Белва Плейн
Далеч от дома (11)

Глава 10

На първо място трябваше да приеме факта, че Доналд Улф няма на кого да се довери. Ако не се смятаха онези далечни братовчеди от Уайоминг, които можеха да се блъснат в него на улицата и да не го познаят, нямаше кръвен роднина, когото да помоли за убежище или съвет. Нито пък можеше да се довери на добър приятел като Ед Уилс и да го замеси в незаконните си действия дори само чрез най-лек намек.

Как да се махне? Къде да замине? Трябваше да отиде на някое изолирано място, непосещавано от туристи или от каквито и да било познати, които би могъл да срещне случайно. Светът беше голям и все пак достатъчно малък, за да срещне на един брулен от ветровете ъгъл в Единбург клиент от Чикаго, когото не е виждал четири години.

В „бърлогата“ му имаше голям глобус, с чиято помощ той обичаше да си припомня пътуванията си; а освен това беше удивително забавно да проследява пътешествията на онзи прочут негодник, с чийто случай фирмата им беше свързана толкова дълго време. Човек като него е трябвало да има много връзки с престъпници, няколко фалшиви паспорта и феноменална памет, за да държи нещата под контрол. Доналд не разполагаше с такива неща, нито пък го желаеше. Тъй че трябваше да изключи онова далечно и пусто кътче в Канада, за което се беше сетил най-напред.

Ето защо следващата стъпка беше да разтвори на масата карта на Съединените щати и да я разгледа внимателно. Аляска беше най-отдалеченото място, ако не се смятаха Хавайските острови. Едно пътуване до Хаваите включваше самолет, където щяха да го забележат и щеше да бъде регистриран като пътник с двегодишно момиченце. Аляска? Тя бе прекалено слабо населена, включително и няколкото големи градове там, за да може един мъж с дете да се скрие в тълпата. Къде да намери такова място, което нито да е прекалено гъсто населено, нито прекалено слабо, че и да не е отдалечено на две-три хиляди мили? Това трябваше да е в провинциален район, може би някое малко градче, сгушено в гънките между две планини, далече от потока на модерния живот. Очевидният отговор беше да отиде някъде в Средния юг, но къде точно, той нямаше представа.

Но където и да отидеше, как щеше да си изкарва прехраната? Единствените долари, които бе спечелил през живота си, бяха дошли от работата му по чужди ферми и от работата му като адвокат. Доналд нетърпеливо бутна картата настрани и отиде до закаченото в гардероба огледало, за да се погледне и на висок глас да си зададе въпроса: „Възможно ли е да си се побъркал? Ето, че си точно по средата на един случай, възложен от Огъстъс Прат на теб… на теб, Доналд Улф, а не на някой от другите с два пъти по-голям стаж във фирмата“.

После се извърна от огледалото и първото, което видя, бе снимката на детенцето му, сложена в рамка. Бетина седеше в количката си с полуизядена бисквитка в ръка, усмихната до ушите. Цялата му непоколебима решителност изведнъж се върна.

Направи го! Направи го!

В неделя в парка Мария му докладва, че „мъж се върне от Франция. Тя вижда с него всеки ден. Идва всеки ден, мистър Улф. Едър мъж. Хубавец. Мисис Бъзли много щастлива с него“.

Нямаше и съмнение, че е щастлива, независимо колко дълго можеше да трае това щастие. Пред очите на Доналд се занизаха сцени като на филмова лента: леглата на онова парти… струваше му се толкова отдавна… О, тя е била точно там, нямаше никакво съмнение. Онези хора във Флоренция, Лилиан, просната на дивана в онази ужасна сутрин изпомачкана и полусъблечена; всички тези и много други картини идваха от миналото и пробягваха пред очите му.

— Тати. Да ходим. Кукличка иска да ходи.

Тя не ходеше, а подскачаше и той трябваше да я държи здраво, за да не се изплъзне. Тези „ужасни семейни двойки“ — пишеше в една от книгите на Доналд.

Едно от първите неща, които трябваше да направи, бе да смени името й, защото Кукличка или Бетина направо дразнеха слуха му. Тези имена не й подхождаха, макар че той не можеше да измисли друга причина, освен че олицетворяват света, от който се канеше да я отведе.

 

 

От дъното на паметта си Доналд изрови спомена за това, че някога бе попадал на списание, рекламиращо книги за смяна на самоличността. Неговата задача номер едно сега беше да издири това списание. Направи го, като попита за него в няколко квартала, където смяташе, че е най-вероятно да го намери. След това си поръча книга, от която научи нещо, което би могъл да му подскаже и здравият разум: имаше нужда от свидетелство за раждане. С него щеше да се превърне в друг човек. От такова свидетелство имаше нужда и всяко дете, което започва училище.

Знаеше, че този номер невинаги минава. Вероятно минаваше рядко, а със сигурност би трябвало да минава много, много рядко, иначе какъв би бил светът? И все пак не беше ли това простимо понякога, при извънредни обстоятелства?

На първо място имаше нужда от пари, пари, които не оставят следа. Той започна да изтегля парите си от различните банкови сметки, като от време на време нехайно обясняваше, че ще заминава за Индонезия. Не притежаваше никакви ценни вещи, освен сребърния сервиз, който Лилиан му бе оставила, тъй като Бъзли вече имал два такива. За голяма своя изненада взе за него десет хиляди долара в брой. Лилиан наистина беше въртяла бедничкия Бъзли на малкото си пръстче! За много хубавичка сума продаде и годежния пръстен, който тя не искаше, защото бедничкият глупав Бъзли й беше подарил по-хубав. „Бедничкият глупав Доналд също“ — помисли си той, като се сети за онзи следобед в Лондон, когато бе изпаднал в паника да не я загуби.

Купи си портмоне препаска и го носеше всеки ден. Само това го караше да се чувства като преследван, който се прокрадва със своята тайна по добре познатите коридори на великолепните офиси в сърцето на Манхатън, където го знаеха като Доналд Улф, високо уважаван гражданин. Понякога го обземаше ужасяващото усещане, че халюцинира. Трябваше да се отърси незабавно от него и да се изправи пред реалността; много скоро щеше да стане един неизвестен, временно безработен човек, живеещ на място, което все още беше неизвестно.

Как щеше да се казва, питаше се. Къде би трябвало да е роден? Трябваше да е живял в някой град, достатъчно голям, че човек да може да се загуби в тълпата. Това място трябваше и да се намира достатъчно наблизо, за да прекара няколко дни там и да го опознае, в случай че не дай си боже, се наложеше да отговаря на по-сериозни въпроси, от рода на: „Къде си ходил на училище, а на църква, а къде се намират кварталните кина?“.

Спря се на Филаделфия. В този случай трябваше да е роден в някое съседно градче, в чието гробище много лесно щеше да намери името на някой на неговата възраст, починал в ранното си детство и вече забравен. Снабден с тази информация, можеше да отиде в отдела за гражданско състояние и да поиска да му издадат дубликат на акта за раждане, който „някак си е загубил“. Ето защо в три поредни съботи Доналд наемаше кола, обиколи пет гробища в различни градчета и най-накрая се спря на име: Лора Фулър, „многообичаната дъщеря на Джеймс и Лора“.

Няколко минути стоя там, вперил поглед в избуялата трева на гроба. Починала на две години! Бедничкото дете! Какъв ли би бил животът й, ако бе останала жива?

Но нейното име може би щеше да даде по-добър живот на онова малко момиченце в Ню Йорк. А бащиното й име бе бащино и на Доналд, това навярно бе предзнаменование за щастие. („Че от кога вярвам в предзнаменования?“) Въпреки всичко това бе едно хубаво, обикновено име, което не привличаше внимание, а „Лора“ щеше да е добро име за малката дъщеричка на „Джим Фулър“.

При цялото това душевно и физическо напрежение, докато вместваше проекта в препълнения си график, на Доналд успя да му хрумне една забавна мисъл: с контактите му, с опита и начина му на живот Хауърд Бъзли най-вероятно притежаваше цялата вещина в тази област, която на него му липсваше.

— Те скоро бъдат готови. — Гласът на Мария прозвуча плачливо. — Мисис Бъзли каже, че те скоро заминава. Неин мъж взема нея и Кукличка. Във Франция те има добра бавачка за Кукличка, така че не бива вие притеснява, мистър Улф. Но на мен тъжно… — Тя заплака: — … много тъжно, мистър Улф.

— Кога, Мария? Кога?

— Може би другия месец, аз мисли.

— Но ти ще останеш дотогава, нали, Мария?

— Да, да, аз остава. На мен мъчно за Кукличка. Тя като мое дете, така е.

Следващия месец. Веднага трябваше да си купи една малка тетрадка и да си запише най-важните неща, за които не можеше да разчита само на паметта си: подробности за облеклото, за тоалета, за следобедния сън и други неща, които смяташе, че вече знае, но може би всъщност не знаеше.

И най-важното, трябваше да купи кола. Ето защо се обяви за болен за няколко дни, качи се на влака за Филаделфия и като пристигна на последната гара, помоли един шофьор на такси да го закара до някой гараж за коли на старо. Мигновено съжали за това. Ами ако го обявяха за национално издирване и този шофьор на такси си спомнеше за него? После се ядоса на себе си. „Смешен си, нервен си като котка на покрив. Престани. Ти си просто един гражданин, който иска да си купи кола.“

Продавачът бе млад и много енергичен.

— Кажете ми какво точно търсите и ще ви го намеря. Имаме всякакви коли.

Доналд бе сигурен, че колата трябва да е незабележима като дънките и маратонките, които носеше, да не бие на очи, да не се запомня, следователно не биваше да е прекалено красива и лъскава, да не е някоя таратайка, нито пък да е червена или бяла.

— Не държа на определен модел — обясни той. — Но да е с нисък километраж и стабилна. Ще я закарам в Западна Канада, тежък терен. — Трябваше да остави и някаква заблуждаваща следа. — Ще ми трябва и голям багажник, наистина голям. Ще пренасям много багаж.

Двамата вървяха един до друг сред редиците от коли.

— Тази ми се вижда добра — каза Доналд и спря да огледа един черен закрит автомобил. — Нека да видим багажника. А какъв е километражът?

Докато си даваше вид, че слуша изброяваните данни и цифри, той бързо съчиняваше една история. Тя трябваше да е толкова забележителна, че този млад човек никога да не се сети да я свърже с изгубеното детенце на Лилиан.

Но това ще се случи, трябва да се случи. Не, не трябва! И е по-добре да овладееш полета на фантазията си, Джим Фулър.

— Съпругата ми току-що почина, нали разбирате, и смятам да закарам повечето вещи на родителите й.

— Моите съболезнования.

— Те живеят в провинцията, на седемдесет мили от летището са, тъй че със самолет не става, с кола ще е по-лесно. Можех да им изпратя вещите, но наистина трябва да отида да ги посетя. Тя беше единственото им дете. Почина внезапно.

— Лоша работа.

Очите на младия човек изразяваха подобаващо съчувствие. В края на краищата, колко лесно беше да лъжеш и да се измъкнеш! Той бе изкарал с успех първата проверка.

Доналд обясни, че ще плати с парите, които е получил от продажбата на мебелите си.

— Продали сте си мебелите? Местите ли се?

— Местя се в по-малък апартамент близо до Спрус Стрийт. Вижте какво, ще ви се обадя след два-три дни, когато сте готов с документите за прехвърляне, регистрационните табели и останалото. Уредих да изключат телефона ми веднага след като платих последната сметка, а на новото място все още нямам телефон.

— Лоши работи, мистър.

— Е, такъв е животът. Много благодаря. Много ми помогнахте.

Вече беше измамник, направо му призляваше от срам. Но целта, която преследваше, стоеше по-високо от самоуважението му и тъй като беше планирал да прекара следващите няколко дни във Филаделфия, нае стая в хотел и въоръжен с тетрадка и писалка, тръгна на обиколка, за да опознае града. След като се снабди с карта на града и няколко брошури за историята и историческите му забележителности, Доналд се обади да докарат колата му, първата, която притежаваше, след като бе продал онази таратайка в Северна Дакота, и потегли обратно за Ню Йорк.

Започна да изпразва апартамента си, като унищожи всеки предмет, който би могъл да разкрие самоличността му, например снимка на Кукличка — на Лора — в Сентрал Парк на фона на жилищни сгради и един албум, съдържаш негова снимка в Юридическия институт — с тога и квадратна шапка. Скъса излишните екземпляри от картата на Съединените щати, запази само един — щеше да го разглежда отново и отново.

 

 

— Мисис Бъзли вече има много голям куфар — внезапно му докладва Мария. — Сложила го в хол. Аз мисли, че те заминава много скоро, мистър Улф.

Сърцето на Доналд беше като мотор на кола, усилено изкачваща се нагоре по склона на планината. Имаше още толкова много работа да свърши! В списъка му все още имаше неща, които не бе успял да купи: дрехи за детето и голям куфар за тях. Всеки ден след работа той се качваше на колата и посещаваше малки магазинчета в отдалечени части на града, купувайки само по няколко неща, така че никой от продавачите да не може да се сети за мъж, купил подозрително голямо количество дрешки за малко момиченце. Снабди се с детско дюшече, което щеше да слага на пода нощем, подходяща предпазна седалка за малката, портативен хладилник и най-различни играчки. След като приключи с всичко това, той се помоли Лора да не се разболява и от най-леката болест, защото някой лекар би могъл да заподозре, че нещо не е наред.

Дните се нижеха прекалено бързо. Доналд се чувстваше като преследван, който се страхува да погледне назад и да прецени разстоянието, делящо го от преследвача, или като човек, който се страхува да погледне календара и да разбере колко малко време му остава за онова, което все още му предстоеше да свърши.

Най-накрая останаха само още два дни, настоящият и следващият, неделя, когато щеше да открадне Лора. Това нервно крачене напред-назад се беше превърнало в навик, от който трябваше да се отърве. Непрекъснатото повтаряне на нещата, които му предстоеше да свърши, също бе навик, но придобит напоследък и напълно разбираем. Повтаряше името й непрекъснато, заставаше пред огледалото и разиграваше един диалог: Здравейте, аз съм Джеймс Фулър, а това е дъщеря ми Лора. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Да провери в хладилника храната за утре: сандвич с пилешко, банани, нейните любими диетични бисквити. Да опакова своите два най-големи куфара, та портиерът да предположи, че отново заминава някъде отвъд океана.

Отново огледа полиците в „бърлогата“. Тук бяха неговите съкровища, всяка скъпоценна книга трябваше да бъде запазена завинаги. На най-горната лавица съчиненията на Джеферсън грееха с червената си кожена подвързия като някакво много специално бижу — първата книга, която си беше позволил да купи. На най-долната се виждаха последните му придобивки — книгите за отглеждане на малки деца. Тях трябваше да сложи в куфара. „И Джеферсън ли? — запита се Доналд и сам си отговори: — Да, също. Кажи сбогом на останалото.“

На стената висяха прекрасните гравюри на Париж от осемнайсети век. На стената между два прозореца се виждаше пейзажът, който Лилиан бе купила някога, когато бедите едва започваха. Дали тя щеше да си го получи обратно сега?

След като не можа да измисли какво друго да свърши, той си легна, спа неспокойно и се събуди в топлата и ветровита неделна сутрин. Малко след пладне, след като за трети или четвърти път огледа апартамента, Доналд слезе долу, като носеше кутията с обяда, скрита в хартиена торбичка, и двата си куфара, пълни с негови дрехи.

— Пак ли заминавате, мистър Улф? — попита портиерът, точно както беше очаквал.

— Да, ще се видим след две седмици. Можете ли да ми извикате такси? Отивам до един приятел, а после с него заедно пътуваме до летището.

След като спря таксито пред един жилищен блок близо до гаража, където държеше колата си, той слезе и застана на тротоара с багажа, сякаш чака някого. Когато таксито се изгуби от погледа му, отиде в бръснарницата отсреща, където гъстата му и малко немирна коса претърпя къса подстрижка. В джоба си носеше очилата, с които много скоро щеше да замени контактните лещи. След това взе колата от гаража, отиде до една улица близо до Сентрал Парк и я остави там.

Планът му беше така да завърти разговора, че да предложи да закара Кукличка на разходка с количката до езерото и да даде малко почивка на Мария. Но най-неочаквано тя улесни нещата, защото явно бе силно настинала.

— Всички ли са излезли следобед? — попита той.

— Излезли? Няма ги. Мисис Бъзли и мистър Сторм отишли види негов брат. Връща се късно довечера. Може остане и до утре.

— Е, тогава защо не си отидеш у дома да поспиш, Мария? Полекувай се. В пет часа ще те чакам с Кукличка пред входната врата. Портиерът ще ти се обади да слезеш.

— О, наистина имам нужда да полегна. Вие добър човек, мистър Улф, така е.

Докато тя се отдалечаваше, Доналд си помисли, че ако не се случеше нещо лошо, за последен път го наричаха „мистър Улф“.

Това е мигът, когато скачам от моста. Или ще плувам, или ще потъна.

Прибра сгъваемата количка в колата. Ако я оставеше на тротоара, това можеше да се стори много странно на някой, който би могъл да надникне през околните прозорци. Настани Лора на седалката заедно с едно розово мече и запали мотора. Това бе официалното начало на пътешествието.

— Къде е Мия? — Детето щеше да се разплаче всеки миг. — Къде е Мия?

— Мия отиде да си подремне. Ние двамата с теб ще се повозим.

— Не! Аз искам Мия!

— Мия си почива. Бъди добро момиче — опита се да я уговори Доналд. — Ти си такова добро момиче.

— Не.

Как, за бога, щеше да успее да се справи, ако това продължеше, докато изминат следващите хиляда мили? Нарушавайки всички правила, той пъхна ръка в жабката, отчупи парче шоколад и й го подаде назад през рамо. Веднага настъпи тишина; сега можеше да се съсредоточи върху напускането на града.

Като се насочи на запад към река Хъдзън, той хвърли един последен поглед към онова, което напускаше. Когато спря на червен светофар и се обърна, зад него се виждаше стандартният като за пощенска картичка изглед — Сентрал Парк, заобиколен от небостъргачи. В един от тях се намираха офисите на „Ортън и Прат“, на мистър Прат, който го очакваше да отиде на работа рано сутринта в понеделник, за да обсъдят новия случай, на мистър Прат, комуто дължеше толкова много, на мистър Прат, за чиято доброта мистър Улф се отплащаше сега, като… правеше онова, което трябваше да направи. Щеше ли мистър Прат да го разбере?

Колата се движеше бавно на север покрай реката. Крайната му спирка беше на юг, затова потегляше на север, за да обърка преследвачите си. Зловещото усещане, че го следят, го накара да потръпне. Но това беше абсурдно; Мария сигурно все още спеше, тъй че той имаше два или дори три часа преднина, преди тя да вдигне тревога. На предното стъкло пред себе си видя образа й — лицето й, некрасиво и объркано, след като е разбрала, че той няма да се появи… Трябваше да се вземе в ръце.

След като бе изцапала ръцете и лицето си с шоколад, Лора дремеше. Може би нямаше да му е чак толкова трудно да се справи с това пътуване, щом едно парче шоколад можеше да я успокои така. Като си помисли това, доброто му настроение се възвърна, както и пъргавият ум. Щеше да прекоси реката по моста „Тапън Зий“, да напълни резервоара с гориво и да попита за пътя до Олбани. Разбира се, щяха да го насочат към краткия път, по който бе минавал много пъти; щеше да се престори, че тръгва по него, а след това щеше да продължи на север по ненатоварени селски пътища, където нямаше зорки служители в будки за плащане на пътна такса, които да запомнят мъжа, пътуващ с мъничко момиченце.

Тесни провинциални шосета се виеха през планината Катскил. На едно равно място той спря колата и постла покривката за пикник, поздравявайки се за това, че е бил достатъчно умен да се сети да вземе със себе си такова нещо. Но не беше достатъчно умен да се сети, че ще имат нужда от раздвижване. За щастие, движението на колата беше приспало детето, иначе тя щеше да се чувства нещастна. Не че се беше сетил, че ще има нужда и от тоалетна. Оказа се, че наистина е имала нужда от тоалетна, както установи много скоро, когато свали панталонките й. След това извади една плюшена топка от багажника и я накара хубаво да се пораздвижи в продължение на двайсет минути.

После подреди вечерята, състояща се от сандвич с пилешко, банан и мляко. За него беше удоволствие да я гледа как се храни. Е, поне не капризничеше за храната, помисли си. Беше наистина прелестна, както дъвчеше срещу него със сериозен вид. А беше и умно това малко дяволче, защото бе забелязала къде са сложени шоколадите и сега сочеше колата, много шумно настоявайки за още едно парче.

Върнаха се в колата и съзнавайки отново, че не бива да го прави, той й даде парче шоколад и потегли да търси място за пренощуване. Минаха покрай един курортен хотел и Доналд се изкуши от мисълта за комфорта в него, но вместо това благоразумно избра някакъв мрачен на вид мотел на уединено място.

Това бе нощ, която щеше да запомни. Лора — трябваше да си повтаря това име — беше ужасена от леглото, което й направи на пода, и непрекъснато викаше Мия. Нищо не можеше да я успокои. В полунощ разтревоженият собственик почука доста гневно на вратата, но щом Доналд му обясни, че майката на момиченцето е починала преди няколко седмици, че двамата отиват при бабата и дядото и че са пътували цял ден, лицето му веднага се промени и на него се изписа дълбоко съчувствие.

— Ще повикам жена си — каза той. — Тя ще ви помогне.

Така и стана. Едрата и сърдечна жена навярно напомни на детето за Мария, когато я взе на ръце и й даде млякото в шише с биберон.

Доналд беше объркан.

— Но тя пие от чаша — каза той.

— Двегодишните деца все още обичат шише с биберон от време на време, когато са разстроени — обясни му жената. — А сега, мистър, вземете я на ръце и се разхождайте с нея, докато заспи. Бедничкото агънце, ще се оправи.

„Може би направих ужасна грешка — мислеше си той, лежейки буден до сутринта. — Как ще продължавам по същия начин до мястото, където най-накрая наистина ще спрем. Дали не съм я изплашил прекалено много, дали не съм я наранил, като направих това? Дали не съм събудил някакви подозрения тази вечер?“

Но реши, че в края на краищата не е фигура от национално значение и че всяка година отнемат хиляди деца на хора, получили родителските права. Също така си мислеше за Артър Сторм, за Франция, за Бъзли и за дългата поредица от събития назад във времето до деня, когато се беше запознал с майката на това дете…

На сутринта напуснаха мотела, закусиха в съседния ресторант за бързо хранене и после той се увери, че ги видяха да потеглят за Олбани. След като изминаха около пет мили и повече, Доналд направи голям завой на юг. Сега вече се беше поучил от вчерашните си грешки и бе готов да пътува с чести почивки, както и да спира при необходимост, за да се раздвижат и поиграят, а дори и само за едно возене с количка в супермаркет. Ако някой вече бе вдигнал тревога, размишляваше той, едва ли щяха да търсят баща, който е излязъл да пазарува и си губи времето да се възхищава на чуждо бебе, а после и да разговаря с човека на касата. Като се върнаха в колата, настроението му се повиши толкова, че започна да пее. Това развесели Лора, а това, от своя страна, повдигна още повече духа му.

Денят премина без особени събития, докато пътуваха между едно малко градче и следващото, покрай алеи за пешеходци и детски площадки. На една от тях той спря, за да остави детето да се порадва на люлките.

След това, в късния следобед, когато преминаваха през селски район на щата Ню Джърси, покрай ябълкови градини и кравеферми, той влезе да се нахрани в крайпътно заведение в близост до едно кръстовище. Вече беше вътре, когато усети, че е направил грешка, като е дошъл точно тук с двегодишно дете точно през тази седмица. Ами ако вече предаваха нещо по телевизията? На това място хората със сигурност щяха да гледат телевизия, докато се хранеха.

Телевизорът, разбира се, разтръбяваше новините! Катастрофа с три коли, двама убити в престрелка, пожар, осемдесетгодишна жена обрана, съпруга твърди, че бившият й съпруг е отвлякъл двегодишното им момиченце в Ню Йорк.

Без да обръща каквото и да било внимание на новините, сервитьорката донесе поръчката на Доналд и дори се позастоя на масата им.

— И аз имам дете. Момченце на три години. На колко е вашето, на две ли?

Доналд кимна утвърдително.

— На много повече. Наближава средна възраст. Кълна се, че направо ми чете мислите — отвърна той с весел и нехаен тон.

— Хубаво дете. Как се казваш, малка госпожице?

— Тя не ви познава, затова няма да ви отговори. Пък и толкова много бързаме. Снаха ми ни чака.

„Махни се от тук, преди тя да каже, че името й е Кукличка.“

На Доналд му се стори, че жената го оглежда внимателно. „Нервен съм“ — помисли си той. Точно когато бе започнал да се чувства малко по-спокоен през този следобед, ето че нервите му не издържаха.

Полицаите сигурно измъчваха Мария с хиляди въпроси. Но все пак тя беше много умна и почти със сигурност вече бе схванала каква е истината. И мистър Прат навярно се бе досетил. Че защо иначе Доналд щеше да отсъства от работа днес? А колкото до Лилиан, това трябва да бе истинско мъчение за нея, макар да знаеше, че детето е в любящи ръце. И все пак за нея това беше истинска мъка и той съжаляваше.

„Никога не съм искал да те нараня, Лилиан, но все пак трябваше да го сторя.“

Същата вечер, докато лежеше буден в мотела, той реши, че трябва да си записва какво се случва всеки ден. Човек не можеше напълно да разчита на паметта си особено когато се увлече в разговор, както току-що му се беше случило, а той трябваше да е сигурен, че добре помни всичко и няма да си противоречи в случай на злополука. Затова започна да записва всичко.

„Вторник.

Необичайно топло за сезона. Все така пътуваме на юг, но направихме завой към плажа, защото Лора има ужасна нужда от малко време за почивка и възстановяване. Половин дузина местни семейства. Приятна жена, някоя си мисис Дей с по-големи деца, които си поиграха с Лора, сякаш е малко кученце. Препоръча ни хотел в Мериленд, който предлага нощувка и закуска.“

Беше разказал същата история за починалата майка, която вече възпроизвеждаше машинално. Денят беше преминал добре, но нощта в следващия мотел бе тежка; Лора плачеше, но не за майка си, а за Мия.

„Сряда.

Прекосихме реката и навлязохме в Мериленд. Страхувам се и съм ужасно уморен.“

Късно сутринта пристигнаха в хотела на мисис Магуайър, предлагащ нощувка и закуска. Къщата беше светла и чиста; собственичката, на която мисис Дей вече се бе обадила, се държеше много любезно. Макар Доналд да бе сигурен, че лошото му настроение не е проличало, тя явно го усети, защото почти веднага се погрижи за Лора.

— Разбирам, че напоследък сте загубили съпругата си, мистър Фулър. Моята приятелка ми каза по телефона, че отивате при роднини в Охайо. Сигурно е много трудно да пътувате на такъв дълъг път с малко дете.

— Не е никак лесно — съгласи се той. — Имам много да уча за двегодишните деца.

— Нека да ви помогна. Тя е толкова миличка. Нека да я изкъпя и да й измия косата.

Лора не беше къпана от неделя, тъй като той не знаеше как да го направи, колко топла трябва да е водата и как да не й влезе сапун в очите. Много смутен, а също и изпълнен с благодарност, той й подаде Лора и излезе да седне на двора.

Тук се чувстваше на сигурно място, приютен зад тези дървета. На открития път дебнеха много опасности. Ами какво щеше да стане, ако го бяха спрели за превишаване на скоростта, което можеше да се случи дори ако караше нормално? Ами ако станеше някое дребно произшествие, като чукване на калник, независимо дали по негова вина или не?

Но колкото и сигурно и спокойно да бе тук, не смееше да остане. Затова след хубавата закуска на следващата сутрин отново поеха по пътя си.

Закачайки го леко, старата дама извика след колата:

— Не забравяйте, че Охайо е в западна посока.

— Да, на запад — отвърна Доналд и пое по шосето, от което щеше да се отклони на първия завой.

„Сряда.

Случи се. Не е необходимо да пиша името му, защото никога няма да го забравя: Рон Рейнолд, висок два и десет и противен.“

Доналд излизаше от една бензиностанция точно когато онзи пристигаше със своя лек товарен автомобил за доставка на стоки. При разминаването двете коли се докоснаха и на съответния калник на всяка се появи по една драскотина. Чия беше вината? По този въпрос можеше да се спори или би могло, ако Доналд не бе побързал да поеме вината.

Рон Рейнолд от „Рон Рейнолд Хийтинг и Куулинг“ се приближи с нехайна крачка, завря лицето си в лицето на Доналд и изрева през прозореца:

— Къде си мислиш, че отиваш, дявол те взел? Виж какво направи с колата ми.

Доналд искаше само да се измъкне без неприятности от това място, без да се споменават имена, адреси и да се показват документи.

— Наистина много съжалявам — каза той. — С удоволствие ще ви платя за драскотината.

— Дяволски си прав, че трябва да ми платиш. Ще ти излезе сто долара.

— Няма проблем. Ето, заповядайте.

— И искам да видя шофьорската ти книжка и адреса.

— За какво са ти? — кротко попита Доналд.

— Откъде да знам, че тази тук банкнота не е фалшива?

— Вдигни я към светлината и погледни, ще видиш, че не е.

— Стига си го увъртал. Покажи ми шофьорската си книжка.

Този човек беше или някакъв примитивен бандит, или ненормален, или и двете. С такива хора няма какво да се колебаеш; просто се подчиняваш. Доналд се подчини и с треперещи пръсти извади книжката си.

Така или иначе, работата беше уредена и все още треперейки, Доналд потегли към Вирджиния. Какво ли щеше да стане, ако имаше по-голяма повреда и адвокатите бяха писали на адреса във Филаделфия, адрес с несъществуващ номер, където не беше регистриран никакъв Джим Фулър?

Седнала на задната седалка Лора мрънкаше:

— Искам бийзалка. Искам бийзалка, тате.

Не стига всичко останало, ами той погубваше детето, като му даваше шоколади и близалки веднага щом то поискаше просто защото не бе възможно едновременно да шофира и да го забавлява.

Целият си останал живот ли щеше да прекара в такива страхове?

„Петък.

Това е шестият ден, откакто напуснахме Ню Йорк. Казват, че долината на река Шенъндоа е много красива, но аз не я видях, защото чистачките на предното стъкло едва се справяха с проливния дъжд. Не ми оставаше нищо друго, освен да спра пред следващия мрачен мотел и да се опитвам да забавлявам Лора с всичките играчки, които бяха в кутията. Ще й осигуря добър живот. Не знам къде ще бъде това, но знам, че ще го направя, стига да продължаваме да имаме късмет.

Събота.

Прекрасно време. Пътуваме на югозапад. Лора ме събуди в пет и половина, което беше за добро, защото този ден ни очакваше дълго пътуване. Забелязах нещо странно: от вторник през нощта тя не е плакала за Мия.“

Пътувайки както обикновено с чести почивки, те се движеха на югозапад, като спряха веднъж в крайпътна горичка от кучешки дрян и лаврови дървета, за да изядат сандвичите, купени от ресторанта близо до снощния мотел. Доналд отново мислено си представи розово-бялата картинка на малката къщичка сред лаврова горичка, скритата къщичка, където нито мистър Бъзли, нито семейство Сторм, нито който и да било друг би могъл да се промъкне, за да му отнеме неговото малко момиченце.

А след това на нейно място се появи една голяма черна въпросителна, ярка като картината с къщата: как щеше да го постигне? Този въпрос, разбира се, беше завладявал съзнанието му и преди през толкова много нерадостни дни и нощи, но сега, след като вече бе достигнал Юга, мечтаното сигурно място, трябваше да му даде отговор, и то веднага, без отлагане, в тази минута.

Като потегли отново по планинските пътища, карайки изключително внимателно на завоите, той преразгледа положението. В портмонето препаска носеше достатъчно пари, за да живеят скромно в продължение на две години или може би повече. Въпреки това трябваше да си потърси работа. Но не притежаваше никакви умения. Навярно можеше да стане продавач в магазин. А не беше ли по-добре да си купи малко магазинче? А ако беше така, какво по-точно? Доналд не знаеше нищо за търговията…

На един кръстопът табелите предлагаха голям избор на посоки — градове в Северна Каролина, Тенеси и Джорджия. Значи тъкмо тук се срещаха трите щата, за които той не знаеше почти нищо, освен че са пълни с паметници и спомени за ужасната Гражданска война. Винаги си беше малко вманиачен на тема „история“ и ако в момента бе спокоен, щеше да гори от нетърпение. Но вместо това бе погълнат от чувство на безкрайна самотност; имаше нужда да поговори с някого, с когото и да било, с човек, от когото нямаше да се страхува, който да му даде малко напътствия за тази странна територия, в която се канеше да навлезе. Обърна се и отново погледна малкото човече на задната седалка. Ето, тя седеше там, неговата невинна и уязвима дъщеричка, прегърнала пухкавото си мече. Обзе го паника. Той държеше в ръцете си живота и бъдещето на това малко същество. Спеше й се, настъпваше нощта, очичките й се затваряха, главата й клюмаше; той трябваше да вземе решение, трябваше да събере мислите си и да избере посоката. Затова спря колата край пътя, изключи мотора и обмисли въпроса с всяка частица от мозъка си, която успя да мобилизира.

Измъкна една доста смачкана карта от джоба си и заедно с нея се появиха хартийка от бонбон, носна кърпичка и листче, на което с непознат почерк бяха написани име и адрес. Прочете ги на неясната светлина: Кларънс и Кейт Бенсън.

В първия миг тези имена не означаваха нищо за него. В следващия момент му просветна: жената от влака! „Ако вие и жена ви някога имате път насам, наминете“ — така пишеше. И Доналд си спомни как си беше помислил, че е страшно наивно и дори странно да дадеш името и адреса си на съвсем непознат човек. Също така си спомни, че се беше канил да изхвърли това листче, но поради някаква неизвестна причина го беше запазил.

Никакви коли не минаваха по пътя. Провинциалната местност бе пуста, сякаш изоставена. А детето, като че ли усещайки тази усамотеност, започна да хленчи. За бога, той трябваше да направи нещо!

Изглеждаше абсурдно да приеме предложението на жената, но всъщност наистина ли беше абсурдно? Семейство Бенсън, които и да бяха тези хора, със сигурност знаеше повече от него за този район. Можеха да знаят нещо за свободни работни места, къде точно да търси работа и къде да се настанят да живеят двамата с Лора. От друга страна, можеше и да не е така. Въпреки поканата на жената, бе възможно посещението му никак да не им хареса. Все пак, само който рискува, печели — успокои се той с поговорка, както често правеше.

Това несигурно решение бе родено само и единствено от отчаянието и Доналд много добре го съзнаваше. Към него го бяха подтикнали сгъстяващият се сумрак и засилващият се плач на детето. Затова запали мотора и колата бавно потегли надолу по склона към Джорджия.