Белва Плейн
Далеч от дома (25)

Глава 24

— С отличие — повтори Джим. — Завършила с пълно отличие. Summa cum laude^[1].

В светлината на късния следобед от хотелския прозорец се виждаше широка и дълга алея, водеща към „острови“ от изящни стари тухли сред океан от пролетна зеленина, всичко собственост на университета. Но той всъщност не ги виждаше; защото виждаше и винаги щеше да вижда само своята Лора — със студентската мантия и шапката, както вървеше тази сутрин в тържественото шествие в университета.

— Нашата Лора — каза Кейт и му се усмихна.

Със сигурност нямаше нищо необичайно в това, че тя каза „нашата“, така както правеше и той, когато говореше за Ричард, но специално в този ден тази дума го трогна. Но пък специално в този ден и най-лекото подухване на вятъра можеше да го трогне.

Кейт беше започнала да се бори с редицата копченца на гърба на роклята си и той отиде да й помогне. Бе дребен жест, подразбиращ се от само себе си, но и той като че ли имаше по-голямо значение в този момент; това бе един интимен, собственически жест, както когато тя оправяше вратовръзката му, а от тук мислите му се насочиха, като по броеница, към следващото поколение.

Сред тълпата и вълненията на деня Ричард и Гилбърт все още не бяха се видели. „Дали не подхранваше глупавата фантазия, че най-накрая за Ричард може да има шанс?“, питаше се Джим. Гилбърт все още се навърташе наоколо, не че той имаше нещо против, пък и така да беше, едва ли щеше да е от полза. Е, тази ситуация щеше да се оправи от само себе си, както обикновено ставаше в такива случаи.

— Ето, всичките са закопчани. Хубава рокля. Най-добре е да слизаме долу. Вечерята ще е в седем, нали така каза? Ще ми се тя да не беше избрала медицински институт в Ню Йорк. — Когато Кейт не отговори, той добави: — Знам, че и преди съм опявал за това, така ще кажеш, нали?

— Несъмнено. Хайде да тръгваме и престани да се притесняваш.

— Не се притеснявам — побърза да каже той. — Наистина не се притеснявам. Радвам се, че Гилбърт и семейството му ще празнуват отделно, така че на масата ще бъдем само ние четиримата. Ще бъде като едно време, само ние четиримата. Да вървим.

В ресторанта двамата се спогледаха и всеки знаеше, че другият мисли същото като него. Наистина бяха красива двойка, тези двама млади, техните деца. Ричард, висок и загорял от слънцето, изглеждаше малко необичайно със сако и вратовръзка, рядко облекло във фермата „В полите на планината“. Лора носеше светлосиня рокля. Дали всяка жена не притежава вродената склонност да съчетава роклите с цвета на очите си? Това се питаше Джим. Изглеждаше необичайно оживена.

— Гил ми е намерил апартамент, на половината път между моя университет и неговата квартира е. Има две големи стаи и миниатюрна кухничка, много чиста, всичко е съвсем ново. С предостатъчно място за всичките ми неща, компютъра и останалото. И не е много скъп, татко, повярвай ми.

— Аз ти вярвам винаги — каза Джим.

Щеше да се справи с разходите. Не че нямаше да има затруднения с парите, но за себе си харчеше много малко, така че щеше да се справи. Мина му през ум за сумите, които редовно бе отделял за нея през първите две години; не бяха много малки, а през всички тези години трябва да бяха нараснали до число, което той дори не се опитваше да пресметне. Каква полза? Тези пари бяха изгубени безвъзвратно. Недосегаеми.

— Гил е ей там, вътре. Взеха си отделно помещение — обясни Лора, като сочеше към коридора. — Ангажирали са три маси, огромно семейство, рояк братовчеди. Много са близки и затова са пристигнали от къде ли не, за да го видят как се дипломира като юрист. Толкова е вълнуващо.

Да, да, така беше… бе се качил на сцената под звуците на музиката и бе получил дипломата си на юрист… преди толкова много години. Беше излязъл хубаво на снимката в нея — очите отворени, приятна усмивка, а не озъбване, точно колкото да изглежда добре. Този момент бе загубен завинаги, както и снимката, заровена някъде в боклуците през онази последна сутрин.

— Не съм ти казала, че Гил получи предложения от три от най-добрите фирми в Ню Йорк. Онази, която е избрал, май се занимава доста с международно право. Париж, Лондон, Рим, където кажеш. Страшно много пътуване! Не е за теб тази работа, татко.

О, той ги познаваше. Уестминстърското абатство, Триумфалната арка, Форума и още много, много: Кайро, Делхи, друг живот, друга личност…

Ричард го гледаше втренчено… а може и да си внушаваше, защото какво толкова имаше да гледа? Освен ако на лицето му не се бе появило някакво странно изражение. Май наистина само си въобразяваше, че го гледа втренчено, той му говореше нещо:

— Как ти звучи супа от омари като начало, а, Джим? Откакто се беше върнал във фермата и работеше като помощник-управител, по настояване на Джим, Ричард бе престанал да го нарича „чичо Джим“. Беше на двайсет и шест години, вече не беше момче. „Практичен идеалист“, така го бе нарекъл Джим. Жената, която успееше да го спечели, щеше да е щастлива.

— Добре ми звучи — отговори той, като дойде на себе си. Тези пристъпи на носталгия никак не бяха на място днес. Всъщност те го спохождаха много рядко, а причината днес най-вероятно бе само в това, че Гил получи дипломата си на юрист.

— Да, хайде да се заемем с менюто — с готовност каза Кейт. — Не знам вие как сте, но аз умирам от глад.

Тя бе прочела мислите му. Джим бе сигурен, както бе сигурен, че между тях има телепатична връзка. И той й намигна: Извинявай. Не ми обръщай внимание. Ще бъда доволен и щастлив, казваше с това намигване. Аз съм щастлив.

И така, те ядоха, разговаряха, изказваха различни мнения за главните оратори, не бързаха за никъде и обсъждаха нещо с увлечение, когато се появи Гилбърт.

— Не съм виждал близките ти от тържественото шествие тази сутрин. Трябваше да се измъкна за малко от нашата маса, за да кажа „здрасти“. Всички там са потънали в спомени. Във всеки случай не съм ви виждал от известно време, особено теб, Ричард.

— Здрасти, Гил. Ей сега ще открадна един стол за теб.

Колко млади бяха те тримата — Лора между двамата мъже. И Джим пак си помисли, че тази ситуация може да се окаже интересна. Човек никога не знае. Щом веднъж отидеха в Ню Йорк, тези двамата несъмнено щяха да живеят заедно и тогава той можеше да й омръзне или тя на него. Подобни случаи бяха доста честа. Не че той знаеше много в това отношение; отдавна стоеше далеч от подобни ситуации. Все пак човешката природа не се променя и каквато си беше, Лора можеше да започне да си спомня за Ричард…

— Мистър Фулър, какво ще кажете за речта на декана? — разпалено попита Гилбърт. — Откровено казано, той отиде твърде далеч, когато направи сравнение с положението в Корея.

Джим, който слушаше с половин ухо, но бе чул достатъчно, за да отговори интелигентно, се съгласи:

— Да, но когато после продължи с анализа на промените в Русия, ми се стори, че знае за какво точно говори. Тази зима четох неговата книга и… Някой от вас вижда ли къде е келнерът? Имаме нужда от още вино. Никой няма да кара кола, тъй че можем…

— Искам и кифлички — рече Кейт. — Обичам онези, кафявите. В нашия град не съм ги виждала никога, имаше ги само в ресторанта, в който обядвахме в Атланта.

— О, спомням си. Беше такъв прекрасен ден, когато купихме тази рокля, мамо. А на път към дома спряхме в онзи развъдник за ловни кучета и взехме Кланси…

— Когато тези две жени тръгнат да пазаруват, никога не се знае какво ще донесат у дома. Та кой си е помислял, че имаме нужда от още едно кученце!

Нечия твърда ръка тупна Джим по рамото и един сърдечен глас изрева в ухото му:

— Дон! Дон Улф! Къде, по дяволите, беше през всичките тези години?

Сега спокойно. Много, много спокойно. Това е. Най-накрая. Това е.

— Опасявам се, че имате грешка — изрече любезно Джим. — Аз не съм Дон Улф.

— Какво?! Хайде бе, бих те познал навсякъде, Дон.

— Съжалявам. Името ми не е Дон.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите! Престани с шегите, Дон.

— Имате грешка — повтори Джим все така любезно и вдигна вилицата с картофено пюре до устата си.

— Грешка ли? Дон Улф от гимназия „Картър“, беше кечер^[2], когато играехме крикет, улица „Смърчова“ номер осемнайсет, нали така? Не, шестнайсет.

— Моля ви — твърдо изрече Джим, усещайки как кръвта застива в жилите му… а може би се сгорещява и лицето му ужасно пламти: — Сбъркали сте ме с някого, мистър.

Натрапникът обаче бе настоятелен.

— Престани! Никак не е забавно. Какво си мислиш, че правиш, дявол те взел?

Почти смеейки се, Кейт възкликна:

— Всъщност е забавно! О, случват се такива неща. Веднъж срещнах една жена, която твърдеше, че сме учили в едно и също начално училище в Небраска. През целия си живот не съм стъпвала в Небраска!

Много спокойно, Джим си отряза тънко парче месо, докато онзи се бе надвесил като огромна мечка над главата му. За бога, още колко време щеше да стои така?

— Не разбирам какъв е този театър. — Очите върху едрото му и гневно лице се присвиха, обходиха набързо групата и отново се насочиха към Джим. — Ако ти не си Доналд Улф, аз съм трамвай. Ако ти не си Доналд Улф, аз ще си изям…

— Тогава седни и го изяж! — извика Лора.

Ричард и Гилбърт се надигнаха от местата си. Несъмнено именно това движение на двамата яки млади мъже сложи край на тази среща, защото натрапникът си тръгна, като мърмореше и хвърляше враждебни погледи назад през рамо.

— Ама че отвратителен… — яростно възкликна Лора.

Бузите на Кейт бяха моравочервени.

— Колко нелепо! — възкликна тя. — Абсолютно нелепо! Какво гадно държане, глупакът му с глупак.

— Пийнал е малко повечко — отбеляза Гилбърт.

Ричард побърза да отмине темата.

— Всякакви ги има. За какво говорехме? О, да, за речта на декана. Джим, мамо, спомняте ли си речта на ректора на нашия колеж, когато аз се дипломирах? Сигурно продължи цял час. Ама че бъбрив тип! Но темата си я биваше. Спомняте ли си…

В типичния си изкусен стил, той се опитваше да разведри обстановката. Също като майка си, младият мъж като че ли четеше мислите на Джим, който незабележимо премери градусите около масата. Температурата изглеждаше нормална. Значи нищо лошо не се беше случило… Явно е така, реши той, докато учестеният пулс все още туптеше в ушите му.

Но този агресивен и гръмогласен грубиян — какъвто си е бил винаги — седеше съвсем наблизо; беше си сменил мястото така, че сега само като обърнеше леко глава, можеше да вижда Джим и Джим можеше да го вижда над трите маси между тях.

— Татко! Ама че се е вторачил в теб! — предизвикателно изрече Лора. — Е, и аз ще го гледам втренчено.

— Не, не прави това. Не го дразни. Недей, Лора.

Гил се засмя.

— Особено като се има предвид, че не съществува закон против зяпането.

— Я го слушайте само — възкликна Лора. — Преди колко часа получи дипломата си, Гил, и вече приказваш като адвокат.

Джим едва се сдържаше да не стане и да си тръгне. Веднага трябваше да се махне от това място. В този момент. Стига всички да не се бавеха толкова много с десерта — първо трябваше да го изберат, после да го изядат, а след това и пиенето на кафе щеше да им отнеме много време.

— Ето ги и моите родители. Искаха да се запознаят с вас — каза Гилбърт.

Когато двойката се приближи, последва обичайното шумно отместване на столовете, всички мъже станаха да поздравят майката, стиснаха си ръцете, донесоха още столове, взаимно се поздравиха със събитието и най-накрая подхванаха сърдечен разговор.

При обикновени обстоятелства Джим щеше внимателно да наблюдава семейството на Гил, но сега виждаше у тях само пречка. Двойка съпрузи, облечени семпло, но хубаво, много учтиви и благосклонни, но точно сега само губеха така ценното му време.

Дали само така му се струваше, или врагът наистина продължаваше да го наблюдава от онзи ъгъл и може би се готвеше да се върне? Или просто Джим бе обзет от налудничав страх?

— Да… — каза мисис Мейпълс. Тя се казваше Хариет и преди около петнайсет минути бе настояла да я нарича така. — … от години получаваме вашия каталог. Да знаете как се изненадахме само, когато Лора ни каза, че сте нейните родители. Моят зет има прекрасно място в Уестчестър. Къщата е преградена откъм пътя с ваши дървета, вашите красиви шотландски борове. Фермата „В полите на планината“! Трябва да е великолепна.

Кейт въртеше някаква лъжица в ръка, пръстите й трепереха, но гласът й прозвуча равно:

— Е, когато имате път към нас, елате — рече тя. — С радост ще ви разведем из фермата да я разгледате.

— Ние с Клайв много обичаме да пътуваме, така че може и да дойдем. Кой знае? — Което всъщност означаваше: Кой знае дали нашият син и вашата дъщеря все още ще бъдат заедно.

Джим погледна Лора — истинска находка. Ако имаше син, щеше да иска той да си намери млада жена като нея, с нейния чар и нейната интелигентност.

Над главата й обаче висеше дамоклев меч. Отдавна го усещаше над собствената си глава, но сега изведнъж осъзна, че тя е до него и мечът виси и над нейната глава. Какво ли щяха да си мислят тези хора за нея, ако знаеха истината?

— Мама има всякакви най-необикновени растения в оранжерията — говореше Лора. — Камбанки, лилии, които цъфтят през есента и разбира се, нейните гардении.

— Гардениите не са нещо необикновено — възрази Кейт.

— Зная, но твоите са изключително разкошни. Татко, аз непременно, ама непременно бих си хапнала едно суфле за десерт.

— Трябваше да го поръчаш преди обяда. Твърде дълго ще трябва да чакаме, докато го приготвят — каза Ричард.

Дали беше прочел мислите на Джим или както обикновено, бе отгатнал настроението му?

— Зная, но одеве не забелязах, че го има в менюто. Май никога не съм яла суфле… о, да, веднъж ядох, сега се сещам.

— На летния панаир — напомни й Ричард. — Преди четири години.

— Е, тогава не е ли време да си хапне пак суфле? Това е нейният голям ден — каза Гилбърт. — Сигурен съм, че шоколадът ще й хареса. Винаги го е обичала.

— Виждаш ли някъде келнера, Ричард? Готови сме да поръчаме десерта — подсказа му Кейт. И се обърна към Джим с обичайния си „съпружески тон“, както закачливо го наричаше той: — Ти беше такова добро момче през целия ден, скъпи. Защо вече не се качиш горе в стаята? Джим имаше болки в стомаха рано тази сутрин — обясни тя, — а сега си изяде целия обяд, след като трябваше да е само на чай и препечени филийки. Хайде де, върви — скара му се тя. — Хайде, иди да се погрижиш за себе си. Тук сме само семейството и приятели. Никой няма да има нищо против.

— Да дойда ли с теб? — попита го Ричард.

— Не, не, не. Както обикновено, Кейт е прекалено внимателна. Аз съм добре. Нищо ми няма. Съжалявам. Вие не бързайте да ставате от масата. Хапнете два десерта, единия вместо мен. Приятно ми беше да се запознаем, Хариет, Клайв. Благодаря на всички. — Чуваше се как отсечено изговаря тези абсурдни слова, като се усмихваше и се спъваше.

Вървейки към вратата, докато прекосяваше фоайето и отиваше към асансьора, страхът от преследващия го враг бе толкова осезателен, че по гърба му пролазиха ледени тръпки. Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, той си пое дълбоко дъх; сякаш много дълго време не бе дишал както трябва… макар че това също беше абсурдно.

Щом веднъж се озова в стаята, Джим заключи вратата и легна на леглото. След малко стана, отиде до прозореца и погледна навън, където златистата вечер се спускаше леко над дърветата в университетския парк. В далечината се виеше магистрала. Ако човек тръгнеше по нея, в която и да е посока, щеше да стигне до океана. Ако прекосеше океана, щеше да види още земи, планини, равнини, огромни вътрешни морета, после още океани, голям свят. И все пак недостатъчно голям.

Дръпна пердетата, за да затъмни стаята и отново легна. Доналд Улф. Гласът гърмеше в ушите му. „Доналд Улф умря много отдавна, не знаеш ли? Аз съм Джим Фулър. Кейт ще се върне и ще ми каже, че шансът е бил — какъв? — едно на един милион, така ще ми каже, както се говори за самолетните катастрофи, за рака на мозъка или за раждането на шестзнаци, или за печалба от лотарията, или за някое друго смахнато нещо, за което говорят хората, просто дрънкат, без да знаят нищичко за утре или за следващата година, или за следващия час, всъщност… О, господи, ние не знаем нищо.“

Вратата се отвори полека и Кейт тихо влезе. Тя седна на ръба на леглото и сложи ръка върху неговата, без да продума. Венчалната й халка закачи неговата, металът застърга метал. „Тя обвинява себе си — помисли си той, — задето ме накара да дойда тук и ме уверяваше, че няма защо да се страхувам.“

— Трябваше да дойда — каза й той. — Какво щеше да си помисли Лора, ако не бях тук сега? Вината не е твоя.

— Благодаря ти — каза тя.

— Много ли странно се държах? Сигурно съм изглеждал шокиран или нещо такова.

— Не, само дето лицето ти пламна. Но това можеше да се дължи на виното или защото онзи тип те стресна.

— Изминали са трийсет и пет години от завършването на гимназията, оттогава не ме е виждал. Мислех, че съм се променил. Очила, сивееща коса, пет килограма отгоре или почти толкова. Какво ще направи той сега, как мислиш?

— Наистина вярвам, че нищо няма да направи. Ще проумее, че те е сбъркал с някой друг.

— Но аз го познах, Кейт! Аз не сбърках!

— Е, дори така да е. Няма да знае къде да те търси, ако наистина реши да го направи.

— Ами какво ще стане, ако прочете някоя от онези обяви „Виждали ли сте ги“, дето се бяха появили по кутиите с мляко или ги пускаха в пощенските кутии.

— И какво, ще отиде при властите с информацията, че те е видял в хотелски ресторант. Това е всичко, което знае. И каква ще му е ползата от това?

— Той сигурно ще си тръгне оттук сутринта. Не можем да му позволим да ме види втори път. Това място е пълно с хора, дошли за дипломирането.

Мястото, където Джим бе израснал, се намираше само на няколкостотин мили от този град. Ето защо наоколо като нищо можеше да има и някой друг, който би го разпознал. Мислите се блъскаха в главата му, картини се мяркаха пред очите му: фоайето, асансьорът, който спира на всеки етаж, летището…

— Летището — каза той. — Там ще има хора от цялата страна, които са дошли за дипломирането и сега се прибират.

— Вероятността е толкова малка, почти е невъзможно при тези тълпи… хората са забързани…

— Но не можеш да твърдиш, че е невъзможно, нали така?

— Зная.

Кейт замълча.

Мрачните мисли налегнаха Джим: познатият случай с нередовния данъкоплатец, спипан най-накрая в Индонезия, след като го търсили девет години; серийният убиец, проследен, след като оставил кървава следа, дълга хиляда мили. Той не беше нито като единия, нито като другия, но все пак…

— Трябва бързо да вземем кола под наем — рече той — и да си тръгнем.

— Децата очакват утре да закусим четиримата и после, пак заедно, да се приберем у дома със самолет.

— Добре, вие всички все ми опявате, че никога не излизам в отпуск. Затова сега искам отпуск. Искам да видя откъде точно в Луизиана произхожда баба ми, някъде от Кейджън. Това разумно ли ти звучи?

— Ексцентрично е и съвсем не е в твоя стил. По-добре прехвърли вината върху мен, ако искаш да го използваш като извинение.

— От години не съм бил така ужасен, Кейт. Срамувам се от себе си.

— Такива са истинските мъжкари. Имаш право да се страхуваш.

Телефонът иззвъня, Кейт вдигна слушалката и заговори оживено:

— О, той е малко по-добре, Лора. Много го болеше стомахът, това е всичко, и имаше лека треска. Един господ знае, май супата от омари не му е подействала добре. Но утре ние с него със сигурност няма да пътуваме с теб и Ричард.

Джим влезе в банята и затвори вратата, за да не чува извиненията на Кейт. Погледна се в огледалото. През последния час лицето му бе остаряло с десет години.

— Джим? Отвори вратата! Добре ли си?

— Съжалявам. Не исках да те изплаша. Каза ли й за Луизиана?

— Не, няма смисъл. Щеше да излезе глупаво. Просто й казах, че ще останем тук още ден-два и след това ще се приберем у дома със самолета. Казах й, че ако не се чувстваш по-добре, сутринта ще повикам лекар. Че той ще е тук рано-рано, за да имаме време за тях. Защото знам, че ако си болен наистина, те няма да тръгнат дори да ги уверявам, че не си чак толкова болен. Казах й, че в момента спиш. — Кейт млъкна, поколеба се и после продължи: — Майката на Гил предложи всички да се съберем през август, когато започват занятията на Лора в Медицинския институт. Лора им каза, че ти никога не пътуваш и ще трябва да те накараме да го направиш, защото ще е полезно за теб. А Ричард направо ме изненада, убеждаваше всички ни да те оставим сам — о, направи го много мило, разбира се — защото си бил щастлив такъв, какъвто си. Не си ли забелязал, че той винаги взема твоята страна? Мъжка солидарност, нали така?

Последната забележка, независимо дали бе пресилена или вярна, бе изказана, с цел да се разведри атмосферата. Кейт прикриваше своя собствен страх.

Нямаше време за губене и той заговори бързо:

— Слушай. Утре сутрин, след като децата заминат, ще отидеш да наемеш кола и ще я докараш тук, ще спреш някъде пред хотела. Няма да се мотая по никакви летища. Аз междувременно ще събера багажа. Като дойдеш, ще ми позвъниш да ми кажеш къде си паркирала и аз ще сляза с куфарите. До долу има само пет етажа и нямам намерение да рискувам да срещна онзи тип в асансьора. Ще пътуваме по най-краткия път и право у дома. Ще сме там след два дни. И повярвай ми, Кейт, веднъж да видя Мейн Стрийт и нашето шосе, никога няма да ги напусна отново. Може да го наричаш налудничаво, може да го наричаш както си искаш, но никога няма да мръдна оттам. Никога.