Белва Плейн
Далеч от дома (4)

Глава 3

Ако трябваше да попълни един от онези анкетни формуляри, в които се задаваха сложни и объркани въпроси от рода на: „Смятате ли се за щастлив?“, то Доналд не би се поколебал да отговори с „да“. Той гледаше просто на живота. В него възникваха проблеми и човек трябваше да ги решава, ако може. Ето че от дълго време не бе имал проблеми. Здравето му беше превъзходно, професията му носеше удовлетворение във всяко отношение, имаше добри приятели и светът за него представляваше едно великолепно място. Тъй че да, най-просто казано, той беше щастлив.

И все пак сега, в края на пролетта и началото на лятото, светът му изглеждаше по-прекрасен от всякога. Както се казва, като че ли целият свят се усмихваше на влюбените. Той, разбира се, винаги бе смятал, че това са сантиментални глупости, но ето, днес трябваше да признае, че това е истина. Всички непознати, които срещаше на улицата, сякаш му се усмихваха, хората му правеха път и така любезно му пожелаваха „добро утро“, а през тази година времето бе изключително хубаво и градът по-красив от всякога, с тези лалета навсякъде и сапфиреното небе над него.

Всеки час, прекаран без Лилиан, бе изгубено време. Понякога се срещаха, за да хапнат по един сандвич в малкия парк, където се бяха запознали. В неделя, само в неделя, когато той нямаше да наваксва в работата си, двамата скитаха из града. Правеха бърза и кратка разходка около басейна в Сентрал Парк, обикаляха с кола Манхатън, дори посетиха средновековното чудо „Клойстърс“^[1], където тя започна да го запознава с изкуството. В музея „Метрополитън“ го поведе с огромни крачки през вековете от египтяните до двайсети век. Не знаеше, че Доналд, макар да поглъщаше с огромно желание видяното, през повечето време виждаше по-скоро нея, отколкото каквото и да било наоколо. Беше очарован от кадифения й глас, от развълнувания й разказ и от бялата къдрава якичка на лятната й рокля.

— Сега вече разбираш — каза Лилиан един ден, когато той за пръв и единствен път посети апартамента й — защо никога няма да стана художничка, нали?

Цяла една стена бе покрита с нейни картини с маслени бои и акварели, залепени с тиксо. Когато ги разгледа, той се зачуди какво да каже, за да бъде едновременно и откровен, и честен.

— Ами… — започна колебливо, но тя не го остави да довърши.

— Недей да ме щадиш. Знам. Приличат по-скоро на пощенски картички, нали? Отговори ми с „да“ или „не“.

Погледна го право в очите. Той си помисли, че няма смисъл да я лъже. Никой не би могъл да я излъже.

— Да — призна Доналд.

— Благодаря ти, че ми каза истината. По-лесно се разбираш с хора, които ти казват истината. — Лилиан въздъхна. — Но ще ти кажа и нещо друго. Ако някога забогатея, ще си купувам картини. Като се събудя сутрин, ще гледам красиви неща. — Тя посочи стената. — Аз всъщност искам да махна тази ужасия от тук, но колкото и да не ти се вярва, Синди държи да си останат. Като напусна това място, когато и да се случи това, ще оставя тези картини на нея и да вървят по дяволите.

Той би могъл да добави също (но не го направи): „Тогава да върви по дяволите и Синди“.

Освен че имаше груби маниери, за което биха могли да й простят, защото не бе имало кой да я научи на друго, Синди беше жестока и цинична. „Странна компания за Лилиан“ — помисли си той и много деликатно го намекна.

Лилиан поклати глава.

— Не, не. Ти не я познаваш. Тя е много добра. Имала е ужасно лош късмет. Аз плащам три-четвърти от наема. Тя няма нищо. И съм свикнала с държането й. — Засмя се. — Като работиш в кантората на Бъзли, срещаш какви ли не хора.

Именно това кратко посещение в дома й подтикна Доналд да направи някои промени. В една чисто нова сграда, намираща се недалеч от настоящата му квартира, откри два хубави апартамента, точно като онези, населявани от неженените му приятели, които не живееха на някой таван в центъра на града. Единият се намираше на двайсет и деветия етаж, точно под мезонета и предлагаше величествен изглед към целия Манхатън от изток до запад; другият беше на третия етаж и гледаше към потока от коли на авенюто. Вътрешното разположение бе едно и също; единствената разлика, и то значителна, бе в цената. Размишлявайки, че е по-добре човек да вложи парите си, вместо да ги дава всеки месец на хазяина си срещу хубавия изглед, той избра апартамента на долния етаж и без много приказки се зае да осъществи на практика плановете си.

На този етап реши да не бъде пестелив. Каза си: „Не бъди стиснат. Живееш в Ню Йорк. Наеми декоратор“. Интериорът трябваше да бъде достоен за една красива жена. Спалнята трябваше да изглежда женствена; да й напомня градина. „Допълнителната стая“ трябваше да задоволява неговите нужди — големи кресла, огромно бюро за работата, която си носеше вкъщи, и полици за значително нарасналата му библиотека.

Младият декоратор явно усети, че Доналд бърза ужасно много, и заработи с невероятна скорост. Скоро дойде денят, в който бе закачена и последната завеса, и стана време да разкрие изненадата.

Лилиан беше очарована, както бе очаквал. За първата им вечеря заедно тя донесе идеално сготвени ястия и шест гардении, които сложи да плуват в плитка купа в средата на масата. Огледа стаята и въздъхна:

— Не мога да повярвам, че съм тук. Толкова е красиво. Бедничката Синди, чувствам се толкова виновна, че я изоставих. Сигурно скоро ще се премести, така каза, и се надявам наистина да го направи. Има си нов приятел, но не знам нищо за него. Тъй или иначе, ти няма да го харесаш.

— Откъде знаеш, че няма да го харесам?

— Много добре те познавам, скъпи, много добре.

Той се засмя, взе си още една порция от десерта и се почувства на седмото небе. Какво спокойствие! А след това мекото ново легло в прохладната стая под завивките в синьо и бяло.

 

 

Доналд започна да представя Лилиан на приятелите си и всички до един бяха впечатлени. Тя беше очарователна. Мнозина от мъжете бяха адвокати; младата жена бе достатъчно разумна да не им дава съвети, основавайки се на онова, което беше научила като секретарка на адвокат. Някои от тях бяха женени и тя търпеливо изслушваше дълги и занимателни истории за бебета. Държеше се така любезно, че един от приятелите на Доналд се пошегува:

— Тя беше най-хубавата в стаята и все пак другите момичета не я намразиха.

Един ден Ед Уилс, най-добрият му приятел от кантората, който вече имаше две деца и трето на път, го попита открито дали има сериозни намерения относно Лилиан. Тоест дали не се кани да й зададе големия въпрос?

Да, вече бе мислил за това. Изкушаваше се от идеята да й направи веднага предложение. Защо да чака? Двамата вече живееха в уютен дом и все едно, че бяха женени. И все пак нещо, най-вероятно, вроденият му консерватизъм, го караше да се въздържи от такава прибързана стъпка. В края на краищата, бяха се запознали едва преди три месеца. От една страна, хората често се женеха набързо и много от тези бракове излизаха сполучливи. И все пак, от друга страна, повечето двойки не бързаха с женитбата и живееха заедно известно време, преди да предприемат решаващата стъпка. Нямаше ли да е безотговорно или дори инфантилно да се впуска в такова начинание само след деветдесет дни познанство? Съгласен ли беше с това Ед? Да, Ед наистина беше съгласен. Три месеца бяха кратко време, а човек никога не знаеше…

Но всъщност Доналд не изпитваше никакви съмнения, абсолютно никакви. Един ден дори изпробва себе си, като седна и положи най-големи усилия да отдели главата от сърцето, както се казва. Притежаваше ли тя някакви забележими недостатъци? Та нали всяко човешко същество на земята има недостатъци? Не беше ли тя малко инат? Може би, но само може би. Не беше ли малко фанатична на тема изкуство? Е, пак може би, но ако човек трябваше да е фанатик за нещо, изкуството не беше ли добър избор? Той вдигна ръце. Тя беше великолепна. Притежаваше всичко: красота, интелигентност, чувство за хумор, изисканост, доброта. А как се грижеше за бедничката Синди! Да, Лилиан притежаваше всичко. И като се засмя тихичко, той се запита какви ли недостатъци би могла да му открие тя, ако решеше да направи същото.

 

 

Двуседмичният отпуск на Лилиан бе насрочен за август. Двете със Синди щяха да ходят на минерални бани в Нова Англия. Тя се опита да подразни Доналд:

— Ще ти хареса, като разбереш, че мястото е само за дами. Там не пускат мъже.

Смутен, той я попита как би могла да си го позволи.

— Предполагам, че ти плащаш и за Синди, нали?

— Да, обаче не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Всъщност изобщо не е скъпо. Мистър Бъзли ми даде премия за извънредна работа, а към нея ще прибавя и коледния ми подарък, тогава го помолих да ми го запази за лятото, за да не го похарча набързо.

— Спести си парите. Прибери си ги. Аз ще платя.

— Не, не, ти вече правиш толкова много за мене, като живея тук с теб. Но все пак ти благодаря.

Само един-единствен път Синди ги беше посетила в новия им апартамент и оттогава Доналд не бе я виждал. Понякога се притесняваше, като си мислеше, че той е причината Лилиан да се раздели с приятелката си. Чак такъв сноб ли беше? Но знаеше много добре, че не е никакъв сноб. В същото време винаги, когато предложеше да поканят Синди, Лилиан даваше да се разбере, че не я иска на гости.

— Слушай, Доналд. Двамата нямате нищо общо, защо да се опитвам да ви събера насила? Остави това.

Е, нека двете се наслаждават на двете седмици в лукс, на масажите и плуването, на вечерите заедно и на екскурзиите в планината, на разговорите по женски, макар че какво ли общо имаше между тях, че да си разговарят за него, той направо не можеше да си представи.

Август никога не бе му се струвал толкова дълъг. Появиха се нови клиенти, излизаше да вечеря с някои от колегите от кантората и след това се прибираше в един апартамент, изпълнен с мъртвешка тишина и някак прекалено голям за него. Никога през живота си не бе изпитвал толкова силна нужда да бъде с друго човешко същество.

Докато нея я нямаше, се случиха две неща. Първото беше, че го повишиха стана съдружник във фирмата; това означаваше, че името му щеше да стои най-отгоре, в антетката на фирмената бланка, както и значително нарастване на приходите му; това означаваше най-вече огромен респект. Второто беше една неочаквано насрочена конференция в Лондон. Както осъзна по-късно, именно отиването му в Лондон ускори вземането на онова решение.

Там го чакаше младата жена, от която Огъстъс Прат се беше възхищавал някога. Е, Доналд също; той всъщност бе много привързан към нея, както от време на време се чувстваше привързан и към една друга млада жена в Париж, а и към мнозина други в родния си град. Но на нито една от тях не бе намеквал, че мисли за женитба.

Ето защо не беше подготвен за упрека, който получи, докато двамата си пиеха питиетата в края на деня в лондонската кантора.

— Следващия месец се омъжвам и заминавам да живея в Единбург — каза му тя, — тъй че е малко вероятно да се срещнем отново, Доналд. При това положение се чувствам свободна да ти кажа какво мисля. Аз наистина те обичах. Щях да се омъжа за теб, ако ме беше помолил. Всеки път, когато бяхме заедно, се надявах, че ще го направиш, преди да си заминеш. А после се заклевах пред себе си, че самата аз ще те помоля да се ожениш за мен при следващата ни среща. Не го направих поради прекалено голямата си гордост, престорена гордост. По-късно се уморих да чакам и срещнах друг мъж. Ние с него се обичаме и аз съм много, много щастлива.

За миг Доналд не знаеше какво да каже. Тя го гледаше право в очите и несъмнено бе забелязала, че бузите му пламтят. Изпълнена с гордост и достойнство, изглеждаше много хубава; винаги е била хубава. И въпреки това, докато я гледаше в този момент, Доналд изпитваше само дълбоко разкаяние и чувство на вина, задето така непохватно бе наранил чувствата й.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех. Не съм си и помислял. Моля те, прости ми, ако можеш.

Като се върна в хотела, той направо изпадна в паника. Дали не приемаше Лилиан за някаква даденост? Дали краткотрайното им познанство му даваше основание да не бърза? А само как я гледаха другите мъже, дори собствените му приятели… Колко дълго щеше да го чака тя? Той погледна часовника, а после телефона. У дома бе ранен следобед, а това означаваше, че тя е на работа в кантората.

— Изплаши ме! — възкликна Лилиан. — Добре ли си?

При звука на гласа й у него бликна някакво смесено чувство на облекчение и бурна радост и той едва проговори със задавен глас:

— Слушай. Важно е. Ти беше на почивка, сега аз съм далеч от теб и в това няма никакъв смисъл.

— Кое няма никакъв смисъл? За какво говориш?

— За това, че не сме заедно, не разбираш ли? Ние двамата имаме нужда да бъдем заедно, идеално си допадаме. Дявол го взел! Не мога да намеря точните думи. О, Лилиан, липсваш ми! Представи си, че сега съм коленичил пред теб, поднасям ти кутийка с пръстен и те моля да определиш датата. И нека да е скоро. Искам да кажа скоро, трийсет дни и нито минута повече. Съгласна ли си?

— О, скъпи, ти ме разплака. Седя тук в кантората и плача. Не мога да говоря. Но нямам нужда от трийсет дни.

Качи се на самолета, като в джоба си носеше пръстен, купен от един от най-добрите лондонски бижутери. Често-често докосваше облечената с кадифе кутийка и в прилив на гордост, нещо повече, изпълнен с благодарност, отново се виждаше как заминава от родния си град, качва се на самолета за Ню Йорк, как купува томчето с кожена подвързия на Джеферсън на Пето Авеню. Ето че сега се издигаше в обществото, пътуваше по целия свят и много скоро всяка вечер щеше да се прибира при най-великолепната съпруга в най-прекрасния дом, който някой би могъл да си пожелае. И си мислеше скромно: „Надявам се, че заслужавам всичко това“.

 

 

Плановете на Лилиан бяха прости и кратки. Тя предложи да се оженят в канцеларията на някой свещеник и веднага да заминат на сватбено пътешествие на място, избрано от него.

Доналд се съгласи за церемонията, но предложи да направят сватбения ден по-тържествен, като дадат празнична вечеря за приятелите си в подходящо заведение.

— Аз обаче не познавам нито един от твоите приятели, освен Синди и двама-трима души от кантората, където работиш — добави той.

— Това е, защото нямам много приятели. Знаеш, че живея тихо и затворено. Чувствам се като чужденка в този град, както е било с теб, когато си пристигнал тук.

— Но ти имаш роднини на Лонг Айлънд. Каза ми, че имаш куп роднини там.

— Така ли? Значи съм преувеличила. Както и да е, не се виждам с тях.

Той беше любопитен.

— Не си ми казвала защо.

— Те са ми чужди. — Лилиан сви рамене. — Ние сме коренно различни. Нямаме нищо общо.

— Но все пак имате едно общо кръвна връзка, имате едни и същи предци.

Двамата се бяха разположили и четяха в стаята, която Доналд обичаше да нарича „библиотеката“. От мястото, където седеше, забеляза на светлината на лампата как устните на Лилиан иронично се извиха и това го подтикна да не отстъпва.

— Кръвта вода не става, нали? Изтъркана фраза — рече тя.

— Изтърканата фраза е изтъркана, защото съдържа истина. След като майка ми почина и останах наистина напълно сам, не мога да ти опиша колко много ми се искаше да имам някой близък човек. Можеше да бъде който и да е, щях да му се зарадвам така, както би му се зарадвал един осъден на смърт убиец.

— Е, ти нали имаш някакви трети братовчеди там далече… Къде беше?… В Небраска ли?

— В Уайоминг. И съм ги виждал само веднъж в живота си. Но твоите роднини живеят на Лонг Айлънд и си израснала направо на две крачки, както ми каза.

— Въпреки това не ги искам.

Твърдият й тон го раздразни.

— Кои са тези хора? За какво е всичко това? Защо е тази тайнственост?

— Те са просто някакви хора, за бога! Какво намекваш, че всички те са престъпници или нещо такова? Те са само обикновени прости хора.

— Разбира се. Но не можеш ли да ми кажеш нещо за тях? С какво се занимават например.

— Не знам с какво се занимават. Ще открия адреса и телефонния им номер, след като си толкова настоятелен, а след това ти сам ще научиш всичко за тях. Само престани да ми ги натрапваш.

— Нищо не ти натрапвам, Лилиан. Но трябва да кажа, че днес си малко докачлива.

— Не съм докачлива! Ти се инатиш. Не е типично за теб.

Той се смути. „Ето ни сега двамата, обичаме се неописуемо, да, така е помисли си, а се караме за такива глупости.“ Може би наистина вдигаше толкова шум за нищо. „Не се дръж като надуто магаре, Доналд. Ако тя по някаква причина иска да се отърве от тези роднини, теб какво те интересува? Нали не е твоя работа?“

Но въпреки това не можа да се сдържи да не направи още една забележка:

— Ти никога не говориш дори за родителите си.

— Те починаха.

— Това причина ли е никога да не ги споменаваш? — попита я по-кротко.

— Че какво има да приказвам за тях? Тя беше домакиня, а той търговски пътник, и си живееха, просто си живееха, подобно на милиони други хора като тях.

Изведнъж той се върна в миналото си беше десет-дванайсетгодишен, ровеше където не бива, и попадна на една телеграма, изпратена от военното министерство: „С прискърбие Ви съобщаваме…“. Просто остана там, вторачен в парчето хартия, което държеше, а светът около него внезапно бе станал някак странно застинал и сив. Разбира се, че няма да иска да говори. Защо да отваря отново старата рана?

Доналд отиде при нея и я прегърна.

— Да оставим това, скъпа. Каква тъпа разправия! И двамата сме нервни и превъзбудени, това е всичко. Хайде, нека да направим нашето малко тържество ей тук. Аз ще поканя моите приятели… всички са луди по тебе. А ти ще поканиш когото си искаш или никого.

— Само няколко приятели от кантората и Синди с нейния приятел. Освен ако имаш нещо против тях?

— Разбира се, че нямам нищо против.

— Е, ти не си падаш особено по нея, затова си помислих…

— Не, не си падам. Но нямам нищо против нея, което е съвсем различно. Тя е твоя приятелка и това е достатъчно. Знаеш ли какво? Сега се сетих за нещо. Трябва да те запозная с мистър Прат. Някой ден, дори ако можеш още утре, си тръгни от работа малко по-рано и намини при мен в кантората. Искам да се изфукам с теб.

 

 

— Намерих я — обяви Доналд на следващата сутрин на мистър Прат. — Ти все ме пришпорваше и ето че го направих. Ще се оженим в края на месеца.

Той се усмихна и му стисна ръката, а зад него на полицата се виждаше снимка на семейството му. Тази снимка като че ли говореше много повече за човека, отколкото неговите постижения в кантората, сякаш казваше: „Ето, за това става дума. Любов, вярност, семейство“. „А ето че сега и аз, помисли си Доналд. Лилиан и аз семейство“.

— Днес следобед тя ще дойде да ме вземе. Ако е удобно, бих искал да те запозная с нея.

— Дали е удобно? Доналд, аз наистина ще се обидя, ако не ме запознаеш.

И така, тя дойде и Доналд ги запозна. Със семплата си тъмносиня рокля, с перлените обеци и ръкавиците както му обясни по-късно, бе решила, че такъв благовъзпитан човек като Огъстъс Прат би одобрил носенето на ръкавици, тя бе направо съвършена. Всичко, от добре модулирания й глас до точно подбраните думи, които изрече, бе съвършено.

Доналд се раздразни, когато на следващата сутрин Огъстъс Прат, този майстор на красноречието, имаше толкова малко да каже.

— Хубава млада жена. От колко време я познаваш?

— Запознахме се през април. Нещо като любов от пръв поглед.

— Доналд, пожелавам ви всичко най-хубаво, всичко, което бих пожелал на моя собствен син.

Той можеше да каже и нещо повече, нали така? Можеше да се държи по-топло. Доналд бе малко притеснен. Но пък понякога, когато бе много зает, Прат наистина имаше навика да изключва.

Събитията следваха щастливия си ход. Ожениха се в един прекрасен ден в канцелария с махагонова ламперия на Пето Авеню, като всеки водеше по един приятел от своята кантора за свидетел. А после в мекия следобед двамата тръгнаха ръка за ръка нагоре по авенюто към парка и като завиха на изток, пристигнаха в своя дом, където ги посрещна цяла тълпа от гости.

Апартаментът беше отрупан с великолепни есенни цветя. Наред е първокласната храна и най-доброто шампанско, те бяха доставени от фирмата, организираща празненството, която бе наета по препоръка на мистър Бъзли.

— Не мога да повярвам, че не го покани — прошепна Доналд на младоженката.

— Нямаше да му хареса компанията. Той е два пъти по-стар от нас. Пък и жена му е ужасно болна.

Все пак той изпрати сватбен подарък сребърен сервиз с прибори за дванайсет души, който Лилиан описа по следния начин: „датско сребро, горе-долу най-доброто, което може да се намери“.

— Аз не бих го разпознал — каза Доналд.

— Струва цяло състояние, уверявам те, но за него това е нищо. Той винаги прави такива неща за хората. През цялото време.

Празненството беше много весело. Най-напред жените поискаха да разгледат сватбените подаръци, които Лилиан тактично бе прибрала. След това някой намери грамофон и към приятния шум от разговорите, тостовете, тракането на съдовете и пукота на тапите от шампанското се прибави и музика. Всички се чувстваха превъзходно.

Към края на вечерта Синди се напи и трябваше да легне в спалнята, където успя да избърше клоунския си грим в копринените калъфки на възглавниците. Настоящият й приятел, облечен с трикотажна фланелка и джинси, с разлюляна коса до раменете и разперена брада, ярко се открояваше сред гостите с костюми и вратовръзки. Въпреки това всички го харесваха, а Доналд отбеляза, че той „добавя някаква екзотична нотка към интериора“.

— Като си помисля, той може да е по-умен от двама ни, взети заедно. Но от друга страна, може и да не е. Все пак, Бог да го благослови.

И така, преливащ от шампанско и добро настроение, той затвори вратата след гостите, нагласи будилника, за да станат рано за пътуването до Върмонт, и отведе жена си в спалнята.