Белва Плейн
Далеч от дома (18)

Глава 17

Когато под напора на топлия вятър пожълтелите листа се изсипват с шумолене на земята, залезът настъпва рано. Щурците пеят, а птиците мълчат. Следващия месец по това време листата ще са опадали от дърветата и ще бъде прекалено тъмно, за да чете човек на предната веранда.

Така размишляваше Джим, докато седеше, изопнал уморените си крака, а отворената книга бе паднала до него. Но това беше здравословната умора, която идваше след един дълъг и добре прекаран ден.

От ранна утрин мъже садяха млади елички в отдалечените ниви, докато на отсамната страна на потока товареха в камион вече поизраснали дръвчета. Изпълнен с приятни смесени чувства на благодарност и гордост, Джим бе наблюдавал как работниците експедират произведените във фермата продукти и ги откарват.

Сега Рик ги следваше надолу по пътя. Джим не можеше да не се усмихне. От деня, в който бе получило шофьорската си книжка миналия месец, момчето не пропускаше нито една възможност да я използва.

Той щеше да им липсва. В последния клас на гимназията, на крачка от колежа, тези момчета никак не си губеха времето. Поне някои от тях, а за Рик това бе съвършено вярно. Снощи на вечеря той разправяше толкова много неща за Апалачите, как преди милиони години тези заоблени зелени планини са били високи, назъбени и покрити с лед като Алпите, един факт, който Джим не знаеше. Рик несъмнено щеше да стане нещо като естественик, човек, който обича земята, какъвто беше баща му. И Джим замечтано си припомни онези следобеди, когато ставаше рефер на бейзболните или футболните мачове, които бе гледал на игрището на гимназията, припомни си шахматните партии, които двамата играеха през зимните вечери.

Вчера бяха деца, днес са юноши, а утре щяха да станат независими личности. Като говореше за младите, ето, че неговата Лора несъмнено беше като пример от учебник. Вече тринайсетгодишна, тя се чувстваше много пораснала и често правеше комични забележки, които го караха да се подсмихва. А понякога го изкарваше от търпение, както можеше да се очаква.

— За какво мислиш? — попита го Кейт.

Стъпките й бяха толкова леки, че изобщо не беше чул как се е приближила зад гърба му.

— Мисля си за децата. Седни. Липсваш ми, когато не си до мен. Какво правеше?

— Приготвях семена за следващата пролет и нахвърлих някои идеи за каталог. Крайно време е да започнем да си правим реклама, Джим. Имаме нужда от публичност. Трябва да се спрем на някакво име. Ферма „В полите на планината“. Как ти звучи това? Изведнъж ми хрумна, само преди няколко минути. Мислех си, че трябва да отидем някъде, където ще ни дадат истински съвети за рекламата ни. Може би в Атланта или кой знае, дори в Ню Йорк. Как мислиш?

— За името ли? Не е лошо. Ферма „В полите на планината“. Но колкото до рекламните консултации, не съм аз този, който ще се заеме с това, Кейт. Ще разговарям по телефона с когото и да е и колкото е необходимо, но няма да се показвам.

— Все още си категоричен по този въпрос, така ли?

— Знаеш, че е така, и това е последната ми дума. Какво прави Лора?

— Последния път, когато я видях, говореше по телефона, както обикновено.

Той се засмя.

— За бога, какво толкова би могла да говори с тези момичета, с които се вижда в училище пет дни в седмицата?

— Скъпи, ти никога не си бил тринайсетгодишно момиче, така че няма да разбереш.

— О, ето ви и вас — каза Лора, отваряйки с трясък замрежената врата. — Мамо, търсих те навсякъде.

— Допреди пет минути бях зад бюрото си горе в селската къща. Какво си намислила?

— Ами аз наистина съм разстроена. Всички заминават някъде за коледната ваканция, само ние няма да ходим никъде.

— Всички ли?

— Е, не всички. Но Сюзън отива на гости на братовчедите си в Денвър, всички ще ходят на ски. Бет заминава за Флорида, където има палми и можеш да плуваш в океана. Гери и Джейн Паркс отиват в Ню Йорк, а ние няма да ходим никъде. Трябва да заминем!

— Имам идея — бавно изрече Джим, докато сините очи на Лора, будните й сини очи, притежаващи такава смущаваща прилика с тези на Лилиан, бяха вперени в неговите. — Защо вие тримата не си изберете някое място и не прекарате там няколко дни през зимната ваканция? И аз самият бих искал да си почина, но тук имам толкова много работа, че не виждам как бих могъл да си го позволя. Но много ще се радвам, ако вие го направите. Наистина.

— Винаги така казваш, татко. И ти трябва да дойдеш. Винаги си прекалено зает. Всички други бащи заминават. Защо ти не можеш? Трябва!

— Казах ти, наистина имам прекалено много работа тук. Фермата е голяма, претрупан съм със задачи.

— Някои други бащи също са претрупани с работа. Бащата на Сюзън е адвокат и е много претрупан с работа.

— Е, не е същото, Лора.

— Адвокатите са много заети. Ти не знаеш нищо за тях. Че откъде ще знаеш, след като самият ти не си адвокат?

Това почти можеше да му се стори забавно, ако пожелаеше. Тя беше толкова сериозна, аргументите й — толкова логични.

В този момент се намеси Кейт:

— Виж какво ще ти кажа, Лора. Като начало ние с теб ще си направим едно малко пътуване. Ще отидем до Атланта. Имам да изпълня някои поръчки там, а ти се нуждаеш от зимно яке. Ще си прекараме приятно.

— Не е същото като да заминем всички някъде. Защо татко да не може да дойде с нас в Атланта?

— Защото — твърдо каза Кейт този път, — защото не може. Той сам знае какво може и какво не може да прави. Не бива да го тормозиш така.

Чудно как тя всеки път слушаше Кейт, а него самия — невинаги; знаеше, че него може да го върти на пръста си, но също така знаеше и кога не може.

— Мога ли да отида до дрогерията да си купя фунийка сладолед? Джени ми се обади и попита дали не искам да отидем. Ще закара едни деца до селото. Мога ли… искам да кажа, пускаш ли ме да отида?

— Разбира се. Вземи си двоен сладолед. Отивай — каза Джим.

Щом Лора се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Кейт му зададе въпроса, който бе очаквал:

— Наистина ли не можеш да дойдеш с нас в Атланта, Джим? Кого ще срещнеш в тълпата там, толкова далече от мястото, където си живял? Нали разбра колко много би означавало това за Лора.

— Може би се държа неразумно, не знам. Във всеки случай става прекалено тъмно за четене. Ще вляза вътре.

— Още не съм ти казала — подхвана Кейт, когато двамата се настаниха на обичайните си кресла, — но Лора намери Филаделфия на картата. Иска да потърси къщата, където сте живели, когато се е родила. Казвам ти го сега, защото тя ще те пита за това.

— О, боже мой, иска ми се веднъж завинаги да зарежа тази тема.

— А и нещо странно се случи. Рик я чу и нали знаеш, вече е толкова голям и почти никога не се кара с нея, но този път наистина се ядоса. Кресна й: „Ще млъкнеш ли, ще престанеш ли да тормозиш баща си за това? Престани да се оплакваш, дотегна ми да те слушам“. Предполагам, че и на теб ти е дотегнало, Джим, но тя е още дете, и при това едно много мило дете.

— Да — промълви той.

— Иска ми се по-малко да се страхуваш. За твое добро е. Не е, защото ни се налага да пътуваме, разбира се, че не. Хич не ми пука какво правят другите хора, пък и във всеки случай Лора спомена само някои, много малко на брой. Повечето хора от града не могат да си позволят да пътуват всеки път, когато училището е във ваканция. Не. Именно твоят страх ме натъжава. Вече изминаха единайсет години, откакто пристигнахте тук, и както виждаш, нищо не се е случило, дори когато пак бяха сложили онези снимки по кутиите с мляко миналата година. Не си извършил убийство. Има си някаква граница на сумите, които ще похарчат за такъв случай.

— Бъди по-търпелива с мен, Кейт.

— Скъпи, аз съм търпелива.

— Не само заради нея, но и заради теб се страхувам толкова много всеки път, когато стане дума да напуснем това място дори за един ден. Никога не съм се смятал за страхливец, странно е, че не мога да се отърва от това чувство.

— Страхливец ли? Това е последното нещо, в което би могъл да те обвини човек. Затова нека оставим тази тема. Чети си книгата.

Такова е чудото на книгата — четеш си в познатата стая в тиха вечер и изведнъж вече не си там; в Тибет си или може би на Южния полюс и се бориш за живота си на заседнал в ледовете кораб. После часовникът отмерва кръгъл час, някаква врата се затръшва и ти се връщаш обратно в стаята.

— Кой беше? — попита Джим.

— Просто Рик.

— А къде е Лора?

— Тя се прибра преди половин час.

— Тогава да заключваме вратите. Беше дълъг ден.

Когато минаваше покрай стаята на Лора, почти винаги се стараеше да не поглежда вътре. Онази ужасна снимка върху бюрото й винаги попадаше в зрителното му поле. Тя явно бе пред погледа на Лора през цялото време, докато си пишеше домашните. Той се зачуди какво ли би могла да си мисли тя. Колкото до него, струваше му се, че младата жена с разкошни тъмни коси и съвършени зъби винаги му се хили. Искаше нещо да се случи с тази снимка, кучетата да я сдъвчат или някой да я открадне.

О, той благодареше на Бог и всички светии, че му бяха дарили Кейт, благодареше за нейната сила, за нейната честност, нейния смях, нейната мека кожа, нейните устни и разтворените й обятия. Затова Джим влезе в стаята, където тя го чакаше, и плътно затвори вратата.