Алекс Кош
Огненият орден (16)

Действие 4

— А къде е куклата? — попитах на глас.

„Аз съм куклата.“

— Уау! — изненадах се аз. — А не можа ли веднага да ми се представиш?

„Куклата няма гласов апарат“ — насмешливо отговори Пазителят.

Странно, но аз не толкова чувах, колкото усещах емоциите на събеседника си.

— А можеше да има, нали има мускули и се движи, при това доста бързо.

„Логично — призна Пазителят. — Но все пак във формата на кукла не можех да говоря.“

— А сега защо можеш?

„Тази книга е своеобразен каталог, както и средство за създаване на телепатична връзка с духа на библиотеката. Именно благодарение на нея аз мога да ти предавам мислите си.“

„Интересно — помислих си аз. — Може би с помощта на този каталог ще мога да намеря интересуващата ме информация.“

„Няма да стане. За пълноценна работа с каталога трябва нормален човек, а не… такъв като мен.“

„О, той може да чете и мислите ми!“ — ужасих се аз.

— Момент, значи ти не винаги си бил кукла?

„Не, разбира се! Някога бях обикновен човек, също като теб, Човек на съдбата. От дете обичах книгите. И точно затова моят път през Коридора на съдбата приключи тук. За съжаление, аз никога не съм се отличавал с предпазливост и случайно пуснах няколко диви книги.“

„Диви книги?“ — зададох мислено въпроса си, решавайки от любопитство да продължа по този начин разговора.

„Ами, това са особен вид книги, надарени с елементарен разум, като животни със специфична магическа сила. Ти току-що се срещна с тях, попадна под хипнозата им и почти се превърна в кукла.“

„А, ето какво било. Значи правилно съм схванал всичко! — зарадвах се аз, но бързо се овладях: — Но така излиза, че всички кукли, които изгорих в стаята, някога също са били хора?“

„Да — потвърди Пазителят. — Но не трябва да се притесняваш за нищо. Ако не си забелязал, те сами те молеха да ги освободиш с огън. Измененията отдавна са необратими и единственият изход пред тях е смъртта.“

„А ти защо остана с мен?“

„Още ми е рано да си ходя. Трябва да се намеря наследник, нов Пазител на библиотеката. Ти готов ли си да станеш Пазител?“

„О, не! — поклатих глава. — Имам къде по-интересни планове за живота си, не да седя в тази библиотека, заобиколен от книги и прах.“

„Тук няма прах“ — ревниво контрира Пазителят.

„Добре, но сигурно схвана мисълта ми. Аз изобщо не съм за тук.“

„Тогава би ли ми помогнал да намеря достоен човек. Докато не намеря и не обуча свой приемник, не мога да оставя това нещастно плюшено тяло и да продължа веригата на преражданията си.“

„Веригата на преражданията?“ — учудих се аз.

„Не се затормозявай. Ще ми помогнеш ли? В замяна на това ще направя всичко възможно да ти помогна при търсене на информация в библиотеката.“

„Мисля, че ще мога — усмихнах се аз. — Дори имам един познат библиотекар без библиотека.“

Нещо ми подсказваше, че Велес много ще се заинтересува от такова предложение. Важното беше Гръм да го пусне от кухнята си, защото загубата на най-добрия готвач в Крайдол едва ли щеше да му хареса.

„Това е чудесно — доволно каза Пазителят. — В Коридора на съдбата посетителите не са често срещано явление, така че едва ли скоро ще успея да си намеря приемник.“

„Виждам, че знаеш много за Коридора на съдбата — отбелязах аз. — Можеш ли да ми разкажеш за него? Вече за кой ли път попадам тук, но и досега не мога да разбера какво представлява, как работи…“

„Няма проблем — с готовност отговори Пазителят. — Първоначално е бил проектиран да пътуване между световете. Идеята е, че обикновените създания като хора, вампири и така нататък, не могат да преодолеят пространството между световете — тялото им е здраво свързано с реалността и времето, в което е родено. В същото време съзнанието не е ограничено от реалността и може без проблем да пътува, но възниква въпросът с навигацията… И точно тази задача се решава от Коридора. Не съм толкова добър в магията, че да обясня принципа му на действие, но най-общо казано е това.“

„Тоест сега моето тяло си лежи в стаята ми?“

„Не, разбира се. Твоето тяло сега е в състояние на покой и е в безопасен пространствен джоб. Коридорът на съдбата създава копие на твоето тяло и слага в него съзнанието ти при преминаването през всяка врата.“

„Уау. Леле, каква система. Значи тялото ми е в безопасност и ако нещо се случи, аз все пак ще остана жив?“

„Мечтай си — усмихна се Пазителят. — В каквото и тяло да се намира душата ти, ако това тяло умре, душата ти ще тръгне по своя път за поредното прераждане.“

„Жалко — въздъхнах разочаровано. — Какво хубаво щеше да бъде, ако те убият в някой от световете, и хоп, ти отново се оказваш пред вратата, за да опиташ отново. И така, докато не постигнеш целта си или не проучиш всички светове.“

„Всички светове? Тези врати водят до милиарди светове…“

„А защо тогава нито една врата не води директно до библиотеката? Трябваше да мина през ужасната детска стая, а при предишното си идване обикалях през пустиня.“

„Всичко е много просто — библиотеката не е част от Коридора на съдбата. Тя е нещо като мини свят, пространствен джоб, свързан с множество светове. Затова тук не можеш да дойдеш просто като отвориш някоя от вратите на Коридора.“

„Уф, колко сложно — въздъхнах аз. — Значи всеки път ще ми се налага да минавам през тези психарски стаи?“

„Не, не е задължително — успокои ме Пазителят. — Има специален ключ. Той ще ти позволи да попадаш тук по всяко време. Достатъчно е да го поставиш в която и да е ключалка в твоя свят или в самия Коридор на съдбата и зад вратата ще се появи проход към това измерение.“

„Жестоко!“ — зарадвах се аз и вече започнах да си представям как мога да използвам този ключ за тайнствено изчезване от заключени стаи.

„Жестоко е. Само че аз нямам този ключ.“

„И къде е той?“

„В детето.“

„Какво дете?!“

„Забрави ли, че попадна тук през детската стая? Точно живеещото в нея дете притежава ключа към библиотеката. То също така събира колекция от превърнати в кукли хора.“

„Май не видях никакво дете там — помислих си аз и мислено се върнах в стаята до изцапаната с кръв люлка. — Извинявай, но май ми провървя с това.“

„Кой го знае къде е бил. Сигурно се е разхождал някъде. Но не се притеснявай, скоро ще го срещнеш — сам ще дойде, веднага щом види какво си направил с любимите му играчки.“

„Хм… може би ще успея да се разбера с него? Той много ли е обидчив?“

„Ще видиш. Той е много странно, удивително мълчаливо дете.“

Сякаш по заповед на Пазителя се чу тихото скърцане на превъртащ се в ключалката ключ.

Аз със смесица от страх и интерес се обърнах към входната врата, напразно опитвайки се да си представя дете, живеещо в такова странно място.

Вратата бавно се отвори и пред мен се появи… Дори не знам как да опиша този субект. Малък, дебеличък, абсолютно син дребосък с лице без какъвто и да е намек за интелигентност. Освен това на странната му подпухнала физиономия изобщо нямаше уста.

„М-да, наистина неразговорливо момче“ — признах аз.

Проверих Въздушния си щит, приготвих няколко Въздушни юмрука и мислено се обърнах към Пазителя:

„Какво мога да очаквам от него? Той изобщо има ли интелект?“

„До известна степен. Нямам представа с какво се занимава в Коридора на съдбата. При мен идва само за да си вземе куклите и да ги заключи в детската стая. В негово присъствие ние изобщо не можем да се движим, така че явно има някакви магически сили.“

Ясно е, че нищо не е ясно.

След няколко дълги секунди синьото дете тръгна към мен. Погледът на безизразните му очи беше насочен към скромната ми персона, но чувството беше такова, сякаш гледаше през мен.

— Хей! — казах на странното дете. — Здравей! Минавах оттук…

То не ми обърна никакво внимание.

„Какво да правя?! — трескаво размишлявах аз. — Да го нападна първи? Макар и уродливо, то си е дете все пак…“

„Как изобщо си оживял с тази принципност в Коридора на съдбата?“ — с интерес попита Пазителят.

„Ами без особени проблеми — свих рамене, без да свалям поглед от синьото дете. — О, виж, на врата му има ключ, той ли е?“

„Да, това е ключът към библиотеката. Всичко, което ти трябва, е да го вземеш.“

Детето се приближи до Въздушния ми щит и спря пред него. Отблизо това странно същество изглеждаше още по-страшно. Протягайки кривия си пръст, детето с любопитство докосна защитното поле и се намръщи.

Странно, но дори зомбитата и Съществото с пищящите пръсти не вдъхваха такъв ужас, какъвто вдъхваше това малко синьо дете. Уродливостта му ли плашеше така, или непредсказуемото му поведение…

Ох, дракон да го вземе! Да атакувам или да не атакувам?

„На твое място просто бих го убил, без да задавам глупави въпроси.“

„Нещо си твърде кръвожаден за библиотекар.“

„Не винаги съм бил библиотекар. Виж, тази гадинка явно е замислила нещо.“

Съдейки по настроението на Пазителя, той не харесваше много изрода. И аз много добре го разбирах. Твърде отвратително изглеждаше уродливото безусто дете с отсъстващ поглед. То обиколи около Въздушния щит, прекарвайки ръка по него, и едва след това фокусира погледа си върху мен.

Сякаш ме удариха с възглавница по главата. По-скоро с тежка торба, дори направо със здрава тояга. Ударът беше толкова силен, че пред очите ми затанцуваха звездички, а слепоочията запулсираха от болка. При това не можех да откъсна поглед от очите на уродливото дете. Изглеждаха съвсем променени — от тях сякаш надничаше вечността…

„Хей, човече, защо млъкна?“

Вечността ме всмукваше и аз просто не можех да се изтръгна сам. А и нямах особено желание да го правя.

„Ау! Ти защо се взираше в него?“

Гласът на Пазителя прозвуча някъде отдалеч и изобщо не му обърнах внимание. Пропадах в тъмнината, скачах от звезда на звезда и се къпех в лъчите на слънцето…

Изведнъж детето примигна, и всичко свърши. Аз отново се върнах в познатия си свят — тежкото смъртно тяло.

„Какво беше това?!“ — успях само да помисля.

„Изчезна някъде — отговори Пазителят. — Тази твар те хипнотизира.“

Твар? Не-е, това не беше твар. Очевидно беше нещо повече, може би много силен маг или някакво рядко мистично създание, а може би… бог?

Аз все още не можех да дойда на себе си след видяното, така че дори не си и помислих да реагирам, когато синьото дете прекрачи през Въздушния щит. Най-странното беше, че защитата не успя да го спре. В същото време заклинанието не изчезна — детето буквално мина през него.

„Хей, какво чакаш? Нападай!“

Но аз просто стоях там и мълчаливо гледах изродчето. То направи още една крачка и спря на една ръка разстояние. Все така гледайки през мен, то свали ключа от врата си и ми го подаде.

Взех го по инерция и едва промълвих:

— Благодаря.

Синьото дете мълчаливо кимна, обърна се и тръгна обратно към вратата.

„Какво стана? — прозвуча в главата ми гласът на Пазителя. — Защо ти даде ключа?“

— Нямам представа — отговорих честно.

Междувременно синьото дете направи още няколко крачки и изведнъж изчезна. Без каквито и да са светкавици или бавни разтваряния във въздуха. Просто хоп — и вече го нямаше.

„Знаеш ли, мисля си, че все пак постъпих правилно, като не го атакувах.“

„Да — съгласи се Пазителят. — Страх ме е дори да си помисля що за създание може да е това. Може би Бог от някой побъркан свят?“

За миг си спомних за странното видение, което видях през неговите очи, и тръснах глава, за да се върна в реалността.

„Затова пък сега имам този ключ“ — помислих си аз, разглеждайки с интерес подаръка на синьото дете. Ключът изглеждаше доста необичайно — тънък, гладък, без каквито и да са неравности, а краят оформен като стилизирана книга.

„Да. За мен е абсолютна загадка защо това дете ти го даде.“

„За мен също — свих рамене аз. — Имах късмет, предполагам. Нямам търпение да го пробвам!“

„Възхищавам се на спокойствието ти. Но трябва да ти напомня, че ключът отваря вратата към библиотеката, а не за изход от библиотеката. Тук няма никакъв смисъл да го използваш.“

Разбира се, нямаше никакви врати, освен тази, през която дойдох, но това не пречеше да експериментирам на нея.

„Интересна идея.“

За начало отворих вратата и бързо надникнах в детската стая. Очаквах да видя останки от пожар, но с изумление видях чиста и спретната стая с подредени по рафтовете плюшени играчки. Само че сега не бяха всевъзможни изроди, а съвсем нормални човешки кукли.

„Ама че мистерия“ — възкликнах наум.

„Да бе, нали стаята беше обновена с огън“ — иронично каза Пазителят.

Затворих вратата и я отворих отново, но вече с помощта на ключа. Както беше казал Пазителят, зад вратата се оказа пак библиотеката. И въпреки че кой знае защо не бях вътре, гледката си беше забавна. Аз дори няколко пъти преминах през вратата — правиш крачка през прага и отново се оказваш на същото място. Всичко изглеждаше много странно, но от друга страна, как иначе да бъде? Най-вероятно процесът на прехода беше направен много по-интелигентно и предвиждаше всички възможни варианти, дори такива глупави действия като моето. Накрая затворих вратата, извадих ключа и отново зад вратата се оказа детската стая.

„Ключът наистина работи! — със задоволство си помислих аз. — Много полезна вещ, между другото, защото сега мога да се пренеса в библиотеката от всяко място, където има врата с ключалка!“

„Какво ще правиш сега?“ — полюбопитства Пазителят.

„Всъщност дойдох тук, за да търся информация — почесах се по главата и се огледах. — Случайно да си чувал за Фонтана на съдбата?“

Пазителят се замисли за момент.

„Не си спомням. Честно казано, паметта ми, откакто се превърнах в кукла, започна силно да отслабва. Така че едва ли ще мога да ти помогна с информация. По-добре използвай книгите от библиотеката.“

„Но, както изглежда, и при най-голямо желание сам едва ли ще намеря нужната информация. До момента не съм видял нито една книга на познат език. Ти каза, че само Пазителят на библиотеката може с лекота да работи с каталога на книгите?“

„Точно така — потвърди Пазителят. — Разбира се, в сегашното си състояние аз също мога да помогна, но ще трябва здраво да поработим. И при всички случаи ще имам нужда от много точни данни за търсенето.“

„Успокои ме — въздъхнах с облекчение. — Значи докато уреждаме въпроса с новия Пазител, ти може да започнеш търсенето. А по конкретните въпроси ние с приятелите ми все още мислим.“

„Но имай предвид, че не мога да оперирам с каталога пълноценно. Всъщност полагам много усилия дори само за да общувам с теб и не съм сигурен, че ще успея да се включа към каталога следващия път. Така че ще ни се наложи доста да потичаме между рафтовете.“

„Без карта изобщо няма смисъл да почваме — ще се изгубим“ — обречено помислих аз. Добре, началото беше поставено. Сега трябва да се върна при приятелите си и заедно да решим какво да правим с всичко това.

Огледах се.

„Хей, а как ще се върна сега? Отново през стаята с куклите?“

„Не е задължително. Направи пет крачки назад.“

„Защо?“

„Ако искаш да се върнеш в твоя свят, тогава изпълнявай.“

Покорно направих пет крачки назад.

„Сега две крачки наляво.“

Едва направих втората крачка и подът под краката ми изчезна. Пропаднах в тъмното.

* * *

Събудих се вече в леглото си. Чувствах се така, сякаш бях спал поне десет часа. Направо пренаситен от сън. Какво пък, сега бях започнал да разбирам целия процес на работа на Коридора на съдбата и всичко ми изглеждаше съвсем логично, нали докато се разхождах из световете, тялото ми спокойно си почиваше в пространствения джоб.

Протегнах се и едва сега видях на възглавницата до главата си плюшената кукла.

— Ъ-ъ… Плюшения? Какво правиш тук?

Куклата обърна лице към мен и ми намигна с две от трите си очи.

— Благодаря ти, че ме върна — казах доволно. — Изчакай тук, за да не изплашиш хората в къщата. Имам една идея…

Още когато проверявах действието на ключа във вратата на библиотеката, в главата ми се зароди гениална мисъл — дали не е възможно да опитам да заблудя магията! Разбира се, щеше да се наложи да поема известен риск, защото измерението на библиотеката можеше да се възпротиви на такова нагло обръщение към себе си, и дори не можех да си представя какви ще бъдат последствията.

Без да се замислям много, реших да проверя идеята си на практика. Надникнах в коридора и след като се уверих, че всички още спят, се промъкнах до едно малко складче, което използвахме за съхранение на хранителни продукти. Всъщност освен няколко кутии с месни консерви и няколко опаковки вода друго нямаше. Месото консервирахме със специални заклинания, поддържащи храната в перфектно състояние, при подходяща температура. Започнахме да консервираме някои особено вкусни блюда от заведението на Гръм веднага след като прочетохме в справочника съответните заклинания. След като разопаковах едно такова блюдо, пирожки с много вкусен пълнеж, аз се заех да изнасям всички запаси от килера, за да не пропаднат напразно. След това, продължавайки да лапам с апетит, пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата.

„Работи!“ — помислих с възхищение. Това дори не беше висша магия, а нещо много повече. Не преставах да се възхищавам на всичко, свързано с Коридора на съдбата. Е, сега оставаше да проверя идеята си.

Мислено си пожелах успех, после хванах вратата и я извадих от пантите. За голяма моя радост библиотеката не се изпари, а си остана на място! Облегнах вратата на стената и извадих ключа от ключалката, без нито за миг да откъсвам поглед от отвора. Всичко си остана както си беше!

Остана още малко. Върнах се обратно до вратата на моята стая и опитах да отворя проход към библиотеката с помощта на ключа. Получи се!

Затворих вратата, върнах се до отвора, който доскоро водеше към килера, и надникнах в библиотеката. Изглежда номерът ми сработи — през килера успях да направя постоянен портал към измерението на библиотеката. Оказа се съвсем просто, както и повечето гениални неща. Сега оставаше да измисля как да предпазя огромното помещение от нежелани посетители. По-специално, изобщо не ми се искаше да допускам тук третокурсниците или нисшите вампири. Новите знания щях да споделя само с приятелите си.

Но как да скрия отвора без използването на магия? Третокурсниците ще разпознаят всяка създадена от мен илюзия, но пък и вратата не можех да върна. Какво да правя? Момент! За какво изобщо си мислех? Та нали цялата къща беше една голяма илюзия, при това допълнително натъпкана с множество полезни помощни заклинания! В това число и охранителни, ограничаващи достъпа до нашите стаи. Просто трябваше да се настроя към къщата, както го направих в стаята си, и да създам поредната илюзия. Практиката показваше, че създадените в къщата илюзии изглеждаха достатъчно естествено дори и през „пелената“, следователно бяха на такова високо ниво, че можеха да скрият отвора и от третокурсниците. Между другото, по думите на Кейтен, само той и аз имахме пълен достъп до системите за сигурност на Прокълнатата къща и до създаването на илюзии. За съжаление не можехме да правим илюзии с такава сложност, че да изглеждат истински дори при допир.

След като се огледах и се уверих, че никой не може да види моите действия, аз легнах на пода и започнах да успокоявам дишането и мислите си. След известно време пред вътрешния ми поглед си появи коридора и отвора, водещ към библиотеката. Концентрирах се и съвсем подробно си представих как на мястото на вратата се появява масивна стена. Разбира се, отваряйки очи, аз се уверих, че илюзията се е появила на правилното място.

„Така е по-добре — помислих облекчено, подпирайки се на лакът. — Един проблем по-малко — никой освен нашата петорка и тези, които ще съпровождаме, няма да може да мине през тази илюзорна стена. Сега трябва да кажа на приятелите си за библиотеката и да помислим заедно как да извлечем нужната информация.“

Сякаш по поръчка Чез надникна от стаята си:

— Зак, какво правиш на пода?

— Спя — пошегувах се аз. — Излезе много навреме. Сякаш усети, че точно щях да те събуждам.

— Мен? — учуди се Чез. — Да ме събуждаш? Осъзнаваш ли, че е опасно за живота? Мигновената смърт от едрокалибрена възглавница ти е гарантирана.

Вратата срещу Чез се отвори и от нея, все едно куршум, излетя възглавница. Преди рижият ми приятел да успее да реагира бе буквално отнесен. Той изчезна в стаята си, а след това оттам се разнесе грохот и приглушена ругатня.

— Какво сте се разкрещели? — ядосано попита Алиса, излизайки в коридора с втора възглавница в ръка.

Бялата й нощница така подчертаваше съблазнителните форми на тялото, че с труд откъснах очи и се съсредоточих върху разговора. За всеки случай поставих Въздушен щит за предпазване от възглавницата и казах гордо:

— Първо, не крещяхме, и второ, имам много важна новина. Имам страхотна идея за…

От стаята си изскочи Чез и хвърли към Алиса две възглавници едновременно. Вампирката с мълниеносно движение на ръката ги разполови, пръскайки из целия коридор пух, и използва възглавницата си по предназначение — хвърли я към Чез. Сега по коридора се разхвърча пух от три възглавници.

Вратата на братя Викерс се отвори и в коридора надникна сънливия Наив.

— Нападат ли ни? — попита равнодушно и убедително добави: — Апчхи!

— Засега още не — ухилих се аз, гледайки към отърсващите се от пуха приятели. — Но с тези темпове…

Най-накрая се надигнах от пода, доволно отбелязвайки, че Въздушния щит ме е спасил от летящия по коридора пух.

— Тъй като вече сте се събудили — казах саркастично, — искам да ви покажа нещо. Но имайте предвид, че трябва да си остане между нас.

— Тайна? — радосно потри ръце Чез. — Много интересно. Бързо я показвай!

— Момент, изчакайте малко.

Изтичах до стаята си, за да взема за всеки случай Пазителя на библиотеката. Чез остана да чака в коридора, а Алиса кой знае защо ме последва. И още от вратата видя лежащия на възглавницата триок плюшен изрод.

— Не мислиш ли, че на твоята възраст е малко странно да спиш с кукла на възглавницата?

Грабнах Плюшения и го сложих на рамото си. Куклата веднага стисна с лапи ливреята.

— Той се движи? — изненада се Алиса. — Или ми се стори?

— Определено се движи — уверих вампирката.

Тя протегна ръка да вземе играчката, но веднага я отдръпна:

— Ох!

Синият изрод размаха шпагата, предупреждавайки Алиса, че следващия път няма да се отърве толкова лесно.

— По-добре не го пипай — посъветвах я аз. — Не му харесва.

Алиса се приближи и с интерес заразглежда войнствената кукла:

— Откъде взе това чудо?

— Дълга история — отвърнах и махнах с ръка на Чез и Наив да дойдат. — Сега ще ви покажа нещо, а след това ще ви го обясня подробно.

— Кукла? — изненадано попита Чез, взирайки се в рамото ми.

— След това — повторих аз. — Сега просто гледайте.

Заведох приятелите си до мястото, където доскоро имаше килер, а сега стоеше здрава стена.

— А, барикадирал си вратата към килера — иронично каза Алиса. — Каква изненада.

— А къде отиде храната? — веднага стана нервен Наив.

— Не се притеснявай, прибрах я в стаята си — казах с усмивка. — А сега гледайте! — и аз с театрален жест прекарах ръка по основата на стената. — Това не е стена, а обикновена илюзия, и ето какво има зад нея…

Правейки крачка напред, аз преодолях илюзията и се озовах в библиотеката.

— Последвайте ме — повиках приятелите си.

Между другото, илюзията работеше само от страната на Прокълнатата къща, така че аз прекрасно ги виждах, докато те мен — не. Впрочем те не се поколебаха и бързо ме последваха. Прекрачиха през вратата и замръзнаха с отворени от удивление усти.

— К-какво е това? — най-накрая се обади Наив.

Чез с леко трепереща ръка посочи към безкрайните рафтове с книги:

— Струва ми се, че нашето складче е мъничко… по-голямо…

— Складче?! — нервно повтори Алиса. — Това нещо и в сто Прокълнати къщи няма да се побере! Надявам се, че вече няма да ни сервираш поредното „после ще обясня“?

— Не — усмихнах се леко. — Ще ви кажа цялата истина и нищо няма да скрия.

Почти…

Историята за Коридора на съдбата отне много дълго време, защото трябваше да разкажа за всички свои приключения. Приятелите ми ме затрупаха с хиляди въпроси. Ама че реакция. Мисля, че щяха да ми се обидят, ако не беше обхваналият ги възторг и любопитство. В крайна сметка всичко, за което разказвах, беше наистина невероятно и в много отношения дори приказно. На този фон признанието ми в заразяване с вампиризъм вече не беше толкова шокиращо. Тоест приятелите ми, разбира се, се изненадаха и разтревожиха, но реагираха сравнително спокойно.

— Ако се съди по реакцията на Алиса, тя е знаела, че си ухапан? — спокойно попита Невил.

— Разбира се — не възрази вампирката.

— Но какво ще стане сега? — смутено попита Наив. — Какво смяташ да правиш?

— Всичко е наред — уверих приятелите си и им казах всичко, което някога ми беше казал Велхеор, и за плановете ми с него.

— И как ги намирах всички тези проблеми? — риторично попита Чез. — И между другото, интересува ме още нещо… Така и не си разбрал какво е това синьо джудже?! Би било интересно!

— Нямам представа — отговорих честно. — И Пазителят на библиотеката също не знае нищо. Вярно, че неговата памет е някак избирателна, дори и името си не помни, а пък за Коридора на съдбата обясни без дори да се запъне.

Куклата на рамото ми кимна в знак на съгласие. През цялото време Плюшения стоеше без да мърда и много внимателно слушаше моя разказ заедно с приятелите ми, при това липсата на уши изобщо не му пречеше. Изглежда, че на бившият Пазител също му беше много интересно, или най-малкото любопитно.

— Това е чудесно — Алиса плъзна поглед по безкрайните рафтове. — Но как да намерим нужната информация? Нямаме никаква представа на какъв принцип са подредени всички тези книги. И между другото, колко ли може да са?

— Аз дори и рафтовете не можах да преброя — каза Чез. — Какво да кажем за книгите?

Наив тръгна да обикаля между рафтовете, очаровано взирайки се в разноцветните корици. Нашето Огнено момче не си падаше много по четенето, но с удоволствие прелистваше случайно избрани книги и се любуваше на картинките.

— Да, едва ли сами ще се оправим — обобщих аз. — Просто нямаме толкова много време. Поне да знаехме какво да търсим.

Казах на приятелите си за идеята си за нов Пазител на Великата библиотека, който да ни помогне да намерим нужната информация за Стил.

— Чудесна идея! — съгласи се Чез. — Ще пуснем тук Велес, той със сигурност ще се зарадва на възможността да работи любимата си работа.

Алиса ни погледна насмешливо.

— Важно е Гръм да не се разстрои много от загубата на най-добрия си готвач.

— Да, разстроен трол — това е сериозно — съгласих се аз. — Но мисля, че ще се разберем, в крайна сметка Гръм е доста мил чичко.

— Да бе, ще се разберем. Само ако можем да напуснем Прокълнатата къща — каза Чез.

— Не ако, а кога — коригирах приятеля си.

Чез поклати глава:

— Мисля, че прекалено се доверяваш на нисшите вампири. Стела без всякаква причина застава на наша страна… съмнително е.

— Но на Даркин се доверяваш? — насмешливо попитах аз.

— Да, на Даркин се доверявам — призна Чез. — Но какво може да направи сам?

— Добре, ще ви кажа една малка тайна. Аз се презастраховах и наредих на Велхеор утре да доведе тук белокосия в случай, че той сам не се предаде.

— Ама че тарикат — потупа ме по гърба Чез. — А аз се чудех защо си толкова спокоен. Пък ние с Алиса се изнервихме.

— Виж го ти какъв е предвидлив — измърмори вампирката, но и в нейния глас се долови облекчение.

— А засега предлагам сами да се поровим в библиотеката. Нощта още не е свършила — да оползотворим времето.

Въпреки активната помощ на Плюшения, опитите ни да открием каквато и да е полезна информация не се увенчаха с успех. Честно казано, дори не успяхме да намерим раздела, посветен на нашия свят — навсякъде попадахме на книги, написани на непознат език. Затова пък успях в спокойна обстановка да обсъдя с приятелите си всичките ни проблеми — Кейтен, Ромиус, третокурсниците, нисшите вампири… Всичко, за което се сетихме. Остана ни само да съжаляваме, че Невил не беше с нас.