Метаданни
Данни
- Серия
- Занаятът (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Огненный орден, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пламен Панайотов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 79 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.
Оформление на корицата: gogo_mir, 2013 г.
За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.
История
- — Добавяне
Действие 3
Няколко часа по-късно, и след десетина сблъсъка със скелети, излязохме пред най-огромната гробница, която някога бях виждал. Напомняше преди всичко на компактен едноетажен дворец, с всички полагащи се украшения от благородни метали и така нататък. Въпреки цялата тази красота, всичко изглеждаше напълно непокътнато, и не трябваше да прибягвам до помощта на Истинското зрение, за да разбера защо. Първото, което почувствах, едва пристъпил към гробницата, беше силната воня. Изглежда заклинанията бяха забавили процеса на разлагане, но не се бореха с последствията. Мъртъвците явно не ядяха — всеки човек с нормално обоняние щеше да заобиколи подобно място. Разбира се, това не се отнасяше до такива любители на неприятностите като нас с Велхеор.
— Това ли е гробницата? — за всеки случай уточних аз, запушвайки нос.
— Трудно е да се направи грешка тук — засмя се Велхеор. — Между другото, казах ли ти, че Висшите вампири могат напълно да изключат обонянието си?
Ама че гадина!
Единственото положително нещо беше, че заради ужасната миризма забравих да мисля за глада.
Спряхме недалеч от гробницата, за да отдъхнем малко, преди да започнем атаката. За съжаление представите ни за почивка силно се различаваха, защото не минаха и пет минути и вампирът скочи на крака, заявявайки бодро:
— Напред! Усещаш ли този мирис?
— О, да — засмях се аз. — Нека да позная… Ловният дух?
— Точно така!
Видях мъртъвците много преди да ги приближим достатъчно близо. С разнородни дрехи, полуразложените трупове безгрижно обикаляха сред гробовете, периодично се препъваха и се сблъскваха помежду си. Изглежда, че координацията им куцаше здраво.
— Е, ще вземеш ли тези трийсетимата вляво, а аз тези отдясно? — попитах бодро.
Опитът показваше, че мъртъвците не бяха сериозни противници. Мисля, че при достатъчна упоритост можеха да се избият и стотици.
— Оптимист си — усмихна се вампирът. — Резултатът засега е шейсет и три на осемнадесет. Много изоставаш. За да победиш, трябва да вземеш всички за себе си.
И тогава създанията ни забелязаха. Без излишен шум и суетене мъртъвците веднага обърнаха към нас полуразложените си лица. Гледката се оказа още по-отвратителна — парчета месо, понякога липсващи уши и очи…
— Пфу — погнусих се аз. — Скелетите изглеждаха къде по-красиви.
Представих си как удрям тази гадост и юмрукът ми потъва в гнилото месо… Бр-р…
— Още не си ги видял отблизо.
Вампирът очевидно изпитваше удоволствие да издевателства над мен. Най-обидното беше, че изобщо не можех да му попреча, а и наистина нямаше какво да му отговоря.
— Аз съм Майстор. Ако имах повече енергия, цялото това братство за пет минути щях да го унищожа.
— Възползвай се от това, което има.
Ироничността на вампира нямаше граници.
— Това, което има? Е, добре…
Ако знаех, че всичко ще е толкова зле, щях да взема двойка мечове или няколко акумулиращи артефакта. А сега се налагаше да ползвам само наличното. Какво пък, ще пробвам.
Използвах цялата натрупана в кукри енергия и създадох класически Леден меч — видоизменено Ледено копие, двуостър и с удобна дръжка. Стискайки в едната ръка кукри, а в другата Ледения меч, аз тръгнах срещу мъртъвците.
Първият разсякох на две с кукрито, без да почувствам никакво съпротивление. В същия момент вампирът ме изпревари и отсече главата на следващия.
— Нещо слабички ми се виждат твоите неживи — извиках аз, отсичайки протягащата се към мен ръка на полуразложен стражник с остатъци от броня по себе си. — Дори не се съпротивляват.
Вампирът избута с крак останките на мъртвеца:
— Напразно ги подценяваш.
Без особени усилия нарязах още няколко същества, преди от гробницата да излезе следващата порция. Тези мъртъвци бяха много по-запазени и се движеха няколко пъти по-бързо. Освен това бяха и въоръжени!
— Какво беше това? — изненадах се аз. — Нали трябваше да са тъпи…
Трима от мъртъвците имаха мечове в ръцете си, други двама размахваха копия, а останалите шестима мъкнеха някакви тояги.
— Да размахваш оръжие не се иска много мозък — засмя се Велхеор, отстъпвайки заедно с мен. — Освен това мястото си има своя собствена история. Експериментиралият тук луд магьосник явно е надминал останалите си събратя в съживяването на мъртвите и създаването на собствена армия. Не знам какво е станало с него, но мъртъвците му от много векове бродят тук.
За щастие мъртъвците се оказаха лоши фехтовачи. Но като се има предвид, че всяко тяхно докосване можеше да отнеме силата ми, работата ставаше много по-опасна. Сега трябваше не само да ги държа на разстояние, но и да отбивам тромавите им удари. Честно казано, това развлечение вече престана да ме радва.
— Да отиваме вече към замъка, а? — предложих на вампира.
Разполових тридесетия поред мъртвец и ми остана малко време да си поема дъх.
— Ти какво? — изненада се Велхеор. — Забавата едва започва.
И тогава една от стените на гробницата плавно се отмести. Тук явно не беше минало без магии, нямаше друг начин да се измести такава каменна стена. А появилите се от мрака мъртъвци ме навеждаха на мисълта за добре обмислен капан. Особено ме стресна фактът, че бяха много повече, отколкото преди.
— Ти знаеше ли?! — попитах Велхеор.
— Разбира се — доволно отвърна той. — Това е най-забавната част! Сега може да се развихрим!
Не знам какво точно имаше предвид, но първи се развихри един от мъртъвците. И то от земята. Той скочи във въздуха, подобно на „въздушен“ или на летящ вампир, и хвърли към нас истинска Огнена топка.
Отскочихме в различни посоки, избягвайки топката, но магическите трикове на мъртъвците не спряха дотук. Още няколко мъртъвци се издигнаха във въздуха толкова бързо, че едва успях да се скрия зад един от каменните кръстове. Явно за разлика от мен, те нямаха никакви проблеми с енергията. Но каква изненада! И през ум не миминаваше, че мъртъвците могат да използват Занаята!
— Ще се справим с тях! — окуражително извика Велхеор. — Трябва да си доволен, че преди всичко спасяваме много невинни хора… Сякаш има невинни хора — той се засмя на собствената си шега и продължи: — Мъртъвците често напускат гробището и нападат селцата в земите ми. Между другото, това е още една причина, поради която периодично се забавлявам с разбиване на гробници.
Я виж ти, грижи се за сигурността на хората в земите си. Колко трогателно.
Бях принуден да се преместя зад следващия кръст, но не преставах да умувам как да противодействам на магията на мъртъвците. Можех да опитам със „змийчета“ за унищожаване на заклинания, но за това трябваше да изуча структурата им, което в тази ситуация беше доста трудна задача. По принцип мъртъвците не би трябвало да могат да сплитат заклинания по същия начин като нас, все пак за това им трябваше мозък. Единственият възможен вариант беше в тях да е вложено някакво заклинание, което да генерира Огнени топки. Нещо от рода на техномагия на ниво некромантия. Едва ли щях да се справя със заклинаниео в движение, трябваше ми известно време да помисля и да направя няколко експеримента, а събраната в кукри енергия нямаше да е достатъчна.
Мислено посегнах към кукри и се уверих, че енергията му наистина е малко.
Момент! На теория можех да получа енергия от чуждата Огнена топка. Вече го бях правил, когато създавах щитове, използващи енергията на атакуващите ги заклинания. Натрупаната в кукри енергия трябваше да е достатъчна, за да създам нещо подобно, но ще трябва да мина с по-малък щит.
Прехвърлих се зад близкия кръст, за да се приближа към Велхеор и да го попитам за плановете му.
— Каниш ли се да предприемаш нещо? — извиках му аз.
— Още не съм решил! — извика вампирът. — Много са пъргави, не е лесно да ги приближиш, а няма с какво да се защитя от магията!
Значи налагаше се да рискувам и да създам заклинание, което да ми позволи да се докопам до енергията на чуждото заклинание. Обикновено от подобни действия просто няма нужда, енергията си е достатъчна за всички, но сега трябваше да я събера за себе си. Жалко само, че енергията в кукри не беше достатъчна за създаване на нещо наистина сложно, а и времето изтичаше.
Малко се забавих с новото за мен заклинание, но накрая излязох от укритието си и се приготвих за атаката на Огнената топка. Ако изчисленията ми бяха верни, щях да извлека част от енергията на заклинанието и да им отвърна със същата монета.
Летящият мъртвец не ме остави да чакам дълго и веднага нападна.
„Трябва да се получи“ — помислих си и стиснах очи.
Но миг преди огънят да ме докосне усетих удар в коленете и рухнах на земята.
— Какво правиш?!
Велхеор ме сграбчи за яката и ме повлече обратно зад укритието. Предполагам защото не бях го предупредил какво смятах да правя.
— Исках да получа малко енергия, за да се справя с мъртъвците! — поясних раздразнено. — Не се бъркай!
— Както кажеш — засмя се вампирът. — А пък аз си помислих, че правиш ритуално самозапалване.
По принцип не беше много далеч от истината, защото и представа си нямах как може да свърши моят експеримент.
Трябваше само отново да изскоча от укритието и един от мъртъвците веднага ме замери с Огнено кълбо. Топката огън летеше право в лицето ми. Протегнах насреща й длан с току-що измисленото заклинание и затворих очи. В последния момент през главата ми мина мисълта за нестабилността на моите заклинания и положих невероятни усилия да не отдръпна ръката си.
Болка.
От дланта, нагоре по ръката, а накрая из цялото тяло плъзна непоносимо гореща енергийна вълна. Разбира се, подозирах, че ще боли, но не мислех, че ще е чак толкова. Ако Огнената топка беше направена от някой като Наив, щях буквално да се опека жив или просто бих умрял от болезнения шок. Затова пък сега имах достатъчно енергия, за да отвърна на мъртъвците.
— Стана! — извиках радостно на Велхеор. — Да видим сега кой кого!
Излязох спокойно от укритието си и тръгнах към мъртъвците. Веднага след като пуснаха поредната порция Огнени топки, аз се скрих зад пълноценна Универсална стена и метнах в отговор Огнена птица. Противно на очакванията ми, мъртвецът не падна в пламъци, а буквално всмука заклинанието в себе си.
— Какво правиш бе, идиот?! — развика се вампирът. — Те се хранят с енергия, обикновените заклинания не им действат!
„Да, ама че съм глупак“ — помислих със закъснение.
Мъртъвците отново ме удариха с Огнени топки, но този път аз им пуснах насреща няколко пробни „змийчета“. Както си и мислех, сплитанията на тези заклинания значително се различаваха от използваните в Академията. Наложи се отново да се крия зад един от кръстовете и да използвам Истинското зрение, за да променя леко „змийчетата“ си, но в края на краищата постигнах своето — заклинанията на мъртъвците се разрушаваха още с появата си.
Виждайки успеха ми, Велхеор излезе от укритието и нареди:
— Ти унищожавай заклинанията, а аз ще ги разфасовам.
„Змийчетата“ добре се справяха със задачата си и ние успяхме спокойно да се приближим до съществата. Гледката беше ужасна, а вонята буквално подкосяваше краката. За наше щастие те се оказаха твърде тъпи, за да променят своята тактика. „Змийчетата“ съвестно унищожаваха Огнените топки, докато ние с Велхеор разфасовахме мъртъвците на парчета.
Най-трудно беше да се доберем до летящите мъртъвци. За щастие скоковете на Велхеор позволиха да се справим без помощ от моя страна. А докато той подскачаше от кръст на кръст и избиваше летящите, аз хвърлях „змийчета“ и кълцах с Ледения меч и кукрито останалите по земята.
Приключвайки с мъртъвците, аз побързах да напусна района на гробницата, тъй като ужасната миризма буквално преобръщаше всичките ми вътрешности, но Велхеор ми препречи пътя:
— Трябва да влезем в гробницата.
— Това пък защо?!
След схватката с последните мъртъвци аз и така едва се държах на краката си, а думите на Велхеор окончателно ме довършиха. Отпуснах се уморено на каменния саркофаг, изпуснах от схванатите си ръце станалия неочаквано тежък меч и стиснах носа си с пръсти.
— Всъщност не дойдохме тук случайно — Велхеор седна до мен. — В гробницата има нещо, което много ми трябва. Артефактът, който всеки път кара тези мъртъвци да оживяват и им дава магически сили.
— Защо ти е? — попитах аз, вече досещайки се какъв ще е отговорът.
В края на краищата вампирите бяха изключително любопитни същества, изобщо не беше задължително да имат сериозна причина за глупави постъпки.
Но Велхеор ме изненада.
— Както знаеш, аз загубих всичките си способности. Скритият в гробницата артефакт е надарен със загадъчни свойства и е много вероятно неговото изследване да ми помогне ако не да си върна способностите, то поне да ги заменя с някакви други. Така че нека да влезем там и да вземем този череп.
— Череп?
— Ами да, такъв един избелял от времето и след това оцветен в червено с помощта на магия череп. Свети със зелена светлина и излъчва странна енергия, която надига труповете.
Или аз нищо не разбирам, или…
— Бил ли си вече в тази гробница?
— Разбира се, нали ти казах.
— И защо досега не си взел артефакта?
— За какво ми е? Много по-интересно е да го изучавам в естествената му среда, така да се каже — Велхеор ритна главата на търкалящия се до нас мъртвец и тя отлетя в неизвестна посока. — Още първия път, когато стигнах до самия край на подземието, намерих черапа, но не го взех. Оставих го тук и се върнах след година — мъртъвците вече се бяха възстановили. Стана още по-интересно, но след това толкова много неща изникнаха, че не можех да намеря свободно време.
— Затова пък сега имаш много свободно време — намръщих се аз.
— Но сега ни е по път — сви рамене вампирът и веднага примижа лукаво: — Или се уплаши?
Стиснах зъби, изправих се мълчаливо и тръгнах към гробницата. Както се и очакваше, колкото по-близо отивахме към нея, толкова по-силна ставаше ужасната воня… и магическия фон. Сякаш каменната постройка излъчваше магия или, напротив, я акумулираше. Зарязвайки икономията, аз създадох слаб щит с филтриране на въздуха и най-накрая можех да поема дълбоко дъх.
— Върви първи — логично реших аз. — Вече знаеш какво е там.
— А къде е ловният ти дух? — саркастично напомни вампирът.
— Стига вече — изсумтях аз, едва сдържайки се да не го ритна в задника.
Все пак, най-кървавият вампир на хилядолетието и така нататък, може да не разбере душевния ми импулс.
Едва влизайки в гробницата, аз за пореден път съжалих, че все още не виждах нормално в тъмното. Трябваше да използвам последните останки от енергия за създаване на светеща топка.
— Леле, какви гробници са строили преди — ахнах от изненада.
Дори и при оскъдното осветление добре се виждаше колко старателно бяха направени стените, изградени от абсолютно еднакви и идеално подравнени камъни. А на тавана се виждаха странни плетеници, напомнящи ухилените муцуни на вампири по време на бой или нещо подобно.
— Натам сме — вампирът посочи към един тъмен коридор, водещ някъде под земята. — Мисля, че няколко часа ще ни стигнат.
— Толкова ли е дълбоко? — изненадах се аз.
— По-скоро трябваше да попиташ: „Толкова много неживи ли има?“ — подигравателно се засмя Велхеор. — Впрочем ако се постараеш, можем да се оправим и по-бързо. Какъв е резултатът сега? Седемдесет и три на трийсет и шест?
— Между другото, ако не бях аз, нямаше да се добереш до магьосниците — възмутих се аз. — Така че трябва да се водят и на моята сметка!
— Мечтай си — изсумтя вампирът. — Неудачни-ик.
Измъкнах кукри от ножницата, вдигнах Ледения меч и се устремих в дълбините на гробницата:
— Не изоставай!
Първите неживи се появиха още след първия завой. Въоръжени със съвсем прилични мечове и кой знае защо, светещи със странна червеникава светлина в тъмното. Да се гледа това изглеждаше доста страшно, но затова пък с такава подсветка никой не можеше да се приближи незабелязано. Гадовете се движеха много по-бързо, но си оставаха все така тъпи. Успях да поваля трима, преди Велхеор да пристигне и да се погрижи за останалите.
— Приеми го — посъветва ме вампирът. — Не можеш да ме изпревариш.
И наистина, колкото и да се опитвах да се добера първи до неживите, вампирът винаги ме изпреварваше. Единственото ми предимство би могъл да бъде Занаятът, но за съжаление той изобщо не действаше на мъртъвците. А да се състезавам в ръкопашен бой с Висш вампир просто нямаше смисъл. Но аз се стараех колкото можех. Вървяхме по подземния проход, от време на време попадахме на малки зали-гробници, пълни с мъртъвци и ги попилявахме безмилостно.
— Сто! — гордо ме информира Велхеор в поредната зала. — А ти колко направи?
— Няма значение — промърморих аз. — Къде е този твой череп, а? Времето минава. Не съм ял вече повече от ден.
— Подминахме го още преди три зали.
— Как така?! — подскочих аз.
— Ами така — спокойно отвърна вампирът. — Помниш ли голямата зала с неживите в пълни доспехи? Черепът лежеше в далечния ъгъл.
Опитах да си спомня нещо подобно, но цялото ни пътуване под земята за мен се сливаше в непрекъсната поредица от битки с мъртъвци. Нямах време да се оглеждам.
— А защо не каза по-рано?!
— Ти така се увлече от съревнованието — сви рамене вампирът. — Мислех, че няма да се успокоиш, докато не ме изпревариш.
— Като че ли това е възможно — отвърнах раздразнено.
Върнахме се по обратния път и едва тогава осъзнах колко далеч бяхме отишли. А аз продължавах да газя неживите и не преставах да се радвам на Въздушния щит с филтриране на въздуха. Без него сигурно щях да съм полудял от ужасната смрад.
— А аз си мислех, че най-важният артефакт би трябвало да е в дълбините на подземието!
— Там беше — потвърди вампирът. — Но когато дойдох тук за първи път, аз го пренесох по-близо до изхода. Така че следващия път да не губя толкова време в търсене. Ти, разбира се, не знаеш, но в тази гробница има повече от няколкостотин стаи.
Ох, колко ми провървя, че Велхеор се оказа толкова предвидлив. Чувствах, че дори черепът да беше в хилядната зала, той пак щеше да ме влачи до края — ако вампирът искаше да получи нещо, беше невъзможно някой да гу разубеди.
Намерилите покой с помощта на кукри неживи бяха загубили цялата си натрупана енергия и вече не светеха в тъмното. Това значително облекчаваше живота ни, тъй като можеше да не се притесняваме от неочаквано нападение на случайно оцелели същества. Ето защо се изненадах, че веднага не бях забелязал търсения артефакт, той светеше в тъмното със същата слаба червена светлина като неживите. Вярно, че се търкаляше в най-отдалечения ъгъл, а и беше в някаква воняща купчина парцали.
— Могъщ артефакт в купчина боклук? — учудих се аз.
— Не, когато го намерих, стоеше на красива поставка — призна вампирът. — И го охраняваха невероятно силни неживи. Тогава бях в най-добрата си форма и ми се наложи доста да се поизпотя, а сега, в компанията на такъв слабак като теб, изобщо нямаше да си помисля да идвам тук.
— Е, много ти благодаря — без много да се обиждам, отвърнах аз. — Мога ли да го взема?
Вампирът махна с ръка:
— Вземи го. И да вървим вече, че много се забавихме.
— Ей! Нали заради теб го правим…
Но вампирът вече беше изчезнал зад ъгъла, без да ме изслуша. Нямах друг избор, освен да вдигна светещия череп и да побързам след Велхеор. Странно, но въпреки светенето черепът беше студен и в него не се усещаше никаква енергия. Или просто аз не можех да я усетя? В крайна сметка, съдейки по цвета, черепът оперираше с неизвестен за мен вид „магия“. При пръв удобен случай трябваше да помисля как можеше да се използва това…
Излизайки от подземието, ние веднага продължихме пътя си към замъка.
— Ей, а защо никой досега не е прочистил гробището от мъртъвците? — попитах Велхеор, хвърляйки прощален поглед на гробницата.
— Ти, разбира се, говориш за Майстори? — уточни вампирът и без да дочака отговор, продължи: — Както може би забеляза, Занаятът не действа на неживите. Затова проблемът не може да се реши ей така набързо — трябва да се събере армия, която да прочисти гробовете. А това не е толкова просто, а и няма гаранция, че изобщо ще подейства. Също така няма особени причини да се организира такава сериозна операция, защото мъртъвците не излизат от гробището, единствено от време на време навестяват моите земи.
Като цяло вампирът говореше логични неща. Империята си имаше достатъчно проблеми — пиратите в Шарено море, Шатерския халифат, особените отношения със земите на вампирите. Е, поне друидите бяха спокойни, винаги предпочитаха лошия мир пред каквато и да е война, дори с вампирите поддържаха неутралитет, макар че не можеха да ги понасят.
— Не си пълни главата с глупости — посъветва ме Велхеор. — По-добре проучи черепа, току-виж си разбрал нещо, за което и през ум не ми е минавало.
„Това си е добра идея“ — помислих си аз и с радост се заех с изучаването на намерения артефакт. Повъртях го и така, и иначе, опитах се да го сондирам по всички възможни начини, но така и не постигнах нищо, докато не си спомних за пръстена на нисшите вампири. В крайна сметка той също беше артефакт, работещ с непозната енергия. За да проверя хрумването си, аз взех черепа в ръката, на която носех пръстена, и веднага почувствах, че той убоде пръста ми с кратък импулс, но това стана толкова бързо и незабележимо, че изобщо не разбрах какво беше. За съжаление проучването на възможната връзка между пръстена и черепа се нуждаеше от задълбочена и продължителна работа, а за момента не разполагах с никакво време. Но прибирайки черепа, аз си отбелязах наум непременно да се заема с този въпрос веднага щом ми се открие свободна, и главното, спокойна минутка.
Замъкът беше вече съвсем близо, когато Велхеор неочаквано спря.
— Забеляза ли? — попита той.
— Какво по-точно?
Бях толкова уморен, че изобщо не вдигах поглед. Само от време на време поглеждах в краката си, за да не падна на някой стар гроб.
— Обърни се.
Последвах съвета на вампира, обърнах се… и замръзнах с отворена от изненада уста. Зад нас бавно се влачеха мъртъвци. Поне тридесетина. В различна степен на разлагане — както побелели скелети, така и с отчасти запазени плът и дрехи трупове.
— И от колко време вървят след нас?
— От гробницата тръгнаха двама, останалите се присъединиха по пътя. Излизаха от гробове и гробници. Изглежда черепът ги привлича.
Леле! И нищо не бях забелязал?! Не беше за вярване, че съм чак толкова капнал…
— Какво ще правим с тях?
— Да идват — сви рамене Велхеор. — Ще ги затворим в подземията на замъка за по-нататъшни изследвания.
Зададох логичния въпрос:
— А сигурен ли си, че ще ни пуснат в замъка с такава орда мъртъвци?
— Това е моят замък — напомни Велхеор. — Кой ще посмее да не ме пусне там?
Свих рамене:
— Знам ли. Освен това тези тъпи същества сигурно веднага ще тръгнат след нас. Като нищо и вратата ще започнат да разбиват.
— Всъщност си прав — беше принуден да признае вампирът. — Трябва някак да решим този проблем. Ако ги потопим в рова — но такава воня ще стане… Пфу, неестетично е някак.
Обърнахме се едновременно и погледнахме бавно пристъпващите след нас мъртъвци.
— Ако наистина се влачат след артефакта — измъкнах черепа от джоба си — тогава не е невъзможно той да може да ги управлява?
— Предполагам. Но вече ти казах, че не успях да постигна никакви резултати. За съжаление вампирите нямаме способности към Занаята, а некромантията е част от него. Между другото много лошо изучена част, винаги най-интересните техники се смятат за забранени.
— Но аз си мислех, че вампирите без проблем работят с жизнената енергия или енергията на смъртта — точно тази, която е нужна за създаването на мъртъвците.
— Уф, на какво изобщо ви учат в Академията? — направи гримаса Велхеор. — За създаване на мъртъвци може да се ползва каквато и да е енергия — ако не си забелязал, те поглъщат каквато им падне. Главното е базовото заклинание, а вампирите такива неща не умеят.
— Тоест на теория черепът генерира някакви заклинания? — осъзнах със закъснение аз.
— Точно това правят артефактите. Не знаеше ли? — откровено подигравтелно попита вампирът.
Не казах нищо, а сериозно се замислих над новата информация.
На практика пръстенът на нисшите вампири също би трябвало просто да генерира някакво атакуващо заклинание, използвайки енергията на нисшите вампири. Но нали аз успях да го използвам не по предназначение и да го заставя да извлече от изменения ми организъм нов вид енергия, а после вече сам да създам от нея каквито си искам заклинания. Вярно, това беше възможно само благодарение на крехкия баланс между способностите ми към Занаята и трансформацията ми в нисш вампир и далеч не беше сигурно, че ще мога да създавам заклинания, когато напълно вампирясам. Въпреки че ако това все пак беше възможно, нисшите вампири щяха да могат и сами да се научат да сплитат заклинания с помощта на пръстените. Разбира се, за сметка на здравето си, но все пак… Така, да се върнем обратно на черепа. Този артефакт също работеше със специфичен вид енергия, но се зареждаше с каквото му попадне, което означаваше, че в допълнение към заклинанията за некромантия в него е вложено и заклинание-преобразувател на енергия. Какво ми даваше това знание? Май нищо.
— Така в движение нищо не мога да измисля — признах честно на Велхеор. — И щом не можем да даваме команди на мъртъвците с това нещо, тогава какво ни остава?
— Нямам ни най-малка представа — вампирът погледна към небето. — Но скоро ще изгрее слънцето, а то е смъртоносно за мъртъвците. Изобщо не ми се иска да губя толкова много материал за опити.
„На този само опити му дай“ — помислих раздразнено и продължих на глас:
— Добре, тогава предлагам да увеличим темпото. Най-бързите ще ни последват, останалите ще изгорят на слънцето или ще се върнат в гробовете си. После може да си ги събереш, ако искаш.
— Тогава да бягаме — съгласи се Велхеор.
Да тичаме между гробовете изобщо не беше удоволствие. Краката постоянно пропадаха в земята, налагаше се често да прескачаме гробове и каменни плочи. Един вид бягане с препятствия. За съжаление мъртъвците се оказаха изненадващо пъргави и не изоставаха, колкото и да се стараехме.
Когато приближихме замъка, не можах да удържа изненадания си възглас:
— Ама че бунище!
Изглеждащ отдалеч величествен и зловещ, отблизо замъкът на Велхеор беше отчайващо занемарен. Цялото дясно крило приличаше по-скоро на незнайно как струпана купчина камъни, а оцелелите кули бяха така почернели от сажди, сякаш дни наред са били замервани с Огнени топки.
Впрочем Велхеор изобщо не се обиди:
— Не ми говори. Имаше доста голям пожар. О! Виж, имаме си комитет по посрещането. Само дето нещо не си ги спомням тези лица…
Преди да успея да реагирам, покрай нас профучаха три черни фигури. Какви ти лица, аз дори пола им не можах да определя при тази скорост. Явно вампирите бяха решили, че бягаме от мъртъвците, защото веднага се хвърлиха да кълцат бедните създания.
— Що за…
Прекъсвайки по средата на изречението, Велхеор ме сграбчи за ръката и решително ме задърпа към замъка. Само след няколко крачки аз се опомних и слабо протестирах:
— Къде ме влачиш? Не трябва ли да им помогнем? И да им обясним, че мъртъвците в крайна сметка не са опасни? Нали сам каза, че това са ценни образци!
— Дракон да ги вземе, други ще си взема — махна с ръка вампирът. — А да се забъркваш с тези момчета просто не си заслужава.
— Но защо? — продължих аз. — Мислех, че това са твоите земи.
— Земите са мои, но вампирите — не — озъби се Велхеор. — Повярвай ми, нищо добро няма да ни донесе срещата с тях.
Впрочем не знам на какво се надяваше Велхеор, защото вампирите много бързо се справиха с неживите и ни догониха:
— Граф Велхеор!
Тройката вампири застанаха пред нас и ни поздравиха с изцапаните след битката с неживите ножове. След това все така бавно прибраха кукритата си в ножниците, като предварително ги избърсаха с някакви кърпички.
— Какви са тези? — попитах тихо Велхеор.
— А, отдават почит — намръщи се вампирът и със закъснение наметна качулката си.
Е, като знам какви титли имаше моят спътник, това не беше изненадващо. Добре известна личност във вампирското общество. Неясно остана само защо толкова не иска да говори с тези мили момчета.
— Госпожата ви кани на вечеря в замъка си — учтиво каза високият вампир, обръщайки се към Велхеор и дори не погледна в моята посока.
Интересно каква ли е тази госпожа?
— Мислех, че това е твоят замък — прошепнах на Велхеор.
— И аз така си мислех — смаяно отвърна той. — Тоест той беше мой… до не толкова отдавна…