Алекс Кош
Огненият орден (28)

Действие 7

На сутринта се изсипа истински порой. Не онзи весел дъждец, придружен от ярко слънце и весели писъци на деца. И не внимателно разчетен локален дъжд, предизвикан от Майстор за поливане на градинката или по прищявка на някой жител на столицата. Не. Това беше истински, естествен порой.

Толкова беше странно. След като бях прекарал целия си живот в столицата, с внимателно управляван климат и време, нагодено към желанията на хората, за първи път виждах истинска стихия. По тъмното небе се носеха оловносиви облаци, разнасяха се страховити тътнежи и пробягваха редки, но невероятно ярки светкавици.

Стоях под навеса на къщичката, предназначена за пазача на местното гробище, и се наслаждавах на бушуващата природна стихия.

— Защо си станал? — попита Велхеор, който както винаги се появи напълно безшумно до мен.

— Наслаждавам се — отговорих честно. — Такъв силен порой започва, че изобщо не ми се иска да излизам на открито.

— О, да, ти си отгледан под похлупак — в старателно построен и контролиран свят. Но да не си посмял да използваш заклинание за защита от дъжда, веднага ще ни засекат. Ще крачиш през калта, ще се мокриш и миришеш като нас.

— Сякаш не знам — измърморих аз и веднага спрях да изграждам наполовина сплетения Въздушен щит. — Пропит съм до мозъка на костите си с любимия ти ловен дух. Доволен ли си?

— Щастлив — изсумтя вампирът. — Да вървим, очакват ни велики дела. Днес ние двамата ще превземем с щурм замъка на сеонците.

Зад гърбовете ни Мирон хълцна от изненада:

— С щурм? А какво стана с тайното проникване?

— Спокойно, ти вече свърши своята част от работата — преведе ни през земите на сеонците — обърнах се аз към водача. — По-нататък ще продължим сами с малко по-друга… компания, и тя ще осъществи нападението, а в това време ние тихо ще се промъкнем в замъка.

Пристъпих навън и посочих малката горичка в близост до селището:

— Погледни ето там.

— Какво е това? — изненадано прошепна Мирон.

— Това е нашата армия.

В утринния сумрак между дърветата се виждаха многобройни силуети на скелети. Артефактът определено се беше постарал — беше действал цяла нощ, за да ги вдигне всичките. Мисля, че бяха стотици, вероятно към петстотин.

— Красота-а — измърка Велхеор, заставайки до мен. — Бойни качества, разбира се, нямат никакви. Но при липса на друго… Може би ще успеят да отклонят местните поне за малко, за да успеем да се промъкнем вътре.

— Ей, не подценявай моите скелети — обидих се аз. — Ще повоюват малко и ще им покажат на всички къде зимуват раците!

— Я виж как заговори — насмешливо каза вампирът. — А доскоро не можеше да ги понасяш.

В някои отношения вампирът, разбира се, беше прав — тези същества не можеха да внушат нищи друго освен отвращение и ужас. Но когато си прекарал толкова много време в изучаване на артефакта, а след това си дресирал мъртъвците като домашни кученца, неволно започваш да се отнасяш с тях малко по-различно.

— Е, последен напън? — Велхеор потри ръце. — Вмъкваме се в замъка, хващаме ухапалия те вампир, ти го убиваш…

— Аз да го убия? — облещих се аз.

— А кой друг — изсумтя вампирът. — Или си мислеше, че аз ще ти решавам проблемите? Не-е. Ако ти дори за себе си не можеш да се погрижиш, тогава по-добре изобщо не приближавай до Алиса.

Пак това негово изнудване. С такива темпове скоро ще направи от мен свой приемник. Ще получа някаква банално-кръвожадна титла от рода на „най-злобното копеле на месеца“ само за да мога да поканя Алиса на среща. При това изобщо не беше сигурно, че тя ще се съгласи и цялата тази работа щеше да си струва усилията.

— Ей, и аз ще дойда! — Мирон дишаше развълнувано. — Не бих пропуснал такова зрелище!

— С нас няма да дойдеш — отвърнах спокойно аз. — Само ще ни пречиш. Но атаката на скелетите може да я гледаш отстрани.

— Разбирам — тъжно се съгласи Мирон. — Добре тогава, желая ти късмет, дай им да се разберат на тези вампири. А аз ще ви почакам тук… ако нещо…

— Не ти го препоръчвам — обади се Велхеор. — След нападението сеонците със сигурност ще претърсят всичко наоколо, ще намерят това място, а след това и теб. Така че най-добре бягай по-далеч оттук и се скрий в някое от човешките селища.

Мирон се замисли за момент, след това кимна и ми протегна ръка:

— Тогава сбогом.

Стиснах здраво ръката му и напомних:

— Не забравяй, ако всичко мине добре и ние оцелеем, с радост ще те посрещна в Крайдол или Лита. Сигурен съм, че такъв хитрец като теб и без наша помощ ще стигне дотам.

След това се разделихме. Той пое по неговия си път, а ние — по своя. Не знам какво го чакаше Мирон, но нашата пътека ни водеше право към убийството на ухапалия ме вампир. И честно казано, все още не бях сигурен, че съм готов за това.

— Значи все пак реши да насочиш неживите към Сеон — за кой ли път вече замърмори Велхеор, когато тръгнахме към замъка в компанията на мъртъвците. — Ако нападнат хората, това ще предизвика много по-голяма паника и вампирите веднага ще се втурнат да защитават своята собственост, а замъкът ще се окаже на практика празен.

— Не искам да пострадат невинни хора. А паниката сред вампирите и така ще бъде достатъчна — отговорих уверено. — Не всеки ден те атакуват пълчища от мъртъвци.

— Ами всъщност нещо подобно се случва понякога в моите земи и както може би забеляза, ние често наемаме сеонци като бодигардове и пазачи. Така че те много добре знаят как да се справят с неживи и вероятно ще изпитат само лека изненада, поне със сигурност няма да изпаднат в паника.

Обсъждахме този въпрос далеч не за първи път, но за щастие аз винаги отстоявах своята гледна точка.

— Важното е мъртъвците да им отклонят вниманието поне за малко.

— Повярвай ми, неживите изобщо не са им достойни противници — увери ме Велхеор и след кратка пауза добави: — Но може да се позабавляват малко. Хайде, раздавай команди на твоите мъртъвци. Замъкът е все по-близо, време е да се разделим с тях. И между другото, ти сигурен ли си, че ще те слушат? Вярно, видях те вчера как експериментира с вампирите, но такава тълпа…

— В нищо не съм сигурен — признах аз. — Странно ми е да чуя подобен въпрос от теб, ти все за твоя ловен дух обичаш да говориш.

— Не бъркай ловния дух с идиотизма — заяви вампирът, с което ме хвърли в леко недоумение.

Така и не намерих подходящ отговор, затова свалих черепа от колана и започнах подробно да описвам следващите стъпки на мъртъвците. На глас. Въпреки че според единодушното ни мнение с Велхеор артефактът би трябвало отлично да разбира и мислените заповеди, аз не бях сигурен, че ще мога толкова ясно да формулирам и предам мисленото послание.

„Насочете се към замъка на сеонците. Атакувайте всеки изпречил се на пътя ви вампир, не закачайте хора, в боя използвайте всички налични умения и средства.“

Съдейки по всичко, самият артефакт беше вложил в неживите определени умения, а на някои — и магически способности. Така че за вампирите предстоеше една много интересна сутрин…

— Вървете — заповядах аз, когато приключих с програмирането на неживите.

Те бавно се насочиха право към замъка, а на нас с Велхеор ни предстоеше да го заобиколим, за да се срещнем от другата му страна с приятелите на Мирон. Според плана, повечето от вампирите би трябвало да се струпат на стената, за да отблъснат атаката на неживите, което значително щеше да облекчи задачата ни.

— Имаме около двадесет минути, преди мъртъвците да се дотътрят до замъка — казах на вампира, когато вече бягахме с прилична скорост по посока на Сеон. — Ще ги забележат още на подхода, така че…

— По-добре млъкни и почни да бягаш с нормална скорост — прекъсна ме вампирът. — Че така ще ни надмине дори скелета на еднокракото куче, вдигнато с остатъците от енергия.

Дори да бях тренирал бягане в продължение на десет години, подготовката пак нямаше да ми стигне да бягам наравно с Велхеор. А еднокракия скелет, споменат от вампира, и на един крак се изхитряваше да подскача достатъчно чевръсто, така че изобщо не изоставаше от основната група мъртъвци.

На подхода към замъка ние забавихме темпото и започнахме да се придвижваме с максимална предпазливост. Въпреки че нямаше особена нужда от това — по думите на Мирон сеонците се отнасяха напълно равнодушно към защитата на външния периметър на замъка. Предполагам, че това се дължеше на особеностите на местната политика и спецификата на конфликтите между вампирите. А може би главния замък на бойния клан никой никога да не беше нападал. Не се бяха намерили такива самоубийци… досега.

Не сдържах любопитството си и зададох на Велхеор навеждащ въпрос.

— Точно така — потвърди подозренията ми вампирът. — Сериозни бойни действия мужду вампирските кланове не е имало от много векове. Незначителните сблъсъци и нападения не се броят. Затова замъците се охраняват само отвътре, а около селищата на хората патрулират ловци, така че никой да не избяга.

Изглежда Велхеор дори песни можеше да пее по време на бягане, и при това дъхът му дори нямаше да се накъса.

— Така, тук някъде трябва да е.

Въпреки всички приказки за безхаберието на вампирите, срещата с хората на Мирон беше уговорена на известно разстояние от замъка, в малко дере.

Там ни чакаха водачите, или по-скоро водачът — момче на около петнайсет години.

— Сериозни приятели има Мирон — отбеляза Велхеор. — Опасни. Ей, келеш, ти какво, да не се каниш да ни помагаш?

Момчето в спретнати дрехи подсмръкна и погледна изпод вежди вампира:

— Ами значи… аз, да…

— И как по-точно?

— Ами това… — и той безцеремонно избърса носа си с ръкав. — Знам една дупка в стената. Вампирите не обичат строителството, извикаха майстори от Сеонит, но докато започнат работа, докато домъкнат материали…

Мислех, че ще минаваме през нещо като подземен тунел, но и действителността се оказа също не лоша. Като ще е дупка, дупка да е, важното беше да влезем незабелязани в замъка.

— А ти кой си всъщност? — полюбопитствах аз. — Откъде знаеш за дупката в стената?

— Аз работя в замъка като куриер, а и там живея, в пристройката за хора в двора. Вчера ме изпратиха в Сеонит, за да предам заповедта на майсторите.

Аха, значи все пак в Сеон живееха хора.

— Добре, хайде води ни — нареди Велхеор.

— А вие наистина ли искате да убиете вампир? — невярващо попита момчвто.

— Разбира се — увери го Велхеор. — Ние сме добри вампири, които искат да убият злия вампир.

— Ей! — веднага се възмутих аз.

— Да, да, един вампир, а другият след пет минути вампир — поправи се той. — Така доволен ли си?

— Много повече! — отвърнах раздразнено. — Да вървим вече, скоро ще започне атаката на мъртъвците.

— Мъртъвци? — подскочи момчето. — Уау, а може ли да погледам?!

— Не — Велхеор го перна леко зад врата. — Води ни в замъка, малък. Правото на любопитство трябва да си го заслужиш.

Момчето явно смяташе да отвърне нещо рязко, но поглеждайки Велхеор, промени решението си. Странно, но той ни поведе към замъка съвсем открито, което за пореден път доказваше безхаберието на вампирите от бойния клан. Изглежда нямаха навик да наблюдават района около замъка. Не се стърпях и попитах момчето.

— Шегувате ли се? Охраната не обръща внимание на това, което става извън стените на замъка. Ако някой избяга от селото, стражите и прочие доносници ще докладват незабавно, за което ще им платят добре, едва тогава сеонците бързо ще организират издирване.

Момчето явно се почувства по-уверено и започна да ни залива с приказки, без изобщо да мисли за някаква потайност:

— А и кой нормален човек сам ще влезе в светая светих на вампирите? Макар да припечелвам там като куриер, ако ме заловят, ще мога да се защитя…

Веднага съжалих, че започнах този разговор.

— Стига, затваряй си устата и действай с краката.

Момчето се нацупи и сякаш нарочно започна да се препъва.

— Ей, дребния — Велхеор го тупна по рамото с такава сила, че момчето едва не изхвърча в близкия храст. — Ако се озовем достатъчно бързо в замъка, ще можеш да видиш началото на атаката на мъртъвците.

— Във вътрешната част на замъка спокойно може да се минава над стената, по висящ мост! — зарадва се момчето.

И така забърза, че дори на Велхеор му се наложи да ускори.

Стигнахме до замъка и тръгнахме покрай стената на една от кулите, където се намираше и дупката. Хлапакът се засили да влезе първи, но Велхеор го издърпа.

— Не се пъхай пред батко си — вампирът произнесе странните думи и изчезна в дупката с проблеснала за миг доволна усмивка.

О, не, пак този негов ловен дух… Докоснах джоба с картата. Надявах се да не забрави защо сме дошли в замъка.

Последвахме го. Вече виждах доста по-добре в тъмното, което значително облекчаваше живота ми, но пък не ме радваше особено. Времето до края на трансформацията ми намаляше все повече и повече.

Дупката водеше до неголямо помещение, прилепено до кулата — нещо като склад или сервизна стая. Проверих стрелката на картата и се уверих, че сега следваше да попаднем във вътрешността на замъка. Освен ако, разбира се, момчето не лъжеше само за да види атаката на мъртъвците. Като цяло беше логично да изчакаме началото на атаката и едва тогава да се вмъкваме през стената — така вероятността да попаднем пред очите на сеонците значително намаляваше. Но мисля, че и самия Велхеор не искаше да пропусне такова епично зрелище.

Велхеор надникна навън, огледа се и каза:

— Ха! Изнервени са!

Гърбът на вампира ми пречеше да видя каквото и да е, но не чувах никакви признаци на изнервеност — нито крясъци, нито ругатни, нито дори звуци от бързи крачки. Явно вампирите нервничеха малко по-различно от нормалните хора.

— Изглежда всички са се качили по стените. Мъртъвците приближават.

Като спомена стените, зачудих се как ли скелетите ще ги преодолеят? Тези с магически сили можеха да прелетят над тях, но другите? Едва ли останалите мъртъвци щяха да успеят да разбият портата и да си проправят път навътре.

— Ще се качим на стената от противоположната страна — нареди Велхеор. — Така ще привличаме по-малко внимание.

— Добре — съгласих се аз, макар че вампирът едва ли се интересуваше от мнението ми. — А горе ще проверя по картата накъде трябва да отидем.

За щастие, по пътя към стената така и не срещнахме никого. Изглежда сеонците изобщо не бяха чували за понятието безопасност. Но качвайки се горе, ние едва не се сблъскахме в няколко вампира — те бързаха към противоположната страна на замъка, точно към мястото, където се приближаваше армията неживи. Силуетите на още няколко вампира се виждаха по покривите на кулите. При цялото си желание не можех да видя израженията на лицата им, но ако съдех от позите им, не ставаше дума за паника, а по-скоро за нещо като леко любопитство — прекалено спокойно стояха, сякаш просто са излезли да подишат малко свеж въздух.

— Облечени сме като местните и минаваме за свои, така че може да не се крием, само дребния нека да не се навира много пред очите им, за да няма излишни въпроси — каза с тих глас Велхеор. — Хайде сега да видим как ще се развият нещата.

Изправихме се и със спокойна походка тръгнахме по стената. Няколко пъти покрай нас притичаха вампири, но дори не ни погледнаха, явно наистина ни приемаха за свои.

— Отлично — доволно потри ръце Велхеор. — Ще хванем всичко от самото начало.

Всъщност от този участък на стената вече се виждаше цялото ми кокалено войнство. Мъртъвците приближаваха замъка като обикновена тълпа. Сред обикновените скелети се открояваха светещите силуети на неживите магове и, за моя немалка изненада, многобройни обсадни стълби. Не знам как се бяха сетили за такова нещо, но фактът си оставаше факт — мъртъвците добре се бяха подготвили за обсадата.

— Леле, колко са много — хлъцна момчето. — Та те ще превземат целия замък!

„Да, наистина са нелоша армия“ — с известна гордост си помислих аз. Все пак всички тези мъртъвци ги бях вдигнал единствено аз. При това само за няколко дни. А ако поработя сериозно с този артефакт, ще мога да събера цял легион от скелети и да ги насоча към Халифата! Така, стига съм се разсейвал…

— Глупости — изсумтя Велхеор. — Всеки от живеещите в замъка вампири без усилие ще избие по стотина от тези глупави същества. Много се надявам мъртъвците да ги разсеят поне за половин час. И всъщност защо изобщо си бърборя с теб? Я бягай оттук, по-нататък сами ще се оправим.

— Ами заповядайте — изсумтя момчето. — Ще погледам от кулата как ще свърши всичко. — И той неочаквано ни се изплези. — Пожелавам ви да оцелеете.

Когато момчето се скри зад една от кулите, аз се обърнах към Велхеор:

— Ще тръгваме ли?

— Почакай малко, твоят вампир сигурно и той ще излезе да погледа и да вземе участие във веселбата. Така че сега ще наблюдаваме спокойно, ще си получим зрелището, и едва след това ще тръгнем по работа.

И ние съвсем открито се приближихме до атакуваната стена, за да наблюдаваме случващото се „от първия ред“. Признавам, че и на мен самият ми беше интересно да видя как ще се развият събитията по-нататък. А те се развиваха доста предсказуемо — скелетите стигнаха до стените на замъка и започнаха обсада по всички правила на военното изкуство. Поне така каза Велхеор, аз не бях много на ти с тези правила. Скелетите-магьосници започнаха да обсипват стените с Огнени топки и други подобни, докато в същото време редовите скелети домъкваха стълбите.

Вампирите без излишно суетене заеха местата си по стените — отблъскваха атакуващите заклинания с помощта на Изкуството и трошаха със своите кукри подпрените стълби. Между другото, стълбите бяха направени от кости и завършваха с ръце, които много добре се закрепваха към ръба на крепостната стена. Цялата атака се провеждаше практически в пълна тишина — единствено вампирите си подхвърляха кратки фрази, скелетите просто нямаха с какво да говорят или викат.

— Това е смешно — разочаровано каза Велхеор. — А аз си мислех, че ще бъде… някак по-зрелищно, знам ли… Мъртъвците дори не могат да ги затруднят сериозно. Само виж — сеонците правят каквото си искат.

— Да, явно надцених силите на мъртъвците, ти беше прав — бях принуден да призная.

— Дори и аз ги надцених — Велхеор обърна гръб на обсаждащите замъка скелети и се огледа. — Е, какво пък, накъде отиваме?

Аз още веднъж проверих на картата.

— Ето там по онзи преход — посочих към моста, намиращ се в непосредствена близост до сблъсъка с неживите. — Да отидем в замъка, там пак ще проверим на картата.

— Ей, момчета, вие накъде?! — неочаквано се разнесе силен глас. — По-добре ни помогнете!

Към нас тичаше вампир, стиснал кукри. Съдейки по висящата встрани ръка, той беше получил рана по време на битката с неживите, тоест скелетите се оказаха не толкова безобидни.

— Остави ни на мира — махна с ръка Велхеор и се отправи към прехода. — И без теб си имаме достатъчно работа.

— Какво говориш?! — изуми се вампирът. — Там тези същества са безброй, изтласкват ни. Чудно откъде ли изобщо се появиха?!

„Ама че лепка“ — помислих си раздразнено.

— Махни ми се от главата — изсумтя Велхеор. — Какви сте такива, с обикновени неживи да не можете да се справите? Спокойният живот ви е изнежил, а?

— Хей, човече, кой си ти всъщност? — внезапно стана предпазлив вампирът. — Нещо не си те спомням. Нов ли си?

— Нов, чисто нов… — Велхеор се обърна и тръгна към вампира, сякаш възнамеряваше да го потупа по рамото, но вместо това изведнъж заби в гърдите му кукри. — А по-точно добре забравен стар. Отпуснали сте се тук без мен — никаква охрана, нулева боеспособност… боен клан, скапаняци…

— Какво правиш? — подскочих аз. — Нямахме намерение да привличаме внимание!

— Да, нещо се поразгорещих малко — призна вампирът и с небрежен жест хвърли трупа от стената. — Да вървим, а?

— Да върв-ъ… — заекнах аз, поглеждайки зад гърба на Велхеор. — Виж!

Към нас тичаха няколко вампира.

— Забелязаха ни — констатира вампирът.

— Поразгорещил се бил — изсумтях ядосано и извадих кукри от ножницата. — Какво ще правим сега?

— Ще се бием, какво друго.

И ние наистина се подготвихме за решителна битка. Напипах черепа в пояса си, надявайки се с негова помощ да призова мъртъвците на помощ, но тогава един от вампирите извика към нас:

— Какво стоите, извикайте помощ! Без Висши няма да се справим!

Ние с Велхеор се спогледахме.

— Както кажеш — бързо отвърна Велхеор, скривайки кукри обратно под плаща. — Да вървим да ги извикаме…

Вампирите изтичаха покрай нас, а ние бавно тръгнахме след тях.

— За какво говорят? — попитах озадачено.

— Не разбра ли? — ухили се вампирът. — За защита на замъка са изпратили само млади вампири. А всички Висши са продължили да се занимават с техните си работи. Явно затова мъртъвците бяха толкова успешни в действията си.

— И какво ни дава това?

— Ами нищо. Видяхме достатъчно вече, време е да действаме.

Едва след като влязохме по един от преходите във вътрешността на замъка, аз със закъснение разбрах, че картата не указва височината. Тоест откраднатият амулет можеше да се намира на всеки от етажите. А за това, че ухапалият ме вампир можеше просто да го е загубил или подарил на някой, се опитвах дори да не мисля.

Ние с бавна, спокойна походка вървяхме по коридорите, като периодично проверявахме по картата. Няколко пъти се разминавахме с местни вампири, но очевидно ни приемаха за свои, поздравяваха ни и се интересуваха какво се случва навън.

Скоро стрелката на картата ни доведе до заключена врата.

— Ще разбиваме ли? — предложи Велхеор.

— Мислех, че се опитваме да не вдигаме шум — напомних аз. — Ще действаме по-просто. — Почуках на вратата: — Има ли някой вкъщи?

Признавам, че очаквах нещо от рода, че вратата няма да се отвори или че ще я отвори непознат вампир, дори тайно се надявах още първия път да попадна на търсения вампир. Но реалността надмина всичките ми очаквания — вратата се отвори от ритник и аз едва успях да отскоча настрана. Отворилият вратата вампир ме блъсна в рамото и спокойно продължи по коридора. Изненадан от неочакваната грубост, аз предпазливо надникнах през вратата и видях…

— Това трапезария ли е или какво? — попитах втрещено.

Приличното по размери помещение беше пълно с маси, а в далечния ъгъл имаше най-обикновен бар с множество дървени бъчви. От няколкото десетки маси бяха заети поне половината, и цветът на течността в чашите на събралите се тук вампири точно показваше какво се съхраняваше в бъчвите. Но мен повече ме интересуваха лицата се събралите се тук сеонци — търсех ухапалият ме вампир. За съжаление, оттук не можех да разгледам всички.

— Аха — доволно потвърди Велхеор. — Много подходящо, аз сякаш изведнъж огладнях.

— Тогава да вървим.

Бързо влязох в трапезарията, така че да не привличам много внимание. Велхеор веднага се отправи към бара за едно питие, а аз седнах на най-близката маса и продължих да се оглеждам.

Изпивайки едната чаша още по пътя, Велхеор седна до мен и протегна втората:

— Искаш ли?

И без да дочака отговор, я изпразни.

— Е, както искаш. Чудесна кръв. Дали да не ударя още няколко чаши?

— Виж какво, сега нямаме време за закуски — намръщих се аз, приключвайки с огледа. — Вампирът го няма тук, да разгледаме по-нататък.

Напуснахме трапезарията и продължихме търсенето. За щастие, аз вече бях измислил как да решим проблема с определянето на етажа, на който е амулетът. Трябваше само да завъртя картата вертикално и стрелката веднага посочи нагоре, като дори изписа точното разстояние. Преценяйки височината на тавана, аз бързо определих на кой стаж трябва да се качим и ние се отправихме към стълбите.

Малко по-късно отново се оказахме пред врата.

— Пак ли ще чукаме? — прозя се Велхеор.

— Разбира се.

— Ама че си дървен.

Хванах дръжката на висящия на пояса ми нож и почуках. Вратата се отвори почти веднага след почукването и пред мен застана търсения вампир.

— Ти! — зловещо изхриптях аз.

— Да — не тръгна да спори вампирът. — А ти кой си?

От този неочакван въпрос аз направо замръзнах безмълвен. Затова пък Велхеор изобщо не се смути — отмести ме настрани, допря кукри до гърлото на вампира и го избута обратно в стаята. Влязох след вампирите, като затворих вратата след себе си.

— Искаш ли да ти освежа паметта? — ухили се Велхеор. — Може би с лек болезнен шок, възникнал следствие откъсване на крайници?

Вампирът удивено гледаше допрения до гърлото му нож, явно опитвайки се да осъзнае случващото се.

— Знаеш ли кой съм аз? Заплашваш ме, и то в Сеон?

Велхеор се ухили и с бърз удар на кукри отсече дясната ръка на вампира от китката.

— А-а! — извика вампирът и продължи вика на болка неочаквано спокоен: — А-ах, да, помня те, ти и още няколко човека тогава ми попречихте да изпия момичето. Но какво правиш тук? По-скоро аз трябва да те търся, за да си отмъстя.

„Той наистина е изненадан от появата ми!“ — помислих си озадачен. Въпреки че Велхеор ме предупреждаваше, че вампирът усеща приближаването на обърнат, изглежда тази гадинка нищо подобно не го безпокоеше. Аз преодолях толкова труден, пълен с опасности път, а той дори е забравил, че ме е ухапал!

Изпитах острото усещане, че спирам да разбирам какво се случва.

— Ти направи точно това — и ме ухапа, за да ме превърнеш в нисш вампир!

— Аз?! — истински се изненада вампирът. — Разбира се, аз съм доста отмъстителен, но тогава щях да си отмъстя на цялата ви компанийка, а не само на теб.

Логиката в думите му беше очевидна.

— Тук нещо не е наред. Вампирите нищо не забравят — напомни Велхеор. — По-конкретно, не забравят, освен ако сами не го пожелаят. Но кой би искал да забрави за извършено отмъщение?

Тоест вампирът ни лъжеше? Тогава беше страхотен актьор. Но защо му беше да го прави? Да не смята, че така ще избегне разплатата?

Възползвайки се от объркването ни, вампирът се опита да избяга, но веднага получи тежък удар в челюстта от Велхеор.

— Не ме ядосвай — спокойно помоли той и отново ме погледна: — Помниш ли онова момче — шатерския шпионин? На него също му бяха прочистили мозъка.

— Мислиш, че…

— Лесно е — потвърди Велхеор. — Макар че никога не съм чувал за изтрита памет на вампир. Разбира се, дори и Академията използва подобни методи, но те въздействат само на хората и не толкова деликатно обработват мозъка. По-скоро ужасно непохватно — в действителност просто изгарят парчета спомени, а често и цялата памет.

Да, с тази тяхна практика вече бях добре запознат.

— Значи смяташ, че някой е използвал този вампир?

— Много е вероятно — потвърди опасенията ми Велхеор. — Само не знам защо.

Мисля, че се досещах защо.

— Той ми открадна някои неща — признах аз. — Почакай…

Да питам вампира къде е дневникът на забравения Майстор и моят справочник беше безполезно. Затова пък можех с помощта на картата да намеря откраднатия си амулет — стрелката уверено сочеше към стоящия до стената шкаф.

Пъхнах картата обратно в джоба си и започнах да търся.

— Какво правиш? — озадачено попита нашия пленник.

Между другото, ако се съди по искрения интерес в гласа му, отсечената китка не му причиняваше особени неудобства.

— Търся си нещата — поясних аз, издърпвайки едно след друго чекмеджетата на шкафа.

Справочника, амулета и „пелената“ намерих в най-долното чекмедже под купчина разноцветни и, най-важното, чисти чорапи. Но дневникът на безименния Майстор го нямаше.

Едва взех в ръка справочника, когато по пръстите ми пробяга странен импулс и в главата ми прозвуча весел момчешки глас:

„Ако искаш да получиш обратно дневника на своя роднина, ела в Храма на Пазителите.“

Едва не изпуснах книгата от изненада.

Какво беше това? И какъв е този Храм на Пазителите? Малко ли са ми загадките, че сега и това. И защо детският глас нарече безименния собственик на дневника мой роднина?

— Намери ли каквото търсеше? — попита Велхеор, без да маха кукри от врата на заловения вампир.

— А, да — размахах книжката под носа на пленника. — Пак ли ще ни уверяваш, че не си спомняш за нападението?

— Аз… аз не знам, откъде се взе това! — по-скоро озадачено, отколкото уплашено, отвърна вампирът. — Макар сега да усещам, че моят знак е на теб… но нищо подобно не помня.

Най-тъжното беше, че му повярвах.

— Дори да е така, това не променя нищо — колкото може по-твърдо казах аз. — Трябва да спра процеса на преобръщане, което означава да те убия.

— Не е задължително да ме убиваш! — бързо заговори вампирът. — Мога да изпълня ритуал, разкъсващ връзката помежду ни, и преобръщането ти ще се прекъсне!

— Не говори глупости!

По принцип, пред лицето на смъртта и аз на негово място също щях да говоря, без да спирам.

— Кълна се, че е вярно! Може да попиташ спътника си!

Велхеор удари вампира по врата с такава сила, че главата му се отметна напред назад и той бавно се отпусна на пода.

— Писна ми — раздразнено каза Велхеор. — Не мислех, че бойният клан толкова се е изродил — дори не направи опит да се съпротивлява.

— Велхеор, той лъже ли? — настоятелно попитах аз.

Вампирът сви рамене:

— Не, не лъже. Но какво променя това?

— Как така „какво променя“? — подскочих аз. — Всичко! Означава, че мога и да не ставам убиец! Но във всички книги пише, че да се прекъсне връзката може само като се убие вампира, дори друидите говориха само за този начин.

— Твърде дълго би звучало: „… да убиеш вампира или да го принудиш да извърши ритуала за прекъсване на връзката“. Твоите предци не са обичали да навлизат в подробности, а друидите никога не са харесвали вампирите. Така че през вековете текста леко се е смалил.

Въздъхнах с облекчение:

— Значи може да го накараш да изпълни ритуала и да приключим?

— Съмнявам се — Велхеор поклати глава. — Твоето преобръщане е отишло твърде далеч, ритуалът има стопроцентов резултат само в началния стадий. Така че продължавай напред — убий го, нали затова дойдохме тук.

Стоях и гледах лежащия пред мен вампир.

„Но аз никога никого не съм убивал — неочаквано осъзнах аз. — Тоест имаше битки с тролове, ходещи мъртъвци, елементали, плъхове, но така… гледайки в очите човека… или вампира…“

— Не мога да го убия — казах тихо на Велхеор.

— Не разбирам — намръщи се вампирът.

— Никога никого не съм убивал…

В това време вампирът дойде в съзнание и започна да ни убеждава:

— Повярвайте ми, аз не съм направил нищо лошо! Ако искате да знаете, аз никога не съм обичал да ловувам! Огледайте се — занимавам се с история и сега не мога да напускам замъка. Но в бойния клан не те смятат за вампир, ако не направиш поне един набег в земите на хората. Аз нямаше да убия момичето, честно!

— Аха, само щеше да я превърнеш в нисш вампир — изсумтя Велхеор. — Лежи и не мърдай!

Дръпнах Велхеор настрана:

— Не мога да го убия…

Велхеор ме погледна замислено и без никаква причина ме удари силно в челюстта. Разбира се, аз изобщо не успях да реагирам, отстъпих назад и изтървах всичко, което държах в ръце.

— За какво?!

Пред очите ми танцуваха звезди, но успях да остана на крака.

— Ти си идиот! — неочаквано злобно ревна вампирът. — Всеки убиец, злодей и крадец си има история! Като дете родителите му са го били, връстниците му са го тормозели, нямал е какво да яде… И какво? Мислиш ли, че това е оправдание?!

Той подскочи към вампира, сграбчи го за косата и с едно късо движение на кукри му отсече главата.

— Не! — извиках със закъснение.

— Отмъщението е извършено — вече спокойно каза Велхеор и хвърли главата на вампира в краката ми. — Преобръщането е спряно, не стана убиец. Какво сега не ти харесва?

— Да, отмъщението е извършено — повторих машинално.

Заобиколих главата в широка дъга, механично вдигнах от пода справочника, амулета и вече безполезната „пелена“. Това просто, делнично убийство изглеждаше толкова ужасно, че буквално блокирах.

„Дракон да ме вземе, дори не знаех името му…“ — някак отвлечено си помислих.

— Слушай, а кога ще разбера тръгнал ли е процесът наобратно или не? Или това е дълъг процес, както и заразяването?

— Нищо подобно — увери ме вампирът. — Забрави ли, че аз значително забавих преобръщането? Така че обратният процес се извършва дори още по-бързо. Няколко часа са достатъчни. Сам ще го почувстваш и видиш.

— Надявам се — въздъхнах аз. — Поне способностите ми по-бързо да се върнат… и белега най-накрая да излекувам…

Велхеор погледна в коридора, но веднага затвори вратата:

— Имаме си гости.

— Толкова бързо?! — бях изумен. — Сигурен ли си, че са за нас, а не по свои си работи?

— Сигурен съм. Не си спомням говорил ли съм ти, че при вампирите има родствена връзка?

— Каза нещо такова — съгласих се аз.

— Така че сигурно този вампир има роднини в замъка и те веднага се усетили смъртта му.

Вратата се разтърси от силен удар и като по чудо остана на мястото си.

— Пътят за отстъпление е отрязан — каза Велхеор и погледна през прозореца. — Е, какво пък, радвай се, че ще умреш човек. Човек — това звучи гордо и така нататък. По-добре да умреш човек, отколкото да водиш мизерно съществуване като недоразвит вампир — нали така казваше?

— Не съм казал това — промърморих аз. — Ти сериозно ли се каниш да умираш?

— Разбира се — весело отговори вампирът. — Не се тревожи толкова, смъртта е нормално явление. Между другото, аз все още не знам какво ни очаква там, отвъд… това е любопитно…

Гледах към неуниващия вампир и изобщо не можах да повярвам, че наистина се кани да умира.

— Защо ме гледаш толкова учудено?

— Нещо не си на себе си — така лесно да се предаваш. А къде е ловният дух и прочие?

— Да, шегувам се — ухили се Велхеор. — Нека да помислим за резервен вариант, защото ако не измислиш нещо, тогава по-добре да умрем в битката. Сам разбираш, че те трябва да са прочели моите справочници по теория и практика на мъченията, и определено са натрупали доста въпроси…

Честно казано, просто не исках да разкривам на Велхеор плана си за връщане у дома и по възможност се надявах да минем без използване на Великата библиотека. Но след споменаването на изтезанията аз с лекота промених своите намерения.

— Спокойно — не знам на кого го казах, на него или все пак на себе си. — Няма да ни се наложи да си пробиваме път с бой.

Но преди да успея да отворя проход към Великата библиотека, вратата най-накрая беше избита. Тя рухна право върху мен и ако не беше щастливо поставената между пода и вратата мебел, всичко можеше да се окаже много неприятно. А така аз просто бях леко притиснат към пода и нямаше никакъв дискомфорт или чувство за тежест. Осъзнавайки, че започват сериозните проблеми, бързо бръкнах в чантата и докоснах черепа, като дадох кратка команда.

Над мен профучаха няколко вампира, които веднага атакуваха Велхеор. При това още двама останаха на входа да ми правят компания. Явно не се канеха да ме убиват веднага, просто безцеремонно ме измъкнаха изпод вратата и ме фиксираха в пространството, тоест завързаха ръцете зад гърба ми и ме обърнаха с лице към стената. При Велхеор нещата не бяха много по-различни.

— Този трябваше да го приспим, твърде енергично се съпротивляваше — след шум на кратка схватка се раздаде зад гърба ми.

Уау, трябваше им толкова малко време, за да хванат Велхеор? Сериозни момчета.

— Ей, ти, човека! — обърнаха ме и ме вдигнаха за яката като малко кученце. — Кои сте вие? И какво правите тук?

От тона, с който беше зададен въпроса, ми стана толкова неприятно, че незабавно формирах ясен отговор:

— Аз съм Зак, а той — Велхеор. Вмъкнахме се в замъка, за да убием този тук — аз внимателно посочих с пръст обезглавения труп на вампира.

— За какво?

— Лични сметки.

Огледах се и бързо прецених ситуацията — Велхеор лежеше на пода в безсъзнание, до него се търкаляше друг вампир с кукри в корема. Двама вампири охраняваха Велхеор и още двама говореха с мен.

„В голяма беда сме — мислех трескаво. — И всичко това, защото прекалено се отпуснахме. Можехме да убием вампира и веднага да се измъкнем през вратата. Минута, и щяхме да сме в Крайдол. Как може да съм такъв глупак?“

— Това наистина ли е Велхеор? — попита един от вампирите.

— Той е — увери го втория, вдигна Велхеор и го повлече към нас. — Видях го веднъж при боя с миирците. Ох, какъв звяр. Да го убием още сега, докато е в безсъзнание?

— Шегуваш ли се? Тихомълком да убием най-кървавия вампир на хилядолетието? — вдигна вежди очевидно главният сред тях. — Свидетели на това епохално събитие трябва да станат минимум всички жители на замъка. А този — той ме погледна изразително, — този може и сега…

Пръстите около врата ми бързо започнаха да се свиват.

— Помощ — изграчих с мъка.

Когато лежах под вратата, успях да използвам артефакта и да вдигна убития от нас вампир, давайки му проста заповед — да нападне вампирите при произнасяне на кодова дума. И именно нея казах сега.

Обезглавеното тяло се изви във въздуха, издърпа кукри от трупа и с един мълниеносен удар отсече ръката на държащия ме сеонец. Рухнах на пода и веднага се претърколих настрани, докато останалите вампири мигновено забравиха за мен и се втурнаха към мъртвеца.

Врата! Спешно ми трябваше врата! Само че просто нямаше да успея да довлача Велхеор в коридора… освен ако…

Извадих ключа, сложих го в ключалката на лежащата на пода врата и мислено се помолих:

— Дано да се получи…

Вдигайки тежката врата, аз с изненада и радост видях зад нея пода на библиотеката. Чувството беше сякаш двете помещения бяха застанали перпендикулярно едно на друго, защото рафтовете водеха някъде надолу.

„Само да не се пребия“ — помислих по инерция, макар и да не можех да си представя този процес.

Извадих ключа и хванах крака на лежащия неподвижно Велхеор, после бързо пропълзях под вратата и се свих в очакване на падането, но вместо това само болезнено ударих главата си в пода. В същото време вратата се затвори зад мен от самосебе си.

— Да! — извиках радостно, оставяйки ехото да обикаля из Великата библиотека. — Успяхме! Всъщност не, аз успях!