Белва Плейн
Далеч от дома (30)

Глава 29

— Вие всъщност не очаквахте да чуете нещо много по-различно от това, нали, мистър Улф?

Когато вдигна очи, зад гърба на Етел Райс Джим видя стая, в която зад компютъра седеше по-млада жена. Преди много години същата тази стая е била кухня на някое семейство, а просторната кантора е била разделена на трапезария и всекидневна. Хората, обитавали тази къща, са познавали един друг свят, различен от днешния. А хората, които са населявали това място, преди къщата да бъде съборена, за да се отвори място за високата сграда, пълна с офиси, са познавали един още по-друг свят. Мислите му блуждаеха.

— Наистина не сте очаквали, нали, мистър Улф?

Мистър Улф. Името отекна странно в ушите му.

— Предполагам… предполагам… само се надявах — каза той. — След всичко, което ви казах… да, надявах се. Но пък понякога съзнавах много добре как стоят нещата.

— Разбира се, че сте съзнавали, точно вие. Преди двайсет години аз едва започвах кариерата си и затова не общувах с хора като вас. Но оттогава насам съм слушала много за вас и естествено…

Гласът й прозвуча по-меко и заглъхна. Зоркият й и проницателен поглед се насочи към чуруликащите врабчета на перваза на прозореца. Джим разбра, че тя не иска той да се почувства неловко, защото е видяла болката му.

— Смятах, че след всичко, което току-що ви разказах, бихте могли да откриете някакви смекчаващи вината обстоятелства. Никога не съм практикувал семейно право, нито пък съм се занимавал с бракоразводни дела.

— Помислете. Не разполагате с потвърждение за нещата, които ми казахте, нямате никакви доказателства за нейния морал или за липсата му. Няма свидетели на разговорите, които сте водили в спалнята.

— Липсата на родителски грижи. Ами отсъствието й от града, когато детето беше толкова болно?

— Кабинетът на педиатъра е бил на пет минути разстояние. Детето е било оставено на компетентна и добре платена бавачка. В средите на Лилиан Морис това е нещо обичайно.

„Нейните «среди»“ — помисли си той, спомняйки си за занемарения апартамент, в който живееха със Синди.

— Именити хора, участвали заедно с нея в най-различни благотворителни дейности, са се изказали в нейна полза пред всички, пред журналистите, телевизионните репортери и най-накрая, но не на последно място, и пред прокурора.

Канеше се да й отговори, но тя прочете мислите му.

— Приятелите ви в Джорджия са ви познавали едва от времето, когато сте пристигнали там с детето. Те не знаят нищо за онова, което се е случило, преди да сте извършили престъплението.

— Сигурно ви се струва абсурдно, че е възможно думата „престъпление“ все още да ме стряска — призна си той.

— Когато погледна дъщеря ми и видя каква е станала под грижите на прекрасната ми съпруга и под моите грижи, всичко това някак си губи смисъл. Три развода, бог знае още колко любовници междувременно и всеки брак — едно стъпало нагоре по финансовата стълбица…

— Не е достатъчно. Никой закон не забранява това. Трябва само да погледнете какво става в Холивуд.

Сирената на кола зави навън — пожарникарска, полицейска или линейка, и направо раздра тъпанчетата му. Какофонията на големия град никога не беше го смущавала; всъщност рядко я беше забелязвал. „Нервите ми не издържат“ — помисли си той и се мобилизира, за да зададе един заключителен въпрос:

— И какво следва? Трийсет години или двайсет?

— Ще се боря за по-малко. Предполагам, не е необходимо да ви казвам, че най-доброто, което можем да направим, е да избегнем процеса. Ще се признаете за виновен и аз ще опитам да постигна споразумение с обвинението. Съгласен ли сте?

— Казахте „по-малко“. Какво означава „по-малко“?

— Ще се боря за десет години. И съм доста добра в тези битки.

Десет години. Щеше доста да е надхвърлил шейсетте. Съсипан, никога нямаше да се съвземе напълно след това.

— Аз съм във вашите ръце — каза той. Стана, благодари й любезно и излезе.

 

 

Жегата обгръщаше бетонните стени и тротоари на големия град; сипейки жупел от небето, тя като че ли се връщаше пак там и се простираше над земята като задушаващ капак.

— Не й отне много време — каза Ричард, когато се срещнаха на вратата.

— Не. Беше лаконична и не чак толкова мила.

— Не ти хареса, нали?

— Много ми хареса. Достатъчно ме уважаваше, за да не разкрасява фактите, с които е толкова добре запозната, колкото и аз.

Едно от многобройните добри качества на Ричард бе умението да се съобразява с настроенията на другите. Точно сега беше време да мълчи и двамата продължиха надолу по дългата улица, потънали в мълчание. На по-малко от две преки разстояние пред тях се издигаше сградата, в която се помещаваха офисите на „Ортън и Прат“, там Джим — не, Доналд — бе заемал стая с изглед на юг, към авенюто. Вчера ли е било това или преди век, зависеше от настроението на човек в даден момент.

„Боже мой! Бих ли могъл аз или хората в офиса, или който и да било познат да повярва, че е възможно да извърша престъпление? Аз, чийто баща е загинал за тази страна? Аз, углавният престъпник, който ще влезе в затвора и засега никой не би могъл да предвиди за колко време?“

Да, сигурно бе възможно делото да не влиза в съда, пред съдебните заседатели, всеки втори, от които навярно щеше да е родител с малки деца. Както бяха говорили, Етел Райс щеше да се бори за споразумение с обвинението. В този случай всичко щеше да зависи от душевното състояние на прокурора. Двайсет години или десет… Изолиран от света, от живота, от Лора и Кейт. И от младия мъж, който сега вървеше до него, младия мъж, който се бе превърнал в негов син.

— Нека да завием тук — каза той.

Да, да завият, преди да стигнат до сградата, от която в момента можеше да излиза или да влиза Огъстъс Прат или някой друг. В продължение на двайсет години се беше крил от страх, а сега тук, където бе започнало всичко, се криеше от срам!

— Трябва да обядваме, не мислиш ли, Джим?

„Да завием още веднъж и да минем покрай малкия парк…“, където някога един мъж бе поспрял за няколко минути, за да си почине на сянка, и без да знае, бе срещнал съдбата си. Сега, изпълнен с ярост и омраза, той извърна поглед.

— Само ако си гладен. На мен не ми се яде. А и трябва да хванем самолета за вкъщи.

— Проверих кога излита, докато беше при мисис Райс. Имаме повече време, отколкото ни е необходимо, а и Гил иска да се срещнем.

— Не желая да ме видят в някое луксозно заведение, където той ще ни заведе.

— Няма. Той е помислил за това. Каза да ти предам, че е избрал тихо ресторантче в центъра. Ще трябва да вземем такси.

— Съжалявам. Трябваше да предположа, че Гил ще се съобрази с чувствата ми. Той много се старае да бъде полезен. Станал съм раздразнителен, Рик.

— Не си раздразнителен, просто си объркан.

— Не го отричам.

В „тихото ресторантче“ Джим остави младите мъже да приказват. Поръча си сандвич и кафе, но почти не ги докосна.

На стената висеше любителска картина, изобразяваща средиземноморско селище в синьо и бяло, може би Амалфи, доколкото си спомняше. Никое друго място не можеше да е по-различно от планините над фермата и все пак картината му подейства по същия начин. Тази красота! Красотата на природата!

Хора влизаха и излизаха. Двама старци, вероятно пенсионери и малко глухи, водеха ентусиазиран разговор на висок глас. Млада жена уговаряше малкото си момиченце да изяде зеленчуците си. Пред очите му се разиграваше драма, неговата последна драма, а завесата щеше да падне всеки момент.

След малко осъзна, че Ричард и Гил говорят за ежегодния шампионат по бейзбол. Съобразявайки се с настроението му, те не му задаваха въпроси, нито обсъждаха случилото се през деня. Гил, несъмнено, щеше да се свърже с Етел Райс още преди да изтече следобедът. После на Джим му хрумна, че дори не му е благодарил. Но му беше трудно да говори; по-леко щеше да е да изрази благодарността си на хартия, затова щеше да го направи още същата вечер.

Когато Ричард се извини и отиде да се обади по телефона у дома, за да съобщи часа на излитането на самолета, Гил спомена накратко онова, за което всички мислеха:

— Искам да знаеш нещо: Лора винаги ще може да разчита на мен. Давам ти думата си.

— Знам — отвърна Джим и погледна към Амалфи, за да прикрие сълзите в очите си.

 

 

Летището също представляваше истинска драма за него. „Международни полети — пристигащи и заминаващи“, прочете указателите. Ето ги там, заминаваха на меден месец с новия си багаж и новите си дрехи, специално купени за пътешествието. Ето ги там, бързаха — възрастни мъже с посивели коси и млади, облечени в тъмни костюми и с дипломатически куфарчета в ръка, заминаваха за Лондон, Москва или за което да било друго място. Е, и той бе правил същото, бе обичал този начин на живот и се беше отказал от него заради нещо по-важно.

Самолетът направи голям завой, премина над Хъдзън, издигна се над струпаните сгради в предградията, през които преди толкова години Доналд бе бързал с Лора и пухкавото й мече, и се понесе над облаците. До него Ричард четеше вестник и Джим си помисли: „Радвам се, че предложи да дойде с мен. Не съм в най-добрата си форма“.

Внезапно младият мъж се обади:

— Джим, искам да ти кажа нещо. Независимо какво ще направи Лора, дали ще се върне в Медицинския институт или не, каквото и да реши, където и да се намира, искам да знаеш, че аз ще се грижа за нея.

— Знам го, Рик. Никога не съм се съмнявал в това.

 

 

Понякога на Джим му се струваше, че времето лети, че дните препускат, а му предстои да свърши още толкова неща, преди да се случи „онова“.

За първи път от много години парите недостигаха. Фермата „В полите на планината“ беше заложена, за да се плати гаранцията му. Рик, който бе прекарвал повечето време на полето, имаше твърде малко опит зад бюрото. Царството на Кейт беше оранжерията. Тогава кой щеше да заеме неговото място, когато „онова“ най-накрая се случеше? Трябваше му много време да ги подготви, преди да бъдат в състояние да поемат задълженията му.

Друг път имаше чувството, че времето пълзи. Сякаш бяха изминали месеци след срещата с Етел Райс… и в същото време, когато гледаше дъбовете, чиито листа ставаха жълто-кафяви както всяка есен, той си мислеше, че най-лошото вече се е случило и е зад гърба му.

Но никога не го напускаше мисълта за Лора. Той се притесняваше; лежеше буден и се притесняваше. Тя трябваше да се върне в Медицинския институт, несъмнено трябваше да се върне там. Но около сините й очи имаше тъмни кръгове и мълчеше прекалено много. Той спореше, сочеше логични аргументи, направи всичко друго, освен да й заповяда, и се провали. Само доктор Скофийлд успяваше да пробие стената на депресията й. Използвайки като претекст необходимостта някой да му помага, той я бе помолил да работи при него, дори само временно.

— Поне знаеш правописа — бе й казал, опитвайки се да я развесели.

Несъмнено тя бе прозряла, че докторът е прибягнал към тази хитрост от добро сърце, но въпреки това бе приела предложението му като начин да се измъкне от мрачния си дом.

Бог да благослови Скофийлд и всички останали, които бяха толкова внимателни, посещаваха я, носеха й малки подаръци от рода на цветя или сладкиши и бяха много тактични. Настроенията на баща й обаче варираха от едната крайност в другата. Не бе ли възможно, питаше се понякога той, ако делото се забави достатъчно дълго, някак да го пропуснат, преписката да се загуби сред купищата книжа, които се натрупваха в един многомилионен град… Но само миг по-късно съзнаваше колко ужасен трябва да е, за да му хрумне нещо толкова абсурдно.

Но след това пък му идваха други мисли. Те се появяваха през нощта, когато лампата в стаята, където спеше с Кейт, угасваше, а той оставяше книгата, с чиято помощ се опитваше да избяга от реалността. Ами последната им нощ? Защото тя със сигурност щеше да дойде, тази последна нощ, когато щяха да лежат заедно, а на сутринта да се разделят. Кейт и той, преди да започнат дългите и мрачни години на раздялата.

Но въпреки всичко сега се опитваха да живеят нормално. Тя го викаше да види току-що пристигналите холандски луковици. Оранжерията й напомняше парник от времето на крал Едуард^[1], листата на папратите висяха от закачените на тавана кошници, а в кабинета й имаше бял плетен стол от ракита. „Я погледни — казваше му тя, — в тази страна няма чак толкова много разсадници, където можеш да намериш незабравки и червени кремове. Ами тези едри сини цветове, ако не знаеше, щеше ли да предположиш, че са най-обикновени тръни?“

В такива случаи й казваше, че поне в негово присъствие не бива да се напряга чак толкова, защото знае, че е изплашена колкото него.

— Господи, не е честно! — възкликваше тя. — Ти не заслужаваш това, толкова си добър към всички. Не е честно. Отвратително е. Не, безсмислено.

— Кейт, Кейт, аз наруших закона и трябва да си платя. Толкова е просто.

Веднъж, обзета от гняв, тя му възрази яростно:

— Престани да говориш като светец.

— Едва ли съм светец. Но знам, че държавата и цивилизацията не могат да съществуват по друг начин. Ето за това става дума. — Въпреки всичко той говореше сериозно; поне докато отчаянието не се върнеше и не го повалеше отново, говореше сериозно.

 

 

Бележките на Лора бяха кратки, само част от страница. В повечето дни тя не записваше нищо.

„Защо да го пиша и повтарям? Вече зная, че е била… е… лекомислена жена, което всъщност не означава почти нищо. Нямам никакви доказателства, освен онова, което ми разправя Рик, а то трябва да е информация от втора-трета ръка. И защо, ако е вярно, защо би трябвало да ме интересува? Не ме интересува. Но ме интересува това, че е отмъстителна. Какво ще спечели, ако баща ми отиде в затвора?“

 

 

„Всички сме прекалено заети. На масата на обяд или на вечеря изглеждаме пълни с трескава енергия и говорим едновременно — за реколта, садене, наемане, купуване, продаване. Никой не повдига въпроса как ще се управлява тази огромна ферма, когато татко вече няма да е тук, но всички мислят за това.

Миналата седмица Рик ми каза, че може да се наложи да я продадем; работниците ще се пръснат, а малкото ни семейство ще трябва да се премести бог знае къде. А после, струва ми се, съжали за думите си. Всички гледат да не ме тревожат, защото искат да се върна в Медицинския институт.

Да, вярно е, там ми харесваше всяка минута, но вече не е така. Нима човек може да се занимава с това, което му прави удоволствие, когато в дома му има смърт?“

 

„Днес, точно преди Деня на благодарността, Етел Райс се обади на татко. Следващата седмица той трябва да се яви пред областния прокурор в Ню Йорк. Според Ричард била му казала да не храни прекалено големи надежди, още повече че прокурорът е нов, бил изпълнен с желание да си гради добра репутация и бил склонен да действа с твърда ръка.

— Не че един прокурор не трябва да бъде твърд във всички случаи — каза Рик.

Татко няма да позволи на никого от нас да замине с него за Ню Йорк. Предполагам, така иска да ни каже, че трябва да се научи да живее без нас.“