Пени Джордан
И в радост, и в беда (23)

Двадесет и втора глава

— Клайв иска да ни види.

— Защо? — попита апатично Зоуи.

В последно време Бен ставаше все по-затворен в себе си. Често се оплакваше, че Алдо му създава неприятности и макар че се опитваше да не го показва, като че ли търсеше да чуе окуражаващите, успокоителните думи, с които беше свикнал, а тя мълчеше. Чувстваше се ужасно уморена, неспособна за нищо. Животът бе придобил мъгливи, размити очертания, парализирайки желанието и волята й да мисли и да действа. Беше изпаднала в някаква особена вцепененост — може би я използваше като самозащита, — но тя я изолираше опасно не само от хората край нея, но и от самата действителност.

— Не знам, не ми каза — отвърна Бен и се намръщи. — Разбрахме се за утре сутринта. Ще можеш ли да дойдеш?

— Предполагам — кимна вяло Зоуи.

— Ще тръгвам, че закъснявам за работа. — Бен се запъти към вратата. Минавайки край нея, подхвърли с нехаен тон: — Забравих да ти кажа, търсиха те по телефона.

Зоуи почувства, че й се гади. Мина близо седмица от посещението й в клиниката, но все още никой не се бе обаждал. Дали нарочно не я караха да чака, за да я принудят…

Какво, какво да я принудят? Отдавна всичко бе премислено, решено, си каза твърдо тя, като се мъчеше да овладее надигащата се паника. Даде си сметка, че Бен стоеше неподвижен и очакваше да му отговори нещо.

„Търсиха те по телефона“, бе подхвърлил равнодушно без изобщо да му минава през ума…

— Кой… Кой ме търси? — заекна тя от напрежение.

— Някаква жена. Каза, че пак ще позвъни. — Бен замълча, после изведнъж рече тихо: — Значи не си се отказала от хотела… Може би все пак си решила да премислиш? — А как му се искаше да я прегърне и да я накара да му каже истината. Истината за това дали в живота й не се беше появил друг мъж…

Зоуи го погледна изненадана. За момент Бен й се стори различен — някак по-възрастен, решителен, непоколебим, както навярно би изглеждал след години, когато зрелостта щеше да остави своя отпечатък върху външността му. Отиваше му, придаваше му тежест и авторитет. Мъж, на когото една жена, хората можеха да разчитат. Мъж, който… Би станал добър баща?

— Не, разбира се! — отвърна тя. — Знам колко е важно всичко това за тебе. Винаги си мечтал да имаш собствен ресторант.

За него… Само за него ли беше важно? А за нея? Нима Зоуи вече не мислеше за техния хотел? Мъчителни въпроси без отговор се блъскаха в мозъка на Бен.

— Не бой се, няма да те разочаровам!

— Няма да ме разочароваш? Зоуи, какво…

— Не каза ли, че закъсняваш за работа? — нервно го прекъсна тя. Лицето й пламна от смущение.

Какво, по дяволите, я накара да издрънка точно това? Личеше, че репликата й смути Бен. Ако не внимаваше, той щеше да започне да задава въпроси, да рови, може би щеше да се досети…

И каква полза от това, си каза мрачно, след като Бен излезе от апартамента. Нищо не би се променило в чувствата, в убежденията му. Бен не искаше деца!

Всъщност много неща се промениха в отношенията им. Във въздуха витаеше напрегнатост, долавяше се отчужденост, каквато по-рано смяташе за невъзможна. По-рано би отхвърлила с присмех твърдението, че има въпроси, теми, които са табу, които не биха могли да обсъдят и решат заедно. Оказа се обаче, че греши. Дори в леглото вече не беше както преди — изчезнала бе онази топлота и близост на най-интимните моменти. Просто чувстваше задръжки да отдава тялото си, когато не можеше да сподели с Бен мислите и страховете, които я измъчваха.

А се страхуваше, много се страхуваше, призна Зоуи, обладана от безнадеждно отчаяние. Понякога страхът се превръщаше в гняв, в омраза. Мразеше живота, растящ в утробата й, мразеше себе си… Понякога мразеше даже Бен и в същото време й се искаше да го закриля.

Дали защото той се нуждаеше от нейната закрила, или го правеше заради себе си, защото се боеше, че може би не му е нужна вече? Не, не беше вярно! Когато Бен попита дали не е загубила интерес към плановете, които заедно чертаеха, в гласа му се долавяше скрито напрежение, тревога.

Хотела… Дори на него вече не се радваше истински!

Това бебе като паразит изсмукваше физическата й енергия, посягаше на щастието й, на бъдещето, на любовта на Бен…

— Не те искам! Мразя те! — извика тя трепереща на онова нещо, скрито в утробата й. — Нямаш право да се разпореждаш с мен, с живота ми! За тебе няма място тук при нас. Бен и аз не те желаем, разбра ли?

Сълзи на гняв и отчаяние пареха в очите й. Зоуи ги стисна с надеждата сълзите да изчезнат. Плачът беше безполезен, нямаше да й помогне. Онази жена от консултацията грешеше, като й каза, че й е нужно време, за да обмисли внимателно нещата. Не, нямаше какво да обмисля!

Зоуи посегна решително към телефона.

Жената от клиниката потвърди, че я беше търсила да й съобщи насрочения час при лекаря. За щастие, точно тогава не бе на смяна в хотела, а Бен пък беше на работа в ресторанта.

— След тази среща с лекаря… Кога? След колко време? — Зоуи откри, че устата й внезапно бе пресъхнала и се затрудняваше да говори.

— Ще го уточните с лекаря — отвърна кратко жената. Наистина ли бе доловила студенина в гласа й или просто си въобразяваше? Много лесно е да съдиш отстрани, когато не знаеш как стоят нещата, когато нямаш отговорностите, с които тя се бе нагърбила.

Ядосана, Зоуи изтри сълзите и погледна корема си. Външно нищо не личеше, може би дори изглеждаше по-слаба и малко по-бледа от нормалното. Затваряйки очи, извика силно:

— Не виждаш ли, че нищо не мога да направя? Не разбираш ли, че нямам избор? По дяволите, престани да ме тормозиш! Не съм виновна, не съм те искала…

Почувства, че й се гади. Отвори очи и чак тогава си даде сметка, че бе притиснала с ръце корема си, сякаш да предпази бебето, да му попречи да чуе думите й. Бебето… То още не беше бебе. И никога нямаше да стане бебе. Защото не можеше да има бебе.

 

 

— Бен, Зоуи! Радвам се, че успяхте да дойдете и двамата. — Клайв изглеждаше загрижен, когато влязоха в кабинета му. — Исках да ви информирам как стоят нещата към днешна дата.

— Някакви проблеми ли има? — напрегнато попита Бен.

— Не бих казал точно проблеми — отвърна Клайв. С точни сдържани движения започна да подрежда книжата върху бюрото си. — Опасявам се обаче, че нещата няма да се придвижат толкова бързо, колкото очаквахме в началото. Другата седмица ще се видя с архитекта и…

— Той смята, че къщата е неподходяща, това ли е? — прекъсна го Бен.

Зоуи го изгледа намръщено. Не чуваше ли, че Клайв току-що им каза, че всичко е наред? Когато обаче отново отмести поглед към Клайв, забеляза как по лицето му премина сянка на колебание, докато се взираше замислено в Бен.

— Не, къщата е подходяща — рече бавно той. — Но според Адам Уилрайт, архитекта, разрешението за строителство ще се забави. Всъщност плановете за реконструкцията вече са готови. Чудесна работа е свършил Адам! Първоначално ще се извърши преустройството на помещенията, в които ще бъде ресторантът, а по-късно къщата ще бъде преустроена в хотел със заседателна зала и спортен комплекс към него. Той се е стремял да не внася почти никакви изменения в цялостния облик на имота, защото смята, че това ще бъде отчетено като плюс, когато дойде време общинският съвет да одобрява плановете.

Свъсил вежди, Бен погледна бегло скиците и не каза нищо.

 

 

— Какво, по дяволите, те прихваща? — попита ядосано Зоуи, когато излязоха от офиса на Клайв. — Нали сам каза, че къщата е идеална! Получи това, което цял живот си искал. — Млъкна изведнъж, стъписана от горчивината, която се прокрадваше в гласа й.

— Все още нищо не сме получили! — отвърна рязко Бен. — Чу какво каза Клайв — може и да не получим разрешение за строителство.

— Въобще не каза такова нещо! — възкликна тя вбесена. — Ти изобщо не го слушаше…

— Не, изглежда ти не си го слушала добре — възрази Бен. — Виж какво, трябва да се връщам на работа.

— На работа? Нали днес щеше да си вземеш почивен ден?

— Алдо се отметна.

 

 

Само още един ден, си каза уморено Зоуи.

Жената от консултацията я попита дали е говорила с бащата на детето. Как да го направи? Дори и да беше искала, в последно време двамата с Бен не можеха да разговарят, без да се скарат.

Зоуи прехапа нервно долната си устна. Ако искаше да бъде честна, трябваше да признае, че в повечето случаи виновна беше тя. Понякога като че ли нарочно го провокираше, като че ли търсеше повод да се скарат.

Неуредените въпроси с хотела наистина тревожеха Бен, но тя усещаше, че има и нещо друго. Напоследък често се чувстваше разкъсвана между желанието да го покровителства и негодуванието, че трябва да го прави, защото се предполагаше, че тя е силната, решителната личност. Устата й пресъхна да му повтаря, че излишно се безпокои за хотела, че търси несъществуващи проблеми. Как щеше да се справи той, ако наистина възникнеше сериозен проблем, както например нейния?

Усети неприятни тръпки, които я разтърсиха като конвулсии. Сега не трябваше да мисли за това. Та нали всичко щеше да свърши скоро, съвсем скоро? Утре щеше да бъде на смяна до обяд. От хотела щеше да се върне вкъщи, а оттам да отиде в клиниката за уговорената среща с лекаря. Той щеше да определи деня…

Отново потрепери, усещайки как вътре в нея се отприщва потоп от чувства, които напразно се опитваше да обуздае, да потисне, да омаловажи. Защо, за бога? Нали всичко изглеждаше толкова просто, толкова логично? Нали не искаше това дете? То не можеше да се роди, беше немислимо… Защо тогава само при мисълта за онова, което трябваше да стане, коремните й мускули се свиваха от напрежение, сякаш плътта ожесточено се съпротивляваше срещу разсъдъка? Защо внезапно кипваше от гняв и негодувание, насочено към Бен? Защо се чувстваше толкова слаба, ранима и уплашена, когато трябваше да бъде силна, непоколебима — заради себе си и още повече заради Бен.

Бен се нуждаеше от нея.

„Обичам го, не можеш ли да разбереш? — прошепна мислено на нещото, което утробата й беше приютила временно. — Как не разбираш, че в живота ми просто няма място за теб и за него?“

 

 

Бен наблюдаваше скришом Зоуи, докато тя се приготвяше за работа. Ръцете й трепереха, когато вдигна ципа на полата. Изглеждаше ужасно бледа и потисната. Напоследък бе видимо отслабнала, а погледът й му се струваше някак хладен и разсеян. За кого ли мислеше? За мъжа, заради когото той усещаше, че започва да я губи?

Кога ли щеше да му каже истината? Кой беше този мъж? Колега? А може би дори семеен? Не беше ли именно това причината, която я караше да мълчи? Внезапно изпита гняв към непознатия, който би могъл да причини страдание на Зоуи. Беше тъй крехка и уязвима, макар да не съзнаваше сама…

Няколко секунди Бен я наблюдаваше замислено. Хотелът, бъдещето им като че ли престанаха да я интересуват. Когато се срещнаха с Клайв, дори не забеляза, че възможността да им откажат разрешение за строителство сериозно го безпокоеше. Когато направи опит да разговарят по въпроса, тя се разсърди и го нарече песимист.

Господи, как копнееше да я прегърне, да я целуне, да почувства онази неповторима човешка топлина, с която го даряваше, но всеки път, когато протягаше ръце към нея, за да я докосне, тя някак си се свиваше в себе си, сякаш се опитваше да го отблъсне.

— Към колко ще се върнеш от работа? — попита тихо той, когато Зоуи взе палтото си и тръгна към входната врата.

— Ъ-ъ… Не знам… Днес може би ще позакъснея… — Изчерви се. Наведе глава, за да скрие пламналото си лице, ала Бен го забеляза.

— Пак ли? — попита мрачно.

— Налага се… Имаме проблеми с персонала в хотела — смотолеви тя.

 

 

Беше отвратително да лъже Бен, ала не беше ли отчасти и негова вината? Онази странна смесица от болка, виновност и обич я завладя отново, докато пътуваше след работа към къщи.

Вкъщи взе душ, преоблече се с чисти дрехи, удобни за събличане. Лекарят, естествено, щеше да поиска да я прегледа… Усети познатото напрежение в цялото си тяло.

Зоуи решеше косата си, като се мъчеше да не мисли за предстоящото в клиниката, когато Бен влезе в апартамента. Тя го гледаше шокирана. Накрая промълви:

— Бен… Какво правиш тук?

— Същия въпрос бих могъл да ти задам и аз — отвърна той с равен глас, ала очите му станаха сурови.

— Какво? А, да… Оказа се, че нямаха нужда от мен в хотела… Само че излизам… Аз… Имам среща с мама — пусна отчаяна лъжа.

— Обикновено не се къпеш за срещите с майка си.

От отворената врата на банята още излизаше пара.

— Не, разбира се… Беше ми горещо, исках да се освежа. А ти защо се върна толкова рано? — попита тя, неспособна да продължава да го лъже.

— Най-вече, защото ме изпъдиха от работа.

— Но, Бен! Нали сам каза, че няма да напускаш, докато нещата около хотела не се уредят?

— Нямах избор. Изглежда Алдо има племенник, който готви десетократно по-добре от мен, и е готов да го прави за пет пъти по-малко пари. Не се тревожи, нещата ще се уредят. Свързах се с една агенция, където ми направиха доста съблазнително предложение. Възнаграждението е по-добро, отколкото при Алдо. Е, не е като постоянната работа, но по-добре така, отколкото нищо…

— Но, Бен…

— Не е ли по-добре да тръгваш? — прекъсна я той с кисела усмивка. — Не е прилично да караш майка си да те чака!

 

 

Лекарят беше симпатичен мъж. Прегледа я и мина направо към въпроса.

— Оптималното време за аборта е около дванадесетата седмица. Значи… да пресметнем… някъде през другата седмица… Удобно ли ви е?

— Да — кимна тя.

Когато напусна клиниката, чувстваше главата си замаяна. Пое дълбоко въздух и тръгна безцелно надолу по улицата. Не искаше да се връща направо вкъщи, където щеше да завари Бен. Не би могла да го погледне в очите, без да се издаде. Спря пред една витрина. Дълго се взираше в бебешките дрешки, докато не забеляза в стъклото отражението на застаналата до нея бременна жена. Обърна се трепереща и пое към къщи.

Когато се прибра в апартамента, Бен се преобличаше за работа. Минута-две остана мълчалив, после я попита тихо:

— Добре ли прекара?

Добре? Само ако знаеше…

— Да… — Измъчена, фалшива усмивка разтегли устните й.

— Как е майка ти?

— Добре…

Бен се обърна рязко. Ръцете му трепереха. Зоуи го лъжеше, беше абсолютно сигурен в това. Десетина минути след като Зоуи излезе, майка й се бе обадила по телефона. От разговора стана ясно, че двете няма да се срещат. Оставаше едно-единствено правдоподобно обяснение…

Нямаше смисъл, повече не можеше да се преструва, че не забелязва нищо. А може би точно това искаше Зоуи? Да й спести неудобството първа да започне с обясненията?

Бен се обърна с лице към нея и попита тихо:

— Зоуи… Има ли друг?

Зоуи го гледаше втрещена. Отвори уста да отрече и в същия миг прозря голата жестока истина, която упорито отказваше да възприеме. Имаше друг… Друго същество, което с всеки изминал ден заставаше все по-твърдо помежду им, тормозеше я, разкъсваше я от противоречиви чувства. Този нов живот, колкото и крехък да бе, бе издръжлив боец, използваше силата на чувствата, за да отстоява правото си на съществуване. Ала всичко беше решено… Отдавна, много преди „то“ да съществува.

„Не мога… — прошепна някъде дълбоко в сенките на разума. Съжалявам, но не мога…“

— Зоуи… — Бен се взираше в нея. Дълбока горест и объркване бяха оставили своя болезнен отпечатък върху лицето му.

Около секунда Зоуи го гледаше с невиждащ поглед. Пое ле каза с дрезгав глас.

— Няма никой, Бен. Не, няма никой! — повтори с ожесточение. — Няма. Не е имало и никога няма да има!