Алекс Кош
Огненият орден (8)

Действие 5

Разговорът ни продължи доста повече, защото трябваше да обсъдим твърде много неща. Освен това на моя риж приятел му трябваше известно време, за да се вземе в ръце и да спре да ругае.

— Дракон да ги одере всички — вече вяло ругаеше Чез по пътя към телепорта. — Разбира се, знаех на какво се подписвам, като влизах в Академията. Но виж само колко зле се развиват нещата… тъкмо се запознах с Натали…

— Съжалявам — за кой ли път казах аз.

Честно казано, вече се бях уморил от неговото хленчене, но нямах избор — налагаше се да показвам съчувствие.

— На теб ти е добре, твоята Алиса винаги е до теб — продължи да се оплаква моят приятел. — И в Академията, и на практиката, и в армията ще бъде с теб…

— Е, не е съвсем моя — намръщих се, сякаш ме болеше зъб. — И скоро съвсем няма да е моя…

Чез ме потупа по рамото:

— Хайде, хайде, влюбените ми те.

Пак ли са се наговорили или какво? Първо Велхеор, сега и Чез. Ама че шегичка — да се преструват, че между нас с Алиса всичко е наред. И работата даже не беше в това, че не разкрих на Алиса тайната на Келнмиир, както той ме помоли. Бившият крал на вампирите така и не можа да събере смелост да й каже истината за произхода на Дневния клан, а след това стана твърде късно — той мистериозно загина. Между другото, историята се оказа интересна и в някои отношения дори трогателна — жената на Келнмиир тайно от него оставила тяхното дете в селото на друидите и именно удивителния съюз на това дете с друидите дава началото на Дневния клан. Всичко друго, но трудно можех да си представя как са скрили от Келнмиир, че има син. Като цяло, невероятна история, но в крайна сметка Алиса научи за роднинската си връзка с Келнмиир едва след неговата смърт. Разбира се, аз веднага изпаднах в немилост заради мълчанието си, но странното поведение на вампирката беше започнало още в Академията. Идея си нямах какви бръмбари се въртят в главата й. Иди ги разбери тези жени…

В резултат ние се появихме пред чакащите ни третокурсници с такива омърлушени физиономии, че никой не посмя да ни упрекне за закъснението ни. А и не ни беше до упреци, особено като забелязах сред тях няколко много добре познати физиономии: Серж, Ана и Ник — те бяха от онези отличници, които участваха в парада и в церемонията по приемането ни в Академията. Тогава те станаха свидетели на пробуждането на способносттите ми към Занаята, а и после в Академията многократно се засичахме и сме си говорили за най-различни неща.

— О, това си ти! — изненада се Серж.

Високият младеж в синя ливрея на отличник изглеждаше все така самоуверен, както и при първата ни среща. Но за разлика от надутия Ейнджъл, Серж внушаваше по-скоро доверие, отколкото желание да му стовариш юмрук в лицето. Въпреки че може просто да не се познаваме достатъчно, за да се появи такова желание.

— Защо ли си мислех, че ще срещнем точно теб — усмихна се тъмнокосата красавица Ана. — Още като чух за проблемите в Крайдол, веднага се сетих за теб.

— Е, не всичко е толкова лошо — смутих се аз. — Ние не създаваме проблеми, а по-скоро обратното…

Чез се усмихна тъжно:

— Не е доказано. Статистиката е против нас.

— Точно така — намигна Серж. — Хей, какво е станало с лицето ти?

— Да — Ана се приближи до мен и прокара пръсти по лицето ми. — Какво голям белег. Как го получи? И защо досега не си го махнал?

Аз се смутих, не знаейки как да отговоря. Не можех да им кажа истината за нападението в самата Академия.

— Ами… получих го в една от битките… не обичам да говоря за това… Между другото, нали не задържаме заминаването за Крайдол?

— Не, не сте вие. В момента правят профилактичен преглед на телепорта, така че имаме още свободно време — Серж кимна към добре познатото ни момиче, което извършваше някакви манипулации над един от телепортите. — Може би сега е момента да ни разкажете с няколко думи какво се случва в града? Майстор Ревел ни даде инструкции, но друго си е информация от първа ръка.

— С удоволствие — доволно потри ръце Чез.

И той започна. Описа подробно нашите проблеми с нисшите вампири, после продължи с описание на ситуацията със Съществото. Канех се да го прекъсна, но промених решението си, тъй като нито Ромиус, нито Майстор Ревел са ни казвали да не разкриваме тази информация. Освен това, работейки в Крайдол, те със сигурност щяха да чуят за него, така че по-добре да го научат от нас. Затова оставих Чез да се развихри.

— … и точно когато прогоних от нашата къща всички заразени от Съществото хора и животни…

„Ах ти, подлецо!“ — втрещих се аз, слушайки какви ги бръщолеви приятелят ми. По думите му излизаше, че той не само собственоръчно е убил Съществото, но и самичък е спасил момичето от ръцете на Висш вампир от Бойния клан. И къде ли изчезна доскорошното му лошо настроение?

— Ето така си живеем — обобщи Чез и с лекота избягна опита ми да го перна по врата.

— Да, добре си прекарвате — засмя се Ана. — Дори и ако само половината от това, което разказва този рижия, е вярно.

Един от големите ученици, с огромни бицепси, изпъкващи дори под ливреята, направи пренебрежителна физиономия:

— Това обяснява защо имате нужда от помощ. Първокурсници не могат да се справят с такава сериозна задача.

— Е, все пак това е съвсем нов вид магия — опита се да ни защити Серж. — Грон, прекалено си суров към тях.

— Да! — хорово се съгласихме всички.

Ник потупа Серж по рамото:

— Но червенокосия каза, че вампирите използват артефакти. Така че не би трябвало да имаме сериозни проблеми.

Ние с Чез се вторачихме в Ник:

— Това пък защо?

— Да се противодейства на артефакти не е особено трудно — охотно поясни Ник. — Много по-трудно е да се справиш със същество, което само сплита заклинанията си. Странно, че не го схващате.

— Ти просто още не си се сблъсквал с тях — мрачно каза Чез.

Мислено се съгласих с приятеля си.

— Работата не е в това, дали съм се сблъсквал с тях или не — махна с ръка Ник. — Това е принцип. Във всяко сплитане има слаби мяста. Намирайки ги, можеш да обезвредиш заклинанието без особен разход на енергия.

Това и сам го знаех, нали го използвах преди време със „змийчетата“, унищожаващи Огнени топки. За съжаление, още не бях се научил да унищожавам по-сложни заклинания…

— А артефактите, за разлика от хората, не могат да изменят или подобряват заклинанието. Те всеки път просто повтарят един и същи модел. Затова веднъж като намерим слабо място, лесно ще можем да отблъскваме всички атаки на пръстените. И задачата се опростява още повече, защото вие казахте, че имате образци от тези артефакти. Остава ни само да направим няколко експеримента за откриване на слабите точки и да намерим начин да се възползваме от тях.

— Да видим — измърмори Чез. — Засега не сме се научили как да използваме новите артефакти, така че още сме далече от експериментите.

Изглежда сериозно се засегна от пренебрежението на старшите ученици. Що се отнася до мен, аз не чувствах нищо друго освен облекчение. Така проблемът вече нямаше да бъде наш. Всяка помощ беше добре дошла. Нека вирят носове колкото си искат, само да успеят да се справят с враговете и да защитят жителите на града.

— Порталът е готов — уведоми ни момичето. — Може да тръгвате един по един.

В телепорта пристъпих един от последните. Последната крачка направих с известно усилие, нали предната телепортация ме отведе не в Академията, а в затворена стая с тълпа мъртъвци. Надявах се, че този път всичко ще мине без инциденти.

Проблясък.

Уф, този път всичко беше наред. Появих се във вече познатата ми стая. Девлин ни очакваше на същото място, както и при първото ни идване. В действителност времето не беше променило отношението ми към него — силно излъсканите до блясък доспехи и заслепяващата усмивка ме дразнеха не по-малко, отколкото в началото. Въпреки всички събития, които бяхме преживели заедно…

— Помощта най-накрая идва? — попита Девлин. — Надявам се, че са истински Майстори?

… все още ме вбесяваше.

— Не, и те са ученици — злорадо отговори Чез.

— Но старши — коригира го Серж.

— И по-добри — допълни Грон.

„И прекалено самоуверени“ — добавих мислено.

— Ставало ли е нещо интересно, докато ни нямаше?

— Не, всичко беше изненадващо спокойно — Девлин се замисли за секунда. — Освен че от Патрулите изчезнаха няколко нисши.

Изчезнаха? Сигурно са преминали на страната на „свободните“. Ще трябва да поговоря с Даркин да наблюдава по-внимателно останалите вампири, може някой от тях да работи за „свободните“ и да ни готви изненада. О, и ще трябва да обсъдим по-нататъшната съдба на Патрулите…

— Ние първо ще се настаним и после ще дойдем в тази ваша Прокълната къща, за да се запознаем с всички и да се захванем с работата — каза Серж. — Така че събери хората.

Само ми се стори или в гласа му се прокраднаха заповедни нотки. Не беше ли твърде рано за това?

— Няма ли да живеете с нас? — със закъснение попитах аз.

— Не, защо да го правим? — изненада се Серж. — Вече резервирахме стаи в най-добрия хотел в Крайдол.

— Ще ви придружа до там — с готовност се отзова Девлин.

„Я виж ти! — изненадах се аз. — На тях хотелски стаи, а нас ни настаниха в изоставена къща с ужасна слава! Къде е тука справедливостта, а?“

— Още малко и ще започна да ги мразя тези момчета — прошепнах в ухото на Чез, след като старшите ученици и Девлин излязоха от стаята с телепортите.

— Време си е — процеди през стиснати зъби моят приятел. — Мисля, че те много бързо ще намерят общ език с Девлин. Само дано полетата на самовлюбеността им не влязат в резонанс.

Излязохме от къщата с телепортите и с бърза стъпка се отправихме към Прокълнатата къща. Смрачаваше се. Слънцето тъкмо се скриваше зад хоризонта и не ми причиняваше особено неудобство, дори нямаше нужда да използвам крема.

Хората бяха приключили работа и бавно се прибираха у дома или се спираха по пивници и ресторанти. Ние също решихме да се отбием набързо при нашия добър приятел — добродушния каменен трол Гръм, защото изведнъж се сетих, че не бях ял от вчера.

Разбира се, в „Мечта“ беше пълно, но нашата маса, както винаги, беше свободна Уличният шум беше заменен от нежна музика, а градските миризми — от аромата на вкусни ястия. Още щом ни зърна, Гръм извика от кухнята Велес. По-точно първо попита откъде имам този белег на лицето, а после отиде в кухнята за бившия библиотекар. Той предпочиташе да обслужва лично нашата компания и всеки път ни изненадваше с нови екзотични ястия.

Велес работеше съвсем отскоро в заведението на Гръм, но вече си беше спечелил славата на отличен готвач. А тук попадна именно благодарение на нас. Всичко се случи от само себе си — в деня на пристигането ни в Крайдол един мил старец се опита да ни открадне портфейла, но бе разкрит веднага. Запознавайки се по-отблизо със стария човек, ние разбрахме, че след опожаряването на местната библиотека Велес останал без работа и постепенно стигнал дъното. Сега, гледайки спретнатия старец с добродушни очи, никой не би си помислил, че той е способен на каквото и да е престъпление, но Велес вече беше успял да се прослави като страхотен готвач. Наемайки го на работа, Гръм изобщо не предполагаше, че старецът пази в главата си толкова много невероятни рецепти. За нас, както се оказа, Велес беше полезен с това, че имаше просто невероятна памет. Всяка прочетена книга се запечатваше в съзнанието му толкова ясно, сякаш й беше направил копие. Ето защо ние често се обръщахме към него с въпроси за историята на Крайдол и за някои социални аспекти от живота на местните жители.

Велес сърдечно ни поздрави и веднага ни предложи да избираме от десетки екзотични островни ястия. Разбира се, старецът забеляза белега на лицето ми, но от вродено чувство за такт не започна да задава неуместни въпроси. За което му бях много благодарен — постоянното напомняне за белега започва да ми омръзва.

— Как сте? — попитах аз, размишлявайки кое от ястията да избера.

— Не е зле — Велес се усмихна. — Нашето заведение вече е известно в целия град. Гръм постоянно вдига цените, но клиентите не намаляват. Изглежда от мен се получи много по-добър готвач, отколкото библиотекар.

— Мисля да опитам „Отмъщението на стария пират“ — реших аз. — Не ви ли е мъчно за библиотеката?

— Мъчно ми е, разбира се — въздъхна Велес. — Да се разхождам между рафтовете, погледът ми да пробягва по книгите, знаейки какво пише във всяка от тях… Да търся информация, да правя проучвания, да подреждам… — погледът му се замъгли за известно време, но той се овладя. — Е, да не се разстройвам. Чез, ти избра ли ястие?

— Да, за мен „Елфови ушички“.

— Добър избор — кимна Велес. — Между другото, знаете ли що за животни са тези елфи?

— Не — отговорихме хорово.

— Елфите са малки ушати същества, живеещи на остров в Шарено море. Външно много приличат на коне, само че с големина на кокошка и с много големи уши. Ловуват се по много интересен начин — подмамват ги с тиха нежна музика, а после изведнъж им пускат някакво ужасно скърцане. Елфите имат толкова чувствителни уши, че умират на място.

— Леле — ококорих се аз. — А „Отмъщението на стария пират“ от какво се прави?

— Сигурно от някой дърт пират? — предположи Чез и се захили.

— От месо на най-обикновен морски рак — увери ме Велес. — Особеността е, че е много люто. Сервира се заедно със специален сос, който напълно неутрализира лютивостта. Още никой не е успял да изяде цяла порция, ако не го е полял с този сос. Най-упоритите издържат до три-четири хапки.

Във връзка със споменаването на островите исках да задам няколко въпроса на библиотекаря, но виждайки горящия му от нетърпение поглед реших да отложа разговора за след вечерята.

— Ще е интересно да пробвам — потрих доволно ръце. — Давай по-бързо всички тези вкусотии.

Не минаха и десет минути и пред нас вече стояха поръчаните порции. „Елфовите ушички“ се оказаха някакви месни пържоли, а моето пиратско ястие изглеждаше като най-обикновено месо от раци.

Предпазливо сложих малка хапка в устата си.

— Е, как е? — с интерес попита Чез.

— Нормално — с известна изненада отговорих аз.

Разбира се, месото се оказа доста люто, но като цяло се търпеше. Очаквах нещо по-животозастрашаващо.

— Ти по-добре хапни втори залък — раздаде се насмешлив глас от съседната маса.

Там се бяха настанили няколко мъже, които, ако се съди по дрехите, принадлежаха към ковашкото съсловие. Между другото, в Крайдол професията на ковача беше втората най-уважавана професия след тази на техномага. Което изобщо не им даваше право да ми се присмиват.

Бързо хапнах втора хапка… И тук вече работата стана сериозна — паренето в устата ми се усили поне двойно. Избърсах предателски появилата се сълза, направих няколко предпазливи вдишвания и изръмжах:

— Нормално.

— Сигурен ли си? — подозрително попита Чез. — Ако искаш, пийни?

Аз се наведох към подигравателно усмихващите се ковачи:

— Не-е.

За щастие паренето бързо изчезна и съвсем скоро усетих сили да хапна още един залък. Ох, защо ли ми трябваше! Паренето не се удвои, а се утрои! Тази хапка буквално се равняваше на предните две, взети заедно!

Няколко минути аз само глупаво гълтах въздух, очите ми изскочиха от орбитите като на дълбоководна риба, и всичко това под съпровода на дивия кикот на ковачите. Когато очите ми се прибраха на обичайното си място, дойде време да изпусна огъня.

„Цвилете, цвилете, ще си го получите — бях вбесен. — Да ви видя сега…“

Свих се, сякаш ми е станало още по-лошо, сплетох заклинанието Огнен дъх и издишах огнената струя в посока шегаджиите от съседната маса. За щастие на ковачите струята се получи по-малка, отколкото очаквах, и не стигна до тях.

В залата се възцари мъртвешка тишина.

— Да, определено пожароопасно ястие — промълвих и спокойно продължих да се храня.

От кухнята се появи Велес:

— Е, как е храната?

— Страхотна — искрено отговорихме ние.

— Но реших да не прекалявам, така че спирам на третата хапка — признах аз и отпих малко от спасителната течност.

— Тогава дай аз да опитам! — Чез грабна цели четири парчета месо и бързо ги пъхна в устата си.

Мълчаливата пауза продължи само няколко секунди. За това време лицето на Чез успя да смени няколко пъти изражението си — радост, изненада, леко объркване и накрая ужас. За негово нещастие аз вече бях изпил всичкия спасителен сос, пресушавайки чашата. Колкото и да е странно, само аз се захилих в този момент. Останалите посетители на ресторанта седяха забили поглед в чиниите си и се страхуваха дори да погледнат в нашата посока.

Докато приятелят ми идваше на себе си след необмисления си опит с огнеопасното ястие, аз реших да разпитам Велес за островите в Шарено море. Разбира се, преди всичко ме интересуваха подробности за работата на посланиците на Империята в тези държави, но едва ли един обикновен библиотекар можеше да задоволи любопитството ми по този въпрос. Остана да се надявам, че Велес ще каже нещо полезно. Разбира се, поназнайвах някои неща за конгломерата на островите, но знанията ми бяха доста оскъдни — на уроците по география и политология аз старателно игнорирах всички теми, свързани с Шарено море. Това беше една от многото стъпки, предприети от мен, за да забравя за родителите си, както и те навремето бяха забравили за мен.

— Не знам какво да ти кажа така набързо — обърка се Велес. — Преди време много се интересувах от Островната империя, дори смятах да пиша книга за нея.

— Значи ми е провървяло — зарадвах се аз.

От кухнята се показа собственикът на заведението и извика гръмогласно през цялата зала, оправдавайки за пореден път името си:

— Велес! Трябваш ми в кухнята!

— Сега имам много работа. Ако искаш, после ще мина през Прокълнатата къща и ще ти изнеса една кратка беседа.

— Добре, не бързам — отговорих аз. — Отбий се и ще поговорим.

Библиотекарят се върна в кухнята, а ние с Чез забързахме към приятелите си в Прокълнатата къща. За щастие или за съжаление, през целия път до къщата моят приятел мълчеше, тъй като всеки опит да произнесе и най-малкия звук го караше да избухне в пареща кашлица. Но едва влезли в станалата почти като родна сграда, и гласът му се появи. Честно казано, аз исках да се приберем колкото се може по-незабелязано, но Чез, както винаги, развали всичко:

— Прибрахме се! — извика той. — Елате всички!

Почти в същия миг от стаите си се появиха Алиса и преместилите се в Прокълнатата къща братя Викерс. И тримата изглеждаха сякаш са си легнали преди няколко часа, при това с дрехите.

— Защо трябва да крещиш така — пробуча Невил, като се прозяваше широко. — Браво, че сте се върнали…

— Какво е станало с лицето ти?!

Разбира се, най-наблюдателна беше Алиса.

— Участвах в непланиран магически дуел — уморено се усмихнах аз. — Не е толкова лошо, колкото изглежда…

— Не е толкова лошо ли?! — повтори Алиса, приближи се до мен и предпазливо докосна бузата ми. — Ти виждал ли си се в огледалото?

— Честно казано, не — отговорих неохотно. — Не ми е до огледало. Да не говорим за това…

Всичките ми усещания се концентрираха на бузата, нали Алиса я докосваше…

— Боли ли?

Чувайки в гласа й истинска загриженост, за миг загубих дар слово от щастие. Само за това си струваше да получа белега.

— И защо не са ти го премахнали изцяло? — озадачено попита Наив. — Стандартна травма — лекува се за три-четири часа.

— Това не е обикновена травма — отговорих уклончиво. — След разговора с Кейтен ме нападна…

— Той е жив?! — извикаха всички в един глас.

— Да, с него всичко е наред…

Аз накратко разказах за срещата си с Кейтен и с две думи описах дуела с нападналия ме ученик. Разбира се, приятелите ми настояваха да научат всички подробности от дуела, но използването на артефакта на нисшите вампири аз все пак предпочетох да премълча, мислено обещавайки си непременно да разкажа за това поне на Алиса. Затова пък за дуела с „водните“ Чез разказа с най-големи подробности. След това дойде ред да разкаже за срещата с Шинс, а накрая и за тази с началника на Службата за сигурност на Академията.

— Е, как мина всичко? — нетърпеливо попита Алиса. — Оцениха ли нашата работа?

— Ами да — подхвана и Наив. — Може би ще ни дадат някакви медали или парична награда?

— Да бе, мечтай си — неочаквано яростно каза Чез. — На Зак му се накараха за всички наши действия — и това не сте направили както трябва, и онова… накрая излязохме не герои, а безполезни първокурсници.

Алиса го погледна подозрително:

— Шегуваш се, нали?

— Да ти приличам на шегаджия? — раздразнено попита Чез. — Ни най-малко! На туй отгоре ни изпратиха да ни сменят едни самодоволни третокурсници.

Да, изобщо не си представях така да съобщим лошите новини на приятелите си, изобщо. По-скоро постепенно, избирайки най-подходящият момент… А не да хвърлим всичко наведнъж! Освен това Чез умишлено преувеличи, представяйки изпращането на третокурсниците като лоша новина.

— Третокурсници?

— И ще ни заменят?

— Точно така — криво се усмихна Чез. — Повече от това…

— Чакай — прекъсна го Алиса. — Ние самите искахме да помолим за помощ, за да се справим по-бързо със „свободните“ вампири. Защо трябва да ни заменят?

— Защото нас ни изпращат да продължим практиката си във форт Скол!

— По-точно, за да добием боен опит — поправих Чез и веднага съжалих за казаното — това уточнение само влоши ситуацията.

Настана ужасна глъчка — всеки счите за свой дълг подробно да обясни защо не може да напусне Крайдол — сякаш това можеше да промени нещо.

— Хей, тук повече от двеста години не е имало въоръжени сблъсъци — показа неочаквани познания по история Наив.

— Всичко е приключвало с дребни сблъсъци и политически интриги — допълни брат му.

Чез разроши косата си:

— Да, върви ни за подобни неща. Няма да се изненадам, ако още утре ни изпратят да охраняваме границата на родната Империя.

Гласът му не звучеше особено оптимистично. Което беше съвсем логично, тъй като той все повече и повече се отдалечаваше от столицата и Натали Митис.

— Война? — замислено каза Алиса. — Това би трябвало да е интересно…

— По-скоро опасно — поправи я Невил.

Стиснах юмруци, опитвайки се да задържа напиращите думи. Пак щях да кажа някоя гадост.

— Човек би си помислил, че от постъпването в Академията животът ни е бил спокоен и безопасен — изсумтя Алиса. — След срещата със Съществото всяка война ще изглежда като почивка.

— Тоест срещата с Инквизицията изобщо не те притеснява? — уточни Невил.

Алиса леко пребледня. Разбираемо беше — за зверските мъки, в които умират вампирите, попаднали в лапите на Шатерската Инквизиция, се носеха легенди.

— Точно така, това са легенди — бързо се взе в ръце вампирката. — Ти виждал ли си тези инквизитори? Не? И аз не съм. А да се страхуваш от неизвестното е признак на недалновидност.

В някои отношения тя, разбира се, беше права. Ние не разполагахме с достатъчно информация за това, какво могат инквизиторите. Слуховете казваха, че в Шатер има аналог на нашата Академия, където Инквизиторите били обучавани на методи за борба с магически създания и Майстори.

— Зак, ти какво замълча? — неочаквано ме попита Алиса.

Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да успокоя странното треперене, преследващо ме вече трети ден. Велхеор ме предупреди за нещо подобно и дори ме посъветва как да се боря с него.

Да мисля за нещо хубаво, да се отпусна и в никакъв случай да не се ядосвам.

— Мисля, че и без нас ще намерят кой да охранява границата — неохотно отговорих аз. — Един Върховен Майстор сигурно струва колкото десетина Инквизитора, колкото и да са се обучавали в техните училища. Не знам какви бойни стълкновения стават там, но едва ли ще ни се наложи да участваме в тях.

Замълчахме за известно време, всеки замислен за нещо свое, докато накрая Невил не прекъсна мълчанието:

— Изглежда аз ще бъда единствения късметлия, който ще остане тук.

Почувствах такава вина, сякаш собственоръчно бях лишил Невил от магическите му способности.

— Да, Майстор Ревел каза, че ако способностите ти не се върнат през тези две седмици, ти оставаш тук.

— Как биха могли да се върнат за толкова кратък срок — въздъхна Невил. — И вие като мен много добре знаете статистиката…

— Не тъжи — прегърна го през раменете Чез. — Затова пък ще можеш да останеш в Крайдол и да се погрижиш гадния друид да не се присламчва към Мелисия. На мен не ми провървя като на теб…

— Наистина ли мислиш, че ми е провървяло? — тихо попита Викерс старши.

— Не знам — смути се Чез. — Извинявай… ще отида да се поразходя.

Той прекоси залата и тръшна входната врата, преди да успеем да го спрем.

— Какво му става? — невярващо попита Наив. — Никога не съм го виждал такъв.

— Нерви? — предположи Алиса.

По време на целия разговор тя не сваляше очи от лицето ми. Опитвах се да не мисля за белега, но изучаващият й поглед доста затрудняваше тази задача.

— Имаме гости — отбеляза Наив. — Защитното заклинание предупреждава, че на входа са се появили десет души.

— Хей, има ли някой тук?

Входната врата се отвори и на прага се появи Серж.

— Здравейте всички.

— Ама че къща — с възхищение каза един от старшите ученици. — Като в някаква приказка. Тук сигурно живеят призраци.

Моите приятели със смес от любопитство и враждебност гледаха на изпратените от Академията момчета.

— Кхм… Как се настанихте? — първи започна разговор Невил.

— Прекрасно — усмихна се Ана. — Настанихме се в чудесни стаи в хотел „Корона“.

— В „Корона“? — изненада се Невил. — Най-скъпият хотел в града?

И тук аз разбрах, че между нас едва ли ще се получат приятелски отношения. Много не на място се оказа и приветствената реч на Серж:

— Здравейте отново на всички, моето име е Серж. Аз съм назначен за началник на всички Патрули в Крайдол. От този момент всички вие минавате на мое подчинение.

Моите приятели посрещнаха това изявление с гробно мълчание. На Серж му провървя, че Чез излезе да се разходи. Той щеше да им даде да се разберат, казвайки им всичко, каквото мисли за подчинението на някакви си надути третокурсници. Разбира се, ние всички мислехме по същия начин, но запазихме мнението си за по-подходящ момент. Ако такъв изобщо настъпеше.

— Разбира се, не искам да насилвам нещата. Вие познавате града и жителите много по-добре от нас, така че изцяло ще разчитаме на вашето мнение.

Колко трогателно.

— А къде са нисшите вампири? — попита Ник. — Исках да ги видя.

— Патрулират в града — за първи път след появата на третокурсниците проговори Алиса. — И не са животни в зоопарк, за да ги гледате.

— Не, аз не в този смисъл — смути се младежът.

Алиса навири гордо нос.

— Аз координирам действията на Патрулите, съставени от обърнати — тя подчера тази дума — във вампири. Сега проверяваме най-вероятните места…

И тя разказа какво се е случило след заминаването ни с Чез за Лита. За съжаление, нападналите полицейското управление вампири се оказали изненадващо прозорливи — търсещите заклинания отказвали да се настроят към тях. И Стела не знаела къде може да бъде базата на „свободните“ вампири, така че се наложило Алиса и Даркин старателно да преровят целия град, но така и не намерили никаква следа от „свободните“. Всеки вампир, на който попаднали, или принадлежал към Патрула, или, кокорейки очи, старателно давал вид, че не разбира за какво става дума. Всъщност, щеше да бъде още по-странно, ако някой вампир открито си беше признал за членството си в тайното общество, но какво друго можеха да направят Патрулите? Претърсването на нисшите вампири също не дало резултат — не бил открит нито един артефакт. Очевидно „свободните“ се бяха притаили за известно време и на нас ни оставаше да разчитаме на уменията на дошлите от Лита третокурсници. Може би техните знания биха им позволили да имат по-голям успех в търсенето.

Съвсем навреме се сетих за неотдавнашния си разговор с Кейтен.

— А канализацията проверихте ли? „Свободните“ могат да се крият точно там.

— Мислиш, че ти си най-умният? — раздразнено отвърна Алиса. — Още вчера поискахме плановете на канализацията. Точно сега Даркин се среща със служителите на пречиствателните съоръжения.

— Защо са ви тези карти? — озадачено попита Серж. — Можете спокойно да претърсите цялата канализация с търсещи заклинания, без изобщо да стъпвате там.

— Умник — измърмори под нос Невил.

— О, ти си прегорялото момче — обърна се към него Серж. — Наистина ти съчувствам. Не мога да си представя какво е да загубиш способност към магията.

Независимо, че в гласа му звучеше искрено съчувствие, атмосферата в залата се влошаваше все повече. Вече по-късно, анализирайки целия разговор, аз стигнах до извода, че Серж не каза нищо лошо. Той изобщо не искаше да ни обиди, просто си беше такъв — прям и директен.

— Във всеки случай нашите заклинания с лекота ще претърсят цялата канализация — продължи Серж. Ник го дръпна за ръкава, опитвайки се да му каже нещо, но Серж се освободи, без да му обръща внимание. — Мисля, че няколко часа ще са им достатъчни. И докато те търсят, бих искал да се запозная с началника на стражата. Зак, ще може ли да ме заведеш при него?

— Разбира се — с готовност се съгласих аз.

Алиса щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Серж:

— Ей, началник. Ти наистина ли мислиш, че вашите търсещи заклинания ще работят в канализацията?

— Разбира се — уверено отвърна Серж.

Ник поклати съкрушено глава, но не каза нищо.

— Тогава трябва да ви напомня, че канализационната система в Пограничните райони, както и в столицата, е цялата обхваната със сложна система от заклинания. Там има такъв фон, че нито едно търсещо заклинание няма да работи.

Серж се смути:

— О, наистина. Изобщо не помислих… Тогава, да… ще чакаме картите.

Ние с Алиса си разменихме усмивки.

Ама че началник се извъди. Да не знае такива елементарни неща. Вярно, че и аз никога не бях се замислял как е устроена нашата канализация.

— Ама че началник — изрази на глас мислите ми Ана и се засмя.

Серж и останалите третокурсници се присъединиха към нея, и дори нашата компания си позволи няколко неуверени усмивки. Аз мислено си отбелязах, че на Серж не му е чужда самоиронията, и това го показваше в много добра светлина.

В този момент се появиха Велхеор и Даркин.

— Какво правите тука? — подозрително попита Велхеор. — Пак ли се напихте?

— Кога сме се напивали? — изревахме хорово ние с Невил.

— Добре, добре — вампирът сви рамене, приближи се към мен със своята плаваща походка и прокара ръка по бузата ми. — Уау, каква красота. И ти отива. Боен белег?

— Нещо такова — слабо се усмихнах в отговор.

Реакцията на вампира беше много странна. Той ме хвана за брадичката и обърна лицето ми първо на една страна, после на друга, взирайки се в очите ми:

— Нормално ли се чувстваш?

— Хм… — сведох поглед към белега. — А ти как мислиш?

Да говоря със забити под брадичката ми пръсти не беше много удобно, но не рискувах да се освободя.

— Я ела да поговорим.

Той ме хвана за врата и под учудените погледи на всички ме изкара навън.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита той веднага щом вратата в моята стая се затвори зад нас.

— Всъщност, не — отговорих аз честно. — Исках да говоря с теб за това. Друидът в Академията ми каза, че болестта е напреднала много повече, отколкото си мислехме.

И аз набързо описах на Велхеор битката в Академията и разговора с друида. След това вампирът още веднъж внимателно ме прегледа и стигна до разочароващо заключение.

— Температурата на тялото ти се е понижила с половин градус — озадачено каза той. — Явно трансформацията на организма ти е преминала в следващата фаза. Много странно… — Вампирът не изглеждаше притеснен, а по-скоро заинтригуван. — Буквално си прескочил седмица напред.

Краката ми омекнаха и аз едва не паднах. Тайно се бях надявал друидът да греши.

— Ти каза, че имам достатъчно време — казах аз тихо, опитвайки се да скрия вълнението си. — Изпих цялата гадост, която ми даде, минах и през оня отвратителен ритуал… Нима всичко е било напразно?!

— Е, ритуалът не беше задължителен, просто исках да се посмея за твоя сметка — призна Велхеор.

Чак се задавих от възмущение:

— Какво?!

— Знам за този процес абсолютно всичко — спокойно продължи вампирът. — Между другото, за начините за забавяне на трансформацията не знае никой освен мен, така че си голям късметлия. Благодарение на мен необратимите промени ще настъпят едва след двайсет-двайсет и пет дни. Процесът може да се ускори, ако постоянно приемаш човешка кръв, и да се обърне, ако убиеш вампира, който те е ухапал.

И добави, че хората имат различна склонност към вампиризъм. Затова се срещат редки случаи на значително ускоряване на процеса на преобразуване, или точно обратното — пълен имунитет. При мен не било така — Велхеор ме уверяваше, че моята трансформация следва да протече в съответствие с всички правила… Но сега нещо се беше объркало!

— И колко ми остава? — още по-тихо попитах аз.

— Съдейки по симптомите, десет дни.

„Е, можеше да е и по-зле — помислих с облекчение. — За десет дни би трябвало да се оправим тук и да отидем до земята на вампирите.“ А доколко имах шанс да доведа до успешен край всичко в земите на Бойния клан се стараех да не мисля.

— Знаеш ли, мисля, че се досещам защо трансформацията се е ускорила — замислено каза Велхеор. — Използвал си артефакт на нисшите вампири. Аз изследвах един от пръстените, той е настроен да използва жизнената сила на нисшите вампири.

— Много е вероятно — съгласих се аз.

— Можем много лесно да проверим това — каза Велхеор. — Само трябва да използваш още веднъж пръстена и да видим реакцията на организма ти.

— А, не! — подскочих аз. — И без това ми остава съвсем малко време!

— Ех, нямаш ловен дух — въздъхна вампирът.

Силен ритник отвори входната врата.

— Какво си говорите тука? — още от прага попита Алиса.

— Ами…

Не можах да намеря подходящ отговор и погледнах Велхеор за подкрепа.

— Няма да ви преча — подхвърли вампирът и изхвръкна от стаята преди да успея да отворя уста.

Алиса седна на леглото до мен и взе ръката ми, при което дъхът ми секна от изненада.

— Поговорих с Велхеор. Той ме увери, че няма нищо опасно в тази ситуация.

— Аз за какво говорех? — усмихнах се слабо.

Надявах се, че усмивката не беше прекалено напрегната.

— След като няма нищо опасно, тогава и аз ще дойда с вас — категорично заяви вампирката. — Никога не съм била в земите на вампирите, а да отивате само двамата с Велхеор не е добра идея.

Започнах да подозирам накъде отива разговорът.

— Колкото повече хора тръгнат към земите на вампирите, толкова по-опасно ще бъде пътуването — опитах се да разубедя Алиса.

— Тогава остави Велхеор да направи всичко сам! Мисля, че за него няма да е никакъв проблем.

— Той ме увери, че трябва да направя всичко сам — излъгах аз.

В действителност вампирът не беше казал нищо подобно, просто исках лично да срещна сеонеца, за да си взема обратно дневника и справочника. Освен това трябваше да се уверя, че всичко е направено правилно. Щеше да бъде глупаво да поверя един толкова важен въпрос на небрежния вампир, без да мога да контролирам действията му.

— Разбрах — каза вампирката. — Хей, а как смятате да го намерите? Едва ли земите на Бойния клан са толкова малки.

— Ами Велхеор ме увери, че да ловуват в Империята имат право само най-добрите от най-добрите вампири и, обратно, само най-младите. При тях имало един вид традиция — да ловуват в земите на хората, за да докажат, че вече са възрастни. Между другото, вампирите официално се считат за пълнолетни при достигане на сто години.

— А защо смяташ, че те е ухапал именно млад вампир?

— Ами, ние успяхме да го победим. Според Велхеор, един опитен вампир би се справил с нас за отрицателно време — поясних аз и продължих: — Та значи, всички младежи се намират в главния замък — балове, банкети и подобни неща, така че ще го търсим там. Освен това той ми открадна медальона на Патрула, така че ще мога да го засека, ако съм в обхвата на проследяващото заклинание. Вече поръчах нещо като компас на техномагическата работилница, с негова помощ със сигурност ще открием вампира.

— Отлично — кимна Алиса. — Но имай предвид, че ще бъдем трима.

Тя стисна устни в тънка инатлива линия и аз осъзнах, че по-нататъшните спорове бяха излишни.

— Както кажеш — въздъхнах обречено. — Толкова е странно… до скоро дори отказваше да говориш с мен, а сега си готова да тръгнеш на толкова опасно пътуване…

Алиса със закъснение дръпна ръката си и се обърна:

— Не се ласкай. Това е обикновена приятелска загриженост. И освен това, аз никога не съм била в земите на вампирите…

„Приятелска загриженост — не е лошо“ — доволно си помислих аз.

— Между другото, всички тръгват да претърсват канализацията! — Алиса скочи от леглото и започна да обикаля стаята с големи крачки. — Ще покажем на тези парвенюта, че опитът е много по-важен от знанията! Че те едва дойдоха и веднага започнаха да командват. С нас ли си?

— Задължително — казах бързо. — Само първо трябва да заведа Серж при Витор.

— Точно така — доволно кимна вампирката. — Нека Витор го напие, както си му е реда. С главоболие трудно се командва. Отивам да координирам нашите патрули, а ти си натоварен с важна мисия — да се увериш, че Витор е изкарал от строя самоуверения Серж.

Алиса излетя от стаята, позволявайки ми най-накрая да взема дългоочаквания душ и да се отпусна за малко на леглото. Трябваше да си подредя мислите. Твърде много неща имаше за премисляне, съобразяване и планиране. Главата ми щеше да се пръсне от толкова много проблеми и пъзели. След много мъки в напразни опити да подредя всичко, аз стигнах до единствения правилен извод — проблемите трябваше да се решават, изхождайки от степента им на важност. На първо място идваше подготовката за пътуването до земята на вампирите, на второ — ситуацията в Крайдол и конфликта с третокурсниците. О, да не забравям и за предстоящото пълнолуние. Имаше голяма вероятност то да стане ключът към възстановяване способностите на Невил и лечението на Стил. Всичко останало отложих за по-късно — родителите, Коридорът на съдбата, Ромиус и „Децата на дракона“.

Слизайки долу, аз заварих третокурсниците, Алиса, Даркин и братя Викерс надвесени над картата на града да разпределят зоните на търсене. Велхеор вече беше успял да изчезне някъде, но пък в залата бяха преобразуваните във вампири. Те се чувстваха малко неудобно в компанията на високомерните третокурсници и се бяха дръпнали встрани, стараейки се да не привличат внимание.

— Ще се разделим на десет групи — уверено говореше Алиса, вземайки управлението в свои ръце, въпреки недоволството на Серж. — С всяка група ще тръгне по един преобразуван във вампир — те отлично познават града.

— Добре — кимна важно Серж, напразно опитвайки се да изглежда като владеещ ситуацията. — А ние със Зак ще се отбием за малко при началника на стражата и после ще се присъединим към вас.

Нашата петорка се спогледахме насмешливо. Да се отбиеш за малко при добродушния Витор? Това едва ли беше възможно.

— Успех на всички — пожелах аз, преди вампирите и хората да се впуснат в търсене леговището на „свободните“.

Миг по-късно залата започна бързо да се изпразва. Скоро в къщата останахме само ние със Серж.

— Може би първо да хапнем малко? — предложи третокурсникът.

— Няма смисъл — казах, сдържайки усмивката си. — Нашият началник на стражата обожава да прави така наречените закуски за гости. Повярвай ми, ще се нахраниш предостатъчно.

— Ами, добре тогава… предполагам.

Очевидно беше уловил подигравателните нотки в гласа ми. Съжалих го и му казах за навиците на началника на стражата, като го посъветвах предварително да си подготви изтрезняващо заклинание. За съжаление Серж не взе под внимание моето предупреждение, заявявайки, че никой стражник не може да напие сина на собственик на пивоварна.

Няколко минути по-късно входната врата се хлопна и в залата се втурна Чез:

— Привет! А, къде са всички?

— Претърсват канализацията — казах аз, вглеждайки се внимателно в приятеля си. Изглежда беше в съвсем различно наствоение. Дори изглеждаше по-свеж. Въпреки че той и в лошо настроение успяваше да изглежда доста бодро. — Слушай, трябва да поговоря с теб…

Погледнах изразително към Серж.

— Ще те чакам отвън — мръщейки се, каза третокурсникът. — Само не се бави.

— Как си? — попитах остро приятеля си, когато Серж излезе.

— Нормално — намигна ми той. — Знаеш ли, в началото бях ядосан, че отиваме още по-далеч от столицата в момент, когато ние с Натали се намерихме. Но, гледайки Невил, аз изведнъж осъзнах, че ние не случайно постъпихме в Академията. Не знам как бих могъл да остана тук без вас, момчета… и без Занаята.

Гледах изненадано приятеля си. Колкото и да беше странно, той току-що изказа на глас мислите, измъчвали ме само преди половин час.

— Съгласен съм. Изобщо не мога да си представя как се чувства Невил, след като загуби способносттите си към Занаята.

— Кух и празен — съгласи се Чез. — Вече не мога да си представя живота без използване на магия. Това е… почти като живот без секс.

— Хайде — засмях се аз. — Голямо сравнение.

Въпреки глупавия опит на Чез да разведри обстановката, настроението си оставаше под нулата.

— Само ако имаше някакъв начин да му помогнем…

— Но нали няма — въздъхна Чез и внимателно ме погледна в очите. — Или пък има?

— Кой знае…

Ако успеех да използвам Фонтана на съдбата, то можеше и да има…

— Хей, ако има такава възможност, трябва да ми кажеш! — прекъсна мислите ми Чез.

— Имам няколко идеи — отговорих аз уклончиво. — Трябва да проуча няколко книги. Още щом разбера какво точно става, веднага ще ти кажа.

— Е, добре — той сложи ръка на рамото ми. — В последно време имаш прекалено много тайни. Ще го забележи всеки, който те познава повече от няколко минути.

Леле, колко внимателни били.

— Повярвай ми, ако крия нещо, за това си има основателна причина — направих кратка пауза, за да намеря подходящ повод да сменя темата. — Между другото, ти няма ли да се присъединиш към другите за претърсване на канализацията?

— Нещо не изгарям от желание да лазя в калта под земята — на лицето му се появи познатата дяволита усмивка. — Ти също си тук и не пълзиш в тръбите под града.

— Аз имам не по-малко важна работа. Трябва да отида до управлението на стражата, за да обсъдя с началника мерки за гарантиране безопасността на града. Също така да запозная Серж с Витор — намигнах на Чез. — И естествено, да го почерпят с вино за „добре дошъл“.

— Как бих искал да видя това — размечта се приятелят ми. — Но по-добре да остана тук и да потренирам някои нови заклинания.

— Значи не искаш да помогнеш на нашите първи да намерят леговището на вампирите и да натрият носа на третокурсниците? — уточних аз.

— Ах ти, как поставяш въпроса? Веднага хуквам да догоня нашите!

Чез изхвърча от Прокълнатата къща с такава скорост, че за миг си помислих дали не използва непозната за мен магия. А аз поведох Серж към управлението на стражата, не забравяйки по пътя да го запознавам с особеностите на града.