Белва Плейн
Далеч от дома (5)

Глава 4

Тъй като семестърът вече беше започнал, двамата решиха Лилиан да изчака до следващата есен, за да се заеме с подготовката си за вземане на бакалавърска степен по хуманитарни науки.

— Именно от това имаш нужда — рече Доналд. — И какво като не можеш да станеш мисис Реноар или мисис Пикасо? Чудесно ще се справяш в някой музей или аукционна зала. При всички тези познания, дето ги имаш, ти вече наполовина си постигнала целта си. Трябва ти само бакалавърска степен. А междувременно, струва ми се прекрасно, че твоят шеф ти е разрешил да работиш три дни в седмицата, за да си ангажирана с нещо.

— Хауърд Бъзли е върховен.

— Непременно трябва да ме запознаеш с него някой път, не мислиш ли?

— Той няма да ти хареса.

— Защо все ми повтаряш това?

— Не ти го повтарям.

— Е, понякога го правиш. И все пак защо да не ми харесва Бъзли, след като е толкова добър към моето момиче?

— Просто не е твой тип.

— Какво, за бога, си мислиш за мен? Че аз обикалям наоколо и си избирам само клиенти, които са „мой тип“, каквото и да означава това?

Лилиан се засмя.

— Добре де, ще го уредя някой ден. Ама сериозно, какво ще правя според теб през дните, когато не ходя на работа? Вече започвам да се чувствам мързелива и разглезена.

— Няма да ти навреди, ако за известно време намалиш темпото, за разнообразие. Заеми се с четене и с подготовката за курса. Излизай с други жени, обядвай с тях, намери си приятелки.

— Знаеш ли какво, Доналд? Ти си много сладък. И си прекалено добър за мен.

Бил добър за нея! По какъв друг начин би могъл да се държи, освен да е добър към нея?

Всяка вечер, когато се прибереше и влезеше в преддверието, той зърваше масата. Винаги приличаше на картинка от луксозно списание, подредена с малка ваза с цветя, подходящ порцеланов сервиз и датските сребърни прибори от Бъзли. Обикновено тя сервираше някакво необикновено ястие, подбрано от някоя от готварските книги, които тя бе започнала да колекционира и да подрежда на една полица.

— Никога не съм се занимавала сериозно с готвене — каза му тя, — но сега, след като започнах, искам да съм самото съвършенство.

— Ти си съвършена във всичко.

Един ден, като се прибра у дома, я завари развълнувана:

— Изобщо не можеш да си представиш къде бях днес. В мезонета! О, ти наистина трябва да го видиш, Доналд! Нямах ни най-малка представа. Голям е колкото едноетажна къща, толкова е просторен и с такава голяма градина, все едно си някъде далече в предградията. О, аз, разбира се, знаех какво представлява един мезонет, но всъщност да го видиш със собствените си очи, е нещо съвсем друго.

Тъй като определено не проявяваше никакъв интерес към мезонетите, той се заинтересува от нейния ентусиазъм, който винаги му изглеждаше очарователен.

— Цял съм се превърнал в слух — каза Доналд.

— Нали знаеш онова миниатюрното кученце, йоркширския териер, което понякога виждаме във фоайето на блока? Е, та то е на хората, които живеят в мезонета. Семейство Сандърс, така се казват, и тази сутрин момчето, което разхожда кучето, го изгубило. Не мога да си представя как е станало, о, да, халката, която прикрепя каишката към нашийника, нещо не е била наред и кученцето избягало. Е, аз случайно се оказах във фоайето точно тогава, тъкмо излизах, когато момчето се върна и направо не беше на себе си. Глупчо! Вместо да изтича след Спайк… това име не е ли по-подходящо за голямо зло куче, което тежи поне три килограма… той дотича тук. Ето защо аз изхвърчах навън и се втурнах по улицата, завих зад ъгъла и видях едни типове, които отвеждаха Спайк със себе си. О, те наистина изглеждаха едри и яки. Аз писнах: „Това е моето куче!“, и привлякох вниманието на хората наоколо, онези пуснаха Спайк, а аз го грабнах и изтичах у дома. Мисис Сандърс, Клоуи, направо не искаше да ме пусне. Трябваше да се кача горе у тях с нея, да закуся още веднъж, да разгледам къщата й, която е невероятно красива, както и ъгълчето на Спайк, а кошничката му е тапицирана в тон с обстановката.

Доналд се усмихна. Тя изглеждаше толкова очарователна, порозовяла, задъхана и изцяло погълната от тази история.

— Спомняш ли си онзи ден, когато ти казах, че кучетата и бебетата помагат да се разчупи ледът? Ако не беше Спайк, ние никога нямаше да се сближим, щяхме само да си кимаме понякога в асансьора и толкова. Тя иска да им отидем горе на гости някоя вечер в най-скоро време. Той се казва Франк Сандърс. От Уолстрийт.

— Да, едно от големите имена напоследък в града. Направил е няколкостотин милиона, преди да навърши трийсетте. Той е прекалено богат за нас, Лил.

— О, така ли смяташ? Надявам се да не е така. Е, разбира се, когато се наложи и ние да ги поканим… о, не знам… аз всъщност им казах, че сме младоженци и че скоро ще си търсим по-голямо жилище.

— Няма да е скоро. Ще мине известно време, преди да предприемем нещо такова. Не биваше да им го казваш.

Тя побърза да добави:

— Не исках да кажа, че не оценявам този апартамент, защото ти знаеш, че не е така. Не си ядосан, нали?

Не, той не беше ядосан и го каза. По-скоро бе изненадан от тази явна несигурност у една толкова умна и изтънчена жена. А след това си помисли, че занапред несъмнено го очакват много изненади. Да си представим, че началото на брака би трябвало да наподобява отварянето на нова книга; докато разгръщаш страниците, пред теб се разкриват най-неочаквани сцени и ситуации.

— Значи ще приемем поканата им, ако има такава?

— Да, разбира се.

Семейство Сандърс беше лидер сред група млади хора, направили набързо цели състояния. Двамата се държаха много любезно и направо не знаеха как да благодарят на Лилиан, задето бе спасила Спайк. Доналд забелязваше, че очевидно са запленени от нея. Но пък повечето хора я харесваха. Та колко често срещаме човек, така весел и изпълнен с енергия като Лилиан?

Тъй че в редките случаи, когато прекарваха вечерта вкъщи, семейство Сандърс, които много скоро станаха просто Клоуи и Франк след вечеря канеха Лилиан и Доналд на кафе и десерт на мраморната маса в дългата си дванайсет метра всекидневна. Понякога и те слизаха долу у семейство Улф. Затова никак не беше чудно, че по пощата започнаха да пристигат покани за откриване на изложби, за чай, за бенефиси и благотворителни галавечери. Клоуи Сандърс очевидно бе решила да спонсорира интересните си нови съседи.

Повечето от тези събития се оказваха по-подходящи за Лилиан, тъй като се състояха през деня, докато съпругът й, за разлика от мнозина мъже от тези кръгове, имаше дълго работно време и в работния му график трудно можеха да се вместят големи балове и банкети. Но тя, една непозната от покрайнините на града, постепенно се устремяваше към центъра им. А Доналд се радваше, като виждаше колко е доволна.

 

 

Много по-късно, когато се опитваше да открие някаква схема за събитията и причината, скрита зад нея, Доналд често се питаше дали приятелството — а нима не беше просто едно познанство? — с тези хора би могло да е движещата сила в случая. О, не казваше си обикновено той — едно събитие представлява просто резултат от сблъсъка на определен характер или темперамент с дадена ситуация. Накратко казано, така или иначе, това неизбежно щеше да се случи.

 

 

Доналд навярно бе проявил нехайство, като не обсъждаше с жена си по-подробно вечната тема за парите. Но тя не му се виждаше важна, тъй като се смяташе за заможен.

Един ден, като се прибра у дома, видя нова картина, окачена на видно място на стената между два прозореца.

— Какво е това?

Лилиан имаше гордия вид на майка с новороденото си бебе.

— Купих я днес следобед. Харесва ли ти?

— Да, о, да, харесва ми.

Представляваше малко по размер маслено платно в подходяща дървена рамка, старинна на вид, на което бе изобразен зимен пейзаж с ъгловати черни клони и изящни едва покарали вейчици, полускрити под синкавобелия сняг и обгърнати от неподвижния сребристосив въздух.

— В очакване на пролетта — каза той и отстъпи назад, за да разгледа по-добре картината. — Създава усещане за проточила се зима, за топенето на снеговете. Навярно е февруари. Къде я откри?

— На изложбата, където ходих днес следобед. Не можех да откъсна очи от нея. И я купих много изгодно.

— Наистина ли? Колко?

— Седем хиляди и петстотин. Струваше много повече. Това е стара картина. От хиляда деветстотин и десета.

— Седем хиляди и петстотин… Лилиан!

— Божичко, ти сам знаеш какви са напоследък цените на произведенията на изкуството. Доста често си идвал с мен, за да можеш да разпознаеш една изгодна сделка.

— Зависи от гледната точка, от финансовите ти възможности.

— Не разбирам. Това не е разточителство, нали?

Тя го гледаше с широко отворени невярващи очи.

— Не, но… ела с мен тук до бюрото ми. Налага се да ти покажа някои цифри, което май трябваше да направя по-рано. Ето, виж това. Той извади един бележник и нарисува проста диаграма: толкова приходи, толкова за данъци, останалото разделено за наем, осигуровки, всекидневни разходи и спестявания. Ние трябва да започнем наистина да спестяваме. О, можем да живеем добре, ние си живеем добре, но трябва да внимаваме. Ще имаме деца, които ще се нуждаят от пари за образование. Затова трябва да обсъждаме заедно всички по-големи покупки, като тази картина например, преди да продължим напред.

Тя не му отговори веднага. Леко намусена, стоеше до бюрото и поглаждаше гладката кожа на ръцете си, докато се правеше, че разглежда пръстените си. Напоследък си беше създала този навик, който го дразнеше.

— Аз си мислех, че изкарваш много повече от това — каза най-накрая.

— Не знам защо си мислила така. Приходите ми са доста добри.

— Не исках да кажа, че не получаваш много пари, разбира се, че не исках. Исках да кажа, че ако знаех всичко това, нямаше да бързам толкова да купя картината. Но Клоуи непрекъснато ми повтаряше: „За бога, направи си подарък. Ти си умираш за тази картина“, и на мен направо ми стана неудобно да си тръгна без нея.

— Но как я плати?

— Клоуи я плати. Тя ми даде чек, тъй че сега сме й длъжници.

Усещайки как гневът се надига в него, той изчака да се поуспокои, преди да каже нещо, за което после можеше да съжалява.

— Аз мога да дам част от парите, Доналд. Няма да е много, но нали всяка седмица получавам заплата от Бъзли. Значи ще мога да помогна.

Докато изричаше извинението, тя се запъваше на всяка дума. И когато Доналд забеляза в какво състояние е, гневът му наистина се стопи.

— Не — рече той. — Аз ще се погрижа. Само че нека следващия път да обсъдим нещата предварително. Съгласна ли си?

— Доналд, това ще е подаръкът ми за рождения ден и за Коледа едновременно, и то за следващите няколко години — добави тя и едва не се разплака.

Лилиан изглеждаше толкова разкаяна, че той дори започна да изпитва съжаление към нея.

— Остави това на мен. А междувременно заедно ще се наслаждаваме на тази картина. Това ще е нашето съкровище додаде и дори се почувства доволен от случилото се.

После, късно вечерта, тя му каза и нещо друго:

— Спомняш ли си галапредставлението в операта, Доналд? Семейство Сандърс и техните приятели ще си наемат ложи както обикновено, а Клоуи може да ни осигури две места в ложата на леля си. Всъщност тя е леля на Франк Сандърс и се казва Глория Сандърс. Сигурно си чел за нея.

— Не съм. Какво е направила?

— Не че точно е направила нещо. Но тя ходи навсякъде, на всички тези откривания на изложби и други такива. За нея винаги пишат във вестниците. Тя е стара-престаряла, но никак не й личи.

— Коя опера ще представят тогава?

— Не знам, не попитах.

— Е, аз бих искал да знам какво ще слушам и ще гледам, преди да купя билетите.

— Сигурна съм, че ще е нещо прекрасно, каквото и да е то. Важното е да сме там. Важно е събитието.

— Колко ще струват тези места в ложата?

— Скъпи са, но всъщност сумата е много по-малка, отколкото струва цялата ложа.

— Надявам се. Колко?

— Нали разбираш, до тази вечер аз нищичко не знаех за нашите разходи. — Тя го погледна колебливо. — И затова се съгласих. По хиляда долара за всяко място.

Всички предмети наоколо, лампата, новата картина и написания на машина документ в скута му, над който се беше трудил толкова, леко се завъртяха пред очите на Доналд.

— Съжалявам, но ще трябва да промениш мнението си за това дали да приемеш тази покана — каза той. — Ако искаш, ще отидем на опера, но ще седнем на обичайните места. Що се отнася до местата ни в операта, те ще са Б плюс. Не са ни нужни първокласни места в ложите плюс парично дарение.

— Ти си ядосан, Доналд, и аз много съжалявам.

— Старая се да не се ядосвам. Ти не знаеше. Но сега, след като знаеш тези неща, това няма да се повтори.

— Всичко е наред, нали?

— Между нас винаги всичко ще е наред.

 

 

Операта беше „Тоска“. Това бе една от любимите опери на Доналд не само през последните няколко години на чести посещения в операта, но и от по-рано, поради един помен от детството, когато майка му обичаше да пуска радиото за следобедната неделна емисия. Къщата им беше много малка и от стаята си той чуваше музиката, която за него представляваше смесица от звуци гласове, цигулки и барабани. Но от време на време го викаха да слуша нещо, което според майка му не биваше да пропусне. В повечето случаи той би предпочел да пропусне точно това, но понякога музиката погалваше слуха му някой вълнуващ марш или женски глас, чист и нежен като звук на флейта. Затова, когато за първи път чу Vissi d’arte^[1], вече знаеше, че го е чувал и по-рано.

Ето че в тази празнична вечер щеше да слуша операта отново. Тук, в тази великолепна зала, той седеше със своята прекрасна съпруга, сияйна в роклята си от алена коприна, докато пред тях свиреше оркестърът, а отвъд него се разиграваше една невероятно красива и трагична музикална драма. Потръпна. Почувства се така, сякаш получава най-хубавото, което животът може да му предложи.

Все така обзет от това възторжено настроение, той стоеше по-късно сред тълпата във фоайето по време на антракта.

— Това е най-добрата „Тоска“, която съм слушал. Разбира се, досега съм я слушал само веднъж добави Доналд, надсмивайки се над себе си. Какво гледаш?

Лилиан се беше обърнала да огледа една групичка, застанала близо до бара.

— Погледни ей там — прошепна тя. — По-бързо! Ето това е лелята на семейство Сандърс, за която ти разправях. Какъв медальон със смарагд… Можеш ли да повярваш? Най-малко осем карата, може би дори десет. Имаш ли представа колко струва?

— Никаква — отвърна той.

Дали внезапната промяна на настроението му бе проличала по тона на гласа му, не стана ясно, защото тя продължи хода на мислите си.

— Сигурно е страхотно да седиш като някаква царска особа в ложата, а бижутата да искрят по тебе. Като се замисли човек, нищо не повдига така чувството за лично достойнство, както операта. В нея има някакво тържествено великолепие, не мислиш ли?

— Предполагам, че си права — отвърна той.

Следващият ден бе неделя и Доналд имаше предостатъчно време да лежи в леглото сутринта и да размишлява, докато Лилиан спи. Познаваше лицето й до най-малките подробности, но все пак какво всъщност знаеше за нея? Или за когото и да било друг? Една тайна, скрита в загадка, скрита в енигма. Той се оказа достатъчно глупав да се остави да бъде наранен от нещо така тривиално като относителното й безразличие към „Тоска“. Какво трябва да представлява тя според теб, Доналд? Едно съвсем точно твое копие ли? И всъщност за кого се мислиш?

Въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Когато Лилиан се събуди, вече бе решил да й каже.

— Сънувах лош сън. Имах чувството, че се отдалечаваш от мен.

— Това е безумие — каза тя, сложила глава на рамото му. — Пълно безумие.

— Предполагам, че си права. Но ми се щеше да имаше и някакви други приятели, освен хората, с които се запознаваш чрез Клоуи. Не искам да кажа, че трябва да се откажеш от тези познанства, а само, че щеше да е хубаво да излизаш следобед с малко по-различни хора. Мъничко разнообразие… нали ме разбираш?

— Трудно е да намериш приятели в този град. Всички са прекалено заети със собствените си дела. Имам късмет, че Клоуи направи толкова много за мен.

— А какво ще кажеш за моите приятели? Съпругата на Ед. Или Сюзън. Или Поли. Ти особено много хареса Поли, нали така ми каза?

— И с тях се виждам от време на време. Обаче всички те имат по едно-две деца или пък са бременни и не могат да говорят за нищо друго.

Вперил поглед в тавана, той усети, че неволно се усмихва.

— Може би това ще ти подскаже нещо. Или ти се вижда твърде рано?

— Доналд! Ние се оженихме миналия септември. За какво си се разбързал? Нали започвам подготовката си за магистърска степен. Едно по едно.

Нещо го подтикна да продължи да се придържа към темата. Сам се изненада от следващата си забележка, тъй като не беше се замислял много над това.

— Виждаш се доста често със Синди, нали?

— Доста често ли? Не. Но поддържам връзка с нея. Защо? Имаш ли нещо против?

— Нямам право да ти правя забележки за това с кого се виждаш. Но в случая нямам нищо против. Струва ми се интересно, че се чувстваш комфортно в компанията на две такива крайно противоположни личности като Клоуи Сандърс и Синди. Между другото, как е Синди?

— Все така. Току си намери някоя отвратителна работа, поработи седмица-две и пак остане без работа. Де да можеше да престане да пие… но не може.

— И ти продължаваш все така да й помагаш.

— Тя е добра душа. Не мога да стоя до нея и да гледам как се дави.

Човек нямаше как да не се трогне от подобно милосърдие.

— Чудиш се дали Синди щеше да е по-различна, ако произхождаше от семейството на Клоуи Сандърс? Подобен въпрос си задават всички, но той няма отговор. Ако има някакъв начин да помогна на твоята приятелка обаче, ще го направя. Само ми кажи.

— Ти си добър човек, Доналд. Толкова си добър, че това ме натъжава.

— Натъжава ли те? Господи, боже, аз искам да си щастлива. Искам да си най-щастливата жена в Ню Йорк.

 

 

През тази година пролетта дойде късно. Студен дъжд, подгонен от бурните ветрове, шибаше сивите улици.

— Всичко е станало сиво с въздишка — рече Лилиан, застанала до прозореца. — Това ми действа потискащо.

През цялата седмица тя непрекъснато правеше подобни забележки и Доналд се умори да ги слуша.

— Не, просто все още е зима изрече натъртено. И нищо не може да се направи.

— Лесно ти е да говориш така. Ще се качиш на самолет и ще заминеш, ще се прибереш у дома и отново ще заминеш.

— Това невинаги ми доставя удоволствие. Невинаги — повтори той. — Но нямам друг избор.

— Обаче на мен ми се струва, че понякога би могъл да откажеш.

— Това твърдение е толкова абсурдно, че не заслужава отговор. Ти го знаеш.

— Добре де, знам го. Но ти не можеш да си представиш как се чувствам, като стоя сама тук. Ужасно е. Поглеждам през прозореца и наоколо виждам само стени. Ако живеехме на някой от по-горните етажи, поне бих могла…

Той мислено я прекъсна. Тя никога не е харесвала този апартамент. Само се е преструвала, че го харесва.

— Толкова много неща ни липсват. Поне на мен. Никой няма да покани сама жена да излезе вечерта. Поканите за вечерята в „Плаза“ изгоряха, защото ти съобщиха за заминаването за Женева едва два дни по-рано.

Истина беше, че през тази зима, първата след сватбата им, му се налагаше да пътува необичайно често. Сред клиентите на „Ортън и Прат“ имаше една компания, ограбена със стотици милиони чрез измама, и то от човек, който бе все още на свобода. Бяха го виждали или поне някои хора съобщаваха, че са го виждали, на най-различни места, далеч едно от друго, като Бразилия, Швейцария и Белуджистан^[2]. Филиалите на компанията имаха интерес да поддържат сложна мрежа от връзки, поради което десетина адвокати като Доналд непрекъснато обикаляха земното кълбо.

— Нали не забравяш, че работя за международна адвокатска фирма? Нищо не мога да променя, Лилиан. Нито пък бих искал да променя добави той.

Не възнамеряваше думите му да прозвучат рязко. Искаше мир и спокойствие и тъй като работеше за това, му се струваше, че си ги е заслужил. И желаейки просто да се изолира от всичко, той затвори очи и облегна глава на меката облегалка на стола, докато стаята тихо и невидимо се изпълни с нахлулата напрегната тишина, сякаш се стелеше мъгла.

Когато се събуди отново, тя си стоеше там, пред него, тънка и грациозна с късата си пола, докато изящната й ръка си играеше с дългата огърлица по някакъв начин му напомняше за една от любимите й картини, и както обикновено, той не успя да си спомни името на художника някакъв французин, много прочут…

Това трябваше да престане. Помисли си, че е прекалено раздразнителен, и то не за първи път. Защо въобще продължаваше да се дразни от всяка подобна дреболия? Трябваше да се успокои! Че какво беше очаквал? Едно уютно любовно гнезденце, където никой не произнася и една лоша дума? Нормалните хора не се държаха така. Той не беше такъв. Тя не беше такава. Това бе бракът. Това бе животът.

— Ще направя каквото мога — каза Доналд. — Не смяташ ли, че бих предпочел да съм тук с теб, вместо на което и да е друго място по света? Нима не го знаеш?

Тя се приближи до него с протегнати ръце.

— Доналд, когато говориш така, аз толкова много съжалявам, толкова се срамувам от себе си. Ти си прекалено добър за мен.

 

 

Той наистина направи каквото можа. През юни един собственик на великолепно имение в Уестчестър даваше парти, на което Лилиан и Доналд бяха поканени, несъмнено чрез посредничеството на семейство Сандърс.

В началото на месеца той реши да се обади на Прат.

— Чудех се дали е възможно, тъй като вероятно отново ще имаме среща в Женева, дали е възможно да поработя малко около тази дата? Жена ми… е, ти знаеш как е, наумила си е непременно да отиде на това парти. Дори не познавам тези хора, не знам нищо за тях.

— Не си чувал за Томи Фокс? И за няколкото милиарда, които е спечелил в Мексико? Така ли? Е, това се случи преди две-три години и вероятно си забравил. — Прат му намигна. — Или пък не си в течение на светските новини. Е, кажи на жена си да не се притеснява.

И така, в една хубава прохладна привечер, дълго преди залез-слънце, Доналд и Лилиан напуснаха града с луксозна, привличаща вниманието вносна спортна кола. Той я беше помолил да наеме кола за случая и ето какво бе избрала Лилиан. Каза, че била подходяща за случая. Струвала сто седемдесет и пет хиляди долара.

— Сто седемдесет и пет? Според мен колата не е по-голяма от две кофи за смет, сложени една до друга.

— Ами тя е двуместна, какво очакваш? — засмя се Лилиан. — И сигурно ще ти хареса, като чуеш, че може да вдигне повече от сто и двайсет мили в час.

— Страхотно! Ще я пробвам веднага щом излезем на Ривърсайд Драйв.

Тя изглеждаше много развълнувана. Роклята подхождаше на очите й, — отбеляза той. „Не точно“, отвърна Лилиан. Роклята била виолетовосиня и този цвят се наричал теменужен. Около шията си тя носеше малка диамантена огърлица, заради която можеха да избухнат някои разгорещени спорове между двамата, ако той не бе решил, че няма да позволи нищо да помрачи събитието, както и всички останали бъдещи събития.

— Клоуи настоя да ми заеме тази огърлица — обясни му Лилиан. — Нали разбираш, Франк току-що й подарил втора за рождения ден. Разбира се, новата е съвсем различна от тази, но въпреки това тя каза, че наистина не й е нужна. И значи сега тя има две огърлици и не виждаше причина тази да остане в кутията, след като й се иска да ми я заеме за тази вечер.

Майката на Доналд би казала, че заемането на бижута е вулгарно. Беше странно как един мъж, който вече твърде рядко се сещаше за миналото си, изведнъж можеше да си спомни такъв чудноват факт като този, който внезапно изникна в този миг в ума му.

Но въпреки това огърлицата подчертаваше красотата на Лилиан, като привличаше погледите върху изящната линия на брадичката й, върху пълните й алени устни и синевата на очите й. Тази вечер мъжете щяха да я заглеждат; винаги ставаше така. Е, нека да я заглеждат. Той се пресегна и стисна ръката й.

Къщата, пред която спряха, беше огромна и несъмнено съвсем нова. С белите си колони в коринтски стил наподобяваше плантаторска къща от Юга; масивната порта, тежка и тъмнокафява на цвят, определено беше във викториански стил, а от двете страни на главната сграда се издигаше по едно допълнително крило с плосък покрив, което лесно можеше да бъде сбъркано със склад, ако не бяха огромните прозорци от витринно стъкло.

Къщата беше направо ужасна, помисли си Доналд. Поради естеството на работата си той беше посещавал някои богаташки къщи у дома и в чужбина и нито една от тях не приличаше на тази.

В дъното зад къщата имаше просторно открито място, явно в резултат на разчистване на околните гори. Пъстра тълпа се разхождаше там напред-назад, докато сервитьори в контрастно бели униформи обикаляха наоколо с подноси в ръце.

— Каква картина! — възкликна Лилиан. — Чух, че са поканили двеста и петдесет души. О, Доналд, погледни това…

Това се намираше вдясно от тях под полегатия склон и представляваше порядъчно голямо изкуствено езеро в близост до гората. В средата му се издигаше причудлив павилион от ефирна дърворезба, какъвто човек можеше да види само в някоя старомодна градина.

— Дали плуват до него? — зачуди се тя.

Един човек, който минаваше наблизо, й отвърна:

— Не. Направено е само заради водните лилии и за красота. — И като се засмя, добави: И заради водораслите. — Напоследък всички искат да имат изкуствено езеро в двора си. Завинаги се отказаха от плувните басейни. Между другото, познаваме ли се? Аз съм Рой Фокс, братът на Томи.

Запознаха се, стиснаха си ръцете и тръгнаха тримата заедно към огромната шатра в далечината.

— Ние сме много близки стари приятели на Клоуи и Франк — рече Лилиан.

— Така ли? Тогава значи сме се срещали и по-рано. Аз съм много общителен човек, но имам слаба памет.

— О, ето ви и вас — извика отдалече Клоуи Сандърс. — Казах на Франк: Това са семейство Улф, с тази зашеметяваща италианска количка. Кога я купихте?

— Не сме я купили. Взехме я под наем — отвърна Доналд.

— За да я изпробваме — обясни Лилиан. — Да видим дали ще ни хареса достатъчно, за да я купим.

Нещо пролази по гърба на Доналд. Беше толкова топло, че можеше да са няколко капки пот, но не това беше срамът. Защо ли на Лилиан й трябваше да казва такива неща, като че ли хората нямаше да проумеят преструвките й? А от друга страна, доколкото се виждаше, те май наистина не проумяваха.

Появи се Франк Сандърс.

— Тук гъмжи от хора. Никога не съм предполагал, че познавам толкова много народ. Направиш две-три крачки и ето ти го старият Рой или Чарли, или Еди-кой си. Страхотна тълпа. Има и два първокласни оркестъра… забравих как се казваха… но по-късно ще ни забавляват „Диг Даун Уийзърс“. Струват куп парички!

— Умирам от глад — обади се Клоуи.

Тълпата бавно се изтегляше към шатрата. Това беше огромна конструкция от чистобяла коприна. Приятели веднага заобиколиха семейство Сандърс и след като изгубиха единствените си познати тук, Доналд и Лилиан се озоваха на една маса с непознати. Но всъщност никой не познаваше другите.

„Това не ти е първият ешелон — развеселено си помисли Доналд. — И тези са от периферията, като нас. Това са отрепките.“

Лилиан бе смутена от това, че не седнаха при някоя от жените, с които се беше запознала на благотворителните обеди, и той забеляза, че изглежда обидена. Тя не разбираше, че тук общественото положение се определя от размера на собствения капитал, но тъй като нито времето, нито мястото бяха подходящи да й обяснява това, той просто каза, че е много приятно да се запознаеш с нови хора. Една хубава млада жена, седнала точно срещу тях на масата, разправяше на всички, че никога по-рано не е била на такова парти.

— Толкова е мило от тяхна страна, че ни поканиха с Рик. Децата ни ходят в една и съща забавачка, така се запознахме. Но сме и съседи или нещо такова. Ние живеехме в градинарския павилион на тази голяма къща отсреща.

Доналд хареса откровеността й и наивността на съпруга й. Той беше самостоятелно практикуващ юрист тук в града.

— О, „Ортън и Прат“ — каза човекът, когато в отговор на негов въпрос Доналд му съобщи името на своята фирма. — Представям си с какво голямо напрежение е свързана работата на такова място.

— Доналд е един от съдружниците във фирмата без нужда — вметна Лилиан.

Защо й трябваше да говори по този начин? Обикновено беше толкова тактична. На устните му беше да й каже насаме колко ненужно и дори надуто бе прозвучала забележката й, но като поразмисли, той я задърпа към танцовата площадка и ритмичната музика.

— Много е хитро да поканят два оркестъра — рече тя. — Рок бандата ще се сменя на всеки половин час. Така всички ще са доволни.

Лицето й, вдигнато към него, му заприлича на излъчващо сияние тропическо цвете, каквото бе виждал някъде, навярно в някоя ботаническа градина. Музиката се лееше; завладя го усещането за пълна хармония. И как тогава се случи така, че само след няколко секунди тази хармония бе разбита на пух и прах само с една-единствена банална забележка?

— Ние много си подхождаме, нали? — тихо каза Лилиан.

— Да, така е — отвърна той.

— Щастливи сме. Не очакваше, че тук ще ти хареса толкова много.

Доналд се усмихна.

— Прочете мислите ми, нали?

— Да. Не бива да приемаш всичко толкова сериозно, Доналд. В това ти е проблемът.

— Не — каза той, — проблемът ми не е в това.

Точно в този миг някой го потупа по рамото.

— Отнемам ви я. Позволено е, не чухте ли? — Непознатият беше малко пиян или по-скоро не беше толкова пиян, колкото в приповдигнато настроение. — Защо трябва да монополизирате най-хубавата жена тук?

Лилиан прие поканата и Доналд я остави да танцува. Върна се на масата и наблюдава двамата известно време, но след като разбра, че тя е в безопасност, отново се включи в разговора.

Думата бе взел дебел мъж в другия край на масата, вероятно по-млад, отколкото изглеждаше:

— Имате ли представа колко струва едно такова парти? Първо наемат хора да го подготвят. Като начало двайсет хиляди за тях. А след това сумите стигат до небесата. Погледнете цветята на тази маса. Само цветята. От Хавайските острови. Със сигурност можем да кажем, минимум петстотин бройки за двайсет и пет маси. А това са фъстъци. Ами хайвера, дето го предлагат във всички тези бюфети? Първокласни бифтеци, омари, каквото си поискате. Видяхте ли другата танцова площадка, дето я направиха посред езерото? Ентусиазмът на шишкото вече граничеше с благоговение и той съвсем не очакваше някой да отговори на въпросите му. Разходете се наоколо. Хвърлете един поглед. Ще ви кажа нещо поверително. Поканили са стриптийзьорки за забавление, но те ще се появят по-късно, когато семейство Фокс се уверят, че децата им са в леглата си и няма опасност някое да се промъкне на долния етаж. Така че не си тръгвайте прекалено рано.

Ето че оркестрите си размениха местата. Вторият направо тътнеше оглушително. Певицата виеше. Танцуващите наистина полудяха. Те се въртяха, блъскаха се, ръцете и лактите им работеха като бутала и се обливаха в пот.

Доналд потърси с поглед Лилиан и като не я откри наблизо, стана да я потърси. Не успя да я намери сред блъскащата се тълпа, която междувременно бе нараснала двойно, и отново седна на мястото си. Е, нека да се забавлява! Веднага щом се появеше наоколо, щеше да стане и да се присъедини към нея, макар че можеше да мине и без този вид танци беше добър в тази област на осемнайсет, но към двайсет и пет годишната си възраст вече ги беше надраснал. И като се надсмиваше леко над себе си, той наблюдаваше танцуващите и я чакаше да се появи.

Тъй като непрекъснато прииждаха нови хора, в шатрата ставаше все по-топло. Младият адвокат Рик погледна часовника си, а жена му прикри с ръка прозявката си. Беше изминал половин час от изчезването на Лилиан.

Смутен, леко притеснен, а също така и леко ядосан, Доналд стана от мястото си и се отдалечи от шатрата. Нощният въздух и внезапно настъпилата тишина, след като се отдалечи от оркестъра, го обгърнаха нежно. Няколко звезди грееха горе, високо над сиянието на фенерите, окачени сред дърветата. Малки групи хора се бяха пръснали наоколо разхождаха се по моравата или стояха и разговаряха. Ако умът му не бе зает с нещо друго, Доналд щеше да възприеме рядката красота на тази сцена.

Е, тя сигурно не бе отишла много надалече, помисли си той, и тръгна напред. Все някой трябваше да я е видял.

Двама мъже преминаха покрай него, споменавайки едно прекалено добре познато име.

— Никога няма да хванат това копеле. Той е десет пъти по-хитър от Интерпол. По-хитър е и от първокласните адвокатски фирми, и от Вътрешна данъчна служба също.

Другият се изкиска.

— На негова страна съм. По-добре си оплети кошничката предварително, казвам аз.

Изкиска се! Отвращение заседна в гърлото на Доналд. Стигаше му толкова. Къде беше отишла тя, по дяволите? Трябваше да я намери и да се прибират вече у дома.

— Съпругата си ли търсите? Струва ми се, че я видяхме да отива надолу към езерото.

Като се обърна, Доналд видя Рик и жена му да бързат към шосето.

— Тръгваме си по-рано — обади се тя. — Заради детегледачката, нали разбирате. Но иначе партито е много хубаво.

Какви невинни души, помисли си той, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. Тя от любезност говореше така за партито, което явно не й бе харесало. Доналд тръгна бавно към езерото.

Там видя Франк Сандърс и някаква непозната жена.

— Лилиан ли търсите?

— Да. Изчезна някъде. Не мога да си представя…

— Видяхте ли по леглата?

— Леглата ли?

— Има три-четири легла от другата страна на шатрата — каза през смях Франк. — Не сте ли чували за тях?

За миг Доналд онемя. В следващия момент си припомни нещо и усети как кръвното налягане рязко го удари в главата.

— Да — рече задавено, — чел бях нещо, чувал бях нещо за такива партита, но не очаквах точно това да е от тях.

— Че защо не? Във всеки случай леглата са в ей тази посока, ако искате да погледнете.

Кръвта яростно пулсираше в ушите му; дори усети напиращото налягане под брачната халка на пръста си. Тръгна бързо-бързо обратно към шатрата, подмина я почти тичешком, зави зад ъгъла, където имаше високи храсталаци, и налетя на Лилиан, която вървеше с гръб към него, придружавана от някакъв мъж.

Доловила шума от стъпки зад себе си, тя се обърна и като видя Доналд, извика:

— Къде беше? Навсякъде те търсих. Хю… Хю се казвате, нали? Това е моят съпруг Доналд Улф.

Двамата мъже си кимнаха. След това другият каза:

— Е, сега, след като двамата се намерихте, аз ще потърся моята компания, тръгвам.

— Лилиан, какво беше това? — настоятелно попита Доналд, когато онзи се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Кое това? Търсех те. Срещнах този мъж и той предложи да ми помогне да те намеря, това е всичко.

Прониквайки косо през една пролука сред младите филизи, лъч светлина докосна пламналото й лице. Той разкри едно легло в дъното, истинско легло, върху което лежеше някаква двойка.

— Не ме будалкай, Лилиан — все така тихо изрече той.

— Какво ми причиняваш? Аз дори не знаех за това тук, а ти?

— Научих само преди няколко минути.

— Тогава защо ме обвиняваш? Ти винаги се заяждаш с мен, Доналд.

— Това не е вярно. Много добре знаеш, че не е вярно.

Отдалечавайки се от това място, те се приближиха до един фенер и Доналд забеляза, че лицето й пламти. Лилиан се спъна и успя да се задържи на крака. На роклята й имаше голямо мокро петно.

— Какво си пила? — попита я натъртено.

— Трябва ли да ти давам обяснения всеки път, когато си поемам дъх? Трябва ли? — захленчи тя.

Изведнъж той се сети. Не, тя съвсем не е отивала доброволно към някое от тези легла. Онзи мъж се е канел да се възползва от състоянието й. Прастарата история.

— Ела насам, Лил. Отиваме си у дома. Наситихме се на това място, стига ни толкова.

— На теб може да ти стига, но не и на мен. Увеселението тъкмо започна и аз си прекарвам чудесно.

— Все пак, какво си пила? Каквото и да е било, изпила си прекалено много.

— Не знам какво беше. Какво значение има? Някой ми предложи няколко питиета, бяха хубави на вкус и аз ги изпих.

— Тези хора са отвратителни. Отвратителни.

Тя отново се спъна, тогава Доналд я вдигна на ръце и почти безволево отпусната я занесе до лъскавата „малка количка“, след което потеглиха към магистралата. От време на време той поглеждаше към жена си; беше заспала. Имаше нещо неопределено тъжно в едно спящо и толкова уязвимо човешко същество, както винаги му се беше струвало. Само преди няколко часа двамата бяха потеглили насам в такова повишено настроение. Тя бе изглеждала особено прекрасна с роклята си теменуженосиня, нали така се казваше? А сега видът на сгушеното й на седалката тяло с голямото петно на роклята под неуместно биещата на очи диамантена огърлица го изпълни с гняв.

Не само защото бе прекалила с пиенето е, това се случваше — помисли си той. — Нито заради онова, което би направил онзи мъж с нея, ако Доналд не беше се появил точно навреме. По-скоро заради цялостната отвратителна атмосфера, която цареше на проклетото парти. И онзи тип Рик я беше усетил. Мястото им не беше там. Затова си бяха тръгнали толкова рано. И на Лилиан не й беше там мястото.

Почти бяха стигнали до дома, когато тя се събуди, оправи косата си и провери дали червилото й е наред. Преди да влязат в сградата, тя грациозно се загърна с един дълъг шал, за да прикрие изцапаната си рокля.

— Добре ли е така? Добре ли изглеждам? — попита го бодро, сякаш нищо не се беше случило.

Наистина изглеждаше много добре. Двамата мъже, които се качиха с тях в асансьора, й хвърлиха многозначителни погледи, а след това се спогледаха, нещо, което тя вероятно пропусна, но не и Доналд.

— Да направя ли малко кафе? — попита той, щом отвориха вратата на апартамента си.

— Не и ако ти самият няма да пиеш. Аз нямам нужда от кафе, благодаря. Много ли те изложих?

— Не, не си изложила нито мен, нито себе си. Отведох те, преди да успееш да го направиш.

Когато след няколко минути влезе в спалнята, тя вече бе свалила всичките си дрехи, но не и огърлицата.

— Ще я откопчаеш ли? Не ми се иска да я свалям. Доколкото знам, сигурно струва колкото годишния наем на този апартамент.

Доналд свали огърлицата и я постави на масичката до леглото. Когато Лилиан посегна да я докосне, той хвана пръста й с брачната халка, дадена й от него.

— Аз съм мъжът, който ти подари този диамант — изрече грубо. — Не го забравяй.

— Ти ревнуваш — каза тя и му се усмихна.

— От кого? От кого би трябвало да те ревнувам?

— От когото и да е. От мъжете на партито. От мъжете в асансьора преди малко.

Ето, Лилиан стоеше там с високо изправена глава, дразнеше го и се усмихваше. Дявол я взел! Тя беше вбесяваща, неустоима, възбуждаше гнева му и същевременно го караше да я желае с всяка частица на тялото си, с всяка капчица кръв във вените си.

— Влизай в леглото — рече й той, — и то веднага.

 

 

„Забележително е, каза си Доналд на следващия ден, как една нощ на бурна любов може да успокои нервите ти, да премахне несигурността и да превърне света наоколо в място, където всичко е по силите ти.“ Също така си мислеше, че колкото по-малко време прекарва тя с Клоуи Сандърс и приятелите й, които не се свъртаха на едно място, толкова по-добре.

— Тъкмо си мислех — подхвана той, — че така, както си пълна с енергия, може да е най-добре да работиш на пълен работен ден до началото на университетския курс. Защо не помолиш мистър Бъзли? Двамата винаги толкова добре сте се разбирали. Той сигурно ще е доволен.

Той наистина бе доволен, както се оказа. И всеки ден след работа Лилиан се прибираше у дома с някакви нови впечатления или някоя интересна история, с която забавляваше Доналд по време на вечерята. Най-невероятни хора посещаваха кантората на Бъзли, но несъмнено се различаваха от онези, които посещаваха „Ортън и Прат“. В рамките на една седмица се бяха появили прочут рап певец, обвинен в насилие, и жена, която бе забогатяла от лотарията.

— Наистина е прекрасно! А старецът Бъзли е невероятен. Жена му се бори с болестта на Лу Гехриг^[3] вече четвърта година и чака смъртта си, но когато си с него, и за миг няма да се досетиш какво преживява. Няма да повярваш какво невероятно чувство за хумор има, докато не чуеш чудесните му вицове. Горкичкият старец, аз направо съм луда по него.

Да, той бе постъпил правилно, като я беше отделил от тайфата на семейство Сандърс. Двамата поскитаха из града, както бяха правили в началото на запознанството си, наеха лодка с гребла на езерото, отидоха на пикник с приятели и така отпразнуваха настъпването на прекрасния месец юни.

Рано през юли получиха покана. Рой Фокс организираше парти.

— Наистина съм изненадана, че се сетиха за нас — каза Лилиан. — Ами че семейство Фокс ни поканиха само заради Сандърсови.

— Той просто е преписал списъка с гостите на брат си, това е всичко. Напълно сигурен съм, че никой там не си е спомнил нито за теб, нито за мен.

— Предполага се, че имението на Рой е още по-великолепно от това на брат му Томи. Наистина съм любопитна да видя как е възможно такова нещо.

Доналд поклати глава.

— Лил, скъпа, ние няма да ходим там.

— Няма да ходим ли? И защо, за бога?

— Лил, онова, което за едни е великолепно, за други може да е отвратително.

— Какво има? Пак за онези легла ли се сети? Просто защото някои хора си падат по тези неща, не означава, че и другите трябва да го правят.

Тонът и позата й му подсказаха, че тази работа няма да приключи след няколко минути. В същото време нещо просветна в паметта му: Ама, разбира се! Мъжът, когото бе дочул да хвали негодника, напуснал страната с откраднатите милиони, беше бащата на Рой и Томи.

— Отвратителни са — рече той. — Тези хора са отвратителни.

— Защо? О, заради онези легла ти направо ги пращаш в ада, нали?

— Не, работата е много по-голяма и по-дълбока.

Нямаше намерение да започва спор на нравствена тема, било то в областта на секса, финансите или в която и да е друга, затова й отговори съвсем просто:

— Цялото парти ми се видя много вулгарно. Имаше прекалено много от всичко. Понякога по-малко означава повече. Не ми хареса атмосферата и не искам да ходя пак там.

— Трябва да си издигнеш една трибуна на площада, Доналд. Говориш като проповедник. Ти си пуританин.

— Може да са ме наричали с какви ли не имена зад гърба ми, много е вероятно, но съм сигурен, че „пуританин“ никога не е било сред тях.

— Тогава трябва да си някакъв радикал, който мрази всички по-богати от него.

— Ти наистина много добре съзнаваш, че говориш глупости. Да не би да мразя, както твърдиш, да не би да мразя мистър Прат? Не, защото той е почтен човек във всяко отношение. Той се радва на спечеленото, не пилее, не се фука и най-вече е честен човек.

— И толкова много големи думи заради една проста покана. Не мога да повярвам. — Лилиан се вторачи в него. — Понякога можеш да бъдеш толкова досаден, Доналд. Имаш ли някаква представа колко досаден можеш да бъдеш? В деня, когато се запознахме, ти ми направи съвсем различно впечатление, че си жизнен, с чувство за хумор и с широки възгледи.

„Колко странно — помисли си той, докато отвръщаше на втренчения й поглед, — че именно за тези качества понякога ме хвалят.“ И въпреки това стоеше там, взирайки се в сините й очи така, както би гледал ножове, пробождащи тялото му.

— Любопитна съм, Доналд. Какво си помисли за мен, когато се запознахме?

— Тогава не мислех. Само чувствах — отвърна той.

В широкото си легло двамата лежаха, без да се докосват. Светлини и сенки се движеха по тавана. Възможно ли е да сме направили грешка? — питаше се той. Болката, подобна на хладен ужас, прониза цялото му тяло. Всичкият този гняв, всичките тези думи заради една нищо и никаква покана, изпратена от непознат! Дали не трябваше да отстъпи и да отиде на партито? Нещо вътре в него му нашепваше: „Да, отстъпи, не си струва да вдигаш толкова шум за нищо“. А друг глас го убеждаваше: „Недей! Проблемът е много по-дълбок от това дали ще прекарате няколко часа точно с тези хора или не“.

Но точно колко бе дълбок проблемът и защо ставаше така… и докъде щяха да стигнат нещата?

На сутринта, след като си размениха няколко студени и учтиви думи, двамата забързаха, всеки към своето работно място. Денят на Доналд премина както обикновено, изпълнен със срещи, книжа, телефонни разговори и нито минутка за лични неща. Но в края му, в ранната привечер, личните неща изплуваха и го завладяха изцяло, а той с ужас установи, че не му се иска да се прибере направо у дома. Затова се обади по телефона, извини се и излезе да хапне хамбургер с един от новите адвокати във фирмата.

Младият мъж беше самотен; съпругата му бе заминала извън града, за да посети болен роднина. Тя беше бременна и ужасно му липсваше. Трябвало да се прибере във вторник и той броял минутите дотогава — каза го, без да се срамува от думите си, без да крие щастливото изражение на лицето си.

„Изглежда толкова невинен и толкова млад — мислеше си Доналд, докато се прибираше у дома, — макар че не е много по-млад от мен. Защо се чувствам толкова тъжен и потиснат? Дали не правя от мухата слон? Дали?“

Тя го чакаше, за да му каже нещо; пролича си по лицето й, когато той влезе. Не можа да познае дали новината е добра или лоша, а само, че е важна.

— Бременна съм — каза Лилиан.

„От онази нощ — веднага си помисли той, — нощта на онова парти, след като се прибрахме у дома.“ Всъщност беше мислил за тогава, защото не бе взел предпазни мерки; тя направо го бе омаяла.

— Няма ли да кажеш нещо, Доналд?

По изключение той не беше в състояние да говори. Само я прегърна и примигна, за да не потекат сълзи на нежност от очите му.