Пени Джордан
И в радост, и в беда (29)

Епилог

— Значи можем да смятаме въпроса с продажбата на Браутъновата къща за приключен?

— Струва ми се, да. Имаме потвърждение от службата за държавни приходи, че дължимите суми са преведени. Трябваше да измъкнем повечко от купувача, но при днешното състояние на пазара с недвижими имоти…

— Освен това остава и проблемът с разрешението на общинския съвет да се промени предназначението на имота…

— Купувачът изглежда доста сигурен, че ще го получи, но няма да се учудя, ако срещне съпротивата на гражданите. На тяхно място и аз не бих изгарял от желание да съжителствам с…

— Извинявай, че те прекъсвам Макс, Майкъл Кинг е на телефона.

— Ей сега ще се обадя. Да, мисля, че вече мога да прибера в шкафа папката за Браутъновата къща.

 

 

— Зоуи, къде е моята внучка?

Зоуи се разсмя чистосърдечно, като видя разочарованото изражение на майка си, която току-що бе влязла в малката, окъпана от слънце, уютна всекидневна.

— Бен я изведе в парка. Днес за първи път новият му главен готвач ще приготви сам ястията за обяда. Струва ми се, че и той е доволен, задето Бен не му виси на главата.

— Минах край ресторанта и видях, че е пълен.

— Наистина имаме късмет. Бен съвсем точно се насочи към тази незапълнена ниша в ресторантьорството. Част от редовните ни клиенти са бизнесмени, които намират, че нашият ресторант е едно съвсем прилично, не много скъпо място, където могат да организират деловите си обеди и вечери. Другите ни клиенти са хора от квартала и трябва, естествено, да се съобразяваме с по-ограничените им финансови възможности в момента. Стараем се да свиваме до минимум всички разходи, но ако не беше Клайв да ни помогне, едва ли щяхме да успеем. Благодарение на него успяхме да купим тази къща и ресторанта. Чувствам се виновна, че не мога да помагам повече.

— Не си права, скъпа! Нали под твое ръководство направиха вътрешното оформление на ресторанта, пък и пое и счетоводството?

— В най-скоро време смятам да започна работа в ресторанта, макар и не на цял ден. Ще поема касата и заявките за обедите и вечерите на бизнесмените. Не искам Бен да си мисли, че заради Кати съм престанала да се интересувам от него! — възкликна уж печално Зоуи, като се хилеше дяволито. — Май сега аз би трябвало да се оплаквам, че съм минала на заден план!

— Нали те предупреждавах, че точно така ще стане! — усмихна се майка й. — Мъжете се превръщат в най-любещите всеотдайни татковци, когато им се роди дъщеричка. Никога не съм проумявала защо те обикновено твърдят, че искат син. Предполагам, че някои наистина мечтаят за синове, но няма да забравя как се радваше баща ти, когато ти се роди.

Зоуи се наведе и измъкна плюшеното зайче, което се подаваше изпод дивана.

— Я остави тези отвлечени разсъждения! Кажи сега, готова ли си за изпитите? — подхвърли закачливо Зоуи, като се изправи.

— Готова съм, разбира се. Не знам само дали баща ти няма да получи инфаркт от нерви — засмя се майка й.

— Доволна ли си, че го виждаш по-често вкъщи сега, когато е „полупенсионер“?

— Започвам да свиквам. В началото не бях много сигурна, че баща ти лесно ще се примири с новото си положение — призна Хедър. — Години наред работата го поглъщаше изцяло, понякога даже ми се струваше, че съжалява, когато трябва да се откъсне от банката, за да прекара няколко часа с мен.

— Знаеш ли, татко ужасно се гордее с теб! — каза Зоуи. — Миналата седмица, когато се отби у нас, направо ни проглуши ушите — почти през цялото време не престана да се хвали каква „отличничка“ си била.

— Да, да, знам — разсмя се майка й. — Баща ти тръби наляво и надясно, че ще се пенсионира и ще ме изпрати аз да работя. Радвам се, че си решила да продължиш да работиш, Зоуи. Едва сега започвам да разбирам колко е важно да се чувстваш независима, не толкова финансово, колкото емоционално… И въобще. Взаимното уважение скрепява едно семейство не по-малко от обичта. Първоначално татко ти се нацупи, когато му обявих решението си, но само да го видиш сега! Знаеш ли, често стоим до късно нощем и си говорим. — Двете се засмяха, а Хедър добави замислено: — Май идва време в една дългогодишна връзка, когато да разговаряш с партньора си сякаш се оказва по-възбуждащо, отколкото самият секс.

— О, нима? — ухили се нахално Зоуи. — Само не ми казвай, че когато се обадих по телефона в неделя и ви заварих още в кревата, сте чели вестници!

Хедър прие закачката й със смях, изчервявайки се едва забележимо.

— А, ето го и Бен — възкликна радостно Зоуи, когато чу, че входната врата се отваря.

— Здравейте, всички! Върнахме се.

Гушнал Кати, Бен влезе в стаята. Хедър веднага скочи, прегърна внучката си и сияеща от щастие, започна да й гука. Бен приближи до Зоуи, наведе се и я целуна нежно.

— Липсвах ли ти?

— Да си ми липсвал? Та ти отиде в парка само преди половин час — промърмори уж нацупено Зоуи, ала искрящите й очи говореха друго. — Преди малко се обажда майка ти. Шарън е взела успешно всички изпити. Канят се да дойдат в Лондон за няколко дни, за да го отпразнуват.

— Трябваше да ги вземе, естествено! Толкова пари се потрошиха за онзи учител, който й помагаше да се подготви — оплака се Бен.

Зоуи обаче знаеше колко е щастлив Бен, че Шарън полага усилия да превъзмогне онази жестока травма от загубата на детето, че интересът към живота отново се събуждаше у нея. Никой не можеше да разбере Шарън, както самата Зоуи. Погледна майка си, която си играеше с Кати. Сърцето й преливаше от обич.

Кати…

Отмести поглед към Бен. Той наблюдаваше почти ревниво бабата и внучката. От пръв поглед си личеше, че му се иска отново да грабне в ръце малката си дъщеричка.

— Като си помисля само какво ще бъде, когато стане на седемнадесет години… — промърмори Зоуи с кисела усмивка.

— Избягвам да мисля за това — усмихна се Бен.

— Сигурно няма да е толкова страшно, ако трябва да се грижиш за три-четири деца — изстреля Зоуи в упор.

— Три или четири?

— Да, прав си, по-добре четири! — Зоуи се престори, че не е разбрала въпроса. — Две момиченца и две момченца. Е, би могло да са и четири дъщерички, но не мисля, че си чак такъв майстор.

— Четири… — повтори смаян Бен.

— Хм… А защо не шест? — Зоуи плъзна ръка в неговата, наклони глава, като го оглеждаше внимателно, и накрая заключи: — Да, определено смятам, че имаш данни за баща на шест деца!

— Така ли мислиш? Я, да видим тогава какво можем да направим по въпроса!

— Какво толкова си шушукат мама и татко? — попита Хедър малката си внучка.

Кати не знаеше, естествено. Чувстваше обаче колко й е хубаво в този малък неин свят, обградена от хора, които я обичаха.

 

 

Дженифър Бауърс застана на трибуната и изчака аплодисментите да стихнат. Ник огледа крадешком отражението си в стъклените крила на вратата на залата. Костюмът му беше чисто нов — естествено „Армани“.

— Безупречен! Изглеждаш съвършено! — бе кимнала доволно Венис, когато продавачът я извика, за да го огледа. У Ник все повече се затвърждаваше убеждението, че нищо не можеше да стане без нейното одобрение.

Лекарите изказваха с недомлъвки известна загриженост за здравето на Венис по време на бременността й, макар че в крайна сметка Ник не можа да разбере в какво се състоеше проблемът. Това обаче не й пречеше да проявява най-жив интерес и да контролира отблизо всичко, което той правеше — от избора на неговите дрехи до покупката на елегантната къща в Лондон, където трябваше да се преместят, след като бъде избран в парламента.

Ник не бивало да я тревожи с нищо, никакви спорове, никакви неоправдани отсъствия, му беше обяснила тя с усмивка, която не съответстваше много на твърдия й тон. Пак с усмивка Венис му извести, че Люси Ферърс, красивата брюнетка, изпратена от фирмата за връзки с обществеността, чиято всеотдайност и нескрито обожание бяха като мехлем за посмачканото му мъжко самочувствие, е уволнена.

— Питър смята, че не е много подходяща за тази работа и трябва да призная, че напълно съм съгласна с него. Отсега той поема тези функции, Ник!

Фирмата му беше продадена. Така или иначе нямало да разполага с време да се занимава с нея, заяви Венис, добавяйки с една от нейните опасни пресметливи усмивки, които той вече ненавиждаше, че фирмичката му едва ли би допринесла с нещо за реномето му като депутат.

Венис му определи щедра месечна издръжка. За щедростта й не можеше да каже дума. Вбеси го обаче подигравателното пренебрежение, с което Питър Вилърс го наблюдаваше, докато обсъждаха сумата. Ник намери за уместно да отбележи по-късно пред Венис, че присъствието на Питър бе съвсем излишно, ала Венис сви рамене и отвърна безгрижно:

— Има ли значение какво си мисли той?

Утвърждаването на Ник като кандидат на партията за предстоящите частични избори се забави малко. Ник не беше сигурен, но имаше съмнения, че бавенето се дължи на Дженифър. Все пак накрая Венис постигна своето.

— Какво толкова се тревожиш за някакво си незначително забавяне? — беше казала тя, когато той й се оплака. — Още по-добре. Нека първо се роди бебето…

Ник се канеше да възрази, че не тя, а той е кандидатът в изборите, кой знае защо обаче премълча.

Естествено, че не се боеше от Венис! Как можеше да се страхува от една жена? Венис беше само съпругата на депутата Никълъс Уилрайт и нейната роля беше скромно да стои до него в обществените му изяви.

 

 

— А сега нека да посрещнем новия ни депутат Никълъс Уилрайт — каза от трибуната Дженифър Бауърс.

Последваха сдържани аплодисменти. Ник се изправи и се насочи към подиума, следван от Венис, която щедро сипеше усмивки към присъстващите.

— Ти трябваше да си на неговото място! — прошепна Дженифър на Адам, докато наблюдаваше усмихнатата двойка да приближава подиума. — Сигурна съм, че щеше да ни представляваш много по-достойно в парламента.

Адам изви глава към Дженифър. Ръката му остана върху талията на Фърн. Доста съм понаедряла в момента, въздъхна примирено тя, като усети енергичните ритничета на едното от близначетата в корема й. Когато доктор Райли й съобщи, че ще има близнаци, Фърн се разсмя щастливо. Напоследък често се смееше. Животът й бе изпълнен с много смях. С много смях и много любов.

— Не исках да ставам депутат — отвърна Адам на Дженифър. — Би означавало твърде много жертви. Тук имам всичко, което съм искал — добави той и погледна усмихнат Фърн.

— Да, разбирам те — кимна Дженифър.

— Вярно ли е, че Ник е спечелил с много малка преднина? — попита Фърн.

— За съжаление, така е — отвърна Дженифър с кисела гримаса. — Никога не бих рискувала да се оттегля от политиката по средата на мандата, ако това място не беше сто процента сигурно за партията. Ако някой чуеше речта на Ник при обявяването на резултата, щеше да си помисли, че е спечелил съкрушителна победа.

Малко по-късно, когато останаха сами, Фърн се взря изпитателно в Адам и попита тихо:

— Не съжаляваш ли, че не прие да се кандидатираш?

— Наистина ли смяташ за нужно да ми зададеш този въпрос? — Адам я погледна с обич и докосна нежно бузата й. — Бях искрен, когато отговорих на Дженифър. Имам всичко, което съм искал, Фърн! И много повече — неща, за които дори не съм се осмелявал да мечтая. Нямам политически амбиции, затова мястото в парламента не ме интересува.

— Зная, Адам, че не искаш да извличаш дивиденти за себе си — наблегна Фърн, — но мисля, че би могъл да си полезен на другите. Ето например проектът за Браутъновата къща…

Фърн остави изречението недовършено, като видя, че Дженифър Бауърс отново се качва на трибуната. Усети леко напрежение, защото знаеше какво е намислила бившата вече депутатка и колко важно беше то за Адам.

— Дами и господа! — започна Дженифър. — Преди да се оттегля окончателно от политическата си дейност, бих искала за последен път да ви помоля за внимание, макар че официално вече нямам право на това. Чувствам за свой дълг обаче да го направя, а не за задължение. Зная, че поводът, който ни е събрал тук, в тази зала, е да поздравим новия ни депутат. Сигурна съм обаче, че Ник не би имал нищо против да използвам този повод, за да изкажа дълбока благодарност и да поздравя друг наш съгражданин. Не се съмнявам, че всички тук присъстващи знаят прекрасно колко много Адам Уилрайт е допринесъл за благото на нашата община. Не се съмнявам също, че Адам е последният човек, който би искал благодарности или похвали за това, което прави, защото го счита за свой граждански дълг, но все пак държа да отбележа специално едно от неговите начинания. Знаете за какво говоря, естествено, става дума за проекта му за Браутъновата къща. Знаете също как бе посрещната идеята в началото. Хората се тревожеха за спокойствието на малкия ни град, в съседство, с който трябваше да бъде създаден център за професионално обучение на малолетни престъпници. Казваха си: „Човек трябва да е луд да се съгласи до портата му да се появи нещо, което спокойно може да се оприличи с разграден затвор!“. Огромната заслуга на Адам е, че съумя спокойно, ненатрапчиво да ни превъзпита, да ни покаже, че наш дълг е да помогнем на тези млади хора. Браутъновата къща трябва да се превърне в място, където те не само ще излежават присъдата си и ще придобиват професионални умения, които после ще им помогнат да си изкарват хляба, но и онези социални и емоционални качества, благодарение на които ще се интегрират пълноценно в обществото. Знам, че не всички още са напълно убедени в правотата на Адам, че има хора, които тайно се надяват с откриването на дома да се докаже, че той греши, но, слава богу, техният брой намалява с всеки изминал ден. Подозирам, че една от скритите амбиции на Адам е да превъзпита не само „блудните“ момчета, но и нашите Тома Неверници. Няма да моля Адам да произнася реч сега, но съм сигурна, че след месец, на официалното откриване на центъра, ще има какво да ни каже. Искам само да му благодаря от името на всички, че ни отвори очите, научи ни, че най-опасен и пагубен е самият страх, стаен в душите ни, страх от потенциалната възможност на човека да върши зло.

— Адам! Адам! — започна да скандира събралото се множество.

Адам се насочи към трибуната. Усмихната, Фърн го следваше с поглед. Къде бяха сега клеветниците, които го одумваха и хулеха, онези, които мърмореха, че с недообмислените си идеи, Адам залага бомба със закъснител, която ще унищожи спокойното им мирно общество?

Един от тях беше в залата. Усмивката на Фърн изчезна, когато погледна изкривеното от злоба лице на Ник.

 

 

— Той няма право! — избухна Ник. — Няма да позволя на тази кучка Дженифър Бауърс да ми изиграе такъв номер! Аз съм член на парламента. Той е нищо… Едно нищожество… Някакъв си градски съветник… Аз ще го…

— Ти ще си стоиш на мястото! — процеди студено Венис, като го стисна здраво за ръката. — Не ставай още по-голям глупак, Ник! Знаеш колко се потрудихме с Питър за твоя имидж. Няма да допусна да го разрушиш заради капризи или идиотско избухване. Какво те интересува? Нали сам каза, че Адам е само някакъв си градски съветник? Как може един член на парламента да се сравнява с него?

— Нали твърдеше, че няма да го преизберат в градската управа? — подхвърли Ник с горчивина.

— Твърдях го, когато още мислехме, че иска да превърне терена на Браутъновата къща в супермаркет. Сега, когато се е накичил с ореола на светец и обществен благодетел, с нищо не можем да го помръднем от мястото в градската управа. И, за бога, престани да мислиш за това, Ник! Предстоят ни много по-важни дела. Като например да убедим ръководството на партията, че си достоен да изпълняваш много по-отговорна роля от обикновен член на парламента. През следващия месец с Питър ще организираме вечеря. Той познава няколко личности с тежест, ще ги убеди да приемат поканата ни. Ще измъкнем от нафталина и две титулувани особи, както и един бивш член на парламента. Старчето е пълно куку, но още се крепи и прави добро впечатление. О, щях да забравя, другата седмица ще прескоча за два-три дни до Лондон да видя как напредват работите с новата ни къща. Не е нужно да ме придружаваш. Без друго си канен тук на вечеря, нали? Питър ще ме откара до Лондон…

Венис парира с усмивка плахия опит на Ник да протестира. Наистина нямаше от какво да е недоволна. Беше възстановила напълно фигурата си след раждането. Кожата й отново беше свежа и гладка като сатен. И Питър й го каза. Доволната й усмивка стана по-широка. Питър беше очарователен любовник, но тази връзка не можеше да продължава още дълго. Чудесно оправдание, за да смени агенцията за връзки с обществеността. Трябваше й нещо по-специално, човек с по-стабилни връзки във висшите кръгове на политиката.

Погледна с крайчето на окото Ник. Изглеждаше наежен, лицето му беше леко зачервено от раздразнение. Май довечера трябваше да го пусне в леглото. Тази сутрин не й убягна как Ник оглеждаше секретарката на Питър. Венис се усмихна цинично. Колко проста работа беше да държиш изкъсо Ник! Трябваше му само малко секс. Все едно да залъжеш едно дете с бонбонче.

 

 

— Хайде да си тръгваме!

— Не можем, още никой не си е тръгнал! — възпротиви се Фърн, поглеждайки към Адам.

— Е, все някой трябва да го стори пръв. Освен това вече не издържам да те гледам, без да мога да те докосна, да ти покажа колко те обичам.

— Казваш ми го, откакто сме тук — отвърна Фърн усмихната.

Беше убедена. Това беше самата истина.

 

 

— Сигурна ли си, че изглеждам добре? — Маркъс подръпна нервно вратовръзката си, макар че му се струваше много стегната.

— Изглеждаш чудесно! — увери го Елинор.

— Сигурна ли си, че трябва да отида сам? Искам да кажа, дали не ни очаква да я посрещнем всички?

— Ванеса ще бъде очарована, ако баща й я посрещне, Маркъс!

— Не знам дори дали ще я позная след месец и половина, прекаран с Джейд в Ню Йорк! — измърмори той.

— Побързай, че ще закъснееш — засмя се Елинор. Целуна го по устните и каза нежно: — Всичко ще е наред, Маркъс!

— Така приказваш, но…

— Всичко ще е наред — повтори Елинор.

— Защо не отидохме с Маркъс да посрещнем Ванеса? — попита нацупен Гавин, когато Маркъс излезе.

— Знаеш защо не отидохме! — намеси се Том, преди Елинор да е успяла да му отговори. — Това е изненада за Ванеса.

— Ама аз исках да й кажа за фонтанчето с рибките и…

— Ванеса знае за тях, глупчо! Нали ходихме до къщата преди да замине в Ню Йорк?

— Да, но не е видяла рибките!

— Нали й писа в писмото за рибките си!

— Я престанете бързо и двамата! — прекъсна твърдо спора Елинор. — След малко ще видите Ванеса. Гавин, тази вечер няма да й показваш рибките. Не забравяйте, че този дом е и на Ванеса и сигурно ще й е приятно сама да открие някои неща.

Ако преди някой месец й кажеха, че за толкова кратко време щеше да настъпи такава удивителна промяна, нямаше да повярва, си каза Елинор, докато наблюдаваше момчетата, които неохотно се заеха пак с домашните си. Интуицията й подсказа, че първата пукнатина в стената, която Ванеса бе издигнала около себе си, се появи, когато Джулия обяви, че се премества в Щатите.

Маркъс беше този, който каза на дъщеря си, че ще живее за постоянно в дома им. Маркъс посрещна първата й бурна реакция — Ванеса крещеше гневно, че милостиня не й е нужна, че няма какво да я залъгват, прекрасно знае, че никой не я иска. Пръв Маркъс опита да я убеди колко бърка. Но всъщност Том направи първия решителен пробив в стената. Със собствени спестени пари, без никой да го е карал, купи едно от онези евтини пластмасови табла за обяви и го окачи в детската стаята, която с Гавин трябваше да опразнят заради Ванеса.

— Том, пак си си забравил нещо! — подхвърли троснато Ванеса, когато влезе в стаята.

— Не, това табло е твое, да си окачваш на него снимки и разни други работи — бе обяснил търпеливо Том. — Гавин и аз си имаме табло. Имаме и друго при татко и Карън и бебето Хана ще си има свое, само че Хана не е вече бебе, защото другата седмица става на една годинка, но тържеството няма да е сега, а после, когато имаме ваканция, за да присъстваме и ние.

Обясненията приключиха с това. Ванеса ги отмина с мълчание, ала таблото остана да си виси на стената.

Ванеса обяви, че няма смисъл да сменя училище, че без друго е по-добре да остане в пансион, за да не им се пречка вкъщи. Все пак поиска за рождения си ден фотоапарат, после направи снимки на момчетата, естествено, за да изпробва качеството на фотоапарата и на филма. Снимките бяха окачени на таблото, свалени оттам, когато Ванеса замина за пансиона, за да се появят, заедно с Ванеса, по време коледната ваканция.

Не че беше лесно. Ванеса продължаваше да се държи враждебно с Елинор, но просто Елинор започна да реагира по-естествено, съзнавайки, че момичето не е заплаха за отношенията й с Маркъс.

— Отнасяй се с нея, както би правила, ако е твое дете — я беше посъветвала Джейд. — Това няма да й се хареса, но ще спечелиш уважението й.

Джейд, разбира се, се оказа права. Онова, което може би обърна коренно нещата, бе кореспонденцията между Джейд и Ванеса. Елинор буквално беше изумена, като разбра, че Ванеса се кани да отговори на писмото, получено от Ню Йорк. Последва редовна размяна на писма, завършила с поканата на Джейд Ванеса да прекара в Ню Йорк лятната си ваканция. Маркъс се съгласи.

Малко преди Ванеса да отпътува, точно година след като помислиха за първи път да се преместят, Елинор и Маркъс най-сетне попаднаха на къщата, която търсеха. Е, не беше съвсем в спокойната провинция, освен ако Уимбълдън не минеше за провинция. Нямаше огромната градина на Браутъновата къща, нито толкова много стаи, но Елинор страшно я хареса. Изглежда Ванеса също я хареса, макар че първоначално, като я видя, сви безразлично рамене. После призна обаче, че било крайно време Том да си има своя стая, защото сигурно му е писнало да се препъва в спортните пособия на Гавин.

Елинор настоя Ванеса сама да избере мебелите за стаята си.

— Какъв е смисълът? Без друго рядко ще живея в нея… След ваканцията отново отивам в пансиона…

Бяха сами с Ванеса. Елинор пое дълбоко дъх, забрани си да се вълнува и каза с възможно най-безгрижен тон:

— Винаги би могла да смениш училището, Ванеса. Татко ти вече проучи какви възможности има в района. Намери едно чудесно училище наблизо. Знам, че тази година е решаваща за теб, предстои ти матура, но би могла да си помислиш.

— Татко иска да живея тук с него? — възкликна Ванеса със светнали очи.

— Разбира се, че иска! Ти си негова дъщеря! Честно казано, Маркъс като че ли понякога се чувства малко изолиран от мен и момчетата. — Това не беше вярно, естествено, отношенията между Маркъс и синовете й бяха прекрасни. — Предполагам, че ще е доволен да си има съюзник.

Разговорът приключи. Без коментар от страна на Ванеса. После избраха мебели за стаята й. Преди да отлети за Ню Йорк, Ванеса подхвърли между другото, че било жалко баща й да харчи толкова пари за пансион, когато можела да живее с тях.

А сега се връщаше у дома си.

Елинор погледа нервно към часовника. Всеки момент самолетът на Ванеса трябваше да кацне.

 

 

Маркъс едва не я изпусна. Ванеса се беше издължила, стройното й тяло започваше да се налива, бе променила прическата си, накратко, повече изглеждаше млада жена, отколкото дете. Тя се оглеждаше и го забеляза. За миг се поколеба, после лицето й грейна от щастие. Пак си беше едно дете… неговата дъщеря.

— Ванеса! — Маркъс се спусна към нея и я прегърна. Сърцето му преливаше от обич.

Детето му. Неговата дъщеря, плът от плътта му.

— Татенце! — възкликна тя, притискайки глава в рамото му. Стори му се, че гласът й леко потреперваше. — Каква изненада! Къде са другите?

— Чакат ни вкъщи. Исках да те посрещна сам. — Беше истина, макар че го осъзна едва когато Елинор му го подсказа.

— А аз очаквах, че Гавин ще дойде на летището с безценните си рибки.

— Значи вече си чула за тях? — засмя се Маркъс. — Знаеш ли, прическата ти много ми харесва. Отива ти.

Ванеса се изчерви от удоволствие.

— Наистина ли ти харесва? — попита сияеща. — Джейд ме накара да се подстрижа. Тя каза, че Нел сигурно ще вдига врява и че навярно би предпочела да ме вижда с две плитчици като ученичка от времето на баба й.

Ванеса го хвана под ръка и двамата започнаха да си проправят път през тълпата.

— Как е Джейд? Остава ли в Ню Йорк? — попита Маркъс, отбелязвайки наум, че за добронамерения тон, с който Ванеса говореше за Елинор, за несъзнателното „Нел“, трябваше да благодари на Джейд.

— Каза, че Сам иска да се оженят, но още не е решила. Сигурна съм обаче, че ще се омъжи за него, защото го обича — допълни мъдро Ванеса. — Как е новата къща? Привършихте ли окончателно с мебелировката? Нел занимава ли се с градината?

— С къщата всичко е наред, но мисля, че Нел е оставила копаенето в градината за теб — закачи я Маркъс. — Нел смята, че Джейд достатъчно те е глезила.

— Идат! Чух колата!

Том хукна към вратата и я отвори със замах в момента, в който колата спря на улицата. Гавин се затича след него. Като наблюдаваше как момчетата се втурнаха радостно към колата, Елинор почувства, че свитата й душа мъничко се отпуска.

Девойката, която слезе от колата, не беше онова наежено подозрително момиче, което преди месец и половина замина за Ню Йорк. Ванеса я погледна колебливо, леко нащрек, но предишната враждебност беше изчезнала.

„Дръж се с нея като със своя дъщеря!“, припомни си Елинор съвета на приятелката си и усмихната забърза към колата.

— Ванеса, какво си направила с хубавата си коса! — Елинор си даде сметка, че можеше да измисли нещо по-мило за „добре дошла“, но за нейна изненада и огромно облекчение, Ванеса се разсмя и погледна затворнически Маркъс.

— Джейд позна, че няма да ти хареса! — подхвърли весело момичето.

— О, не че не ми харесва! Напротив, много ти отива! Само че изглеждаш някак… по-голяма…

— Така говори, защото е майка. Майките все така приказват. — Гавин успокояваше Ванеса. — Тя не иска да ми купи нови маратонки. Казва, че старите са още здрави! — оплака й се той.

Майките все така приказват… Ванеса и Елинор се спогледаха мълчаливо.

— Стаята ти е съвсем готова — смени темата Елинор. — Стана много хубава. Беше права, че светлосиньото подхожда повече за стените. Ти успя ли…

— Искам да дойдеш с мен да видиш рибките! — заяви категорично Гавин.

— Какво? Преди да си видял подаръка си? — закачи го Ванеса.

Половин час по-късно всички се бяха събрали в малката дневна, която официално бе наречена „офис на Елинор“, но изглежда се оказа предпочитаната стая от цялото семейство, макар че Елинор изрично забрани да се поставя там телевизор.

— Това е за теб. — Ванеса подаде нерешително на Елинор плосък, красиво опакован пакет. — Джейд ми помогна да го изберем. От един магазин в Сохо… Не знам дали ще ти хареса…

Изглеждаше толкова нервна, че на Елинор й се прииска да я прегърне, да й каже, че каквото и да е, ще й хареса, защото е от нея. Не го направи. Бавно започна да отваря пакета, макар че момчетата нетърпеливо я подканваха да побърза. Бяха получили вече своите подаръци: Гавин — бейзболно яке и шапка, Том — красив кожен албум. В последно време Том бе станал запален фотограф и очевидно не бе пропуснал в някое от писмата си да информира Ванеса за новото си хоби.

Елинор разопакова подаръка си и го погледна. Сълзи премрежиха очите й.

— Дай да видя! Какво получи? — шумно подскачаше Гавин край нея.

— Харесва ли ти? Помислих си… Знам, че си падаш по такива неща. Джейд каза, че било прекалено сантиментално. Имаше и други неща…

— Ванеса, прекрасно е! Толкова ми харесва! — възкликна искрено Елинор, оглеждайки с възхищение красивата старинна бродерия, поставена в рамка от черешово дърво. Преди много, много години нечии женски ръце бяха избродирали върху платното „Домът е там, където е твоето сърце“. — Мисля, че мястото му е над камината. Благодаря ти, Ванеса!

Не посегна да я прегърне или целуне. Чувстваше, че в момента би прозвучало като фалшива нота. Но и не се опита да скрие от момичето бликналите сълзи.

— О, момчета, забравих, нося ви и един плакат! — обяви усмихната Ванеса на доведените си братя.

Дали се беше сетила за онзи скъсан плакат, помисли си Елинор.

Десетина минути по-късно братята шумно се скараха кой да покаже на Ванеса как изглежда къщата след ремонта.

— А като си помисля само колко бързах да се прибера на спокойствие у дома! — престорено сърдито подхвърли Ванеса.

— Не мога да повярвам колко се е променила! — каза Маркъс на Елинор, когато двамата остана сами.

— Пораснала е. Вече не е малко момиченце.

— Да, вече не е малко момиченце — меланхолично повтори Маркъс.

— Но още има нужда от теб, Маркъс…

Той я притегли нежно към себе си и я целуна по върха на носа.

— Тя още има нужда от нас, Нел! Ти си моят дом, дома на Гавин и на Том, и на Ванеса… Струва ми се, че тя вече го разбира.

В стаята си на горния етаж Ванеса започна да разопакова нещата си. Най-отгоре в куфара беше плика със снимките. Извади ги внимателно, отиде при старото, надупчено от кабарчетата табло, което висеше над леглото й, и се зае да ги забожда по местата им.

Баща й. Майка й — гримирана и облечена за снимки. Момчетата. Група приятели от училище, няколко нови приятели от Ню Йорк. И последната снимка — измъкна я от албума на Елинор буквално преди да тръгне за летището. Закачи я внимателно в средата на таблото. На снимката Елинор стоеше полуобърната до баща й и гледаше към него. В очите й грееше любов.

— Кои са тези? — я бе попитал един от новите й приятели в Ню Йорк.

— Баща ми и…

— Да, майка ти е много красива жена — прекъсна я момчето, хвърляйки към нея поглед, който би трябвало да мине за „убиец“. — Много си приличате.

Тогава тя не счете за нужно или важно да му обяснява, че всъщност Елинор не й е майка. Задоволи се да му отправи онзи много женски, неразгадаем поглед, който почти бе усъвършенствала. Излишно бе да му показва, че е поласкана от комплимента. Можеше да се обзаложи, че той го пуска на всяко срещнато момиче.

Трябваше да разкаже тази случка на Нел, реши Ванеса. Някой път, като останеха сами.

Ванеса измърмори нещо под нос, измъкна се от стаята си и слезе тичешком по стълбите.

— Нел, гладна съм! Има ли нещо за ядене в тази къща? — извика тя, нахълтвайки в кухнята.

Пораснала! Не чак толкова… Все още имаше време. Все още не беше късно да се опознаят, да се заобичат. Нещо повече, началото беше сложено и то по възможно най-добрия начин. Вече деляха нещо общо — обичта към Маркъс.

Вече бяха едно семейство — в радост и в беда. Интуицията й подсказваше, че бъдещето ще им носи много, много радост…