Белва Плейн
Далеч от дома (12)

Глава 11

Простото обзавеждане на гостната подсказваше, че стопаните не са особено състоятелни, но явно не бяха и бедни. На едната стена имаше полици от горе до долу и макар че книгите по тях не бяха много, те бяха едно обещание за бъдещи попълнения.

До отсрещната стена стояха подредени в една редица всички от семейство Бенсън — той, висок мъж с кафяви очи, който напомняше на Джим за самия него, тя, дамата от влака с къдрави червеникави коси и по-хубаво лице, отколкото си го спомняше — не че си спомняше много — и седемгодишно момче на име Ричард, също с рижа коса и на вид прекалено сериозно за възрастта си. Всички заедно напомняха на Джим за дагеротип или за един от онези застинали семейни портрети, направени от някой странстващ художник преди един век или още по-отдавна.

Помисли си, че е добре, дето беше решил да си сложи сако и вратовръзка, защото бе неделя и тримата членове на семейство Бенсън бяха подходящо облечени за случая. За своя собствена изненада, той бе пристъпил на тяхната предна веранда без особени опасения, бе натиснал звънеца и бе завързал разговор. Но ето, че изведнъж изпита известно неудобство, и им го каза.

— Истината е, че се чувствам малко странно, след като нахълтах тук по този начин. Но аз всъщност не съм на себе си… опитвам се да забравя, да започна нов живот… да се грижа за нея… — И той кимна към Лора, която, за щастие, се държеше добре; стиснала пухкавото си мече, седеше кротко и ококорено гледаше непознатите.

— Е, в края на краищата току-що се е случило — любезно рече мисис Бенсън. — През февруари, нали така казахте?

Винаги, когато му се налагаше да съобщи някакъв факт, пулсът на Джим се ускоряваше. Той трябваше, наистина трябваше така здраво да запамети тези факти, та да няма никакъв риск да направи грешка или да се колебае и да вземе да се запъва.

— Да, на десети февруари, тогава почина Ребека. От рак… левкемия. От този вид понякога се умира много бързо.

Нарастващата му самоувереност от последната седмица като че ли отново започна да се изпарява. Направо не можеше да се понася, след като разказа трагичната си история и всичките му слушатели закимаха с разбиране, както се случваше обикновено. Онова, което трябваше да стори в момента, бе да стане, да излезе от тук и да забрави цялата история. Но тогава те щяха да започнат да се питат защо въобще е дошъл. Щяха да си помислят, че е изгубил разсъдъка си, че дори е някакъв опасен тип, след като си тръгва след всички тези обяснения. Но имаше ли някакво значение какво си мислят? А от друга страна, след като бе отишъл вече толкова далеч, не трябваше ли да продължи по-нататък?

— Та както ви казах — добави той, — бих искал да си потърся някаква работа в града. Пристигнахме вчера и се настанихме в хотела. Но беше много късно да се огледам наоколо, да видя какви фирми има тук или в някой от съседните градове. Но този край ми харесва. Хубав климат, националният парк не е прекалено далече…

Гласът му замря и той изпита облекчение, когато мисис Бенсън заговори:

— Джеф Уилър е мой приятел. Той има магазинче за мъжко облекло тук, точно срещу вашия хотел. Може да се нуждае от помощник. Не знам. Кажете, че аз ви пращам. От време на време купувам някои неща от него. Като фермери не ни трябва кой знае какво луксозно облекло, нали разбирате.

— Знам. През юношеските си години съм работил във ферма всяко лято.

— Така ли? Откъде сте?

— От Мейн, на север, близо до Бангор. Там растат най-вече картофи. Може да сте чували за картофите от Мейн.

— Но след това сте станали градски човек — каза мисис Бенсън.

— Да, живеех във Филаделфия. Продавах застраховки. — И тъй като не искаше да му задават други въпроси, сам зададе въпрос: — Мистър Бенсън, съпругата ви каза ли ви как стана така, че подхванахме разговор във влака?

— Спомена нещо за някаква книга — отвърна той. — Това не ме учудва. Погледнете тази стена с лавиците. Всички тези книги са на Кейт. А и горе сме затрупани с още книги, все нейни. В една фермерска къща обикновено не можете да видите такова нещо, нали така?

„Той много се гордее с нея. От двамата тя е по-силна — помисли си Джим. — У нея има нещо, което не бях забелязал във влака. Разбира се, че не. Тогава почти не я погледнах. И двамата са много прями и много почтени хора, но иначе са съвсем различни. Личи си.“

— Когато се ожених за Кейт, близките ми все казваха, че тя няма да остане дълго тук. Щяла да се почувства самотна на фермата, щяло да й дотегне. Но грешаха.

Кейт се усмихна.

— Защо да се чувствам самотна? Провинцията влиза под кожата ти. Поне с мен стана така.

Джим се съгласи.

— Да, тук е красиво. Тези хълмове, тези канадски ели… Опааа. Лора, какво правиш?

Лора се беше добрала до една чиния, пълна с ядки и стафиди, и я беше разсипала на масичката до своя стол.

— Штафиди! — възкликна тя.

— Не, не, Лора. Съжалявам — започна да се извинява той, докато ги събираше с шепи. — Тя много обича стафиди и затова…

— Бийзалки! — С щастлив вид, Лора се наслаждаваше и на стафидите, и на всеобщото внимание.

— Тя е най-сладкото дете — каза Кейт. — Защо не излезем всички навън и да я пуснем да потича наоколо! Сигурно се е наседяла по целия път от Филаделфия до тук.

— Благодаря ви, но вече ви отнех достатъчно време. А днес е почивният ви ден… — започна той, но Бенсън го прекъсна.

— Когато живееш във ферма, няма почивен ден. Вие го знаете много добре, мистър Фулър. Сега отивам горе да се преоблека, а след това трябва да пообиколя фермата. Малката може да си поиграе на пясъчника. Останал е от времето, когато Рик беше малък, още не сме го махнали. Рик, я иди да видиш дали няма да намериш някоя от старите си кофички и лопатки.

Както беше ставало при подобни случаи през цялата изминала седмица, детето без майка и бащата без съпруга бяха накарали тези хора да се разчувстват и да изпитат известно състрадание. Ето, и тук го попитаха дали иска топло, или студено питие и дали Лора иска мляко, или има нужда да отиде до тоалетната. И както всеки път, след като прие благодеянията им, му се прииска тези хора да не го караха да се чувства като натрапник, какъвто в действителност беше.

— Искате ли да разгледате фермата? — попита Бенсън, който се върна след малко по риза и дънки. — Нали идвате от ферма, а? Може би нашата ще ви напомни за картофите в Мейн. Не сте ли мислили да се върнете там с детето?

— Там е много студено. Вече отвикнах от това — отвърна Джим, докато двамата вървяха към хамбарите. После смени темата, като отбеляза, че дойните крави от порода „Холщайн“ на пасището отсреща представляват красива гледка.

— Двайсет и две глави, това е всичко. Бих искал да имам повече, но все не случвам на добри работници. Искате ли да видите нещо забавно? Погледнете онази дребната, жълтеникавокафявата ей там. Прилича на джудже сред останалите, нали?

— Че какво прави сред тях, тя е порода „Джърси“?

— Кейт. Един наш познат искаше да ни я продаде за месо. Имаше спешна нужда от пари, предполагам. А Кейт погледна кравата в очите и я купи. Кръсти я Люси. Дава тлъсто мляко, това трябва да й се признае.

— Но много по-малко от другите.

— Така е, така е. Почакайте. Искам само да проверя онази врата. Миналата седмица един тип я държеше отворена и щях да загубя една бременна крава на шосето, ако шофьорът не беше успял да спре навреме. А след това трябва да проверя птичарника. Ако нямате нищо против да се поразходите толкова надалеч, можете да дойдете с мен и да оставите детето на някого за малко. Не се притеснявайте, Кейт много си я бива да се занимава с малки деца. Рик ни е единствен.

— Това са нови птичарници, нали? Чистички и спретнати.

— Строих ги миналата година. Старият направо се разпадаше. Сигурно беше отпреди седемдесет години. Да, толкова ще са били. Още от времето на дядо ми. Затова го замених с два нови. Смятах да удвоя производството на яйца, но строежът ми отне повече време, отколкото очаквах. Пък и имах лош късмет. Миналото лято поръчах хиляда тридневни пилета, обаче една нощ стана много студено, а онзи, дето трябваше да се грижи за тях, ги оставил навън и повечето умряха. Да, имал съм проблеми. Но какво може да направи човек?

— Винаги е така — отвърна Джим колкото да каже нещо.

— Има проблеми, не ще и съмнение. Старая се тази ферма да се развие, нали разбирате, но никак не е лесно. Баща ми… той почина, и той, и майка ми починаха в една и съща година, това стана преди шест години, когато се роди Рики. Това тук е било семейна ферма от не знам колко поколения. Отглеждали са плодове, зеленчуци, продавали са сено, всичко, което може да се намери в една семейна ферма, достатъчно за семейството и да остане малко за продажба. Но аз отидох да уча в Селскостопанския колеж и научих някои неща, за които баща ми дори не беше чувал. Искам да развия фермата, да я разширя. Е, ще го направя. Ще го постигна. Никога не падай духом.

„Направо е затънал здравата и е притеснен до смърт“ — помисли си Джим, като забеляза дълбоко врязаните бръчки по челото му.

— Е, фермата ви си я бива — забеляза той пак колкото да каже нещо. — А каква е онази самотна селска къща ей там нагоре?

— Родителите ми я построиха, когато с Кейт се оженихме и се преместихме да живеем в голямата къща. Обзаведена е добре, четири стаи, хубава кухня, но стои съвсем празна, откакто те умряха. О, вие не сте видели и половината от това място, мистър Фулър, нито дори една четвърт или една осма. Имам повече от шестстотин акра тук. Имам царевица, ливада, градина с праскови, имам всичко. Ако имате желание да повървите, ще ви покажа… но вие сте така издокаран. Не искате да изцапате тези хубави обувки, нали!

— Много бих искал да видя всичко, благодаря ви, но трябва да прибера Лора и да се върнем обратно в града. Доста път имаме до там.

— Само тринайсет мили. Но въпреки това ние пазаруваме в селото. То е в другата посока. Аз вече почти не ходя в града. Първо на първо, не ми остава време за това.

— Е, бяхте наистина изключително любезен да ми отделите толкова много време. Изминаха близо три часа, откакто съм тук, и ви благодаря.

— О, за мен беше удоволствие. Знам, че и на Кейт й е било приятно. Ние не се виждаме с много хора, ако не смятаме двама-трима приятели от селото. През някои дни можеш да седиш цял ден на верандата и няма да видиш повече от десет коли да преминат. Е, пожелавам ви късмет. Ще ми е интересно да разбера дали са ви взели на работа.

„Да, затънал е здравата и се притеснява до смърт“ — мислеше си Джим, докато пътуваха обратно към хотела. Добитък, пилета — овощни градини, цветя — защото съпругата му беше говорила за цветята, които била продала на цветарите — значи имаше от всичко по малко или поне така му изглеждаше. Бенсън беше много мил, почти трогателен; в него имаше нещо уязвимо, нещо невинно.

Като се усмихваше на себе си, той си каза: „Забелязал е ръчно изработените ми обувки и лондонския ми костюм. Затова ми препоръча работа в магазина. Е, ще видим утре сутринта. Да работя в магазина за мъжко облекло или не, този град ще се окаже сигурно и спокойно място за нас. Това е някъде на края на географията“.

 

 

— Да ви кажа истината — подхвана Джеф Уилър, — ще се радвам да имам един помощник тук, но само за две-три вечери в седмицата. Просто за да мога да се прибирам малко по-рано у дома при жената и децата. Това е фермерска община и при нас клиентите са главно фермери, идват, след като приключат дневната си работа. Не че имам много стоки специално за тях в магазина, но си струва да е отворен за всеки случай. Всеки долар има значение, нали така?

Двамата стояха на тротоара пред магазина. Докато буташе непрекъснато количката напред-назад, както го беше посъветвала Мария, защото „това я успокоява“, Джим току поглеждаше към главната улица. Тя изглеждаше доста приятна тази сутрин, обградена от двете страни с по една редица от тополи, зад които се виждаха ниски сгради, почти всички от червени тухли. Беше приятна, но съвсем не преливаше от благоприятни възможности.

Съмненията трябва да се бяха изписали на лицето му, защото Уилър продължи да му дава съвети:

— Не се сещам някъде да наемат работна ръка, освен на непълен работен ден, както при мене. Оттук можете да видите повечето от местата, където наемат работници, когато им се наложи. Ето там са търговецът на автомобили, пазарът, погребалната агенция, магазинът за обувки, банката, салонът за красота и… Е, сам можете да се убедите, че градчето ни е малко и много тихо. После, ей там, отвъд Мейн Стрийт, се намират някои от най-хубавите къщи, които някога сте виждали. Най-добрите са по-нататък, към болницата. Малко ни е градчето, но е едно от най-красивите в щата, така съм чувал да казват. По-нататък, училищата ни са на Либърти Стрийт, която започва от Мейн Стрийт и продължава ей там надолу… Но нека да ви кажа нещо, мистър Фулър, по-добре е да си потърсите работа на някое друго място, като Чатануга например. Ще имате добър шанс да си намерите работа в някой град, където хора от цялата околност всеки ден пътуват до работата си и обратно. Ще намерите и богат избор от хубави апартаменти, каквито няма при нас. Защото няма да ви се иска да живеете в къща, нали? Искам да кажа, нека да преминем към същността на въпроса, че вие сте само двамата с детето, нямате съпруга. Да, ще се справите по-добре в някой много по-голям град от този.

— Е, благодаря. Оценявам съвета ви и ще си помисля. А в момента смятам да се разходя наоколо и да покажа на Лора забележителностите.

„Хора от цялата околност, които всеки ден пътуват до работата си и обратно“ — точно това не искаше Джим. Но трябваше само да се разходи надолу по Мейн Стрийт покрай обикновените магазинчета и оскъдния трафик, а след това към училищата и болницата, покрай фамилните къщи — тук ги нямаше парцелите с малки еднотипни къщички — за да разбере, че град като този, където улиците постепенно се сливат със селската местност наоколо, също не е подходящ за него. Нямаше необходимите умения, които да предложи, нищо, от което тук се нуждаеха.

Завладя го някакво студено и мрачно усещане. Сякаш беше стигнал до задънена улица, а току-що започваше да търси.

Е, тогава просто трябваше да продължи да търси. Трябваше да прегледа обявите за предлагане на работа. Със сигурност имаше нещо, което би могъл да върши…

Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че Лора плаче и повръща в количката си.

— Какво има? Какво има? О, божичко, ти си гореща, направо изгаряш. Не знаех…

Носеше хартиени кърпички и салфетки вместо лигавници, нещо, което бе научил от Мария; с тях избърса каквото можа, като държеше детето в ръце и му говореше успокоително, през цялото време оглеждайки улицата, за да помоли някого за помощ, но наоколо не се виждаше никой.

— Запази самообладание! — каза си на висок глас. — Мисли!

Не му ли каза Джеф Уилър, че болницата е нататък, близо до Либърти Стрийт? Трябваше да попита. Детето трябваше да е здраво, не биваше да допуска да се разболява. Като буташе количката, той се затича, задъхвайки се и ругаейки собственото си невежество по отношение на отглеждането на дете, ругаейки болницата, защото не се намираше там, където трябваше да бъде, изпълнен с ужас… докато една табелка на лекар не го накара да се закове на място.

— Какво е станало? — възкликна лекарят, когато му отвори вратата. — Злополука ли?

— Не, не. Тя повръща. Ужасно много повръща.

— Дайте я на мен. Не, нямам нищо против, няма значение, затова нося бяла престилка. Ани, ела да ми помогнеш да се справя с тази млада дама.

Тя изглеждаше толкова нещастна, като лежеше там, на масата за прегледи, протегнала крехките си детски ръчички към баща си, сякаш го молеше да я защити от тези чужди хора, които се въртяха около нея. Джим беше ужасен. Какъв баща беше той, че й бе причинил това, или не бе сторил каквото трябваше? А сега не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа как този чужд човек мушкаше с пръст нещастното й коремче, надничаше в очите и ушите й, оглеждаше гърлото й и я плашеше до смърт.

След това, около десет минути по-късно според часовника, макар че според него сякаш бе изминал цял час, Джим се озова седнал до доктор Скофийлд в малка стая в съседство с лекарския кабинет, докато Лора спеше на една кушетка между двамата.

— Тежко стомашно разстройство, мистър Фулър, това е всичко. Или е от някаква храна, или се дължи на вирус. Треската не е особено силна. Просто се е прегряла на слънцето, изплашила се е от повръщането и може би е превъзбудена главно защото вие самият сте много разстроен. — Лекарят се усмихна. — Заведете я у дома при майка й. Тя със сигурност разбира много повече от тези работи, отколкото вие.

— Ами тя… тя няма майка. Майка й почина миналия февруари.

Ето, че се появи отново това изражение — умереното съчувствие към двегодишното дете, чиято майка е починала.

Лицата на хората се променят, когато им кажеш нещо тъжно. Дали защото наистина ви съчувстват, или защото смятат, че се очаква да ви съчувстват?

— Вие не живеете в града, нали, мистър Фулър? На практика аз познавам всички тук, по физиономия, ако не по име.

— Не, аз съм от далече. От Филаделфия. Повече от седмица вече сме на път.

— Тогава значи просто минавате от тук.

— Не, надявам се да се установя някъде тук наоколо. Търся си работа.

— В някоя специална област?

— Не.

— Просто се оглеждате? Просто така без всякакъв план?

— Опасявам се, че сте прав.

Чудеше се защо лекарите толкова често се чувстват свободни да задават такива лични въпроси. Дали не вярваха, че научната степен им дава правото да си го позволяват? Но този човек, макар и доста бъбрив, беше скромен и се държеше особено нежно с Лора, затова му отговори откровено:

— Просто чувствам нужда да забравя миналото и да започна всичко отначало.

— Разбирам. — Докторът изглеждаше замислен. — Доста е трудничко да се оправяте с малко дете и да шофирате по целия този път. Неподходящата храна, пътуването, напрежението; тя е необикновено издръжливо дете. Повечето деца на нейната възраст биха се разболели още по-рано. Откровено казано, мистър Фулър, струва ми се, че засега й стига толкова.

— Много добре го знам. Ние се настанихме в хотела тук в града, но мястото не е подходящо за нея. Чудех се дали наблизо няма някоя хубава странноприемница, някоя селска къща, където да може да си отпочине и да поиграе на открито, или нещо такова?

— Опасявам се, че няма. Туристи не минават много често оттук. Най-много да се напълни една четвърт от хотела, дори и това е много. Предполагам, че като се озовеш веднъж толкова близо до планините, просто продължаваш напред, докато стигнеш до тях.

Както си седеше така, вперил поглед в тихата улица, където две млади жени вървяха заедно и едно куче припкаше редом с някакъв старец, на Джим му хрумна, че за първи път през живота си се носи без котва. Работа, училище, университет, адвокатска практика, Ню Йорк… следваха едно след друго — една твърда стъпка подир друга. А сега плуваше на повърхността без посока. Защо не беше се сетил за това? Но той просто отчаяно бе искал да замине, преди да е станало късно да спаси Лора.

— Възможно ли е тук да има някое семейство с голяма къща, което да ни приюти за няколко дни или за известно време? Докато се огледам и се справя с положението. Не съм закъсал за пари, докторе. Ще платя колкото ми поискат.

Двамата се изгледаха втренчено. „Той се чуди дали не съм някакъв слабохарактерен скитник, който се бори да превъзмогне пристъп на нервно разстройство“ — помисли си Джим. Тъкмо се канеше да изрече нещо, с което да покаже какъв стабилен човек е всъщност, когато доктор Скофийлд удари с длан по страничната облегалка на стола си.

— Изведнъж ми хрумна нещо. Има едно семейство, което живее по-нагоре, близо до планините, Кларънс и Кейт Бенсън, та те имат селска къща в имота си. Навремето неговите родители живееха в нея, но сега май стои празна. Страхотно място за вас, ще можете да си починете и да съберете мислите си. Имате вид на човек, който се нуждае от почивка, а те са най-добрите хора, които някога сте срещали.

„Значи изглеждам така, както се чувствам“ — помисли си Джим, докато обясняваше, че вече познава семейство Бенсън. Спомни си за селската къща, която Бенсън му беше показал. Спомни си някакви канадски ели, поклащащи се от силния вятър.

— Те са хора от първа класа и ще бъдете в пълна безопасност при тях с това ваше детенце. Искате ли аз да им се обадя по телефона и да ги попитам?

— Да, моля ви — отвърна Джим.

 

 

Къщата изглеждаше направо съвършено чиста на следващия ден, когато Джим пристигна във фермата с Лора и натоварената кола. Дори имаше много приветлив вид. На всеки прозорец висяха бели пердета, прясно изпрани и колосани; леглото и боядисаното в жълто детско креватче, останало от ранното детство на момчето, бяха застлани с чаршафи, които изглеждаха нови. От онова време бяха останали също високо столче и кошарка и Джим през смях отбеляза, че Лора вече едва ли би се съгласила да ги използва.

— Тя обича да показва колко е самостоятелна, ако трябва да се изразя тактично. Не, Лора! Не пипай.

Тя беше забелязала една великолепна гардения, поставена на етажерката за цветя.

— И е много послушна — отбеляза Кейт.

— Невинаги. Спомняте ли си стафидите? Вижте я как мирише цветята.

— Цветята на Кейт — каза Кларънс. — Тя се надяваше да снабдява с цветя всички цветари и разсадници наоколо, но нещата просто не се развиха по този начин. Ей това там долу е нейната оранжерия. Виждате ли я, зад хамбара?

Проследявайки с поглед движението на пръста на Кларънс, Джим погледна надолу към зеленината, пасбищата, царевичната нива и обраслите с гори хълмове.

— Всяка сутрин, като се събудите, ще ви радва тази прекрасна гледка, мистър Фулър — рече Кларънс.

— Джим, моля. Казвам се Джим.

— Добре, Джим. Някои хора не биха оценили всичко това и дори не биха харесали тишината и спокойствието тук, но аз подозирам, че ти не си от тях.

— Подозренията ти са верни. Доктор Скофийлд ми каза същото, че това място е много подходящо за нас. Между другото, ще ти платя в брой. Естествено все още не съм си открил сметка в тукашната банка.

И Джим извади няколко банкноти от джоба си.

— Джим Фулър! Това са двойно повече пари, отколкото поисках.

— Тази сума е наполовина по-малка от онова, което бих платил в някой курорт, а мястото не е по-лошо от много курорти, затова нека да не спорим.

— Но на мен просто не ми изглежда правилно. Наистина е така.

Този човек със сигурност беше истински праведник.

— Правилно е — изрече твърдо Джим.

— Е, няма да кажа, че тези пари са ни излишни. Може и да изглеждаме състоятелни, но не сме. Макар че, погледни нататък; всичката земя до онези хълмове е наша.

— Може би ще вземеш добра цена за този парцел — каза Джим. — Такава плодородна земя…

— Добра цена! Само през трупа ми. В най-буквалния смисъл на думата! Това е наследството на Рики, за него е и за неговите деца, и за техните деца.

— Засегна болното му място — обясни Кейт. На Джим му се стори, че тя е леко сконфузена. — Тази земя е животът на Кларънс. Но стига толкова засега. Почти е време за вечеря.

— Така е — съгласи се Джим. — Ще трябва да разопаковам тези хранителни продукти и да се захвана с готвенето, защото Лора ще започне да хленчи. Тя обича да се храни в точно определен час.

— Тази вечер не ти трябват, Джим. Можеш да започнеш с домакинстването от утре. Днес ще вечеряте с нас.

 

 

Масата беше сервирана в пристройка към кухнята, откъдето добре се виждаха печката, шкафовете, мушкатото в саксии на прозоречния перваз и две кучета, които ядяха от купичките си.

Сякаш за да запълни някаква пролука в леещия се разговор, Джим направи забележка за кучетата.

— Доколкото си спомням, Кейт, на снимката, която ми показа, имаше две колита. Прав ли съм?

— Така е. Джеф умря от диабет. Този еърдейл-териер е заместникът му. Кръстихме го Бъстър. Пълна противоположност на Мът, нали?

— Мът. Това не е ли доста странно име за едно чистокръвно коли? — отбеляза Джим.

— Казваше се така, когато го купихме, и запазихме името му, защото вече си го знаеше. Освен това той е тя. — Кейт вдигна ръце, изразявайки престорено недоумение. — Можете ли да повярвате?

Жестът му хареса, както и начинът, по който очите й се разшириха някак удивено. Рики направи важно съобщение:

— Бъстър е мой. Аз си го избрах. Там имаше пет кученца, но ние двамата с него веднага се харесахме, затова той е моето куче.

— Бау-бау — обади се Лора.

Рики се обърна към нея:

— Кажи „куче“.

— Бау-бау.

— Не така. Кажи „куче“.

За миг Лора изглеждаше така, сякаш обмисля въпроса. А след това изведнъж каза:

— Куче.

Всички се засмяха и й изръкопляскаха, а Рики важно заяви:

— Аз мога да я науча. Искате ли да я науча? Аз мога да чета, да знаете.

— Чеувено — каза Лора. — Чеувена светуина стоп. Зеуена светуина отива.

Отново всички се засмяха, а Джим възкликна:

— Ама какво става, за бога? Аз никога не съм я учил на това.

— Сигурно сама е направила връзката — рече Кейт. — Видяла е, че спираш и тръгваш според светлините.

— Но това е невероятно!

— Всъщност не. Наследствено е. Хващам се на бас, че ако можеше да попиташ родителите си, щяха да ти кажат, че на нейната възраст си говорил също толкова добре. А и при жена ти навярно е било същото.

— Не знам. Никога не съм питал майка й за това кога е проговорила. Искам да кажа, майката на Лора.

Това прозвуча странно. За бога, говори естествено. Произнеси името й: Ребека.

— Ние с Ребека никога не успяхме да стигнем до разговори за такива неща. Всичко стана толкова бързо, искам да кажа, че времето, което прекарахме заедно, беше кратко.

— Тя много ли тъгува за майка си?

— Ребека беше толкова болна, че се наложи да наемем бавачка, която да се грижи за Лора. Ако изобщо тъгува за някого, то е за бавачката, макар че сякаш вече забравя за нея и това става по-бързо, отколкото очаквах.

Дотук беше вярно, но останалото, това, че лъжеше тези добри хора, щеше неизбежно да доведе до нови лъжи. Че как иначе? Седеше на масата на тези приятели, на тези добри, прости хора и ги мамеше.

Прости ли? Кой би могъл да каже какво точно означава думата „прост“?

— Следващата къща, онази, покрай която се минава надолу по пътя при завоя, е на моя приятелка — каза след малко Кейт. — Тя е работила в детска градина и има разрешително за дневна детегледачка. Може би ще решите да изпратите Лора при нея. В момента тя се грижи за две деца и за нейното собствено, което е на две годинки. Джени умее чудесно да се оправя с деца.

Джим нямаше никакво намерение да остава тук повече, отколкото би прекарал в някой курорт. Сега искаше само да се наслади на почивката, да спре да бяга и да си поеме дъх. Но от друга страна, какво щеше да прави Лора по цял ден? Може би щеше да е добре през следващите седмица-две през деня за нея да се грижи бавачка. Пък и това беше място, където можеше да я остави, докато обмисляше дяволски сериозно следващия им ход.

 

 

Събуди се в предутринния хлад, отвори входната врата и застана на стълбите, за да наблюдава как слънцето ще се изкачва в небето. Беше прохладно, птиците чуруликаха, а в дъното под склона хората вече работеха във фермата. Надничарите пристигаха с очуканите си стари автомобили; двама мъже изнесоха гюмове с мляко край пътя, откъдето явно скоро щяха да минат да ги приберат; някой извличаше брана от бараката, докато друг тикаше ръчна количка с празни кошници към полето, където растеше нещо като сини боровинки.

Сто години ли бяха изминали от времето, когато самият той, макар и временно, беше част от тази невинна суматоха в стопанския двор? Сто години ли бяха изминали от времето, когато бе предавал багажа си на най-големите световни аерогари и с изящното си дипломатическо куфарче от естествена кожа се беше настанявал на седалката в първа класа на някой самолет? Погледна часовника си. Само след няколко минути би трябвало да е във Вашингтон, ако предположим, че делото не е приключено, и да се приготвя за възобновяването на споровете в съдебната зала. Само след няколко минути, вземайки предвид часовата разлика и ако не беше поел настоящия риск, неговата Лора би трябвало да се събужда във френската вила на Артър Сторм.

С тази мисъл в главата Джим трябваше да се втурне обратно вътре в стаята при детското креватче, сякаш за да се убеди, че не сънува, че Лора наистина все още е при него. Да, тя лежеше там, облечена с розовата си пижамка с щамповани зайчета, слончета и костенурки, която й беше купил. Модното палтенце, което тя носеше в онзи последен неделен следобед, бе хвърлил на тревата в Олбани, като по този начин се бяха разделили с последната реликва от предишния й живот.

Лора се размърда и се обърна, а той се отдалечи безшумно. Децата трябваше да бъдат насърчавани да спазват режим. Нежно и постепенно, той щеше да я научи да става сутрин в седем и половина. Закуската трябваше да бъде готова в осем и според книгите трябваше да съдържа главно пълнозърнести варива с плодове; веднъж седмично се полагаха яйца, бъркани или варени, но никога пържени.

Джим знаеше почти наизуст тези правила. Четенето на приказки можеше да става по всяко време; бе особено полезно след вечеря и преди лягане, като средство за отпускане. Вече беше започнал да събира хубавите стари книги с приказки, започвайки със „Зайчето Питър“ и постепенно стигайки преди няколко години до „Мрежата на Шарлот“. Никога не беше късно да започнеш да си правиш библиотека… Усети внезапна болка, като си представи полиците с книги, които бе оставил след себе си, разпределени по теми — историческа и художествена литература, биографии, а след това подредени по азбучен ред според името на автора. Кой ли ги притежаваше сега?

Но най-напред трябваше да започне с най-важното. Тази сутрин беше малко притеснен за дневната детска градина. Лора съвсем не бе свикнала да общува с деца, освен с онези, които щъкаха насам-натам из Сентрал Парк. И все пак предишната вечер с готовност бе приела непознатите възрастни хора и шестгодишното момче. Доктор Скофийлд бе отбелязал, че тя е „силно“ дете. Дали беше имал предвид физически или като характер?

Джим май трябваше да се надсмее леко над себе си. Никога преди не е бил толкова притеснителен. Никога не се беше терзал чак толкова дори за най-важни съдебни процеси или изяви; винаги е бил уверен в себе си. А ето че сега придиряше за най-дребните неща, които засягаха това мъничко момиченце.

Само няколко часа по-късно разбра, че не е било необходимо да се притеснява. В малката забавачка на Джени Мейси той се задържа цял час, за да се увери, че всичко е наред.

— Свиква като патенце с водата — увери го Джени. — Вижте я как си играе с тези кубчета. Подредила ги е на пирамида и изглежда много доволна. Наистина не е необходимо да се притеснявате за това дете, мистър Фулър. Моят Томи е точно на възрастта на Лора и не изглежда така спокоен като нея, макар че е в собствения си дом.

Ето защо, изпълнен с приятното чувство на облекчение, Джим си тръгна и се прибра в така наречения си „ваканционен дом“.

Наслаждаваше се на лукса, че няма да прави нищо през следващите няколко часа. Чак до тази минута, когато изведнъж настъпи мир и покой, той не бе осъзнавал до каква степен през последните дни е бил ужасен и изтощен. Може би щеше да вземе една възглавница и книга, да легне на сянка и просто да безделничи.

Беше на половината път до къщата, когато вниманието му бе привлечено от една жена, която прекосяваше на кон пространството пред обора. Гледката беше впечатляваща — изправената й стойка на седлото, червеникавата й коса, искряща под периферията на шапката, великолепния петнист кон, бял с тъмнокафяви пръски. Трябваха му няколко секунди, за да разпознае Кейт Бенсън, а и на нея й трябваха още няколко, за да го види.

Когато се приближи до нея, тя вече слизаше от коня.

— Надявам се, че сте прекарали добре първата си нощ тук, а, Джим?

— Не можеше да е по-добре. И на Лора не можеше да й понесе по-добре първият ден в забавачката.

— Толкова се радвам. Така си и мислех. Лора е дете с характер, нали?

— Опасявам се, че не знам достатъчно за децата, за да преценя.

— Е, повярвайте на мен, така е. Вие яздите ли?

— Едно време бях много добър ездач, но от много години не съм се качвал на кон.

— Щом веднъж сте били добър ездач, това не се забравя. Имаме друг кон, ако поискате. Елате, ще ви го покажа. Той е на пасището, онова зад птичарниците.

Едно доресто шотландско пони с къдрава грива, не по-едро от много голямо куче, пасеше редом с голям, тъмен на цвят кон.

— Шетландското пони е на Рики, разбира се. То е неговото съкровище. Казва се Ребит^[1], но не ме питай защо. Този, петнистият, е Елф, а големият кон ей там е Капи.

— Кон с плавен, висок ход — отбеляза Джим. — Капи е елегантен бегач от Тенеси, ако си спомням добре.

— Да, красавец е, нали? Това е конят на Кларънс, но той вече не язди. Има някои проблеми и ездата не му понася. Едно време всяка сутрин яздехме нагоре към хълмовете или понякога просто обикаляхме целия имот. Все успявахме да намерим време за това, каквото и да се случеше. А сега трябва да яздя сама.

— Като вземаш ту единия кон, ту другия, защото и двата имат нужда от раздвижване, нали?

— Точно така. Но не ми харесва особено да яздя големия. Не съм свикнала с лекия му галоп. Но и той има нужда от внимание, така че го яздя. Какво ще кажеш, искаш ли да го пробваш?

— Ще кажа, че ще ми хареса, и то много.

— Добре. Ще те чакам утре сутринта, след като заведеш Лора в забавачката на Джени.

 

 

— Нека да караме по-леко, след като не си яздил толкова дълго — предложи на следващия ден Кейт.

Така че изминаха няколко мили в тръс около стопанството, което се оказа далеч по-обширно, отколкото Джим беше предполагал. Бе очаквал, че Кейт ще бъбри пред цялото време, но тя мълчеше.

Имаше определена разлика между вчерашната жена и днешната. Нещо се беше случило. Може би беше нещо банално, а може би не. Но това не бе негова работа.

След известно време спряха, за да напоят конете в малкия поток, и останаха така, потънали в мълчание. Дори от това разстояние си личеше разнообразната растителност: бял бор, кучи дрян, който в ранна пролет е наподобявал облаци, азалии и рододендрони, достигащи три метра и половина, които Джим беше забелязал по време на пътуването си сред тези хълмове.

— През есента — внезапно се обади Кейт, нарушавайки тишината — смрадликата става оранжево-червена като пламък. Кларънс нарича това място Божията земя.

— Да, Божията земя — повтори Джим.

В душата му се надигна огромно чувство на благодарност. В търсене на безопасност беше докарал Лора чак тук и макар да не възнамеряваше да се установи точно на това място, името бе добро предзнаменование. Със сигурност следващият етап от пътуването им щеше да им осигури пълната безопасност някъде сред тези хълмове.

 

 

Независимо как щеше да се развие бъдещето, щеше да запомни този малък отрязък от време с неговата изключителна тишина и спокойствие. Дори времето беше умерено топло. Лора изглеждаше в цветущо състояние в детската група, като се учеше да дели играчките си с другите и да защитава правата си; беше се научила да се смее по много особен начин и пред очите му започваше да губи бебешкия си вид. Всеки ден Джим прекарваше по един час в здравословно яздене, умиротворен от усещането за тишина и простор.

Кейт Бенсън очевидно бе променила часа на утринната си езда, но той нямаше ни най-малка представа защо и тя не му липсваше. Рядко виждаше нея или Кларънс; първоначалното му впечатление, че искат да се сприятелят с него, трябва да бе погрешно.

Един ден, на връщане от езда, той мина с коня си покрай Кларънс.

— Ездата се отразява изключително добре на Капи — рече Кларънс.

— На мен също ми се отразява изключително добре. Ние с него се харесваме. Почти си говорим.

— Знам, на мен ми липсва. Може някой ден отново да започна да яздя.

Кларънс определено изглеждаше съвсем различен, сякаш се беше променил почти за една нощ. Здравословният му загар бе някак избледнял и лицето му изглеждаше болезненожълто; дори бялото на очите му и кафявите ириси сякаш имаха жълтеникав оттенък.

— Личи си, че ти харесва тук, Джим. Не си възнамерявал да останеш три седмици, нали?

— Три седмици. Къде отиде това време? Не е възможно да са изминали…

— Изминаха, този вторник стават три.

Джим поклати глава.

— Май престанах да боря дните. При цялата тази тишина и спокойствие… аз съм като дете в магазин за играчки или в сладкарница.

Уморена усмивка премина по лицето на фермера и се стопи.

— Добре ли си, Кларънс? Виждаш ми се уморен днес.

Човекът сви рамене.

— Погледни цялата тази суматоха наоколо. Само врявата в тази ферма може да те накара да се почувстваш уморен.

— Прекалено дълго ли се застояхме, Кларънс? Кажи ми истината. Дали къщата не ти трябва за нещо и не искаш да ми кажеш да се омитам, а?

— Не, не. Ами… истината е, че ние си говорехме, Кейт и аз, за това, дето ти каза, че си търсиш работа, и се чудехме… Не е наша работа, но се питахме колко дълго ще останеш тук с детето.

Ти изхвърляш от съзнанието си нещата, пред които не искаш да се изправиш, така както изхвърляш и лошите спомени…

— Прав си, Кларънс. Твърде дълго се задържах тук. Трябва да се захвана за работа.

— О, не исках да кажа това — възрази той. — Забрави думите ми. Просто прави онова, което е най-добро за теб. Не исках да кажа, че трябва да останеш или да си тръгнеш. Само се чудех.

Няколко минути по-късно Джим се качи на колата си и пое към вестникарската будка в града. Докато си купуваше местния вестник, за първи път забеляза нюйоркските списания и вестници на най-горната лавица.

— Продавате ли много от тези? — попита той.

— Купуват ги само двама учители от гимназията. Просто не мога да си представя защо се интересуват от тези работи, но е така, тъй че им поръчвам по някоя бройка.

Докато оглеждаше колонките, където би могъл да открие новините, пренебрегвани от него през тези прекрасни дни в страната на мечтите, той едновременно изпита облекчение, като не откри нищо, и се ядоса на себе си за нехайството и небрежността си. А после, подтикнат от този внезапен пристъп на загриженост и тревога, си купи три вестника от по-отдалечени и изолирани градчета, седна в колата и прочете всички обяви за работа. Само една като че ли предлагаше някаква перспектива — място на технически секретар (началник-канцелария) в на вид процъфтяваща фабрика за ризи в процъфтяващ град. Той, разбира се, не знаеше нищо за производството на ризи, но канцеларията си беше канцелария — кореспонденция, заплати, наемане на работа, данъци. Като се имаха предвид сложните главоблъсканици, с които се беше справял у дома и отвъд океана, със сигурност щеше да успее да се справи с тези задачи.

Ето защо на следващия ден Джим помоли Джени да задържи Лора в забавачката до късния следобед, в случай че той се забави, тъй като до там и обратно имаше шейсет мили, а и не бе известно колко ще трае интервюто.

Щом хълмовете се изгубиха от погледа му и излезе на магистралата, започна да става все по-горещо. Помисли си, че лятото трябва да е подранило. Дали това не бе нормално за тази част на страната? Климатичната инсталация на колата съвсем бе отслабнала и издухваше само лек, топъл ветрец; облаци правеха скучния пейзаж да изглежда още по-скучен, тъй че Джим трябваше да положи усилие, за да запази доброто си настроение. При влизането в града се наложи да се постарае още повече в тази насока. Всичко наоколо изглеждаше старо, но не притежаваше чара на нещо старомодно или старинно, просто бе старо и мрачно, едно градче от индустриалния век, което бе на път да отмре. След като паркира колата и тръгна по улицата, си помисли, че тук дори мирише на старо. Сърцето му се сви. Това бе град, в който човек не би искал да прекара детството си и да израсне. Някой ден щеше да се промени, но това нямаше да стане достатъчно скоро за Лора.

Въпреки това, действайки според теорията, че човек трябва да чуе цялата история, преди да отсъди, той отиде направо във фабриката и се представи, за да отговори на въпросите и да разкаже версията за живота си, което ставаше все по-лесно с всяко повтаряне. Съпругата му беше починала, имаше малко дете, бе напуснал осигурителната компания във Филаделфия, притежаваше добра квалификация.

Както се оказа, интервюиращите го мислеха по същия начин. Когато му казаха каква заплата ще получава, а тя всъщност съвсем не беше лоша, нямаше как да не си помисли, че тези хора не биха му повярвали, ако им кажеше какъв данък общ доход е платил през последната година.

Е, добре, щом се налагаше, щеше да се примири. Не богатство търсеше точно сега, макар че богатството беше нещо много приятно. Във фермата на семейство Бенсън нямаше богатство, но бе наистина божествено да се събуждаш там всяка сутрин. Тази ферма обаче не беше негова.

Ето защо Джим зададе няколко практични въпроса. Какви бяха наемите в този град? С тази заплата би ли могъл да наеме малка къща с двор, или би могъл да си позволи хубав апартамент, по възможност близо до парка? Можеха ли да му препоръчат някои добри детегледачки? Една от жените, работещи в офиса, му направи любезно предложение. Ако дойдел пак в събота, тя с удоволствие щяла да го разведе наоколо, да му покаже места, където би могъл да живее удобно, да се уговори с някоя дневна детегледачка. Затова, след като почти бе взел решение да приеме — стига, разбира се, някое много по-привлекателно предложение да не се изсипеше направо от небето — той си тръгна.

На връщане мина по друг маршрут през града и карайки колата по няколко улици с три платна и с по-приветлив вид, Джим си помисли, че ако обратният път в събота имаше успешен завършек, това в края на краищата можеше да се окаже нелошо начинание. Ето как настроението му възви от хубаво към лошо, а след това обратно — от лошо към хубаво. В едно беше сигурен — ваканцията бе свършила.

Бе закусил рано и все още не бе обядвал, затова беше гладен и като стигна края на града и наближи магистралата, спря в една закусвалня, взе някакъв изоставен от клиент вестник и го прочете, докато ядеше сандвича си. В тези местни вестници нямаше много новини, пишеха главно за спорт и политика, както се очакваше, макар че от време на време на специална страница публикуваха по някоя история за необичайна и интересна човешка съдба.

Боже господи! Боже господи!

Лъжичката, с която разбъркваше кафето си, падна и изтрака на масата. Чашата се разля и остави разширяващо се кафяво петно върху коленете му.

Някакъв мъж на име Улф от Западна Вирджиния съдеше държавата за незаконен арест. Пътувайки с двегодишно момиченце на задната седалка на колата си, той бил спрян, закаран в полицейски участък и задържан там в продължение на пет часа, докато жена му не уверила полицаите по телефона, че той само отвеждал детето им на гости при родителите си. По-нататък се казваше, че той вероятно е бил объркан с друг мъж на име Улф от Ню Йорк, който наистина е отвлякъл собственото си дете. Артър Сторм, говорител на Лилиан Бъзли, майката на детето, бил заявил: „Доналд Улф непременно ще бъде намерен. Той най-вероятно се крие някъде из провинцията. От такъв район произхожда и е много вероятно да отиде пак в някой провинциален град, където би могъл да си намери работа. Но няма никакво съмнение, че където и да се намира, ще го открием и това няма да ни отнеме много време. Ще го изровим от дупката му“.

В продължение на няколко минути Джим стоя така, вперил поглед във вестника. Нямаше сили да се изправи на краката си. Нямаше сили да се изправи пред тази нова действителност.

Няма никакво съмнение, че ще го открием.

Защо бе казал току-що на тези хора, че пътува с тригодишното си момиченце? Трябваше да се върне при нея, без да губи нито минута. И като скочи на крака, залитайки, той остави десетдоларова банкнота, тръгна си, без да изчака да получи рестото, и стигна тичешком до колата.

Искаше да кара много бързо, но не посмя, защото се страхуваше да не го глобят за превишена скорост. Следобедът тъкмо преваляше, когато подкара по главната улица с нейните червени тухлени къщи, която му бе относително позната и въпреки душевните страдания му вдъхна смътното усещане за спокойствие. Единственото, което трябваше да направи, преди да се оттегли във фермата, бе да купи още няколко вестника.

— Мистър Фулър! Вие все още сте тук? Мислех си, че вече сте в Мемфис или в Атланта, или някъде другаде. — Доктор Скофийлд бе застанал зад Джим и се канеше да си купи списание. Моментът не беше подходящ да се увлича в разговор с някой толкова общителен като доктора. Щом човек веднъж попаднеше в приятелските му лапи, беше невъзможно да се измъкне.

— Да, все още съм тук — любезно отвърна той, — но много скоро заминавам.

— Често се сещам за вашата млада госпожица. Повръща, повръща и веднага щом се почувства добре, доби куража да си поиска бонбони. Спомняте ли си? Човек трудно може да откаже на тези сини очи?

— Не ще и съмнение. Но аз й отказвам. Строгият баща, нали разбирате?

— Не изглеждате строг. Ама вие май много добре се спогаждате с Кейт и Кларънс, щом се застояхте толкова дълго. Тези двамата са хубава двойка. Познавам Кларънс от дете.

Със списания и вестници под мишница, двамата вървяха към паркираната кола на Джим. Но когато стигнаха до нея, Скофийлд продължаваше да приказва и нямаше никакъв начин да го спре, освен да се държи грубо.

— Жалко е, че имат такива големи неприятности.

„Неприятности значи — помисли си Джим. — В момента, докторе, аз съм най-неподходящият човек, който би могъл да съчувства на когото и да било за неприятностите му.“

Но след като подпря рамо на колата, докторът очевидно имаше още какво да каже:

— Те са много интересна двойка, не смятате ли? Кейт не обича да го показва, но е много интелигентна. А той е един невинен мечтател, усилено работи, но не постига нищо. Прекалено нежен и лековерен за този модерен свят. Затова всичко лежи на гърба на Кейт, това е много, много тежко бреме.

Човек би могъл да каже, че докторът разпространява банални клюки, което навярно се дължеше на това, че живее на място, където никога не се случва нищо важно. И вероятно бе така. Или пък се дължеше на искрената му загриженост.

Скофийлд продължаваше да го задържа, макар че на Джим му се искаше да заобиколи колата от другата страна, да се качи и веднага да си тръгне.

— Кларънс е роден фермер и трябваше да си остане такъв, също като баща си, вместо да се опитва да се превърне в главен изпълнителен директор на някаква огромна корпорация. Ами че той изхарчи цяло състояние за този имот, горе-долу всичко, което притежаваше, предполагам, и сега е задлъжнял на целия град. Бедничкият, дължи на банката, дължи на всички. Хората бяха търпеливи, защото открай време познават семейството, но търпението си има граници. Всъщност чух, че границата на търпението е шейсет дни, а след това ипотеката ще бъде обявена за просрочена, а имотът сложен под възбрана. Не знаехте ли?

— Не — каза Джим и машинално добави: — Съжалявам да го чуя.

Може би именно по тази причина, след като бе предложила да развеждат конете заедно, Кейт бе променила началния час. В интерес на истината, най-малко от една седмица той дори не я беше виждал на кон или където и да било наоколо.

— Това е истинска катастрофа — добави съжалително Скофийлд. — Чудя се къде ли ще отидат да живеят.

Джим тъкмо си мислеше: „Аз се питам къде да отида“, а после малко го досрамя от собствения му егоизъм. Ако можеше да им помогне, щеше да го направи.

— Приятно ми беше да ви видя отново, докторе — каза той. — Помогнахте ни в много труден момент. Но вече трябва да се връщам при Лора. Закъснявам.

С купчината вестници на седалката до себе си първото, което трябваше да направи, бе да отиде да ги прочете. Ще го изровим от дупката му, казваше Артър Сторм. Тя все още носеше името на Бъзли. Но не ще и съмнение, много скоро щеше да се казва мисис Сторм. Ще го изровим от дупката му. Лека болка прониза слепоочията му. Нека Лора да остане до по-късно при Джени днес. Щом беше там, значи беше на сигурно място. Точно в момента той нямаше нито желание, нито сили да я закара обратно в къщата. Боже мой, колко още можеше да издържи човек на този ужас?

Колкото се налагаше — това бе отговорът, единственият отговор. Значи той щеше да издържи. Да.

 

 

Вече бе паркирал колата си и отиваше към къщата, когато видя Кларънс да стои сам до оградата. Имаше нещо в позата му — както се беше облегнал с лице към хълмовете — което привлече вниманието на Джим. Просрочена ипотека, бе казал доктор Скофийлд. Да напусне всичко това и да отиде… Къде? Той и тази нежна и крехка жена. Всеки би могъл да види колко е крехка, особено както я бе видял самият Джим в онази единствена сутрин, когато бяха спрели да напоят конете. Божията земя, бе казала тя. А имаха и момчето, това малко дяволче, което изглеждаше толкова мило. Порядъчни хора. Какво щеше да стане с тях? Ръката му напипа топлото тежко портмоне препаска под широката му риза. Неговото присъствие там несъмнено го караше да изпитва известно облекчение. Както се беше облегнал там на оградата, фермерът несъмнено би дал всичко, за да притежава малка част от това облекчение. И въпреки това него никой не го преследваше…

Кларънс се приближи.

— Обещах да ви разведа да разгледате и останалата част от фермата, но не изпълних обещанието си.

— Няма значение. Не бързам. Може някой друг път.

— А какво ще кажете да го направим сега? Хайде. Ще ви разведа наоколо.

„Той иска да говори — внезапно осъзна Джим. — Просто не иска да бъде сам.“ И си спомни как само преди няколко седмици самият той бе седял в колата си на кръстопътя, копнеейки за присъствието на някого, на когото и да е, което да го стопли в самотата и страха му.

— Хайде — каза Джим.

Вестникът можеше да почака. Лошата новина, ако имаше такава, щеше да си е на мястото и след един час.

— Тази врата е изгнила от ръждата, нали виждаш. Това е едно от нещата, до които не стигнахме, когато правихме големия ремонт преди две години. Тогава отглеждахме говеда за клане, нали разбираш, но трябваше да се откажа заради Кейт. Е, истината е, че тя мразеше да яде говеждо; непрекъснато се сещаше за кланицата, но това не е истинската причина, поради която се отказах. Истинската причина е, че не можех да си го позволя. Нямах пари. Когато баща ми почина, това място имаше нужда от всичко и аз му осигурих всичко необходимо. Или почти всичко. Вземи например тези два обора. Този е наполовина празен. А ми струваше цяло състояние. Но когато купих стадото с крави и построих всичко това, не знаех, че един тип от другия край на селото държи целия този бизнес в ръцете си. Той има около шестстотин глави добитък. Може би някой ден ще нарасне търсенето на мляко, но точно в момента няма такова нещо. Понякога си правя сметката, че това мляко ми излиза по пет долара на кофа. А ти дали не знаеш как се дои крава?

— Не, но можах да се науча през всичките онези лета, когато работех във ферма, преди… колежа.

Внезапният въпрос бе заварил Джим неподготвен. Той едва не беше казал „Юридическия институт“.

— Питам те, защото човек се привързва към кравата. Тя е като кучето или почти. Когато ти се наложи да продадеш някоя, защото е престаряла, някак си ти става болно, нали разбираш?

— Разбирам — кротко отвърна Джим.

Пред двамата мъже се изпречи телена ограда. Отвъд нея имаше незасята нива, най-малко десет акра дълга, прецени Джим, в която тревата се накланяше от лекия ветрец.

— Пасище за говедата за клане, ето това беше. Отвъд потока има още. Не знам защо ти разправям всичко това, но предполагам, че просто имам нужда да поговоря с някого. Понякога човек трябва да излее болката си, иначе тя ще му пръсне главата. Извинявай, Джим.

— Всичко е наред. И моята глава щеше да се пръсне по едно време.

— Кейт като че ли се досети за тази работа, като се има предвид, че препускаш из страната с това малко дете. Човек не прави такова нещо без причина, твърди тя.

Джим погледна часовника си. При тази скорост Кларънс щеше да му отнеме още един час, пък и последната му забележка беше прекалено лична.

— Трябва да прибера момиченцето си от къщата на Джени Мейси — рече той. — Вече съм закъснял.

— Да, разбира се. Не исках да те задържам. Децата винаги са на първо място. Винаги. — В очите на Кларънс имаше сълзи. — Никой не знае това по-добре от мен.

Този човек беше болен, сериозно болен, в много отношения. С натежало сърце и с тежка крачка, Джим си тръгна. Отново погледна часовника си. Наближаваше пет часът и цял ден не беше виждал Лора. Тя сигурно се чудеше къде е; може би плачеше за него. Той се втурна по пътеката, заобиколи хамбара и бързо пое нагоре по склона, накрая я завари да седи на тревата заедно с Рики и Кейт.

— Закъснял си да я вземеш и Джени я доведе у дома.

— Съжалявам. Утре ще й благодаря. Благодаря и на теб.

Канеше се да й обясни, че пътищата са задръстени, когато Лора се обади:

— Гледай, тате! Патенце!

Рики, който държеше тъничка книжка с картинки голям формат, и обясни, че „едно време“ била негова, но сега вече четял истински книги, затова я подарявал на Лора.

— Това е подарък от мен, макар че тя няма рожден ден — с известна гордост обяви той.

Джим беше трогнат.

— Много мило от твоя страна, Рики. Можеш ли да кажеш благодаря, Лора?

Очите й, тези загадъчни, яркосини очи като на Лилиан, блестяха от вълнение. Тя вече не плачеше за Миа. Децата забравяха толкова бързо! Но някъде там, далече, Мария знаеше, че тя е щастлива и обичана. Нервите му бяха толкова разнищени в този момент, че не беше на себе си. Малко оставаше и неговите очи да се напълнят със сълзи.

— Кажи благодаря — повтори той, както би направил един истински баща.

— Багодайя — каза Лора.

Рики направи ново съобщение:

— Щом навърши три години, смятам да я науча да чете, защото аз съм много добър в четенето. Знаете ли, че съм в първа група?

— Не, не знаех, Рики. Това е чудесно. Но все пак ще трябва да почакаш, защото на Лора й остават още няколко месеца.

— Тогава ще почакам, докато навърши три годинки. Много време ли има още дотогава?

— Ами, не е много — отвърна Джим.

Неволно погледна Кейт и извърна поглед, но все пак не и преди тя да го е усетила.

— Е, предполагам, че сега знаеш всичко за нас — рече тя.

— Не съм сигурен… — започна той.

— Видях те да вървиш с Кларънс и имам предвид онова, което сигурно ти е казал.

— Той е направо съсипан. Много съжалявам.

Като извърна лице от децата и понижи глас, тя изрече много тихо:

— Това е неговият живот. Целият му живот е тук. И ти ще трябва да напуснеш това място, нали разбираш, а днес май не си намерил работа.

Джим беше удивен.

— Как е възможно да си разбрала?

— Защото иначе щеше да ми кажеш. Пък и щеше да е изписано на лицето ти.

Това определено не беше простата жена, за каквато я бе взел във влака. Тя седеше, обгърнала с ръце коленете си. Като си помисли, че изправен, стърчи като върлина над главата й, той седна до нея.

— Тук няма да си намериш работа — рече Кейт. — Трябва да живееш в голям град.

— Не искам да живея в голям град.

После тя му зададе един смущаващ въпрос, толкова смущаващ, че той заекна, когато се опита да й отговори.

— Кой си ти, Джим?

— Това е един ужасно странен въпрос. Какво изобщо би могъл да означава?

— Искам да кажа, че имаш повече неприятности, отколкото ти се иска да признаеш. Ако не беше така, нямаше да оставиш миналото зад гърба си и да започнеш нов живот на близо хиляда мили от дома си. Във всеки случай това място не е подходящо за теб…

Обзет от гняв, той я прекъсна:

— Ти не знаеш нищичко за мен, Кейт, нито пък за това кое място е подходящо или не.

— Онзи ден минавах покрай къщата и чух музиката. Мъжете наоколо нямат грамофонни плочи с валсове на Щраус.

— Е, и? Беше много хубав валс. Звучеше много приятно и си помислих, че е добре Лора да го чуе.

— Ти избягваш отговора на въпроса ми.

— Не си ми задала въпрос.

— Зададох ти. Кой си ти?

— Наистина ли искаш да знаеш? Добре, ще ти кажа. Обрах една банка във Филаделфия и имам две бомби в колата си, затова преследвачите са по петите ми.

Кейт се усмихна.

— И малката ти дъщеричка беше в колата, нали? Не, Джим. Никой не те преследва. Ти бягаш по собствена воля. Знам, че си загубил жена си, но у теб има и нещо друго, което ме натъжава. И особено тъжно ми е за Лора.

Тази жена отиваше твърде далече! И все пак на лицето й беше изписано искрено и нежно изражение…

— Кларънс е много болен, това напрежение ти стига — отвърна й той също така нежно.

И тогава се появи онова изражение — беше го забелязал, после го бе забравил, а сега си го спомни — когато тя бе седяла на гърба на пъстрия кон, вперила поглед в околните хълмове. Това изражение бе придало мигновена красота на чертите й, които не бяха красиви, а просто правилни и без забележими недостатъци. Човек не би я забелязал в тълпата. И все пак тя привличаше вниманието.

В теб има нещо, което ме натъжава.

Кейт се изправи.

— Е, аз трябва да приготвя вечерята. Хайде, отивай да си свършиш работата, Рики. Кучетата са гладни и чакат теб.

За миг Джим ги наблюдаваше как отиват към дома си. После хвана Лора за ръка и тръгна нагоре по склона към мястото, което за много кратко време бе техен дом.

— Патенце, тате — бърбореше Лора, стиснала в ръце книжката с картинки. — Пате, тати.

— Да, пате. Много е хубаво, миличка — отвърна й той, докато мислеше напрегнато.

Първата му работа беше да приготви вечерята й, а след това трябваше да я изкъпе, да й прочете приказка и да я приспи. А после… после щеше да настъпи дългата нощ, той щеше да лежи буден и да продължава да мисли напрегнато.

„На хората не им трябва много — рече си Джим. — Като си помислиш, онова, от което наистина имаме нужда, е много просто — да не се страхуваме от утрешния ден.“

 

 

Край пътя имаше цяла редица гюмове с мляко, което се вкисваше в жегата. Беше девет и половина и Джим, който се връщаше от къщата на Джени Мейси, където бе завел Лора, завари Кларънс да стои вторачен в тях.

— Можеш ли да повярваш? — извика той. — Онези негодници са се успали и са пропуснали пикапа, който събира млякото. Това е последната капка. — Ритна яростно един гюм и го преобърна. — Всичко! Всичко, до което се докосна, се разваля!

Джим изправи гюма и рече кротко:

— Хайде да ги пренесем обратно. Ще трябва да ги изпразнят и да ги лъснат. Няма нужда да се разстройваш толкова много, Кларънс. Някои неща просто се случват.

— Нещата не се случват просто така! Хората позволяват да се случат. Откакто татко почина, вървим все надолу. Вината не е моя, аз се старая и старая, но нося нещастие на всичко, което докосна. Когото и да наема на работа, той не ми помага. Понякога си мисля, че всички са против мен, че искат да се проваля, че ми завиждат, те упорстват, зад гърба ми, те…

Джим впери поглед в лицето на този беден човечец, чиято уста беше изкривена подобно на скъсана маска, той преживяваше пълен срив.

— Хайде. Давай да пренесем гюмовете обратно в обора.

— Не искам дори да припаря до обора. Ако ги видя, ще им дам да се разберат, а те ще напуснат и какво ще правя после? Въобще какво ще правя? Затънал съм в тази каша и ръцете ми са вързани, а на врата ми е стегнато въже. Разбираш ли?

— Послушай ме, Кларънс. Ще отида да изпратя мъжете да пренесат гюмовете. А след това ние двамата с теб ще се поразходим.

Двама млади мъже пушеха пред обора, когато Джим ги прекъсна.

— Веднага отиваме — каза единият. — Какво се е случило? Той да не е припаднал? Часовникът на Тим не иззвъня сутринта и за първи път закъсняхме с доенето на кравите. И какво от това? Старият Кларънс си губи… — И той направи обиден жест, като завъртя показалец до слепоочието си. — Всеки ден намира за какво да хленчи.

Те вече не го уважаваха. Виждаха в него слабостта, поражението, потъващия кораб.

— Нямам време да приказвам за мистър Бенсън. — Джим ги изгледа хладно. — Вие също. Тук има много работа за вършене и е най-добре да се захващате веднага.

— Имам толкова много земя — отново подхвана Кларънс, когато Джим се върна. — Бих могъл да произвеждам сено. В интерес на истината, по едно време го правех, имаше толкова много, че не можех да го продам всичкото, тъй че имам ужасно много земя, която си лежи там и яде пари за данъци.

Това беше един от онези редки дни, когато температурата осигурява комфорт за човешкото тяло, небесният свод се извисява съвършено син над цветущата земя, а човешките същества би трябвало да се радват просто, че са живи. Вместо това Кларънс подхвана отново старата си жална песен.

— Знам, че ми трябват нови машини. Без мое знание част от старите са били оставени навън да ръждясват.

Много обаче от тях са били остарели още по времето на баща ми. Ще ми трябва цяло състояние, за да ги заменя с нови, а аз съм затънал до гуша в дългове. Сигурно си чул за това, целият град говори, но ти си чужд човек тук, така че може и да не си.

— Чух нещо такова, да. Какво ще правиш?

— Това си е моя работа. Опитвам се да измисля нещо, но вече не мога и да мисля.

Колко добре познаваше Джим това състояние… Ала наред с желанието да му съчувства, той изпитваше и нетърпение. „Ами какво щеше да стане, ако този човек имаше моя проблем?“

— Трябва да опростиш нещата — каза рязко той. — Баща ти е успявал да се справи тук, ти също можеш. Земята е богата, но не знаеш как да я използваш.

Кларънс го погледна смирено и боязливо.

— Нали ти казах — изломоти той, — исках да приложа на практика наученото, неща, които баща ми никога не е знаел. Но просто имах лош късмет, това е всичко.

Джим запази спокойствие.

— Виж сега — подхвана той, — фермата ти е същински миш-маш. Дойни крави, изоставени боровинкови полета, овощни градини, пълни с гниещи плодове, царевица и една скъпа и неизползвана оранжерия. Трябва да решиш какъв искаш да бъдеш и какво искаш да правиш. После го направи.

Кларънс повдигна увисналата си глава и каза жално:

— Искам да запазя това място за моето момче. Трябва да намеря някой, който да ми каже как да го направя.

— Не те разбирам. Тук си живял цял живот и искаш да ми кажеш, че наоколо няма кой да ти помогне, да ти даде съвет? Нямаш нито адвокат, нито счетоводител, нито някой, дето работи в банката?

Кларънс подритваше камъчето и приличаше на дете, на което му се карат.

— Имах наистина, ама предполагам, че вече съм им дотегнал с моите беди. Аз съм много болен, нали разбираш. Сигурен съм, че ще ме разбереш, защото жена ти е починала от рак. Болен съм от същото. Преди две години ме лекуваха и всички смятаха, че съм оздравял. Или поне така ми казаха. Не знам. Но сега болестта се върна.

Джим нямаше сили да гледа тези очи и бе вперил поглед само в огромната му адамова ябълка, която подскачаше, когато Кларънс преглъщаше. Значи това беше: нищета, а сега може би и смърт. Известно време не можеше да измисли какво да каже.

След това думите сякаш сами дойдоха на устата му:

— Аз мога да дойда с теб в банката, за да поговориш с тях още веднъж, или там, където дължиш, ако смяташ, че бих могъл да ти помогна.

— Ще направиш ли това за мене? — Когато Джим кимна утвърдително, добави: — Непрекъснато си мисля единствено за Кейт. Няма друга като нея на този свят… Не бих искал да я оставя така, нея и момчето. Та затова може би ти ще успееш да измислиш някакъв начин да поговорим с тези хора…

Джим се извърна. Хрумна му странната мисъл, че от него в никакъв случай не би станал лекар. Не можеше да понася да гледа чуждата болка.

— Когато решиш, ще отидем, аз съм готов — каза Джим.