Белва Плейн
Далеч от дома (14)

Глава 13

Шестмесечната отсрочка, която кредиторите на семейство Бенсън бяха дали, означаваше също така шест месеца относителна сигурност за Джим и Лора. Ако до края на този период не попаднеше на други сведения, че Лилиан продължава да го преследва, Джим със сигурност щеше да си замине оттук, независимо дали ипотеката щеше да е просрочена или не. Просто щеше да му се наложи да разчита на късмета си.

Няма никакво съмнение, че ще го открием.

Понякога си мислеше за конефермата като за възможност да си намери работа, след като беше отлагал приемането на поста технически секретар, докато бе загубил тази възможност. Бе попаднал случайно на тази идея, докато преглеждаше вестниците и откри обява, дадена от някой, който искаше да наеме „обширно пасище“ за американските си коне за езда. И веднага си беше помислил за излишната земя на Бенсънови, където някога бяха пасли говеда за клане. Нямаше представа каква цена би могла да бъде задоволителна и беше приятно изненадан, че може да съобщи на Кларънс какво високо заплащане предлагат тези хора.

Що се отнасяше до кравите порода „Холщайн“, най-добре беше да ги продадат; собственият му опит, колкото и минимален да беше, му подсказваше, че млекарският бизнес означава почти двайсет и четири часова отговорност, за която болният стопанин вече не беше годен. „Затова трябва да се разделим с тях“ — помисли си той.

Трябваше да махне преградите за добитъка от обора, да ги замени с отделения за коне и така вече щеше да има заслон за тези скъпи животни; пресметна, че наемът ще покрие разходите. И той продължи да изчислява.

Един ден си спомни, че във вестника бе видял бележка за продажба на разсад млади елички. Целият този затревен равен парцел от другата страна на потока, където с Кейт бяха поспрели, за да съзерцават хълмовете, не представляваше ли естествено място за отглеждане на дървета? Ако се окажеше достатъчно голям, нямаше ли да е идеален за декоративните храсти, за които Кларънс бе споменал веднъж?

На практика Джим с удоволствие подлагаше на анализ фермата на семейство Бенсън, като сглобяваше отделните парчета и ги преустройваше. Това беше едно своеобразно практическо, математическо и дребно интелектуално предизвикателство. И все пак, дори докато седеше с молива и хартията пред себе си, през цялото време си даваше сметка, че се захваща с проблемите на тези хора, защото прекалено много се страхува да се съсредоточи върху своите собствени.

 

 

И последната от кротките крави от „Холщайн“ се изкатери тежко в открития камион, който веднага се отдалечи от алеята.

— Боли ме, като ги гледам как си отиват — рече Кейт. — Половината от тях са родени в тази ферма. Но поне не отиват в кланицата.

— Ще се присъединят към стадо, което е четири пъти по-голямо от това. Нали разбираш — обясни й Джим, — въпросът е да избереш или едното, или другото: в наше време или влизаш в млекарския бизнес в много големи мащаби, или изобщо не се захващаш с него.

Тя не отговори. Той почти не бе в състояние да си представи какво мисли, докато Кларънс, видимо гаснещ, дремеше на предната веранда, а кучетата лежаха в краката му. Ако можеше свободно да говори, Джим щеше да й каже: „Знам, че си съвършено сама и нощем е най-лошо. Взираш се в пустотата“.

Вместо това изрече енергично:

— Имахме поредица от успехи. Не много голяма, но не и прекалено малка. С парите от наема на земята имаме нещо в банката, което ще стигне за някои ремонти и за надниците на берачите на боровинки. О, да, пилетата. Получихме добра цена за тях, ще стигне да платим за еличките.

Всяко изречение трябва да завършва с възходяща градация, ако искаш да окуражиш някого. От тези елички нямаше да има особени приходи поне през следващите пет години, а дори и тогава щеше да е по-добре да се продадат само петдесет процента от тях, като се оставят другите да растат десет години, за да дадат повече приходи. Но Кейт беше умна. Щеше да се сети за всичко това, без да е необходимо да го обяснява.

— Значи сега сме там, откъдето започнахме — каза тя. — Няколко пилета за яйца, Люси за мляко, плодове и зеленчуци за трапезата, сено и царевица за пари в наличност. И боровинки за продан, много боровинки. Така стояха нещата, когато аз дойдох тук.

— Е, не съвсем.

— Не исках да кажа… ти, разбира се, направи големи промени. Имам чувството, че всичко наоколо е такова, каквото беше някога. По-мирно и тихо.

Джим беше любопитен.

— Трябва да е било много различно от мястото, където си живяла, преди да се омъжиш.

— Виж как се появява мъгла. Ще вали — каза тя, сякаш не беше чула думите му.

— „Есен, сезон на мъглите“ — цитира той без всякаква причина просто защото му бе хрумнала тази поетична фраза.

— Но не е същото като в Англия, струва ми се.

— Не, съвсем не. Онова, което за тях е лека мъглица, ние бихме нарекли хубава гъста мъгла.

— Бил си там?

— Да.

— За застрахователен агент си пътувал доста. В Англия и Франция… къде другаде?

Изобщо, споменавал ли беше някога Франция? Явно го е направил. Може да му се беше изплъзнало от езика, докато разговаряха с Кларънс, несъмнено не го беше споменавал пред нея, защото двамата почти не бяха разговаряли през цялото това дълго лято.

— Никъде другаде. Веднъж прекарах там кратка ваканция — изрече той малко неловко.

— Просто не разбирам защо стоиш тук — изведнъж каза Кейт — и правиш всичко това за нас.

Джим си спомни, че преди известно време тя като че ли му беше задала същия този въпрос. Затова помълча, премисляйки внимателно отговора си.

— Нека да го определим така. Това беше един много заплетен случай, който трябваше да бъде решен, бизнес, който отиваше към пълен провал, а за мен лично представляваше предизвикателство.

— В началото ти ми каза, че си имал нужда от смяна на обстановката и от кратка почивка. Но вече започва втората година, откакто си тук.

Притворените й сиви очи с цвят и форма, които им придаваха малко сънлив и мечтателен вид, го гледаха втренчено. Объркан, той отвърна на въпроса й с въпрос:

— Не си ли чувала някога просто за човешка доброта? Съпругът ти е прекалено болен, за да се справи с проблемите ви, а става и все по-зле. Помислих си, че мога да помогна.

— И това е единствената причина?

— Причината си я бива, нали?

— Не се притеснявай, Джим. Толкова съм ти благодарна за онова, което направи. Само дето цялата работа ми изглежда много странна. Хората обикновено не си помагат по този начин.

„Извърта — помисли си той. — Точно това го мразя.“ Щеше да е далеч по-лесно, ако можеше да й каже: „Виж какво, въпросите ти не ми харесват! Не ми харесва да съм в недоумение, да не мога да разбера дали ти досаждам с присъствието си тук, или искаш да остана“.

— Чудех се дали вие с Лора ще искате да дойдете на рождения ден на Рики утре — каза тя.

— Разбира се, че ще дойдем.

— Няма да е истинско тържество, защото Кларънс няма сили за това. Ще занеса една торта в училището и ще приготвя още една за вечерята у дома.

— Какъв подарък да купя за Рики? Има ли нещо специално, което да желае да има?

— Каквото и да е. Отдавна не е получавал подаръци.

— Отивам в града да изпълня някои поръчки и ще си помисля какво аз съм искал да имам, когато бях на неговата възраст.

През полето към тях идваха двамата млади земеделски работници, същите, които така нагло се бяха подигравали с Кларънс в онзи ден. След като им беше предложил по-добри надници и бе определил строги правила, Джим ги беше вкарал в правия път. Елис и Том се развиваха много добре. С усмивка и твърда ръка, той бе успял да ги накара да се вразумят. Почувства се толкова доволен, че настроението му мигновено се повиши и дори беше в състояние да се усмихне под мустак при мисълта как биха реагирали Огъстъс Прат, Ед Уилс или който и да е от колегите му, ако го видеха сега.

Докато денят напредваше — той посети супермаркета, книжарничката, където се продаваха само канцеларски принадлежности и откъдето купи, както обикновено, нюйоркски вестник, а накрая и магазина за играчки, откъдето взе парцалена кукла за Лора, книга и бейзболна бухалка за Рики, в главата му се въртяха разведряващи мисли. Най-накрая щеше да си намери подходяща работа, ако не в конефермата, то в някое местно предприятие, където никой нямаше да се рови в миналото му, както бяха направили във фабриката. Върна се в къщата все така в добро настроение и отиде до дома на Джени Мейси, за да прибере Лора, след което се зае с обичайните си приятни задължения около нея, после я приспа и отиде в кухнята да почисти.

На плота лежеше пощата, която в бързината бе хвърлил там, без да я погледне. Все още се изненадваше, когато получаваше поща тук, макар че не би трябвало, защото абонираш ли се за списание, можеш да очакваш поток от рекламни материали. Канеше се да изхвърли цяла купчина от тях, когато пред погледа му внезапно изскочи някаква обява с две снимки и сякаш нещо го удари между очите.

Снимките стояха една до друга, всяка придружена от лаконичен текст: Бетина Улф, възраст, описание, датата, на която е изчезнала от Ню Йорк; след това Доналд Улф, следваха същите данни. Отдолу беше изписан телефонен номер, на който трябваше да се обади всеки, който ги разпознаеше.

Виждали ли сте ги?

Той се строполи на един стол. В продължение на няколко секунди стаята вихрено се въртеше около него, прилоша му. Ушите му кънтяха, сякаш неговото бунтуващо се сърце караше кръвта лудешки да препуска по артериите. Вкопчи се в плота на масата, откъдето лицата от снимките го гледаха вторачено.

Изминаха дълги минути, докато успее да се вземе в ръце. После започна да ги изучава. Едно двегодишно дете — вече тригодишно — не се различаваше много от милиони други на същата възраст, нали така? Човек например не би запомнил Лора, ако я беше видял някъде миналата седмица, нали така? А колкото до него самия, щеше ли някой непознат да си го спомни или да го отдели от тълпата, какъвто беше — малко над среден ръст, на неопределена възраст някъде между двайсет и пет и трийсет и пет години, нито слаб, нито пълен, с кестенява коса и очи? А той нямаше ли да изглежда почти като всички останали в тълпата, при положение че някой непознат му хвърлеше един бърз поглед? Нямаше да е същото, ако имаше например гъста бяла коса или бе висок два метра и десет сантиметра или метър и петдесет, или ако тежеше сто килограма, или ако имаше белег на бузата си, или… Разбира се, имаше хора със забележителна външност, с необикновени черти, като например с много стърчащ нос или много големи очи, или очила с много дебели стъкла. Той съвсем не беше от тях. Смяташе се за един от онези безлични хора, които виждаш всеки ден в тълпата.

Застана пред огледалото в банята, за да се огледа в най-големи подробности. Имаше големи, много правилни зъби. Но на снимката му те не се виждаха. Всъщност тя не беше много добра. Изглеждаше неясна. Явно, и съвсем естествено разбира се, Лилиан не си беше дала труд да запази хубави снимки, което му беше от полза. Може би трябваше да си пусне брада? Не. Това щеше да изглежда като прекалено явен опит да се дегизира.

Разпъваше се между страха и необходимостта да обмисли всичко. Дали някой тук, след като днес е видял тази обява, би могъл да забележи приликата с него? Нямаше ли да е умно да прекарва повече време в града, като се разхожда смело и нормално сред хората?

След малко, позовавайки се на недоказаното твърдение, че чаша топло мляко може да ти помогне да заспиш, Джим изпи една и заспа, но спа лошо, смущаван от лоши сънища.

 

 

Той се двоумеше, сякаш мозъкът му бе разделен на две половини. Едната бе скована от ужас. Другата блуждаеше сред гостите на рождения ден, съчиняваше правилните забележки в подходящия момент и след това отново блуждаеше безцелно.

Това хубаво момче, което седеше там пред празничната торта, въодушевено от факта, че е в центъра на вниманието, му напомняше за чудесния и жизнен син, който някога се беше надявал да му се роди. Заел мястото до малката маса, Кларънс имаше сивкав цвят на лицето; ако човек дадеше малко свобода на въображението си, можеше да види как смъртта се навърта зад гърба му. Отсреща Кейт се мъчеше да поддържа весело настроение. Малкото момиченце, седнало до Джим, бе причината той да е тук, в тази стая тази вечер.

Както обикновено, мислите му се насочиха към нея и се задържаха там. Ден след ден, той ставаше свидетел на разтварянето на цветната пъпка; правеше мънички открития за неща, които загатваха бъдещата й личност. Предишния ден му беше показала, че може да изброи десетте си пръстчета, беше наименувала носа и зъбките си, а когато я остави при Джени, му махна с ръка. Днес пък, докато се приготвяха за рождения ден, съвсем решително бе избрала сама какво иска да облече.

„О, какво ще стане с нея! — възкликна той в душата си. Ръката му трепереше. — Трябва да направя нещо с живота си, което да й даде сигурност, а толкова се страхувам.“

Рики говореше:

— Когато стана на десет, ще мога да имам кон като татковия.

— Това е хубаво — рече Кейт. — Но за момента си имаш пони и го обичаш.

— Знам. Но татко ми обеща да ми подари кон като Капи за десетия ми рожден ден. Той обеща.

Тримата възрастни на масата не смееха да се погледнат.

— Точно сега татко не може да язди — невинно обясняваше Рики на висок глас, — но много скоро ще може. Мистър Фулър, може би вие някой път ще пояздите с мен нагоре по хълмовете, докато татко се оправи? Мама е прекалено заета с него.

— Разбира се. Разбира се, ще пояздим — каза Джим.

— А междувременно — побърза Кейт да припомни на сина си — Джени отива по работа в селото и ми каза, че ще те закара. Нали искаше да се видиш с някои приятели тази вечер? Съгласен?

— Добре, мамо. Добре, татко.

— Наистина ли смяташ да пояздиш с него? — попита Кларънс, след като Рики бе тръгнал.

Какво би могъл да му отговори? Само Бог знаеше къде щеше да бъде самият той на другия ден по същото време.

— Докато все още съм тук, с радост ще го направя — отвърна той. — Рики е страхотно момченце, много специално.

— Чудех се… Каза: „Докато все още съм тук“. Това означава ли, че се готвиш да ни напуснеш?

Кейт се изправи, извини се и излезе, докато Кларънс продължи да говори тихо:

— Исках да кажа… много е тежко за мен… би ли могъл, ще останеш ли, докато всичко това свърши за мен? Или може би по-дълго, ако тя има нужда от помощ? Знаеш какво е положението. Няма да отнеме много време или… поне така смятат. Ако останеш, докато тя си стъпи на краката… Ти вече направи толкова много. Искаш ли да ти плащам, за да останеш още малко? Или просто да не плащаш наема за къщата. Така ще си оправим сметките, нали?

Джим се мъчеше да измисли нещо безболезнено, нещо, което да не е нито отказ, нито намек за обещание, което не би могъл да изпълни, когато Кейт се върна.

— Кларънс, трябва да си лягаш — рече тихо тя.

Изпълнен с облекчение, Джим се съгласи:

— И моята Лора вече е уморена. Отдавна мина времето й за лягане.

Докато се приготвяше да си тръгва в преддверието, той наблюдаваше как Кейт помага на съпруга си да се изкачи по стълбите. Помисли си, че у нея има някаква промяна. Ами да, разбира се, косата й изглеждаше по друг начин. Беше я оставила да порасне и къдриците й се бяха изправили от собствената си тежест. Сега дългите лъскави, живи рижи коси падаха надолу, под раменете й. Чудно, че по-рано не беше забелязал това!

И изведнъж му хрумна една налудничава мисъл, която нямаше нищо общо с косите й: Тези двамата не си подхождат. Въобще не биха могли, не и в действителност. Той я обожава, но за нея само детето ги свързва. Тя е прекалено схватлива, прекалено умна за него.

След като хвана Лора за ръка и двамата излязоха навън в нощта, той си каза: „Господи, боже, какво ми влиза в работата дали тя някога го е обичала… така, както аз си представям любовта… или не?“.

На сутринта ръката му отново започна да трепери и докато режеше един портокал за закуската, ножът му се изплъзна и го поряза над китката.

— Проклет глупак — промърмори той, когато кръвта, страшно много кръв, закапа по плота.

След това въздъхна, защото зърна скъсания вестник с изписания под снимките въпрос: Виждали ли сте ги? Никак не му беше лесно да се превърже сам с лявата ръка, да вдигне циповете на Лорините дрешки и да завърже връзките на маратонките й пак с нея, докато онзи въпрос сякаш се хилеше в лицето му: Виждали ли сте ги?

— Бу-бу — отбеляза с известен интерес Лора. — Боли ли?

Наистина го болеше, и то толкова много, че явно трябваше да се погрижи за раната. След като остави детето в дома на Джени, той се върна при колата и застана там, изпълнен с колебание.

Въобще не беше възможно да избегне отиването до града. Трябваше да ядат нещо, нали? И трябваше да купи вестник, да се подстриже и… да живее. Ако беше писано да се случи нещо (че откога вярваше в предопределението?), никой не можеше да го предотврати. Той влезе в колата и след като кара бавно, хванал кормилото с лявата ръка, пристигна в дома на доктор Скофийлд.

— Много лошо си се порязал, Джим. Трябва да си мислил за нещо друго, когато си го направил.

— Предполагам. Случва се.

— Между другото кога за последен път си си правил профилактичен преглед?

Той искаше да се измъкне оттам, да изпълни няколко неприятни поръчки и да напусне града колкото е възможно по-скоро. А този приказлив старец се опитваше да го задържи.

— Преди две години. Не си спомням точно. Може би миналата година. Имам много…

— Знам, знам. Имаш много проблеми на главата си. Това не е причина да занемаряваш здравето си.

Джим си наложи да се усмихне.

— Аз не занемарявам здравето си. Здрав съм като скала.

— Е, точно в момента не си. Целият трепериш. Съзнаваш ли, че едва не си срязал артерията? И тогава какво щеше да стане с Лора? За теб не те е грижа, ами за нея? Хайде сега, иди там, съблечи се, сложи един халат и нека да ти направя кардиограма, да ти премеря кръвното и всичко останало.

Думите на лекаря подействаха веднага. Здравето му наистина бе единствената гаранция за Лора. Ами какво щеше да стане, ако той пострадаше при злополука или умреше от пневмония, или… Глупак! Беше възприемал здравето си като някаква неизменна даденост.

Когато един час по-късно се върна в кабинета на лекаря, Джим научи, че макар да няма някакви сериозни органични увреждания, „по някаква причина е под прекалено голямо напрежение и трябва да направи нещо по този въпрос“.

— Знам, че е лесно да кажеш на някого да престане да се притеснява, лесно е и доста абсурдно. Знам също така, че си понесъл много тежко загубата на съпругата си, което си е съвсем естествено. Но е очевидно, че бягството не ти е помогнало достатъчно. Вероятно трябва да се върнеш обратно при приятелите си, в добре познатата обстановка.

„Този човек е умен“ — мислеше си Джим. Липсваха всякакви физически симптоми, но той бе изровил скритото. И отговори нехайно и уклончиво:

— Американците обичат да започват живота си отначало. Обичат да пътуват на запад. Аз се намирам малко по на запад от мястото, от което тръгнах, нали разбираш.

— Добре, значи си започнал живота си отново. Тогава, може би, имаш нужда да общуваш малко повече с хората. Може би се нуждаеш и от някой друг, освен от малкото си момиченце.

— Вече не е толкова мъничка.

— Дори и така да е. Трябва да се присъединиш към някаква група от хора. Трябва да имаш свое място. Аз не съм психиатър, но поназнайвам някои неща.

— Май забравяш, че само минавам оттук. Нямам намерение да оставам дълго.

— И въпреки това няма да ти навреди, ако завържеш някои познанства. В неделя у дома винаги идват куп роднини, главно децата и внуците ни. Вратата е отворена. Елате с Лора. Присъедини се към тълпата.

— Наистина много любезно от твоя страна. Ще гледам да дойда — каза Джим, който искаше единствено да се измъкне от тук.

— Чувам да говорят навсякъде за теб, дори в болницата — че идваш тук като съвсем чужд човек и поемаш в ръцете си каузата на Кларънс… това е такъв прекрасен акт на милосърдие! Хората отдавна се притесняват за семейство Бенсън. Е, ти знаеш всичко по този повод, разбира се.

Разбира се, Джим не знаеше всичко, всъщност не. Нещата не се случваха просто така. Сигурно имаше много повече, толкова много неизвестни, въпроси на характера, на два характера, на Кларънс и Кейт, и онова, което ги беше направило такива, каквито бяха. Всичко бе толкова сложно… както винаги. На него самия му беше известно много добре и от това го заболя главата. Пък и не беше негова работа.

Но Скофийлд продължи в типичния си безобиден стил:

— Кларънс е човек от най-добро качество. Искам да кажа, че е честен, надежден. Да, от най-доброто качество. Лошото е… ами той не е от най-умните. Кейт беше само на деветнайсет години, когато се омъжи за него, твърде млада, ако питаш мен. Човек е така заслепен, че всъщност въобще не вижда с какъв се свързва, дали това е правилният избор за него. А след това идват бебетата, макар че тези двамата дълго чакаха дете и както върви, то ще им бъде единственото.

Добрият доктор със сигурност нямаше лоши намерения, но тези прекалено лични разговори за Кейт Бенсън неизвестно защо не допадаха на Джим. Втурна се да си върви, преди да е чул още подробности от този род.

Навън на улицата го спря мистър Холдън, който я прекоси, за да се присъедини към него.

— Искаш ли да те закарам до банката? — попита Джим.

— Не, благодаря. Аз живея на една миля разстояние и непременно го изминавам пеша в двете посоки всеки ден. Но най-напред трябва да ти кажа нещо страшно шантаво. Ще се смееш. Видя ли онази обява, дето пристигна с вчерашната поща, онази за изчезналото дете?

— Не, каква обява?

— О, от обичайните, само дето бащата, който явно го е отвлякъл, мъничко прилича на тебе. Мислех си, че като я видиш, хубавичко ще се посмееш, макар че хич не е забавно, разбира се.

Мъничко. Косата, очилата вместо контактните лещи. Само мъничко. Мили боже, моля те…

— Предполагам, че на тоя свят има милион души, дето приличат на мен.

— Разбира се. На мен също. Знаеш ли, трябва да ти кажа пак, че ти изненада всички ни, като излезе на печалба миналия месец. Никой не беше очаквал да се оправиш толкова бързо.

— Не беше кой знае каква печалба — отвърна Джим и съвсем лекичко си отдъхна.

— Не бива да забравяш, че през последните пет години тая ферма е била все на червено, ето защо това е голямо постижение. Нека честно да те питам нещо. Имаш ли намерение да останеш там? Скофийлд ми каза, че възнамеряваш само да си починеш в провинцията. Но разправя, че Кларънс смята да те помоли да останеш за известно време и да го извадиш от затруднението.

— Той вече ме помоли. Не знам какво да му отговоря.

— Е, ти прекара тук толкова дълго, така че още малко… — Холдън не довърши изречението си.

— Знам какво искаш да ми кажеш — че той вижда смъртта си.

— Е, ти вършиш много добри дела там. Имаш нюх за бизнеса, а те в момента се нуждаят именно от това. Жената и детето, имам предвид.

„Говори пак нехайно, сякаш нищо не ти тежи.“

— Бизнесът е вид игра, нали така. Изостря ума ти.

Тогава на Джим му хрумна, че двата разговора тази сутрин бяха първите, които бе водил с някого от много, много време насам, ако не смята Кларънс. Мъжката компания, в края на краищата, беше нещо естествено и все пак той бе така завладян от страховете си, че не бе съзнавал колко му липсва. Затова въпреки страха, който го сковаваше, усети приятелска топлота, обзе го чувството, че го одобряват, че е посрещнат добре.

— Ако наистина искаш умът ти да стане по-остър — каза Холдън, — мога да ти възложа една доброволческа мисия. Жената, която през последните пет години ръководеше на практика кампанията на Червения кръст за набиране на средства в града, се пресели на друго място. И сега, след като всички зависеха от нея, все още нямаме директиви за тазгодишната програма. Струва ми се, че това е работа точно за теб, мистър Фулър, ако желаеш. Много ще ни помогнеш, ако поработиш поне два месеца.

Джим мислеше бързо: „Ако поради обявата във вестника изобщо възникнат някакви въпроси, свързани с мен, тази работа за Червения кръст ще помогне подозренията да отпаднат. Един изплашен мъж, който има причини да се крие, не се захваща с дейност в полза на обществото“.

— Да, бих могъл — побърза да каже той. — Винаги съм подкрепял Червения кръст и за мен е чест, че ме помоли. В края на краищата за вас аз съм чужд човек.

— Нали ти казах, че тук всички сме настроени приятелски.

 

 

Той седеше на стъпалата пред входа на къщата и преглеждаше някакви сметки, когато видя Кейт да се изкачва по склона към него.

— Не знаех, че си порязал ръката си, Джим, иначе сама щях да те закарам при лекаря — рече тя. — Джени ми каза, че било ужасно, направо не знаела как изобщо си могъл да караш колата, но си настоявал да отидеш сам.

— Е, оправям се някак си с писалката и хартията, макар и не много добре.

Като си спомни какво бе мислил предишната вечер, когато си тръгна от къщата й, той се почувства неловко и му се прииска тя да си отиде по-скоро.

Вместо това обаче Кейт заговори за беритбата на боровинките, които дори в този момент работници товареха на два камиона, паркирани точно пред погледите им долу на завоя на пътя.

— Кларънс казва, че никога не сме имали такава богата реколта. За нас това е рекорд.

— Така е, защото изкоренихме всички зеленчуци и се съсредоточихме върху боровинките. Пък и ако не можеш да отглеждаш черни боровинки в Джорджия, никъде другаде няма да можеш да ги отглеждаш.

— Кларънс все още не може да възприеме всичко, което направи тук. Просто не знае как да ти благодари.

Тези постоянни благодарности бяха започнали да го дразнят. Винаги го обземаше срам, защото тези, които му благодаряха и се чувстваха задължени, нямаха никаква представа, че самият той също има отчаяна нужда от тях. За да смени темата, той попита за Кларънс.

— Става все по-немощен. Именно затова вече не му се слиза на долния етаж. Струва ми се, че ако изобщо понякога го прави, то е, защото не иска да плаши Рики.

„Не му остава много“ — помисли си Джим.

— Ще ти се види смешно. Той понякога говори такива странни неща. Сутрин му липсвало кудкудякането на квачките.

— Не бих се смял на това — мрачно каза Джим.

— Не се изразих правилно. Онова, което исках да кажа, е в какви дребни неща се вкопчва човек в неговото положение. Понякога го спохождат и щастливи спомени, като например, че е валяло, като сме отивали към болницата за раждането на Рики и как слънцето е надникнало измежду облаците в момента, когато Рики се роди. — Кейт беше седнала на по-долното стъпало, в краката на Джим. Той имаше чувството, че го е направила несъзнателно, защото иначе обикновено беше прекалено внимателна и благовъзпитана, за да прекъсва работата му. — А после пък се унася в неприятни спомени, например за времето, когато загубихме хиляда тридневни пилета, защото някой беше оставил вратата на птичарника отворена. Винаги съм смятала, че самият той я е оставил отворена. Умът му блуждае понякога.

Джим се размърда, преметна крак върху крак, после отново го свали, защото пак му се искаше тя да си отиде и да го остави сам. Но той също така виждаше, че Кейт има нужда да поговори с някого, а точно сега нямаше с кого другиго, освен с него.

— Питах се — подхвана тя — дали сега, след като толкова много неща се промениха тук, ще има смисъл аз да… ами да върша нещо свое. Имаме тази прекрасна оранжерия, която Кларънс построи за мен, и никога не сме я използвали, защото не можехме да я засадим. Влизал ли си вътре?

Джим беше прегледал всеки квадратен метър от тази земя и всяка сграда на нея.

— Да — отвърна той.

— Изкарала съм два курса — за отглеждане на луковични и на многогодишни растения, и вярвам, че ще имам успех, стига да получа някои практични съвети по деловата част. Никой никога не ми е казвал и дума по тези въпроси, затова не започнах. — Тя се усмихна печално. — Дори не знам какво търсене би могло да има. Знам само, че ще ми е много приятно да върша тази работа.

— Миналия месец в моя вестник имаше статия на цели четири страници на тази тема. Ще поръчам един брой — предложи той.

— Чудех се защо получаваш всички тези вестници от Ню Йорк, след като идваш от Филаделфия.

— Международните новини дават по-цялостна представа и аз се интересувам от тях. Получавах нюйоркски вестници дори когато живеех в Мейн. Няма нищо необичайно в това.

Едва бе изрекъл последното изречение и дочу отсеченото му ехо. Тя също вероятно бе доловила отбранителните нотки в гласа му, защото се изправи и официално му благодари.

— Много ще се радвам, ако направиш това за мен, Джим. И ти благодаря. Благодаря ти за всичко.

Той отмести книжата си и впери поглед в отдалечаващата се фигура. Колко странно беше, че винаги когато поспреше за миг, за да размисли, тя си отиваше. Изведнъж Джим се смути, защото си я представи без ризата и дънките, много ясно видя голото й дългокрако и заоблено тяло и тежко падащите бронзоворижи коси. След това си представи как идва към него с протегнати ръце.

И също така внезапно смущението му прерасна в гняв. Абсурдно! Невъзможно! Не че имаше нещо необичайно в това един мъж мислено да разсъблича жена. Всъщност по-необичайно щеше да бъде, ако не го правеше. Но тази жена и тази трагична ситуация представляваха нещо изключително. Горкичкият й съпруг умираше там долу в къщата. А той, самият той, известен днес под името Джим Фулър, не притежаваше никакви законни права, дори нямаше право да носи това откраднато име.

 

 

През тази година на земята цареше мир. Посевите избуяха, а работата във фермата вървеше така гладко, че всеки месец имаше постоянни скромни приходи, които да покажат на кредиторите. А Джим, който бе поел ангажиментите към Червения кръст с единствената цел да изглежда като обикновен общителен гражданин, дори бе заприличал на такъв. Работата за благотворителната организация в град с такива малки размери не представляваше бреме; както би се изразил бедничкият Кларънс, той можеше да я върши и с една ръка. След това се захвана да помага на Полицейската благотворителна асоциация и като начало направи дарение, което бе щедро, но не чак толкова, че да бие на очи. Тези негови усилия доведоха до приемането му (спонсорирано от мистър Холдън и доктор Скофийлд) за член на мъжки клуб, който се събираше веднъж месечно в местен ресторант. Един от членовете му помоли Джим да участва като доброволец в кръводарителска акция в болницата и той се зае и с това. След продължителното бягство, когато бе изпълнен с ужаса, че го преследват, дори вече имаше кратки моменти, в които си позволяваше да вярва, че отново се връща към нормалния свят.

Един следобед, на връщане от по-отдалечените пустеещи някога ниви, където сега бе надзиравал саденето на елички, една жива картина го накара да застине на място. Малко по-нагоре, на склона на ниския хълм, разделящ дома на семейство Бенсън от селската къща, имаше равна тревиста площадка — нещо като седалка с една стърчаща скала отзад за облегало. Там, на шарена сянка, ясно се виждаше картината, която би могло да бъде наречена „Жена и деца, летен следобед“. Тримата се бяха върнали с един век назад във времето; жената не носеше обичайните си дънки, а широка памучна пола на розови и зелени райета; момиченцето с кордела в косата държеше детска книжка в скута си. Момчето се беше навело над рамото й — Джим трябваше да се подсмихне при вида му — демонстрирайки превъзходството на възрастта си.

— Тате! Аз мога да чета! — извика Лора.

Рики също извика:

— Аз я уча. Нали ти казах, че ще я науча да чете?

— Така е. Много добре си спомням. Беше на рождения ти ден.

— Мама каза, че мога да чета — рече Лора.

— Мама? — повтори Джим. — Искаш да кажеш майката на Рики.

— За нея това е просто едно име — побърза да се обади Кейт. — Нищо не означава. Със същия успех можеше да каже „Ани“ или което и да е друго име. Тя просто имитира Рики.

Той разбра. Тя го уверяваше, че детето е прекалено малко, за да проумее какво казва, и че с времето той ще може да й говори за майка й.

По гърба му пролазиха студени тръпки. Канеше се да каже нещо, да каже каквото и да е, когато Кейт добави:

— Опитах се да я поправя, но не успях. За теб това трябва да е болезнено и аз много съжалявам.

С едно неловко махване с ръка, той отмина темата.

— Ти все още не си ми споменавала нищо за онази статия за жената, която си направила оранжерия, за храстите и многогодишните растения.

— О, прочетох я. И апетитът ми се изостри. Е, може би някой ден и аз ще си направя оранжерия. Надявам се. — Тя се изправи. — Никога не съм оставяла Кларънс сам толкова дълго време, но той искаше да подремне. Най-добре да отида да видя как е.

Джим я наблюдаваше как слиза надолу по склона. Как изобщо е било възможно някога да си помисли, че не е красива? Тя притежаваше класическа красота, излъчваща сила и спокойствие. Красотата й не приканваше. Не искреше и не блестеше. О, той се беше наситил и преситил на външен блясък!

 

 

Винаги спеше леко и сънуваше ярки сънища, които не забравяше на следващата сутрин. През тази нощ го споходи еротичен сън за Кейт Бенсън.

 

 

Ето, така се случи и той разбра, че наистина трябва да напусне това място. Някъде има една жена, която ще ти донесе голямо щастие, бе казал Прат. „Голямо щастие за мен? С този невидим дамоклев меч, надвиснал над главата ми и над главата на Лора? Не че тази жена, тази Кейт щеше да ме има някога, тя, с нейните мигновени смущаващи погледи и с това сдържано стоене настрана. Ако съпругът й не умираше и ако аз не им бях от полза тук, тя щеше — о, много мило и любезно — да ме помоли да напусна.“

— Мама — обади се Лора, която искаше да привлече вниманието му, — мама каза, че аз мога да чета.

— Много скоро ще можеш и ще четеш на мен, миличка.

„Моето малко момиченце, толкова е умно и схватливо! Малка душице, ако имаше майка, някоя като Кейт…“

В момента, в който този беден човек умре, аз трябва да си вървя. Толкова много вина ми се е натрупала тук с тези мисли за нея. Остават му най-много още няколко месеца живот, ако не и по-малко, така каза Скофийлд. Колкото по-дълго трае това, толкова по-трудно ще ми бъде да си тръгна. Тук, в този сигурен рай, беше толкова хубаво за Лора, и за мен също.

Но аз играех роля и това е лошо. Ама че съм и аз, един провинциален джентълмен, който надзирава имението си и си играе на жител на това приятно малко градче. Провинциален джентълмен ли? Слез на земята, Доналд Улф. Ти си престъпник, търсен от полицията.