Алекс Кош
Огненият орден (13)

Действие 1

Стояхме на празното място под недоволните погледи на третокурсниците. Даркин бързо се скри зад гърбовете ни, за да не привлича излишно внимание. Неговият пример бе последван от Наив, който винаги се беше чувствал неудобно в присъствието на Серж и компания. И докато част от тях оказваха първа помощ на пострадалите си приятели и трупаха на купчина телата на мъртвите вампири, останалите решиха да се съсредоточат върху нас.

— Помогнахте им да избягат — мрачно каза Серж, заставайки пред нас.

— Хм, всъщност стана случайно — не се смути Чез. — Искахме да ви помогнем, но нещо не преценихме заклинанията.

Ако се съди от израженията им, никой не повярва на това оправдание.

— Не говори глупости — намръщи се Серж. — Отначало, като ви видях под това смешно заклинание за невидимост, си помислих, че просто сте дошли да видите как ще се справим с нисшите вампири. Затова се престорих, че не ви забелязвам, давайки ви възможност да понаучите нещо. Но вместо само да наблюдавате, вие си позволихте да саботирате…

Как така още в началото са засекли нашата Завеса-невидимка?! Излиза, че експерименталното ни заклинание за нищо не става.

— Не можехме да ви позволим да избиете „свободните“, имахме споразумение с тях — подчертах аз. — Аз лично им обещах неприкосновеност.

— На кого му пука?! — рязко каза Грон.

Високомерният третокурсник беше пострадал най-много от всички — разкъсаната на рамото му ливрея беше потъмняла от кръв, но той гневно отблъскваше опитващата да му помогне Ана. Разбира се, за раняването си обвиняваше само нас.

Стиснах юмруци:

— На мен ми пука!

— Указанията на Майстор Ревел по този въпрос са ясни — никакви сделки с нисшите вампири — напомни Ана и най-накрая успя да сложи на Грон изцелително заклинание. — Зак, действаш против волята на Академията.

— И Академията може да греши — намръщено каза Алиса.

Едва сега забелязах, че Даркин ме дърпа за ръкава.

— Зак, ще отида да потърся Стела — прошепна той. — Сред убитите я няма, слава на бога, но съм притеснен. А и тук се чувствам излишен.

— Добре — кимнах едва забележимо. — Опитай да поговориш с оцелелите „свободни“ още веднъж да обмислят предложението ми.

Още при първата крачка на Даркин третокурсниците настръхнаха с намерение да го спрат, но Серж им даде знак да не правят нищо. Така че Даркин необезпокоявано се отправи да търси приятелката си и „свободните“, а ние продължихме да изясняваме отношенията си.

— Да, в последно време Академията често греши — каза Чез, хвърляйки изразителен поглед към телата на бедните вампири. — Не виждам смисъл да ги слушам за всичко.

Странно, но ние съвсем спокойно приемахме факта, че до нас лежат телата на убитите от третокурсници вампири. Не знам за останалите, но на мен наистина ми беше все едно. Може би събитията от практиката ме направиха толкова безчувствен? Или случващото се в момента така беше окупирало мислите ми, че просто нямах време за сантименти?

— Така, нека не усложняваме нещата — намръщи се Серж. — Ако нямате достатъчно здрав разум, за да приемете нашите аргументи, да решим проблема по друг начин. Кой от вас се смята за най-добрия боец?

Всички едновременно ме погледнаха.

— Ами… да речем, аз — признах неохотно. — И какво от това?

Поне бях, докато не започнаха проблемите с вътрешната енергия. Но нещо не ми хареса тонът му. Освен това, предполагам, че интуитивно се досещах накъде бие.

— Да го направим така — ще организираме малък учебен спаринг. Ако успееш поне веднъж да ме достигнеш, ще признаем правотата ви и ще се опитаме да преговаряме с вампирите. В противен случай ще ни се подчинявате безусловно по абсолютно всички въпроси.

— Как така Зак е най-силният?! — усети се Чез. — Аз също…

Алиса го сръга с лакът толкова силно, че червенокосият ми приятел се сви на две.

— Съгласни сме! — отговори тя за всички.

Хм… разбира се, поласкан бях, че така вярва в силите ми, но, спомняйки си думите на Шинс за разликата в знанията и опита между нас и по-големите ученици… Не беше ли прибързано? Да не говорим за възможните проблеми с контрола над заклинанията. Изобщо не разбирах, защо Алиса толкова лесно се съгласи на двубоя и с готовност ме оставя да участвам?

— Тогава да започваме! — ухили се Серж.

— Ей, чакай малко! — реагира Алиса.

„О, най-накрая осъзна грешката си — помислих с облекчение. — В това състояние не трябва да участвам в двубои.“

Алис ми подаде „пелената“:

— Вземи и се подготви.

— Благодаря — отвърнах разочаровано.

Искаше ми се да беше казала, че да се бием е глупаво. Въпреки разочарованието взех „пелената“. Макар на всички да беше ясно, че шансовете ми за победа са нулеви, но все пак… Надеждата умира последна. И най-малката дреболия можеше да се окаже решаваща.

Прилепих я към очите си и предизвиках учудените погледи на третокурсниците.

— Какво е това? — попита подозрително Ана, сочейки с пръст „пелената“.

— „Пелена“. Използва се от техномаговете при изработката на артефакти. Момчетата ги използват, за да виждат сплитанията на чуждите заклинания — каза Ник, който вече беше запознат с този артефакт.

— Защо ви е това? — насмешливо изсумтя Грон. — Всеки Майстор може да ги види без използването на допълнителни артефакти.

Чез замълча за момент, едва сдържайки язвителна забележка.

— Ние още не сме Майстори — най-накрая каза той.

— Още? — Грон направо излъчваше сарказъм. — Голям си оптимист.

И отново Чез трябваше да се сдържа. Той много добре знаеше, че не може да бъде сериозен конкурент на третокурсник. Както и аз, между другото!

— Спрете вече — намеси се Серж. — Грон, по-добре на състезанията да беше толкова уверен. Тогава нямаше да губим всеки път.

Уау, значи нашият факултет съществено отстъпва на другите? Никога не съм се интересувал как протичат състезанията при големите ученици. Да гледам, разбира се, ходех, но тогава нямах „пелена“ и почти нищо не разбирах. Повечето заклинания, използвани от големите ученици в сериозни двубои, не бяха толкова очевидни, както добрите стари Огнени топки. Често те използваха многослойни структури, недостъпни за нашите възприятия. Честно казано, това беше малко плашещо. Единственото, което беше на моя страна в този случай, беше силата. По думите на преподавателите след сваляне на блокировките моите заклинания бяха станали невероятно мощни.

— Зак, можеш да го направиш! — чух насърчителния вик на Чез.

— Гори! — извика Наив.

За разлика от обичайните ни тренировки този спаринг се проведе в съответствие с правилата — в средата на равното беше създаден Единичен купол, а двама третокурсници бяха определени за следящи страни. Малкото зрители заобиколиха купола от всички страни и напрегнато зачакаха началото на спаринга.

— Нападай — направи подканващ жест Серж.

Той веднага бе обгърнат от хитро преплетени нишки, образуващи сложен щит. Изглежда това заклинание беше много по-коварно от Универсалната ми стена. Мислено благодарих на Алиса за това, че толкова навреме ми зае „пелената“ си. Едва ли „пелената“ щеше да ми помогне да спечеля двубоя, но сега поне можех да виждам действията на противника.

Хвърлих върху него всички познати ми заклинания — Огнени топки и птици, Въздушни юмруци, Ледени копия, Каменен дъжд… но всичките ми атаки се разбиваха в защитата на Серж. И по-точно не се разбиваха, а се разтваряха, погълнати от защитните му заклинания. Разбира се, само тези, които изобщо достигаха до него — няколко Огнени топки се изпариха още по пътя.

— Знаеш ли, май се престарах, слагайки всички тези щитове — подигравателно каза Серж. — Не можеш нищо да направиш с прости заклинания. И… защо ли ми се струва, че си ги усвоил много лошо?

„За какъв се мисли тоя?“ — окончателно се вбесих аз.

„Не можеш нищо да направиш с прости заклинания…“ Арогантен гадняр! Стоп… Прости заклинания? Ако си припомня какво ми каза Шинс, аз наистина трябва да преразгледам схемата на сплитане на заклинанията. Само че дали ще мога в движение, без някакви изчисления, да променя сплитанията? Освен ако… Променя заклинанията след като са създадени по фиксиран алгоритъм, като затворя контурите по наскоро измислената от нас система.

И това наистина можеше да се получи!

Първата променена Огнена топка удари по защитното поле, разпръсквайки дъжд от искри.

„Вече имам напредък! — зарадвах се аз. — Най-малкото, защото щитът вече не поглъща моето заклинание. Да видим какво друго мога да измисля.“

Мятайки следващата променена Огнена топка, аз продължих да укрепвам успеха си с добавянето на няколко Въздушни копия. Разбира се, защитата на Серж с лекота отрази всичките ми заклинания, но аз друго и не очаквах. Затова пък наблюдението на поведението на защитното му поле през „пелената“ ми даде още една тема за размисъл — в местата, където попадаха заклинания от различни елементи, структурата на щита беше леко нарушена. Разбира се, сплитането веднага се възстановяваше, но фактът си беше факт — можех да предизвикам известни поражения!

Седнах в поза лотос, затворих очи и се концентрирах. Трябваше да обмисля следващите си действия. За щастие, спецификата на нашия дуел ми позволяваше да направя подобна волност, без опасност да получа бойно заклинание по главата.

— Още колко дълго ще продължава? — чух като в мъгла гласа на Грон.

„Странно, обикновено Единичните куполи блокират всички външни звуци — помислих си разсеяно. — С какво ли са променили стандартното заклинание?“

— Млъкни! — изшътка му Ана. — Времето на двубоя не е уточнено. Това означава, че ще продължи дотогава, докато някой не спечели или не падне изтощен.

— Или докато не свърши енергията — пошегува се Чез.

Всички бяхме наясно, че в окръжаващото ни пространство има достатъчно енергия да се замерваме със заклинания до припадък. Разбира се, плътността на магическата енергия беше много по-ниска, отколкото в Академията, но това по-скоро касаеше бързината и лекотата на създаване на заклинанията. Но е сигурно, че на открито пространство двама души не могат да изразходват енергията толкова бързо, че плътността й да няма време да се възстанови. Впрочем сега не ми беше до подобни размишления, имах си наистина сериозно предизвикателство — да измисля начин да се справя със защитата на третокурсник, за чиято структура не знаех практически нищо. Единственото, което установих досега беше, че ако използвам незащитени сплитания, защитата поглъща моите атаки, както и че беше уязвима при едновременна атака от няколко различни елемента.

Какво пък, от това ще започна — реших аз и без да ставам от земята, започнах методично да експериментирам с елементите. Не, не създавах нови заклинания от комбинирани потоци — да правя нещо подобно без внимателни изчисления беше равносилно на самоубийство.

Просто поставих две различни заклинания едно върху друго, без да свързвам сплитанията им. Първата ми проба беше с Въздушни копия, покрити с тънък огнен воал. След това дойде ред на комплексни заклинания от другите елементи, но и на тях не им беше съдено да пробият защитния екран. Продължих с различни комбинации от огън, въздух, земя и вода — покривах с водни и огнени воали Въздушни копия, смесвах Ледени с Каменни стрели, дори опитах да смеся огън и лед. Уви, надеждите ми не се оправдаха.

— Не е зле за първокурсник — похвали ме Серж. — Ще се мъчиш ли още или да приключваме с това?

Дори не беше се задъхал, а от мен потта се лееше като от чешма. Всъщност, Серж трябваше просто да закърпва дупките в защитното си заклинание. Нищо сложно.

— Ето ти още! — ядосано отвърнах аз.

Чувствах се не просто унижен, а направо стъпкан в калта. Разбира се, можех да пробвам с лежащия в джоба ми пръстен на нисшите вампири, но това щеше да доведе до твърде много въпроси. А и последствията от подобни необмислени действия бяха много непредсказуеми. Да се превърна в нисш, пардон, в обърнат във вампир? Не, благодаря. Но какво друго ми оставаше да направя?

Преди да се предам, реших да направя последен опит. Единственото, което не бях пробвал, беше да сплета и четирите елемента в едно заклинание. Едновременната работа с толкова много елементи беше прекалено сложно и не ми позволи да създам нещо кой знае колко хитроумно като структура. Само една смесена топка, подобна на Огнена топка, която веднага нарекох Комплексна топка. Не много голяма, за да намаля риска от самоунищожение, но не и малка. Малко по-голяма от глава. Четирите вида енергия се преплетоха в причудлив модел, осветявайки изненаданите лица на третокурсниците и моите приятели. Самият аз за миг се полюбувах на творението си и после бързо го метнах към Серж — беше възхитително!

Врязвайки се в защитния екран, топката проблесна като светкавица и го пръсна на парчета. Неочаквайки подобен ефект, аз се забавих със следващото заклинание, но все пак успях, преди Серж наново да изгради щита си. Огнената топка изхвръкна от ръцете ми и… се разпадна на половината път…

Дракон да ги вземе тези нестабилни заклинания!

Добре, че бях седнал на земята, защото в този момент щях да падна. Изглежда, че тази Огнена топка отне и последните ми остатъци от сила.

— Край! Достатъчно!

Ана махна Единичния купол и се затича към мен:

— Ако се опиташ да продължиш двубоя, можеш просто да прегориш!

— Но…

— Не искам да чувам и дума!

— Но аз…

— Не!

Изчаках, докато момичето се успокои малко, и довърших:

— Изобщо не се каня да продължавам. В момента това е невъзможно, аз и най-просто заклинание не мога да сплета.

Мисля, че още от самото начало нямах шанс. А дори и да имах, преобръщането ми във вампир направи моите заклинания твърде нестабилни.

— Ама ти наистина си силен — откровено заяви Серж. — Може би дори повече, отколкото всеки от нас. Но в Занаята силата далеч не е решаваща, просто имаш прекалено малко опит и знания. А засега… мисля, че изгладихме нашите разногласия, всичко беше честно.

Чез и Алиса ми помогнаха да се изправя на крака.

— Само засега — безизразно казах аз.

Нямах сили дори да се ядосам както трябва.

— Утре сутринта ще дойдем в Прокълнатата къща, за да обсъдим следващите действия по залавяне на избягалите нисши вампири. Надявам се, че повече няма да има никакви проблеми?

— Няма да има — отговорих мрачно.

Въпреки че Серж изобщо не се държа предизвикателно, бях обхванат от силно желание да му хвърля една Огнена топка в лицето. Жалко само, че нямаше да достигне целта си.

Напуснахме изоставеното поле под тихите проклятия на Чез и подозрителното мълчание на Алиса. Наив също запази мълчание, като леко ме подкрепяше да не падна.

— По мое мнение, това беше подигравка — мрачно каза Чез.

— И как се досети? — ехидно попита Алиса.

— Нямах никакъв шанс — въздъхнах аз, отдръпвайки се от подкрепящия ме Наив. — Много ще трябва да учим, докато ги стигнем. Дори ако вземем предвид нашата „невероятна талантливост“, това ще отнеме години обучение.

— Съгласна съм. Никой от нас няма и най-малък шанс да им се противопостави — ядосано каза Алиса. — Зак прояви чудеса от изобретателност, но и това не му помогна.

„Тя сега комплимент ли ми прави или напротив? — зачудих се аз. — И щом сме нямали шанс, защо толкова настояваше да участвам в двубоя?“

— Но той проби защитата на Серж — за първи път се обади Наив. — Ако не беше нестабилността на заклинанието… Зак, защо така се изложи с Огнената топка? Изнервен ли беше…

Свих рамене:

— Ами прибързах, не успях да създам стабилно заклинание. Но осъзнаваш ли, че ако беше истински бой и Серж използваше атакуващи заклинания, само за секунда от мен и мокро петно нямаше да остане.

— Факт — съгласи се Наив.

— Искам да стана по-силна! — замечтано каза Алиса, а след това гневно добави: — И да му го върна на Серж!

— Да! — присъединих се и аз към вампирката. — Всички ние трябва да го направим!

Наив ни погледна озадачено:

— Да убием Серж?

— И това също.

Всички се засмяхме, а настроението ни мръдна малко от абсолютната нула.

— Чудя се как ли са Даркин и Стела? — разтревожено каза Наив. — Дали са добре?

— И аз бих искал да знам — въздъхнах аз. — Между другото, вие с Чез защо не отидете в дома на Стела, може вече да са там?

Чез изразително погледна към нас с Алиса.

— Искате да си поговорите? Какво пък, ще взема Огненото момче и ще отидем до наглата вампирка. Няма проблем. Но да не минете без целувки, не ме разочаровайте.

— Разкарай се — врътна се Алиса.

Когато Чез и Наив заминаха, ние с Алиса продължихме към Прокълнатата къща и най-накрая можех да споделя опасенията си:

— Започнах да губя способности към Занаята.

— В смисъл?

— Нали видя как се разпадна Огнената топка по време на двубоя? Сега това се случва все по-често.

Алиса се намръщи:

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Мога да демонстрирам — всяка втора Огнена топка, ако вложа в нея достатъчно сила, при движение се разпада.

— И си сигурен, че това е резултат от трансформацията?

И отново в гласа й се долови подигравка.

— А какво друго? Велхеор предупреди, че ще стане така.

Противно на очакванията ми, че ще ми съчувства, вампирката се ухили дяволито:

— Кога за последен път медитира?

— Какво да правя? — изненадах се аз от неочаквания въпрос.

— Помниш ли, едни такива упражнения. Ме-ди-та-ци-я. Използва се основно за подобряване на контрола над заклинанията и за да не губиш способности към Занаята.

— Хайде де!

Започнах да се дразня, но засега се владеех.

— Прекалено мнителен си. Няма смисъл да приписваш загубата си на вампиризма. Просто беше прекалено изнервен в края на двубоя и не се справи със заклинанието…

— Не съм се справил?! — подскочих аз. — Точно ти настоя за този двубой, въпреки че ти казах за лошото си състояние след заразяването, но дори и да не беше това, пак нямах никакъв шанс!

— Заразяване? — криво се усмихна Алиса. — Може би и мен считаш за заразена?

— Защо не? — окончателно се ядосах аз. — Щом не можеш да схванеш толкова прости неща!

Алиса мълчаливо се обърна и закрачи в противоположна на Прокълнатата къща посока. Исках да извикам след нея нещо за предстоящата й среща с Девлин, но така и не измислих нищо язвително. Колко глупаво и бързо стана всичко. И през ум не ми минаваше да се карам с Алиса, просто исках да се оплача за проблема със създаването на заклинания…

Почувствах се толкова празен, сякаш заедно със силите от мен си отиде и част от душата ми. Не помня как стигнах до Прокълнатата къща и не смея дори да си представя къде съм пратил Невил с неговите въпроси. Помня само как рухнах на леглото и веднага заспах. И ми се присъни сън…

 

Когато се събудих, съвсем ясно осъзнах, че освен решаване на проблема с нисшите вампири спешно трябва да направим нещо и за Стил. Дори и засега да не знаехме как да му помогнем, можехме поне да го доведем в Прокълнатата къща и да му осигурим достойни условия на живот.

Това беше първата ми мисъл, но после се върнаха спомените от последните събития и настроението ми се развали окончателно…