Белва Плейн
Далеч от дома (10)

Глава 9

Доналд започна да изпитва някакво странно усещане, сякаш всичко около него се движеше с главоломна скорост. Нещата се трупаха: конференции, понижения в длъжност, спешни телефонни разговори, писма, на които трябваше да се отговори незабавно, покани за наполовина светски, наполовина делови събития, погребението на брата на съдружник във фирмата, и все нямаше никакво време. В края на деня се чувстваше уморен както никога по-рано. Здрав и енергичен млад човек, който не би трябвало да се уморява по този начин, той знаеше, че не само тялото му е уморено, а по-скоро нещастната му душа.

Веднъж Мария му каза: „Те страшно се скараха вчера след вечеря. Кукличка ги чу и се изплаши, затова я изнесох от стаята“.

Друг път му съобщи: „Мисис Бъзли замина за уикенда на яхтата на някакви хора. Мистър не отиде с нея“.

Имаше нещо мизерно, долнопробно в това да слуша тези приказки; в края на краищата, това бяха клюки. И все пак нямаше никакъв друг начин да научи какво става в онова място, което смяташе за дом на детето си. Колкото и да беше странно, той бе на страната на Хауърд Бъзли, мъжа, който е бил любовник на Лилиан, преди да се омъжи за него. И въпреки това Бъзли явно представляваше сигурната опора в това семейство, човекът, който най-много се грижеше за детето на Доналд.

Един ден, докато обядваха набързо в едно заведение близо до кантората, Ед Уилс остави на масата чашката си с кафе и го попита:

— Ще имаш ли нещо против, ако споменавам понякога името на Лилиан? Моля те, отговори ми честно. Колебаех се дали дори да ти намекна за това, но Джун ми каза, че трябва да го направя. Ние с нея знаем колко се притесняваш за момиченцето си и затова…

— Моля те, кажи ми каквото трябва да знам, всичко, което трябва да знам.

— Е, този път не е много. А може и да е, но ние сме виждали Лилиан на плажа близо до лятната вила, която наехме. Доста е отдалечено, не е в някой моден квартал, мястото съвсем не е в стила й. Но няколко пъти я видяхме чак надолу, в най-безлюдния край на плажа, и не беше с мистър Бъзли. Поне ние сметнахме, че не е той.

— Мъж над шейсетте? Нисък и посивял?

— Не, съвсем не. Съвсем, съвсем различен.

Доналд въздъхна.

— Притеснявам се, Ед. Ако този брак се разпадне, къде ли ще отиде тя с детето? Да, аз бих могъл да намеря по-голям апартамент, да отида в съда и да уредя свиждане през седмица или нещо от този род, но това ли е начинът да бъде отгледано едно дете, като двамата родители, които не се понасят, си го прехвърлят напред-назад? — Сети се за книгата, посветена на детската психология. — Тъй че какво ще стане? Какви са целите на Лилиан?

— Според жена ми тя цели да се издигне още по-нависоко. Джун обича да чете светските колонки, от чисто любопитство, предполагам, защото тя не е от този сорт, както си забелязал. Но е очарована от издигането на Лилиан, ако това може да се нарече издигане. Видя ли снимката миналата седмица?

— Виждал съм само две, които ми показа бавачката, но това беше преди повече от година.

— Е, оттогава се появиха още доста снимки. Последната е от едно от онези светски мероприятия — група жени на разпродажба в нечия градина. Джун казва, че Лилиан е като метеор, малко й е късно да започне като модел, иначе щеше да се появи по кориците на всички списания.

Хора. Обикновени хора като теб и мен.

Но не беше толкова просто. Лилиан имаше нужда да разбере коя е и само Бог знаеше защо. Не, и това не беше вярно. Тя сигурно знаеше много добре защо има нужда да преоткрие себе си, да покаже, че може да стигне до върха или каквото там считаше за връх, където можеш да имаш всичко, което поискаш, и да правиш всичко, което поискаш.

— Ние наистина я харесвахме в началото — каза Ед. — След като се оженихте, Джун се опита да се сближи с нея, но тя изведнъж реши, че не иска да я вижда.

Доналд си спомни: тогава Лилиан се запозна с Клоуи Сандърс.

— Надявам се, че тя няма да се раздели с Бъзли — каза той, стана, плати сметката и се върна на работа.

 

 

Сега вече, подтикван от тревогата си и от мъничко пикантно любопитство, Доналд започна да следи светските страници в неделя и дори когато Джун Уилс му изпращаше чрез Ед съобщение за някоя бележка в списание, четеше и нея. Запомняше всички подробности: тя беше великолепно облечена; най-често беше с Бъзли, но все пак много пъти излизаше и без него; започнаха да я виждат по-рядко с известни личности от ранга на съпруга й, отколкото с гостуващи европейски знаменитости на откриването на културни паметници и други събития; напоследък я бяха снимали заедно с група хора, сред които граф и графиня.

Очевидно изпреварваше съпруга си в светската популярност. Само графове и графини, нищо по-долу! О, казваше си Доналд, тя ще се държи за Бъзли, докато намери нещо по-добро. Виждаше го ясно, макар старецът навярно все още да не го виждаше. Но той, горкичкият, щеше да го види, по-вероятно рано, отколкото късно.

 

 

В неделя сутринта телефонът иззвъня.

— Надявам се, че не съм те събудил — каза Ед Уилс, — но исках да се свържа с теб, преди да си получил вестника.

— Защо? Какво се е случило?

— Автомобилна злополука. Ще започна отзад напред: детето ти е добре. Няма нито една драскотина. Истинско чудо. Онова, което ти казвам, е сто процента истина, така че спокойно. Аз не бих те измамил, Доналд.

Той си пое въздух и го издиша — такава беше инструкцията, за да останеш спокоен в извънредни ситуации. Запази спокойствие. Спокойно.

— Продължавай — рече Доналд.

— Случило се е снощи около десет часа, сблъскване на магистралата. Едната кола карала бързо, или може би и двете, влизане в съседното платно, рязък завой и едната се забила в някакво дърво. Лилиан е била на предната седалки до шофьора. Той е в болница, пише, че е в критично състояние. Не си е сложил предпазния колан и направо е изхвръкнал от колата. Лилиан е със счупено рамо. Твоето малко момиченце е непокътнато, слава богу. Това е невероятно. Ще прочетеш във вестниците.

Дясната ръка на Доналд трепереше и за да я укроти, той постави лявата върху нея.

— Къде е тя? — попита той. — Къде се е случило това?

— На Лонг Айлънд. Някакви приятели са се погрижили за Лилиан и малката, закарали ги в дома си, след като лекарите я прегледали. Някои хора живеят там през цялата година. Не ги познавам, но ще открия кои са. С Джун щяхме да ги приберем у нас, ако бяхме научили навреме. Ние тъкмо прибираме багажа, краят на лятото е, време е за училище.

Доналд разбра, че Ед се опитва да представи всичко като обикновен разговор, удължава го, за да не завърши съвсем унило.

— Ще ти звънна веднага щом се обадя в селото. Няма да се бавя.

Неделният вестник направо го подлуди — страница след страница с политика, международни новини, бизнес новини и от този род, когато той търсеше само едно малко съобщение. Ръцете му трескаво прехвърляха страниците. Най-после го откри и го прочете на един дъх.

„Мъж, убит при катастрофа на магистралата.

Лийо Симънс, на 37 години, от община Джеферсън, е бил убит при сблъсък на две коли на пресечка на Джеферсън Авеню. Филип Фериър, 32-годишен, от Ню Йорк, е в критично състояние и се намира в болница «Джеферсън Мемориъл». Едната пътничка — Лилиан Бъзли, на 29, от Ню Йорк Сити, е със счупена ръка и рамо, докато дъщеря й Бетина Улф, на 2 години, е незасегната.“

Доналд хвърли вестника на пода и гръмко изруга.

— На път за Ню Йорк! На път! Къде, дявол да я вземе, е била и защо е излизала с детето… Господи, боже, знаех си, че нещо ще се случи. От седмици ми се върти в главата, по дяволите! Проклета да е и вечно да гори в ада.

И той седеше така, стиснал главата си с ръце, и се опитваше да мисли. Какво да прави? Какво да прави? След малко стана, изми няколкото мръсни чинии и отиде до прозореца, за да погледне притихналата улица в неделната сутрин. Защо? Защо, когато животът можеше да бъде толкова прекрасен — с доходната му работа, с жена, дете или деца и повече от достатъчно средства да изхранва всички?

Телефонът иззвъня отново и той с един скок се озова до него.

— Ед? Ед? Къде са те? Ще взема нечия кола назаем и ще отида да ги прибера.

— Не е необходимо. Хората, които са давали партито, ще ги закарат у дома. Сега тръгват. Името им е Картър. Казват, че Лилиан е омотана в превръзки, но детето е много добре. Специално ги попитах за малката.

— Благодаря ти, Ед. Много ти благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш, Доналд. Сигурно си направо скапан.

— Така е. Но ще се видим сутринта, по същото време и на същото място.

Прекалено притеснен, за да се задържи на едно място, той обикаляше стаите, сякаш търсеше с какво да се захване. Пренареди някои книги на полиците и поля папратта, която Лилиан беше купила и много ценеше. Тя бе зелена и избуяла, докато Лилиан…

Телефонът отново иззвъня. Този път в слушалката прозвуча възбуденият глас на Мария:

— Мистър Улф, мистър Улф, какво е станало? Ей сега се прибрах, бях у братовчедка ми, и мисис Бъзли ми се обади и ми каза, че е имало катастрофа и че Кукличка е добре, а тя си е счупила рамото, и че ще си дойдат към един часа… Къде са те?

— Не знам нищо повече от онова, което и ти. Но къде си била, Мария?

— Казала в четвъртък на мисис Бъзли, че моя братовчедка идва в Ню Йорк тази седмица и искам два дни почивка да се види с нея. Тя ми се разсърди, не, не ми говори сърдито, но аз вижда, че сърдита. Тя иска да иде на парти в събота, а аз казал, че мой ред. Трябвало да види моя братовчедка. Мисис Бъзли все излиза и ходи на парти. Казала, че ще се върне в неделя сутрин и ето ме тук, но къде е Кукличка? Къде са отишли?

— Някъде на Лонг Айлънд. Това е всичко, което знам. Ще разбереш, когато тя се прибере. Моля те, след това ми звънни веднага. Трябва да знам. Но къде е мистър Бъзли?

— Той замина за Калифорния. Работа. Сега си идва. Има съобщение на телефонен секретар. Казва, рано в неделя. Аз мисли тя каже не преди вторник. Да, да, тя каже вторник. Не знам какво… добре. Ще се обади, мистър Улф.

Той отново закрачи напред-назад из трите стаи, размишлявайки. Мръсна работа. Нямаше никакво съмнение. Това не беше работа на Доналд Улф или по-скоро нямаше да е негова работа, ако не беше малкото момиченце на Доналд Улф.

Малко по-късно слезе долу и напусна къщата. Денят беше изпълнен с благоухания, хората бяха наизлезли, за да се наслаждават на следобеда, и се разхождаха с красивите си бебета в колички и красивите си кучета на каишки. Струваше му се, че атмосферата е наситена с приветливост и мир. Обзет от ужасен гняв, той си мислеше за Лилиан, тази нарушителка на мира и спокойствието. След това зави обратно и се прибра у дома, за да се разхожда пак напред-назад като затворник, който брои крачките си, опитвайки се да измисли нещо разумно, което би могъл да предприеме.

Телефонът иззвъня и Мария заговори нервно и забързано в слушалката:

— Аз съм в кухнята. Не могат да ме чуят, но ще говоря бързо. Мистър Бъзли е тук. Те са в тяхната стая, тя е цялата в бинтове, той й крещи, ужасно е, мистър Улф, Кукличка е добре, сложих я в кошарката, трябва да вървя.

— В събота следобед ела при мен в апартамента, вместо да ходиш в парка. Ако вали и не можеш да излезеш в парка, аз ще дойда у вас, независимо дали това се харесва на някого или не.

— О, не идвайте тук, мистър Улф. Не го правете.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще ми се обаждаш по телефона всеки ден, за да знам какво става там.

Благодареше на Бога за Мария, за нейната лоялност и за нейния здрав разум. Такива като нея не се срещаха под път и над път. След това се сети, че е гладен, затова си направи сандвич, но не му се ядеше. Отново погледна през прозореца; долу премина линейка с виеща сирена и Доналд си представи катастрофата. По какво чудо неговото малко момиченце се беше спасило?

Когато настъпи вечерта, Доналд си легна, защото му се струваше, че дни наред не е спал и умира за сън. Но сънят идваше на пресекулки, смущаван от отчаянието и кошмари. Преследваше го някакъв неописуем ужас, бягаше, напрягайки до крайност всичките си мускули, но не помръдваше дори сантиметър напред. Ужасът идваше все по-близо и по-близо…

Събуждаше се и заспиваше и отново сънуваше. Така измина нощта.

 

 

Всички в кантората бяха научили за детето му, оцеляло в автомобилната катастрофа. Беше изненадващо, че толкова много хора са прочели това миниатюрно съобщение на вътрешна страница. Ако някой не беше го забелязал, научаваше за него веднага щом дойдеше на работа. От начина, по който хората говореха с него, само от израженията на лицата им той разбираше, че знаят за болката му и беше благодарен за проявеното съчувствие.

Мистър Прат, както винаги, беше немногословен и изрази всичко, като сложи ръка на рамото му и произнесе едно изречение:

— Детето ти не е ранено, само това има значение. Не го забравяй.

Върху бюрото на Доналд лежеше купчинка важна поща, което вероятно не бе лошо, защото така сутринта мина по-бързо. Но после, в един часа, когато Ед Уилс дойде да му предложи да обядват в онова заведение надолу по улицата, цялата мъка от предишния ден отново изригна в душата му.

— Накарах един човек да хвърли поглед на полицейския доклад в Джеферсън — подхвана Ед. — Шофьорът не е бил в най-добрата си форма. Бил е вляво от бялата линия, когато се е случило. Май е любител на развлеченията от светското общество, с репутация на пияница, а може би и любител на кокаина, но още не са го проверили за дрога. Това няма значение, освен за наследниците му, ако има такива. Ако ги има обаче, по-добре да се надяват, че колата му е била застрахована за голяма сума. Последното съобщение от болницата е отпреди един час и гласи, че той няма да оцелее. Паднал е на главата си, след като изхвръкнал от колата.

Доналд потръпна, докато го слушаше.

— Чудя се каква част от цялата тази работа искаш да чуеш — добави Ед, като си играеше с една свободна вилица. — Чувствам се неудобно. — Остави вилицата, продължи: — Мразя такива приказки, достойни за клюкарските страници и жълтите вестници, но за твое добро ще го направя, затова…

— Какво има, Ед? Хайде. Този тип, това същият мъж ли е, за когото ми каза, онзи, когото си видял на плажа близо до вас?

— Не, не, това е друга история.

— Извинявай, ако се изразявам объркано — рече Доналд с неприкрито ожесточение, — но тогава кой е бил мистериозният непознат на плажа? Не че ми пука за него.

Но мислейки за сигурен и стабилен дом и за Хауърд Бъзли, му пукаше, и то много.

— Джун не се има много-много с разните клюкари — подхвана Ед, — но познава много техни близки познати, затова снощи, като я помолих, вдигна телефона и откри истината. Това е Сторм, Артър Сторм, някакъв магнат, който имал туристически обект на около десет мили на изток от нашето място. Виждал съм го или поне онова, което може да се види от пътя. Високи дървета, морави, огромна площ, голяма бяла къща… имаш представа.

— Да. И какво друго?

— Всичко това има ли значение? — кротко попита Ед.

Наистина нямаше никакъв смисъл да крие повече страховете си, особено от приятел, от най-близкия си приятел. Затова Доналд проговори.

— Страхувам се, че Бъзли ще я напусне, след като тя не се държи прилично. За толкова кратко време аз се научих да разчитам на неговата вярност, не е ли странно? Той осигури дом на Бетина, обича я и настоящото положение е по-добро, отколкото ако майката на детето остане на произвола на съдбата. Затова се притеснявам и искам да чуя всичко, което можеш да ми кажеш.

— Добре. Артър Сторм е хубавец, на около четирийсет, така казват, а може и да не ги е навършил. Има жена и четирима синове, тринайсет-четиринайсет годишни и по-малки. Срещнал Лилиан и направо се побъркал по нея.

— Разбирам.

И двамата замълчаха. Най-накрая Доналд попита дали съпругата на Сторм знае.

— Да. Тя го е напуснала.

— На партито на Сторм ли е ходила миналата събота?

— Не. Той е във Франция, отишъл е да нагледа къщата си там.

— Разбирам. — Забележката беше чисто формална, тъй като в действителност не разбираше и не виждаше нищо друго, освен някаква грозна бъркотия.

— Ако можех само да получа пълно попечителство…

— Ще е много, много трудно — отвърна Ед, клатейки глава. — Известно ти е.

Да, известно му беше.

 

 

В събота следобед Мария пристигна в апартамента му заедно с Бетина, издокарана в жълто, и след като съблякоха връхната й дреха, се видя етикетът на престижна парижка фирма. Лилиан имаше вкус; това несъмнено трябваше да й се признае.

Доналд се беше подготвил за това посещение, като беше махнал всички леснодостъпни и чупливи вещи. Беше купил пухкава котка-играчка, която мяукаше, щом я стиснеш, игра с дървени топки, които тракаха в лабиринт, като ги разклатиш, голяма плюшена топка, която да търкалят по пода, и ванилов сладолед, за да се подкрепят.

— А за теб и мен, Мария, по чашка кафе и кейк от френския магазин за хлебни изделия. Почакай само да го опиташ.

Беше облачен ден, мека светлина падаше върху масичката до прозореца, приглушавайки прекрасните цветове в стаята и на килима, където Бетина седеше, съсредоточила вниманието си върху дървените топки.

— Толкова е приятно тук и е толкова спокойно — промълви Мария. — Бих искала да остана.

— При вас не е ли спокойно?

— О, да, понякога. Много пъти. Но човек никога не знае. Мистър Бъзли беше толкова… о, о, толкова, о, ядосан, мистър Улф! Тази катастрофа, нали разбирате, с Кукличка в колата, и защо тя е отишла на това парти?! Тайно се беше измъкнала, да знаете. Но той разбра. Да, той разбра!

Както излизаше от думите на Мария, бившата му съпруга научила, че Бъзли ще се върне два дни по-рано от предвиденото, и се разбързала да се прибере у дома преди него. Семейната двойка, която я била закарала на партито, явно не бързала да си тръгва, затова Лилиан приела този млад и съвсем непознат мъж да я закара.

Мария се разчувства.

— Беше ужасно, толкова тъжно. Искаше ми се да се разплача. Мисис Бъзли се разплака. Ръката я боли много, струва ми се. След това той съжали. Първо крещеше, а после взе да съжалява, а пък вчера вече се държеше много мило с нея, купи й подарък, някакво бижу, струва ми се. Видях кутийката и след това тя също беше мила с него.

Доналд си помисли, че Бъзли все още не знае за Артър Сторм.

— Знаете ли, мистър Улф, тя е странна жена. Винаги е мила с мен, все се смее, наистина е мила. Каза ми, че на партито хората си играели с детето и тя била много доволна, защото Кукличка е толкова красива.

Защото Кукличка е толкова красива.

Той беше направо вбесен. Толкова е красива, казвала тя. Да, и е била толкова близо до смъртта, буквално на косъм, в една кола, карана от безотговорен непознат, когато е трябвало да си е в леглото. Доналд изведнъж се изправи и вдигна момиченцето заедно с една играчка, която сложи на масата пред нея.

— Татко! — радостно писна тя и посегна към чинията му. — Кейк! Кейк!

Като се засмя някак извинително, той й даде своето парче.

— Знам, че не бива да го яде. Но малко бита сметана с шоколад от време на време няма да й навреди.

— Вие никога не бихте я наранили, мистър Улф. Не и вие. Но мисис Бъзли, да, тя е странна жена. Много е мила… но въпреки това не е добра за детето. Нали ме разбирате? — И Мария тъжно поклати глава. — Много е хитра, но и глупава в същото време. Не е добра за детето.

„Прекалено опростено“ — помисли си Доналд. „Объркано“, щеше да е по-точната дума. Некачествен материал, независимо дали се е получил по рождение, или принудително. Но каква беше разликата? Тя си беше такава и нямаше значение защо. Той погледна надолу към малките ръчички, изцапани с шоколад. Тези ръчички и тяхното бъдеще означаваха всичко за него.

— Тя има нужда от следобеден сън — обади се след малко Мария. — Ще я сложа ей там вътре на леглото, може ли?

— Ще заспи ли на чуждо място?

— О, Кукличка е добро дете. Добричка е по природа. Тя поспи малко, после ние се връща.

Във всекидневната той седна на такова място, че да може да вижда детето. Мария беше разтворила едно списание. Явно много трудно се справяше с четенето, устните й бавно оформяха всяка дума. Докато я наблюдаваше, Доналд си мислеше, че тази мила непозната представлява единствената му връзка със заспалото на леглото дете. Ако някога искаше да узнае истината, тя бе единствената, която можеше да му я каже. Такова беше положението.

Понечи да вдигне телефонната слушалка и да даде на Лилиан да се разбере. Но разумът надделя. Колко пъти беше го правил преди и в отговор не беше постигал нищо повече от това тя да му тръшне слушалката.

— Мария — изтърси той, — ще останеш ли винаги с Кукличка? Винаги?

— Винаги ли, мистър Улф?

— Да, защото… — Не беше достойно, не беше почтено да казва каквото искаше да каже за една жена, която някога беше негова съпруга и винаги щеше да е майка на детето; цялото му същество се бунтуваше срещу изваждането на показ точно на това мръсно бельо, затова само изрече: — Никой не е като теб, Мария. Кукличка има нужда от теб. Разбираш ли?

— Аз обичам Кукличка, мистър Улф. Беше на два дни, когато я занесох от болницата вкъщи. А и тя ме обича повече от майка, това е истината, нали знаете?

— Ще ти плащам повече, Мария. Колкото и да ти дава мистър Бъзли, аз ще ти давам още.

— Не, не, струва ми се, че вие не сте богат като мистър Бъзли. Не искам това, мистър Улф.

— Няма да си тръгнеш скоро, нали, Мария? Не и без да ми кажеш предварително.

— Не, не. Може би някой ден. Няма да е скоро. Аз ви казвам всичко, мистър Улф.

По-късно, след като затвори вратата след Мария и Кукличка, облечена с нейното жълто палтенце и стиснала в прегръдките си бялото плюшено коте, Доналд за миг застина на мястото си. Може би някой ден. Някаква тъга се прокрадна в притихналите стаи, тежка и сива, подобно на мъгла в зимна нощ.

 

 

Приятелите на Доналд от кантората му казаха онова, което той като страна по делото вече знаеше, че никога няма да получи пълно попечителство над детето. Разводът беше приключил, бяха се споразумели. А ако детето заминеше за чужда страна? Направо не му се мислеше.

На сутринта дори няма да позная мъжа… Това достатъчно основание ли беше да й бъде отнето детето? Човек никога не знаеше.

Приятелите му, и по-специално Ед Уилс, му казаха и някои неща, които не знаеше: че съпругата на Артър Сторм предишната седмица е подала молба за развод, че Артър Сторм притежава прочута колекция с произведения на модерното изкуство, намиращи се главно в къщата му във Франция.

Когато забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство. О, да, всичко съвпадаше…

 

 

Една вечер Мария се появи отново. Познатата зелена шапка беше изкривена на една страна и тя едва си поемаше дъх.

— Мистър Бъзли отиде си! Взе си дрехи, всичко, гардероби празни, няма негови вещи. Беше много ядосан, никога не виждала такъв, мистър Улф. Ужасно, ужасно! На мен каже: „Грижи за малката“. Целува дете и си отива.

— Къде е малката? — извика Доналд.

— У дома, спи. Мислите, че аз оставила нея? Готвачка остане тази нощ. Мисис излезе. Някакви приятели дойде да я вземе, не ги познава. Ужасно, мистър Улф.

Пред очите на Доналд се появи една мигновена картина на онзи апартамент, който бе видял за малко, но никога нямаше да забрави: гледката на просторните стаи, на вещите, сега струпани на куп, разбъркани, лицата на любопитни и удивени зяпачи и отново лицето на Лилиан — такова, каквото изглеждаше сега — бледата й кожа, пламнала от сълзите или от гняв.

Той погледна треперещата жена, невинна свидетелка на случилото се, внимателно й помогна да свали палтото си и я накара да седне.

— Вечеряла ли си, Мария? Искаш ли нещо за ядене или за пиене?

— Не съм гладна. Нищо не искам, моля.

Значи Бъзли я беше напуснал. Сега трябваше да бъдат обмислени възможностите или вероятностите, да се проучат някои неща за апартамента — дали е собствен, или е взет под наем; ако беше взет под наем, за какъв срок. Ако след този катаклизъм щеше да последва развод, къде смяташе Лилиан да отиде? Разбира се, той имаше предвид детето. А в сметките трябваше да се сложи и другият мъж, вероятната причина за цялата тази бъркотия.

— Той взе и мебели — каза Мария. — Негово бюро. Голямо бюро, той много харесва. Големи кресла и снимки — на семейство, деца, това е всичко.

Е, значи този катаклизъм щеше да има трайни последици. Един разгневен мъж можеше да вземе дрехите си, но нямаше да премести любимите си мебели, ако не беше сигурен, че няма да се върне повече.

Мария поразмисли малко, явно за да се увери, че заключенията й са правилни, и продължи:

— Знаете ли, мистър Улф, струва ми се, тя има друг мъж, не момче… този път това голям мъж. Да, да, има. Тя ме помолила да отиде с нея във Франция, защото Кукличка обича мен. Красива къща във Франция, красива снимка. Аз! Че аз сега дошла в Ню Йорк. Аз казва не. Казва: Съжалява, мисис Бъзли, не.

С разтуптяно до пръсване сърце, Доналд направи огромно усилие да говори спокойно:

— Каза ли ти кога?

— Скоро. След два месеца. Той първо има работа тук, след това те заминава.

Наистина имаше работа тук, този Артър Сторм — развода и четиримата недорасли синове, които заменяше срещу Лилиан Бъзли, бивша Лилиан Улф, бивша… И Доналд така яростно стовари юмрука си върху масата до себе си, че Мария подскочи.

— Мистър Улф, не се притеснявайте! Ще остане с Кукличка, докато заминат. Може и не замине. Може тя просто говори. Мисис Бъзли, тя обича говори.

 

 

Доналд знаеше, че не може да вярва на това „просто говори“. Първо, той познаваше Лилиан, нейната предприемчивост, нетърпението й, знаеше как тя постига нещата. Второ, имаше необходимите агенти. Главният беше Ед Уилс, който чрез Джун направи много полезни усилия, за да разбере какво става в посока Артър Сторм. Разбира се, Мария беше другият му агент; чрез нея Доналд следеше развитието на френската връзка.

Една след друга изминаха две напрегнати седмици и стана ясно, че Лилиан дори не се опитва да скрие плановете си от Доналд. Тя, естествено, не бе разчитала Мария да си държи устата затворена по време на тези летни следобеди в парка. Не, тя просто беше съвсем наясно, че Доналд няма никаква реална възможност да й попречи да заведе детето си където си поиска.

Той се упрекваше, че не е бил достатъчно предвидлив. Вярно беше, че в деня, когато подписа онези документи, беше виждал бебето само два пъти. Чувствата му, които днес трудно можеше да опише, тогава представляваха някаква смесица от тъга, гняв към Лилиан, объркване, странно усещане за изолираност, наред с някакво чувство за морален дълг — всичко това и нито частица истинска любов, все още.

Да, това беше вярно. Но то не можеше да го оправдае — беше постъпил толкова глупаво, той, адвокатът със значителна репутация. Защото, както би трябвало да се очаква, любовта дойде, когато на четиримесечна възраст неговата Бетина му се усмихна. И какво друго, освен любов можеше да й даде той в замяна, ако не смятаме значителните суми, внесени в банката на нейно име? Можеше ли да й осигури дом или някакъв друг живот, различен от онзи, който Лилиан й предлагаше?

Нямаше значение какво е направило или не е направило Лилиан такава, каквато беше. Той отново и отново си повтаряше, че това дете има право да се формира и да се превърне в човек, добър и завършен.

Понякога, когато сядаше да работи, Доналд се улавяше, че се обръща към Лилиан, сякаш седи пред него: „Ти не си годна да бъдеш майка! Ти унищожаваш всичко, до което се докоснеш“. Не, това не беше съвсем вярно. Тя бе добра към Синди. Може би двете бяха като доктор Джекил и мистър Хайд. Но Доналд не беше психолог. Не можеше да го проумее. Пък и това вече нямаше значение.

Един ден се сети какво му беше казала Мария за заминаването на Бъзли — че преди да тръгне, бил целунал Бетина. И изведнъж Доналд изпита съжаление към Бъзли, този щедър и глупав старец. При цялата си нюйоркско-холивудска изтънченост и хитрост той бе заблуден и измамен. Криеше ли се някаква поука тук? Отговори си с горчива ирония: „Да. Бъди щастлив“.

През последните две години или дори повече, откакто името на Лилиан бе започнало да се появява тук-там в светските колонки, той неизменно ги четеше. Така попадна на едно кратко съобщение за това, че Артър Сторм възнамерява да се пресели във Франция. „За да може — пишеше в него — да се погрижи за бизнес интересите си там“. Вече бяха изминали шест седмици, откакто Мария му разкри истината, шест седмици, през които Доналд би трябвало да предприеме нещо. Но какво? Попита приятелите си, попита Огъстъс Прат, но те не му предложиха нито един полезен съвет по простата причина, че нямаше какво да го посъветват.

Отчаяние — това е страшна дума, мислеше си той. Дните му минаваха — колко ли още му оставаха? — белязани от видението на един самолет, който отнася Бетина-Кукличка далече отвъд Атлантическия океан. „При кого, при какво?“ — повтаряше си той, изгубил сън и апетит.

В главата му се мяркаха спомени за катастрофите на миналото — деня, в който прочете телеграмата, изпратена на майка му от военното министерство през 1944-а, сутринта, когато премазаха кучето му, деня, когато над фермата, където работеше, се изви циклон и всички коне обезумяха.

Бързай, бързай, бързай! Няма време. Вече може да е много късно.

В неделя следобед той хвана детето си за ръка и тръгнаха на разходка, нейната пухкава ръчичка, приютена на сигурно място в неговата. На сигурно място засега, но какво щеше да стане утре?

Изминаха още дни. Напрежението бе изписано на лицето му. Личеше си от начина, по който хората го гледаха. Сънищата му бяха ужасяващи: една нощ беше в съдебната зала, идеално подготвил аргументите си, но въпреки това, когато се изправи да говори, те се изпариха от главата му, затова стоеше там и не знаеше какво да каже, а всички в залата се бяха вторачили в него с ужас и изумление. Събуди се плувнал в пот. Изминаха още седмици.

 

 

След това без никаква реална причина нещо го осени точно когато отиваше на работа: човек можеше да започне живота си наново. Можеше да преобърне живота си. Не беше ли го направил вече веднъж, когато пристигна на това място, наречено Ню Йорк? Имаше толкова много места по света… А той бе свободен! На никого не дължеше нищо. Не бе причинил зло на никого. Да, беше свободен. „Мога да отида навсякъде“ — помисли си Доналд и изненадано си заповтаря тези думи.

Тази нощ си легна, без да изпитва страх. Сякаш бе настъпила някаква странна метаморфоза, сякаш бе изпил някакво вълшебно лекарство. Сякаш някаква врата се беше отворила и бе нахлула светлина там, където не бе имало. Още не бе преминал през тази врата, но тя съществуваше. Видът й някак си му действаше успокоително. За първи път от много дълго време той се унесе в лек и спокоен сън.

На сутринта стана в добро настроение и се приготви да отиде на работа. Не би могъл да обясни как се случи, но изведнъж, докато прекосяваше стаята, точно когато стигна до средата й, нещо го осени. Един заповеднически глас закънтя в ушите му.

Направи го! Направи го! Да.