Алекс Кош
Огненият орден (17)

Действие 5

Напуснахме библиотеката точно преди зазоряване, оставяйки плюшения Пазител да скита самичък между рафтовете. Така и не намерихме никаква информация, която да помогне на Стил или поне да ни наведе на някаква идея. Но си прекарахме добре, бродейки между рафтовете под предводителството на куклата на Пазителя — той реши да не влиза отново в каталога и да минава на телепатично общуване, обяснявайки с жестове, че се страхува да не загуби и без това оскъдния си запас от сили. Няколко пъти бяхме нападнати от летящи книги, но сега знаех, че те се страхуват от огън, и успяхме доста лесно да се справим с тях.

— Макар че благоразумието не е свойствено за вампирите, надявам се Стела и Даркин да успеят да убедят „свободните“ да се предадат — каза на сбогуване Алиса.

— А ако не, тогава толкова по-лошо за тях — кръвожадно потри ръце Чез. — Велхеор съвсем ясно ще им обясни колко грешен е избора им.

— Чез! — едновременно реагирахме двамата с Алиса.

В последно време моят приятел прекалено взе да се възхищава на методите на Велхеор. Току-виж и сам преминал на тъмната страна. Между другото, въпреки възхищението си към вампира, Чез, както и всички останали, гласува да запазим съществуването на Великата библиотека в тайна от него. И самият аз не можех да формулирам защо, но смятах, че е по-добре временно да запазим информацията само за себе си.

Накрая се пръснахме по стаите си, за да дремнем поне малко. Странно, но въпреки че се чувствах бодър, дори не успях да стигна до леглото — едва затворил вратата, се свлякох на пода и потънах в сън. Отдавна не бяха ми се присънвали мелодии от други светове. Още откакто влязох в Академията. Може би аз се промених, или живота, а най-вероятно и едното, и другото. Колко безгрижни бяха онези дни — глупави спорове с леля и малките близначки, тренировки в Школата по изкуства, безкрайни караници с Лиз… Предполагам, че сега имах твърде много неща за вършене в реалните светове, за да ги посещавам и в съня си. Но днес за пръв път от толкова време ми се присъни нова мелодия…

Рязко се надигнах от пода и направих малко въздушно заклинание, за да стигна до бележник и молив.

Редовете се лееха по белия лист грациозно, макар в началото да беше само един:

Дни и нощи се сляха в едно…

Затворих очи, за да си припомня песента от съня, и започнах да пиша, без да поглеждам в листа. И някак си бях сигурен, че редовете са идеално равни:

Дали наяве, дали насън

Бавно вървеше моята смърт,

Изпълвайки всеки нов ден…^[1]

Завършвайки новата песен, аз оставих бележника и отново заспах. Но едва затворих очи и на вратата се почука. Мъчително се размърдах, допълзях до нея и погледнах в коридора.

— Ами там… вампирите дойдоха! — вместо поздрав изтърси Наив.

— Прекрасно — зарадвах се аз. — Поне този проблем ще решим.

Разбира се, това беше твърде оптимистично изявление, но аз наистина се надявах на най-доброто.

Долу вече ме чакаха Чез, Алиса и Велхеор. Оставените като наши тъмничари третокурсници също стояха в залата, гледайки подозрително към гостите. А гостите не бяха малко — Даркин и Стела бяха довели в нашата обител белокосия заедно с няколко нисши вампира, които вече бяхме виждали сред „свободните“.

— Ето и резултатите от нормалната политика — доволно се обърна Чез към третокурсниците. — Вампирите дойдоха при нас сами, без каквито и да са бойни действия и ползване на сложна мрежа от търсещи заклинания.

Честно казано, като се има предвид, че тук присъстваше и Велхеор, вампирите можеше да са дошли и не по своя воля. От друга страна, Висшият вампир можеше да е дошъл с тях просто от любопитство.

— Вече извикахме Серж, сега ще се разберем за всичко — обади се Антер.

Младежът явно не схващаше много добре какво се случва и беше много нервен, като ту искаше да напада вампирите, ту да се покрие със защитни заклинания. Затова пък Ник беше явно заинтригуван от случващото се и с любопитство гледаше към нашите гости.

Вампирите изобщо не изглеждаха добре. Май бяха пострадали по време на битката с третокурсниците. Лицето на белокосия беше пресечено от белег, спрямо който моят изглеждаше като драскотина. Останалите бяха с набързо превързани рани — явно дори регенерацията на нисшите вампири не успяваше толкова бързо да се справи с всички наранявания, причинени от третокурсниците.

— Да-а, без него изобщо няма да се разберем — изсумтя Алиса. — И защо са дошли тук? Може би на гости? По приятелски.

— Хайде без палячовщини — помоли Ник. — Вие двамата с Чез ако излезете на площада, с вашите номера доста народ ще съберете.

— Дойдохме при Закари Никерс — мрачно каза белокосият, когато препирнята най-накрая спря.

Надникнах зад гърбовете на приятелите си:

— Тук съм.

— Както се бяхме договорили, дойдохме да се предадем. Но ще говоря само с вас. Насаме.

Очевидно беше с какво усилие произнесе тези думи вампирът.

— Добре — кимнах аз, без да обръщам внимание на притеснените погледи на третокурсниците. — Да се качим горе и да поговорим насаме.

Под насаме, разбира се, имах предвид без третокурсниците. Въпреки че и присъствието на моите приятели вероятно щеше да притеснява вампира, така че най-добре беше да поговорим сами. Антер пристъпи, за да ни спре, но Ник го задържа, прошепвайки нещо в ухото му.

С белокосия се качихме горе, но без и сам да разбирам защо, вместо да отидем в стаята ми, аз реших да го заведа в библиотеката. И едва след като хванах вампира за ръката и прекрачих с него през илюзорната стена, аз малко късно си помислих, че това наистина е добра идея — тук със сигурност никой не можеше да ни подслуша.

— Какво е това? — ахна от изненада вампирът.

— Нашата библиотека — отегчено махнах с ръка аз. — Нищо особено. Кажете сега за какво искате да говорим?

Вампирът още известно време разглежда безкрайните рафтове с книги, накрая се опомни и веднага се стегна:

— Кхм. Ами исках да обсъдя с вас гаранциите. Как документално ще се удостовери нашето преминаване към гвардията на Висок дом Никерс? Какви права и задължения ще имат вампирите, с какво по принцип ще се занимават?

Само да знаех с какво ще се занимават. Естествено, леля още не беше отговорила на писмото ми, така че си нямах и идея как всичко това може да се оформи документално. Да не говорим за права и задължения — за мен това беше непозната територия.

— Позволете ми да уточня някои неща — започнах аз в опит да заобиколя зададените въпроси. — Това, което ви предлагаме, не се ограничава само до постъпване в гвардията на Велик дом Никерс. Постъпването е просто една необходима мярка, предприета с цел да предпази нисшите вампири в Крайдол от последствията на вашите действия, и да им осигурим работа след напускането на Патрула.

Едва сега, поглеждайки в очите белокосия лидер на „свободните“, разбрах, че той нямаше избор и целият разговор беше чиста формалност. Най-интересното беше, че и вампирът много добре осъзнаваше това, може би дори преди да бъдат победени от третокурсниците.

— Аз не само спасявам вампирите от наказание, но също така им давам шанс да си намерят работа и да заемат определена ниша в нашето общество, която по-рано бе недостъпна за тях. Защото гвардията освен работа е и гаранции за сигурност. На практика аз обещавам, че нашето семейство открито ще защитава интересите на нисшите вампири на територията на цялата Империя. Не просто да покажем загриженост, а да създадем цял орден във ваша защита.

Вампирът замълча за известно време.

— Тоест не става дума за никакви документи? — попита най-накрая.

Този не е толкова лесно да го подведеш.

— В този момент, да — потвърдих аз, решавайки все пак да не казвам цялата истина. — За такива сложни решения трябва технологично време. Всички необходими документи сега се подготвят в Лита и ще пристигнат в рамките на няколко дни. Но моята дума ще бъде достатъчна, за да се отнасят с вас като с представители на нашия Дом. Разбира се, водачите на „свободните“ най-вероятно ще бъдат изпратени в Лита за разпит, но останалите ще бъдат в безопасност, за тях гарантирам аз.

За това, че документите може никога да не дойдат, ако леля Елиза реши, че идеята ми е идиотска и недостойна за вниманието й, не казах нищо.

— Какво пък, така или иначе нямаме избор — изненадващо спокойно каза белокосият. — Освен това аз съм единственият, общувал с тези, които ни доставиха артефактите, така че за всичко ще отговарям само аз. Е, и още няколко присъединили се към мен вампири. Това е добра сделка.

— Не бих го нарекъл сделка — усмихнах се аз. — На практика вие не може да ми предложите нищо в замяна на помощта ми. Така че това е по-скоро жест на добра воля.

— Предполагам, че и вие си имате своите ползи — каза вампирът. — Не мога да повярвам, че ни помагате просто от добра душа.

По принцип така си и беше. Ако не броим желанието да помогна на Даркин, Стела и другите нисши вампири от Патрула, нямаше никакъв смисъл да протягам ръка за помощ на „свободните“. Може би само за да натрия носа на третокурсниците.

— Ако сме изяснили всичко, време е да сменим темата — продължих разговора аз. — Например вие да ми кажете с какво вампирите могат да помогнат на Дом Никерс.

— За съжаление, на този въпрос ще трябва да си отговорите сам — сви рамене белокосият. — От тук аз отивам право в ареста и няма да мога да участвам в бъдещите действия на гвардията или вашия орден, макар че сигурно ще е интересно. Ще поема цялата вина за всичко случило се върху себе си, а останалите „свободни“ ще се приобщят към обществото на местните вампири под ръководството на вашия приятел Даркин.

Признавам, че бях малко изненадан от спокойствието на вампира. Все пак му предстоеше да отговаря за всичко, направено от „свободните“ в Крайдол. А и разпит в Академията… Като знам какво направиха със Стил, едва ли Майсторите ще започнат да се церемонят с нисши вампири.

— Между другото, Стела каза ли ви, че артефактите са опасни за живота? — изведнъж си спомних аз.

— Каза — тъжно се усмихна вампирът. — Но аз го знаех.

— Наистина ли?! — попитах изненадано. — И въпреки това ги използвахте?!

— Ами, първо, за това знаех само аз. И второ, ние така или иначе нямахме избор. Само с използването на тези артефакти можехме да привлечем вниманието към проблемите на нисшите вампири.

— Странен начин за привличане на вниманието. Едва ли може да доведе до нещо добро.

— Но ето че доведе — възрази вампирът. — Аз и още няколко вампира ще отговаряме за всички престъпления, а останалите ще могат да променят статута си, започвайки работа във Висок дом. Това съвсем не е лош вариант.

„Човек би си помислил, че е разчитал на нещо подобно — раздразнено си помислих аз. — Всичко станало си беше случайност. Ако не бяхме ние, те щяха да бъдат избити като зайци.“

— И така, остава ми да се доверя на вашата дума, Зак — резюмира вампирът. — Жалко, че няма да мога да видя какво ще излезе от вашето начинание.

— Може би ще ви пуснат… след известно време — без особена увереност казах аз.

— Това е без значение — поклати глава белокосият. — Всички дошли с мен вампири прекалено дълго използвахме артефактите. Ние сме обречени. Дори не съм сигурен, че ще стигна жив до Академията.

„Уау! — втрещено помислих аз. — А на външен вид изглежда напълно здрав…“

— Мисля, че е добре да поработите над самочувствието си — казах неуверено.

Трябваше да кажа нещо.

— Разбира се.

Вампирът не повярва на нито една моя дума.

— И кой ви достави артефактите? — спомних си най-важният въпрос аз.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Погледнах го изненадано:

— Как така? Мислех, че сме се договорили…

— Бих искал, но не мога — уточни белокосият. — Поставен ми е психоблок. В момента, когато се опитам да кажа нещо за своите господари, ще умра.

— Господари?

— Точно така — мрачно каза вампирът. — Но нека да не изкушаваме съдбата. Аз много смътно усещам границата на това какво мога да говоря и какво — не, така че блокировката може да ме убие във всеки един момент.

— Ами… добре — съгласих се аз.

И се получи така, че трябваше да говорим за друго. Вампирът ми каза, че всички бивши „свободни“ вампири в Крайдол вече са се присъединили към Даркин и Стела. С групите „свободни“ от другите градове белокосият нямаше връзка, така че не можеше да каже нищо за тях.

След напускане на библиотеката ние слязохме в залата, където към присъстващите вече се бяха присъединили Серж, Грон и Ана. Събралите се ни посрещнаха с подозрителни погледи.

— Къде бяхте?! — нахвърли се върху мен Серж.

Чез изразително завъртя пръст в слепоочието си, а Алиса вдигна очи към тавана.

— Разговаряхме в моята стая.

— Претърсихме целия втори етаж, нямаше ви никъде! — присъедини се към него Ана.

— Просто трябваше да обсъдим нещо насаме — колкото може по-спокойно отговорих аз. — Може би този път Завесата за невидимост се е получила много по-добре от предишната.

— Не говори глупости — гневно каза Серж. — Както и да е, това няма значение… Ще отведем всички тези вампири за по-нататъшни разпити. Останалите членове на терористичната организация също подлежат на арест.

— Всички членове на движението на „свободните“ са тук — твърдо каза белокосият вампир. — Други няма.

Грон се приближи до вампира и го хвана за реверите:

— Това ще го решим след разпита.

Тук трябваше да се намеся аз:

— Всички обърнати във вампири в Крайдол се намират под защитата на Дом Никерс. Те официално станаха моя лична гвардия.

Всички третокурсници освен Ник замръзнаха в нямо удивление.

— В смисъл? — внимателно попита Ана.

— Не можете да ги арестувате — охотно обясни Алиса. — Ако не искате проблеми с един от Високите домове.

Раздадоха се самотни ръкопляскания.

— Отлично решение — каза Велхеор, прекратявайки аплодисментите.

До този момент вампирът стоеше толкова тихо, че бях забравил за присъствието му. И докато всички гледаха към Велхеор, реших леко да сменя темата:

— На ваше място бих побързал. Единственият, който има информация за създателите на артефактите, е ето този вампир — посочих белокосия. — Но той няма да издържи дълго, артефактите почти са го убили, а психоблокировката няма да позволи провеждането на нормален разпит. Не знам за останалите вампири, но този трябва да го поемат професионалисти.

Серж погледна внимателно белокосия:

— Истината ли казва?

Отвърна му мълчаливо кимване.

— Добре. С другото ще се занимаваме по-късно — реши Серж и кимна към вампирите. — Вие идвате с нас — и впери поглед в белокосия. — А ти ще дойдеш с мен в Академията.

„Е, там ще му свалят всички психоблокове и ще го разпитат така, че ще каже дори това, което не знае — помислих си отвлечено и изведнъж се сетих: — Ама че съм глупак! Защо ли му показах библиотеката? Ако се сети да им каже за нея… Както и да е, вече е късно да се вайкам.“

Третокурсниците обкръжиха нисшите вампири и ги поведоха към изхода.

— Ей, какво става с домашния арест?! — извика към гърбовете им Чез.

— Мисля, че може да го отменим — без да се обръща, каза Серж. — Но към въпроса за нисшите вампири ще се върнем. Отивам с арестуваните в Лита и там подробно ще докладвам на Майстор Ревел за създалата се ситуация. Да видим какво ще каже той за това ваше начинание да помагате на нисшите вампири.

Най-накрая останахме сами. Ако не броим Велхеор, разбира се. Страхувам се, че все още недостатъчно се доверявах на Висшия, за да го посвещавам във всичките си тайни. Така че преди да се върнем към изследване на библиотеката, трябваше по някакъв начин да го разкараме от Прокълнатата къща. Интуицията ми подсказваше, че това нямаше да е толкова лесно.

* * *

Интуицията явно ме беше подвела — Велхеор изчезна още преди да имам време да измисля подходящ повод да го изкарам от Прокълната къща. Какво пък, Висшите вампири си имаха и свои работи.

Ние с Алиса и братя Викерс стояхме в библиотеката, напразно опитвайки се да извлечем каквато и да е полезна информация от огромната купчина книги, подбрани от Велес с помощта на Пазителя. За съжаление, засега нещата не вървяха на добре — все още не бяхме успели да намерим раздела, посветен на нашия свят. От една страна, не би трябвало да е кой знае колко трудно — просто да се намери поне една книга, написана на езика на елирите. Но когато си заобиколен от хиляди абсолютно еднакви рафтове с книги в най-различни цветове и размери…

— Опитайте да потърсите в двадесет и трета южна пътека — извика ни Велес. — Пазителят предполага, че някъде там може да има споменаване на Кървавия бог. Може би дори на нашия език!

След заминаването на третокурсниците ние веднага тръгнахме към заведението на Гръм, за да убедим Велес да се присъедини към търсенията ни в библиотеката. Въпреки нашите притеснения, Гръм лесно пусна главния си готвач с нас. Вярно, че само за един ден, и направо не ми се мислеше какво ще каже трола, ако Велес зареже готвенето заради длъжността Пазител на библиотеката. Също така към нас се присъедини и Невил, но пък Чез заяви, че му е писнало от книги и иска малко да се разведри. В крайна сметка се наложи в библиотеката да работим петима. Всъщност шестима, но Плюшения можеше да не го броим — скочи в книгата си и само от време на време помагаше с мислени съвети. Доколкото разбирах, Пазителят повече го вълнуваше скритият за нас мислен разговор с Велес — бъдещият му наследник. И изразходваше последните си сили основно за този разговор.

Бедният Велес едва не получи удар, когато видя безкрайните рафтове с книги. Още щом видях щастливото му лице разбрах, че Гръм окончателно е загубил главния си готвач, а на нас ни предстояха някои проблеми. Оставаше да се надяваме, че тролът не е прекалено обидчив и злопаметен.

— Видя ли какви чудовища — подаде ми една отворена книга Наив.

Тъй като никой от нас не можеше да чете на езиците на другите светове, можехме само да се любуваме на занимателните рисунки. На страниците на книгата, отворена от Викерс младши, видях странни стоманени конструкции, приети по незнайно каква причина от Невил за чудовища. С крила, дълги носове и огромни тела. При вглеждане в прозорците на някои от конструкциите можеха да се забележат фигури на хора, което говореше за наистина огромните размери на тези сгради.

— Нагледа ли се вече — попита Невил, надниквайки през рамото ми. — Ей там има една книга, пълна с летящи конструкции за пътуване между световете. Мисля, че някои от тях са по-големи дори от Крайдол…

— Може пък това да са просто приказки — предположи Алиса. — И защо изобщо са ви другите светове, гледайте в нашия да се оправяте по-добре.

— И в нашия нелошо си решаваме някои проблеми — доволно отбелязах аз, считайки, че в по-голямата си част това е моя заслуга. — Край на домашния арест, уредихме въпроса със „свободните“, а и на третокурсниците натрихме носа. На мен нашият свят определено ми харесва.

— Да-а — проточи Алиса, без да вдига поглед от поредната книга. — Направо да си помисли човек, че са ни свършили проблемите.

Изглежда вампирката правеше тънък намек за болестта ми. Побързах да сменя темата, за да не си развалям за пореден път настроението.

— Е, най-малко част от задачата свалихме от могъщите плещи на Академията. Мисля, че всички конци на нисшите вампири се дърпат от Шатерския халифат.

Невил остави книгата и внимателно ме погледна:

— А ти сигурен ли си в това?

— Тоест? — не разбрах аз. — Белокосият говореше за психоблок, а Шатер се е специализирал в прочистването на мозъци. Кой друг ще е, ако не те?

— По този начин Империята много удобно ще се отърве от нисшите вампири. Дай им в ръцете оръжие, с което те със сигурност ще направят глупости, и получаваш повод да се отървеш от тях. А ако на някой не му харесва откритото унищожаване на вампири, винаги може да почакаш малко и оръжието само ще убие своите собственици.

— Има логика в това — признах аз.

— Но това вече не е наша работа — неочаквано разумно отбеляза Наив.

Ние го погледнахме изненадано.

— Е, достатъчни са ни и собствените проблеми — смути се Огненото момче.

— Какви са тези проблеми при теб? — попита с интерес Невил. — Напоследък изчезваш някъде. Вече имаш тайни от по-големия си брат ли?

— Нямам тайни — промърмори смутено Викерс младши. — Просто се разхождам из града — ту тук, ту там…

Гласът му се разтрепери. Не знам какво криеше и дали изобщо криеше нещо, но изглеждаше много подозрително.

— Добре, добре — размаха ръце Невил. — Щом не искаш — не казвай. Но ако се появят проблеми, веднага ми кажи. Знаеш, че винаги ще ти помогна.

— Всичко е наред — припряно го увери Наив. — Дори страхотно!

Алиса се изправи и се протегна:

— Щом всичко е страхотно, продължавайте да работите, а на мен ми е време да тръгвам.

— Къде отиваш? — попита Невил, изпреварвайки ме с част от секундата.

— Да — включих се и аз. — Имаме още толкова много работа. Тук има дракон знае колко книги! Първо Чез изчезна някъде, сега и ти ни изоставяш.

Разбира се, развълнува ме не измъкването й от работата в библиотеката, а по-скоро се задейства интуицията ми.

— Да продължим утре. Днес имам среща.

Каза го с толкова подозрително насмешлив тон, че окончателно се убедих в подозренията си.

— Какво среща?

— Приятелска среща с един много приятен млад мъж.

Аз едва не паднах от стола при такова определение.

— С Девлин?!

Братя Викерс се присъединиха към мен с дружно възклицание:

— С г-н Перфектна усмивка?

— Какво не е наред? — сви рамене момичето.

— Ами… — Невил озадачено погледна първо Алиса, а след това и мен. — Мислех, че… ти и Зак…

Вампирката гордо вирна нос:

— Това е стара история.

„Какво?! — шашнах се аз. — Как може тя… така да говори… Това е стара история?! Що за шега?“

— Добре, утре ще кажете, ако сте намерили нещо полезно — махна с ръка Алиса. — Аз тръгвам.

Можех само мълчаливо да наблюдавам, докато тя напуска библиотеката. А когато вампирката се скри зад вратата, Невил остави книгата и внимателно ме погледна:

— Смяташ ли да направиш нещо по въпроса?

— Какво мога да направя? — въздъхнах аз.

Ако Алиса се държи, сякаш между нас не е имало нищо, и дори отказва да говори за това… какво можех да направя?

— Ако щеш извикай чалнатия си приятел вампира — раздразнено се пошегува Невил. — Нека да изплаши до смърт нашето офицерче и да му избие всички предни зъби.

Веднага си представих картинката и едва сдържах усмивката си. Мисля, че Велхеор с удоволствие би изпълнил малката ми молба. Трябваше само да го помоля.

— Това вашето акъла ми не го побира — раздразнено каза Наив, карайки ни да си разменим изненадани погледи с Невил. — Брат ми си загуби ума по друидката, Даркин с агресивната си приятелка не може да се справи. Зак с Алиса — и те постоянно си играят някакви игри. Дори Чез успя да изпадне в депресия заради едно момиче!

Не е често явление да чуеш толкова дълга и проникновена реч от нашето Огнено момче.

— Не ми говори — въздъхнах аз. — Само ти от нас остана трезвомислещ… — а за себе си добавих: „Колкото и странно да звучи.“

— Между другото, всички имаме проблеми в личния си живот, но не бягаме от работата, за разлика от Алиса и Чез — отбеляза Невил. — Предлагам да домъкнем рижия тук и да го принудим да работи.

— Идеята е добра — съгласих се аз.

Сега бях готов да правя каквото и да е, само да не мисля за това, че Алиса е на среща с Девлин. Наив остана да помага на Велес в библиотеката, а ние с Невил се разделихме и тръгнахме да търсим Чез. Викерс старши реши да го потърси в работилницата на техномаговете, в която Чез поръча амулетите, а аз поех риска да проверя в заведението на Гръм. И едва минах няколко пресечки, когато зад гърба ми се раздаде добре познат глас:

— Господин Майстор!

О, не, ужасих се аз, докато се обръщах. Само не той…

От деня, в който унищожихме склада му, досадният търговец ме тормозеше едва ли не всеки ден. Чудото в разноцветни парцали винаги успяваше да се окаже на пътя ми. Сякаш специално ме причакваше около Прокълнатата къща, само и само да ми напомни за пореден път за обезщетението.

— Ох, какъв ужас! Какво е станало с вас? — възкликна той, поглеждайки лицето ми. — Не, не си мислете нещо лошо. Белегът си е белег, но не е ли по-добре да го махнете?

— По-добре е — казах мрачно. И по инерция допълних: — Но няма пари за услугите на друидите. Както и за компенсации на каквито и да са щети.

Търговецът подскочи и забърбори още по-бързо:

— И Майсторите ли обедняха? Разбирам. Кризата в Империята… Чакайте, аз мога да ви помогна, имам много добър приятел доктор! За половин цена такова лице ще ви направи, по-красиво и от старото. Е, разбира се, не казвам, че старото ви лице беше лошо. То изобщо не беше старо…

— Спокойно — прекъснах словесния поток на търговеца. — Вие по повод на обезщетението ли? Нали ви казах, че до този момент още не сме получили отговор от Академията.

— Ама вие какво само за работа? — възмути се търговецът. — Не може ли просто да си побъбрим като стари приятели? Толкова рядко ви виждам.

Всъщност така си беше. В последните дни старателно се криех от нахалния търговец. При това много успешно.

— С радост бих си побъбрил с вас, но имам много работа.

Опитах се да скрия издайническата усмивка, но не се получи кой знае колко добре.

— Тогава нека да ви съпроводя — любезно предложи търговецът.

— Наистина много бързам — повторих отново. — Имаме много важна операция, а и освен това сега ще трябва да летя…

Не намирайки друг начин да се отърва от досадния търговец, аз използвах левитация, за да избягам позорно, като прелетях над близката къща.

Вече летейки, със закъснение се замислих за възможните последствия от едно падане, ако способностите ми отново ме подведат, но за щастие нищо не се случи. Макар че дори за този кратък полет трябваше да платя с леко замайване — прекалено трудно и опасно беше да се придвижвам по въздуха с помощта на левитацията. Всъщност главната причина небето в Лита и другите градове и до сега да не е почерняло от тълпи Майстори беше силната нееднородност на енергията във въздуха. Въпреки че самото заклинание за левитация да беше сравнително просто, то черпеше просто невероятно количество енергия. С всеки метър издигане над земята ставаше все по-тежко и по-тежко. В учебниците това се обясняваше със сложна формула, обхващаща взаимодействието между елементите на земята и въздуха. Не бях много наясно по този въпрос, но знаех, че по-често вместо левитация се използваха енергийни импулси, които подхвърляха тялото до определена височина и после омекотяваха приземяването. Уж знаех, но въпреки това използвах левитация и след това дълго време се съвземах, като замаяно обикалях по улиците в полусъзнание. Така ме откри Невил.

— Зак!

Като се приближи, той се вгледа внимателно в лицето ми:

— Защо си толкова блед?

— Постоянно не си доспивам — махнах с ръка. — Безсънните нощи ми се отразяват. Намери ли Чез?

— Казаха ми, че е с нисшите вампири в „При добрия вампир“.

— Ама че подлец — възмутих се искрено. — Забавлява се, докато ние работим. Хайде, да отидем при него!

Както каза Невил, намерихме Чез в „При добрия вампир“ в компанията на група нисши от Патрула и няколко много, ама много пияни субекта. Впрочем, по опиянение Чез значително превъзхождаше всеки от присъстващите, защото вампирите по принцип слабо реагираха на алкохол, а двамата пияници отдавна се търкаляха под масата и тихо похъркваха. Колкото и да сравнявах, фактът си оставаше факт — моят приятел се беше натряскал здраво.

Той дори не забеляза нашето пристигане, продължавайки ентусиазирано да обсъжда нещо с нисшите вампири. С приближаването си успяхме да чуем част от разговора:

— Чу ли новия виц за друидите?

— Ъ?

— Мисля, че приятелката ми е друид. В леглото всеки път се превръща в дърво.

Чез и нисшите вампири се закикотиха, докато Невил се намръщи и започна да търси с поглед нещо по-тежко.

— Спокойно — сръгах го в ребрата. — Какво си се изнервил?

Имаха късмет, че Викерс старши беше загубил магическите си способности.

— Дразнят ме тези глупави вицове — промърмори Невил.

— Вицовете дразнят само когато са близо от истината — подкачих го аз.

Сигурен съм, че на мое място Велхеор щеше открито да попита: „Мелисия сигурно е истинска друидка в леглото? А ти нещо много се изнерви. По болното място ли те настъпиха?“

— Стига и ти — изсумтя Невил. — Нека да изтрезнее нашия пияница и да отиваме да работим в библиотеката. Времето си тече.

Чез забеляза появата ни и размаха ръце:

— Ей! Зак! Невил!

Очевидно за тази дълга реч той изразходва целия си интелектуален запас, тъй като по-нататъшните му думи се превърнаха в неразбираем поток от звуци.

Едва пристъпихме към Чез, когато той неочаквано скочи на крака и буквално рухна в обятията ни:

— А-а… приятели-и-и… да пийнем по нещо…

— Аха, ей сега — Невил остави Чез върху мен, отстъпи крачка назад и направи отрезвяващо заклинание.

Не мина и минута и в очите на Чез се появи смислен израз. Затова пък седящия най-близо нисш вампир рухна на пода мъртво пиян — заклинанието за изтрезвяване трябваше да прехвърли излишните градуси на някой друг.

— Какво направихте? — извика Чез и ме отблъсна от себе си. — Толкова много пари на вятъра! Защо, мислиш, се напивам?! За да изтрезнея за секунда?

— Притесняваме се за теб, глупако — отвърнах обидено.

Чез завъртя очи към тавана:

— Е, много благодаря! Дори спокойно да се напиеш не ти дават.

— А ти да не забрави, че до пълнолуние остана само един ден? — попитах раздразнено. — Трябва ползотворно да използваме това време. Иначе няма да успеем да помогнем на Стил.

Чез седна обратно на стола:

— Зак, не те разбирам. Вместо да решаваш собствените си проблеми, ти търсиш начин да помогнеш на човек, когото почти не познаваш. Ако прекарваше това време, за да търсиш начин да се излекуваш самия ти, с радост бих ти помогнал. Но това…

— Той е наш приятел — напомни Невил.

— Приятел и шпионин — на свой ред припомни Чез и сграбчи Невил за реверите. — Ако Зак не иска да помага на себе си, тогава нека помогне на теб да си върнеш способността към Занаята. Сигурно този Фонтан на съдбата ще може да го направи, щом е способен да върне разума на човек с изпържен мозък.

Ние с Невил се спогледахме. В някои отношения Чез, разбира се, беше прав. Ако се ръководи само от твърдата логика, пренебрегва морала и прави каквото му се иска, а не това, което е правилно…

— Фонтан на съдбата, Коридор на съдбата… няма ли там и Сметище на съдбата? Защото ми се струва, че именно там ти методично изхвърляш живота си — Чез внимателно ме погледна. — Готов си да стоиш в библиотеката, докато Алиса се забавлява с белозъбия Девлин? И всичко това, за да помогнеш на Стил?

Признавам, че каза на глас това, за което се опитвах да не мисля. Не, аз все още вярвах, че трябва непременно да помогнем на Стил, но тази среща на Алиса… Нали тя сама си тръгна от библиотеката, вместо да остане и да вложи цялата си енергия в търсене на информация. Пълнолунието е утре, а все още не знаехме какво ще се случи в Прокълнатата къща и как това ще помогне на Стил.

— Дракон да ме вземе, тук си прав — неохотно признах аз. — Алиса не постъпи добре. Но и ти също.

— На Велес не му трябва нашата помощ — махна с ръка Чез. — Затова е библиотекар. Да си починем малко — той ми намигна. — Пиенето е от мен!

Тези вълшебни думи накараха стоящите до нас нисши вампири да наострят уши. Дори търкалящите се по пода пияници направиха слаб опит да станат и да се присъединят към нас.

— Добре, може да пийнем малко — въздъхнах аз и седнах до Чез. — Но само малко!

— Ама че сте и вие, алкохолици — намръщи се Невил. — Щом така искате, напивайте се без мен.

Наканих се да обясня на Невил, че нямаме намерение да се напиваме, но в същото време сервитьорът донесе бирата и това ме ангажира изцяло. Дори не забелязах кога Невил си тръгна. Някак естествено първата чаша беше последвана от втора, после от трета… Когато веселието беше в разгара си, в кръчмата влязоха двама третокурсници. За щастие или за съжаление, Серж не беше сред тях, но пък присъстваше Грон.

— О, неудачници, в чест на какво пием?

— Разбира се, в чест на това, че НИЕ решихме проблема със „свободните“ — предизвикателно отвърна Чез. — Докато ВИЕ тичахте безцелно из града.

— Значи се напивате от радост? — не остана по-назад Грон. — А аз си мислех, че защото останахте без приятелките си.

„Откъде знае за това?“ — мярна се през главата ми мисълта. Мярна се и изчезна. На нейно място дойде друга: „Ама че изрод! Ще ни се подиграва!“

— Ако бяхте в един и същ курс с нас — процеди Чез. — Щях да ви…

— Ако бяхме — подразни го Грон. — А сега какво? Нещо не ти харесва ли? Може да ме предизвикаш на дуел по всяко време.

Скочих от стола и веднага почувствах, че Чез буквално увисна на рамото ми.

— Писна ми, че все ни гледате отвисоко! — извиках вбесен. — Единственото ви предимство е времето. Това, че сте учили повече от нас в Академията, не ви прави по-добри!

Грон не очакваше от мен такава агресия и не успя да намери достатъчно подигравателен отговор.

— За по-малко от година ще ви надмина и ще ви натрия носовете! — продължих гневно. — На всеки от вас!

— Опитай! — ухили се Грон.

Почувствах как от пръстена на ръката ми плъзна топлина. Своеобразна концентрация на гняв. Нещо подобно се случи и в Академията, когато едва не бях убит от едно от „Децата на дракона“.

— Стига, Грон, успокой се! — вторият третокурсник го хвана за рамото. — Те са пияни, не знаят какво говорят.

Докато третокурсникът говореше на Грон, аз едва удържах напиращата да изригне мощ на пръстена. Впрочем тя бързо започва да отслабва и скоро започнах да се чудя дали всичко не е било игра на въображението ми.

— Да се махаме оттук — съгласи се накрая Грон. — Утре тия двамата ще се наспят и ще дойдат да ни се извиняват.

„Силно се съмнявам в това“ — помислих си ядосано, докато гледах гърбовете на излизащите. Ще трябва да се напием до безпаметност, за да се извиняваме за каквото и да е на третокурсниците. По-скоро никога, все пак не пиех чак толкова много.

— Ще си поговорим утре — увери ме на излизане Грон.

След като си тръгнаха, ние с Чез отделихме десетина минути, за да си припомним най-невероятни епитети, посветени на третокурсниците. А след това с чувство за изпълнен дълг и възстановено достойнство продължихме да пием…

* * *

Отворих очи и известно време гледах тавана, опитвайки се да разбера къде съм. Последното, което си спомнях, беше кръчмата, нисшите вампири и много… ама наистина много бира. А сега, както изглежда, беше вече сутрин. И аз се намирах в залата на Прокълнатата къща. С усилие извърнах глава и видях на креслото до себе си още едно тяло. Ако изглеждах и вонях дори наполовина толкова ужасно, колкото Чез, трябваше спешно да си взема душ и да изгоря всичките си дрехи.

Някъде горе хлопна врата и малко по-късно в полезрението ми се появи Викерс старши. Изтича презглава по стълбите, подхвърли „Доброутроотивамвкварталанадруидите“ и се изпари от Прокълнатата къща.

— Какво беше това? — вяло попита Чез, отваряйки едното си око.

— Сторило ти се е — отговорих с усилие.

Всъщност Чез едва ли би забелязал излизането на Невил, ако Викерс старши не го беше настъпил по крака. В този момент моят приятел трябваше да се напрегне и да покаже поне някаква реакция. Силите на бързака обаче не му стигнаха, за да изрази емоции.

— Уф, голямо напиване беше вчера — простенах след известно време.

В спомените ми това беше първият път, когато се събуждах след пиянство, без да помня абсолютно нищо, освен самия факт, че сме се напили. Странно усещане, трябва да призная. Част от живота ми буквално липсваше, оставяйки само няколко мътни фрагмента.

— Ох, лошо ми е — простена в отговор Чез. — Трябва веднага да направя као. Но нямам сили да се изправя… Хей, защо в справочника има отрезвяващо заклинание, а няма заклинание за махмурлук?

— Спомняш ли си какво стана вчера? — попитах аз, страхувайки се дори да мръдна.

— Спомням си как заплашваше да се разправиш с Грон, а после ми е бяло петно…

— По-скоро пиянско бълнуване — измърморих аз.

Да, спомних си. Странно, че избухливия Грон не ме смачка направо в кръчмата. Аз и трезвен не можех да му се противопоставя, да не говорим като съм пиян… само мокро петно на пода щеше да остане от мен. Макар да имах смътен спомен, че от пръстена на нисшите вампири започна да ме залива топла вълна, а предния път това доведе до смъртта на ученика от Академията. Може би (ако, разбира се, това не беше предизвикана от алкохола халюцинация) просто щях да изпепеля бедния Грон преди още да разбере какво става.

Малко по-късно все пак събрахме достатъчно сили, така че с общи усилия да се доберем до кухнята и да направим малко као. Енергийната напитка вършеше чудеса срещу махмурлука. Изпивайки по няколко чаши горещо као, бяхме в състояние дори да се изкачим по стълбите и да надникнем в библиотеката. За наша немалка изненада открихме там не само Велес, но и Алиса с Наив. Вярно, че и тримата спокойно стояха и закусваха бисквити, вместо да са заровили носове в книгите.

— Добро утро! — радостно поздрави Наив.

Ние с Чез едновременно се намръщихме на гръмкия глас.

— По-тихо! — изсъска Чез. — Главата ми и без това се пръска, какво си се разкрещял.

Велес само мълчаливо ни кимна, решавайки да пожали многострадалните ни глави. Пазителят също предпочете да се ограничи до гробно мълчание. След появата на Велес той като цяло започна да ме игнорира, отделяйки цялото си време и сили за общуване със своя приемник.

— Добре ли прекарахте вчера?! — нарочно високо попита Алиса с ехидна усмивка.

Свих вежди, опитвайки се да облекча малко болката:

— Прекрасно… предполагам…

— Нещо ми стана на паметта — промърмори Чез и веднага контрира: — А ти как прекара вечерта? Как мина срещата?

Веднага се напрегнах, мигом забравяйки за главоболието.

— Не беше зле — изобщо не се смути Алиса. — Прекарах чудесно.

Ох, дракон да го вземе този Девлин. Защо вчера не ми се мярна пред очите? Щях да го изгоря и после всичко да припиша на алкохола.

— Само че това не беше среща — допълни вампирката. — Просто като приятели отидохме на ресторант. Той не е мой тип.

Едва не загубих съзнание от радост. Или просто ми беше прилошало от пренапрежение — да се кача до втория етаж след такава бурна нощ си беше истински подвиг.

— Така значи — ухили се Чез. — А ние си помислихме, че…

— Как върви? — бързо прекъснах приятеля си. — Намерихте ли нещо полезно?

— Да — със задоволство в гласа отвърна Велес. — Най-накрая открихме секцията, посветена на нашия свят. Има толкова много интересни неща! Никога не съм знаел, че царството на вампирите съществува толкова отдавна. А историята на Империята е представена в съвсем различна светлина…

— Мисля, че Зак не за това пита — подсказа му вампирката.

Библиотекарят се смути:

— О, извинете. По вашия проблем също намерихме известна информация. За възстановяване на изтрита личност не, но за Фонтана на съдбата… В записките на един безименен магьосник се споменава някаква скулптура на дракон, изпълняващ желания. По-точно, драконът не изпълнява желанието в буквалния смисъл на думата, а ти дава възможност да го изпълниш. Може би те пренася някъде…

— Толкова ли е просто? — изненадах се аз. — Помолваме дракона и той ни отвежда при някой, който може да помогне на Стил? В някой от хилядите светове, свързани с Коридора на съдбата?

Странно. Всевъзможни източници упорито твърдят, че човешкото тяло не може да пътува между световете. Как тогава Фонтанът на съдбата ще ни отведе в друг свят? Макар че по принцип това не беше наша работа, важното беше, че работи, а как — това бяха подробности.

— Може би работи точно така — сви рамене Велес. — Между другото, за пътуването между световете също намерихме интересна информация: не трябва просто ей така да се пътува от един свят в друг. Човек, роден в един свят, в другия се счита за нещо чуждо, непознато, носещо заплаха. Всяко живо същество усеща това и се стреми да се защити, а най-добрата зашита, както знаят всички, е нападението. Ето защо, както сам каза, във всеки свят те посрещат агресивно настроени местни жители. Това е нещо като природен закон, защитаващ световете от проникване.

Алиса кимна с разбиране:

— Ако не беше този закон, пътуващите между световете можеха да злоупотребят… Например човек, владеещ магията, ако попадне в свят, където никой не е чувал за нея, ами той ще бъде приет направо като бог.

— Ефектът на противодействие се засилва с увеличаване броя на неканените гости. Без да навлизаме в подробностите, описани със сложни формули — ако в другия свят отидат повече от двама или трима души, те няма да изкарат и час. Изключение е Човекът на съдбата — той е в състояние да се настрои на другия свят, а ако е необходимо, може и там да остане да живее като в роден свят. Така че, Зак, ако искаш да си смениш местожителството — пътят е свободен.

Погледнах намръщено към Алиса:

— Идеята не е лоша…

Тя разбра погледа ми и неочаквано се смути.

„Може би не всичко е загубено?“ — си помислих с леко учудване, а на глас казах:

— За световете разбрах. А как да съобщя желанието си на дракона и да го убедя да ни помогне?

— Нямам представа — отвърна Велес. — Това, което се знае със сигурност е, че не може повече от едно желание на пълнолуние.

— Страхотно — зарадвах се аз. — А как всичко е свързано с пълнолунието и това, което се случва в Прокълнатата къща?

— Освен факта, че Фонтанът на съдбата работи само при пълнолуние? Кой знае. Като му дойде времето — ще разберем.

— Като говорим за времето — спомних си аз. — Помните ли, че всички сме поканени на празника в квартала на друидите? Страхувам се, че ще се обидят, ако пренебрегнем поканата им.

Велес ни погледна изненадано:

— Поканени сте на Белтайн?

— Къде? — погледнахме го ние.

— Празникът на възраждането — поясни Велес. — Друидите го празнуват веднъж годишно, в първия ден на лятото. Палят пречистващи огньове, изгарят всичко непотребно, за да остане в миналото — износени вещи и други дреболии. И се забавляват — прескачат огън, организират нещо като панаир. Би трябвало да е забавно.

Ние се спогледахме:

— Ти не си ли присъствал на него?

— По-рано празникът беше затворен за всички, освен друидите. Не знам защо така изведнъж са решили да ви поканят.

Невил всячески избягваше каквито и да са въпроси за предстоящия празник, уверявайки ни само в едно — очаква ни нещо невероятно. Оставаше ни само да му се доверим и с нетърпение да чакаме пълнолунието. Може би ако успеех да се оправя със Стил и Прокълнатата къща, щеше да ми остане време да хвърля едно око и на друидския празник. Между другото, този празник беше отлична възможност да разкарам всички от Прокълнатата къща, за да не ми се пречкат в краката. Освен това можех да разчитам да няма неканени гости, нали всички щяха да бъдат в квартала на друидите.

— Мисля, че ще успеем да ги убедим да поканят и вас — обеща му Алиса.

— Кхм — внимателно се изкашля Наив. — Всъщност Невил казваше, че този път друидите се канят да поканят не само нас, но и много знатни хора от Крайдол. Може би дори и вампири. Изглежда това е първият открит празник Белтайн в квартала на друидите.

Дори не знам кое ме шокира повече — самата новина или неочакваната осведоменост на Викерс младши.

— Значи ще можете да видите празника с очите си — отбеляза Алиса. — Подобно на много други. Третокурсниците сигурно също са поканени. Така че трябва да решим кой ще остане тук, за да се възползва от този ваш Фонтан на съдбата.

— Мисля, че Невил със сигурност ще отиде на празника — Чез започна да свива пръсти. — От Наив ползата е малка, Дъркин и Стела изобщо нямат работа тук…

— Велхеор също по-добре да не го пускаме тук — внесе своята лепта Алиса. — Такива глупости може да направи, че всеки Фонтан на съдбата да спре да работи.

— Ето че останахме трима — обобщи Чез. — Тръгваме на пътешествие между световете, ха!

— Страхувам се само, че отсъствието ни трудно може да се обясни — отбелязах аз. — Както Велхеор, така и третокурсниците могат да станат подозрителни. Все пак, за да пропуснем такова събитие, ни трябва наистина добра причина.

Чез присви очи:

— Хм… аз, разбира се, мога да измисля една прекрасна причина, но тогава ще трябва вие с Алиса да останете тук заедно.

— В смисъл? — не схванах аз.

— Ах ти, гадняр! — изсъска Алиса. — За какво намекваш?!

Тогава ми просветна.

— Всъщност идеята е добра — признах аз, с което веднага си спечелих шамар по врата. — Хей, идеята беше на Чез, него удряй!

— Няма да го пропусна — ядосано каза Алиса, давайки заслужен шамар и на рижия ми приятел. Но въпреки двусмислието в предложението на Чез, беше принудена да признае: — Макар че на това всеки ще повярва и едва ли ще дойдат да ни пречат.

— Това е! — възкликна Чез. — Но къде съм аз тогава? Да кажем, че съм останал да светя?

Този път аз му ударих един шамар:

— Ти също отиваш на празника. Ние двамата ще се справим, освен това ще трябва да вземем и Стил със себе си, а тогава ще станем трима. Велес каза, че група от повече от трима е твърде опасно да пътува между световете.

— Е, добре — неочаквано лесно се съгласи Чез. — Още повече, че поканих и Натали на празника. Обеща да дойде.

Можех да си представя как се разкъсваше моят приятел — искаше и с момичето си да се види, и по други светове да се разходи. Но ето, че всичко се реши без него. Още известно време обсъждахме детайлите на предстоящото мероприятие и правихме догадки за това какво може да се случва в Прокълнатата къща по време на пълнолуние. Мен, честно казано, много повече ме занимаваше невероятната мисъл — в това рисковано мероприятие участвахме само ние двамата с Алиса! Стил не се броеше, на него не можеше да се разчита. От една страна, ще бъдем само двамата с Алиса цяла нощ… и може би най-накрая ще имаме шанс да поговорим…, но от друга — беше много опасно!

— Чака ни безсънна нощ — изведнъж скочи Чез. — Аз ще подремна час-два.

— Добра идея — съгласих се аз. — Наистина не сме се наспали…

— Защото се шляехте незнайно къде — недоволно измърмори Алиса. — И сте правили дракон знае какво…

Честно казано, и аз самият не помнех добре какво точно правихме.

— Как така неизвестно какво? — ухили се Велес. — Много добре дори е известно.

— О, да! — светна лицето на Алиса. — Момчета, преди да отидете да спите, трябва да ви покажа нещо.

Ние с Чез се спогледахме:

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видите — тайнствено се усмихна Алиса. — Елате!

Надникнахме в коридора и като се уверихме, че в къщата няма неканени гости, напуснахме библиотеката и се спуснахме в залата. Впрочем всички предпазни мерки бяха излишни — откакто забраниха на нисшите вампири да идват тук, къщата стана необичайно пуста.

Алиса ни изкара на двора, заведе ни до ъгъла на къщата… и ние застинахме в нямо удивление.

— Какво е това? — попитах аз, когато челюстта ми се върна на полагащото й се място.

— Снощи Чез се опита да си издигне паметник — изкикоти се Алиса. — С изобразителното изкуство не е на ти, така че се получи ето това.

По принцип това, което стоеше на поляната пред къщата, можеше да мине за паметник. Посветен на нещо абстрактно, от рода на безсъние или недоумение. Тъй като именно безсъние заплашваше тези, които видят това чудо на човешката мисъл. Петкракото същество с множество пипала и мушнати тук и там очи… Такова чудовище не можеше да се присъни и в най-страшния сън. И цялата тази „красота“ беше изработена от масивен камък. Не знам откъде се беше сдобил с него Чез, но сигурно го беше обработвал с въздушни заклинания, защото не се разбираше много добре със земната магия.

— И се е опитал да направи паметник на себе си? — уточних аз. — Нещо не прилича особено.

— Ти първо прочети надписа — изкикоти се Алиса.

Ние с Чез пристъпихме към чудовището и забелязахме груби букви на една от страните му: „Най-силният ученик в историята — Чез.“

— Доста скромно — подкачих приятеля си.

— Не си спомням това — разсеяно каза Чез, обикаляйки гигантската статуя. — Но е забавно, разбира се…

— Зак, ти също се отличи — премина на мен Алиса.

Замръзнах, страхувайки се дори да шавна:

— И какво направих?

— Ти си по-скромен — успокои ме Алиса. — Само че ще трябва да се поразходим малко, за да видим творението ти.

Впрочем разбрах какво имаше предвид Алиса още щом напуснахме двора на Прокълнатата къща и завихме към квартала на друидите. Над покривите на невисоките сгради се извисяваха гигантски…

— Уф, ама че си и ти — въздъхна Чез.

— Кактуси?!

— Да. Реши да вървиш по утъпкана пътека и да направиш подарък на друидите в чест на предстоящия празник — вече открито се засмя Алиса. — Вярно, че не стигна до тях и направи подаръка си направо на пътя.

Няколко гигантски кактуса се извисяваха над двуетажните сгради, както кулата на Академията над Лита. Разбира се, разликата във височините не беше толкова голяма, но като цяло изглеждаше също толкова набиващо се на очи.

— Повече няма да пия — обещах си аз и се огледах крадешком. — Да ги махнем ли или какво… целия път запушват…

— Засега нека да останат — сви рамене Алиса. — Внасят някакво разнообразие. А и на хората ще им хареса, изглежда много мило — тя погледна към Чез. — За разлика от статуята в нашия двор.

— Ей, моята статуя е произведение на изкуството — наежи се Чез. — Така че нека и тя да остане.

— Колкото си искаш — сви рамене Алиса. — Ние така или иначе скоро си тръгваме оттук и няма да ми се налага да гледам този кошмар под прозореца.

След като получихме честно заслужените си подигравки, ние с Чез се върнахме в къщата и отидохме да спим, докато Алиса и Наив отидоха да видят Невил, за да го посветят в нашите планове. Както става обикновено, аз през цялото време мечтаех за сън, но още щом стигнах до леглото, сънливостта изчезна. Мислите ми се разбягаха като буболечки — предстоящия празник на друидите, пълнолунието в Прокълнатата къща, срещата на Алиса със стражника…

„Не, така няма да стане“ — реших аз, седнах в леглото и започнах да медитирам.

Мозъкът ми се прочисти от ненужни мисли. Прекарвах енергията по тялото си, позволявайки й свободно да преминава през мен. И почти веднага усетих някаква нелепост, сякаш част от мен се беше изменила. Енергията протичаше през мен по малко по-различен начин. Трябваше ми известно време, за да разбера, че промените бяха предизвикани от пръстена на нисшите вампири. Въпреки уверенията на Ник, че артефактите не влияят на организма, когато са неактивни, реалността се оказа малко по-различна. Енергията, минаваща през ръката ми, беше претърпяла някои изменения.

Протегнах ръка пред себе си и позволих на енергийния поток да изтече от пръстите ми и да оформи най-просто сплитане — топка светлина. Само че вместо обичайното заклинание-светилник върху дланта ми се появи неголяма топка виолетова енергия.

„Уау! Сега управлявам енергията на нисшите вампири точно както и енергията на другите елементи! — учудено си помислих аз. — Това отваря нови възможности в създаването на заклинания! Какво говоря, сега мога не просто да използвам тази енергия, но и да я комбинирам с другите елементи!“

За да проверя догадката си, аз направих няколко опита. Виолетовата енергия се държеше малко по-различно от обичайните за мен елементи на огъня, водата, земята и въздуха, така че дори и най-простата енергийна топка с нейно участие трябваше доста да се преработва. Но след продължителна работа накрая получих Комплексна топка от всички четири елемента плюс скрита в сърцевината енергия на нисшите вампири.

Опитите ми отнеха няколко часа. Така и не успях да поспя, но си струваше — сега можех да създавам мултиенергийни заклинания от четирите елемента и антимагията. Разбира се, засега само тази малка топка енергия, но методиката вече беше разработена.

От работата ме откъсна почукване по вратата и дразнещо веселия глас на Невил:

— Зак, време е да ставаш!

Оказа се, че вече наближаваше полунощ, а аз така се бях увлякъл с опитите, че изобщо не забелязах.

— Да бе — промърморих под нос. — Все едно цяла нощ съм спал… Вече ставам!

Невил надникна в стаята:

— Как си, добре ли се чувстваш? Видях вашите творения. Как може да пиете толкова много?

— Ох, не ми говори — усмихнах се аз и станах от леглото. — Главата ми още бучи. Дори не спах сериозно, само медитирах.

— Тук си направил грешка — отвърна Невил. — Предстои ни безсънна нощ, а вие с Алиса и по други светове ще трябва да се разхождате.

— Нищо, ще се справя — махнах с ръка. — Ще се нагълтам с као…

И тогава си спомних, че се канех да говоря с Невил по повод предстоящото събитие.

— Слушай, Невил, Велес каза, че за това пълнолуние ще можем да помогнем само на един човек. Макар и да решихме, че първо трябва да върнем самоличността на Стил, може би ти мислиш друго? Бихме могли да опитаме да ти върнам способността към Занаята. В краен случай на Стил ще му се наложи да почака до следващото пълнолуние.

— Зарежи. Нали разбираш, че не мога егоистично да заявя, че трябва да помогнеш първо на мен — открито се усмихна Невил. — Ще почакам колкото е необходимо. Ако всичко се получи както трябва, ще ми помогнете следващия път. А сега трябва да излекуваме Стил.

Слязохме в залата, където вече се бяха събрали Чез, Алиса и Велес.

— Така добре се наспах — съобщи ми Чез с доволна физиономия. — Сега съм готов за приключения на празника на друидите. А ако и Натали дойде… — той замечтано завъртя очи.

— Радвам се за теб — изкривих се в подобна на усмивка гримаса, стараейки се да не гледам към Алиса.

— Нали всички помните нашата легенда? — попита Чез. — Зак и Алиса са решили да останат насаме, за да…

— Просто са решили да останат насаме — прекъснах го аз и, както ми се стори, спасих живота му, защото Алиса се канеше да го накаже сурово за тъпата му шега.

На стълбите се появи Наив, водещ Стил за ръка.

— Ъ-ъ! — поздрави ни Стил.

— Надявам се всичко да мине добре — въздъхна Невил и погледна със съжаление плешивия младеж.

— Да — Чез ме погледна сериозно — Успех, и бъдете внимателни. Малко ли неща могат да се случат…