Алекс Кош
Огненият орден (20)

Действие 8

Спряхме пред вратата, водеща към квартала на друидите. Въпреки всички приказки на Невил за прекрасен празник, отвън не видяхме и не чухме нищо, което да подсказва за провеждащото се на територията на друидите тържество. Може би тези задръстени друиди и празниците си правеха някак по своему — скучно и тихо, макар че това не се връзваше с прекомерния оптимизъм на Невил, активно участвал в подготовката. Всъщност точно в този момент това изобщо не ме интересуваше. Беше ми леко на душата. Въпреки че до момента Стил продължаваше да спи и ние понятие си нямахме дали мозъкът му ще се възтанови или не, аз, кой знае защо, бях сигурен — с него всичко ще бъде наред. Фонтанът на съдбата ни даде шанс да помогнем на нашия приятел и ние се възползвахме от него. Макар и не от първия път. Не зная как биха могли да ни помогнат онези пъргави момчета с черните дрехи, но с нашата магия се справиха лесно. Сигурно биха могли да закърпят и Стил…

Алиса ме дръпна за ръката.

— Всичко наред ли е?

— Да — въздъхнах аз, макар че на практика Алиса сякаш специално ми напомни, че не всичко върви така добре, както ми се искаше.

В края на краищата с нея така и не се сдобрихме, и до сега не можех да разбера за какво всъщност се скарахме. Плътна стена от неразбиране, само в редки случи пробивана от думи или погледи…

Пред нас се появи вече познатия ни пазач. Съдейки по изражението на лицето му, май не се радваше особено, че трябва да охранява входа, вместо да се весели с останалите на празника.

— А, пак ли вие.

Изглежда не се радваше особено да ни види. Впрочем, кой го интересуваше?

— Отиваме на празника — поясних аз за всеки случй.

— И така се сетих — безизразно отвърна друидът. — Между другото, той вече почти свърши, изтървахте всичко най-интересно.

Въпреки неутралния тон и най-недосетливия би забелязал насмешката. За съжаление стражът изчезна преди да успея да измисля остроумен отговор.

— Хайде да влизаме — задърпа ме Алиса за ръката, и аз за кой ли път забелязах, че тя в последно време започна да ме докосва значително по-често.

До неотдавна вампирката избягваше дори да гледа в моя посока, а сега изведнъж такива нежности.

Прекрачихме през прага и рязко спряхме, оглушени за момент от неочаквано нахлулите звуци. Празникът всъщност беше в разгара си. Явно кварталът беше ограден с шумозаглушителни заклинания с цел да защитят жителите на Крайдол от шума на празненството. Излиза, че и друидите умееха да разпускат — навсякъде звучеше мелодична музика, кънтяха шумни гласове и весел смях.

— А вие все повтаряте „задръстени, задръстени“ — беше всичко, което успях да кажа.

Алиса само кимна мълчаливо и ме затегли по посока на музиката и гласовете. Плътни храсти и дървета прекрасно скриваха жилищата на друидите и принадлежащите към тях парцели от любопитни очи, така че от вратата не можехме да видим и преценим колко народ се беше събрал на празника. Затова пък, влизайки малко по-навътре в горичката, излязохме много бързо на поляната пред къщите-дървета, препълнена с празнично облечени друиди, хора и вампири. И ако познавах добре всички присъстващи на празника хора и вампири, то сред друидите не намерих ни едно познато лице. Не знаех, че общината им в Крайдол е толкова многобройна. Освен това и през ум не ми беше минавало, че кварталът на друидите заема такава огромна площ. Все пак на празника се бяха събрали няколко стотин гости. Навсякъде горяха огромни огньове, имаше малки палатки с храна и бяха издигнати своеобразни дървени платформи за представления.

Чез и останалите приятели се втурнаха към нас в мига, в който забелязаха появата ни. С тях бяха и Велхеор с Мелисия.

— И как е, успяхте ли?!

— Как мина?!

Велхеор и Мелисия погледнаха изненадано към Чез, Невил и Наив.

— Ама че сте извратеняци — възхитено каза Велхеор.

— Не ви ли е срам — едновремено с него произнесе Мелисия. — Да задавате такива неприлични въпроси.

Двамата не бяха в течение защо с Алиса останахме в Прокълнатата къща. Като официална версия се разпространяваше слуха, че влюбената двойка иска да се поусамоти.

— После ще ти разкажа всичко с подробности — смигнах аз на Чез.

И незабавно си заработих шамар по врата от Алиса.

— Само така — одобри Мелисия, като задържа поглед на лицето ми, очевидно разглеждайки белега. — Ела с мен, Алиса. Остави ги тези празноглавци да обсъждат кавото си искат.

Тя хвана вампирката под ръка и я отведе със себе си.

— Като цяло одобрявам подобно поведение — ухили се Велхеор и внезапно стана смъртно сериозен: — Но по отношение моята родственица, на ваше място бих бил по-почтителен.

— Ама ние изобщо не говорихме за това — опули се към него Наив. — Цялата работа е там…

— … че празникът е в разгара си, а ние тук се занимаваме с глупости — прекъсна го Чез. — Тук правят такива страхотни сладкиши! Жалко, разбира се, че няма месо, но иначе никак не е зле. Хайде да идем да хапнем по нещо. Зак сигурно здравата е прегладнял.

— О, да — съгласих се аз. — А ти сам ли си? Къде е Натали?

— Не дойде — веднага посърна Чез. — Сигурно родителите й не са я пуснали. Така че днес не само ще ядем, но и ще пием…

— Не-е! — едва не извиках аз. — Вече не пия!

Велхеор сложи ръка на рамото на Чез.

— А виж, аз бих пийнал. Вече ми писна от всичките тези… — той се озърна наоколо и ядно изплю: — … друиди.

— Ама ние искахме… — направи опит за съпротива моят приятел.

— Отиваме да пием — отсече вампирът.

Чез явно искаше да остане и да измъкне от мен подробности за последните събития, но не рискува да се противопостави на желанието на Велхеор.

— Ела, Зак, всичко ще ти покажа — предложи Невил, когато Велхеор, Чез и присламчилият се към тях Наив се отправиха към най-близкия щанд за напитки. — Основното действие вече го пропуснахте, но има още много интересни неща.

И Невил ме поведе със себе си, разказвайки за празника на друидите и показвайки интересни представления и развлечения. Наистина имаше какво да се види. Празникът Белтайн беше посветен на обновлението, на възхода на лятното слънце и на пречистването с огън. Доколкото разбрах, друидите изгаряха в огньовете всичко, което искаха да остане в миналото. А също така се забавляваха, доколкото беше възможно, устройваха си всевъзможни развлечения и разни традиционни танци. Макар че, доколкото разбрах, показните представления бяха специални нововъведения в чест на присъстващите на празника хора и вампири, целящи да запознаят гостите с културата на друидите. Честно казано, не се заслушвах особено в бъбренето на Викерс старши и в мислите си се връщах към днешното пътешествие между световете в компанията на Алиса. Днес вампирката се държеше така, сякаш между нас всичко беше наред — говореше с мен, шегуваше се, дори ме хвана под ръка, когато дойдохме на празника. Откъде изведнъж такива резки промени?

— А тук друидите демонстрират искуството на призоваване на растения.

Спряхме пред неголяма полянка, на която само с махване на ръка млад друид караше за някакви си части от секундата да израстват гигантски увивни растения. Подчинявайки се на волята на момчето в зелени одежди, те се извиваха в такт с мелодичната музика, звучаща из цялата гора.

— Не искаш ли да се включиш? — поднесе ме Невил. — В тази сфера вече имаш големи успехи. Мелисия каза, че техните майстори са оценили по достойнство твоето изпълнение в центъра на града.

— Стига и ти — смутих се аз.

— Както кажеш — сви рамене Невил. — Да отидем тогава до другия подиум. Всъщност, най-накрая може да разкажеш как минаха нещата при вас?

Докато с Невил крачехме към следващия подиум, аз накратко му разказах за нашето пътешествие. Пред нас заискриха зелени отблясъци от бойната магия на друидите, което ми подсказа естеството на следващата демонстрация.

Сред гостите на това едва ли не тайно, по думите на Невил, празненство, бяха всички третокурсници, много нисши вампири и заможни жители на Крайдол, начело с началника на стражата, достопочтения господин Витор. И всички тези хора се бяха събрали около поляна с прилични размери, покрита с нещо от сорта на Индивидуален купол за двубои. Вътре в купола Херион и непознат млад друид си разменяха магически удари.

— Я виж ти, кой е решил да прави демонстрации — отбелязах аз.

Невил само се намръщи в отговор. Двамата с Херион бяха в сложни взаимоотношения, в които ябълка на раздора се явяваше Мелисия. Много красива ябълка, трябва да отбележа.

Всички събрали се с интерес наблюдаваха демонстративния двубой. Разбира се, двамата друиди действаха по предварително изготвен сценарий, но всичко изглеждаше достатъчно реалистично и зрелищно. Ето че Херион обля противника си с поток от зелена енергия, но онзи постави щит. Вместо обаче да се разбие или разтвори в щита, атакуващото заклинание полепна по него и започва да изсмуква енергията. Противникът на Херион се видя принуден да захвърли щита настрани, което го остави открит за момент, и бързо да създаде нов. Херион веднага се възползва от шанса си — от земята изскочиха дълги лиани, които подхванаха противника още преди да е изградил напълно защитата си и го вдигнаха във въздуха, стягайки ръцете и краката му.

— Горе-долу така изглеждат двубоите с изпозване на друидска магия — усмихна се Херион на публиката.

Може и да ми се е сторило, но обхождайки с поглед зрителите, друидът специално погледна Невил и подигравателно му се усмихна.

— Да се махаме оттук — повлече ме Невил след себе си.

Отлично разбирах защо не му се оставаше да гледа как Херион демонстрира своето изкуство. Между нас и живеещите няколкостотин години друиди имаше такава пропаст… ами то дори третокурсниците бяха безкрайно далече от Херион.

— Как вървят нещата при вас с Мелисия? — попитах предпазливо.

— Ами не лошо — внезапно се смути Невил. — Говорим си, прекарваме доста време заедно…

С труд сдържах любопитството си и не започнах да разпитвам за подробности, разбирайки прекрасно колко неприятна беше тази тема за него. До скоро и аз се вбесявах, когато някой ме питаше за Алиса.

— Нали няма да идваш с нас във форт Скол — напомних аз. — Може би така е по-добре? Ще останеш тук, ще прекарате още време заедно с Мелисия.

— От една страна е добре — призна Невил. — Но… Нямам представа какво ще правя по-нататък. Без магически способности…

— Е, това не е завинаги — опитах се да повдигна настроениеро на приятеля си.

— Да знаех поне колко дълго… и колко много ще изостана от вас…

— Ще ни настигнеш — уверих го аз. — Ако се усъвършенстваш в теорията, докато нямаш възможност да практикуваш, разликата изобщо няма да се забележи.

Невил се усмихна:

— Аз уча при друидите. Мелисия ми преподава основите на тяхната магия.

— Това е страхотно — усмихнах се аз. — А ако силите ти не се върнат до следващото пълнолуние, то двамата с теб можем да опитаме да използваме Фонтана на съдбата. Аз вярвам, че със Стил всичко ще бъде наред и той ще се събуди оздравял.

Приближихме до неголяма сцена. Именно тук малък оркестър друиди изпълняваше красивата ненатрапчива музика, която се носеше из цялата гора.

— Зак, Невил!

Чез, Алиса, Наив, Мелисия, Велхеор и дори Даркин със Стела — всичкти стояха до сцената, явно в очакване на нещо интересно.

— Защо сте се събрали тук? — попитах аз с интерес.

— Мелисия ни доведе тук и каза, че сега ще започне някакво специално представление — поясни Чез. — Сигурно някой ще пее.

— Логично — съгласи се Алиса.

— Следващото изпълнение ще бъде не просто на „някой“, а на една от най-добрите певици на Древната гора — поясни Мелисия, без да обръща никакво внимание на насмешката на моя приятел.

Чез щракна с пръсти:

— Ха, местна звезда, нали ви казах.

— Така ли? — заинтересувах се аз. — Ще послушам с удоволствие.

— Не само с удоволствие, но и в пълно мълчание — предупреди Велхеор. — Това се отнася до всеки — той изразително погледна Чез — от вас. Дойдох специално на празника, за да слушам Сериния. За нейния глас се носят легенди. Ако някой ми попречи да слушам — ще го убия!

В момента, в който Велхеор произнесе последната дума, музиката стихна и всички наоколо замлъкнаха, а на сцената се появи пълничка друидка. Всички се втренчиха във вампира.

— Какво? — раздразнено попита Велхеор. — Предупредих ви. Не ми пречете да слушам.

И в този момент друидката на име Сериния запя. Беше невероятно, невъзможно красиво. Човешкото гърло просто не можеше да възпроизведе такива сложни и чисти мелодии. Дори с помощта на музикални инструменти едва ли бих могъл да изсвиря нещо подобно. Стояхме неспособни да помръднем и дори Чез затвори уста, решавайки да се въздържи от глупави шегички. Песента се лееше спокойно, обгръщаше и отвеждаше в свят от цветове и светлина… и то без думи. Думите не биха могли да предадат и половината от емоциите, които звучаха в гласа на Сериния.

След известно време, което ми се стори вечност, мелодията затихна и друидите някак незабележимо напуснаха сцената. Мисля, че просто не забелязахме как си тръгнаха, все още намирайки се под влиянието на музиката.

— Неверятно — прошепна Алиса. — Толкова красиво.

— Да — съгласи се Чез. — Особено невероятно е, че свириха безчувствени сухари, физически неспособни да се усмихват. Видя ли ги, свиреха буквално с каменни лица?

— По-скоро с дървени — иронизирах аз.

Алиса ме сръга в ребрата:

— Мери си приказките, на гости сме все пак.

— А защо веднага аз? — обидих се аз. — Чез започна, него бий.

— Той е глупак, на него не му се брои — изхихика Алиса. — А ти не му подражавай.

За момент се почуствах като дете, на което мама се кара. Колко и да е странно, усещането беше по-скоро приятно…

Придадох си покорен вид и се поклоних на Алиса:

— Да, мамо.

— Ама че сте — изсумтя тя, престори се на възмутена, обърна се и тръгна към студения бюфет.

Всъщност Алиса беше, както и всички ние, в просто превъзходно настроение. Все пак решихме проблема с непотомствените вампири и успяхме да върнем разума на Стил… По-точно, най-вероятно успяхме. Сега остана само една дреболия — да се справим с моето превръщане в нисш вампир.

Към нас с Чез се приближи Мелисия:

— Е, как беше представлението?

— Невероятно!

— Несравнимо!

— Радвам се, че ви хареса — усмихна се друидката. — Хората и друидите възприемат музиката различно. Аз например не съм любител на човешкото пеене…

— Е, хайде сега — Чез ме погледна лукаво. — Ето нашият Зак композира чудесна музика, на всички им харесва. И дори пее съвсем прилично.

— Наистина ли? — заинтересува се Мелисия. — Не искаш ли да изпълниш нещо? Както виждаш, гостите се включват активно в празника.

— Е-е… днес съм малко прегракнал — опитах аз да се измъкна.

Честно казано, покрай цялото това учене съвсем бях забравил кога съм пял за последно, а за изпълнение на живо да не говорим. Наистина, по-рано записвах музика и пеех по малко в барове и ресторанти в Лита, в тесен кръг, така да се каже. Не за пари, разбира се, а просто така, за душата. Огледах се наоколо:

— Тук се е събрал толкова нараод… не е най-доброто място за концерт след дълго прекъсване.

На рамото ми легна тежка ръка, и до самото ми ухо прозвуча тихия глас на Велхеор:

— Хайде да попееш.

Разбира се, помнех, че Велхеор обичаше да слуша музика от други светове. А също така обожаваше да ме прецаква. И ето една прекрасна възможност да направи и едното, и другото.

— Велхеор, аз не…

— Иначе няма да дойда с теб в земята на вампирите — каза вампирът с абсолютно сериозно изражение на лицето.

— Какво?! — възмутих се аз. — Ах… дракон да те вземе. Добре, ще пея.

Двамата с Мелиса отидохме до сцената, тя бързо се разбра с музикантите и те ми отстъпиха място пред инструментите. Музикалката беше същия модел, какъвто имах в къщи, тоест най-добрият от съществуващите в момента. Признавам, това малко ме разочарова, надявах се, че друидите използват някакви по-особени инструменти. Но не, съвсем обикновена, макар и скъпа музикалка.

Прекарах пръсти по струните и над гората се понесоха първите звуци на мелодията. Разбира се, знаех множество песни от други светове, но сега ми се искаше да изпея точно тази.

Затворих очи и запях:

Дни и нощи се сляха в едно,

Дали наяве, дали насън.

Бавно вървеше моят живот,

Изпълвайки всеки нов ден…

Всички притихнаха, заслушани внимателно в текста и музиката. Отваряйки очи, погледнах към приятелите си и намерих с поглед Алиса. Вампирката стоеше и ме слушаше с полупритворени очи. До нея стоеше Велхеор и сякаш дори припяваше, а виж Мелисия, кой знае защо, изглеждаше леко смутена и дори виновна.

И няма смисъл да говоря,

Прости — разбираш всичко и така,

Че озовал се тук на края,

Отрекох се от твоята любов.^[1]

След като допях песента, аз получих своята порция аплодисменти, смутено се поклоних и побързах да сляза от сцената. При това, както забелязах, хората и вампирите пляскаха далеч по-усърдно от друидите.

— Страхотно! — потупа ме по гърба Чез.

— Да, не беше зле — кимна доволно Велхеор. — Хареса ми.

Погледнах към Мелисия:

— Какво ще кажеш? Стори ми се, че друидите приеха песента доста хладно. Нещо не им хареса текста ли?

— Не, текста беше хубав — малко смутено се усмихна Мелисия. — Но… Зак, не искам да те разтройвам, но пееш ужасно фалшиво.

Загубил за известно време дар слово и накрая едва успях да произнеса:

— Аз?! Фалшиво?!

— Не, по мерките на хората пееш даже съвсем сносно — веднага се поправи друидката. — Но друидите имаме по-тънък слух, затова различаваме и най-малките несъответствия в мелодията, недоловими за човешкото ухо.

Погледнах към друидката, като се надявах да чуя нещо от рода на: „Ей, пошегувах се, пя страхотно“, но тя така и не каза нищо подобно, и така ме хвърли в още по-голям смут. Все пак не е много приятно да чуеш, че имаш проблеми със слуха, дори и това да е проблем на цялата човешка раса.

— Ясно — въздъхнах аз. — Изложих се значи. Поне да ме бяхте предупредили.

— Беше толкова уверен в себе си — сви рамене Мелисия. — Реших, че знаеш. Освен това музиката наистина не беше лоша, а също и текста на песента.

— А на нас много ни хареса! — заявиха братя Викерс. — И това не е опит да ти повдигнем настроението, а чиста истина. Прекрасна песен.

Алиса ме хвана за ръката:

— И на мен много ми хареса.

На секундата забравих как се изложих пред друидите, дори благодарих на майката природа за това, че ги е надарила с такъв прекрасен слух.

— Важното е, че се хареса на… вас…

„На теб — произнесох мислено, гледайки Алиса. — Защото тази песен беше именно за теб“.

Стори ми се, че тя усети нещо, защото разбра погледа ми и смутено се обърна, без да пусне ръката ми.

— Зак, не пееш никак зле — раздаде се до мен гласът на Грон.

— Е, благодаря — отговорих насмешливо, като се обърнах. — Мнението ти е много ценно за мен.

Освен Грон тук бяха почти всички третокурсници. Нямаше ги само Серж, Ана и още няколко души, отишли в Лита с арестуваните вампири.

— Може би е по-добре да се захванеш с музиката професионално? — предложи Грон. — А Занаята — просто не е за тебе. Остави, не си губи времето.

Понечих да тръгна напред, но меката и нежна ръка на Алиса внезапно се превърна в желязно менгеме.

— Какво ти става? — продължи да се подиграва Грон. — Може би искаш да се извиниш за неотдавнашния инцидент в кръчмата?

Погледнах в самодоволното му лице и злобата буквално ме заля като вълна. Можех да я усетя почти физически. Пръстенът на пръста ми откликна с топлина, но и точно той ме накара да се взема в ръце и да се успокоя.

— Друг път — отвърнах навъсено.

Грон присви очи:

— Ти още ли се надяваш да станеш по-силен от нас?

— Не се надявам, а планирам — хладно отговорих аз, вземайки се окончателно в ръце.

Грон и останалите искрено се разсмяха, но това вече не ме вбесяваше. Чувствах се съвършенно спокоен и уверен в своите сили.

— Мисля, че Серж вече ти показа колко голяма е пропастта между нашите нива на владеене на Занаята.

— Показа ми — съгласих се аз и внимателно се освободих от хватката на Алиса. — Но тази пропаст постепенно намалява. И то доста по-бързо, отколкото си мислиш.

Спокойствието ми явно започваше да вбесява Грон:

— И какво толкова се е променило за тези два дни?

— Много — позволих си леко да се усмихна.

— Ами демонстрирай — изръмжа Грон, — нали си ни много пъргав.

— По-кротко — с ъгъла на окото си следях реакцията на Алиса и с удовлетворение забелязах, че е неспокойна, и може би дори се страхува за мен. — Създай най-силния щит, на който си способен, и аз с лекота ще го разруша само с едно заклинание.

Усмивката на Грон стана още по-широка:

— А-а, не. Серж е добричкият при нас, той обича да си играе с децата на кукли. С мен ще ти се наложи да водиш двубой по всички правила, иначе няма какво да говорим.

Честно казано, сега ме хвана. Канех се показно да унищожа заклинаието му, като използвам новото сплитане с помощта на пръстена на нисшите вампири, но за двубой дори не бях помислял. Все пак нашите нива бяха доста различни. И идея си нямах какво би могъл да използва срещу мен, тъй като арсеналът на горните курсове надхвърляше границите на стандартните заклинания от сорта на Огнени топки, Стрели, Копия, Щитове и други подобни. Техните удари можеха да бъдат напълно невидими с просто око и далеч по-сложни, а аз дори Истинското Зрение не усвоих както трябва. Но така или иначе, място за отстъпление нямаше.

— Добре — с нетрепващ, както искрено се надявах, глас казах аз.

— Грон, прекрати този фарс — рязко каза Ник. — Позабавлявахме се, стига токова. На Серж няма да му хареса.

— Разкарай се! — отвърна му в същия тон Грон. — Серж го няма, а аз само искам да дам малък урок на това парвеню. Обещавам, че няма да го убия. Е, може леко да го потроша, но все пак сме в квартала на друидите, ако трябва и от ония свят ще го върнат. А друидите ще осигурят и наблюдаващи, ако нещо стане — ще подсигурят този глупак.

„Не бих бил толкова сигурен в това — разсеяно помислих аз. — Енергетиката ми вече дотолкова се е изменила, че магията на друидите просто няма да подейства. Пак добре, че Алиса и останалите не знаят това, иначе можеше удар да получат“.

— Вземи си очилата за слепи — насмешливо каза Грон — и да започваме.

— Вече не ми трябват — отговорих аз спокойно. — Нали ти казах, не тъпчем на едно място.

Докато отивахме към площадката за демонстрации на бойни магии, аз трескаво размишлявах как да се измъкна от създалата се ситуация. Когато провокирах Грон и през ум не ми минаваше, че става въпрос за пълноценен двубой. Просто исках да демонстритам силата на новото комплексно заклинание от четирите елемента и енергията от пръстена на нисшите вампири. Бях сигурен, че това заклинание с лекота ще пробие всяка защита на третокурсниците. Значи трябваше просто да го използвам навреме, да не давам време на Грон да ме помете с уменията си.

Алиса ме хвана под ръка и зашепна:

— Зак, сигурен ли си, че трябва да го правиш?

— Не, разбира се — отговорих искрено. — Но все пак имам малък шанс.

— Откачалка.

Така и не разбрах какво преобладаваше в нейния глас — раздразнението или вълнението.

— Всичко ще бъде наред — уверих вампирката.

Аз, разбира се, не изпитвах подобна увереност. Но в светлината на последните събития наистина нямаше смисъл да се страхувам от двубой под защитен купол, при това с нормална наблюдаваща страна. Все пак човек свиква с какво ли не, дори и с постоянни двубои и непрестанни опасности. Застанали един срещу друг на площадката, ние изчаквахме, докато друидите настроят купола. Грон усещаше преимуществото си, държеше се небрежно и откровено ми се присмиваше. Аз трескаво преценях шансовете си да изляза от този двубой не само жив, но и без да загубя. Равен би ме устроил напълно, но в двубоите такова нещо не съществуваше. Е, какво пък, тогава трябваше да обмисля тактиката си. Той беше уверен в себе си, значи нямаше да бърза да приключи двубоя, дори да има такава възможност. Мисля, че Грон първо щеше да си поиграе с мен. Щеше да разгърне защитата си, за да покаже колко нищожни са моите сили, а после ще ми хвърли един показен пердах.

— Е, какво, готов ли си за унижението? — извика ми Грон.

Замълчах в отговор, подготвяйки се психически за създаването на комплексното заклинание. В края на краищата го бях измислих едва вчера и още не бях го тествал както трябва. Но и да използвам за пореден път артефакта на нисшите вампири, знаейки колко е опасен за здравето… Не, по-добре без тестове. Ще рискувам. Апропо, за риска — ще имам само един шанс за победа. Още първото атакуващо заклинание на Грон ще пробие цялата ми защита, затова трябваше да атакувам първи, веднага след като започне двубоя.

— Готови? — попита Херион, поел ролята на един от наблюдаващите.

Ние кимнахме едновременно.

— Старт! — изкомандва Херион.

Видях как Грон поставя щитове, но реших да мина без защита, концентритайки се изцяло върху атакуващото заклинание. То си оставаше разновидност на Комплексното кълбо, но сега освен четирите стихии, в него имаше и късче от енергията на пръстена. Увлечен в създаването на заклинанието забелязах твърде късно, че Грон беше решил да не ми дава карт-бланш и да атакува първи. От ръцете му се откъсна заклинание, напомнящо огромна летяща огнена змия. Тя разтвори паст и се хвърли към мен. От уплаха загубих контрол над недовършеното заклинание и рухнах на земята. Нашите заклинания се срещнаха и всичко наоколо изчезна в блясъка на експлозията…