Белва Плейн
Далеч от дома (17)

Глава 16

Понякога Лора обичаше да се усамотява в стаята си. Харесваше й да разглежда нещата, които притежаваше: розовия халат, окачен в отворения гардероб, кутийка за бижута и най-важното — дневника, който татко й беше подарил предната година за деветия й рожден ден.

Подвързаното с червена кожа томче с ключе лежеше на бюрото. И ако го заключеше, никой нямаше да може да прочете тайните й мисли. Често обичаше да чете написаното, сякаш беше роман.

„Обичам да чета. В книгите има много неща, най-различни неща, които те карат да забравяш неприятностите, например счупения пръст, който ме болеше така ужасно. Спомням си как четох приказката за ескимосите и техните иглута и болката ми почти мина. Чета всеки ден, когато се прибера у дома, само понякога, когато ми се спи, не чета. Излягам се на пода и гледам този красив таван с белите облаци по него. Тогава си спомням за лятото, когато плувам в езерото и гледам небето. Чудя се какво ли има наистина там горе, в небето. Нали все трябва да има нещо? Чудя се дали котката Фелиша, която лежи до мен на килима, въобще си мисли за такива неща. Татко казва, че животните, разбира се, също мислят, но ние не знаем какво.

Хората все ме питат защо съм кръстила котката Фелиша, но това е тайна и аз не им казвам. Фелиша се казва приятелката на Рик и един ден ми се прииска да го ядосам. Само че той не се ядоса. Смешно е, че взе да се държи като възрастен, откакто е в средното училище. Когато кажа нещо, той някак си ме гледа като възрастните, дето си мислят: «Какво умно хлапе!». Но понякога ме ядосва, защото вече не съм малка, на десет съм. Обаче всъщност нямам нищо против, защото Рик наистина ми е приятел, дори повече от някои от най-добрите ми приятелки в училище, като Меган и Джулия.

Един ден го видях гол. Не знаех, че е в стаята си, и отворих вратата. Не зная точно защо влязох там. Струва ми се, че търсех бонбоните, дето все ги крие. Не трябва да яде бонбони, защото ти излизат пъпки, когато си в средното училище. Надявам се аз никога да нямам пъпки. Той скочи и грабна една хавлиена кърпа, но аз го видях. Изглеждаше странно. Предполагам, че се е оплакал на мама, защото тя ми каза, че трябва да чукам на вратата, преди да вляза. «Ти знаеш много добре» — каза ми тя. Но също така ми каза, че не трябва да се чувствам зле, задето съм видяла Рик. Не било лошо, само било неучтиво да гледаш хората, когато са без дрехи. Тъй че вече не мисля много за това, само понякога, защото наистина изглеждаше странно.

Ние двамата с Рик правим хубави неща заедно. Сега вече, след като съм на десет, не се налага да яздя понито. Татко ми обеща кон и много скоро ще отидем да видим една дребна кобила, която ще е много подходяща за мен; или аз за нея. Но ще запазим моето пони. То е живяло тук през целия си живот и сега трябва да остане и просто да се наслаждава на пасището. Татко казва, че животното не е като предмет, който можеш да дадеш на някого или да продадеш, без да нараниш чувствата му.

Татко казва, че бялото зайче, което стои на нашата морава и през повечето време пасе трева, най-вероятно е било подарено на някого за Великден, а той не го е искал и просто го е изоставил край пътя. То не си играе с другите зайци тук, но те са кафяви и диви и може би не го харесват, но аз го харесвам. Като не го видя няколко дни, ми става мъчно за него и се надявам, че не го е смачкала някоя кола или не го е изяло някое куче.

Когато имам кон, ще искам да е пъстър като на мама. Тогава ще яздя по дългата пътека нагоре по хълмовете. Един път ходих там, когато яздих с татко на неговия кон. Тогава бях много малка, но си го спомням. Като се качиш горе на върха, можеш да видиш далече долу един голям водопад. Главата ти се замайва, като гледаш от толкова високо. Там не можеш да влезеш да плуваш. Водата тече толкова буйно. Но можеш да завържеш конете и да си направиш пикник горе, на върха на хълма.

Харесват ми нещата, които правим. Много от моите приятели не правят нещата, които ние правим. Рик казва същото за някои от неговите приятели. Миналата събота посадихме две магнолии. Едното дърво е на Рик, а другото мое. Сега приличат на пръчици, но един ден ще станат големи дървета и ще имат розови цветове. Ние двамата с Рик се грижим за тях. Трябва да ги поливаме и да ги торим, каква глупава дума. Все още не са пораснали много, но татко казва, че е, защото сме ги засадили току-що, едва миналата събота.

Единственото нещо, което не правим, е, че никога не ходим надалече. То е, защото татко мрази големите градове. През пролетната ваканция Джулия ще ходи със семейството си във Вашингтон, за да видят паметника и цъфналите вишни и може би дори президента. Чудя се дали ще разговарят с него, или просто ще го зърнат през оградата. Във всеки случай и аз искам да отида там, но татко не иска и това наистина много ме ядосва. Наистина съм ядосана. Мама казва, че не бива. Тя казва, че той е най-милият човек на света, и ми се струва, че това е вярно. Да, вярно е.

И мама е много мила. Тя почти никога не ни се сърди за нищо. Татко също. Искам да кажа, да са сърдити наистина, както родителите на някои други деца, които ги карат да плачат. Понякога бащата на Джулия Скофийлд се държи гадно. Крещи й. Тогава тя ходи при дядо си и баба си и те я карат да се чувства по-добре. Нейният дядо е лекар и ме харесва. Казва, че ме е познавал, когато съм била на две годинки. Не си спомням. Той казва, че тогава татко ме е довел от Филаделфия. Веднъж чух татко да казва на мама, че доктор Скофийлд приказва прекалено много. Но аз не мисля така. Той разказва вицове и аз го харесвам. Иска ми се да имах дядо.

Иска ми се цялото ми семейство да не е мъртво като майка ми. Нейната снимка стои на бюрото ми точно до този дневник. Гледам я много често. Според мен прилича на журналистка от телевизията. Има тъмна коса като моята. Странно е, като си помисля, че тя ме е отгледала вътре в тялото си, а аз дори не я познавам. Понякога ми се иска да имах рижи коси като на мама, защото я обичам, а майка ми не мога да я обичам, защото не я познавам. Но все пак понякога си мисля за нея и наистина ми се иска да я познавах.“