Белва Плейн
Далеч от дома (22)

Глава 21

— Този дъб, дето го виждаш ей там до оградата — каза Джим — е най-малко на сто години, Гилбърт. В тази част на страната растат главно борове и дъбове. Следващия път, като ни дойдеш на гости, ще трябва да те заведем на излет в Димните планини. Ще видиш девствени гори, повече от половин милион акра. Ще видиш морени, големи колкото малка къща, останали от ледниковия период, неща, които не можеш да видиш там, откъдето идваш.

— Мистър Фулър, чувам, че не ходите много често там, откъдето идвам.

— Опасявам се, че е така. Никога не съм обичал особено да пътувам, пък и тук така и така имам прекалено много работа.

— Но сте ходили в Ню Йорк, нали? Трябва да сте посетили Ню Йорк, когато сте живели във Филаделфия. Само на един хвърлей разстояние е.

— Е, бил съм там, но повечето пъти просто съм преминавал през града.

Всички седяха на верандата след вечеря, а Лора спокойно слушаше тихия разговор, изпълнена с щастие и горда със своя дом. Беше почти забавно да сравнява това гостуване в края на седмицата с гостуването у семейството на Гилбърт в техния апартамент на четиринайсетия етаж над авеню, претъпкано с автомобили. Родителите му бяха приятни хора, много умни и много сърдечни, но страшно забързани през цялото време и следователно у тях всичко бе толкова различно от спокойния начин на живот у дома.

— Много лошо, че Ричард го няма. Можеше да ти разкаже някои интересни неща за тази част на страната. Отиде на кратък семинар по лесовъдство и не успя да се прибере за края на седмицата.

— Бих искал да се запозная с него.

— Защо не отидете до наблюдателницата, докато е още светло? — предложи Кейт. — Гледката е наистина изключителна, особено точно преди залез-слънце. До там и обратно има малко повече от две мили, но си струва да отидеш.

Винаги изпълнен с желание да види нещо ново, Гилбърт веднага стана от люлеещия се стол.

— Добра идея. Хайде да вървим.

— Това твое семейство, страхотни хора са — каза той, докато се изкачваха по склона на хълма. — Възхищавам се от ентусиазма им. Харесвам ги и се надявам и те да ме харесват.

— Разбира се, че те харесват. Защо не?

— Не знам. Баща ти толкова често споменаваше Ричард, че взех да се питам дали няма нещо… ами дали няма някаква причина да мисли, че ти и той… че той е влюбен в теб или ти в него.

— Това беше, когато бях на петнайсет години, но от онези чувства сега не е останало нищо. Всъщност аз се надявах вие двамата да се срещнете — каза Лора, макар да не беше самата истина. Тя щеше да изпитва известно неудобство да седи на масата с тези двама мъже едновременно. Някога Ричард знаеше и най-интимните й мисли… Засмя се. — Ричард е чудесен човек, но понякога ми се струва, че мисли единствено за околната среда, за опазването й, за дърветата и за правата на животните.

— Тогава съм доволен. Не искам той да мисли за теб или ти да мислиш за някой друг, освен за мене. Това са моите нареждания.

„Гил излъчва светлина, когато сърцето му е пълно“ — помисли си момичето. Сякаш с всеки изминал ден научаваше нещо ново за него. И като посегна нагоре, тя го погали по бузата.

— Очите ти, Лора. Тези сериозни очи, които обичам. Вървяха ръка за ръка почти без да говорят. Въздухът ухаеше на борове. Една лисица се мярна на пътеката и светкавично изчезна в шумолящия гъсталак. Най-накрая достигнаха последната спирка и впериха погледи в гледката долу, и двамата еднакво изпълнени с благоговение тя, за която това бе един от първите спомени в живота и, и той, който я виждаше за първи път. На двайсет опасни метра надолу в пропастта водопадът се гмурваше в реката. В далечината между хоризонта и планините лежеше синкава мъгла.

— Значи това са Димните планини — прошепна Гил. — Подходящо име. Красиви са. Красиви.

— До там има доста мили разстояние, макар че не изглежда така. Местността наоколо е хълмиста.

— И ти обичаш тази хълмиста местност.

— Както казва татко, това място влиза в кръвта ти.

— Мога да си представя как става.

— Хайде да се връщаме. След десетина минути ще се стъмни. Трябваше да вземем фенерче. Татко ми даде, но забравих да го взема.

— Той е забележителен човек. Понякога говори като фермер, а когато обсъждахме онова дело за шпионина във Вашингтон, говореше направо като адвокат, като някой от моите професори.

— Хората често разправят такива неща за него. Хората от разните бордове, на които е член, хората в болницата, от борда на Ед и бог знае колко още други.

— Те двамата се разбират много добре, той и майка ти.

— О, така е. Но как можеш да съдиш за това, след като си тук само от два дни?

— Ще ти обясня как. Това е нещо, което усещам у другите. Не искам да кажа, че съм някакъв смахнат, дето гадае съдбите на хората по чаените листенца на дъното на чашата, но много пъти съм познавал. Е, предполагам, че съм правил и грешки. — Гил се намръщи. — Струва ми се, че баща ти е един много притеснен човек. Прав ли съм?

— О, определено е така. Но при тази голяма отговорност, която е поел тук — съвсем наскоро прибавихме деветстотин акра към фермата — предполагам, че е естествено.

— Той сигурно се притеснява и за теб, скъпа моя лейди.

— За мен ли? Че защо изобщо ще се притеснява за мен?

— Защото ти си съкровище, а хората пазят съкровищата си.

Лора не можеше да обясни защо при приготвянето на багажа си само за два дни у дома бе сложила в куфара и дневника, но ето, че той беше там, на масата в нейната стая. Нито пък можеше да обясни защо, след като се приготви за лягане и се канеше да угаси лампата, изведнъж прекоси стаята, отключи червеното томче и започна да пише:

„Толкова пъти започвам страницата с думите: Всичко това е сън. Именно сега всичко в моя живот върви толкова добре, имам чувството, че сякаш не го заслужавам. Като доброволка в болницата виждам толкова много страдания. Не само че боледуват, но на хората толкова често им липсват любов, семейство, близък човек, който да се грижи за тях, и според мен това е по-лошо от притеснението за следващия наем. Но какво ли зная аз, след като имам толкова много любов и не е нужно да се притеснявам нито за наема, нито за каквото и да било друго…

Толкова ми е приятно да гледам как Гил и татко се разбират. Те като че ли имат толкова много да си казват, сякаш умовете им работят в синхрон. Макар че аз малко се притесних, когато татко, наистина много тактично, направи онази забележка за любовта от пръв поглед, когато бяхме насаме. Когато му разказах как всичко между мен и Гилбърт се случи в един и същи момент, той рече: «Не вярвам в това. Може би понякога се случва, но аз все пак не вярвам».

Дали не говореше за себе си? И ако беше така, коя от двете жени в живота си имаше предвид, Ребека или Кейт? Но той явно е толкова доволен от Кейт, че трябва да е имал предвид Ребека, нали така.

Винаги съм недоумявала, когато усетя онази тъга у него при споменаване на името й. А може да не е тъга, а нещо друго, нещо тайнствено и смътно.

Понякога, след като ми остава още една година до постъпването в Медицинския институт, си мисля каква специалност да избера най-накрая и се чудя дали да не е психиатрия. Струва ми се, че често мога да позная, когато хората прикриват истинските си чувства зад обичайното си учтиво държане или веселост. В библиотеката попаднах на една прекрасна книга — «Анатомия на меланхолията», авторът й е човек от седемнайсети век, но в нея са казани много неща, за които Фройд е писал през двайсети век. Представете си само! И все пак накратко всичко се свежда до въпроса защо правим нещата, които правим.

Не исках да го занимавам с това тази седмица и отдавна не съм правила такова нещо, но най-накрая ще му кажа за пътуването до Филаделфия. Всъщност Гил даде тази идея в края на седмицата, когато пътувахме със самолета до Ню Йорк на гости при неговите родители. На много кратко разстояние с влака е и затова отидохме, взехме такси до улица «Смърчова», а дали не беше «Борова»? Мислех, че знам коя е улицата, но тъй като не бях съвсем сигурна, проверихме и на двете, но дори не успяхме да намерим номера, затова се отказахме. Навярно съм записала адреса погрешно. Някой ден ще опитам пак. Макар всъщност да не е чак толкова важно, искам да видя къщата.

Ричард казва, че е ужасно да притеснявам татко по този начин. Той така ми се разсърди, когато попитах татко къде е погребана Ребека. Каза ми, че била кремирана и че не бива да питам татко за това. Може би е прав. Ужасно е.

Жабите квакат в езерото зад конюшните. Тези звуци ми навяват носталгия — звуците на пролетта, на времето, когато бях тригодишна, откогато са най-първите ми спомени. А може и да не си спомням точно онова време или ако наистина тогава съм чула тези звуци, не съм знаела, че ги издават жабите. Питам се дали жабите имат съзнание; несъмнено все имат някакво, но какво ли е то?

Всичко е мистерия. Любовта е мистерия. Около масата, на която се храним през тази седмица, човек може да види толкова много видове любов. Съществува любовта на татко към Кейт, нейната към него, нейната към мен, моята към нея, моята към татко, моята към Гил и неговата към мен. Наистина вярвам и се надявам, че с времето Гил ще обикне мама и татко и те ще го обикнат. А го има също и Ричард, скъпия Ричард, сега и завинаги.

Да, това е мистерия и сън. Не зная защо изливам всичко това върху хартията тази вечер. Ако можех да отида в стаята на Гил от другата страна на коридора, щях да го излея пред него и той щеше да ме разбере. Но макар да знаят със сигурност, че ние с него спим заедно, татко и мама не биха искали да го правим в тяхната къща, ето защо аз, разбира се, няма да отида в неговата стая.

Тази вечер така преливам от чувства, че бих могла да плача, да се смея или и двете едновременно. Като огледам стаята си, си спомням за моята котка Фелиша, която е мъртва отдавна, и за това как я кръстих на приятелката на Ричард от гимназията. Наистина утре трябва да си взема една котка и да я кръстя Фелиша, за да го подразня. Във всяко семейство трябва да има котка. Да, точно това ще направя.

А сега затварям дневника и го заключвам. Лека нощ.“