Белва Плейн
Далеч от дома (19)

Глава 18

Бюрото бе разположено между двата прозореца с изглед към конюшнята и хамбарите, намиращи се сравнително близо, и към издигащите се зад тях хълмове в далечината. На него лежаха солиден учебник по геометрия, снимка в тънка махагонова рамка и дневник с дебела корица, подвързана с червена кожа.

Лора набързо прелистваше страниците. Сега, на петнайсет години, десетгодишната й личност й се виждаше забавна, а настоящата я смущаваше. Мислеше си, че има нещо много тийнейджърско в това да излива емоциите си върху хартията. Навярно трябваше да се откаже от дневника.

Но от друга страна, това не беше ли характерно и за възрастните! Само като си помислеше за всички онези прочути хора, които са водили дневници, хора, за които пише в историческите книги. Навярно и те са се чувствали по-добре, като са записвали нещата, за които не им се е искало да говорят.

„Случва се — мислеше си тя — в някой най-обикновен ден като днешния, в хубав ден, когато поглеждам, както обикновено, през прозореца и мога да наблюдавам мама да къпе кучетата в тенекиеното корито долу или виждам как Рик — откакто е в колежа, обича да му викат Ричард — се връща заедно с татко от полето… и тогава изведнъж ме обзема мъчителна тъга. Не ми се случва много често, но се случва. Предполагам, че вече са ми казали всичко, което могат, и сигурно моите въпроси са им дотегнали: коя е другата ми половина?

От толкова дълго време гледам тази снимка, че мога да я видя и в тъмното. Струва ми се, че малко приличам на нея, но не наистина. Както е усмихната, зъбите й се виждат повече от моите. Със сигурност не приличам на татко. Какво знам за нея? Не много, най-вече, че е обичала да рисува, макар да не е била художничка. Но е искала да стане. Била е много умна, казва татко. Той съжалява, че не може да ми каже много неща за нея. Със сигурност ми е тежко, че ми отговаря на толкова малко въпроси. Работата обаче е там, че двамата са били заедно твърде кратко време. Срещнали се, оженили се, през същата година съм се родила аз, а две години по-късно тя умряла. Това прави само три години или малко повече. Каква ужасно тъжна история.

Но аз все пак си мисля, че дори да живееш с някого само един месец, ще знаеш за него повече, отколкото татко знае. Не всичко, но по-конкретни неща. Той ми разправя само, че била добра танцьорка, играела тенис и говорела сносно френски. Аз обаче искам да знам каква точно е била.

Мама казва, че когато умре любим човек, е мъчително да говориш за него. Не искаш да ти се напомня. Но аз не смятам, че това е вярно. Рик — Ричард — доста често говори за чичо Кларънс. Той и мама дори разказват смешни случки и се смеят заедно. И въпреки това зная, че са го обичали. Спомням си също как, когато Коко, нашето ловджийско кученце, се разболя и умря, никой не искаше да си спомня за него. Но напоследък, когато говоря за него, аз си спомням колко беше сладък, колко щастлив беше в нашата къща и вече не съм чак толкова тъжна. Така че си мисля… дали не е възможно татко да не е обичал майка ми и затова да не ми казва някои неща? Майката и бащата на моята приятелка Емили се разведоха и аз съм сигурна, че ако някой от двамата умре, другият ни най-малко няма да се натъжи и няма да му се иска да отговаря на въпроси.

А може да е тъкмо обратното. Възможно е татко да е обичал Ребека повече, отколкото обича мама, но човек не може да измери точно любовта и сигурно затова, ако я е обичал повече, сега не иска да нарани мама, като споменава за нея. Но пък тогава, ако искаше, той можеше да ми разкаже всичко насаме.

Веднъж, като бях на единайсет и много-много не разбирах тези неща, зададох един ужасен въпрос на мама: дали татко е обичал Ребека повече от нея. Струва ми се обаче, че не нараних особено много чувствата й, защото си спомням как ми отговори много тихо само това, че не можеш да обичаш двама души по един и същи начин. Значи може да е вярно. Никога няма да разбера, защото той със сигурност никога няма да ми каже.

Не иска да ми каже нищо и за моите баби и дядовци. Тук хората винаги говорят за предците си. Джулия Скофийлд има един пра-пра… — не знам колко пъти прадядо, който е участвал в битката при Гетисбърг^[1]. Ричард разправя, че семейство Бенсън са живели на тази земя от двеста години, от времето на Джордж Вашингтон.

Татко твърди, че наистина ми е казал много. Разправял ми е за неговата майка и за фермата и за това как е научил за смъртта на баща си в деня на десанта в Нормандия през 1944 година. Но аз искам да науча за другата си половина. Той все ми повтаря, че щял да ми каже повече, стига да можел, че са живели в Европа и че нямало начин да открие за тях каквото и да било. Това е почти все едно да съм осиновена. Бих могла да го разбера, но е различно. Понякога, макар че няма смисъл, малко се ядосвам. Не се ядосвам на татко, защото предполагам, че той не може да направи нищо, а просто защото ми се вижда, че някак си не е честно.

Макар че почти не споменавам за тези неща пред Ричард, струва ми се, че той разбира по-добре от всеки друг. Струва ми се, че знае за тези мои настроения. Не знам защо съм толкова сигурна в това, но е така. В някои отношения той ми напомня за татко, такъв един спокоен и сериозен, но е много по-красив от него. Разбира се, той е много по-млад, по-близо е до моята възраст и затова ме разбира по-добре. Наистина много ми липсва сега, когато вече учи в университета. Понякога си мисля, че това е началото на любовта. А може би вече съм влюбена в него.

Веднъж го прегърнах и го накарах да ме целуне по устните, за първи път целувах някого по този начин и оттогава с никой друг не съм го правила. Спомням си как той свали ръцете ми и изглеждаше някак уплашен.

— Не бива да го правим — каза той. — Ти си само на петнайсет.

Може би е искал да каже, че като стана по-голяма, ще можем да го правим. Надявам се да е така. Ние не сме брат и сестра и затова бихме могли да се оженим, ако искаме, и колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се иска. Той ще бъде чудесен съпруг, много любящ.

Той иска да се грижи за околната среда, за замърсените реки, обезлесяването и разни такива неща. Току-що стана член на клуб «Сиера». Сигурна съм, че целия си живот ще прекара в тази ферма. Това е неговото наследство. Татко го дразни, като го нарича Даниъл Буун^[2]. Личи си, че татко го обича.

Ричард казва, че татко много му е помагал, след като чичо Кларънс умря. Татко помага страшно много на куп хора в града. Куп хора идват при него за съвет, защото е много умен. Отначало не разбрах, че той ми е помогнал да си намеря работа като доброволка в болницата. Навярно и така щях да получа тази работа, но стана по-бързо, защото той е член на борда, каквото и да означава това. Наистина обичам работата си. Доста е важна. Нося розова престилка и имам много професионален вид, когато разнасям картоните на пациентите по стаите с количката или когато чета приказки на малките на детския етаж.

Понякога си мисля, че може да ми хареса да стана лекарка. Имам отлични бележки по точните науки, затова може един ден да съм от хората, които ще открият лекарство против рака, който е убил чичо Кларънс и майка ми. Татко казва, че това е възможно. Той ми каза, че имам много остър ум и че затова ми е купил микроскопа, за да мога да виждам надълбоко в нещата. Много е интересно как една мравка или някое листо изглеждат съвсем различни под микроскопа. Да, наистина мисля, че бих могла да стана лекарка, ако работя много упорито. Татко казва, че е невероятно какво може да постигне човек, ако се опита.“