Белва Плейн
Далеч от дома (16)

Глава 15

Една събота през пролетта Лора обяви натъртено по време на обяда:

— Хензел е бутнал вещицата в печката, за да не може да изяде него и Гретел. Знаехте ли?

Рик отвърна с насмешка:

— Глупачка! Всеки знае тези бебешки истории. Сега, след като само след няколко месеца Рик щеше да е вече в пети клас, а Лора — в първи, тя бе изгубила своя пухкав бебешки вид и той повече не се държеше с нея като един много мил и развеселен покровител.

Родителите им се наслаждаваха на съботния обяд. Четиримата се събираха на трапезата единствено в края на седмицата.

— Отивам у Джесика да си поиграем — каза Лора, гледайки баща си право в очите.

— Не си ме попитала дали ти позволявам — отвърна той.

— Може ли? Изпих си млякото, мога ли да отида?

— Ако искаш да кажеш „позволяваш ли ми“, отговорът е „да“. И хубаво се забавлявай, миличка.

Кейт нареди на Рик:

— След като отиваш в същата посока, заведи Лора. Не искам да ходи сама. При острия завой на пътя шофьорите не могат да виждат добре.

— Хайде, глупаче — каза Рик и двамата тръгнаха. Той вървеше отзад и държеше Лора за яката.

— Да изведем ли Капи и Пинто да се разтъпчат малко? — предложи Кейт.

— Не, много скоро ще се излее проливен дъжд. Погледни небето. Във всеки случай денят е много подходящ да се захвана здраво с тази бумащина. Имаме тук някои неизплатени сметки и тези от първо число на месеца.

С напредването на бизнеса всекидневната се беше превърнала повече или по-малко в офис, който ставаше прекалено малък да побере двете бюра, отрупани с книжа. Джим седна зад едното, което беше негово, извади една голяма счетоводна книга от някакво чекмедже и впери поглед навън през прозореца.

Беше ленив ден. Приятната гледка на добре поддържания двор наоколо, последният ред, изписан в счетоводната книга, звуците от движението на Кейт из къщата, цъфтящите деца — момчето с мъжествен вид и това малко смешно човече, неговата Лора — във всичко това имаше някакъв уют. Докато писалката трептеше в готовност над страницата, мисълта му се насочи към някои от отминалите тревоги, които днес можеше да отхвърли с такава благодарност.

Беше се притеснявал, че ще бъде втори баща на Рик; макар че все още не се беше оженил за майка му, всъщност бе заместник на Кларънс и по полиците се бяха появили още книги — за ролята на пастрока, книги, които караха Кейт да се усмихва.

„Защото си образцов баща за сина ми — бе казала тя, — какъвто си и за дъщеря си. Ти си последният, който би имал нужда от такива книги.“

Беше се надявал да е така, докато гледаше как момчето скърби за баща си. Също като Кларънс, Рики вече се беше венчал за фермата, но за разлика от него не беше нито боязлив, нито несигурен в себе си, а по време на езда и в дълги разговори Джим се опитваше да поощрява добрите му качества. Много се бе притеснявал, че не е подходяща компания за дъщеря му, но двамата, както се изразяваше Кейт, бяха близки „като две пари в кесия“.

И все пак под повърхността имаше и нещо друго, една мрачна и зловеща реалност.

— Престани да четеш тоя вестник — изкомандва Кейт от вратата.

— Не четях вестника. Изчислявах данък продажби, ако искаш да знаеш.

— Не ти вярвам. Какво прави този вестник на бюрото ти? Джим Фулър, бих искала да престанеш да носиш този вестник вкъщи и да му четеш гадостите.

— Ти все още не си го чела, откъде тогава знаеш какво пише в него?

— Мога да позная какво пише само като те погледна и затова не искам да го чета. — Кейт за миг се намръщи. — Е, може би. Може би трябва да го прочета. Разгърни го.

„Тази седмица в Париж с частен самолет пристигнали хайлайфните приятели на Артър и Лилиан Сторм, бивша Бъзли. След един трудно извоюван развод и идиличен меден месец на яхта сред гръцките острови последвало празненство по случай нанасянето в новия им великолепен дом близо до Булонския лес.

Новата мисис Сторм била бляскаво красива в синьо, което носела много често според приятелите й, защото подхождало на невероятните й очи.

«Лилиан е уникална — заявила Клоуи Сандърс. — Познавам я от сто години и мога да се закълна, че никога не се променя. С нейната енергия може да повдигне цял камион с хора. Тя е като кислород. Хората я обожават. Умна е, мила и забавна. Удивително как може да е все още толкова забавна след всичко, което е преживяла и преживява в момента.»

Както всички си спомняли, Лилиан Сторм била жената, чийто бивш съпруг преди четири години изчезнал заедно с двегодишната им дъщеря Бетина.

В отговор на похвалите за новата къща, подарък за младоженката, мистър Сторм обяснил, че истинският му подарък за нея щял да бъде завръщането на детето й. Хвалейки «неподражаемия й кураж», както го нарекъл, той й обещал да използва всичките си възможности — които не са малко, — за да намери Бетина и да я върне обратно.

А междувременно новата мисис Сторм възнамерявала да продължи живота си по най-нормалния начин. «Поне съм сигурна — казала тя, — че Бетина не е с някакъв непознат, който би могъл да я нарани».“

„Много ласкателно — помисли си Джим. — Хубави думи. А и «нормален» е много хубава дума. Нека да видим какво ще открие Сторм за новата си съпруга. Но с тази огромна къща и произведенията на изкуството с музейна стойност за няколко милиона долара — как само обичаше тя звука на тези думи — Лилиан може да е доволна да остави нещата така, както са в момента. Но може и да не го направи.“

— Тя е много, много красива, Джим. Наистина ли си прилича на снимката?

— Предполагам.

Бъзли, бедният старец, който беше толкова добър към нея и към трогателната й сестра, бе смятал, че е така.

— Тя държи цветя, цял наръч лилии. Това трябва да е сватбена снимка.

— Кейт, не давам пет пари за това. По-добре вкарай кучетата и котката вътре. Започва да вали.

Небето се беше разтворило. Изля се внезапен порой. Неспокоен, Джим се изправи и застана до прозореца, за да наблюдава яростно леещия се дъжд.

Щеше ли някога да забрави онази стая във Флоренция? Мократа жена, излегнала се на дивана? Ти си такъв пуританин, Доналд. Човек има нужда да се позабавлява. „И това е жената, която иска да ми отнеме Лора.“

Кейт наруши тишината:

— Трябва да престанеш да се притесняваш, Джим. Наистина трябва.

— Няма смисъл да ми приказваш. Как да престана, като чета такива неща?

— Непрекъснато ти повтарям да не се ровиш повече из тези вестници и списания. Изминаха четири години и въпреки всички писания нищо не се е случило. И нищо няма да се случи, щом досега е така.

Точно в този момент се чу силно тропане по вратата и двамата изтичаха до нея. Там стоеше Лора, страшно възбудена и мокра до кости.

— Мамо! Мамо! Аз казах на Джесика, че не си умряла! Тя все ми повтаря: „Майка ти е мъртва“, и аз я ударих, защото ти не си умряла, и й казах, че си имам майка. А тя ми вика: „Ти дори не живееш с тая твоя майка. Ти живееш в друга къща“. Мразя я Джесика.

Кейт беше предложила да обяснят някои неща на детето, но Джим бе възразил, че е прекалено малка, за да разбере каквото и да било. Сега той безпомощно погледна Кейт, която заговори смело:

— Лора, ти ме наричаш „мамо“ и това е хубаво, защото те обичам. Но много отдавна ти си имала друга майка, която е заминала, също като таткото на Рик. Нали си спомняш таткото на Рик. Веднъж се опитах да ти обясня това, но си забравила.

— Да си умрял, значи да живееш сред всичките онези камъни и плочи, където хората слагат цветя, нали?

Кейт я погали по косата и каза бодро:

— Да, точно така.

— Рик казва, че неговият татко никога няма да се върне.

— Това е истина.

— А онази, другата мама, ще се върне ли?

— Не. Слушай, миличка, сега ще те заведа горе и ще те увия в една голяма хавлия, а дрехите ти ще сложа в сушилнята. А после какво ще кажеш за чаша какао и сладки, докато се изсушиш. Става ли?

„Кейт се справи толкова лесно с това критично положение — помисли си Джим, — а аз едва не получих сърдечен удар. Тя беше права и е време да помисля как ще отговарям на новите въпроси, които Лора непременно ще ми задава.“

 

 

— Първото, което трябва да направим, е да й дадем снимка на майка й — подхвана един ден Кейт, дълго време след тази случка. — Джим, разбирам, че за теб това е ужасно, но трябва да приемеш фактите. Прекалено странно е, прекалено неестествено е за хората да приемат, че нямаш нито една снимка, никакъв спомен от мъртвата си съпруга, нищичко. Лора расте, подготви се за всякакви въпроси: за моминското име на Ребека, за семейството й, откъде произхождат, къде са живели, къде е ходила Ребека на училище. Имала ли е братя или сестри. Лора има ли братовчеди. Какво е обичала да яде майка й, обичала ли е музиката, работила ли е или пък дали е играла тенис — хиляда подробности. Как си се запознал с нея, голяма ли е била сватбата ви.

Джим простена.

— Накратко, напиши една биография.

— Да. И я запамети добре и никога не прави грешки. Всеки друг на мястото на Лора би искал подробни описания. Тя е умна и ще става все по-умна.

Джим отново простена.

— Не знам как да започна да измислям всичко това.

— Аз ще ти помогна. Следващия месец, когато отида до Атланта, от някой магазин за рамки ще намеря снимка на млада жена с тъмни коси като Лорината.

— А къде сме живели? И има ли снимки на къщата на двама ни с Ребека? Ами на каквото и да било друго? Тази работа няма да има край. Не разбираш ли колко е невъзможно всичко това?

— Добре. Като адвокат сигурно си се занимавал с дела, които са изглеждали невъзможни. На адвокатите им се налага да изопачават много неща, сигурна съм.

— Трябва да запълват дупки, истина е, но не и да си съчиняват цялото дело от край до край.

— В даденото положение просто ще трябва да си съчиняваш.

— Чувствам се ужасно. Не мога да ти го опиша. Как ще гледам Лора в очите и ще ръся всичките тези лъжи?

— Какъв избор имаш? Слушай, току-що си спомних нещо, което се случи в действителност. Познавах едни хора, които прибраха цялото си имущество в склад, докато служеха във Виетнам. Обаче избухна пожар и всичките им вещи бяха унищожени. Ето, това е и твоята история.

Джим поразмисли.

— Добре. Изсмукана е от пръстите, но щом се е случило веднъж, предполагам, че може да се случи и втори път.

— Нека аз да се заема с тази работа. Вече мислено подреждам всичко. Причината да не знаеш нищо за родителите на Ребека е, че тя е имигрантка от Русия или отнякъде другаде. Семейството й е пострадало по време на размириците. Доколкото ти е известно, те отдавна са покойници. — Щом се захванеше да осъществява някоя идея, Кейт я следваше упорито, така упорито, както работеше в оранжерията. Никой не можеше да я спре. — Били са образовани хора и затова Ребека е започнала да учи английски. Но е искала да го усъвършенства и е пристигнала тук. Смятала е да се прибере у дома и да преподава там езика, но е срещнала теб.

„В един малък градски парк, където тя ядеше портокал, а аз едва не изпуснах книжата си“ — помисли си той и изтърси:

— Не искам да говоря за това. Не искам дори да мисля за това.

— Лора вече задава въпроси — кротко рече Кейт. — Тя например иска да знае защо живеем в отделни къщи. Другите татковци и майки живеят заедно.

Знаеше много добре какво иска Кейт. Ако не беше вродената й гордост, сега отново щеше да изникне същата тема. Все пак бе изказала мнението си веднъж категорично и нямаше намерение да го повтаря. Искаше брак и той й го дължеше. Начинът им на живот, с тези следобедни срещи в селската къща или по някоя нощ, прекарана заедно в нейната къща, когато и двете деца бяха поканени да преспят при внуците на Скофийлд, беше съвсем незадоволителен и за двамата. Кейт бе овдовяла преди повече от година и една сватба щеше да изглежда вече благоприлично. Но той се страхуваше за нея.

Джим погледна вестника, който все още стоеше разтворен пред тях, и тя проследи погледа му. Там стоеше усмихнатата мисис Артър Сторм в целия си блясък. А тук до него стоеше Кейт Бенсън в целия си реален блясък, струваща десет пъти колкото Лилиан.

Мислите идваха и си отиваха. Дълговете вече бяха наполовина платени. Фермата със сигурност принадлежеше на Кейт и Рик и така щеше да си остане, защото това бе тяхно наследство, а не негово. Самият той можеше да живее достатъчно добре със заплатата си. А след това, ако някога в бъдещето се наложеше да се плаща за някакво наказание, само той трябваше да плаща. Беше много вероятно това да се случи и все пак…

— Само ако можех да бъда сигурен, че ти никога няма да страдаш заради мен — промълви Джим, размишлявайки на глас.

И въпреки това, като се държеше толкова покровителствено, не я ли нараняваше същевременно?

Присвитите ъгълчета на очите й му подсказваха, че тя вътрешно се усмихва на себе си.

— И какво? Ако можеше да бъдеш сигурен, какво щеше да направиш?

— Щях да уредя една малка сватба следващия месец направо ей там, на моравата.

— Тогава да го направим, Джим. Не можеш да продължаваш да живееш в страх по този начин. Аз не се страхувам и ти не бива да се страхуваш. Ние четиримата ще имаме нормален дом. Дължиш го на Лора, а мистър Артър Сторм да върви по дяволите.

 

 

Мистър и мисис Джим Фулър стояха под сенника на моравата и приемаха поздравленията на гостите си. Приятно замаян, сякаш бе пил шампанско — макар че все още не бе близнал и капка — Джим виждаше как всичко се размазва пред очите му: този яркозелен и златист ден, Кейт в кремаво, рижите й коси, спуснати до кръста, Рик, важен с тъмносиньото си спортно сако, и Лора с дългата си розова рокля, избрана от него самия в един каталог. Гостите, всички явно одобряващи случилото се, се смееха и бъбреха. А бяха и невероятно много, повечето бяха дошли от града, където той за няколко години си беше спечелил повече приятели, отколкото други за цял живот, както казваше Кейт.

Джим огледа прясно боядисаната къща. Относителното им благополучие се беше отразило и на вътрешното обзавеждане, подготвено за новото обединено семейство. Отрупаните с книжа бюра в някогашната всекидневна бяха преместени в просторната селска къща, където той и Кейт имаха отделни офиси. Таванът в стаята на Лора беше облепен с тапети с цвета на небето — сини с бели летни облаци. Той все още не беше погледнал спалнята, където тази нощ щеше да спи с Кейт.

Тя го бе попитала дали не иска да я види. „В меки цветове е — бе казала — боровозелено и прасковено. Надявам се да ти хареса.“ — Лицето й лекичко се бе сбърчило от притеснение, което го накара да се засмее и да го изглади с целувка. „О, ще ми хареса — беше отвърнал той. — Много ще ми хареса.“

Късно вечерта, след като всички си бяха тръгнали, новото семейство се качи на горния етаж, за да прекара нощта заедно за първи път в голямата къща. Джим излезе за няколко минути на верандата. Безлунната сребриста нощ навън бе застинала неподвижно. Нито един лист не помръдваше. Царяха съвършен мир и спокойствие, каквито той не познаваше, откакто напусна Ню Йорк, което сякаш се бе случило преди сто години. Всъщност… може би никога не беше вкусвал такова спокойствие.

— Какъв ден! — каза Кейт, приближавайки се зад гърба му. — Как се чувстваш? За какво мислиш?

— Цял ден се чувствам така, сякаш току-що съм спечелил продължителна битка. Опитвам се да се сетя за някакъв цитат.

— Ти, с твоите цитати! Хайде, кажи го.

— От Стоунуол Джексън е, нещо такова: „Нека да прекосим реката и да си отдъхнем на сянката“. Е, аз току-що прекосих реката и сега ще си отдъхнем.