Белва Плейн
Далеч от дома (20)

Глава 19

„Това е последната ми седмица у дома. Следващата ще бъда в Средния запад, на другия бряг на Мисисипи, и ще прекарам там четири години. Не съм съвсем сигурна какво чувствам. Развълнувана съм, любопитна съм и малко тъжна. От всичко по малко, предполагам, както и в главата ми се въртят произволни мисли.

Татко наистина не искаше да ходя в Средния запад. Всъщност щеше да е най-щастлив, ако бях избрала някое място на юг, близо до дома, или ако не това, някое красиво място, като Калифорния. По някаква причина той не харесва Средния запад. Но две момичета от нашия клас отиват там, където и аз, и ще бъде страхотно.

Дните вече са видимо по-кратки, но въпреки това си личи, че е краят на лятото, защото рожковите се разпукват и потракват по дърветата. Ще запомня това. Ще запомня и как жабите квакат през пролетта. Като знаете какъв живот съм водила на такова тихо място като тази ферма и в този малък град, където ходех на училище, няма да повярвате, че ще ми останат толкова много спомени.

И все пак, като се замисля, дните ми тук бяха така пълни. Хората все говорят колко много е пораснал градът. Татко все твърди, че не може да повярва колко много промени са станали, откакто е пристигнал тук преди по-малко от двайсет години. Построили са ново разклонение на главната магистрала, а търговската улица на града е само на шест мили от нея. Почти не е възможно да намериш място за паркиране на Мейн Стрийт, особено в края на седмицата. Има нов кинотеатър, наистина много хубав, с три екрана и удобни седалки. Има най-малко петнайсет нови магазина, луксозен фризьорски салон, където ми направиха страхотна прическа, и магазин за деликатеси. Болницата е станала почти двойно по-голяма и някой е построил красив нов хотел за хората, които идват на посещение при пациентите.

Ричард казва, че татко бил инициаторът и движещата сила при построяването на детското крило, което докарало толкова много нови лекари в болницата. Гордея се. Страшно много слушах за него, когато работех в лабораторията миналото лято, приготвях предметни стъкла за микроскопите.

«Повече никакви затънтени градчета» — каза Ричард вчера, когато отидохме на летния панаир. Това беше последният ни ден заедно до Деня на благодарността и ние му се насладихме. Обядвахме в един от новите ресторанти и беше приказно. Приготвиха ни шоколадово суфле, за първи път го опитвам. Ресторантът беше ужасно скъп, но Ричард каза, че това е празненство в моя чест и в чест на заминаването ми.

След като се прибрахме у дома, оседлахме конете и дълго яздихме чак до наблюдателницата, където завързахме конете и седнахме на нашето специално място над смайващия водопад. Има нещо мистериозно в това място. Можеш да водиш интересен или дори весел и шумен разговор, а после изведнъж някаква печална мисъл го прекъсва. Ричард каза: «Слава богу, че живеем достатъчно далеч от града и никой няма да развали това място». Малко е вероятно градът да се разшири в тази посока заради хълмовете и всички други големи ферми наоколо като нашата, които хората вероятно никога няма да искат да продадат. Зная, че мама и татко никога няма дори да помислят за продаване. Също така наричам Ричард «планинец». Той казва, че е доволен от това, и аз съм съгласна с него, защото го обичам такъв, какъвто е.

Да, аз наистина, наистина го обичам, и то не като брат. Бяхме застанали на скалата и се готвехме да се качим на конете и да яздим до дома, когато се целунахме. Не сме го правили повече от три-четири пъти досега, доколкото си спомням. Когато го правим, винаги изпитвам нещо като шок и не ми се иска да спра. Усещам, че и Ричард не иска да спре. И днес, както и другите пъти, той ме пусна.

«Ти си прекалено млада — каза; нещо, което едва ли е вярно. — Те ни имат доверие, Лора.»

Зная това, зная, че е прав. Много е умен.

«Освен това ти заминаваш и може да срещнеш някой друг.»

Но тук греши. Няма да срещна друг. Ако двама души могат да се чувстват идеално заедно, това сме ние двамата.“