Белва Плейн
Далеч от дома (32)

Глава 31

Канавките бяха задръстени от киша. За Деня на свети Валентин се продаваха специални бонбони, а по витрините на магазините бяха изложени пролетни дрехи. Лора се прибра в хотела и извади дневника си.

„Ето че и тази година отмина. Може би за мен ще е по-добре да я залича, да забравя, че я е имало някога. Но може би ще е по-добре да запиша онова, което знам, а не да го оставя на времето и на избирателната ни памет, така че за правнуците на татко да остане само една легенда.

Понякога имах чувството, че наблюдавам пиеса. Там, на скамейката, седеше съдията с черните си одежди, а долу под него стоеше баща ми.

«Подписали сте споразумение, че се признавате за виновен, мистър Улф. Сега признавате ли се отново за виновен по това обвинение?»

«Да» — каза татко.

«Доброволно ли правите това признание? Разбирате ли какво казвате?»

«Да.»

«Някой оказвал ли е по някакъв начин натиск върху вас, за да се признаете за виновен?»

«Не, никой» — отвърна татко.

«Обяснете ми защо извършихте това престъпление, моля.»

Човек почти можеше да усети раздвижването, нещо като вълна или полъх на вятъра, когато всички изопнаха вратове, за да чуят отговора. Застанал в центъра на всеобщото внимание, баща ми отговори, а гласът му прозвуча твърдо: «Отведох детето си, защото беше лишено от родителски грижи. Исках то да има стабилен, нормален дом».

В другия край на съдебната зала седеше Ребека/Лилиан. Двете с нея се видяхме за първи път именно тогава. Жалките интервюта по телевизията и във вестниците не се броят. Бях си мислила, че ще е точно като на снимката и че приличам малко на нея, но без лустрото й. Беше семпло облечена «портрет на една дама». Чудех се какво ли си мисли за мен.

Що се отнася за моите чувства към нея, към тази жена, която, ако може, би пратила баща ми в затвора за трийсет години, изпитвам само страх и ярост.“

 

 

„Трябва да запиша аргументите на адвокатите, преди да са се изпарили от паметта ми.

Бащата е можел свободно да посещава дома на бившата си съпруга. Бил е свободен да вижда детето винаги когато поиска, но той се задоволявал само с това да види детето в неделя в Сентрал Парк.“

„Но именно този баща е завел болното дете на лекар, когато майката го оставила само с бавачката и заминала на ски, а било невъзможно да се свържат с нея по телефона.“

„Детето е било отвлечено от дома си, където е щяло да има всички възможности да получи най-добро образование, и е било скрито в някаква ферма в Джорджия.“

„Но това дете е пораснало и сега учи в един от водещите медицински институти в страната.“

„Прехвърляне на топката. Непрекъснато прехвърляне на топката. Какво всъщност зная аз, освен че най-после всичко свърши?“

„Край — написа Лора с големи черни букви. Пет години затвор, условна присъда, докато ответникът не извърши престъпление. Малко вероятно! Това и огромна сума на Ребека/Лилиан за нейните благотворителни организации.

«Труден случай» — бе казал съдията.

Труден ли? Направо не можеше да се опише.

Гил каза, че в тази история има още много неща, които никога няма да открием, иначе прокурорската позиция не би била толкова слаба. Ричард също казва, че прокурорът всъщност е искал татко да остане свободен.“

 

 

„Мнението на Ребека/Лилиан бе излъчено в следобедните новини. Записах го дума по дума:

«Не преследвах целите си така, както бих могла. Вече съм по-спокойна, след като видях дъщеря си. Никой не би могъл да ми даде нищо, което би могло да компенсира продължителните ми страдания, но поне видях, че добре са се грижили за нея. Влизането на баща й в затвора несъмнено би било голямо наказание и за нея, а това е друга причина, поради която няма да обжалвам присъдата и няма да продължа битката».“

 

 

„Мразех я в продължение на месеци, след като разбрах какво се стреми да причини на татко. Но сега, като се държи по този начин, наистина вече не я мразя. Татко несъмнено също не иска да я мразя. Освен това съм сигурна, че има някои неща, които тя не ми казва. След един нещастен брак сигурно не ти е приятно да говориш за него, нито пък има смисъл. Наистина съжалявам за цялата бъркотия, но поне всичко свърши и настъпи мир.

«Може би някога в бъдеще Бетина ще иска да ме познава. Надявам се» — така каза тя.

Струва ми се, че това никога няма да стане.“

 

 

„Останахме още ден и половина, след мама и Рик, които си заминаха вкъщи, защото татко искаше да ми покаже някои неща. «Ето тук, в парка, се срещахме всяка неделя следобед — ми каза той. — Това пък е сградата, където живеех, когато пристигнах за първи път в града.» Каза ми също, че името ни е променено по законен път, ето защо си оставам Лора Фулър. Хрумна ми да отидем в гробището, където татко е открил името, но всички казаха, че тази идея е абсолютно налудничава, и разбирам, че са прави.

Всички ми казват, че сега трябва «да продължа». Е, продължавам. Мога да избирам между три медицински института, на север, на запад и на юг, където биха ми позволили да продължа прекъснатите занятия. «Нали не на изток?» — попита ме Гил, макар че вече мислеше по друг начин.

Учудена съм от себе си, защото успях да напиша всичко това, без да се разплача. Причината отчасти е в това, че пролях толкова много сълзи през последната ужасна година, но най-вече защото някак неусетно пламенната любов между мен и Гил започна да охладнява. Зная, че той се почувства ужасно, задето е говорил прекалено много, особено след като татко напълно му прости. Зная, че му беше неудобно, задето родителите му ме зарязаха така грозно. Предполагам, че не искаха никаква публичност.

Не беше необходимо да се обясняваме много. В края на краищата бяхме разделени през цялата зима, която прекарах у дома. Когато се срещнахме отново на вечеря в Ню Йорк, не бяхме прекарвали нито една нощ заедно почти половин година и никой от нас не спомена и дума кога ще се любим отново.

Затова се разделяме тактично, без лоши чувства, с малко тъга и много благодарности от моя страна за начина, по който той ни помагаше до края, до избавлението на татко.“

 

 

„Бедата, която ме отдалечи от Гил, ме сближи още повече с Ричард. (Когато разсъждавам сериозно, го наричам Ричард. Иначе той е Рик.) Трудно ми е да повярвам, че е знаел за татко и за мен през последните десет години. Сигурно ужасно се е притеснявал, че истината рано или късно ще излезе наяве. И след като това стана, той е съвсем различен човек. По-безгрижен е, по-спокоен.

Когато казах това на татко, той се съгласи. Но ме посъветва:

«Не се втурвай в нова любовна връзка веднага. Първо поживей на свобода. Върни се в университета освободена. Имаш нужда от това след всичко, което преживя. Във всеки случай ти искаш точно това.»

Това е самата истина.“