнем… Макар да се вижда, че силите им са много по-малки от тези на Наив или Зак, но такова майсторство…

Сякаш за да потвърди думите й, един от щитовете на „свободните“ се взриви и вампирът буквално беше надупчен с някакви водни заклинания, изглеждащи като многобройни камшици, направени от вода. Веднага след това във въздуха излетяха двама третокурсника, заобиколиха вампирите по двата фланга и създадоха съвместно заклинание, което удари виолетовите защитни полета с огнена градушка. В същия момент земята под краката на вампирите започна да се тресе и изстреля гора от каменни колове. „Свободните“ трябваше да покажат чудеса от ловкост, за да се спасят от тях, но не всички успяха. Един от вампирите беше пронизан от земната магия.

— Ако не се намесим, след малко всички ще бъдат избити — загрижено каза Алиса. — С тези темпове скоро няма да има с кого да преговаряме.

— Там е Стела — тихо прошепна Даркин и ме хвана за рамото. — Направете нещо!

Алиса щракна с пръсти:

— Имам идея!

И започна да изгражда структурата на заклинанието, но без „пелената“ не можех да видя какво точно се кани да прави. Затова пък Чез го виждаше и съдейки по доволната му усмивка, идеята на вампирката му харесваше.

Когато Алиса свърши, от ръцете й се изплъзна неголям облак абсолютно черен дим. С лекота мина през Завесата-невидимка, полетя нагоре и изчезна в облаците.

— Къде отиде? — не разбрах аз.

— Изчакай малко — спокойно каза Алиса.

Третокурсниците вече бяха обкръжили вампирите, блокирайки бягството им, и хвърляха към останалите на крака „свободни“ най-различни атакуващи заклинания. Очевидно белокосият използваше някакъв специален артефакт — защитното поле устояваше на всички атаки на нашите колеги. През непреставащите проблясвания на заклинанията не можеше да се разбере колко още вампира са останали на крака и най-важното, дали Стела е сред тях.

И тогава настъпи тъмнина. Аз дори не веднага осъзнах какво се случи — за част от секундата абсолютно черна мъгла покри всичко, скривайки от погледа ни фигурите на вампири и хора. Единственото, което все още виждахме, бяха едва различимите разноцветни избухвания на заклинанията.

— Какво е това? — ококорих се аз.

— Моето заклинание — доволно отговори Алиса. — Облакът първо се издига на достатъчна височина, така че никой да не му обръща внимание, после се увеличава до нужния размер и накрая рязко се спуска, така че третокурсниците да не могат да реагират.

— Гениално! — възхитено каза Чез. — Помогнахме на „свободните“ и не издадохме присъствието си.

— Този път димната завеса си дойде точно на мястото — съгласи се Алиса. — Ако, разбира се, „свободните“ успеят да се възползват от ситуацията и избягат.

Едва ли черната мъгла можеше сериозно да попречи на третокурсниците, но все пак даваше някакъв шанс на вампирите да избягат.

Неочаквано около нас се понесе тихо жужене, последвано от силен гръм и мъглата изведнъж изчезна. Битката беше приключила. Третокурсниците леко изненадано се оглеждаха в търсене на противници, но напразно. На земята се търкаляха телата на няколко вампира, но останалите бяха успели да се възползват от ситуацията и да избягат.

— Ама че бързаци — изненадано промърмори Чез.

Не се разбра какво точно имаше предвид — дали вампирите с тяхното светкавично изчезване или третокурсниците, които за секунда се справиха с мъглата.

— Шокиран съм — признах аз.

Алиса ме сръга в ребрата и посочи към третокурсниците:

— Мисля, че нас гледат.

— Да бе — не повярвах аз, гледайки лицата на Серж и останалите — Макар че…

Серж направи няколко крачки към нас и изведнъж почувствах как Завесата-невидимка се разпада.

— А вие какво правите тук? — скръствайки ръце на гърдите си, попита нашият колега. — Саботирате работата на Патрула?