Пени Джордан
И в радост, и в беда (9)

Осма глава

— Но къде отиваме? — настоя Гавин и се наведе напред между двете предни седалки на даймлера.

— Вече ти казах, че е изненада — отвърна Елинор и добави твърдо: — Сложи си отново колана, моля те.

— Да, защото иначе Маркъс ще отиде в затвора — намеси се Том с такава смесица от благоразумие и наслада в гласа, че Елинор не успя да се въздържи и се разсмя.

— Много благодаря — промърмори Маркъс суховато. — Изпълнен съм със задоволство да разбера, че перспективата да попадна в затвора на Нейно Величество причинява толкова голяма тревога на потомците ти, Елинор.

— О, това никога няма да се случи — увери го тя. — Аз познавам отблизо един от великолепните адвокати на Нейно Величество.

— Хм… А бихме ли могли да си го позволим? — пошегува се и Маркъс.

Елинор се засмя, леко докосна с връхчетата на пръстите си бедрото му и прошепна съблазнително:

— Мисля, че бих могла да измисля подходящ начин да го възнаградя…

Мускулите на бедрото му се стегнаха под пръстите й. Миналата нощ се бяха любили страстно, а страстта бе липсвала през последните няколко месеца. Елинор предполагаше, че пламът й се дължеше на възбудата около предстоящото оглеждане на имота. Някак се бе освободила от грижите и задръжките, обхванали я напоследък.

Естествено, Маркъс бе усетил това и бе промълвил възхитено в ухото й:

— Трябва да правим това по-често, скъпа…

Изглежда той наистина имаше предвид точно това, защото на сутринта отново я облада — този път не в топлото, меко и удобно легло, а под душа, като я изненада не само с внезапността на желанието, но и със страстта си.

Откога ли не сме се любили по този начин, мислеше Елинор — спонтанно, чувствено, откога не сме били толкова ненаситни един на друг… От първите месеци на брака ни, отговори си наум, от миналото лято, когато бяхме на почивка в Гърция…

Там вилата беше голяма и имаше предостатъчно място за всички, но акустиката бе като за аудитория, а не като за дискретна къща по време на почивка.

Спокойствието на брачната двойка бе провалено още на втората сутрин, когато на закуската Ванеса ритмично започна да подритва крака на масата с обувката си, а когато Маркъс я помоли да не вдига този ненужен дразнещ шум, тя отвърна предизвикателно:

— Е, сега поне знаете какво ми е било да ви слушам двамата цяла нощ и…

— Ванеса, млъкни! — рязко я прекъсна баща й, преди да е успяла да изтърси още някоя глупост.

Казаното от нея обаче провали почивката им и Елинор си даваше сметка, че когато се любеше с Маркъс, е напрегната дори и Ванеса да не беше в къщата.

Но тази нощ и сутринта бяха фантастични и това създаваше у Елинор усещането за сигурност и увереност в себе си. Тялото й още пулсираше леко след любовната игра.

Спомни си, че когато бе омъжена за Алън, по начина, по който я обладаваше, тя разбираше дали съпругът й има нова любовница. След развода й призна, че изблиците му на страст към нея се дължали на възбуждащата смесица от чувството на вина и желанието към новата партньорка.

Отначало, когато се ожениха, Елинор и Алън смятаха, че се обичат, но се бяха оженили твърде прибързано, бяха доста млади и в действителност не се познаваха достатъчно добре. Тя не таеше злоба към него, дори му беше благодарна, че след развода отношенията им се запазиха приятелски, а това даваше възможност на двамата им сина да чувстват обичта и на двамата си родители.

Когато Гавин и Том се родиха, Алън още не беше достатъчно зрял, за да бъде отговорен баща, и Елинор прехвърли цялата си обич върху тях. И сега не съжаляваше за нищо. Дори бе доволна, че се разведе още когато децата бяха твърде малки, за да имат спомен от семейния живот с баща си.

Маркъс беше много добър с тях и след неизбежния първоначален период на подозрение и неприязън към мъжа, когото майка им обичаше, момчетата постепенно установиха здрави връзки с него или поне Елинор смяташе така…

И сега, въпреки че на задната седалка децата й се бяха сдърпали за това каква музика да слушат, а по радиото съобщиха, че времето се разваля, тя се чувстваше прекрасно — нищо не бе в състояние да помрачи радостното й усещане, че от цялото й същество струи светлина.

— Толкова съм възбудена — прошепна с дрезгав глас и се усмихна на съпруга си.

— Зная — отвърна суховато той. — Елинор, недей…

— Мамо! — прекъсна го Том. — Сега е мой ред да избирам! Миналия път той избра музиката!

— Не е вярно! Последния път ти я избра! — възрази Гавин.

— Стига сте се препирали за глупости! — смъмри ги майка им. — И за да няма спор, този път аз ще избера музиката!

Докато тримата се разправяха, неочаквано небето се заоблачи и заваля дъжд. Маркъс съсредоточи вниманието си върху шофирането.

Елинор хвърли поглед към часовника на таблото и отбеляза наум, че пътуването отнемаше повече време, отколкото им беше казал посредникът. Той спомена, че за къщата има още няколко заинтересовани и перспективни купувачи, които също искали да огледат Браутъновата къща. В края на краищата имотът беше на прилична цена и се намираше в привлекателна част на страната.

Елинор се надяваше, че няма да закъснеят за срещата. Искаше й се пътуването да мине приятно и безгрижно, без да бързат за никъде.

Но времето напредваше и тя напомни на Маркъс:

— Трябва да сме там в един часа.

— Правя всичко възможно да сме там навреме — отвърна той.

— Пътуването няма да е толкова дълго с влак — увери го Елинор.

Тя изведнъж осъзна, че Маркъс едва ли щеше да пътува до Лондон всеки ден, а най-вероятно щеше да остане да работи вкъщи, както едно време. Затвори очи и си представи бъдещия им живот в новата къща — Маркъс работи в слънчевия си кабинет, а тя влиза по време на почивката си при него, двамата излизат на моравата да се насладят на чудесната гледка, преди той да продължи работа, а Елинор да отиде да прибере момчетата от училище… На долните етажи се долавя ароматът на градински рози и лавандула, а кухнята ухае апетитно на сутрешния кейк…

Елинор отвори очи с нежелание — по стъклата на колата се стичаха дъждовни струи, които чистачките яростно се опитваха да изчистят.

— Още колко път ни остава? — попита Том.

— Вече сме съвсем близо — отговори майка му, току-що зърнала табелката, че навлизат в Евъндейл.

Беше прочела всичко възможно за това градче, което сега възторжено оглеждаше от колата. Въодушевено започна да разказва историята му.

— Съмнявам се обаче, че днес ще успеем да го разгледаме — прекъсна я Маркъс. — Тук някъде трябва да има отклонение към Браутъновата къща.

Най-после в един и четвърт завиха по алеята към имота. Колата спря и Елинор се огледа. Може би заради дъжда, заради неподрязаните рододендрони, заради буренясалия двор или пък поради факта, че на снимката къщата беше представена от друг ъгъл, но Елинор си призна, че картината, която бе рисувала в мечтите си, се разминаваше напълно с гледката пред очите й.

Том отвори прозореца и възкликна:

— Но това е най-обикновена къща!

На алеята имаше паркирана още една кола. Докато помагаше на момчетата да облекат якетата си, Елинор крадешком погледна към Маркъс. Той леко се мръщеше, ала усети погледа й и се обърна към нея, като се насили да се усмихне.

— Колко е земята на имота? — попита я делово, докато слизаха от колата.

— Около четири и половина акра — отвърна щастливо тя. — Има и зеленчукова градина, където можем да засадим каквото искаме, отделно има и цветна градина, плюс малка горичка.

— Хм… Звучи внушително — изкоментира Маркъс и добави суховато, докато отиваха към къщата: — Изглежда последният собственик изобщо не я е поддържал.

— Последната собственичка, госпожа Браутън, е била доста възрастна, а къщата е празна от половин година — отбеляза Елинор и додаде с ентусиазъм: — Всичко ще изглежда съвсем различно през лятото. Градините не са най-красивата гледка по това време на годината.

— Подозирам, че на тази къща й трябва нещо много повече от смяната на сезона — изтъкна той.

Гласът му звучеше напрегнато, дори имаше нотки на досада и Елинор се намръщи. Но нали в крайна сметка пътуването дотук не бе от най-неприятните, успокои се мислено тя, а на глас каза:

— Наистина всичко изглежда позапустяло и неподдържано. — Мушна ръка в неговата. — А и дъждът е доста неприятен. Надявам се да поспре, за да успеем да огледаме наоколо.

— Боя се, че няма да имаме време за това — отбеляза съпругът й, ала преди тя да успее да му възрази, вратата на къщата се отвори и на прага застана посредникът.

— Извинявайте за закъснението — започна Елинор, след което той им се представи.

— Не се притеснявайте. Следващият оглед е чак в два и половина.

— О, значи нямаме кой знае колко време! — със съжаление изрече тя.

— Всъщност ще можете да огледате имението доста добре от прозорците на мансардния етаж.

Докато посредникът придържаше вратата и им правеше път да минат, Елинор влезе, затаила дъх в очакване да види прекрасната, според представите й, вътрешност на къщата.

Холът беше голям, правоъгълен, с лакиран тъмен под и богато резбовани дървени стълби с просторна площадка между етажите.

— Чудесно е, нали? — обърна се към тях посредникът. Елинор погледна съпруга си с грейнало от възторг лице.

Но той беше намръщен.

— Какво има? — попита го тя.

— Може и да греша, разбира се, но ми се струва, че е доста влажно — спонтанно отвърна той.

Влажно?! Погледна Маркъс втренчено, а посредникът, който очевидно го чу, бързо се приближи и поясни:

— В стари къщи като тази, които от дълго са необитаеми, въздухът наистина е влажен, но сградата е напълно солидна. Грузинците са знаели как да строят. Леката влага не е сериозен проблем.

— Но достатъчно сериозен, за да предизвика гниене — възрази Маркъс, като внимателно погледна жена си и се помъчи да се усмихне.

В този момент посредникът отвори вратата към дневната и Елинор затаи дъх. Въпреки облачното небе и дъжда, дневната светлина нахлуваше от френските прозорци, достигайки до най-отдалечените ъгли на помещението.

— О, Маркъс! Виж, украсата на тавана е запазена идеално, вратите са масивни, а по стените все още са запазени поставките за картини! Е, трябва да се пребоядиса, разбира се… — Вече си представяше всичко ремонтирано. Обърна се отново към съпруга си и прошепна: — Идеална е за нас, нали?

— Засега сме огледали само едно помещение — предпазливо каза той. — Колко каза, че има още? — Когато тя му отговори, Маркъс повдигна вежди. — Това е много голяма къща…

— Да, и тъкмо това е чудесно, нали? — въодушеви се съпругата му. — Разбира се, зная, че ще се наложи да направим голям ремонт — добави тя, докато следваха посредника към голямата гостна, а оттам — към столовата, после — в по-малката дневна, за която им беше казал, че е била любимото помещение на госпожа Браутън, защото от нея се виждаха дългите равни лехи с цветя, подредени и засадени от Гертруд Джекил. — А сега, когато няма да е необходимо да пътувам всеки ден до работата си, ще имам достатъчно време да оправя градината… — продължи Елинор. Помълча за малко и като видя, че съпругът й отново се е намръщил, добави: — Какво има, скъпи? Какво не е наред?

— Само се питам дали ремонтът ще е толкова малък, колкото си мислиш. Сама видя за колко време стигнахме дотук. А ако се налага да идваме по няколко пъти седмично…

Елинор премълча. Посредникът ги поведе към кухнята.

— Боя се, че е твърде старомодна — отбеляза той, ала когато ги въведе, Елинор установи със задоволство, че тъкмо това е била нейната мечта за уютна кухня. — Тук има възможности за реконструкция — обясняваше той.

— Да… Има възможности — промърмори Маркъс и погледна през един от прозорците. — Това ли е градината към кухнята?

Елинор отиде при него и също погледна навън. Видя лехи за зеленчуци, обрасли с бурени, а плодните дръвчета явно бяха започнали да подивяват.

— Навремето госпожа Браутън имаше градинар — продължаваше посредникът, — но той почина половин година преди нея.

Елинор се помъчи да си представи как ли е изглеждала градината по времето, когато е била грижливо поддържана — подредени лехи със зеленчук — наторени и полети, а дръвчетата — отрупани със сочни плодове. Спомни си градината на баба си, кухненските рафтове, подредени с красиви стъклени буркани с подправки.

Горните етажи на Браутъновата къща също бяха идеални, според Елинор. И макар че баните трябваше да се ремонтират, а таваните да бяха мръсни и прашни, всички те бяха с прозорци с обещания от каталога чудесен изглед към имението.

За съжаление, сега се лееше дъжд и всичко изглеждаше мрачно и неприветливо. Момчетата явно не бяха кой знае колко въодушевени от перспективата да играят наоколо.

Всички слязоха долу, за да огледат двуетажната сграда, чийто приземен етаж служеше за гараж. Стряхата бе широка, а малките прозорци бяха с кепенци.

— Тук ще направим нашите канцеларии — ентусиазирано рече Елинор за стаите на горния етаж.

— Нашите ли?

— Знаеш, че сега обмислям нещата, Маркъс, но ти и така работиш твърде много вкъщи и би могъл да ограничиш пътуванията си до града до два-три пъти седмично. Така ще имаш повече време за нас и дома. — Обърна се към него, възползвайки се от близостта им. Момчетата и посредникът бяха слезли долу. Тя положи глава върху рамото му. — Тази нощ и на сутринта… Докато пътувахме насам, мислех, че от много време не бяхме имали време и възможност да се отдадем изцяло един на друг… Искам да сме истинско семейство, Маркъс, да сме близки, да си помагаме взаимно. И това зависи не само от свободното време, но и от уединението. А тук ще има достатъчно място за всички. Децата ще се чувстват много добре, ако имат самостоятелни стаи… Нещо като собствени кътчета. Зная колко е неприятно на Ванеса, че Том и Гавин ползват нейната стая, а всеки път, когато тя идва да спи при нас, се създават главоболия заради местенето на момчетата. Мисля, че е редно да я оставиш тя да си избере стая. Момичето е в трудна възраст и е доста чувствително… — Повдигна глава и се взря в очите му.

— Не се надявай на много, що се отнася до Ванеса — предупреди я Маркъс. — Не можеш да я подкупиш, Нел.

— Да я подкупвам ли? — Тя леко се отдръпна от него и го изгледа учудено. — Това ли смяташ, че се опитвам да направя? Да я подкупя? Та аз само искам тя да се чувства като у дома си с нас. От собствен опит знам колко трудни изглеждат нещата в тази крехка възраст. Спомням си колко нещастна и самотна бях по времето, когато растях без истински дом и трябваше непрекъснато да се местим. Всеки път, когато напусках училище, за да замина с родителите си, оставях приятели, познати, среда… Беше ми втръснало.

— Ванеса не е като теб — внимателно рече Маркъс. — Тя се смущава от всичко това… А е само дете… И понякога ми се струва, че ти… — Млъкна, защото видя, че жена му смръщи вежди.

— Че аз какво? Довърши мисълта си. — Каза го съвсем спокойно, защото знаеше, че той не обича кавгите и напрежението, които бяха неизбежни, когато трите им деца се съберяха заедно, Маркъс не се намесваше в споровете, нито пък фаворизираше собствената си дъщеря. Но Елинор съзнаваше отлично, че тези неразбирателства и домашни смутове го натоварваха твърде много.

Ванеса също знаеше това и понякога нарочно провокираше Том и Гавин да се скарат с нея. Именно това караше Елинор да се съмнява в искреността й. Елинор не бе от онези мащехи, които непрекъснато намираха недостатъци на заварениците си и настройваха бащите срещу собствените им деца. Разбира се, това невинаги й се удаваше лесно — например, миналата година, когато бяха в Гърция, и Ванеса я изкара извън нерви…

Кой би помислил, че подрастващо момиче би могло да накара една зряла жена да се разплаче и да се чувства уязвима? А тъкмо това бе сторила Ванеса миналата година…

Топуркането по стълбите върна Елинор към настоящето. Синовете й тичаха нагоре по стълбите, а когато се появиха, Том попита:

— Ако дойдем да живеем тук, нали ще можем да си вземем кученце?

Майка им с облекчение забеляза ентусиазма и, без да се замисли, побърза да обещае:

— Да, разбира се, ще можете. — Но когато се обърна за подкрепа към съпруга си, забеляза, че той клати отрицателно глава.

— Ванеса е алергична към кучета — напомни й той с укор в гласа.

Елинор се почувства виновна. Как бе забравила, че момичето е алергично? Все пак бързо се овладя и обясни на Том, че би било невъзможно да вземат куче заради Ванеса. За нейно учудване, вместо да приеме обяснението й, Том нервно тропна с крак и настоя с обвинителен тон:

— Защо тя винаги може да има всичко, което поиска, а ние никога? Не е честно!

— Не си прав, Том — опита се да възрази майка му.

— Прав съм! Иначе нямаше да се местим от стаята си всеки път, когато тя остава да спи у нас!

— Том, знаеш, че по-рано тази стая е била нейна — отново се помъчи да успокои сина си Елинор. — Но това местене няма да продължи още дълго. Когато се преместим тук, ще имаш самостоятелна стая.

— Не искам самостоятелна стая! Искам кученце!

— Май е време да тръгваме — сухо отбеляза тя и погледна към Маркъс, но вместо да се усмихне, той извърна глава и се загледа навън през прозореца.

Елинор и синовете й заслизаха по стълбището, ала Маркъс не ги последва. Тя се обърна и го погледна въпросително. Съпругът й изчака момчетата да слязат долу и попита:

— Смяташ ли, че на този етап е подходящо да им казваме, че ще се преместим тук със сигурност? Зная колко ти харесва къщата, Нел, но не си ли даваш сметка, че бихме се нагърбили с непосилно бреме? Сама се убеди, че тук трябва да се направи много голям ремонт, а лично аз…

— Но не виждаш ли какви са предимствата? — прекъсна го тя. — Ще направим ремонта така, че да отговаря на нуждите ни. Офертите за тази къща са тайни, Маркъс. Бих искала да подадем и нашата възможно най-скоро. А затова трябва да се свържем с оценител.

— Та ние едва огледахме мястото — мръщеше се той. — Вероятно си забелязала, че тук трябва да се направят сериозни строителни и ремонтни проучвания, без да се смята оценяването. Май наистина следва да…

— Маркъс! Мястото е възхитително! Имам чувството, че е чакало нас. Когато го видях, сякаш от плещите ми се смъкна огромен товар. Тази къща решава всичките ни проблеми. — Усмихна се и продължи: — Изглеждаш доста негативно настроен, ала това вероятно се дължи на уморителното ти шофиране в дъжда. Жалко, задето денят не е слънчев…

Половин час по-късно, докато се прибираха към дома, и тримата пътници бяха задрямали. Маркъс погледна жена си и се намръщи. Никога не я бе виждал толкова въодушевена за каквото и да е. А това не бе типично за нея. Тя обикновено се държеше спокойно, уравновесено.

Все още помнеше как очите й блестяха от възбуда, когато отидоха за десетина минути — под проливния дъжд — до езерцето в имението. Тази обсебила я мечта — да живеят в голямата провинциална къща като щастливо семейство, бе най-малкото непрактична. Нима Нел не го осъзнаваше?

Той си даваше сметка, че напоследък жена му бе подложена на силен стрес. Но и на Маркъс също не му беше леко. Ала тя изглежда смяташе, че преместването в провинцията ще обедини семейството и ще доведе до идеална хармония в отношенията между всички негови членове. А това за всеки човек със здрав разум не бе реално…

Мислеше, че Нел е доволна от живота като него. Сега, когато откри, че я познава по-малко, отколкото винаги бе смятал, се чувстваше объркан и смутен. Какво ли още не знаеше за нея?

Разбираше загрижеността за синовете й. Елинор бе добра майка — мъдра, справедлива и много трудолюбива. Даваше на децата сигурност и увереност, че са желани и обичани.

За разлика от Джулия — напомни си мрачно той — която напълно игнорираше Ванеса винаги, когато смяташе, че има по-важни неща, които да запълват времето й. Понякога пък Джулия едва ли не задушаваше детето с пресилена майчина любов, а това се дължеше на факта, че Ванеса…

Маркъс въздъхна. Обичаше Ванеса и все повече се безпокоеше, че ако не я прибере да живее при себе си, съжителството с Джулия би оказало вредно влияние върху оформящия се характер на детето.

Наистина, на Елинор никак не й беше лесно да се справя с Ванеса, но жена му трябваше да разбере, че не би могло да се направи нищо, което да промени отношението на момичето към нея. Твърде голяма, за да й бъде налагано нещо, и същевременно — твърде млада, за да осъзнае предимствата на самостоятелността, Ванеса се наслаждаваше на властта, с която разполагаше, за да обижда другите. Тя не можеше още да сдържа и контролира собствените си чувства, особено при сблъсък с тези на другите…

Дали част от вината за всичко това не бе и негова? Беше разтрогнал първия си брак без съжаление, изтощен от непрекъснато променящите се настроения на Джулия, от театралните й излияния, от нейните многословни пристъпи на разкаяние. Капризите, непрекъснатите скандали, обвиненията й, че не й обръща достатъчно внимание, го натоварваха неимоверно и доминираха над всичко останало в отношенията им. По онова време още не бе разбрал, че неспособността й да овладее настроенията си вероятно оказва влияние и върху дъщеря му… В действителност дали не бе разбрал, или просто не бе пожелал да разбере?

Естествено, съзнаваше неприязънта на Ванеса към Нел, ала жена му сякаш бе заслепена от непоколебимата си вяра, че преместването им в Браутъновата къща ще оправи всичко като с вълшебна пръчица…

Маркъс не бе идеалист. Бракът му с Джулия го бе научил да е предпазлив и земен. Защото тя преиграваше със сантименталности и идилии, като всъщност злоупотребяваше с доверчивостта му…

Когато срещна Елинор, той като че ли усети свеж полъх — тя бе жена, съчетаваща в себе си силата и самостоятелността, като същевременно обезоръжаваше с женственото си еротично излъчване.

Маркъс я пожела още от първия миг, в който я видя. Бяха му я препоръчали като прекрасен учител по френски и немски, а той искаше да усъвършенства тези два езика, тъй като международното търговско право, което бе специализирал, все по-често му налагаше идеалното им знание.

Спомни си и първия път, когато се любиха. Тогава усети и колебанието, и увереността й и трябваше да измине известно време, за да разбере, че те се дължаха по-скоро на липсата й на самоувереност, отколкото на желание.

Беше разведена от пет години и докато срещна Маркъс бе имала една-единствена връзка с мъж, при това — несполучлива, както срамежливо му призна.

— Случи се твърде скоро след развода — припомни си думите й той. — А аз го желаех прекалено силно. Освен това исках да се убедя, че все още съм желана. Така допуснах класическата грешка да спя с първия мъж, поискал това от мен…

— Ти откри, че той не е добър любовник и реши никога повече да не се жениш, така ли? — беше я попитал Маркъс.

Тогава тя се засмя с онзи безгрижен смях, който той толкова много харесваше, и отвърна:

— Да, така беше.

— А сега? — я беше попитал Маркъс, като се наведе да помилва с устни зърната на гърдите й.

Изпълнен с неочаквана нежност, откри, че я желае отново. Елинор бе притворила очи и тръпнеше в прегръдките му…

От първата им среща никога досега тя не бе използвала чувствата му, за да го принуди да стори нещо, както беше постъпвала Джулия. Бракът изискваше нещо повече от любов и желание. Изискваше… Всъщност — какво ли? Например да се откаже от удобната си къща и да се премести в провинцията…

Отново погледна съпругата си. Имаше поне дузина причини, поради които Браутъновата къща не бе идеалната за семейството. А основната причина бе, че преместването им в нея едва ли щеше да доведе до невъзможните чудеса на семейната идилия, в които Елинор бе напълно сигурна.

Маркъс не обичаше провинцията, нито пък пътуванията, които щяха да са неизбежни при евентуалното им преместване.

Погледна спящата си жена и разбра, че не би желал именно той да я разочарова, като й каже каква според него е реалността…

Не беше ли усетила липсата му на въодушевление? Обикновено Нел идеално долавяше настроенията му… Той се намръщи, раздразнен от самия себе си. Каза си, че проявява егоизъм и се държи несправедливо. Та съпругата му беше изцяло погълната от възторга си към къщата! И тъкмо това бе причината да не забележи, че Маркъс изобщо не бе ентусиазиран от перспективата да живеят в Браутъновата къща.

В крайна сметка, Нел не можеше да чете мислите му и не би трябвало да очаква това от нея. Трябваше да й каже какво мисли по въпроса.

Естествено, щеше да бъде разочарована, но в никакъв случай нямаше да го шантажира или да му прави сцени, както със сигурност би постъпила Джулия.

Разбираше стремежа на жена си да живеят в мир и разбирателство. Та той самият искаше същото! Но тази нейна натрапчива идеалистична представа… Маркъс съзнаваше с кристална яснота, че трябва да се преместят, особено след като Елинор щеше да работи вкъщи.

Поклати глава. Да, действително му предстоеше един разговор с нея… Стига той да намереше време, защото напоследък имаше толкова много работа, че свободното време бе истински лукс.

Днес например би трябвало да работи по делото на Александър. През следващите няколко месеца трябваше да се яви на няколко дела, а всички бяха сложни и заплетени. По принцип международното търговско право не бе лесно и тъкмо това го бе привлякло към него.

Намръщи се още повече. От негова гледна точка разривът между Елинор и Луиз, както и заминаването на Джулия за Щатите, се бяха случили във възможно най-неподходящия момент.

Той се чувстваше удовлетворен от работата си, от нейните предизвикателства и едва ли би могъл да живее без всекидневното напрежение, което тя му създаваше.

Сондра Кабът бе изказала тези негови мисли на глас, когато онзи ден се бяха срещнали, за да вземе тя някакви документи.

Беше я виждал няколко пъти, след като се запозна с нея у Латимърови. Напомняше му малко на Елинор, по-скоро на онази Елинор, която видя за първи път. Само че Сондра не бе толкова женствена и сексапилна, колкото съпругата му. Американката бе някак по-настоятелна и своенравна. Беше свикнала да прави нещата по свой начин, но това в никакъв случай не я правеше по-малко привлекателна.

Маркъс се усмихна. Сондра съзнаваше младостта и красотата си, бе свикнала на внимание и възхищение и очакваше това от всички мъже. Имаше нещо опасно обвързващо в нейната демонстрация на младостта, свежестта, ума и сексапила й.

Последния път, когато се видяха, тя разгорещено и страстно спори с него по някои парливи правни въпроси. Страстната й реч, жарта, убедителността й го смутиха… И възбудиха…

Елинор се размърда в съня си и бръчката на челото му се вряза по-дълбоко.