Белва Плейн
Далеч от дома (28)

Глава 27

В една прекрасна сутрин в хубавата стая на Лора, където априлското слънце къпеше перваза на прозореца, а задачите й за седмицата бяха привършени и тя бе готова за сутрешната тренировка в гимнастическия салон, звънецът на вратата иззвъня стряскащо и пронизително. Е, за бога, кой можеше да е толкова нетърпелив в осем без петнайсет?

Тя отвори вратата. Пред нея стояха двама мъже, единият с камера, която тикна в лицето й.

— Бетина Улф? — извика той.

— Не! Ей, какво си мислите, че правите? — Онзи с камерата вече беше преминал през прага. — Какво искате? Махайте се или ще извикам полиция!

— Няма от какво да се страхувате, мис. Вие сте голямата новина, това е всичко. Става въпрос за майка ви.

— Майка ми ли? За бога, какво се е случило? Къде е тя?

— Точно сега ли? Някъде из Европа, нищо не се е случило с нея. Сега, като чуе новината, ще се върне. Слушайте, ние само…

Вратата на асансьора едва се беше отворила, когато Гил изхвърча отвътре и се втурна по коридора.

— Какво правите тук? — извика той. — Притеснявате госпожицата! Я се махайте! И по-бързо!

— Нищо лошо не сме направили, мистър. Не я притесняваме. Голямата новина, това е всичко. Вестникари сме.

— Не, не! Махайте се! Оставете я на мира.

Гил ги избута, влезе в апартамента, затвори и заключи вратата и прегърна Лора през раменете.

— Изплашена си до смърт и не те обвинявам. Тези глупаци! Глупаци!

— Но какво става? Какво правиш тук?

— Имам уговорена среща близо до гимнастическия ти салон, затова си помислих, че ще можем да отидем до там заедно.

— Кажи ми истината — настоя тя, — защото аз не ти вярвам. Знаеш ли какво става? Че тези мъже ще дойдат? Кой се връщал със самолет от Европа? За какво говорят?

— Не съм сигурен… чух…

— Ще престанеш ли да пелтечиш?

— Не знам. Има някакво объркване. — Гил безпомощно вдигна ръце. — Мисля, че трябва да говориш с баща си.

— Защо? Нещо лошо ли се е случило с татко?

— Не, не. Просто той ще може по-добре да отговори на въпросите ти от мен. Наистина, скъпа. Свързано е с него, с неговите работи. Но не е болен. Не се притеснявай. Просто му се обади.

— О, това са някакви глупости! Нямат ли какво друго да правят, че изпращат здрави и силни мъже да тормозят обикновените граждани с подобни дивотии? Какво би могъл да знае баща ми за това? Защо не ми отговаряш… Какво има?

— Продължавам да смятам, че трябва да говориш с баща си. Той ще ти обясни. Аз не знам нищо.

— Добре, ще му се обадя. Това е абсурдно.

Телефонът звънеше ли, звънеше, звъняха всички апарати — в офиса на Кейт, в офиса на Джим, на горния етаж и в кухнята. Къде бяха отишли всички? Да, нещо се беше случило, може би с Рик. Той шофираше прекалено бързо. Все му четяха конско за това. „Моля те, нека да не е Рик или някой друг. Моля те, не…“

— Ало? — каза Джени.

— Джени? Какво правиш там? Добре ли са всички? Какво се е случило?

— Те са… Всички са в града. Имаха работа там. Някои поръчки. Затова аз дойдох да отговарям на телефона вместо тях.

Гласът й звучеше странно, някак неестествено бодро, както се говори на тежко болен или се избягва някаква тема.

— Какво криеш от мен, Джени?

— Аз? Да крия? О, нищо, скъпа. Съжалявам, че ще трябва да затворя телефона. Една тенджера ври на печката. Ще им кажа, че си се обадила.

Лора остави слушалката и погледна Гил. Той бе взел един молив от масата и го въртеше в пръстите си, като току изваждаше и прибираше графита.

— Не е честно така да си играете с мен, каква е тази тайнственост — гневно каза Лора. — Първо ти, а сега и Джени.

— Джени?

— Познаваш я. Детската градина надолу по шосето. О, хайде остави тоя молив и говори с мен, а?

Когато Гил се приближи, за да я притегли към себе си, Лора се дръпна.

— Най-добре да ми кажеш какво става! — изрече яростно.

Гил не отговори. Гледаше ноктите си.

След миг каза бавно:

— Наистина смятам, че трябва да си отидеш у дома. Ако онези дойдоха при теб, същото може да се е случило и с баща ти.

Тръпки на някакъв ужасен, неназован страх плъзнаха по цялото й тяло.

— Да. Да, трябва да отида, разбира се.

— Ще дойда с теб.

 

 

Когато опря отново буза на облегалката, тя чу как кръвта пулсира в ушите й в такт с биенето на сърцето. Небето се носеше отвън зад прозореца. Тя бързаше да се прибере у дома и в същото време се страхуваше да отиде там поради онова, което навярно я чакаше. Навярно нещо странно се бе случило, но нямаше от какво да се страхува. Гил държеше ръката й, а с другата си ръка държеше книга, която не бе погледнал, откакто я извади от ръчната си чанта. Никой от двамата не бе продумал.

Късно следобед самолетът се приземи и наеха кола.

— Трябва да ме насочваш по тези пътища — каза той.

— Гил, ужасно се страхувам от онова, което ще открия там.

— Каквото и да е, няма да е краят на света. Опитай се да го запомниш.

Къщи, села, магистрали и пръснатите наоколо ферми бяха все така непроменени. На един кръстопът видяха малка табела със стрела, сочеща пътя към фермата „В полите на планината“. Някой бе разпилял товар чакъл; гумите на колата захрущяха по него и тя спря пред къщата, която изглеждаше непроменена. Значи нищо лошо не се беше случило в края на краищата.

Един от старите земеделски работници дойде до вратата. Той се беше грижил за кравите на дядото на Ричард и макар че не бе съвсем с всичкия си, все пак се занимаваше с някои дребни поправки из фермата.

— Ей, как си, Лора? Не знаех, че ще идваш. Никой не ми е казал. Никой не ми е казал нищо. Тука всичко е с главата надолу. Лош ден. Лоши дни. Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя такова нещо. Казах си, аз…

— Какво нещо? — прекъсна го Лора и на свой ред беше прекъсната.

— Закарах бедничкия мистър Джим тази сутрин. Никога не съм си помислял, че ще доживея да видя такова нещо, той, издокаран с хубавия си костюм…

— Къде го закара, Боб? Къде?

— Ами в затвора. Капитан Ферис дойде от градската полиция и аз знам, че му беше много тежко да замъкне мистър Джим, но…

Преди тя да успее да издаде звук, Гил я заведе до дивана.

— Седни, седни. Татко ти е добре. Това е само формалност. Ще се върне и сам ще ти разкаже всичко. Моля те. Повярвай ми. Той е добре.

— Ето — каза Боб, — виж тука. Всичко е във вестника, новини от окръга, дойде тази сутрин. Чети какво се е случило.

„Джим Фулър е Доналд Улф, отдавна търсен за отвличане. Свързахме се по телефона с Лилиан Сторм в нейния дом във Франция — една разплакана майка ни описа мъчителния си копнеж за своето бебе Бетина Улф, отвлечено преди повече от двадесет години от бащата, прочут нюйоркски адвокат, превърнал се междувременно във фермер.“

Думите се размазваха пред очите й, стаята се въртеше около нея, а Лора продължаваше да чете.

„Мистър Улф, известен в тази общност като Джим Фулър, собственик на фермата «В полите на планината», е развивал активна дейност на местно ниво като щедър благотворител, съветник в борда по образованието, в администрацията на болницата «Сейнт Клеър» и…“

Лора изпищя. Вестникът падна на пода. Стаята се изпълни със зловещите й писъци. И още докато ги чуваше, бе в състояние да проумее, че това е истерия. Тя можеше да те събори от ръба на пропастта и надолу, надолу, докато собственият ти ужасяващ глас звучи в ушите ти.

— Дай й да пийне нещо — каза Боб. — Мистър Джим държи брендито ей там, в оня шкаф. Видях къде го държи оня път, когато си порязах пръста с триона.

Лора се беше вкопчила в страничната облегалка на дивана. О, господи, о, господи, щеше да повърне. Повръщаше. Искаше да умре. Това не беше вярно. Татко не би направил това. Не можеше да е вярно.

— Вярно ли е, Гил? Не, не е вярно. Ти си знаел, Гил. Ти си знаел и не ми каза.

— О, Лора, не ме обвинявай. Какво мога да направя за теб? Това не беше моята история, за да ти я разкажа. Пък и не знаех всичко. О, не плачи. Не, по-добре плачи. Изплачи си мъката, по-добре е…

— Тя има нужда да пийне нещо. Накарай я да вземе чашата. Ето, позволи ми…

— Не, не, Боб, прекалено силно е за нея. Не е свикнала с това питие. Няма да се задържи в стомаха й. О, скъпа, ти винаги толкова много се чудеше за майка си. Сега ще можеш да си с нея. Ще бъдеш добре. Отново ще се оправиш, ще видиш.

— През целия ми живот всички тези лъжи, лъжи! Дори името ми не е мое! Прочети ми останалото. Вярно ли е? Да, трябва да е вярно. Нямаше да отпечатат такава дълга статия, ако не беше вярно.

„Лилиан Сторм, наскоро разведена с финансиста Артър Сторм, разделя времето си между Ню Йорк и своя дом в чужбина. Добре позната в светските среди, тя е прочута с благотворителната си дейност и колекцията си от произведения на изкуството. Бетина, нейното единствено дете, е израснала във фермата «В полите на планината» и днес е студентка по медицина в Ню Йорк. Многобройните й приятели в тази област отдавна я познават като Лора Фулър, отлична студентка, плувкиня и баскетболна звезда…“

— Как е могъл да причини това на мен и на майка ми? Искам да я видя! Моята майка? О, боже мой, как е възможно човек да извърши такова нещо?

— Те са си у дома — каза Гил. — И Рик току-що пристигна с колата. Има някой с него.

— О, бедната Кейт! И нея е излъгал. Бедничката мама! — възкликна Лора и протегна ръце, когато Рик и Кейт влязоха в стаята.

— Не, скъпа, не съм „бедничката Кейт“. Можеш да кажеш „бедничкият Джим“. Той е толкова смел. Сърцето ми ще се пръсне заради моя Джим. Значи си научила толкова скоро? И си дошла със самолета веднага, за да бъдеш с него? Бог да те благослови.

Изминаха няколко секунди, преди тези думи да придобият разбираема форма: „за да бъдеш с него“… „колко е смел“… „бедничкият Джим“… Лора скочи на крака, като едва не събори Кейт. В гърдите й сякаш избухна изгарящ вулкан.

— Какво приказваш? Дошла съм, за да бъда с него? Измамник. Лъжец. Унищожител на… на цял един свят, моя свят… и твоя, и ти ми разправяш колко бил смел? Ще полудея. Да, направо се побърквам, сънувам, защо не мога да се събудя? И ако това е само кошмар, защо ми се явява? Господи, отвратена съм. Направо съм отвратена. Коя съм аз? Как се казвам? Там пише, че името ми е Бетина Улф. Божичко, какво става, полудявам ли?

Всички стояха там и я гледаха, шокирани и безпомощни, с глупавите си опулени лица; старецът бе изплашен, бузите на Кейт бяха мокри от сълзи, Гил бе онемял, а Ричард и доктор Скофийлд, застанали най-отзад, приличаха на статуи.

Доктор Скофийлд прокара ръка по челото си.

— Не полудяваш — каза той твърдо. — Естествено е да си в шок.

— Да, шок. — Тя се обърна към Кейт. — Него ли жалиш? Какво ти става? Той те е лъгал, превърнал е целия ти живот в лъжа, а ти…

— Не — много тихо изрече Кейт, сякаш това й струваше огромно усилие. — Не, не. Аз знаех, баща ти ми каза истината от самото начало.

— Да не искаш да кажеш, че си знаела всичко това — за майка ми и мен?

Кейт впери отчаяния си поглед в лицето на Лора.

— Да.

— Ти! На кого изобщо да вярва човек? Ами ти, Рик? Ти знаеше ли също?

— Да.

— Гил?

— Всъщност не. Просто само нещо смътно… несигурно. Преди два дни не знаех на какво да вярвам.

— Доктор Скофийлд?

— Не.

Обхождайки с поглед притихналата стая, Лора изпитваше само омраза. Един затворник би трябвало да изпитва такава омраза към своите палачи; те бяха всесилни и тържествуващи; биха ли могли Ричард и Кейт някога да изличат злото, което й бяха причинили? Можеха ли да отменят това унижение, тези пропилени години?

И изведнъж, преди някой да успее да я спре, Лора изтича в коридора, където Боб бе потърсил убежище, втурна се нагоре по стълбите препъвайки се и влетя в стаята, където хубавата жена се усмихваше от снимката с красива рамка. Грабна я, изтича долу и я пъхна в лицето на Кейт.

— Това! Това майка ми ли е? Или е още една лъжа? Кажи ми истината, ако можеш.

— Това успях да намеря, беше най-близко до описанието на баща ти. Той не притежаваше нейна снимка, а смяташе, че ти ще искаш.

Обезумяла от ярост, Лора вдигна снимката над главата си и я запокити в камината.

— Тогава значи всичко, което някога сте ми казвали, е било лъжа и измама. Как бих могла пак да имам доверие на когото и да било в този свят, ако вие сте били в състояние да причините това на едно дете? — Тя ридаеше. — Как е възможно един човек, един баща да причини това на детето си? И на майката на детето си също… Как трябва да е страдала тя! Спомням си някои неща, онзи човек на моето дипломиране, въобще не подозирах, че може да говори истината. Че защо да подозирам? Защо би го направил, който и да е? Но сега… Нищо чудно, че никога не пътувахме, просто си стояхме тук, криехме се… О, сега разбирам, сега разбирам всичко. Знам.

— Всичко това не се е случило просто от само себе си — тихо каза Ричард. — Ти трябва да изслушаш и другата страна, говори с баща си, така е справедливо, и тогава…

— Добре. Ще го направя. Заведете ме при него. Гил, ти ще ме закараш. Хайде да вървим. Да, искам да чуя какво изобщо би могъл да ми каже.

Ричард протегна ръка, сякаш да я спре.

— Не сега, Лора. Не е позволено.

О, да. В затвора. Нейният баща. И извика високо, не зададе въпрос, а просто установи факта:

— В затвора!

— В понеделник ще му бъде предявено обвинение — обясни Ричард. — Днес беше твърде късно. Утре е неделя, така че не можем да направим нищо преди понеделник. Но наистина имаме вече адвокат. Всъщност един адвокат предложи услугите си, Харолд Маклафлин. Той познава Джим и иска да го представлява.

Доктор Скофийлд попита:

— Какво ще стане в понеделник?

— Ще се признае за виновен и ще го пуснат под гаранция. Ние с мама ще гарантираме с фермата. Естествено, съдебният процес ще се гледа в Ню Йорк.

— Трябва ли да е там? — умолително попита Кейт.

— Мамо, всичко това се е случило в Ню Йорк.

Доктор Скофийлд въздъхна.

— Разправят, че той някога е бил адвокат там, голяма клечка.

— Джим никога не се е смятал за голяма клечка в каквато и да е област — каза Кейт. — Той винаги беше много непретенциозен. — Тя седна, закривайки лицето си с ръце.

— Да, непретенциозен — каза Ричард — и мъдър. Винаги когато имах проблем или трябваше да се вземат някакви решения…

Лора го прекъсна с вик:

— Ти забравяш истинската жертва. Майката. Моята майка! Гил, заведи ме при нея. Ако няма самолет, можем да отидем с колата. Толкова ми е зле… Не мога да стоя права. Ще легна на задната седалка. Тръгваме сега. Ще направиш това за мен. Моля ти се, Гил?

— Виж какво — много строго заговори доктор Скофийлд. — Ще ти предпиша нещо, което ще ти помогне да поспиш тази нощ, Лора. Някой от младите мъже да занесе рецептата в аптеката, преди да са затворили.

— Не — каза Лора. — Няма да остана в тази къща. И не вземам наркотици. Ще приема реалността, няма да бягам от нея.

— Това е лекарство, Лора. Аз не съм търговец на наркотици.

— Няма да остана тук, в тази къща!

— Няма друго място, където да отидеш. Ще останеш тук. Пък и не си в състояние да пътуваш. С Кейт ще те заведем горе и ще те сложим да си легнеш.

 

 

Когато се събуди, стаята беше сива, а дъждът трополеше по стъклото на прозореца със силата на гнева. Преди още да стане от леглото, Лора знаеше, че от север е дошла буря.

Нещо, може би хапчето, дадено й от доктор Скофийлд, или някакъв чудноват каприз на нервите, хормоните, гените й — няма значение кое точно — бе превърнало вчерашната й безпомощност в твърда решителност. Каквото и да беше, то я накара да се надигне и да стъпи на пода.

Утре щеше да бъде заедно с майка си. Майка. Жената, която я беше родила. Лора погледна към бюрото, където бе стояла фалшивата снимка, усмихнатата фалшификация, която бе обичала толкова, за да й направи копие за бюрото си в Ню Йорк.

Някой почука на вратата.

— Може ли да вляза? Чух, че се движиш из стаята. Помолиха ме да остана тук, за да не се събудиш в празната къща — каза Джени.

Изглеждаше смутена. Изглеждаше дребна, тази възпитателка, която някога й се беше виждала толкова висока, със своя авторитет. „Тя несъмнено е знаела цялата история, докато аз не знаех нищо — помисли си Лора. — Тя знае всичко за моя живот!“

— Приятелят ти Гилбърт тръгна рано, за да хване самолета и да се прибере у дома. Той иска да разбере какво става, да види как да помогне на баща ти. Каза, че ще ти позвъни по-късно през деня. Непременно трябваше да ти предам това съобщение. Непременно трябва да ти кажа, че те обича. Той иска да бъдеш спокойна.

— Благодаря. Аз съм спокойна.

— Баща ти също се обади. Каза да не те будя. Ще се прибере у дома и ще се опита да ти обясни всичко. За теб това е било невероятен шок, той го знае, но е сигурен, че накрая ще разбереш и ще простиш.

— Значи е сигурен, така ли? Колко хубаво от негова страна!

— Ще слезеш ли долу да хапнеш една късна закуска или ранен обяд? Десет и половина е. Кейт извади от хладилника козуначни кифлички. Царевични, със стафиди. Тя каза, че обожаваш стафиди.

Кифлички! С кифлички ли щяха да компенсират тези двайсет години на измами? Въпреки това Лора слезе на долния етаж и седна с Джени до познатата кухненска маса, срещу купичката с вода на кучето и дъждобрана на Рик, закачен на една кука в ъгъла.

Нямаше какво да си кажат. Или по-скоро имаше прекалено много за казване. Джени стана и донесе скъпоценния кафеник на Кейт с медна украса. Часовникът в коридора удари единайсет. Кланси влезе, шумно взе да лочи вода и положи мокрите си мустаци на коляното на Лора.

Колко странно, че именно кучето я накара да пролее сълзи, след като току-що се бе заклела да не плаче! Спокойно, бе казал Гил. Бъди силна. Преодолей нещастието, както хората го правят всеки ден, навсякъде.

— Искаш ли да ме питаш нещо, Лора? — обади се тихо Джени.

— За толкова много неща искам да попитам, че не зная как да започна.

— Вчера, когато се обади по телефона, не можех да говоря с теб. Мисля, че казах нещо за някаква тенджера, която ври на печката. Току-що бяха дошли да откарат Джим… да откарат баща ти. Очакваха ги, затова Кейт ме помоли да бъда тук. Старите приятели, нали знаеш. Не че тя имаше нужда от мен или от някаква подкрепа. Държеше главата си високо изправена. Джим… баща ти… си беше облякъл делови костюм. На полицая каза истинското си име, Доналд Улф. Полицаят беше направо кълбо от нерви и му личеше. Разбира се, трябва да е познавал Джим от години. Всички познават Джими го обичат — заекна Джени.

Невероятно забавна тема за всички — от сградата на съда до салоните за красота и кафенетата из целия град. Тълпата, която се струпва наоколо, когато четири коли се сблъскат на магистралата, е изпълнена със състрадание при вида на кръвта и разпилените вътрешности, но към него се прибавя и леката тръпка на нещо драматично.

— Тази сутрин дойде един човек — колебливо каза Джени. — Репортер. Забравих от кой вестник беше. Казах му, че не си тук, че си в Ню Йорк.

— Много мило. Благодаря ти.

Настъпи тишина. Джени стана, изплакна няколкото чинии и избърса плотовете в кухнята, докато Лора се взираше във ветровитото небе.

— Нали нямаш нищо против да си отида у дома, Лора? Неделя е и днес е нашият ред да поканим семейството на гости.

Изведнъж тази най-невинна дума „семейството“ я прободе като с нож. Чие семейство? Къде? Кой?

— Не, нямам нищо против. И отново ти благодаря за всичко.

— Сигурна ли си, че си добре? Какво ще правиш, докато ме няма?

— Ами сигурно просто ще чета вестника или нещо такова.

— Аз го взех от стълбите и го внесох вътре. Може би не трябваше да го правя. Не се занимавай с него, Лора. Това е просто един скандален жълт вестник.

Милата разсеяна Джени. Да, може би не е бивало да внася вестника в къщата.

„Приятели се съюзяват в защита на Лилиан Сторм. Вчера първите слухове, дошли от страна на властите в Джорджия, разкриват, че Доналд Улф, бившият й съпруг, ще се защитава за отвличането на дъщеря им, като я обвини, че е била «неспособна да бъде майка», което предизвика шок тук и в чужбина. Неколцината, които са били разпитани през последните два дни, до един са възмутени от обвинението. Според единодушното мнение на всички тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце, в безполезно търсене на момиченцето, Бетина, което Доналд Улф е взел от бавачката в Сентрал Парк и е скрил в Джорджия, където живеят оттогава в една ферма, собственост на Доналд Улф и втората му съпруга.

Момичето, днес известно под името Лора Фулър, е студентка в града.“

Значи майка й, Ребека, се казва Лилиан. А дъщерята, Лора, се казва Бетина. Двете дори не биха се познали, ако се срещнеха на улицата.

— Не мога да понеса това — каза Лора.

Зад прозореца бушуваше бурята, брулейки ранния цвят на дърветата, извивайки и осакатявайки клонките им. В такъв ужасен ден всяко живо същество би било благодарно за какъвто и да е подслон, но ако би могла да тръгне пеш в бурята и да намери Лилиан Сторм, Лора би го направила. Дълго време стоя там, взирайки се в дъжда.

Все още гледаше навън, когато в стаята влезе група измокрени до кости хора — мама, Ричард, доктор Скофийлд и още един мъж.

— Лора — започна Ричард, но тя го прекъсна.

— Забравяш. Името ми е Бетина.

— О, недей така — умолително изрече Кейт. — Това е мистър Маклафлин. Той беше така любезен да дойде тук да поговори с нас.

Мистър Маклафлин може би наистина беше така любезен да дойде, но несъмнено не бе пропуснал тази малка размяна на остри думи, свързани с името; хитрият му поглед обхвана всичко — от зачервените очи на Кейт до резкия отговор на Лора.

— С Джим се споразумяхме — каза той. — За мен не представляваше никакво усилие. Той ми отговаряше почти преди да съм задал въпросите. Но все още не съм изложил всичко пред вас. Това е една трагедия. — Мъжът поклати посивялата си глава и продължи: — Ако можеше, Шекспир би я написал. Да, за вас това е голям удар, млада госпожице. Разбирам го. Но повярвайте ми, за баща ви дори е още по-лошо.

„Млада госпожице.“ Това старомодно обръщение би могло да й се види забавно, ако беше настроена да се забавлява.

— Както изглежда, мислите само за него — студено отвърна тя. — Разбира се. Вие сте неговият адвокат. Но аз си мисля за майка ми. Случайно да сте чели това? — И тя му подаде вестника. — Наказание с пълната сила на закона, това иска тя. Е, трябва да ви кажа, че е много вероятно той да получи точно това и би трябвало. Моята гледна точка е различна от вашата, както виждате.

Застанал до майка си с приведени рамене, Ричард като че ли изведнъж се оживи.

— Лора не познава тази жена — каза той. — Знам, че Джим не би искал да й кажа всичко направо в очите; той всъщност ми забрани да го правя, но въпреки това ще го направя. Този начин на живот е бил… бил е неблагоприличен. И затова, за да откъсне детето от нея, той е пожертвал всичко, което е бил постигнал.

Маклафлин се бе настанил на един стол, сякаш се чувстваше изтощен. Гласът му бе тих и развълнуван.

— Отвличането е федерално престъпление. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е намаляване на престоя в затвора. Нека ви го кажа ясно от самото начало, макар че за мен е адски мъчително да го правя.

Ричард прегърна майка си. Извикала веднъж, сега тя не помръдваше.

— Вече се свързах с адвокатите на мисис Сторм. Те не си губят времето, нито минутка. Но не мога да защитавам Джим в Ню Йорк, това го знаете. Утре сутрин ще уредя да го пуснат под гаранция, но това е най-многото, което мога да направя. В Ню Йорк ще имате нужда от адвокатска защита и предлагам да наемете най-добрия адвокат, когото бихте могли да намерите.

— Мислех си — обади се Лора, — че ще му наложат някаква огромна глоба. Не съм и предполагала, че могат да вкарат някого в затвора, защото е взел собственото си дете.

— За отвличане? Не си знаела? — Тънките устни на Маклафлин се разтегнаха в удивена усмивка. — Тогава по-добре се занимавай само с медицина, но не и с право. Баща ти ми беше казал… той много се гордее с теб. Да, Лора, за отвличане пращат в затвора.

Гласът на Ричард бе тих и напрегнат, когато успя да зададе въпроса си:

— За колко време?

— Зависи. Може за двайсет или за трийсет години, обикновено толкова.

Кейт започна да плаче, като опря глава на рамото на сина си, издавайки задавени звуци.

Такива ридания Лора бе чувала от една жена, чието дете бе премазано от кола на улицата.

— Трийсет години — прошепна тя, наблюдавайки Кейт, която никога не плачеше. После се обърна към Маклафлин. — Трийсет години — повтори изумена. — Това ли е „пълната сила на закона“?

— Предполагам. Присъдата би могла да е и по-голяма, ако Джим те е малтретирал или не се е грижил за теб, но тъй като случаят не е такъв… Но те се стремят тъкмо към такава присъда.

— И ще я постигнат?

— Може да се каже, че ще полежи в затвора някоя и друга година. Ще ми се да не беше необходимо да го казвам.

— Но всички, които го познават, хората от града, те със сигурност ще свидетелстват в негова полза, за такъв гражданин като него. Това няма ли да означава нещо? — попита Ричард.

— Искрено казано, съмнявам се, че ще му помогне особено. Не трябва ли да повикате лекар за майка ви? — съчувствено попита Маклафлин и погледна Кейт, която като че ли щеше да припадне.

— Горе има още от онези хапчета, които пих снощи — предложи Лора.

— Да, дай й едно. Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, но искахте да знаете истината. Винаги съжалявам, когато трябва да съобщя на хората новина, която не искат да чуят. Но трябва да знаете истината, за да направите всичко необходимо за Джим. Трагедия — повтори Маклафлин. — Изключителен човек. Виден адвокат, който почти бил стигнал върха, така ми казаха. Самият аз го познавам от дълго време, но разбира се, не съм знаел кой е всъщност. Не предполагах. Че как бих могъл? Е, утре ще се видим в съдебната зала. Нали знаете, че трябва да донесете нотариалния акт на фермата — добави той, вече до вратата.

— Знаем — каза Рик.

 

 

В къщата беше тихо. Само изскърцването на най-горното стъпало наруши тишината, когато Рик се изкачи по стълбите. После се чу глухият звук от затварянето на вратата на стаята му. Откъм стаята на Кейт не идваха никакви звуци; сигурно бе изпила едно от хапчетата на доктор Скофийлд.

Най-накрая, дълго след полунощ, дъждът спря и с това заглъхна бълбукането във водосточната тръба близо до прозореца на Лора, през който нахлуваше острият мирис на мокра трева. Над очертанията на хълмовете бе увиснала почти пълната луна с леко зеленикав оттенък. След като бе живяла толкова дълго в големия град, тя бе отвикнала да поглежда навън, освен когато се чудеше дали да вземе чадъра си.

Татко и Ричард винаги внимателно оглеждаха небето. Дали да поливат днес? Това дъждовен облак ли е, или слънцето се кани да пробие през мъглата? След закуска татко винаги обличаше сако и отиваше до града с колата или слагаше дънки и работеше в кабинета си, или пък отиваше да огледа фермата. Така е било винаги.

Вчера сутринта, преди трийсет и шест часа, всичко бе имало смисъл. Лора Фулър си беше правила акуратни планове за съботата, имаше планове за неделя, а в понеделник щеше да се върне за занятията в университета. А сега, подобно на жертва на земетресение или война, тя нямаше никакви планове. Дори вече не се казваше Лора Фулър.

Изпитвайки нужда да се подпре на нещо, тя се вкопчи в облегалката на едно кресло и вторачено заоглежда стаята — леглото, бюрото, върху което до вчера бе стояла фалшивата снимка, и където, на мястото до нея, все още стоеше снимката на усмихнатото семейство със самата нея сред тях, със студентско наметало и квадратна шапка. Ето, те стояха там, завинаги заедно, а сега разделени.

Това наистина ли си ти, Доналд Улф? Какво си направил с живота си? О, толкова съм ядосана, вбесена съм, съсипана съм. Върнах се у дома и заварих къщата като след бомбардировка и всички в нея мъртви.

„Негодна да бъде майка“, казва той. А тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце! Как само трябва да са се презирали един друг. „О, майко, трябва да говоря с теб!“

 

 

Утрото настъпи, това утро, в което трябваше да се върне в Ню Йорк, там трябваше да чака тази Ребека, сега известна под името Лилиан. Но не можеше да си тръгне от тук, преди да разбере какво ще донесе денят. Облечена и напълно готова след десет минути, тя слезе долу, за да открие, че Кейт е вече в колата, а Ричард се кани да се присъедини към нея.

— Сега не мога да говоря, трябва да бързаме — каза той.

— Само с две думи. Снощи те обвиних. Бях направо обезумяла.

— Разбираемо е. Всичко е наред. Ще говорим по-късно.

— Мама добре ли е?

— Не, но ще се справи. Трябва.

— Да дойда ли с вас?

— Не. Той не иска да го видиш там, където е.

Лора му кимна и вратата се затвори.

Пощальонът бе донесъл окръжния вестник, той лежеше на масата. На първата страница, до статията за щатските избори, се виждаше заглавие с дебели черни букви:

„Гаранцията на Фулър много тежка, очаква се да бъде определена днес“.

Всяка фибра в тялото й потръпваше. Имаше нужда от въздух. Тя излезе навън, тръгна нагоре по склона към селската къща, в която някога бе живяла. Обзе я паника, някакво усещане за клаустрофобия, каквото някои хора изпитват в затворено помещение. Там никой няма да чуе виковете за помощ. Но така се чувства и човек, застанал на кръстопът, където всички табели са изписани на неразбираем език.

„Какво се случи? Какво се случи? Защо той ме е отнел от майка ми? Защо е съсипал нейния и моя живот? Поглеждам надолу към прозореца на стаята ми; мисля си за всички книги, които той ми е купил, за синия таван със звездите по него, за малкото кучешко легло, което купи за Кланси, защото той обича да спи в моята стая. Гледам всички тези неща и съм изпълнена с толкова гняв към баща си, към всичко, към живота.“

 

 

Кейт ги остави сами двамата. Тя беше поставила чаша кафе и сандвич пред Джим, но той не ги бе докоснал. „Някак изведнъж е остарял, изглежда по-стар от доктор Скофийлд“ — помисли си Лора.

Когато го докараха у дома, тя беше готова да се разбеснее, да хвърли в лицето му цялата болка и отчаяние, които я задушаваха. Вместо това обаче я обзе леденото презрение, което човек изпитва към някой долен мошеник, присвоил имуществото на бедняци, той стои там сам и беззащитен, не заслужаващ дори презрение.

— Исках пръв да говоря с теб — каза той, — но всичко стана неочаквано. Закараха ме в Ню Йорк, а това е нещо, за което не може да се говори по телефона. Дори сега като че ли не мога да намеря подходящите думи. Това е една дълга, тъжна и сложна история, Лора. Казал съм ти каквото можех. Но точно сега нямам сили да продължа.

— Забравяш, че името ми е Бетина. И да, историята е тъжна, но не е задължително да е чак толкова дълга. На мен ми се вижда много проста. Ти си ме лишил от майка ми. Не си първият мъж, който прави такова нещо, нито пък ще си последният.

Джим разтърси глава.

— Никога не е толкова просто.

— Как те разкриха? — настоятелно попита тя.

— Историята не е приятна.

— Не съм и очаквала да е. Но искам да я чуя.

— Ами… ами това е работа на Гил. Както и очаквах, той си е спомнил за онзи човек, дето се появи на дипломирането ти. Бях казал на Рик, че очаквам такова нещо. Разбира се, изглежда ужасно, че е издал бащата на приятелката си. Това не ме изпълва с обич към него. Но не бих могъл да го обвинявам твърде много. Един адвокат трябва да се подчинява на закона, ако не иска да загуби правото си да практикува. Обвинението към мен е справедливо. Толкова е просто.

— Нали само преди минута каза, че нещата никога не са толкова прости!

— Тогава говорех за друго, нали така?

— Гил ми каза, че Лилиан вече пътува. Отивам в Ню Йорк да се срещна с нея, знаеш го.

— Разбира се. Трябва да го направиш.

В този момент в стаята влезе Кейт — изглеждаше така, сякаш изобщо не е спала; очите й бяха уморени, косата — разрошена. Скара се нежно на Джим:

— Не можеш ли да се справиш с един толкова малък сандвич? Трябва да ядеш нещо! Кажи какво ти се иска да хапнеш. А после трябва да се качиш горе и да поспиш. Моля те, Джим, моля те. Гил вече трети път те търси по телефона, Лора. Казах чу, че говориш с баща си и няма да те безпокоя. Най-добре да му се обадиш. Твърди, че има да ти казва нещо важно. — И като грабна подноса с чинията и чашата, Кейт добави остро: — За бога, не мога да си представя какво още би могъл да добави към злото, което вече причини.

Лора се качи в стаята си и грабна слушалката.

— Значи си знаел много повече, отколкото ми призна — каза тя.

— Така е. Не съм ти казал всичко. — Гласът му потрепери. — Отлагах, защото нямах достатъчно кураж.

— Баща ми каза, че ти си се сетил за онзи ужасен човек на дипломирането ми. По тази причина именно ти си съобщил на властите.

— Лора, аз просто бях напълно шокиран. Не можех да не го кажа на някого, затова казах на родителите си и тогава баща ми изгуби самообладание. „Когато онзи твой приятел от адвокатската фирма, дето работи за жената, разкрие, че си знаел… а можеш да бъдеш сигурен, че ще го направи, историята е невероятна, за да я пази в тайна, е, тогава ти ще загазиш здравата. Не знаеш ли, че ще те разпитват? Боже мой, излизаш с Лора… от колко години вече?“ Не можех да му отговоря, в онзи момент не можех да измисля нищо, нито имах достатъчно сили. А после той наблегна, че името ми ще се разчуе, ако не съм един от първите, които са съобщили фактите на властите. Казах му, че това ще ми разбие сърцето. А той ми вика: „Добре, прави каквото искаш. А какво според теб ще кажат за това собствениците на фирмата?“. Стана ми ясно, че трябва да го направя… И го направих. Отидох при областния прокурор.

„Във всеки случай те дотогава вече са знаели — помисли си Лора, — така че според мен не е имало никакво значение. Но това разби и моето сърце.“

— Моля те, не ме ненавиждай, Лора. Самият аз толкова се старая да не се ненавиждам.

 

 

Снимката на Лилиан, застанала пред някакъв импозантен хотел на Пето Авеню, се усмихваше на Джим от пръснатите върху кухненската маса жълти вестници.

— Удивен съм, че се е отказала от внушителното име Сторм — каза той. — Е, тя е имала много имена: родена е Морис, омъжена и разведена Улф, след това Бъзли, после Сторм, а сега отново Морис.

— Наистина трябва да е много досадно непрекъснато да ти се налага да сменяш монограмите на всичките си вещи — с ожесточение изрече Кейт. — Не ми ли каза, че държала на монограмите? О, Джим, наистина трябва да престанем да четем тези вестници.

— Скоро всичко ще заглъхне. И ще изплува отново едва когато делото влезе в съда.

Но не беше много сигурен. Никога не бе имал представа — и как ли би могъл? — за размера на човешката низост. Някаква жена беше писала до редактора на местния вестник, че той не само бил отвлякъл дъщеря си, но също така бил използвач, бил се оженил, за да сложи ръка на огромен бизнес и да води лек живот. В друго писмо някой предсказваше, че ако разследването продължи още малко, ще се разкрие, че той има криминално досие в Ню Йорк. Най-долни от всичко обаче и най-унищожителни бяха думите на самата Лилиан: Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.

„Дори ние вкъщи сме се отчуждили един от друг — мислеше си той. — Почти не говорим. Всеки се е затворил в себе си, сякаш нещастието е само негово: Ричард непрекъснато се занимава с някакви никому ненужни работи навън, Кейт току изпада в пристъпи на фалшив оптимизъм, а Лора е потънала в депресията си. Сякаш сме някакви деликатни растения, увили сме се със зебло срещу зимните бури, в очакване на пролетта. Разликата е там, че пролетта не се вижда.“

Доколкото бе възможно, без да разкрива нещата, за които бе по-добре Лора да не знае, той се бе опитал да й обясни какво не е било наред в отношенията им с майка й. Но всеки път беше спирал пред онова, което не може да се изрази с думи; така ясно, сякаш се беше случило вчера, той се видя отново в онази отминала дъждовна неделна утрин в хотела в Италия. Беше се случило много отдавна и пътеката, водеща до днес, бе много дълга — не беше ли му го казал Маклафлин цели двайсет години по-късно?

„Какво направих? — запита се той и се ядоса на себе си. — Нищо друго не би могъл да направиш.“

 

 

— Мисля, че трябва да прочетеш това — каза Ричард на Лора. — Намерих го на кухненската маса. Това е един от жълтите вестници, дето ги продават в супермаркета. Горещи новини направо от печатницата.

Ето я и нея, този път над заглавието:

„Току-що пристигналата Лилиан Морис, вън от себе си от радост и гняв, няма търпение да се срещне с отдавна изгубената си дъщеря“

„Дълго страдалата майка, придружена от приятели от Франция и Италия, пристигна в Америка и каза няколко думи за Доналд Улф, бащата на дъщеря си:

«Преобърнах света, за да открия детето си. Говори се за двайсет или трийсет години затвор за него, но доколкото зависи от мен, могат да го осъдят и на смърт. Никое наказание не е достатъчно жестоко, за да компенсира изгубените години, през които не съм била с дъщеря си. Този човек е непочтен до мозъка на костите си. Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си».“

Пред замаяния поглед на Лора се появи едно шокиращо лице. Колкото и да е странно, то не бе особено различно от фалшивата снимка, с която беше израснала. Имаше някаква странно усещане за себе си — гледа това лице и чувства, че това навярно е най-драматичният момент в живота й досега. А след това, съвсем нечакана, се появи друга картина — железни решетки, решетки на вратите, на прозорците, на портите, иззад които надничат огромни умолителни очи върху мъжки лица.

Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си.

„Гняв — да — помисли си тя. — Но чак толкова много омраза?“

Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.

 

 

— Не те разбирам — каза Гил по телефона може би за пети път през последните два дни. — Откакто въобще те познавам, ти винаги си споменавала името й с копнеж и аз го усещах. А сега, когато наистина можеш да се срещнеш с нея, ти се отказваш.

Той очакваше обяснение, което Лора не можеше да му даде. Никакви думи не можеха да опишат хаоса в душата й, навярно такива думи не съществуваха.

— Гил, главата ми почти не работи.

— Разправят, че тя ти е написала писмо. Вярно ли е?

— Да. Върнах й го неразпечатано.

— Почти не мога да повярвам на нещата, които говориш. Страхуваш ли се от нещо?

— Не знам по какъв начин да ти опиша как се чувствам. Но нещо се промени.

— Е, едно е сигурно — нежно каза той. — От цяла седмица не си ходила на занятия в университета. Време е да се върнеш тук. Трябва да продължиш живота си, Лора.

— Няма да се върна обратно.

— Какво? Напускаш ли? Отказваш се от Медицинския институт, така ли?

— Не знам. Вече нищичко не знам. Не можеш ли да почувстваш какво става с мен? Уморих се да се опитвам да мисля. А сега… много съжалявам, но трябва да затворя телефона. Нека пак да поговорим утре.

 

 

Мислите продължаваха да се въртят в главата й с бясна скорост. „Само тя да не искаше да вкара татко в затвора!“ Все й се привиждаха железни решетки и онези лица. „Отсъствие на родителски грижи, така казват. Небрежно отношение към дете. Иска ми се да знаех цялата история, защото това не може да е всичко. Но никой не иска да говори. Рик казва, че не бива да притеснявам татко с толкова много въпроси. Сега разбирам защо винаги вземаше татковата страна, когато той отказваше да пътува с нас. Спомням си също как веднъж пътувахме всички и аз разпитвах татко за майка ми, а Рик каза: «Млъкни и остави баща си на мира». Бях направо вбесена, което, само по себе си, беше много странно, защото посвоему го обичах.

Навярно, ако не знаеше тайната, той щеше да ме обича също и щеше да бъде по-малко сериозен и сдържан. Но след като никога не каза нищо, и аз едва ли можех да го направя. А после се появи Гил, толкова весел и забавен.

В главата ми цари пълно объркване. Всичко е случайно. Вчера, точно когато се приближавах към входната врата, изпитах някакъв ужасен, зловещ страх. Сякаш бях улична котка, която бяга в дъжда и иска да се скрие вътре. Не зная защо. На стълбите седи една котка и също иска да влезе.

Предполагам, че ние не знаем толкова много за самите себе си или за когото и да било друг.“

Внезапен импулс я накара да скочи на крака и да излезе навън. Денят бе ясен и топъл; беше почти невъзможно всичко — небето, тревата и двойката гълъби, кацнали на хранилката — да е както винаги. Изглеждаше невъзможно да съществува ужас в този свят.

„Господи, колко ужасен трябва да е татко днес… и всеки ден! През всичките тези години той е живял тук, изпълнен с ужасен страх.“

Двайсет или трийсет години. Той дори не заслужава да живее.

Изпълнена с несигурност, съвсем сама, тя погледна случайно към две магнолии, които тъкмо се канеха да разцъфнат. Двамата с Рик ги бяха засадили там преди много години. „Ако се грижите за тях, поливате ги и ги подхранвате, след десет години ще бъдат три пъти колкото вас“, беше им казал татко в онзи ден. Две северноамерикански катерици изскочиха от къщичките си в каменната стена и гонейки се, бързо се закатериха към върха на дърветата. Веднъж кола бе блъснала една катеричка и я беше убила на тяхната алея. Татко й беше показал, че миниатюрните й крачета с петте си пръстчета са точно като нейните. Беше се надявал, че животното не е страдало, преди да умре. Лора си спомни, че бе поискала да я погребе в една кутия от бонбони, пълна с цветя, и че той й беше помогнал.

Някак незабележимо миналото обгръщаше Лора и сякаш искаше да я удави.

 

 

Върна се отново в стаята си, седна и се сгуши в един ъгъл до бюрото. А после само защото в полуотвореното чекмедже се виждаше оръфаният стар дневник, тя го извади и зачете.

„Татко каза, че мога да ходя на уроци по тенис. Попитах го дали майка ми е играла тенис и той каза, че да. Това е странно, защото веднъж вече го бях питала за същото и тогава той ми отговори, че не е играла. Той понякога забравя разни такива неща и ми се ще да не го правеше.

Когато работех като доброволка в детското крило на болницата, веднъж срещнах доктор Скофийлд. Той ми каза, че на две годинки съм била нахокано хлапе. Дразни ме, но аз го харесвам. Той много харесва татко. Казва, че всички го харесват и че аз съм много голяма късметлийка. Знам, че е така, защото татко никога не ми крещи, както правят някои други бащи.

Понякога, когато ми става тъжно за покойната ми майка, татко ми казва, че съм щастлива да имам друга майка като мама. Тя е малко по-строга от него; кара мен и Рик да внимаваме как се държим на масата. Но въпреки това ние я обичаме.

Вчера всички яздихме нагоре по хълмовете и си направихме пикник. Татко изпече корени от бяла ружа^[1]. Когато се прибрахме у дома, той ми помогна да смятам с дробни числа, защото не съм особено добра по математика.“

Лора заплака. Когато след малко сълзите спряха, тя избърса очи и написа няколко думи върху парче хартия: Обичам те, татко. Щеше да го сложи на масата в кухнята, за да може той да го види. След известно време откъм долния етаж долетяха гласове. След това се чуха добре познатите стъпки по стълбите. Но страхувайки се да погледне умореното му лице, тя не се обърна.

Двайсет или трийсет години.

После чу името си и усети нежното докосване на ръката му върху приведената си глава.