Белва Плейн
Далеч от дома (9)

Глава 8

В стара къща близо до средновековната стена едно семейство се беше събрало около дългата маса за типичната италианска вечеря — бащата в единия край, майката в другия, а помежду им цялото многобройно домочадие, включително и Доналд като гост. Точно срещу него седеше бабата и държеше шестмесечно бебе — момиченце.

Доналд би могъл да слуша по-внимателно своя домакин, счетоводителя, който в предпоследния ден преди завръщането му в Ню Йорк бе проявил любезността да го спаси от самотната вечеря в хотела. Можеше да гледа навън през прозореца към зимната градина, към сребърния полилей или към дървената ламперия. Но той виждаше само бебето.

— Вие има деца? — попита домакинята на английски, като се запъваше.

— Не — отвърна й.

Така беше по-добре, не толкова сложно, не толкова болезнено. Внезапната болка го беше изненадала. При вида на бебето с неговата дантелена рокличка, несъмнено облечена специално за неделния обяд, беше изпитал неочаквано силна болка. Ето там седеше тя, издавайки бълбукащи звуци, докато пиеше млякото си, размахваше малките си пухкави ръчички и се усмихваше на всички около масата, събрани там, за да поднесат почитта си пред нейния трон.

— Шест месеца — каза Доналд. — Нямах представа, че за шест месеца порастват толкова много.

— О, да — отвърна бащата, кимайки мъдро. — Ще го разбереш, когато ти се роди първото. След още шест месеца, а може и по-рано, тя ще направи първите си стъпки, а след това, преди да се усетиш, ще говори и ще ходи на училище и ще спори с теб.

Бетина Улф беше вече на седем месеца…

Доналд се обърна любезно към домакина:

— Разправяхте ми за онзи фонд за спасяването на Венеция от потъване. Как смятате да предотвратите потъването? Аз не разбирам почти нищо от техника.

 

 

Любовта избуява подобно на бурен. Често се казва, че буренът е просто едно растение, което расте там, където е нежелано; някои от най-прекрасните цветя, като маргаритката, орловият нокът и латинката, са бурени. Такива мисли спохождаха Доналд. Той не искаше тази любов да расте. Твърдо беше решил, че ще поеме само финансовата отговорност. Познаваше своя недостатък: искаше всичко или нищо. Ако не беше отличен студент в юридическия институт, много вероятно щеше да го напусне. Ако не можеше да бъде баща като онзи във Флоренция, каква беше ползата?

Но я се опитай да се отървеш от орловия нокът, който вече се е вкопчил със здравите си пълзящи стебла, или от маргаритките, които вече са разпръснали семенцата си.

 

 

„Предполагам — мислеше си Доналд, — че това всъщност започна още в деня, когато за първи път я видях да се усмихва.“ Ако двамата с Мария не бяха се познали едновременно, той най-вероятно щеше направо да подмине редицата от пейки и бебешки колички. Нямаше никаква прилика между бебето отпреди четири месеца, което си спомняше, и малкото човече, което стоеше, наистина стоеше на краката си до коленете на Мария, вкопчено в ръцете й.

Мария извика името му. Именно този стряскащ вик навярно бе накарал бебето да обърне глава към него. Усмивката сигурно вече е била на устните й, защото бе доволна от новото преживяване да стои изправена; със сигурност тази усмивка не беше предназначена за него. Дори в своето невежество той можеше да разбере, че получава само „опашката“ на усмивката й.

И все пак щеше да отнесе у дома спомена за изражението на това личице и да го запази в паметта си.

— Променила се е, нали? — каза Мария на испански. — Едва я познахте, нали? Да, вече иска да ходи. Виждате ли как само се изправя в скута ми? А трябва да я видите как пълзи. Бих могла да я сложа на тревата, за да ви покажа, но там е мръсно. От дълго време не сме ви виждали, мистър Улф.

Тя ще направи първите си стъпки, а след това, преди да се усетиш, ще говори и ще ходи на училище, и ще спори с теб.

— Бях извън страната по работа, бях много зает, иначе щях да дойда.

— О, да, работа. Така е. Ела, Кукличке. Ще седнем в количката и ще си изядем обяда. Седнете, мистър Улф, и гледайте как вашето момиченце ще се наобядва.

Вашето момиченце. Бетина Улф.

— Нарекохте я Кукличке?

— Така й викат. Майка й я гушка и я нарича Кукличка, аз също.

Тъй като го поканиха, Доналд седна. Ако го бяха помолили да опише чувствата си, той най-вероятно щеше да се затрудни какви думи да използва. Наблюдаваше себе си някак отстрани, както наблюдаваше и детето си.

— Тя може да пие от чашка, но понякога предпочита шишето — обясни Мария. — Давам й с чашката нощем, когато е по пижамка. Майка й не обича да има петна от мляко по тези хубави дрешки. Не че не могат лесно да се изперат, но… — Мария не довърши.

„Нещо я тревожи“ — помисли си Доналд. И я попита дали винаги й се налага да работи в неделя.

— Да, защото ми трябват парите. Имам семейство в Мексико. Но аз нямам нищо против. Какво друго да правя? Мистър Бъзли ми плаща толкова много. Той е мил човек, много, много мил, и не го казвам само защото ми плаща толкова много допълнително. Не. Жалко, че не можете да го видите как си играе с Кукличка. Сяда на пода при нея и си играят. Да, той е много мил старец. Искате ли да видите снимка? Изрязах я от вестника, за да я показвам на другите тук в парка. Бавачките обичат да разпитват кой е шефът ти, затова им показвам това.

Там, сред цяла страница снимки от най-разнообразни светски събития, се виждаха мистър и мисис Бъзли на благотворителна вечеря — той изглеждаше точно така, както Доналд си го спомняше, а тя беше великолепна с дългите си обеци със сложна изработка и голите рамене. Погледът му пробяга по възторжено-сладникавия абзац за „мистър Хауърд Бъзли и неговата красива съпруга Лилиан“ и се извърна.

О, не беше ли това една голяма крачка нагоре по обществената стълбица — да се видиш в неделния вестник, и не трябваше ли Лилиан да е изпълнена с трепетно въодушевление!

Мария продължаваше да говори. Тя, естествено, усещаше, че тук има някаква драма, нещо вълнуващо в създалото се положение. Сигурно се чудеше за какво ли си мисли бившият съпруг. Съвсем естествено. На следващия ден тя щеше да разправя на другите бавачки за бащата, който се вижда с детето си в парка.

Лапнала нещо, което приличаше на хрупкава бисквитка, но както му обясни Мария, всъщност беше гумен пръстен за чесане на венците, Кукличка се беше вторачила в него. Дали не беше изпълнена с любопитство? Доколко бе възможно да мисли на осем месеца?

Що се отнасяше до него, той си мислеше, че му е все едно дали я наричат Кукличка или не, когато две жени минаха наблизо и чу едната да казва:

— Нали е прелестна? Това е бебето на семейство Бъзли.

Те отминаха и Доналд не чу нищо повече. Но Мария ги беше чула. Той се увери в това, когато тя изведнъж каза:

— Ако съм все още тук, когато тя проговори, ще я науча най-напред да казва „татко“.

Той я погледна. Тя отвърна на погледа му и Доналд отново имаше чувството, че иска да му каже нещо, но се колебае.

— Какво искаше да кажеш с това „ако все още съм тук“? — попита я. — Мислех, че работата ти харесва.

Мария повдигна рамене.

— Наистина ми харесва. Но човек никога не знае, нали? О, вече й се спи. Искате ли да я полюлеете? Леко бутайте количката напред-назад.

Нежното полюшващо движение започна да успокоява Доналд. Пред него преминаваше парадно шествие от деца в пъстри дрехи, дребно червенокосо момиченце на своята тротинетка и отбор момченца, ритащи нападалите листа. Безметежността на есенния следобед обгръщаше парка и за да я почувства по-добре, той затвори очи, докато слънцето напичаше раменете му.

Изведнъж гласът на Мария рязко наруши спокойствието:

— Не разбира. Има бебе, излиза през цяло време. През цяло време. Спи и излиза.

— На мен ли говориш? — попита я той, тъй като не беше сигурен, че е чул правилно какво бе промърморила жената на испански.

— Съжалявам! Говорех на себе си. Понякога много се ядосвам. Извинете ме.

— За какво да те извиня, Мария?

— Не говорех за вас, мистър Улф. Съжалявам.

Но думите й несъмнено бяха предназначени за него. И той й каза доста настоятелно:

— Погледни ме, Мария. Ако има нещо нередно, трябва да ми кажеш.

Настъпи тишина. Може би тя бе изрекла тези думи напук, тъй като беше засегната, или поради някаква по-проста причина — сърдеше се на Лилиан, защото й се бе скарала за нещо, а ето сега вече съжаляваше, че е издала чувствата си. Доналд произнесе много тихо и натъртено:

— Ти започна да говориш нещо за майката на бебето. Не бива да се страхуваш, че ще кажа на някого. Ние с мистър Бъзли не сме приятели, но аз трябва да знам, Мария. Трябва да знам и ти трябва да ми кажеш.

— Тя никога не си е у дома! Тя купува разни неща на Кукличка и я целува, но това не е да си майка.

Доналд трябваше да се съгласи, че е точно така, но това все пак не можеше да се определи като малтретиране на дете. Той въздъхна, похвали Мария и реши, че е по-добре засега да смени темата.

— Радвам се, че ти си бавачката на бебето, Мария.

— И аз се радвам.

— Ще ти дам моя телефонен номер — добави той и й подаде визитната си картичка. — На него можеш да ме намериш през деня. На гърба ще напиша домашния си телефон.

— Ще дойдете ли пак следващата неделя, мистър Улф?

— Да, ще идвам всяка неделя, освен когато ми се налага да замина от града. Позвъни ми в неделя сутрин и ако не ти отговоря, ще знаеш, че съм заминал.

Мария кимна.

— Ще ви се обадя, мистър Улф. А сега май трябва да се прибираме у дома. Слънцето се скри.

Доналд я придружи за кратко. На раздяла погледна още веднъж спящото бебе и остана да наблюдава как количката прекоси безпрепятствено авенюто и продължи пътя си.

Той беше човек, който никак не обича несигурността и би бил готов да понесе тежки изпитания стига след това да може да погледне напред в бъдещето. Но сега бъдещето беше напълно забулено в облаци; Доналд изпитваше неприятното чувство, че нещо не е както трябва. Обзет от тези неопределени мисли, той крачеше бързо към дома си.

 

 

Ако не беше Бетина, или Кукличка — о, колко му бяха неприятни и двете имена! — Доналд с най-голяма лекота щеше да остави Лилиан в миналото си завинаги, заедно с други неща, които всеки би искал да забрави. Но месеците се нижеха и тя непрекъснато се появяваше по един или друг повод във вестника. Беше удивително как тези кратки очерци на светската страница, при положение че излизаха достатъчно често, можеха да превърнат един човек във важна личност. Щом само веднъж вестниците започнеха да пишат за някого — за това най-често беше необходимо само да се наеме някой журналист — просто продължаваха, защото той вече беше име. Никак не би се учудил, ако Лилиан бе направила точно това.

Именно Мария му носеше тези изрезки от вестниците, които Лилиан вероятно гордо й беше показвала. Но също му носеше и клюки, безобидни като на онези първи твърдения, че Лилиан почти не се прибира у дома. Той се срамуваше от тези сплетни; беше му унизително да ги слуша.

Но понякога тя му съобщаваше и неща, които го караха да се притеснява — разказа му например за една свада между съпрузите Бъзли, която я събудила посред нощ. Вече познаваше Мария много добре. Беше необходим достатъчно здрав разум плюс мъничко интуиция, за да се прозре в душата й. Тя беше една честна и кротка женица, немлада вече, която е научила много неща за човешката природа през трудния си живот. В бедното си, гладно село Мария се беше борила да оцелее и не беше лесно да я измамиш.

Колкото и да бе странно, най-много искаше да чува, че в дома на семейство Бъзли е хубаво, че там царят мир и спокойствие; след като детето живееше при Лилиан, къщата й трябваше да бъде солидно и сигурно място. Откри, че в един конкретен случай двамата са се карали, защото Лилиан е отишла сама на нощно парти, докато Бъзли се задържал на някакво събрание. „Това не ми харесва, никак не ми харесва“ — помисли си Доналд.

— Кукличка има късмет, че вие сте й баща — рече Мария един ден.

— Но ти не знаеш нищо за мен — отвърна той, — освен че съм бившият съпруг. Аз може да съм лош човек, може всичко това да е по моя вина.

— Не, не, не ваша вина. Аз има очи. Аз вижда. Някой трябва говори с нея. Я, виж, Кукличке, какво е това? — възкликна тя, сменяйки темата.

— Бау-бау.

— Добре. А този кой е?

— Тати.

— Аз трябва да й говоря на английски — обясни Мария. — Това е родният й език. Ние си играем. Тя е много умничка. Играем си на „жмичка“ и на „къде е Кукличка“. Много се забавлява, като кажа „къде е Кукличка“. Погледнете, мистър Улф. Още две зъбчета й поникнаха. Вече има шест зъбчета. Покажете й часовника си. Какво е това, Кукличке?

— Тик-так.

Нещо тревожеше Мария. Искаше му се да я помоли да го каже открито, да престане да му го натрапва в очите. Вместо това Доналд свали детето от количката и като го хвана за ръка, тръгнаха на разходка.

Има нещо във вида на висок мъж, водещ за ръка голямо колкото кукла създание, което кара хората да се обръщат и да се усмихват. Един човек, който премина край тях с около двегодишното си немирно момченце, се усмихна на Доналд точно по този начин, като прибави и едно намигване. Неделните татковци се разпознаваха един друг. Той се питаше какви ли са историите на тези мъже, тъй като със сигурност всяка една беше уникална, както хората са различни. И все пак колко ли различни бяха техните истории от неговата?

И тъй, когато кратката разходка свърши и детето бе върнато в количката, Доналд се обърна открито към Мария:

— Кажи ми какво имаше предвид, когато каза, че някой трябва да поговори с нея. Какво става в това семейство? Мария, ако ми имаш доверие, ще ми отговориш.

— Все същото, мистър Улф. Ние живеем сами, само бебето и аз, мистър и мисис излизат, готвачката се прибира в дома си всяка вечер, а ние сме сами.

Тя млъкна.

— Това си ми го казвала много пъти — търпеливо изрече Доналд. — Има и нещо друго, което не си ми казала. Какво е то?

Настъпи една дълга, предълга пауза. После Мария се обади:

— Не ми се ще да го казвам… Струва ми се, че тя си има друг мъж, мистър Улф.

— Друг мъж ли? Мисис Бъзли има друг мъж?

— Така ми се струва. Той й звъни сутрин, когато мистър Бъзли вече е излязъл. Чух го няколко пъти. И го видях веднъж. Тя се прибра у дома с такси. Да, така ми се струва, наистина.

На Доналд му се стори, че вижда наближаващата катастрофа — кола, носеща се с голяма скорост в платното с насрещно движение, и въздъхна.

— Млад ли е той, Мария?

— По-млад е от мистър Бъзли.

— Но е възможно да правиш ужасна грешка.

— Възможно е, но не е грешка, струва ми се.

Ето защо той остави нещата така и си тръгна. Пък и в края на краищата, какво би могъл да стори?

Понякога почти му се искаше неговото бебе да си остане бебе. Но времето препускаше; тя бе почти на две годинки. С годините животът щеше да става по-сложен — щяха да бъдат задавани въпроси, на които щеше да е невъзможно да се отговори. Те го измъчваха сега и щяха да го измъчват още повече, ако не им се съпротивляваше по някакъв начин. Кой беше мъжът, чието присъствие Мария подозираше в живота на Лилиан? Имаше ли въобще такъв мъж? Защо се водеха нощните спорове в дома на Бъзли? Щяха ли да останат заедно Лилиан и Хауърд?

 

 

Една сутрин, докато Доналд се готвеше да тръгне за кантората, му се обади Мария, за да му съобщи лоша новина: Кукличка била болна. Цяла нощ не била спала, изгаряла от треска. Жената от лекарския кабинет не могла да я разбере, така че какво би трябвало да направи?

— Къде е майка й? — попита Доналд.

— Заминаха някъде надалече на ски.

— Не можеш ли да се свържеш с тях?

— Оставиха ми телефонния номер, но може би съм го записала погрешно, не знам. Не мисля, но никой не може да ги открие.

Доналд погледна часовника. На бюрото му лежаха куп документи, които трябваше да прегледа преди следобедната конференция.

— Има какво да каже за свое оправдание едно семейство с двама родители — промърмори той, — които при това обръщат малко повече внимание на своите деца.

След като нареди на Мария да увие много топло детето и да го чака след петнайсет минути, той навлече палтото си, за да се предпази от снега, втурна се надолу по стълбите и спря такси.

Мокрото от сълзи личице на Кукличка беше така болезнено зачервено, че той изтръпна от страх. Злокобното мълчание на Мария го скова. Бе пришпорил шофьора да кара по-бързо и сега се ужаси, защото таксито занасяше по хлъзгавите улици.

В страха си си мислеше, че не знае нищо за децата. Ако живееше с майка й, щеше да е научил някои неща, щеше да е наясно какво да прави. Ами ако детето умираше? Дявол го взел този шофьор! Цял ден ли му трябваше, за да пристигне? „По-бързо, по-бързо“ — искаше му се да извика, докато шофьорът се суетеше с парите, докато асансьорът пълзеше едва-едва нагоре, докато жената на регистратурата губеше време да говори по телефона, вместо да съобщи веднага за пристигането им.

— Изглеждате изплашен до смърт — забеляза лекарят. — По-спокойно, мистър Бъзли. Предполагам, че е стрептококова инфекция на гърлото. През този сезон имам много такива случаи. Ще направим посявка и до утре ще разберем дали е така или не. А междувременно веднага ще започнем да лекуваме младата дама с антибиотици. Алергична ли е към пеницилина?

Доналд отвърна безпомощно, че не знае. Нито пък Мария.

— Няма значение. Ще й дадем нещо друго за по-сигурно. Ето, Мария… така се казваш, нали? Ще ти запиша всички указания. Мария се грижи прекрасно за Бетина — добави лекарят, обръщайки се към Доналд. — С нея вече сме стари приятели. Как е мисис Бъзли? От толкова отдавна не съм я виждал, помислих си, че сигурно е била болна.

Говори много, но няма лоши намерения, помисли си Доналд, докато му отговаряше:

— Не. Тя е добре.

— Хубаво. Е, отнесете тази млада дама у дома и утре сутринта очаквайте нашето посещение.

Като се прибра, Доналд се опита да овладее яростта си.

„Хубава майка, няма що! — помисли си гневно. — Купува някакво абсурдно одеялце от норка за детската количка — за да е в тон с новото палто на мисис Бъзли, както каза Мария — а след това заминава на хиляда мили, след като оставя детето единствено на грижите на една изплашена жена, която дори не може да се ориентира в града.“

И тъй като след една седмица гневът продължаваше да бушува в гърдите му, Доналд се обади на Лилиан.

— Кой? — попита тя. — О, Доналд? Не познах гласа ти. Почти бях заспала.

— Е, събуди се. Време е да го направиш. — Говореше грубо. — Събуди се и обърни внимание на детето си.

— Тая сутрин да не си станал с левия крак от леглото?

— Случайно да знаеш… не ти ли каза Мария какво се случи, когато беше на ски?

— Кукличка била много настинала. За какво вдигаш толкова шум?

— За твое сведение не беше настинала. Имаше стрептококова инфекция на гърлото. Мария направи всичко възможно, но беше ужасена. Бог знае какво щеше да се случи, ако не бях в града и не се бях погрижил за всичко!

— Е, твоята роля в живота винаги е била такава, нали… да поучаваш хората и да се грижиш за всичко. Слушай, Доналд, много си изнервен. Но не искам да споря с тебе, защото не те мразя и защото наистина съм добър и мил човек. Постарай се да запомниш това.

— Не съм изнервен — каза той с по-тих глас. — Само съм загрижен, защото не обръщаш достатъчно внимание на Бетина. Загрижен съм, и с право. Заминала си и си оставила някакъв безполезен телефонен номер. Оставила си тук тази безпомощна жена.

— Номерът не беше безполезен. Стана така, че наши познати даваха парти по случай купуването на нова вила в планината. Останахме един ден повече, за да поговорим с техния предприемач, защото може би и ние ще планираме да си построим нещо такова.

— Недей да извърташ, Лилиан. Ти си играеш много умело с думите, но пред мен тези не минават.

— Доналд, аз наистина смятах, че с теб сме решили да приключим всичко по най-приятелския и цивилизован начин.

— За нещастие нещата между нас никога няма да приключат окончателно. Нашето е дете е причината „приключването“ да не е толкова окончателно, колкото ни се иска. Ти съвсем си изоставила детето и аз няма да си мълча.

— Изоставила ли съм я? Излагаш се. Видял ли си тази къща? Да, видял си я и въпреки това ми разправяш, че „съм изоставила детето“. Ти си идиот. Хайде, затвори телефона и ме остави на мира.

— Не съм свършил. Искам да ме изслушаш…

— Не. Съжалявам. Не ме безпокой повече.

Затръшването на слушалката отекна в ухото на Доналд. Е, биваше го да твърди: „ти съвсем си я изоставила“, но трудно щеше да го докаже при наличието на целия този лукс, на апартамента на Пето Авеню, бавачката, летните ваканции, прекарани в къщата край морето… да не говорим за одеялцето от норка за детската количка! Представете си само! Пък и всички знаеха как тя прегръща и целува Кукличка, нали така? Щеше ли някой да повярва, че такава майка е изоставила детето си?

Доналд закъсня за ранното сутрешно съвещание с мистър Прат, а ако имаше нещо, което Огъстъс Прат да не понася, то беше закъснението. В добавка към това снегът, който беше валял през цялата нощ, не показваше никакви признаци да спре, тъй че следобедния полет до Вашингтон — темата на сутрешното съвещание, можеше да закъснее или да бъде отменен. Щеше да му се наложи да се задоволи с влака. Доналд Улф беше в лошо настроение.

 

 

Чувствайки се все още скапан, той се качи на влака. Пасажери със зачервени от студа лица, с мокри палта и разрешени от вятъра коси влизаха, като потрепваха с крака и разтриваха измръзналите си ръце, както направи и той. Ненавиждаше собственото си лошо настроение и предстоящото дълго пътуване. Сутрешният разговор по телефона все още го измъчваше. Дори беше толкова разстроен, че нямаше желание да отвори книгата, която си беше взел за пътуването. Потънал във водовъртеж от неопределени и безполезни мисли, той се взираше в непрестанната снежна вихрушка навън.

— Чудесна книга — обади се някой.

Почти не бе забелязал човека на съседната седалка, ако не смятаме това, че беше жена, и то задъхана, тъй като бе влетяла в купето в момента, в който влакът се готвеше да потегли.

— О, да, „Студеният дом“. Не съм я чел откакто бях в гимназията.

— Погледнете. — И като отвори една натъпкана до горе пазарска чанта, тя извади своя екземпляр на „Студеният дом“.

— Понякога преподавам в гимназията, затова и аз я чета за втори път.

Сега вече Доналд я погледна. Имаше луничаво лице с хубави черти и рижави коси. Би могла да бъде дъщеря на Огъстъс Прат.

— Работите като учителка? — попита я любезно.

— Не, фермерка съм, съпруга на фермер. Обичам книгите, а там, където живея, семействата любители на книгите, не са твърде много, затова се старая да помагам на децата, които не получават помощ у дома.

— Къде е това? Къде живеете?

— Е, ако погледнете картата, ще видите, че в едно ъгълче на Джорджия се срещат три щата. Точно на това място свършват Димните планини… или започват, зависи от гледната точка. Но аз ви преча да четете.

Наистина не изпитваше никакво желание да разговаря, тъй че се възползва от забележката, като се обърна към прозореца и мяркащите се зад него равнини на Ню Джърси. Мислите му прескачаха от сутрешната неприятна случка към предстоящите преговори във Вашингтон и обратно.

След малко усети някакво раздвижване на съседната седалка. Като порови в обемистата си чанта, младата жена извади нещо като метална кутия със сладки.

— Искате ли? — попита тя. — Много са вкусни, останаха от сватбата на приятелката ми. Тя ме накара да ги взема за вкъщи; сега се радвам, че го стори, защото умирам от глад. В Бостън не ми остана време да хапна, иначе щях да изпусна влака. — О, вземете си — настоя тя, когато видя, че той се колебае, — иначе като нищо ще ги изям сама всичките, а не мога да си го позволя.

Както можеше да се очаква, почерпката със сладките доведе до продължаване на разговора — и Доналд отбеляза, че навярно всичко на сватбата е било толкова вкусно като тях.

— О, да! Беше провинциална сватба в дома на булката. Тя и майка й приготвиха всички печива. Вземете си още една.

Искаше му се да посегне, но тъй като нямаше да е прилично, отказа и вместо това направи забележката, че сватбите винаги са забавни, което не беше непременно вярно.

— Да, нали? Сватбата се състоя в едно красиво малко градче в Ню Хампшир, прилича много на нашите градчета, ако не смятаме климата. През целия си живот не бях виждала толкова много сняг. Ние с Ейми се запознахме в колежа в Джорджия, нали разбирате, и оттогава сме приятелки, но никога не бях ходила у тях на гости. От сто години не бяхме се виждали и аз просто не можех дори да си помисля да пропусна сватбата й.

А Доналд си мислеше, че веднъж като тръгне разговорът, почти е невъзможно да го прекъснеш.

— Значи за вас това беше истинско събитие, среща след дълга раздяла, приятно прекарване.

— Да, така е, ако не смятаме това, че трябваше да отида без съпруга си. Имаме шестстотин акра земя, петдесет дойни крави и управител на фермата, който се проваля, затова Кларънс не беше спокоен и отказа да тръгне. Хората нямат представа колко много работа има в една ферма.

Би могъл да й отговори, че е работил на полето през летните ваканции и има много добра представа за фермерската работа. Но тъй като не искаше да удължава разговора, не го каза.

— Вие сте човек от града, виждам, че носите чанта за книжа. Искате ли да видите снимка на нашата ферма, или да не ви досаждам?

Е, за бога, как би могъл човек да й каже, че му досажда?

— Съвсем не. Бих искал да я видя.

Ето защо от пазарската чанта изникна малък картонен албум; несъмнено беше взет, за да бъде показван на гостите на сватбата. На снимките на корицата се виждаше спретната дървена къща с веранда отпред. Две прекрасни колита лежаха на стъпалата.

— Това са Мът и Джеф. В случая Мът^[1] звучи наистина оскърбително, нали, защото той е чистокръвно коли със страхотно родословие. Истинско разточителство, както казва Кларънс. Купи го от една изложба на кучета; не можал да се сдържи. А ето това е Кларънс.

Висок мъж, спретнато облечен с риза и дънки, стоеше изправен до дървена ограда. На заден план се виждаха част от покрива на хамбар и част от крава.

— А ето това е Рики. На шест годинки е, но тук е сниман преди две години.

На същите стъпала пред входа на къщата, където бяха снимани кучетата, между двамата си родители седеше момченце с къдрава коса и сериозно лице. Под снимката имаше надпис с молив: Кларънс, Рики и Кейт, следваха датата — четвърти юли, и годината.

Сутринта свиреше оркестър, а ветераните маршируваха по Мейн Стрийт. В гробищата имаше малки знаменца, големи знамена висяха над входните врати в горещия и неподвижен въздух или в някои случаи в дворовете пред къщите, на прът. Хората ходеха на пикник, ядяха печено пиле, както и сладолед и пай с боровинки.

Нещо накара сърцето на Доналд да трепне и той се обърна дискретно, като хвърли кос поглед към жената до себе си, тази наивна личност, сигурна, че той се интересува от подобни снимки. Обхвана я с един бърз поглед: стройна фигура, къдрава коса като на сина й, не особено забележителни черти на лицето, ако не смятаме нежната усмивка, силни ръце с нелакирани нокти, стискащи книгата.

— Красиво момченце — рече Доналд.

Тя въздъхна.

— Да, той ни е безценен. Много бихме искали да имаме още деца, но не се получава. Вие имате ли деца?

— Само едно. Момиче. На две годинки.

— Е, добре, ще имате още деца. При повечето хора е така. Ние с Кларънс решихме, че ще имаме голямо семейство почти веднага след като се запознахме. Така решихме още от самото начало.

Тя се засмя.

— Страшно сте се разбързали, а? — отвърна Доналд, възприемайки веселия й тон.

— Но въпреки това ние сме щастливи заедно от деня, в който се срещнахме.

Доналд не би могъл да обясни защо прояви любопитство да зададе на тази бъбрива непозната въпроса как се е запознала със съпруга си, но го направи.

— Случи се в университета в Атланта. Той следваше в Аграрния факултет, а аз в Историческия и дори не бяхме се забелязали, докато един ден не заваля проливен дъжд и той не ми позволи да се скрия под чадъра му.

Ето как се случваше това. Една жена предупреждава мъж, че книжата ще паднат от скута му, или мъж приютява една жена под чадъра си…

— Никога не съм очаквала, че ще живея във ферма. Разбира се, това не е просто някаква стара ферма, по-скоро можеш да го наречеш „стопанство“. Семейството го е притежавало може би от шест поколения, а може би и по-отдавна. Във всеки случай от времето веднага след Революцията. Това означава най-малко отпреди двеста години. Струва ми се, че той обича всяко дръвче на тази земя. И знаете ли, признавам си, на мен ми отне доста време, но и аз се научих да ги обичам всичките до едно.

„Късметлия е този Кларънс“ — помисли си Доналд. Ако беше умен, щеше да се грижи добре за Кейт. Тя изглеждаше почтена, добра и излъчваше добро настроение. По някакъв съвсем различен начин му напомняше за Мария, но за разлика от тази жена тук родената на село Мария притежаваше вродено умение да се оправя в критични ситуации в града. Непознатата до него бе прекалено доверчива, за да я пуснат да се разхожда сама по света, без някой да се грижи за нея. Е, разбира се, бе много възможно Доналд да греши, но той не смяташе така.

— Е, аз ще се върна към четенето — каза тя.

Така че и Доналд разтвори своята книга. Но умът му беше прекалено зает с други неща, за да вникне в нея, и затова четенето не вървеше. Непрестанният сняг се сипеше покрай прозорците, загръщайки в бяло полята наоколо, жилищните комплекси, фабриките, град Филаделфия и всичко останало. Той си мислеше колко хубаво би било Кукличка да има такава майка и като затвори очи, си представи своето момиченце — застанала пред него със сияещо личице, прегръщайки пухкаво мече-играчка. Де да можеше тя да има майка като… След това изведнъж обявиха, че влакът спира във Вашингтон.

Той стана, за да свали куфара си от багажника, и се сбогува със спътничката си.

— Беше ми много приятно да си поговоря с вас.

— Да, и на мен. Нека да ви нахвърля нашия адрес. Винаги го правя, когато срещна хора, които ми харесват. Ако с жена ви имате път на юг, елате ни на гости.

 

 

Два дни по-късно Доналд отпътува от Вашингтон отново с влака. Пътуването щеше да е малко по-дълго, отколкото с редовния самолетен полет, но поне щеше да слезе в центъра на града, достатъчно близко до дома му, за да се прибере с една разходка с бърз ход, добре дошла след цялото това двудневно седене.

По една случайност мястото му на връщане беше в средата на вагона, много вероятно същото, което бе заемал и на отиване. Несъмнено именно този факт му напомни за приказливата млада жена, която бе седяла до него. „Боже мой — помисли си Доналд, — тя ми даде адреса си, на мен, напълно непознатия човек, и ме покани да посетя заедно с жена си нея и съпруга й, в случай че «имаме път на юг»! Бедната невинна душа, тя не знае какво е коварство, в никакъв случай.“ Ами че той дори не беше й казал името си, да не говорим за някакъв документ за установяване на самоличността му.

Те тримата бяха изглеждали толкова мили на снимката, както бяха седнали там, на стъпалата на верандата; напомняха му за някоя от старите илюстрации на Норман Рокуел. И размишлявайки за невероятното разнообразие от човешки характери, умът му направи един естествен скок обратно към събитията от тази скапана седмица.

Трябваше, беше абсолютно необходимо, да научи повече за гледането на деца, за да бъде по-добре подготвен за следващия път, когато, да пази бог, Кукличка щеше да има нужда от повече грижи, докато Лилиан е заминала на сафари или нещо от този род. Непременно трябваше да си купи една обикновена книга за гледане на малки деца, както и две-три други за детската психология и общото развитие на подрастващите. След като взе това решение, вече не се чувстваше толкова безпомощен.

Така че няколко часа по-късно той излезе от една голяма книжарница с четири томчета в торбичка, тежко закрачи през рядката кал към дома си и завивайки зад близкия ъгъл, налетя на един мъж, който несъмнено беше приятелят на Синди.

Не бе трудно да го разпознае; нямаше друг приятел или дори познат с такава брада, започваща почти от очите и стигаща до кръста.

— Ей, Доналд, откога не сме се виждали. Несъмнено от сватбеното тържество.

— Да, много отдавна. Как си? Как е Синди?

— Синди? Ти не знаеш ли? Лилиан не ти ли е казала?

— Аз не се виждам с Лилиан. Синди не ти ли е казала това?

— Аха, чувах нещо такова. Във всеки случай Синди е мъртва.

— О, моите съболезнования. Какво се случи?

— Разболя се. Прекали с пиячката или с нещо друго. Не знам точно. Почина в болницата.

Доналд за миг си представи младата жена с продран глас и ярък грим; след това, макар че никога не я беше харесвал, бе обзет от прилив на жалост, защото един толкова млад човек не биваше да умира. Сигурно не е била на повече от двайсет и пет години.

— Моите съболезнования — повтори той с много сериозен глас. — Често се чудех, като си мислех за нея, макар че не беше моя работа. Искрено казано, все се чудех как така двете, Лилиан и Синди, са приятелки. Бяха толкова различни. Но Лилиан наистина беше много добра към нея. Тя направо я издържаше, струва ми се.

— Приятелки ли? — Гласът му прозвуча почти насмешливо. — Те бяха сестри, драги. Синди й беше сестра.

Доналд беше така шокиран, сякаш го фраснаха с камък по главата.

— Чуждо дете? Осиновено?

— Не, не. От един и същи баща, от една и съща майка.

— Не разбирам. Това не ми се вижда смислено. Кои са били родителите им? Какви са били? Искам да кажа… какво са представлявали?

— Какво са представлявали ли? Нищо. Просто обикновени хора.

Доналд разтърси глава.

— Аз се опитвах… Никога не успях да я накарам да ми каже каквото и да било.

— Че какво са приказките? Чесане на езика. Доникъде не те води.

— Но ти изобщо знаеш ли нещо? Познаваше ли добре семейството й?

— Разбира се. Живееха от другата страна на улицата. Аз съм й нещо като трети братовчед или от този род. Затова се навъртах наоколо.

— Не разбирам — повтори Доналд и се вторачи в него, сякаш зад това грубо и странно лице можеше да се крие някакъв отговор на въпросите му.

— Какво има за разбиране? Казах ти. Обикновени хора, нали разбираш? Хора като теб. Като мен. Айде, трябва да тръгвам. Пази се.

Доналд стоеше и наблюдаваше как приятелят на Синди бавно се отдалечава. Каква ли беше тайната? Но нямаше отговор. Качи се горе в апартамента си и като прерови хладилника, сложи в една чиния сандвич и круша, след което седна и зачете една от книгите за отглеждане на деца.

Но вместо да се съсредоточи върху нея, удивителните факти, които току-що бе научил, се въртяха с бясна скорост в главата му. Толкова много предположения се бяха въртели в тази глава по време на краткия му брачен живот: че има нещо непочтено в миналото на семейството, което тя се срамува да разкрие, или че близките й са се държали така жестоко с нея, че не би могла да им прости. Всичко това можеше да е вярно, а можеше и да не е. Навярно нямаше никаква тайна, а съществуваше само желанието, нараснало неизмерно, да избяга в друга личност, в друго обкръжение и друг свят. Това не беше нещо необичайно.

Докато живееше с Лилиан много пъти си беше мислил да направи тихомълком едно проучване с крайната цел да й помогне да разбере онова, което криеше, каквото и да е то. Но се колебаеше, а накрая започна да проумява, че би било безполезно. Защото, каквото и зло, истинско или въображаемо, да й бяха причинили, вече бе прекалено късно да се променя каквото и да било. Той беше живял достатъчно дълго с нея и беше преживял достатъчно с нея, за да е сигурен в това. Бе прекалено късно.