Белва Плейн
Далеч от дома (21)

Глава 20

Дневник номер четири, подвързан също като предишните с червена кожа, лежеше на бюрото, отново поставено между два прозореца, този път с изглед към хълмистия парк на университета. Над него във вертикална редица бяха окачени снимки — мама и татко заедно на предната веранда, Ричард на кон, както и Ребека с очарователната си усмивка, единственото й изражение, което Лора бе виждала.

В стаята имаше още една голяма снимка — на Лора и Гилбърт Мейпълс, направена в онзи ден преди няколко месеца, когато двамата бяха обявили годежа си, макар и съвсем неофициално — само един пред друг. Изглеждаха така, сякаш току-що са се смели. Докато неговата светла коса беше разрошена от вятъра, нейната бе гладка и дълга, вързана на конска опашка. Кафявите му очи се усмихваха. Тя винаги си мислеше, че искрят, сякаш той пази някаква голяма тайна, за която никой не може да се досети.

Следващата година двамата щяха да завършат — той Юридическия факултет, тя колежа, а медицинският институт тепърва й предстоеше. Всичко беше като един сън, мислеше си Лора, докато разглеждаше снимката. Беше един от онези дни, когато всичко, от хубавото време до отличната оценка на изпита по биохимия, бе съвършено. И като почувства внезапен подтик да пише, тя отвори дневника си и започна:

„Като чета сега написаното преди три години, виждам огромна промяна в себе си. Дали се дължи на естествената разлика между тийнейджърите и хората на двайсет и няколко, или на факта, че съм далече от дома и съм принудена да порасна, защото мама и татко не са тук да ме закрилят? Но ако трябва да съм честна, те направиха повече, отколкото да ме закрилят; те ме побутваха нежно напред по пътя, който знаеха, че искам да поема. Като се замисля за тези отминали дни, ясно виждам как ми помогнаха.

Татко ми намери работа за летния сезон в кабинета на доктор Барет. Не бях особено претоварена, но гледах и слушах. Толкова много хора ми помогнаха. Зъболекарят хирург, който ми извади мъдреците, ми даде някои статии за зъбната хирургия, защото бях любопитна. Доктор Скофийлд ми написа онази прекрасна препоръка за колежа. Мисис Бонди, учителката по химия, и много други направиха същото. Хората все още ми помагат. Когато кандидатствах за работа като доброволка в университетската болница (разговори с пациентите, болни от рак), доктор О’Рурк ми позволи да наблюдавам една операция; мислех си, че ще бъда ужасена, но не стана така. Бях като омагьосана. Там беше и професор Райх, който похвали работата ми на писмения изпит по етика на биологичните изследвания. Обеща ми да я цитира в своя статия — да я цитира, както и името ми!

Имам такъв късмет. Когато съм суеверна, което не става много често, се чудя дали наистина е вярна онази поговорка, че прекалено хубавото не е на хубаво. Гил казва, че това е абсолютна глупост. Той е толкова практичен и здравомислещ. Казвам му, че има адвокатски мозък. Усещам силата му. Усетих я още в първия ден, когато се срещнахме. Тогава не разбирах, че е нещо нечувано студент от Юридическия факултет дори да забележи някаква си обикновена новачка. Но както се казва, нещо стана между нас. И продължава да става, независимо къде се намираме, в кафенето, на кино, на екскурзия или в леглото — особено в леглото.

Спомням си, когато бях влюбена в Ричард. От време на време се чувствам малко виновна пред него. Не че някога сме си казали нещо определено, но не бяха ли чувствата ни достатъчно силни, та да имаме основание да ги споменаваме сега? От друга страна, може би не. Аз все още го обичам, но това не може да се сравнява с чувствата ми към Гил, нито пък е нещо, което лесно бих могла да опиша. Може би един филолог би се справил с това, то явно не е моята област.

Но едно мога да кажа: колкото и да са различни един от друг тези двама мъже, всеки от тях ми напомня за татко. Разбира се, вярно е, че жените, дори без да го съзнават, избират мъже, които напомнят бащите им. Нито един от тези тримата, татко, Гил или Ричард, не прилича на другите, но всеки от тях поотделно е чувствителен, решителен, умен и мил.“

Лора затвори дневника с червената подвързия, заключи го и го прибра. Някой ден несъмнено щеше да прочете написаното и да види себе си в огледалото на времето, точно както сега се беше видяла на десет години. О, ако човек можеше да надникне в бъдещето…

Тя се усмихна, прозя се и като се настани в креслото, облегна глава назад. Денят беше дълъг, а въздухът бе наситен с мириса на настъпващата пролет, да не говорим за аромата на мамината гардения. Мама бе осигурила това кресло и бе украсила леглото й с кретонени възглавници и завивка на цветчета; с любов бе обзавела тази гола стаичка за дъщеря си.

— Доктор Фулър, предполагам? — Вратата беше отворена, но Гил винаги чукаше, преди да влезе. — Пак ли се мотаете без работа, докато аз отидох в библиотеката още в два часа?

— Аз бях в биологическата лаборатория.

— Ей, какво мирише толкова хубаво тук?

— Гарденията. Докараха я днес. Мама отглежда гардении. Това е нейната област, декоративни храсти и подобни.

— Хареса ми, когато беше тук. Тя е интересна дама. А и синът й трябва да е интересен. Никога не съм познавал човек, който е завършил лесовъдство.

— Ричард ще ти хареса. Гарантирам ти.

— Имало ли е нещо между вас двамата?

— Всъщност не. Защо ме питаш?

— О, едно момче с такава хубава външност, поне на снимката, което не е роднина, а расте със зашеметяващо момиче… Много е възможно, нали?

— Всичко е възможно, скъпи. Но аз по една случайност съм твоето момиче, а не на някой друг.

— Поотмести се, креслото е достатъчно широко за двама. Боже мой, ти имаш най-сините очи, които съм виждал.

— Казват, че са като на майка ми.

Гил погледна към стената, където Ребека се усмихваше, а след това обратно към Лора и обяви, че тя въобще не прилича на майка си.

— Сигурно си татковата дъщеря.

— Е, ще се запознаеш с него, когато ни дойдеш на гости през пролетната ваканция. Тогава сам ще решиш на кого приличам.

— Той никога ли не ти е идвал на гости тук?

— Не, той не обича да пътува. Не обича да напуска фермата.

— Типичен фермер. Мълчаливец ли е? Винаги си ги представям такива.

— Че какво, за бога, би могъл да знае за фермерите един нюйоркчанин като тебе? Не, той е тъкмо обратното. Той е историк, учен, дори оратор. Чувала съм го да говори на градските събрания, чувала съм го да говори и у дома.

— Как така се е случило да прекара живота си във ферма?

— Предполагам, че просто му е харесало. Израснал е във ферма в Мейн.

— Е, с нетърпение очаквам това гостуване. Той трябва да знае, че съм благонадежден човек. А междувременно утре е събота, какво ще кажеш за една екскурзия от пет мили и да се поплискаме в басейна, а след това луксозна вечеря в ресторанта „При Ромео“.

— „При Ромео“ ли? Ей, виж какво. Не моят баща работи на Уолстрийт. Трябва да внимавам с парите.

— Какво? Дъщерята на стопанина на „В полите на планината“?

— Татко не е собственикът. Фермата е на мама, а той получава заплата.

— Така и така се канех да те почерпя. Аз съм старомоден, изостанал съм от времето си. Не си ли забелязала, че не позволявам на жените да плащат?

— Забелязала съм, че ти си най-сладкият мъж на света.

— Така ли? Добре. Покажи ми колко съм сладък. Стани от това кресло и заключи вратата.