Алекс Кош
Огненият орден (4)

Действие 1

— Боли!

— Спокойно, почти свършвам.

Чез сплете още една Въздушна ножица и, изплезил език от усърдие, продължи работата си по моята прическа. Не трябваше да се съгласявам на такава опасна операция… Моите някога доста изгорели коси бяха пораснали и вече влизаха в очите ми. Само дето по пътя към фризьора ме срещна Чез и категорично заяви, че няма да позволи на някакъв си пограничен некадърник да обезобрази приятеля му. Подозирам, че просто не искаше да повери такава отговорна работа на някой непознат…

— Хей, вече половин час ме подстригваш. Колко още ще продължаваш? — попитах нетърпеливо. — Обяд е, гладен съм.

— По-добре не мърдай, че да не ти отрежа ухото случайно — саркастично предупреди Чез. — Ще трябва друидите да ти го лепят.

В последно време той се стараеше всичко да прави с помощта на магията. Да практикува един вид. Храната затопляше с Огнен стълб, гонеше птиците от своите ненагледни дръвчета као с Огнени топки, а сега и мен придума да ме подстригва. За ножица Чез използваше две средно големи въздушни остриета, за по-големи нямаше сили, а отрязаните кичури изгаряше още преди да докоснат земята. Моят неспокоен приятел определено се забавляваше, но аз се чувствах малко неудобно. Ами ако изведнъж вземе, че пропусне и вместо падащите към пода кичури запали косата на главата ми?

Входната врата се хлопна и няколко секунди по-късно в закритата част на голямата зала в Прокълнатата къща влетя Алиса.

— Хей, какво правите тук? Имаме…

Тя замръзна от учудване, забелязвайки мърдащите кичури на главата ми. Чез извършваше всички операции, седнал на три метра от мен.

— Не виждаш ли, подстригвам го — с гордост обясни рижият ми приятел.

— А-а… — проточи вампирката. — Е, ние имаме за това добре отработена схема.

Пред нея се появи неголяма Огнена топка.

— Хайде, отдръпни се, сега ще му направим модна прическа.

Светкавично поставих пред себе си Универсална стена:

— Не!

В залата се втурна запъхтения Даркин:

— Хей, ако не побързаме, можем отново да изтървем тези гадини!

Внимателно погледнах към Чез, боейки се да мръдна глава и да остана без ухо:

— Свърши ли?

— Добре, мисля, че се получи добре — реши той, скептично гледайки многострадалната ми глава. — Вече може да напляскаме някой по врата.

Моят приятел наистина беше ядосан и имаше основателна причина за това, както и всички ние. Работата беше в това, че през последните няколко дни в града се беше появила група нисши вампири, представяща се за един от нашите Патрули. Използвали фалшиви медальони, изнудвали жителите на Крайдол за пари и обирали магазините под претекст, че са дошли да търсят плъхове-мутанти. Дейността на мошениците значително подкопаваше спечеленото с толкова труд доверие на местните към нас.

Тъй като цялата ни компания изведнъж се беше разединила, със залавянето на крадците се зае Даркин с „активната“ подкрепа на местната стража. За съжаление, отношенията му с офицер Девлин, които и досега не бяха особено топли, преминаха на етап пълно игнориране съществуването на другия. Това, разбира се, засегна отношенията между нисшите вампири и стражата, така че изобщо не можеше и дума да става за съвместна работа. Нашата петорка имаше не по-малки проблеми. Невил се самоизмъчваше, като нито за миг не изпускаше от поглед Мелисия, използвайки за претекст своето възстановяване, и никой не смееше да го откъсва от това жизненоважно занимание. Наив на свой ред наглеждаше по-големия си брат и естествено постоянно киснеше в квартала на друидите. Алиса координираше работата на Патрулите и се опитваше да изглади отношенията с нисшите вампири, Чез вече трети ден беше не на себе си в очакване на пътуването до Златния град. А аз…

— Този път ще направя всичко, за да не се изплъзнат — недоволно каза Алиса. — Целият квартал вече е обграден от наши Патрули.

В последно време вампирката беше започнала да проявява неподозирани организаторски способности. За съжаление тя така се увлече в работата с нисшите вампири, че пропусна хайката за самозвания Патрул, организирана от Даркин. Именно затова, както искрено вярваше Алиса, крадците бяха успели да се изплъзнат. Смъмряйки нисшия вампир едва ли не като малко дете, вампирката обеща да му покаже „как се ловят дребни мошеници“, и сега беше настроена изключително сериозно. Не завиждах на самозвания патрул, страхувах се дори да си представя какво се кани да им направи Алиса. Разбира се, ако преди това до тях не се добере оскърбеният в чувствата си Даркин. Все пак в едно нещо Алиса беше права, когато упрекваше новоизлюпения капитан на Огнения Патрул в некомпетентност. Той познаваше по физиономия всички нисши вампири в града, а до този момент не беше успял да идентифицира нито един от крадците.

— Главното е по-бързо да приключим с това — за всеки случай напомни Чез. — Довечера трябва да отпътуваме за Лита.

Едва го каза и се усмихна размечтано, мигновено забравяйки за всички наши проблеми. Още от първия ни ден тук моят червенокос приятел мечтаеше за връщане в столицата и среща с Натали Митис — поредната дама на сърцето му. Впрочем този път нещата явно бяха сериозни — никога не бях го виждал толкова увлечен по някое момиче. Още по-фанатично се държеше Невил. Честно казано, аз се страхувах да оставя Викерс-старши без надзор и да тръгна за столицата, защото с този начин на мислене той във всеки един момент можеше да призове на дуел дошлия от Древната гора друид, когото явно го свързваха някакви чувства с Мелисия. За Невил двубой с друида би завършил плачевно, дори ако не беше загубил способностите си към Занаята — бях сигурен, че многовековния друид-воин без никакви проблеми ще попилее цялата ни петорка. За съжаление не можех да се откажа от пътуването до Лита, защото ми предстоеше сериозен разговор с Майстор Ревел — човекът, отговарящ за сигурността на Академията. Като се има в предвид, че дори членовете на Общото събрание се страхуваха от него, не можех да очаквам нищо добро от срещата с плешивия Майстор. И работата изобщо не беше свързана с експериментите ми с кактусите, а заради контактите ми с „Децата на дракона“ и забранената магия. На фона на тези сериозни теми загубата на справочника със заклинания вече не изглеждаше кой знае какво нарушение, но всеки път, гледайки ровещите се в справочниците си приятели, коремът ми се свиваше в очакване на наказанието.

— Е, тогава направо тръгвайте към телепорта — сви рамене Алиса. — И без вас с лекота ще се справим с шепата нисши.

— Да бе! — възмути се Чез. — И да пропуснем такава веселба?!

Излязохме от Прокълнатата къща и бързо закрачихме към Златния квартал на Крайдол. Тук живееха най-богатите хора на града — и естествено най-желаните мишени за крадците.

— По-добре да се подсигурим — казах аз, стараейки се да не поглеждам към Алиса. — Да се опитаме да ги хванем тихо, без да привличаме вниманието на хората. Сама каза, че ще бъде добре планирана операция. Без жертви, излишен шум и визуални ефекти.

Изобщо не ми се искаше в суматохата да разрушим нечии къщи и после да ни затрупат с искове за обезщетения. И до ден днешен бягах от онзи търговец, чийто склад унищожихме по време на лова на плъхове. Ромиус обеща да помогне за придвижването на молбата ми в Икономическия отдел на Академията, но отговор все още не бях получил. Между другото, чичо се държа много странно, когато му разказахме за всички наши приключения в Крайдол. Изобщо не се заинтересува от Съществото, макар да бях убеден, че нашата информация е много важна. Напротив, след като изслуша всичко за Съществото и изчезването на Кейтен, той набързо си събра багажа и се отправи обратно към столицата, сякаш не бяхме казали нищо особено. На туй отгоре не ми даде никаква възможност да останем сами, за да обсъдим личните ми проблеми. Целият разговор се сведе до това, че чичо заповяда на мен и Чез да се явим след пет дни на отчет пред началника на Службата за сигурност в Академията. Е, и обеща да поговори с Икономическия отдел.

Отговор така и не идваше, затова пък досадния търговец всеки ден идваше при мен, за да допълва списъка с все нови и нови изгорели в огъня стоки. От неговите думи излизаше, че в този мухлясал склад са били складирани едва ли не половината от съкровищата на Империята заедно с хранителните запаси за Крайдол за век напред.

— А аз предлагам да направим показно шоу! — за пореден път заяви Чез. — Да разберат всички, че с нас шега не бива.

— Теб само да те изтърват и половината град показно ще събориш — изсумтя Алиса. — Не, ще действаме по моя план, без никакви импровизации.

Планът на Алиса беше много прост — обкръжаваме нарушителите толкова добре, че и пиле да не може да прехвръкне, и постепенно стесняваме обръча.

— Последния път Даркин направи точно същото, но се провали — напомних аз.

— Не съм сигурна — сви рамене Алиса. — Той направи всичко правилно, но не отчете една малка подробност.

Неволно се зарадвах, че вампирката най-накрая спря да се заяжда с мене по какъвто и да е повод. Цяла седмица не смеех и дума да й кажа, за да не налетя на поредната заядлива забележка по свой адрес.

— Каква подробност? — ревниво попита Даркин.

— Фалшивият Патрул не би могъл да се изплъзне на хайката, ако не му помага някой от стражата или нисшите вампири. Именно затова успяват така добре да си подбират мишените в тези части на града, където няма наши Патрули — някой ги информира.

— Това е невъзможно! — наежи се Даркин. — Аз лично съм подбирал всеки вампир…

Пръстите му инстинктивно докоснаха белега, преминаващ от слепоочието към устните му, както правеше всеки път, когато беше изнервен.

— Мисли каквото си искаш — не тръгна да спори Алиса. — Във всеки случай разпределих нашата петорка по целия периметър, така че да можем да наблюдаваме всички участници в обсадата. И ако поведението на някой ни се стори подозрително… — в очите на вампирката проблеснаха червени искрици. — Не му завиждам.

Разбира се, Алиса не уточни как точно се каним да наблюдаваме нисшите вампири. Помощ в случая би трябвало да ни окаже разработеното от мен преди време търсещо заклинание, което създаваше цяла мрежа от опипващи сонди, предаващи информацията си на заклинание-майка. Трябваше само малко да преработим заклинанието, за да реагира на движението и приближаването на определен вид същества. В случая с вампирите се насочихме към тяхната телесна температура, която се различаваше от човешката с няколко градуса. Вярно, в такъв капан можеше да се хване само нисш вампир, защото истинските можеха без особени проблеми да контролират своето тяло и предпочитаха да поддържат човешка температура. Като споменах истинските вампири…

Огледах се озадачен:

— А защо сме само пет? Къде е Велхеор?

За мен този въпрос беше наистина много важен, защото на нас двамата с най-кървавия вампир на хилядолетието съвсем скоро ни предстоеше да тръгнем на дълго пътешествие и изобщо не исках да го губя от поглед. Колкото и да не ми се искаше да призная, но именно от Велхеор, този кръвожаден, постоянно държащ се като глупак Висш вампир, зависеше живота ми. Вярно, ако той не беше измислил начин да ми помогне, аз още преди няколко дни щях да се превърна в нисш вампир.

— Аз откъде да знам — отвърна вампирката, както ми се стори, прекалено рязко.

Изглежда прекалено рано се зарадвах, че отношенията между нас се затоплят — нищо не се беше променило.

Но нямах време да се замислям за странната реакция на Алиса — стигнахме до целта си. Аз вече добре бях изучил Крайдол, така че доста точно си представях сградите. Всъщност през целия път дотук Алиса ни обясняваше нашето разположение на картата, която беше взела със себе си, но аз пропуснах всичко покрай ушите си. Твърде тежка ми дойде тази разходка под слънцето. Усещах се така, сякаш цялото ми лице беше покрито с огън. Разбира се, външно това не се проявяваше, аз се опипвах от време на време, но да се подложа на нещо подобно за дълго време си беше мъка. Въпреки че Велхеор забави трансформацията ми, страничните ефекти от ухапването вече напомняха за себе си, значително усложнявайки и без това нелекия ми живот.

— Добре ли си? — тихо попита Чез, сръгвайки ме с лакът в ребрата. — Изглеждаш, сякаш се каниш да умираш.

— Коремът ме боли — казах първото нещо, което ми дойде на ум. — Всичко е наред, скоро ще ми мине.

В известен смисъл ми провървя, че нашата петорка стана толкова разединена. Ако бяхме близки както преди, всички щяха да забележат моето бавно, но сигурно влошаващо се състояние. Постоянно втрисане, остра реакция към слънчева светлина… провървя ми, че заразяването изобщо не повлия на управлението на енергията и не промени към по-лошо характера ми. Впрочем, по думите на Велхеор, това предстоеше в бъдеще.

— Всички да заемат местата си според плана! — заповяда Алиса. — Започваме точно след пет минути.

Вампирите свериха часовниците си, а ние просто направихме мислена отметка — едно от първите умения, придобити в Академията, беше способността да чувстваме времето. Нашето тяло винаги знае колко е часът, трябва само да се настроим към него и да се научим да го разчитаме. За съжаление, нисшите вампири не можеха дори това.

„Интересно дали ще загубя и тази си способност, когато преобразуването стигне до финалния си стадий?“ — тъжно си помислих аз.

Напоследък често размишлявах за уменията на полувампирите и в известен смисъл започнах да им съчувствам. При преобразуването те придобиваха всички слабости на истинските вампири, а в замяна получаваха само бърза регенерация, добра реакция и малко сила — съвсем малко повече от тази на обикновения човек. И в добавка — жажда за кръв, страх от слънчева светлина, омраза от страна на хората и отвращение от страна на истинските вампири… не особено равностойна размяна. Но открих един много интересен факт — в Пограничните райони живееха много нисши вампири. Броят им беше толкова голям, че спокойно можеше да създадат отделен град, макар че едва ли Империята щеше да им позволи. На териториите, официално признати за елирски, вече имаше селища на друиди и тролове, и едно трето независимо селище едва ли би подобрило политическата стабилност.

Изобщо не забелязах как се оказах практически сам на площада — край мен бяха само няколко нисши вампира. Изглежда позицията ми беше точно тук, което можеше да се счита за истински късмет, защото изобщо не бях чул какво казва Алиса, мислейки за своите си проблеми.

Уверявайки се, че приятелите ми вече не се виждат, аз бързо наметнах качулката си, скривайки лице от слънцето. Животът веднага стана по-хубав.

— Готови ли сте? — попитах бодро вампирите.

Четиримата нисши, начело с добре познатата ми приятелка на Даркин, изобщо не споделяха моя оптимизъм.

— Разбира се — промърмори един от тях.

— И още как — допълни вампирката.

Как се казваше? Стела? Вечно недоволна, ексцентрична и досадна, изобщо — не особено приятна особа.

Тя от самото начало беше против да работи в Патрула и да си сътрудничи с хора. Ако трябваше да подозирам някого, че помага на крадците, тя беше най-подходящата. От друга страна, очевидно с Даркин ги свързваха близки отношения, така че едва ли бих я обвинил открито, дори да имах някакви доказателства.

— Ако ги срещнем първи, оставете всичко на мен, аз ще се справя с тях — за всеки случай казах на вампирите, с което веднага си заслужих поредната порция недоволни погледи.

Разбирах ги, изобщо не им харесваше да преследват приятелите си. Обществото на нисшите вампири живееше изненадващо сплотено, нещо нехарактерно за вампири и хора, но обичайно за отритнати. Да, те наистина бяха отритнати — опасни за хората и напълно ненужни за истинските вампири. За щастие, засега все още можех да си позволя да кажа „те“, а не „ние“…

Така се бях замислих, че напълно забравих за подготвителните действия. Трябваше да създам мрежа от сигнални заклинания и да поставя индивидуални щитове. Без предварителна подготовка лесно можех да бъда победен дори от нисш вампир, ние значително им отстъпвахме в бързината на реакциите си.

Прикрих се с Универсална стена, приближих я максимално близо до тялото си и след това старателно разстлах сигналната мрежа. След известен размисъл, за всеки случай създадох и десетина почти завършени Огнени птици.

Аха!

Не минаха и няколко секунди, когато сигналната мрежа любезно ме информира, че крадците са избрали за отстъпление именно нашия участък. Изглежда отново сработи моят специален статут пред съдбата и тя усърдно ме отрупваше с все нови и нови неприятности.

— Идват! — предупредих аз нисшите вампири и се приготвих за топла, бих казал дори гореща, среща.

Пет фигури, облечени в черно, изскочиха зад ъгъла на най-близката къща и без да забавят скорост, се затичаха право към нас. Изглежда изобщо не се притесниха от ученическата ми ливрея и дори от появилите се във въздуха Огнени птици. Много странно, а аз си мислех, че съм успял да всея респект в местните нисши вампири и ще е достатъчна само малка демонстрация на сила. Уви, тук явно щеше да се наложи да нараня сериозно някого. За щастие, местните жители бързичко бяха напуснали района, така че можех да се развихря с пълна сила без притеснения, че ще засегна някой невинен.

По моя команда огнените снаряди полетяха към врага. Всеки от тях си набеляза жертва и се насочи към нея по своя си траектория. Разбира се, птиците не бяха достатъчно силни, за да убият вампирите, но щяха да ги накарат да спрат, че дори и да полегнат за минута-две — просто така.

Но противно на изчисленията се случи нещо невероятно — вампирите успяха да отразят моето заклинание! Не отскочиха и не се скриха зад укритие, а поеха Огнените птици със защитен екран или нещо подобно.

„А аз си мислех, че нисшите вампири не могат да използват Занаята и Изкуството! — изненадано си помислих аз. — Ама че идиотска работа!“

Сякаш чули моите мисли, вампирите решиха окончателно да разрушат представите ми за света и започнаха атака с използването на магия — в Универсалната ми стена се стовариха пет снопа странна мръсно-виолетова енергия.

„Уау“ — едва имах време да помисля, преди защитата ми да се разпадне, принуждавайки ме да се просна по корем на земята и да се претърколя настрана. Бързо се изправих на коляно и наново изградих защитата, но този път не се ограничих до една Универсална стена. В допълнение към обичайните две защитни заклинания аз направих и Копиен щит, концентрирайки цялата му енергия отпред. Едва след това хвърлих бърз поглед в посока нисшите вампири от Патрула. Оказа се, че съм го направил точно навреме, защото тройката вампири вместо да ми помагат, бяха насочили към мен странен предмет, който много приличаше на жезъл на Върховен Майстор. Без да имам време да осмисля ставащото, аз инстинктивно разбрах, че от Стела и нейните приятелчета не може да се очаква нищо добро, както и че съм изправен пред поредната опасност. В същия момент петорката на крадците изстреляха следващата порция от виолетовите си магически снаряди.

„Сега ще сработи Копийния щит“ — помислих аз и отново насочих вниманието си към вампирите от Патрула.

Точно в този момент жезълът в ръката на Стела избълва огромна виолетова сфера, която бавно се насочи към мен.

Предатели!

Веднага се отдръпнах от пътя й, но сферата плавно промени траекторията си и пак се насочи към мен.

С крайчеца на окото си с изненада отбелязах, че Копийния ми щит по някаква причина не само че не изстрелва Въздушни копия, а просто се разтваря, както и едната от Универсалните ми стени. Моята защита се оказа твърде слаба срещу непознатата магия на нисшите вампири! Време за умуване нямах — изстрелях няколко Огнени топки срещу приближаващата се виолетова сфера, напуснах защитата на Универсалната стена и, прикривайки се с двоен щит от атаките на петорката крадци, се опитах да прибягам до съседната улица.

Как ли пък не! Огнените топки изобщо не забавиха виолетовата сфера непозната енергия и тя бавно, но неотстъпчиво продължи да ме следва!

Двете Универсални стени отново бяха унищожени. Трябваше да покажа чудеса от ловкост, за да избягна няколко вампирски атаки. Имах късмет, че малките виолетови топки се оказаха без самонасочване!

„Къде са всички? — ядосвах се аз, докато мятах още няколко Огнени птици към вампирите. — Сега е моментът някой да ми се притече на помощ!“

Петорката крадци се скри зад щитовете си, но птичките, пуснати към Стела и компания, достигнаха целта си и разпиляха триото по цялата улица. За съжаление това изобщо не подобри положението ми, тъй като смъртоносният снаряд продължаваше бавно да се движи към целта си, тоест към мен!

— Глупак! Какво стърчиш?!

Погледът ми мигновено улови тъмната фигура на близкия покрив.

Велхеор! Както винаги — неочаквано, но твърде късно!

Бум!

И светът потъна в мрак…

 

— Ей…

— … добре ли си?

Гласовете идваха сякаш от бъчва. Или по-скоро аз бях в стоманена кутия… Като цяло, не беше на добре.

Отворих очи и видях пред себе си лицето на Велхеор.

— Глупчо — каза в лицето ми вампирът. — Кой се разсейва по време на бой?

Дъхът му беше изненадващо студен и леко застоял. За миг се загледах в стария свод.

— Че кой се разсейва по време на бой?!

С усилие се подпрях на лакът, надигнах се и се огледах. Лъжепатрулът го нямаше, но недалеч от нас бавно идваха на себе си Стела и нейните приятелчета, от което стигнах до извода, че съм бил в безсъзнание за кратко. Колкото и да е странно, не бях наранен от удара на виолетовата сфера, болеше ме само главата, но за това преди всичко беше виновна внезапната й среща с каменната настилка.

— Ех — живописно въздъхна вампирът. — Чудя се как изобщо си жив досега.

— А, не! — станах и бързо закуцуках към предателите. — Нека не говорим сега за смъртта…

Вампирът спокойно тръгна до мен, гледайки ме с интерес:

— И защо вие, хората, не обичате да говорите за смъртта?

Създадох няколко малки купола около нисшите вампири, така че да не избягат, и облекчено си поех дъх.

— Вероятно защото тя пристъпва твърде близо до нас? — предположих аз.

— О-хо, избиваме го на поезия? — усмихна се Велхеор. — Тогава ще излезе, че вампирите се разхождат под ръка със смъртта и затова не се страхуват от нея? А пък друидите са такива сухари, че дори смъртта се страхува да не умре от скука в тяхното общество.

Ох, какво правя?! Разговарям за поезия с вампир само минута след опасна магическа битка…

На площада най-накрая се появиха моите приятели. Първи притичаха, разбира се, Чез и Алиса. Последваха ги тълпа нисши вампири, начело с Даркин, а шествието завърши бавния Наив.

— Какво е станало тук?! — в движение попита Чез.

— Изтърва ли ги?! — веднага премина към работата Алиса.

— Добре ли си? — попита загрижения Наив.

М-да, изглежда Викерс-младши беше единственият, който се вълнуваше от състоянието ми.

— Вече всичко е наред… — погледнах към вампирите, които бяха дошли на себе си и нелепо се блъскаха в стената невидими въздушни клетки. — В известен смисъл.

— А… защо около Стела и момчетата има… преграда? — неуверено попита Даркин.

— За да не избягат — охотно обясни Велхеор. — Твоите приятелчета са предатели. Между другото, би трябвало и теб да подложим на кръстосан разпит, никога не знаеш какво…

Даркин неволно отстъпи под погледа на червените очи на най-кървавия вампир на хилядолетието.

— Така, хайде да не започваме с обвиненията — прекъсна го Алиса. — Като начало разкажете какво всъщност се е случило тук.

Описах колкото се може по-сбито сблъсъка с нисшите вампири, не забравяйки да спомена за „активното“ участие на Велхеор. За съжаление никой не сподели моето възмущение. Освен това, поне на мен така ми се стори, моите приятели недостатъчно сериозно възприеха информацията за новите възможности на нисшите вампири. Тоест в странната магия повярваха всички, Велхеор потвърди разказа ми, но в невероятната сила на техните заклинания, създадени с помощта на непозната енергия… Всички решиха, че аз за пореден път съм объркал нещо в заклинанията си, поради ниско самочувствие или нехайство. Реакцията им изобщо не ме обиди, но подценяването на противника никога не е водело до нещо добро…

Най-болезнено от всички прие разказа ми Даркин. То си беше разбираемо, не всеки ден разбираш, че момичето ти е предател…

Със скована крачка вампирът се приближи до невидимия купол, в който беше Стела, сложи ръката си върху невидимата повърхност и тихо каза:

— Как можа?

Аз се приближих до него и сложих ръка на рамото му.

— Даркин…

— Чакай! — отдръпна рамо вампирът. — Стела! Защо постъпваш така с мен? Постоянно се забъркваш в нови неприятности, а после аз трябва да страдам! Защо винаги си против мен? — той стисна юмруци. — А ако аз бях на пътя на самозванците, и мен ли щеше да се опиташ да убиеш?

Изкашлях се извинително.

— Не може ли да ми дадете малко време?! — ядосано се обърна вампирът.

Уау, никога не бях го виждал толкова емоционален.

— Колкото искаш — виновно сведох поглед. — Просто исках да кажа, че Стела не може да те чуе — куполът е звуконепроницаем.

Даркин замръзна и бавно обърна глава към Стела. Тя сви рамене извинително и каза нещо, като го гледаше в очите. За съжаление, никога не съм бил добър в четенето по устните…

— Освободи я — помоли Даркин. — Тя няма да избяга.

Послушно махнах купола.

— Ех ти — каза само Даркин и се извърна от вампирката.

Изглежда не се канеше да повтаря предишната си тирада. Да, неловко се получи с купола…

Стела упорито стисна устни и ядосано се втренчи в нас:

— Не искам да служа на хората! Забрави ли всички наши унижения?! А клетвата? Светът е срещу нас, значи и ние сме срещу целия свят!

— Невъзможно е постоянно да се бориш със света — уморено каза Даркин, без дори да се обръща. — Трябва да търсиш своето място в него. И ние най-накрая се приближихме до тази цел…

Велхеор не много нежно хвана ръката на вампирката и я дръпна, привличайки вниманието й.

— По принцип браво на теб, предателството е добър номер — проникновено заговори вампирът. — Но дори и за вампирите има нещо свято. Семейството не може да се предаде — той погледна към нас. — Дракон да ги вземе тях, хората, но Даркин… това е грозно, момиче, много грозно.

Стела уплашено притихна, не рискувайки да противоречи на Висшия вампир.

— Заведете предателите в полицейското управление — заповяда Алиса на нисшите вампири. — Нека ги разпръснат по килиите. С разпита ще се заемем по-късно.

Поради факта, че в Прокълнатата къща нямаше подходящи за килии помещения, с разрешение на началника на стражата Витор ние използвахме за свои нужди техните подземни килии.

— Аз ще отида с тях — веднага се обади Даркин.

— Спокойно — хвана го за лакътя Алиса. — После ще отидем заедно да ги разпитаме, засега изчакай малко тук.

Едва Велхеор предаде Стела в ръцете на другите нисши, когато Чез ме хвана за лакътя и настойчиво ме задърпа към себе си:

— Сега бързо да отскочим до вкъщи и после бегом към телепорта. И без това вече закъсняваме. С предателите нека Алиса и Даркин да се разправят.

Изглежда мислено той вече беше в Лита и текущите събития изобщо не го вълнуваха.

— Ние сме против целия свят? — саркастично се обърна Алиса към Даркин, когато тръгнахме по обратния път.

Вампирът сведе поглед и каза извинително:

— Младежки максимализъм… Това беше отдавна.

— За твоята приятелка явно не е приключило — казах сърдито. — Още малко и…

— Щеше да те размаже по плочките — любезно подсказа Велхеор.

— Между другото, как ме спаси? — със закъснение попитах аз. — Дори да скочиш от покрива, пак не би успял да изпревариш тяхното заклинание…

Велхеор сви рамене.

— Изобщо не скочих. Ти улови сферата, а аз просто разгоних вампирите, за да не те довършат.

Улових? Но още съм жив! Нямах и следа от удар… нима магията им ще се окаже не толкова опасна, колкото изглежда на пръв поглед?

— Не си могъл да се прикриеш от най-просто заклинание? — насмешливо попита Алиса.

— Енергията, която използваха, беше много по-различна от естествената — отново поясних аз. — Освен това тя с лекота поглъщаше всички наши заклинания, сякаш е била създадена специално за тази цел…

„А дали наистина не е така! — хрумна ми неочаквано. — Някой е дал в ръцете на вампирите ново оръжие. Какви ли цели е преследвал с това? Тук сигурно е замесена политика, а в нея не съм много силен, честно казано…“

— Извинявай, Чез, но не можем да тръгнем за Академията, докато не разпитаме предателите — реших аз. — Трябва спешно да съобщим на Службата за сигурност за новите способности на нисшите вампири.

— Мислиш, че там не знаят ли? — захленчи Чез. — В Академията сигурно отдавна всичко им е известно. А тук Алиса и без нас ще се справи!

— С лекота — веднага потвърди вампирката.

— Не — заинатих се аз. — Трябва да съберем повече информация. Може би нисшите просто са ограбили някой склад с бойни артефакти?

— Ние не можем да използваме сложни артефакти — мрачно напомни Даркин.

— Никога не знаеш — сви рамене Чез. — Може специално за вас да са създали няколко лесни за употреба бойни артефакта.

— Производството на военни артефакти е забранено от закона — обади се Наив. — Ти самият ни го каза наскоро.

Тъй като Чез отговаряше за снабдяването ни, той постоянно ходеше при местните техномагове и започна доста да разбира от артефакти. Също така подробно изучи законите, отнасящи се до артефактите. Оказа се, че на всички работилници са наложени множество тежки ограничения, особено по отношение на потреблението на енергия. Също така имаше забрана за производство на бойни артефакти и още редица предмети, чиято технология на производство принадлежеше изключително на Академията. С други думи, в някои видове производство Академията не търпеше конкуренция.

— Значи преди да тръгнем за Академията трябва да разберем дали тук няма незаконно производство на бойни артефакти — заявих аз. — Ще ти се наложи да почакаш още малко.

— Драконово изчадие! — от сърце изруга Чез. — Кога най-накрая ще отида в Лита…